Евангелска перспектива от Германия[1]

Йохан Шнайдер

Изследването на исляма в Германия от няколко десетилетия насам се дължи на имиграцията на чужденци, изповядващи мюсюлманската религия: към днешна дата Кьолн, наред с Истанбул, е градът с най-мно­гобройно турско-мюсюлманско население в Европа. Но темата на моя доклад няма да бъде изграждането на джамии в Германия, а наличието на предизвикателства при провеждането на интеррелигиозния диалог с исляма от гледище на Евангелската църква в Германия.

Преди всичко следва да се подчертае, че въпросът за тълкуването и разбирането на Свещеното Писание е централна тема за християнско­то богословие още от самото му начало. Херменевтичните проблеми са ежедневно предизвикателство, включително и за мен като християнин, богослов и представител на Евангелската църква в Германия, а именно в тях се пресичат редица мотиви и гледища. Тези две категории (тълку­ването и разбирането) създават необходимите предпоставки за диалог и конструктивен обмен, към чието развитие бих желал да допринеса със следващите размишления.

I.

Лично аз, както и богословието и църквата, която представлявам, сме силно повлияни от учението на реформатора Мартин Лутер. Целта на реформаторското движение от началото на XVI век, което свързваме с неговото име, е обновление на едната християнска Църква чрез изворите на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Следователно Реформацията сама по себе си възниква като херменевтично движение. Тъй като апелът за реформи на Западната църква, намиращ своето основание в библейските извори, не среща отклик, се стига до разцеплението на Римокатолическата църква и до възникването на Евангелската църква. След няколко години, през 2017 година, в Германия ще честваме 500-годиш­ния юбилей на Реформацията. Реформаторското движение променя и дългосрочно въздейства не само върху християнството по целия свят. То оказва огромно влияние върху мисленето на западния човек, върху философията, науката и културата.

Какво е специфичното за Реформацията и как тя успява да разгърне такава впечатляваща духовна и интелектуална мощ?

По онова време се появяват критически настроения към състоянието на управляваната от Рим Църква. Силата на традицията доминира над авторитета на Свещеното Писание. Властовите претенции на папското управление придобиват самостойно значение. С помощта на църковни практики човеци започват да се разпореждат със спасението на душата, което всъщност зависи единствено от Божията благодат. Мнозина чувст­ват необходимост от промяна. Реформаторските въведения на Мартин Лутер се основават на завръщането към Библията като единствен и най-важен авторитет за християнското битие. Отдаването на човека на Бога чрез Божия Син Иисус Христос съставя според него сърцевината на християнската вяра. Самата вяра „прави“ християнина, а не някаква не­гова заслуга. Мартин Лутер превежда Библията на говорим немски език, откриването на книгопечатането спомага за бързото ѝ разпространение сред народа, така че всеки вече може да я прочете.Тези събития очерта­ват три от основните аспекти на Реформацията:

1. Обновлението на Църквата започва чрез завръщане към изворите на вярата, т. е. Библията.

2. Всеки християнин би трябвало да може сам да чете и да разбира Божието слово и така да има равен достъп до Словото на Божията бла­годат.

3. За всеки християнин става възможно свободното общение с исти­ните на вярата.

Ако четенето и разбирането на Божието слово така, както е дадено в Библията, стават повратна и централна точка на християнската вяра, съв­сем естествено възниква въпросът как да се тълкува и обяснява Свеще­ното Писание. По тази причина тълкуванието се превръща в централен момент за богословието на протестантството: цялостното развитие на това богословие може да се представи като история на интерпретацията на Свещеното Писание. Съответно на това и проповедта, т. е. изяснява­нето на библейския текст, заема централно място в богослужението на Лутерантската църква; същата роля за разбирането на протестантското богослужение играят проповядването на Божието слово и извършването на тайнствата св. Кръщение и св. Евхаристия. Въпросът как човек може правилно да разбере Божието слово и да го изрази чрез научен език е задача на херменевтиката. Затова богословието на Реформацията винаги се разглежда и се развива програмно (по принцип) като „херменевтично богословие“.

II.

Херменевтичният въпрос избухва с нова сила във времена на исто­рически поврати. Защото в такива периоди традициите лесно се рушат; съзнателно и обосновано те трябва да бъдат обновявани чрез изворите на вярата. Времето на Реформацията през XVI век е също такъв период на дълбоки промени. Значение придобива търсенето на достъп до същина­та на библейското послание. Разделението на буквалния, алегоричния, нравствения и анагогичния смисъл на библейското слово обаче трудно се преодолява. По-важно става откритието, че трябва да се прави разлика между дух и буква (2 Кор. гл. 3). Според Лутер „това, което служи на Христа“ („Das, was Christum treibet“), е същността на Библията. Отделно­то слово в Библията трябва да бъде разбирано в неговия контекст и чрез този принцип да се извежда всеобщият смисъл на библейското послание. Друг повратен исторически момент е епохата на Просвещението, когато си проправя път новото осмисляне на историята. С помощта на Реформа­цията Библията вече е открита като историческа книга. Разликите между историческия и духовния контекст, в който възникват библейските тек­стове, и съвременността стават още по-отчетливи.

