† Митрополит Дамаскинос Папандреу

ПОДГОТОВКАТА НА ВСЕПРАВОСЛАВНИЯ СЪБОР

I. ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА КАТО ОБЩНОСТ

За Православието или Православната църква може да се говори в единствено число, но също и в множествено число – Православни църк­ви. Двете понятия показват оригиналната и специфична структура на Православието: то не е нито самодостатъчна, изолирана Поместна църк­ва, нито чист сбор от съществуващи една до друга Поместни църкви. То не е също и универсализирано структурирана Църква, обхващаща всички църкви по места, де юре и де факто подчинени части на едната Църква, или определен род федерация от Поместни църкви. Православ­ната църква е общност от четиринайсет автокефални или автономни По­местни църкви, всяка от които може да има претенцията да бъде едната, свята, съборна и апостолска Църква – с оглед на предпоставката, че тя се намира в общение с другите Поместни църкви.В тази общност Вселенската патриаршия в Константинопол като „глава и център“ на Православието има през столетията координираща роля, която не може да бъде разбирана като правова компетенция, а като служение и дълг. Значението на Константинополската църква за цялото Православие не може нито да бъде редуцирано до чисто почетно пър­венство, нито да бъде интерпретирано и надценявано в смисъла на един, така да се каже, „източен папизъм“. Константинополската църква като майка на Православието винаги се е водила от разбирането да бъдат обе­динявани „по чудесен начин в духа на „koinonia“ (общение) свободата и авторитетът“[1].

В общността си от четиринайсет Поместни църкви Православната църква подготвя Всеправославен събор. Още при подготовката си този Свят и Велик събор се превръща във важно историческо събитие, като се има предвид, че цялото време за неговата подготовка е също съборна действителност. По инициатива на Вселенската патриаршия след веко­вен процес на отчуждение и изолация Православните църкви осъзнаха, че е необходимо съвместно да проучват и решават актуални въпроси, нуждаещи се неотложно от всеправославно становище.

II. ПРЕДИСТОРИЯ НА ВСЕПРАВОСЛАВНИЯ СЪБОР

След Голямата схизма от 1054 г. осъществяването на институцията Вселенски събор можеше да остане за Православната църква дълго време само едно теоретично изискване. Основна причина за това бе тежкото политическо положение, в което тогава се намираха почти всички По­местни православни църкви. След промените на външните обстоятелства през XIX в. (предимно от социокултурен и политически род) в Право­славната църква се възроди – още през първите десетилетия на XX в. – мисълта за осъществяване на пълнотата на съборното ѝ съзнание. Все пак едва след Втората световна война Вселенската патриаршия реши да се пристъпи към подготовка за свикване на Свят и Велик събор на Пра­вославната църква.

Окръжното послание, което Вселенската патриаршия от Константи­нопол отправи през 1902 г. „до всички Поместни православни църкви“[2], постави началото на движението за свикване на събор, което от началото на ХХ-то столетие започна да придобива все по-ярък характер в целия православен свят. Мотивация и повод за този нов решителен поврат бе осъзнаването на факта, че Православието като солидно единство във вя­рата и в любовта ще трябва да засвидетелства пред света, че е съхранило по неподправен начин истината и традицията на древната неразделена Църква – нещо, което намира израз особено в ненакърнената общност на Поместните църкви.Чрез това първостепенно вътрешно православно дело при осъщест­вяването на идеята за съборност отново се подчертава и стремежът за възстановяване на единството на християните. Разделението на христи­янството противоречи не само на Божията воля и е съблазън в тялото на Църквата, но означава също и голям риск с оглед на многообразните предизвикателства и изкушения, породени от духа на времето[3].

Призивът на Вселенския патриарх Йоаким III[4] в неговото Второ пос­лание намери положителен отклик в засилването на междуправославните контакти. Предложенията от рода на окръжни писма и богословски сре­щи за постигане на редовен междуцърковен контакт и междуправославен обмен на мнения бяха посрещнати с одобрение и през следващите годи­ни отново бе направен опит за тяхното осъществяване. Така през 1923 г. се стигна до Всеправославен конгрес в Цариград, който вече формулира проектите за бъдещ Всеправославен събор, а през 1930 г. във Ватопед (Света гора) се събра подготвителна комисия. Но отчасти политически, както и вътрешноцърковни затруднения многократно възпрепятстваха свикването на събор.

Едва след Втората световна война можа отново да бъде подновен проектът за свикване на Събор. През петдесетте години на ХХ в. патри­арх Атинагор I се застъпи отново за среща на всеправославно равнище. Отделните православни Поместни църкви приеха поканата на Вселен­ския патриарх и проведоха три Всеправославни съвещания на остров Родос (1961, 1963, 1964). Така те решиха единодушно да тръгнат по пътя към един Свят и Велик събор и през 1961 г. съставиха каталог с теми на Първото всеправославно съвещание на остров Родос[5].

III. ЧЕТВЪРТО ВСЕПРАВОСЛАВНО СЪВЕЩАНИЕ

От значение за свикването на Свят и Велик събор бяха следните ре­шения на IV Всеправославно съвещание (Шамбези, 1968)[6]:

а) учредяване на Секретариат за подготовка на Свят и Велик събор;

б) съставяне на всеправославна подготвителна комисия;

в) участие на всички Поместни църкви в разработката на отделните теми;

г) образуване на междуправославни комисии за подготовка и про­веждане на диалози с другите църкви и вероизповедания.

IV Всеправославно съвещание избра шест теми от каталога, изготвен на Родос, и ги предостави за изследване от Поместните църкви, които от своя страна разработиха съответни доклади. Освен това то определи процедурата, според която трябваше да бъдат разработени тези теми, за да бъдат представени на Великия и Свят събор.

Първата тема: „Изворите на Божественото откровение“, бе предоста­вена на Вселенската патриаршия.

Втората тема: „Дейното участие на миряните в живота на Църква­та“, – на Българската православна църква.

Третата тема: „Съобразяване на църковните предписания за спазване на поста към изискванията на днешното време“, – на Сръбската право­славна църква.

Четвъртата тема: „Препятствия за тайнството брак“, – на Руската и на Еладската православна църква.

Петата тема: „Календарният въпрос“, – на същите две църкви.

Шестата тема: „Икономията[7] в Православната църква“, – на Румън­ската православна църква.

