Тотю П. Коев

В основата на всяко религиозно учение лежи идеята за изкуплението, за освобождението на човека от греха. В християнството тази идея е неделимо свързана с личността и делото на родения във Витлеем и разпънат на Голгота Христос. От християнско гледище изкуплението на човека е осъществено чрез въплъщението на Сина Божи, чрез Неговите страдания, кръстна смърт, възкресение и възнесение. Според Божественото Откровение централно значение в делото на изкуплението имат кръстните страдания и смъртта на въплътения Син Божи. Те обединяват около себе си останалите моменти на изкуплението. Затова проблемите, свързани с кръстните страдания и със смъртта на Богочовека Христа, по брой са много, а по значение са първостепенни.

Кръстът Христов буди в душата на християнина чувство на благоговение и го подтиква към задълбочен размисъл. Голготските страдания и смъртта на Божия Син са основна предпоставка и необходимост в делото на изкуплението. Без Голгота няма изкупление, а без изкупление не е възможно спасение. Тази истина удовлетворява сърцето, което по своята природа непрестанно се стреми, към богообщение. Разумът обаче поставя редица въпроси във връзка с Кръстната жертва. Сърцето се изпълва със свещен трепет пред Кръста Христов, разумът пита: нима заради човека трябваше да бъде разпънат Богочовекът; нима жертвите, принасяни от хората преди Христа, не бяха достатъчни да удовлетворят Бога и да възстановят нарушената правда; нима е било необходимо Бог да принесе в жертва Своя Единороден Син?

За да разберем правилно и да вникнем, доколкото това е възможно, дълбоко в същността на Кръстната жертва, трябва да се вдълбочим в страниците на свещените книги. В тях ще открием образа на първосъздадения човек и неговото назначение, ще вникнем в същността на греха, ще доловим копнежа и жаждата на човека по загубения рай; свещените книги ще ни разкрият безсилието на човешките жертви и смисъла на Голготската жертва.

Бог е любов (1 Иоан 4:8, 16). Любовта е дейно, творческо начало. Тя е несекващ извор на щастие. Дело на Божествената любов е целият свят с всичките му красоти и хармония (Псалом 18:1, 144:9; Деяния на светите апостоли 17:24). Венец и завършек на цялото творение е човекът, това мислещо и любящо същество. В сътворяването на човека любовта и благостта Божии са намерили своя ярък израз. Без човека светът би бил пуст и безсмислен. Единствен човекът е способен да изследва законите на всемира, да опознава и се любува на природните красоти (Битие 1:28), да твори духовни и материални блага за себе си и за другите, да изживява трепетите на любовта, да възвеличава своя Творец в мисли, думи и дела. Като съзерцава картината на творението, само той може с препълнено от възторг сърце да каже: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро“ (Псалом 103:24), „Благославяй, душю моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния“ (Псалом 102:2)! Способността на човека да мисли и твори, да обича и да се радва, библейски е обусловена от това, че той носи в себе си творческата сила на Божествения дух, че той е свободна личност.

На земята само човекът е сътворен по образ Божи (Битие 1:27, 5:1, 9:6 и други). Само на него Творецът дал разум и свобода и го поставил в райски условия на живот (Битие 1:8-20). Първият човек не бил напълно съвършен, но като свободно-нравствено същество, като образ Божи той обладавал всички заложби за съвършенство и богоуподобяване. Нравственото съвършенство не е дадено на човека наготово. То се придобива чрез свободната творческа дейност на духа. Свободата е велик дар от Бога. Без свобода на волята човек би бил само един инструмент в ръцете на Бога, един задвижван отвън механизъм, чиято дейност не би имала нравствена ценност. Назначението на човека е да се усъвършенства и уподобява на своя Творец (Левит 19:2, Матей 5:48); подобно на Него да твори блага, да бъде носител и изявител на любов и правда. Без наличие на свободна воля човек не би могъл да изпълни това свое назначение. Свободата от своя страна предполага избор. Затова, според библейския разказ, Бог дал на първия човек заповед да не вкусва от плодовете на дървото за познаване добро и зло (Битие 2:17). Човекът е създаден за безсмъртие (Премъдрост Соломонова 2:23). Спазването на Божията заповед е условие за безсмъртие, а безсмъртието на свой ред е условие за блаженство и святост. Изпълнявайки заповедта на Бога, Адам и Ева имали възможност свободно да изявят и развият божественото начало в себе си, да тръгнат по пътя на нравственото усъвършенстване, единственият път, който води към безсмъртие. От образа Божи като даденост Адам и Ева трябвало да постигнат подобието Божие като зададеност. Нарушаването пък на заповедта неминуемо довежда човека до противопоставяне на Бога, до отчуждаване от Него.