Разумът предявява претенция за автономия от библейската форма на религията, олицетворявана от Църквата. Херменевтичният проблем от онова време е в каква взаимовръзка се намират Божественото откровение и историята. Правят се опити за отговор, като се взема предвид зависи­мостта между духовната уникалност и универсалния дух. В отговор на въпроса дали човешкият разум няма да оспори властта над Божественото откровение се появява диалектиката на Просвещението, която ни зани­мава и до днес. От една страна, тя успява да постигне необратим пробив по отношение на свободата на човека. От друга страна обаче, допуска липса на смирение към Божествената истина и допринася за възникване­то на своего рода вяра в науката, чиито последствия наблюдаваме днес. От историческото мислене на Просвещението се роди и чувството за „от­блъскваща историческа бездна“ между историческия облик на библей­ското послание и самосъзнаването на модерния човек. Как може да се преодолее тази бездна? Херменевтичният отговор на важни богословски проекти се заключаваше в разбирането на екзистенциалната ситуация на човека, към когото Бог се обръща чрез Откровението, като базисно по­ложение, пред което той се изправя по сходен начин при всякакви ис­торически условия. Човек изживява „чувство за безусловна зависимост“, задава въпроси за фундамента на собствения си живот, търси истинно битие. На тези въпроси дава отговор Словото на Откровението. Божието слово в Библията е насочено към човеците от библейската епоха по съ­щия начин както към днешните хора. Ще назова повратния момент през втората половина на миналия век: херменевтичното познание стига до разбирането, че не става дума само да се схване правилно един текст, а за това, че той променя и действителността. Карл Маркс век по-рано фор­мулира тезиса, че философите само по различен начин интерпретират света, но не го променят. Това прозрение преминава в нова политическа херменевтика на т. нар. „богословие на освобождението“, преживяло ди­намично развитие именно в страните от Третия свят. Библията започва да се чете с нови очи, от перспективата на потиснатите и отхвърлените, и става манифест на политически промени.

Сред мнозината богослови и философи, оказали влияние върху раз­личните фази на херменевтичното мислене, бих искал специално да из­тъкна хайделбергския философ Ханс-Георг Гадамер. Неговият основен труд „Истина и метод“ (1960) е едно от най-важните херменевтични про­изведения. Богослови от същия Богословски факултет в Хайделберг из­рично се позовават на неговите писания. Х. Гадамер обръща внимание върху значението на историята на тълкованието, ситуирана между текста и читателя, например между Библията и съвременния човек. Разбиране­то винаги е вградено в „история на въздействието“, защото читателят винаги е носител на едно предхождащо разбиране, което го прави спосо­бен да разбере смисъла на дадено послание. Откриването на нови неща в стария текст предпоставя история на въздействието. Отвръщането от вярата представлява такава история на въздействието. Там, където със средствата на политическата власт на хората се забранява или се възпре­пятства общението с християнската вяра, можем да открием история на въздействието. Защото това могат да бъдат при известни обстоятелства и институционално застъпвани, преподавани в училище изопачени обра­зи, които предопределят предхождащото разбиране. Подобно нещо пре­живяхме в Източна Германия, където по времето на комунистическата власт християнската вяра беше представяна като ненаучен примитивен светоглед, превъзмогнат от историческия материализъм, т. е. от официал­ната идеология на комунистическия режим. Обединението на Германия, което стана възможно след падането на Берлинската стена преди дваде­сет години, направи възможен за нас като Църква един нов подход към хората, изложени на подобно възпитателно въздействие. Наблюдаваме колко е трудно да запознаем съвременниците си с библейското послание, при положение че те не разполагат с базисни религиозни познания. Така херменевтичният въпрос се поставя в нов контекст. Длъжни сме да зада­дем въпроса как базисните познания да се обвържат с отношението към Бога, на което да се опре разбирането на библейското послание. В едно плуралистично в религиозно отношение общество херменевтичният про­блем се заключава в това как християнската вяра може да бъде разясне­на на хора с твърде различни възможности за осмисляне и разнообразен предишен опит. Казаното за християнството се отнася аналогично и за други религии.

III.