Установена бе следната процедура за подготовката на Свят и Велик събор:

На Поместните църкви, отговорни за разработката на своя пръв до­клад, се дава срок от шест месеца. Техните доклади следва да бъдат пре­доставени на другите Поместни църкви за проучване. Отговорността за подготовката на Светия и Велик събор се възлага на Секретариата. Дото­гава трябва да се събере и Междуправославната подготвителна комисия, за да формулира всеправославното становище по всяка една тема. Когато Подготвителната комисия завърши своята работа, Вселенската патриар­шия – в съгласие с главите на отделните Поместни църкви – може да пристъпи към свикването на Предсъборно всеправославно съвещание. Предсъборното всеправославно съвещание има за задача основно да про­учи изработените от Подготвителната комисия доклади, за да състави окончателен комплект от документи по всяка тема[8].IV. ПЪРВОТО ПРЕДСЪБОРНО ВСЕПРАВОСЛАВНО СЪВЕЩАНИЕ

По препоръки на Първата всеправославна подготвителна комисия (Шамбези, 1971)[9], а също така съобразно съзнанието на вярващия народ и в съответствие с всеправославното дело[10] Първото предсъборно всеправославно съвещание избра десет теми от големия каталог от Първото всеправославно съвещание на Родос (1961). Тези десет теми, засягащи актуалните потребности на съвременния човек и предназначени да бъдат включени в дневния ред на Светия и Велик събор, са следните[11].:

1. Православната диаспора.

2. Автокефалията и начинът на нейното провъзгласяване.

3. Автономията и начинът на нейното провъзгласяване.

4. Диптихите.

5. Календарният въпрос.

6. Препятствия за тайнството брак.

7. Значението на поста и неговото спазване днес.

8.Отношенията на Православните църкви към християнския свят в цялост.

9. Православната църква и икуменическото движение.

10.Приносът на Православните църкви за осъществяване на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между народите, как­то и за отстраняване на расовата и на всяка друга дискриминация.

Тези теми бяха възложени за проучване на различните Поместни църкви след консултации на Секретариата с техните делегации. Въз ос­нова на този списък става ясно, че темите от дневния ред на Светия и Велик събор се отнасят за конкретни и трудноразрешими области на пра­вославното свидетелство в съвременния свят:

а)вътрешната обнова на духовния живот и отношението между Църква и държава – въз основа на критериите на светоотеческата тра­диция и историческата практика на Православните църкви (християнски идеали в съвременния свят; въпроси за поста и календара; препятствия за тайнството брак);б)укрепване на единството на Православната църква в правата вяра и любовта без оглед на юрисдикциите на автокефалните Поместни православни църкви – въз основа на православното каноническо предание и православната практика (автокефалия, автономия, диаспора, диптихи);

в)нова оценка на отношенията на Православните църкви към оста­налия християнски свят – както въз основа на православната традиция и практика, така и на опита от участието в двустранни и многостранни богословски диалози на съвременното икуменическо движение.

Освен това Първото предсъборно всеправославно съвещание изрази съзнанието на Православната църква по следните въпроси:

а)подготвителните работи за Светия и Велик събор трябва да бъдат подкрепяни дейно и положително, за да може Съборът да бъде свикан в най-кратък срок;

б)междухристиянските отношения, както и тези спрямо икумениче­ското движение трябва да бъдат ускорени с оглед единството на христи­яните;

в)в интерес на самата човешка личност трябва да се служи на цялото човечество чрез толерантно сътрудничество между православните и вяр­ващите от различните религии[12].

V. ВТОРОТО ПРЕДСЪБОРНО ВСЕПРАВОСЛАВНО СЪВЕЩАНИЕ

Второто предсъборно всеправославно съвещание, състояло се от 3 до 17 септември 1982 г. в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези, разгледа следните три теми:

-Препятствия за тайнството брак;

-Съобразяване на църковните предписания за спазване на поста с изискванията на днешното време;

– Календарният въпрос[13].

Взетите решения по тези теми нямат, разбира се, никаква канониче­ска обвързаност преди Светият и Велик събор да има становище по тях.А. Препятствия за тайнството брак

По темата „Препятствия за тайнството брак“[14] Второто предсъборно всеправославно съвещание реши следното:

1.При кръвно родство може да се даде разрешение след пета степен, включително по права или съребрена линия (канон 54. на Пето-шести вселенски събор).

2.При родство по сватовство може да се даде разрешение след пета степен включително (канон 54. на Пето-шести вселенски събор).

3.При духовно родство чрез осиновяване или кръстничество може да се даде разрешение след втора степен включително.

4.Брачна връзка, която не е окончателно разтрогната и не е обявена за нищожна, както и трети предишен брак са абсолютна пречка за встъпване в нов брак съответно на православната канонична традиция, която забранява двубрачието и един четвърти брак.

5.За монаси, които не могат да сключват брак вследствие на мона­шеското посвещение, Второто предсъборно всеправославно съвещание предлага: след като доброволно, недоброволно или посредством насилие от по-висша власт са загубили своята монашеска тъждественост – пора­ди което въз основа на църковно решение могат да се върнат към състоя­нието си на миряни, да имат възможността да встъпят в брак.

6.Свещенството, каквато степен и да е, е препятствие за брак според валидната канонична традиция (канон 3. на Пето-шести вселенски съ­бор). (Този въпрос бе предмет на трудна дискусия.)

7.За смесените бракове между православни и неправославни, както и между православни и нехристияни или невярващи са от значение след­ните постановки:

а) Според каноничната акривия[15] не се разрешава брак между право­славни и неправославни. Все пак от снизхождение и любов към човека брак може да бъде сключен, при условие че децата, които произлязат от него, бъдат кръстени в Православната църква и възпитани в православ­ната вяра. Поместните православни църкви при прилагането на икономи­ята могат да решават това съобразно всеки конкретен случай и особените душепастирски обязаности.б) Бракът между православни и нехристияни или невярващи е забра­нен според каноничната акривия. Що се отнася до случая на прилагането на принципа на икономията – с оглед на православния партньор и съот­ветно на особените душепастирски задължения, – решението се предос­тавя на Поместните православни църкви.

8.При прилагането на църковната традиция в областта на препят­ствията за брака църковната практика трябва да бъде съобразена с опре­деленията на съответното светско право, като не се преминават граници­те на църковната икономия.

Б. Предписания за поста

Второто предсъборно всеправославно съвещание след мъдро про­учване по темата „Съобразяване на църковните предписания за поста“ установи[16], че представените изследвания не са достатъчни и Правосла­вието не може да се изкаже единодушно по този въпрос. За да се избегне вземането на прибързано решение, на Поместните православни църкви бе предоставена възможността – във вярност към приемствеността на традицията – да подготвят вярващия народ, като бе решено следното:

1.Православните Поместни църкви са поканени да предоставят на Секретариата за подготовка на Свят и Велик събор своите бележки, ос­новаващи се на документите, резюмирани вече по този въпрос.

2.Въпросът бе отложен до следващото Предсъборно всеправославно съвещание, за да може отново да бъде проучен след обстойно изследване от страна на Междуправославната подготвителна комисия.

3.Валидната досега практика остава в сила, докато Светият и Велик събор вземе решение въз основа на предложенията, които ще му бъдат предоставени от Предсъборното всеправославно съвещание, натоварено с проучването на този въпрос.

В. Календар и пасхална дата

По темата за календара бе представено изследване, въз основа на ко­ето да се намери възможната форма на сътрудничество между църквите както по този въпрос в неговата цялост, така и по предложението за общо празнуване на Възкресение Христово от всички християни в един и същ неделен ден.