Нашите прародители не останали в състоянието на началната чистота. Те престъпили заповедта на Бога. С това извършили тежък грях. Като се противопоставили на Бога, те се откъснали от благодатното въздействие на Божията любов и се опетнили с грях.

Какво е всъщност грехът? Св. Иоан Богослов отговаря най-точно и най-кратко на този въпрос с думите: „Грехът е беззаконие“ (1 Иоан 3:4). Това ще рече, че грехът е действие мимо закона, против закона, без закона, той е непослушание, непризнаване волята на Бога; грехът е извращение на закона, тоест на този порядък, който е даден на тварите от техния Творец, извращение на тази премъдрост, в която е смисълът на света. Грехът по своята същина е рушителна стихия, смърт. Ако няма битие, не може да има и небитие; ако няма живот, не може да има и смърт. Животът не е обусловен от смъртта, но смъртта е възможна само при наличието на живот. Грехът е неспособен да създаде нещо добро, защото всяко добро има своето начало у Бога. Грехът е безплоден, защото той не е живот, а смърт. Затова естественият резултат от греха е безплодие, безсилие, неспособност да се даде живот[1].

Изпълнението на Божията воля, респективно на Божията заповед, привежда към живот, а неизпълнението ѝ – към смърт. „Праведността води към живот, а който се стреми към зло, стреми се към смъртта си“ (Премъдрост Соломонова 11:19). Чрез нарушаване на Божията правда човекът станал грешен и, вместо вечен живот, към какъвто бил призван от своя Творец, си причинил духовна и телесна смърт. Чрез непослушанието си човекът се отдалечил от Извора на живота; отслабнали духовните му сили: страх, виновност и тревога завладели душата му. Грехът отслабил човешката воля, накърнил нейната свобода, смутил познавателните му способности. Наред с това той привнесъл в организма на човека болестите и страданията и като техен естествен завършек – смъртта (Римляни 6:23). Оттогава смъртта станала обща съдба за всички хора (Римляни 5:12)[2]. Райските условия на живот вече не хармонирали с новото състояние на човека и той бил лишен от тях.

Грехът нарушил съюза между Бога и човека. Поради греховното си състояние човек се чувствал недостоен за Божията любов и бил неспособен да я възприеме. Независимо обаче от степента на човешката повреда вследствие на греха, възможност за избавление, за освобождение от игото на греха останала. Божията любов иска да се спасят всички хора и да достигнат до познание на истината (1 Тимотей 2:4). До ушите на всички ни достигат пълните със строгост и бащинска обич думи на Бога: „Адаме, где си“ (Битие 3:9)? Въпреки силата на греха и произтичащата от него склонност към злото, човекът съзнавал своята вина, чувствал своята греховност (Римляни 2:15) и жадувал за изкупление, за освобождение от греха (Римляни 7:24). Той очаквал прошка на греха, но наред с това съзнавал, че неговият живот е немислим при наличието на греха, че грехът като определено състояние в неговата природа трябва да бъде унищожен. Остатъкът от добро в човека е предпоставка за живот, но наличието на греха като разрушителна стихия води към смърт. Едното предполага прошка, другото изисква наказание. Живот и смърт едновременно! Правдата Божия изисква да се възстанови нарушеният порядък; това предполага унищожаването на човека като носител на греха. Любовта Божия изисква да се запази човекът заради не напълно унищоженото в него добро; това пък означава, че нарушеният порядък не се възстановява[3]. Как да се излезе от тази антиномия?