1.Второто предсъборно всеправославно съвещание се запозна и ви­соко оцени научните изяснения, представени от астрономи по тази тема[17]. Като изхожда от тези научни данни, то признава, че за разрешаването на този проблем би могло да допринесе едно по-точно установяване на па­схалната дата, която в съответствие с решението на Първия вселенски събор в Никея се пада в първия неделен ден след пълнолунието, което е след пролетното равноденствие.2.За да се постигне обосновано осмисляне на този въпрос, Второто предсъборно всеправославно съвещание единодушно изрази становище по следните важни точки:

а)Независимо от всякаква научна точност този въпрос засяга цър­ковното съзнание на единното и неразделно Православие, чието един­ство е непоклатимо.

б)За Църквата това е тема, която трябва да бъде развита с отговор­ност в съответствие с нуждите и душепастирските задачи на Църквата спрямо вярващите.

в)Въз основа на съвременното положение, в което се намира Църк­вата, Божият народ не е подготвен или във всеки случай не е достатъчно информиран, за да оспори промяната на пасхалната дата или да я възпри­еме.

3.При обсъждането на гореспоменатите основания Второто предсъ­борно всеправославно съвещание предпочете да отложи в съответствие с Божията воля за по-благоприятно време всяко изследване на този въ­прос, за да се извърши още по-точно определяне на пасхалната дата, т. е. Възкресение Христово, което ние, православните, празнуваме столетия наред на една обща дата.

4.Второто предсъборно всеправославно съвещание приема за без­условно необходимо вярващите от всяка Православна поместна църква да бъдат цялостно и целенасочено информирани, за да стане възможно Православието да постигне в широтата на духа и сърцето и по пътя на сътрудничеството всеобщото празнуване на най-големия християнски празник, което бе също заявена цел на Първия вселенски събор – според принципа на акривията, но също и във вярност на духа и буквата на ре­шението на Първия вселенски събор от Никея.

5.Един календар – нито различията на мненията по него, нито из­ключителните ситуации, които биха възникнали, трябва да водят до раз­деления, различия или дори до схизми. Също и ония, които не са съглас­ни със своята Църква, трябва да възприемат достойния и осветен чрез традицията принцип на послушание спрямо Църквата и възвръщане към евхаристийно общение в лоното на Църквата със съзнанието, че „Събо­тата беше създадена за човека, а не човек за съботата“ (Марк. 2:27).

6.Второто предсъборно всеправославно съвещание признава необ­ходимите старания, полагани от Секретариата за подготовката на Свят и Велик събор, както и предимствата на тяхното продължаване в бъдеще.

Г. Други теми

Второто предсъборно всеправославно съвещание установи също за­дачите и дневния ред за следващата Междуправославна подготвителна комисия на Третото предсъборно всеправославно съвещание. Бяха под­брани следните четири теми от тематичния списък на събора:

а)Повторно проучване на църковните предписания за поста.

б)Отношенията на Православните църкви към останалия христи­янски свят, т. е. оценка на двустранните богословски диалози с другите християнски църкви и вероизповедания.

в)Православието и икуменичното движение, т. е. отношението към Световния съвет на църквите и оценката на приносите на Православните църкви в рамката на многостранните диалози.

г)Приносът на Поместните православни църкви за осъществяване на християнските идеали за мир, свобода, братство и любов между народи­те и премахване на расовата дискриминация.VI. ТРЕТОТО ВСЕПРАВОСЛАВНО СЪВЕЩАНИЕ

От 28 октомври до 6 ноември 1986 г. в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези се състоя Третото предсъборно всеправославно съвещание. Към четирите теми, поставени в дневния му ред, Междуправославната комисия за подготовка на Светия и Велик съ­бор (Шамбези, 15-23 февруари 1986 г.) беше изработила всеправославно становище[18]. Въз основа на него Третото предсъборно всеправославно съвещание одобри заключителни текстове към всяка от тези четири теми и ги възприе единодушно като решения към документацията за Светия и Велик събор[19]. Освен това съвещанието одобри „Правилник за проце­дура на предсъборните всеправославни съвещания“ и определи дневния ред на Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание. Заключител­ните текстове, подписани от ръководителите на всички делегации, бяха предоставени на всички Поместни православни църкви от Секретариата за подготовка на Светия и Велик събор и бяха публикувани в съответ­ствие с решението на съвещанието[20].

А. Предписания за поста

По въпроса за изпълнението на Божията заповед за поста Третото предсъборно всеправославно съвещание, без да омаловажава неговото значение за християнския живот, се придържа към следното:

Факт е, че днес много християни не изпълняват всички предписания за поста било поради небрежност, било вследствие на определени жи­тейски обстоятелства. Църквата, която „не иска смъртта на грешника, но той да се отвърне от пътя си и да живее“, трябва да посрещне тези слу­чаи – в тяхната цялост или в отделно незачитане на светите предписания за поста – не със суровост, а с майчинска грижа и любов. На Поместни­те православни църкви се предоставя възможността сами да постановят размера на милосърдната „икономия“ и снизхождение, който трябва да се прилага, за да се смекчи суровостта на светия пост при спазването на всички предписания за поста било по лични причини (болест, военна служба, работни условия, живот в диаспора), било по причини от общ характер (особени климатични условия в определени страни, трудности при снабдяването с някои постни ястия, обществени отношения). Все пак това трябва да става винаги в духа и в описаните рамки и с намерението постът да не загуби своята сила. Милосърдната отзивчивост трябва да се прилага от Църквата с голяма предпазливост и с повече снизхождение за ония времена на поста, за които няма ясна църковна традиция и прак­тика по всяко време и във всички случаи. „Да се пости през всички дни е добре, но все пак трябва този, който пости, да не осъжда оня, който не пости. За подобни случаи не подобава да се издават закони, да се оказ­ва натиск и повереното стадо да бъде водено чрез употреба на насилие. Трябва повече да се убеждава с благост и добро слово“ (Св. Йоан Дамас­кин. За светия пост, 7).

Освен това преди св. Причастие вярващите трябва да постят и да бъ­дат приучени да постят като знак на покаяние, в изпълнение на духовен обет, за постигане на свята цел, във време на изкушения, при просба към Бога, при беда, преди кръщение (на пълнолетни), преди ръкоположение, когато се изтърпяват църковни наказания, при поклоннически пътува­ния, както и в други подобни случаи.

Б. Диалози за християнско единство

Спрямо отношенията на Православните църкви към целия християн­ски свят (oikumene) – независимо от оценката на двустранните диалози на Православната църква с англикани, старокатолици, древни ориенталски църкви, римокатолици, лутерани и реформати – Третото предсъбор­но всеправославно съвещание подчерта следните еклезиологични стано­вища: Православната църква като една, свята, вселенска и апостолска Църква напълно осъзнава отговорността си за единството на християн­ския свят. Тя признава фактическото съществуване на всички църкви и вероизповедания и вярва, че отношенията, които поддържа с тях, трябва да се основават върху възможно най-бързото и обективно изясняване на цялостния еклезиологичен въпрос и особено на собственото ѝ учение за тайнствата, благодатта, свещенството и апостолската приемственост. Двустранните богословски диалози, водени понастоящем от Православ­ната църква, са автентичен израз на това съзнание на Православието.

В. Движение за единство на християните

По темата „Православна църква и икуменично движение“ Третото предсъборно всеправославно съвещание акцентира върху следните по­ложения:

1.С дълбоко църковно съзнание, че е носител и свидетел на вярата и традицията на едната, свята, вселенска и апостолска Църква, Право­славната църква вярва непоколебимо, че заема централно положение в съвременния свят спрямо изискването за единство на християните.

2.Православната църква установява, че по различни причини и на­чини в течение на историята многократно и по важни точки се е стиг­нало до отклонение от традицията на неразделената Църква, при което в християнския свят са възникнали различни възгледи за единството и същността на Църквата.Православната църква обосновава единството на Църквата с факта, че тя е основана от нашия Господ Иисус Христос и се осланя върху общ­ността на светото Триединство и на тайнствата. Това единство намира израз в апостолската приемственост и светоотеческата традиция, като се осъществява в нейния живот и до ден днешен. Задача и дълг на Право­славната църква е да предава нататък пълната истина, така както тя се съдържа в Свещеното Писание и в Преданието, защото истината е, която дава на Църквата нейния универсален характер.

Отговорността на Православната църква и на служението ѝ за един­ството на Църквата бяха изразени от Вселенските събори. Те подчертаха най-вече неразривната връзка, която съществува между правата вяра и евхаристийната общност. Православната църква винаги е полагала уси­лия да подтикне различните християнски църкви и вероизповедания към всеобщо търсене на изгубеното единство на християните, за да могат всички да постигнат единство във вярата.

3.Православната църква, която постоянно се моли за „единението на всички“[21], още от възникването на икуменическото движение взема участие в него и допринася за неговото оформяне и по-нататъшно разви­тие. Като изхожда от вселенския си дух, в хода на историята Православ­ната църква винаги е полагала усилия за възстановяване на християнско­то единство. Това участие на православните в движението за сближение на църквите обаче по никакъв начин не противоречи на естеството и на историята на Православната църква; то е повече израз на апостолската вяра, и то във време, характерно с нови исторически условия и нови ек­зистенциални въпроси.

4.В този дух Поместните православни църкви днес активно се при­общават към икуменическото движение както на национално, така и на регионално или международно равнище. Те вземат участие и в двустран­ните и многостранните диалози въпреки трудностите и кризите, които възникват понякога. Тази многостранна дейност произтича от чувството за отговорност и от убеждението, че „за да не причиним някоя спънка на Христовото благовестие“ (1 Кор. 9:12), от изключителна важност са съв­местното съществуване, взаимното разбирателство, сътрудничеството и общите усилия.

5.Междуцърковните проучвания и другите действия на Световния съвет на църквите са средство за сближаването на църквите. Специално трябва да се спомене комисията „Вяра и църковно устройство“, която продължава работата на движението „За вяра и църковно устройство“. Следва да се отбележи също, че текстът „Кръщение, Евхаристия и Све­щенство“, който бе изработен от тази комисия при участието на право­славни богослови, в повечето принципни постановки не противоречи на вероизповедта на Православната църква. При това той е важна стъпка в историята на икуменическото движение.

В съответствие със становищата на Третото предсъборно съвещание непосредствена дейност изискват следните точки:

1.В Световния съвет на църквите, в Конференцията на европейски­те църкви и в другите междухристиянски организации трябва да бъдат създадени необходимите условия, които да направят възможно Право­славните църкви (въз основа на собствената си еклезиологична идентич­ност и в съответствие със собствения си начин на мислене) да работят на равнището на равнопоставеност с другите членове на споменатите организации. Твърде често обаче това е възпрепятствано от структурата и процедурните правила на споменатите междуцърковни организации. Освен това както в Световния съвет на църквите, така и в другите между­конфесионални организации трябва да бъдат изработени нови правила, за да може Православната църква да даде своето свидетелство и своя принос, така както това се очаква от нейните партньори в движението за единство на християнския свят.

Преди всичко в отношенията на Православната църква към Светов­ния съвет на църквите трябва да се разгледат онези постановки, които в документа „Препоръки“ (в София) се посочват, но все още не са взети под внимание.

2.При своето участие в многостранния богословски диалог в коми­сията „Вяра и църковно устройство“ Православната църква трябва да намери начините и средствата, за да координира усилията си в съответ­ствие с еклезиологичните критерии при подобни начинания.Г. Мир и справедливост

Третото предсъборно всеправославно съвещание определи също и отношението към приноса на Православната църква за осъществяването на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между наро­дите, както и за премахването на расовата и всякаква друга дискримина­ция. Предвид достойнството на човешката личност, което може да бъде основа на мира и да отговаря на оценностяването на човешката свобода като дар Божи, това съвещание възприе следните становища:

1.Човечеството се стреми да преодолее омразата и недоверието, кои­то тровят международния климат, и да ги замени с приятелство и взаимно разбирателство, като надпреварата във въоръжаването се премахне чрез пълно разоръжаване, за да се отстрани завинаги от живота на обществото войната като средство за разрешаване на международните проблеми.

2.Православието напълно осъжда войната, тъй като я счита за след­ствие на злото и греха в света. То разрешава войната само като неизбежен отговор и само ако чрез това се постигне възстановяването на накърне­ните справедливост и свобода. Православието не се колебае да заяви, че е срещу всяка форма на въоръжаване, било конвенционално, ядрено или в космоса, независимо от коя страна се осъществява то. Защото войната, особено ядрената война, има като следствие разрушаването на творени­ето и унищожаването на живота на земята. Православието днес трябва още по-убедително да декларира това, тъй като вече сме по-добре инфор­мирани за разрушителната сила на ядрените оръжия. В действителност последиците от възможна ядрена война ще бъдат ужасни не само защото ще загинат непредвидим брой хора, но и защото за оцелелите животът ще бъде непоносим.

3.Всяко малцинство, независимо от своя религиозен, езиков или ет­нически произход, трябва да бъде уважавано заради собственото си сво­еобразие. Свободата на човека е неразделно свързана със свободата на общността, към която принадлежи. Всяка общност трябва да може да се изявява и развива според характерните си особености. Подобен плура­лизъм би трябвало да определя живота във всички страни. Поради това единството на нацията или на държавата би трябвало да включва разно­родността на човешката общност.