Единственото макар и не напълно задоволително средство били жертвите. Още от най-дълбока древност човекът принасял жертви. Вместо своя живот като откуп за греха човекът принасял нещо друго, което по цена се приближавало до неговия живот. В този смисъл всяка жертва била считана един вид еквивалентна на човешки живот[4]. Характерът на жертвите се обуславял от духовното ниво на жертвоприпосителя. Не липсвали случаи на принасяне в жертва живота на други хора (обикновено пленници). Принасяните жертви били „понякога безсмислени, понякога безнравствени, понякога дори кощунствени, но те били жертви за успокоение на съвестта, за удовлетворение на висшата правда – изкупителни жертви за греха[5]“. Всяка жертва била символ на човешки живот, принасяна била вместо човешки живот. Жертвоприношенията са съставна част от култа на всички религиозни учения. Този факт сам по себе си утвърждава мисълта, че жертвата е наистина единственото целесъобразно средство за разрешаване на споменатата по-горе антиномия живот – смърт. В този именно смисъл жертвите в Стария Завет са получили Божествена санкция и утвърждение [6].

Колкото и разнообразни да били по съдържание, по цел и по нраствен смисъл, жертвите давали само външна юридическа праведност. Те не могли да очистят човека вътрешно, да го обновят и му върнат изгубения рай, да го приведет към пълно общение с Бога. Човек съзнавал, че сам, със свои средства, с цената дори на най-скъпи жертви не може да унищожи греховността в себе си (Римляни 7:24), да възстанови нарушената правда и да стигне до съзнанието, че е заслужил любовта Божия. В най-добрия случай жертвите водели само до мисълта за извиняване на греха, но не и до освобождаване от него. И наистина, как посредством жертвата може да бъде унищожен грехът, когато тя се принася вместо нашия живот, а нашият живот и грехът в него остават? Замяната в такъв случай има само фиктивен характер. Принасяната жертва няма стойността на нашия живот. Дори и тогава, когато хора са били принасяни в жертва, тази жертва не е имала изкупителен характер. Защото насилственото отнемаме на живота на някого не може да има изкупително значение за друг, комуто този живот не принадлежи. За освобождаване от греха било необходимо всецяло нравствено възраждане, пълна вътрешна обнова на човека. Грехът не поражда само чувство за виновност. Ако беше така, жертвите биха били достатъчни да заличат това чувство. Грехът обаче създава определено състояние, дава друг облик на човека, на неговото „аз“. Жертвите с даваната от тях външна юридическа праведност не били в състояние да изменят греховния облик на човека. При все това думите на Бога „Аз искам милост, а не жертва“ (Осия 6:6) не изключват жертвата въобще. Те изключват юридизма в жертвата. Бог иска жертва на любовта, а не на юридизма. Жертвата, принесена от любов, е приятна на Бога, Който е абсолютна любов (1 Иоан 4:8, 16). Любовта е изява на доброто в човека, изява на Божественото начало в него. Само чрез жертвата на любовта човек може да влезе в единение с Бога-Любов. Грехът обаче е непреодолима пречка за пълна изява на любовта. Затова жертвите преди Христа не са могли да разрешат антиномията за наказание и прощение, за смърт и живот.