4.Поместните православни църкви имат задължението тясно да си сътрудничат с вярващите с добра воля от другите световни религии, за да се укрепва мирът на земята и за да се осъществяват братски отношения между народите. Православните църкви са призовани към междурели­гиозно разбирателство и сътрудничество, за да допринесат за отстраня­ването на всякакъв род фанатизъм, а оттук и за укрепване на братството между народите, за усвояване на благата от свободата и мира в света, за благополучието на съвременния човек независимо от неговите раса и религия. Саморазбиращо е, че това сътрудничество изключва всякакъв синкретизъм и всякакъв опит на отделна религия да упражнява насилие над друга.

5.Да бъдеш християнин означава да служиш на човека и непосред­ствено да откликваш на конкретните му проблеми. Отделена от пратени­чеството за диакония (служение), вярата в Христа е лишена от смисъл. Да бъдеш християнин преди всичко означава да следваш Христа и да бъдеш готов да Му служиш в лицето на слабите, гладните, потиснатите и въобще на всеки нуждаещ се от помощ. Всеки опит Христос да бъде видян като реално присъстващ сред нас, без да бъде търсен в другия, нуждаещ се от помощ човек, е празна идеология.

От тази гледна точка ние трябва да разбираме особената отговорност на Църквата в борбата срещу глада и невероятно голямата бедност, в която днес се намират много хора и цели народи, особено в бедните и слабо развитите страни. Това е факт, с който по никакъв начин не тряб­ва да се примиряваме. Той е застрашително явление за нашето време, защото икономически развитите страни живеят в свръхизобилие и раз­точителност, като същевременно се впускат в безсмислена надпревара във въоръжаването. Това разкрива дълбоката криза на идентичността на съвременния свят поради следните две причини:

– Гладът не само заплашва божествения дар на живота за всички на­роди в развиващите се страни, но и накърнява величието, светостта на човешката личност.

– Чрез своето често безотговорно разпореждане със и разпределе­ние на материалните блага икономически развитите страни накърняват не само образа Божи във всеки човек, но и извършват грях спрямо Бога, отъждествил се с гладуващите и бедни хора, казвайки: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го стори­ли“ (Мат. 25:40).

VII. КЪМ ДНЕВНИЯ РЕД НА ЧЕТВЪРТОТО ПРЕДСЪБОРНО СЪВЕЩАНИЕ

За Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание остават все още валидни последните четири теми, по които също трябва да бъде про­учена и разработена общата позиция на всички Поместни православни църкви. Това са:

а) Православната диаспора;

б) Автокефалията и начинът на нейното провъзгласяване;

в) Автономията и начинът на нейното провъзгласяване;

г) Диптихите.

Тези четири теми разкриват дълбоката си вътрешна взаимозависи­мост, защото се основават върху една и съща многовековна канонична традиция и църковна практика на Православната църква. Те имат също пряко или косвено отношение към актуалните канонични проблеми на Православната църква. Последното изяснява особената чувствителност, с която по съответния начин трябва да се подходи към всяка тема, за да стане известно общото становище на всички православни църкви по все­ки един от тези въпроси.

Различните Поместни православни църкви изпратиха вече на Секре­тариата за подготовка на Светия и Велик събор своите доклади, за да се направи съответната систематизация и да бъдат придвижени по-нататък установената всеправославна процедура и подготовката по съдържание­то на тези четири теми.

От само себе си се разбира, че свикването на Четвъртото предсъбор­но всеправославно съвещание ще има резултати едва тогава, когато се постигне общо православно становище по всяка една от тези теми, т.е. когато приключи всеправославно решеното процедиране за изследване на най-дискутираните теми и за подготовката на общите задачи.VIII. МЕЖДУПРАВОСЛАВНАТА КОМИСИЯ ПРЕЗ 1990 г.

Междуправославната комисия за подготовка на Светия и велик съ­бор на Православната църква се занима с темата „Диаспора“ на заседа­нията си от 10-17 ноември 1990 г. в Шамбези под председателството на днешния Вселенски патриарх и тогавашен Халкидонски митрополит Вартоломей.

Темата за православната диаспора е свързана с твърде експлозивния въпрос как трябва да се организира за продължително време църковният живот на онези групи православни християни от Поместни църкви с раз­лична националност, които като малцинства са се заселили за постоянно в традиционно неправославните страни на Западна Европа, Америка, Ав­стралия или Азия.

Като секретар за подготовка на събора аз съставих доклад със съот­ветните критерии, за да представя сходните и различаващите се стано­вища, постъпили от различните Поместни православни църкви[22], и да формулирам изводи и принципи за по-нататъшната процедура[23].

А. Критерии

1. За да се регулира правилно юрисдикционният проблем на право­славната диаспора, следва да се опрем на каноничния критерий, основа­ващ се единствено на светите канони на Вселенските събори и на факта, че Православната църква и до ден днешен ги прилага неоспоримо и ця­лостно. Става въпрос за 2. и 3. правило на Втория вселенски събор (Ца­риградски), както и за 28. правило на Четвъртия вселенски събор (Халки­донски), нещо, което е в пълно съгласие с църковната практика. Според този критерий единствено Вселенската патриаршия, придобила почетно предимство в Православния изток, притежава канонично потвърденото право да упражнява административна юрисдикция извън юрисдикцион­ните си граници. Правило 28. на Четвъртия вселенски събор признава на това църковно седалище каноничното право да ръкополага също епис­копи сред варварите в диоцезите Азия, Понт и Тракия извън неговата юрисдикция. Всички други седалища – както древните патриаршии на Православния изток, така също и новите и автокефалните църкви – имат канонична юрисдикция, която е конкретно ограничена. Този каноничен критерий бе защитен в докладите на църквите Цариградска, Алексан­дрийска и Еладска с позоваване на 2. и 3. правило на Втория вселен­ски събор и на 28. правило на Четвъртия вселенски събор. Обратно, този критерий бе директно отхвърлен чрез друго изясняване на същите пра­вила в доклада на Руската православна църква и косвено в доклада на Румънската православна църква, която дава предимство на националния принцип.

2.Националният критерий, свързан с този за мисията, е развит от Руската и от Румънската православна църква въз основа на 34. апостол­ско правило и на 2. и 3. правило на Втория вселенски събор. При изя­сняването на тези правила се изтъква, че националността и мисията са канонично възприемливи критерии, които обосновават надхвърлянето на юрисдикционните граници от автокефалните православни църкви и упражняването от тях на административна юрисдикция над православ­ната диаспора.

3.Пастирският критерий съставя същностната ръководна линия в доклада на Антиохийската църква. Въз основа на каноничната традиция и на поредицата поместни събори се отбелязва пастирското единство на православната диаспора в конкретното място. Принципите на канонич­ния критерий и на националния критерий в този контекст са избегнати и пренебрегнати.

4.Критерият за предимство по чест се разглежда от Еладската църква като единствения каноничен, несъмнен и всеобщо приет кри­терий в практиката на Православната църква, даващ възможност да се уравновесят различията в каноничната интерпретация на правилния на­чин, по който се разглежда връзката между свещените канони и по който се разбира истинното им съдържание.Б. Сходства

Въпреки различията в предпоставките и в изтъкнатите критерии в докладите на Православните църкви се съдържат и сходни предложения за практически решения на проблема за административното и пастирско единство на православната диаспора.

1.Налице е необходимост неотложно да се разреши юрисдикцион­ният проблем за устройване на местно ниво на административното един­ство и съвместното свидетелство на православната диаспора.

2.Преодоляването на юрисдикционния проблем за православната диаспора трябва да бъде предмет на единодушно решение, което е необ­ходимо да бъде взето на всеправославно равнище.

3.Административното единство на православната диаспора не се основава на никакво предварително решение на концепцията за нацио­налността, но все пак може да направи по-динамично служението и сви­детелството на Православието на местно ниво.

4.Организацията на всяка Църква от православната диаспора трябва да отразява каноничното, църковно неразрушимото единство на Право­славната църква в самата нея и в отношенията ѝ към Вселенската патри­аршия.

В. Различия

От проучванията на църквите се открояват следните становища, по които те се различават:

1.Позоваването на изключителните права на Вселенската патриар­шия за православната диаспора, обосноваващо се с каноничния критерий (според Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия и Елад­ската православна църква), и неговото непосредствено (според Руската патриаршия) или косвено отхвърляне (според Румънската патриаршия), основано на критериите на националността и мисията.

2.Налице е широко съгласие, че трябва да се пристъпва постепенно, от един случай към друг и в съответствие с различните юрисдикцион­ни зависимости, към обявяване на самоуправление или най-малкото, за определени църкви, на автокефалия (според Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия и Еладската православна църква). В про­тивоположност на него се предлага друг начин на признаване на кон­кретните и приключени факти – чрез цялостно или частично обявяване на автокефалията на основните национални юрисдикции на православ­ната диаспора (според Руската патриаршия). Предлага се също така и генерално решение чрез непосредствено обявяване на автокефалията на всички църкви в Европа, Америка и Австралия (според Антиохийската патриаршия). Подобни решения се разглеждат като допълнителен фак­тор, който нанася удар върху единството на Православието (според Все­ленската патриаршия) и показва несъгласието относно начина на обявя­ване на автокефалията в Православната църква.

Широкото съгласие по въпроса за необходимостта да бъде игнори­ран националният критерий, разбиран като абсолютен критерий за ор­ганизацията на православната диаспора, и да се организира пастирско служение в рамките на църковното единство (според Вселенската патри­аршия, Александрийската патриаршия, Руската патриаршия и Еладската православна църква) не съвпада с предложението националните групи в диаспората да бъдат държани в административна зависимост от съответ­ните автокефални църкви (според Румънската патриаршия).

Г. Последствия

Тъй като основните съгласия се съдържат в заключителните предло­жения, направените конкретни предложения могат да служат като изход­на точка за действие на Междуправославната подготвителна комисия, като се имат предвид следните предпоставки:

1.Въпросът за каноничната претенция на Вселенската патриаршия може да бъде оставен временно настрана.

2.Критерият за национално или мисионерско майчинство не може да бъде валиден по-нататък като абсолютна канонична и самостоятелна основа както за организацията на православната диаспора, така също и за нейните отношения към майката църква… Приемлив е принципът, че националността е между главните цели на пастирското служение в по-широкия контекст на каноничното единство на Православната църква в диаспора…

3.Прибързаността поради липса на време трябва да се избягва чрез постепенни действия (според случая) при даването на самоопределение, автономия или автокефалия на определени православни църкви в диаспо­ра, като по възможност се изчака до намирането на канонично уреждане на този проблем, още повече че въпросът за обявяване на автокефалията е включен в дневния ред на следващото Предсъборно всеправославно съвещание.Д. Принципи

„Следните еклезиологични, канонични и пастирски принципи биха могли да се съдържат в търсената от църквите съгласуваност по въпроса:

1.Православната църква осъзнава факта, че канонично изградени­те локални църкви в диаспора разкриват напълно тайната на Църквата в пространството и времето. […]

3.Според православната традиция съществува неразривна връзка между каноничното единство на църковното тяло и съборното съзнание на Църквата. Тази връзка определя вътрешните граници, в които всяка локална църква вижда наистина своето вътрешно организационно един­ство и своята идентичност спрямо всички православни локални църкви в целия свят.[…]

4.Каноничната православна традиция съдържа и разкрива критери­ите на националното мисионерско майчинство, които не могат да бъдат разделени от него без предварително решение за локално и или дори все­ленско единство на Православната църква. […]

5.Организационните структури на всяка локална църква в диаспора, произтичащи от съвкупността на каноничната традиция и устройство­то на Православната църква, трябва да изразяват съборното съзнание на Църквата и да отразяват каноничното единство, което съществува между православните локални църкви – помежду им и с Вселенската патриар­шия. Само тогава може да засияе вътрешното единство на локалната цър­ковна действителност като автентично свидетелство на Православието в днешния свят; само в рамките на съборното действие в диаспора се под­чертават националните различия на членовете на Православната църква, обогатява се съдържанието на духовния опит и се подчертава вселенски­ят характер на Православието.

6.Съборното засвидетелстване на каноничното устройство на право­славните локални църкви в диаспора, както това се предлага във всички доклади въз основа на съществуващите вече модели, вече се осъществява с успех в значими локални църкви в диаспора. То може да бъде обобще­но чрез по-добра дефиниция на определящите канонични принципи и може да бъде укрепено чрез разширяване на каноничните компетенции на съборните локални модели, при което компетенциите се приспособя­ват точно към съществуващите обективни възможности на тези църкви.

7.Управленческият статут на всяка Православна църква в диаспора зависи най-вече от традицията на каноничната практика и не се изчерпва с външната изява на нейната автокефалия, тъй като самоопределението, автономията или автокефалията на една локална църква предполагат не само акт на външно административно обявяване, но и цялостна вътрешна независимост, за да може тази църква да живее от собствените си извори и действително да развива съвкупността на духовния опит на православ­ната традиция.[…]

10.Като канонично приемлив модел за регионална организация на православните църкви в диаспора може да бъде приложена системата на митрополии. Достатъчни са в случая православната традиция, отнасяща се до локалната църква, и съборният израз на множественост, който оп­ределя всички национални групи в диаспора на един и същ континент и в една и съща страна. Вътре в системата на митрополиите еклезиалната действителност е структурирана концентрично в кръгове с различен ра­диус: църковна, еклезиологична и евхаристийна… В този смисъл може да бъде достатъчна най-вече митрополията или архиепископията според каноничния критерий, епископията според националния критерий в не­говата локална форма на израз, енорията на базата на общината в право­славната диаспора…“[24].

Е. Решение за православната диаспора

„1. а) Комисията установи, че всички свети Православни църкви имат една и съща воля – трябва колкото е възможно най-бързо да бъде разре­шен проблемът за православната диаспора и тя да бъде организирана съ­образно с православната еклезиология, традицията и църковноправната практика на Православната църква.