Истинската жертва, от каквато човек имал нужда и каквато не е могъл да принесе, включва в себе си и смъртта, и живота, и прощението, и наказанието. Тя предполага доброволно приемане на наказанието, което е смърт, и в същото време става условие и източник на прощение, тоест на живот. Истинската жертва е плод на любовта. Човек не е могъл да принесе такава пълна и всеудовлетворяваща жертва, не е могъл сам да се освободи от греховното си състояние, да възгори в себе си чиста любов към Бога. Необходимо било, така да се каже, Бог да се приближи към човека, да даде откуп вместо него. Затова въпреки многобройните жертви, принасяни от човека, неговият поглед бил насочен нагоре, неговите надежди и очаквания били отправени към Твореца и Създателя, към всесправедливия и вселюбящ Бог. Той очаквал от Бога разрешение на неразрешената от него самия антиномия. Очаквал да бъде принесена такава жертва, която да възстанови нарушения съюз между Бога и човека, която да вдъхне на човека убедеността, че той е достоен за Божията любов и е способен да възприеме тази любов.

И Бог наистина принесъл такава жертва. „Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението“ (Галатяни 4:4-5). Чрез Своя живот, учение, кръстни страдания, смърт и възкресение въплътеният Син Божи изкупи човешкия род от греха и всичките му последици, възвърна човешката природа в нормалното ѝ състояние чрез оздравяването ѝ[7]. Връхна точка в изкупителното дело на Иисус Христос е Неговата кръстна жертва. На Голгота Богочовекът принесе Себе Си в жертва за всички хора, за цялото човечество. Тази жертва е истинска, действителна и всеудовлетворяваща, жертва изкупителна.

Кръстната жертва е израз на абсолютната Божия любов. „Бог толкоз  обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан 4:9-10). Голгота е мястото, гдето любовта Божия е засвидетелствана по най-ясен и убедителен начин. На Голгота окончателно е положена основата на Новия Завет между Бога и човека. В основата на този Завет лежи любовта, жертвената, всеотдайната, Божествената любов. Синай е люлката на закона, Голгота – люлката на любовта[8]. Кръстът  Христов като изява на Божествената любов буди светли пориви в душите ни, стимулира доброто в нас, разкрива ни непонятната за човека до Христа истина, че не Бог враждува с човека, а човекът враждува с Бога, че любовта на Бога към съгрешилия човек е безкрайна. Кръстът Христов чертае светлия път на богообщение във и чрез любовта[9]. Чрез всяка своя капка кръв, пролята на Голгота, вселюбящият Христос зове: Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми леко“ (Матей 11:28-30).

Кръстата жертва е дело не само на Божията абсолютна любов; тя е дело и на абсолютната Божия правда. Св. апостол Павел разкрива тази истина с думите: „Бог отреди (Иисус Христос, скоби мои) да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове“ (Римляни 3:25). Правдата, справедливостта в този свят изисква наказание за злото и възнаграждение за доброто. Законите, които хората създават, целят ограничаване проявите на злото и стимулиране проявите на доброто. В религиозната област пък правдата изисква пълно унищожение на злото и тържество на доброто, на любовта. Любовта и правдата не се изключват, те взаимно се предполагат; те са две страни на една и съща същност. Любовта, лишена от справедливост, носи белега на субективизма. Справедливостта без любов има законнически характер. Идеята за справедливостта, разглеждана по отношение на свободно-нравствената дейност на човека, не е нищо друго, освен вроденото чувство, че злото няма право на съществуване, че само доброто трябва да съществува, че животът и щастието принадлежат само на доброто. Понятието „добро“ е само друго наименование на понятието „любов“. Любов, добро, живот са синоними. Да обичаш, значи да правиш добро, значи да живееш пълноценно. Живот, лишен от любов и добри дела, е само жалко съществувание. Чувството за справедливост не може да бъде разглеждано като нещо самостоятелно и отделно от любовта. По своята същина чувството за справедливост се покрива напълно с чувството за любов, със същността на любовта. Любовта Божия иска прошка за съгрешилия, иска живот за него, за остатъка от добро в него. Правдата Божия иска смърт, унищожение, но унищожение не на човека, а на греха в човека. Въплътеният Син Божи като абсолютна Любов и абсолютна Правда взел доброволно върху Себе Си греха на човека. Той взел греха не като нравствено състояние на волята, а взел нравствената отговорност за греха[10]. Колкото някой е по-чист и по-съвършен, толкова по-силно изживява нравствената нечистота на любимия му човек. Като абсолютно безгрешен и съвършен Иисус Христос взел върху Себе Си цялата тежест на греха. Като въплътена Божествена любов, която е готова на пълно себеотрицание и себежертва, Той претърпял кръстна смърт, принесъл Себе Си в доброволна жертва за греховете на човешкия род (Римляни 5:18-19; Евреи 7:28).