б) Комисията установи също, че поради исторически и пастирски причини не е възможно в съвременната фаза да се премине веднага към точно канонично устройство на Църквата по този въпрос. Ето защо тя реши да предложи временно решение на този въпрос, което трябва да подготви почвата за каноничното му уреждане. Това подготвително ре­шение не трябва да прехвърли датата за свикването на Великия и Свят събор на Православната църква, за да може последният да го придвижи до каноничното му уреждане.2. а) Комисията предлага по време на преходната фаза, в която се подготвя каноничното решаване на въпроса, във всеки регион да бъдат създадени „епископски събрания“, които да съберат всички епископи от този регион, които и след това да бъдат подчинени на същите канонични юрисдикции, както и днес.

б)Тези събрания трябва да се съставят от епископите на региона, които се намират в канонично общение с всички свети православни църкви; събранията следва да бъдат под председателството на първия от епископите под юрисдикцията на Константинополската църква, а в слу­чай че той отсъства – на съответния по реда на диптихите. Събранията могат да създадат изпълнителна комисия, която да се състави от първите йерарси на различните юрисдикции, съществуващи в региона.

в) Работата и отговорността на тези епископски събрания следва да изразяват единството на Православието, както и грижата за развитието на съвместната дейност на всички православни в съответния регион, за да задоволят пастирските нужди на живеещите там православни вярва­щи, за да представляват съвместно православните спрямо другите веро­изповедания и съвкупността на общността в региона, за да обгрижват богословските науки и църковното образование и т.н. Решенията следва да бъдат приемани с мнозинство. Междуправославната подготвителна комисия дискутира въпросите за областните администрации на диаспо­рата и за същността на принципите, залегнали в проекта за окончател­ното разрешаване на проблема за православната диаспора въз основа на формулираните предложения в рамките на работата на комисията, и ги препраща на следващата Междуправославна подготвителна комисия, ко­ято се събира през есента на 1991 г., за окончателна разработка.“[25].

IX. МЕЖДУПРАВОСЛАВНАТА КОМИСИЯ ПРЕЗ 1993 г.

Междуправославната подготвителна комисия за Светия и Велик съ­бор на Православната църква се събра отново от 7 до 13 септември 1993 г. в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези. Задача на комисията, от една страна, бе постигането на единодушно становище на Източноправославните църкви по въпроса за православната диаспора и, от друга, търсенето на единодушно становище по въпросите за автоке­фалията и автономията и начина на тяхното провъзгласяване.

След словото на председателя на комисията при откриването – Ефе­ския митрополит Хризостом, след моя допълващ доклад за все още не­изяснените аспекти на православната диаспора и след детайлно въвеж­дане, представяне и преценка на темата за автокефалията и за начина на нейното провъзгласяване комисията обсъди обстойно следните два въпроса (въпросът за автономията и за начина на нейното провъзгласява­не поради липса на време бе отложен за следващото заседание на Междуправославната подготвителна комисия):

А. Православната диаспора

Междуправославната комисия определи[26] регионите на православ­ните църкви в диаспора, в които следва да бъдат учредени след първия стадий епископски синоди (конференции): Северна и Средна Америка, Южна Америка, Австралия, Великобритания, Франция, Белгия и Холан­дия, Австрия и Италия, Германия. Устройството на тези епископски си­ноди трябва да бъде изготвено от Секретариата за подготовка на Светия и Велик събор въз основа на досегашната предварителна работа и в рам­ките на православната канонична традиция. Окончателното решение е от компетенцията на бъдещото Предсъборно всеправославно съвещание. Подробностите от дневния ред са предоставени на самите епископски синоди. От значение е координиращата функция на Вселенската патри­аршия, защото при въпроси на един локален епископски синод, за които е „необходимо всеправославно третиране, неговият председател се об­ръща към Вселенския патриарх за изясняване на по-нататъшната проце­дура според валидната всеправославна практика“[27]. В края на краищата православните църкви „са обвързани с изискването да не предприемат никакви действия, които биха могли да нанесат вреда на по-горе описа­ния път за канонично разрешаване на проблема диаспора, включително и за създаването на нови, паралелни на вече съществуващите, еписко­пии в диаспора. Вместо това упоменатите църкви в качеството на църк­ви майки следва да направят възможното за улесняване на работата на епископските синоди (конференции) и за възстановяване на нормалното канонично устройство в диаспората“[28].Б. Автокефалията и начинът за нейното провъзгласяване

Изработеният текст от Междуправославната комисия изтъква преди всичко значението на автокефалията: „Институцията автокефалия изра­зява автентично един от най-съществените начини на виждане на право­славната еклезиологична традиция за отношението на локалната църква към Църквата Божия по целия свят.“[29] По този чувствителен въпрос бе констатирано пълно съгласие, а също и по въпроса „за необходимите ка­нонични определения при провъзгласяване на автокефалията на една ло­кална църква, т. е. за одобрението и дейностите на майката църква по отношение на осъществяването на всеправославното одобрение и за ролята на Вселенската патриаршия и на останалите автокефални православни църкви при провъзгласяване на автокефалията. Съответно на тази съгла­суваност важи следното:

а)Майката църква приема иска на подчинения ѝ църковен регион и така оценява по достойнство съществуващите еклезиологични, ка­нонични и пастирски предпоставки за удостояване с автокефалия. Ако Поместният синод като най-висш църковен орган дава своето съгласие, той представя съответно предложение на Вселенската патриаршия, за да може да бъде установено всеправославното съгласие, и информира за това останалите Поместни автокефални църкви.

б)Вселенската патриаршия съобщава всеправославните обичаи чрез патриаршеско послание и се старае да постигне всеправославно одобре­ние. Всеправославното одобрение се изразява посредством единодушие­то на синодите на автокефалните църкви.

в)След като Вселенската патриаршия оповести съгласието на май­ката църква и всеправославното одобрение, обявява официално чрез из­даването на съответен патриаршески томос автокефалията на църквата, която я е измолила. Този томос се подписва от Вселенския патриарх. Же­лателно е томосът да се подпише и от предстоятелите на автокефални църкви и непременно от предстоятеля на съответната майка църква“[30]. Обявената по този начин автокефална църква е равноправна с всички други автокефални църкви, което е явно преди всичко от диптихите на Литургията и във всеправославните дейности.

X. „СВЯТ И ВЕЛИК СЪБОР“ ИЛИ „ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР“?

Проточилата се процедура за подготовката на Светия и Велик събор е в съзвучие с православната синодна практика и с православния оби­чай. Така отново се дава израз на съзнанието, че общността принадле­жи към същността на Православната църква. Периодичните срещи на Предсъборните всеправославни съвещания представляват общността на Православието, защото чрез тях се изразяват опитите на отделните По­местни православни църкви, които подхождат по различен начин към всички теми – така, както те се изживяват от цялата Православна църква, от нейната пълнота (плирома).Изборът на темите и процедурата следват проучванията на екле­зиологията и на синодната традиция на Православието. Тъй като в По­местната църква се изживява цялото тайнство на спасението в Христа, в пространството и времето тя е едната, свята, съборна и апостолска Църква и се намира в здраво единство с всяка друга Поместна църква. Това е причината, поради която се взема под внимание мнението на вся­ка отделна Поместна църква по всяка тема; именно така трябва да бъде изразен цялостният опит на всички Поместни православни църкви. Пра­вославното учение за тъждеството на Поместната църква определя също и предсъборните подготвителни дейности. Православната синодална традиция предоставя по-нататък критерия за избора на темите, които се намират във връзка с конкретните проблеми, на повечето или на всички Поместни православни църкви.