Голготската жертва е единствената безусловно съвършена изкупителна жертва. Тя е плод на съвършена любов и като такава е израз на безусловно пълно и съвършено страдание, чрез което е унищожен грехът. Единствено Голготската смърт на Богочовека Христа и даруваният чрез нея живот разрешава антиномията наказание – прощение, смърт – живот.

Разумът не е в състояние да вникне напълно и да разкрие всеизчерпващо същността на Кръстната жертва и затова се смущава от нея. За вярващото сърце обаче тази жертва е неизчерпаем извор на духовни сили и благодатно средство за богообщение.

Кръстът Христов в делото на изкуплението има двояко значение: от една страна, той е пълна изява на Божията любов към човека, от друга чрез него е възстановена любовта на човека към Бога. Кръвта на Голготския Страдалец е доказателство, че Бог от любов към съгрешилия човек принесъл в жертва Своя Единороден Син (Иоан 3:16). Голгота е начало на нови отношения между Бога и човека. В основата на тези отношения лежи любовта. Тъй силно изразената на Голгота любов Божия към човека поражда неминуемо в човека любов към Бога. „Ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби“ (1 Иоан 4:19).

Кръстната смърт на Богочовека е предпоставка за Неговото възкресение и възнесение, за пълната Му победа нaд греха. Чрез Кръста на Голгота Син Божи постави основите на Царството Божие на земята, съгради Църквата Си, която е стълб и крепило на истината (1 Тимотей 3:15).

Чрез Кръстната Си смърт Христос възроди човека за нов живот, преобрази го, възстанови в него образа Божи, разтвори му дверите на рая, възвърна го към вечен живот. Затова Светата Църква приканва: „Да радуется тварь, небеса да веселятся… Христос Со Спас най! на Кресте пригвозди грехи наша[11]“, „Благословенному древу поклонимся, иже бисть вечная правда [12]“.

Кресту Твоему покланяемся, Xристе!

Бележки

[1]. Срв. Священник Павел Александрович Флоренский, Столп и утверждение истинны, Берлин 1929, стр. 168 и сл.

[2]. Срв. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кънчев Цоневски, Православно догматическо богсловие, второ преработено издание, София 1947, стр. 132 сл. сл.

[3]. Срв. Протоиерей Павел Яковлевич Светлов, Кресть Христов. Значение Креста в деле Христовом, издание 2-е улучшенное, Киев 1907, стр. 424 сл.

[4]. Пак там, стр. 426.

[5]. Димитър Витанов Дюлгеров, Иисус Христос – Новозаветен Първосвещеник Изкупител. Догматическо осветление на изкупителното дело Христово, София 1926, стр. 58.

[6]. Срв. Протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., стр. 427.

[7]. Срв. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кънчев Цоневски, пос. съч., стр. 159.

[8]. Срв. Протоиерей Павел Яковлевич Светлов, пос. съч., стр. 443.

[9]. Пак там, стр. 292, 296.

[10]. Срв. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кънчев Цоневски, пос. съч., стр. 166.

[11]. Стихира на «Хвалите» на Велики четвъртък

[12]. Слава на «Велика вечерня» на Кръстовден.

_________________________________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура 1973, кн. 4, с. 8-13. Същата статия е възпроизведена тук на основние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю П. Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gSb