При съборната подготвителна работа бе поставен също и въпро­сът дали Всеправославният събор може да бъде признат за Вселенски, тъй като някои богослови изразиха мнението, че след разделението на църквите и преди тяхното обединяване не може да бъде свикан никакъв Вселенски събор. Ако се възприеме това мнение, то тогава се изпада в заблуждението, че Православната църква не e едната, свята, съборна и апостолска Църква, а само една част от Църквата, която е отделена от цялостната Църква и като такава няма официалния орган за автентично и непогрешимо формулиране на своето учение. Тогава подобна Църква не би била водената от Светия Дух Църква, а само една Църква измежду многото църковни общности.

Дали този събор да бъде свикан като Вселенски събор? При избора между двете традиционни наименования „Вселенски събор“ и „Свят и Велик събор на Православната църква“ бе предпочетена като по-правил­на втората формулировка, защото така се характеризират ранните все­ленски църковни събори. В църковната история някои събори са свика­ни именно като „Вселенски“, но собственият им вселенски характер им е признат едва след съгласието на всички вярващи (consensus fidelium). Така се стига до положението, че някои събори, свикани като вселенски, са схващани като чисто Поместни от Църквата и обратно, някои Помест­ни събори влизат в съзнанието на Църквата като Вселенски.От това се вижда, че един събор не става автоматично вселенски, защото трябва да бъдат спазвани определени условия, произтичащи от времето на древната Църква. С други думи, няма абсолютно мерило за вселенскостта на един събор. Единствено важният критерий е истината, т. е. сотириологичното значение на решенията на Събора за вярващите. Подобно значение предварително не може да бъде определено и въпреки това то има смисъл, за утвърждаването на който всички ние се надяваме и към който всички ние по всеправославно възприет начин се стремим и работим.

__________________________

*Текстовете на митрополит Дамаскинос Папандреу са избрани от книгата: † Меtropolit Damaskinos Papandreou, Dialog als Leitmotiv, Athen, 2000.  Публикувано в Библия, култура, диалог. Православие-диалог-европейско единство, София, 2011, с. 50-76. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Vries, W. de. Geleitwort. – In: Metropolit Maximos von Sardes, Das Ökumenische Patri­archat der orthodoxen Kirche. Freiburg, 1980, S. 5.

[2]. Срв. в: Patelos, C. G. (ed.). The Orthodox Church in the Ecumenical Movement: Docu­ments and Statements 1902/1975. Geneva, 1978, 27–33.

[3]. Срв. също окръжните послания от 1920 и 1952 г. (пак там, 40-43; 44-46); вж. и в: Synodica III (Publication périodique du Secrétariat pour la préparation du Saint et Grand Concile de l’Eglise orthodoxe). Chambésy/Genève, 1979, p. 97.

[4]. Срв. в: Patelos, C. G. (ed.). Цит съч., a.а. О. 34-39.

[5]. Срв. в: Jensen, A. Die Zukunft der Orthodoxie. Konzilspläne und Kirchenstrukturen (Öku­menische Theologie 14). Zürich, Einsiedeln, Köln, 1986, 25–28, Dokumentation der Be­schlüsse, 229–253.; срв. също в: Synodica III… p. 123 f.

[6]. Срв. Synodica VI… Chambésy/Genève, 1982.

[7]. По-подробно за термина „икономия“ (Oikonomia) вж. в доклада на П. Бумис в: Synodica I… 155–157.

[8]. В: Synodica III… 128 f.

[9]. Междуправославната подготвителна комисия от 1971 г. изработи доклади по шестте теми и възложи на Секретариата за подготовката на Свят и Велик събор да ги публи­кува на различни езици, което може да се види в: Synodica III… p. 132; на немски в: A. Jensen (вж. бел. 5), 266–320. Вж. също за препоръките на Първата всеправослав­на подготвителна комисия (1971): Papandreou, D. Die Vorbereitung der panorthodoxen Synode, aktuelle theologische Fragen und Überlegungen. – In: Auf dem Weg zur Einheit des Glaubens (Pro Oriente). Wien, 1974.

[10]. По какъв начин бе изразено всеправославното съзнание за годините 1971–1976 може да се види в публикацията на: Papandreou, D. Rapport sur la préparation du Grand Concile. – In: Synodica III… 123–136.

[11]. Три теми, върху които имаше вече подготвителни разработки, не принадлежат към дневния ред на събора: 1) Изворите на Божественото откровение. 2) Участието на миряните в живота на Църквата. 3) Икономията в Православната църква. Как Първо­то предсъборно всеправославно съвещание дойде до това решение и как бе изразено народното съзнание по тези теми вж. Papandreou, D. (вж. бел. 9)… 144 f.

[12]. В: Synodica III… p. 120.

[13]. Jensen, A. (вж. бел. 5), 41–44, Texte 328–331.

[14]. Относно препятствията за тайнството брак според каноничното право вж. доклада на П. Бунис в: Synodica I… p. 165.

[15].  За акривия и икономия вж. пак там, 155–157.

[16].  За каноничния пост вж. реферата на P. Wiertz–M. Petzolt в: Synodica III… 100 f.

[17]. Срв. Synodica IV… Chambésy/Genève, 1980 (на гръцки) и Synodica V… Chambésy/Genève, 1981 (на френски).

[18]. Срв. Комюнике на комисията в: Epskepsis 17 (25.2.1986), 351, 2 f.

[19]. Срв. Решенията на третото предсъборно всеправославно съвещание в: Una sancta 42 (1987), I. 4-28.

[20]. Срв. Комюнике на Съвещанието в: Episkepsis 17 (15.12.1986), 369, 2 ff.

[21]. Второто прошение на Великата ектения (ектенията на мира).

[22]. Изследвания за православната диаспора бяха изпратени от: Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия, Антиохийската патриаршия, Патриаршиите на Русия и Румъния, Еладската църква, Полската православна църква.

[23]. Вж. пълния текст на този доклад (тук малко съкратен) в немски превод в: Una Sancta 44 (1991), 263-270.

[24]. Съкратен цитат според Una Sancta 44 (1991), 263–270.

[25]. Una Sancta 44 (1991), p. 271.

[26]. Вж. немския текст в: Una Sancta 47 (1994), 73 f.

[27]. Пак там, с. 74.

[28]. Пак там.

[29]. Пак там.

[30]. Пак там.

Следва…