Християнството, както и ислямът, са религии, чиито извори са све­щени книги, свещена писменост. Въпросът за правилното изложение на Писанията винаги е заемал централна роля в историята на двете религии и в резултат на това са създадени многобройни значими тълкователни произведения, както и разсъждения за метода на изложение. Въпреки това обмислянето на херменевтичния проблем е протичало различно и независимо в християнството и исляма. Причините се коренят в нееднак­вия характер на Корана и Библията, а също и в различното разбиране за Откровението. В Свещеното Писание на Стария и Новия Завет историче­ските текстове имат огромно значение; затова и историческото мислене се определя като една от характеристиките на библейското. В Корана се акцентира върху битово-практическите правила, които трябва да ос­танат константни дори при променени условия. Затова неизменяемият характер на Корана постоянно се изтъква при неговото тълкование. От съществено значение, наред с различния характер на съответните Све­щени Писания, е и различният модел на културно и научно развитие в обсега на двете религии.

От самото начало Библията е съществувала в различни текстови ва­рианти. Първите християни в древната Църква са чели Стария Завет по­вече в гръцки превод, отколкото в еврейски оригинал. По тази причина са били допустими и разнообразни езикови форми и преводи. Това е подпо­могнало усилията да се достигне до смисъла на текстовете отвъд думите. В традиционното разбиране на исляма е немислим друг език за Корана освен арабския. Преводите само изясняват неговия смисъл. Като резул­тат от този възглед и до днес е широко разпространено буквалистичното разбиране на Корана – дори в по-голяма степен от релевантния за христи­янството възглед за т. нар. „библицизъм“. Но и пред мюсюлманите стои въпросът за историческия характер на исляма и за неговото разбиране в контекста на модерността. На този фон особено внимание заслужават бо­гословско-мюсюлманските разбирания на т. нар. Анкарска школа за съ­временната херменевтика. Трудовете на учени като Ömer Özsoy, Mehmet Paçacý, Burhanettin Tatar или Yaşar Nuri Öztürk поставят не само този ос­новополагащ херменевтичен проблем, но и задълбочено го разглеждат. Чрез приемането на херменевтични концепции и чрез използването на историята на богословието и на философията те създават условия за ди­алог, като по този начин предлагат основа за интеррелигиозни дискусии. Паралелите са очевидни. В християнското богословие, особено в еванге­листката деноминация, също е налице стремеж да се съхрани принцип­ното значение на Библията в контекста на историческото разбиране за качеството ѝ на основополагащо свидетелство за Божественото Откро­вение. Централната роля, отредена на Корана и на неговото тълкование в ислямското богословие, е сравнима с позициите на Евангелската църква. Въпросът как може да се запази Коранът като богооткровена книга и съ­щевременно очевидно остарели представи и предписания да се разбират по нов начин, да бъдат изпълнени с нов смисъл, ни насочва към познат и на нас, християнските теолози, проблем. Богословите от Анкарската школа не желаят да прескочат „отблъскващата бездна“ между времето на пророка Мохамед, разглеждано като образцова епоха, и днешната действителност. Защото тук дилемата не е дали да се отхвърли Коранът за сметка на модерността, или пък да се отхвърли модерността, за да се проповядва животът според Корана като единствено правилен. По-скоро се търсят начини да останеш мюсюлманин и същевременно да отгова­ряш на предизвикателствата на съвремието. Богословите от Анкарската школа акцентират върху факта, че Коранът е исторически документ и въпреки богооткровения му характер не е свободен от въздействието на историческите условия. Коранът не е създаден отведнъж, а е съставен от фрагменти, възникнали в продължителен период от време. Отделни пасажи са възникнали при точно определени условия и могат да бъдат разбрани само в този контекст.

Подтиква ли подобно разбиране към историко-критическа интер­претация на Свещените Писания? При изследването на Корана авторите от Анкарската школа изглежда не изключват напълно приложението на произхождащия от библейското богословие историко-критически метод. Имам впечатлението, че в Анкара се правят опити да се даде много дифе­ренциран отговор на този въпрос, който претендира да представи различ­ните концепции и мисловни школи в рамките на исляма като въпрос на съработничество между Откровение и разум. Затова в постановките на Анкарската школа виждам важни опорни точки за херменевтична диску­сия в рамките на богословието на Евангелската църква, изходни позиции за продължаване на диалога и на научния обмен.

IV.

В заключение бих искал да посоча четири общи предизвикателства и цели. Става дума за четири контекста, в които християнството и ислямът са изправени пред общи задачи и предизвикателства – въпреки същест­вените разлики в ролята на Свещените Писания на Библията и Корана и в тяхното разбиране и въпреки различните херменевтични традиции.

1. В нашите религии са се обособили групи, които се въздържат от осмислен и научнообоснован подход към основополагащите текстове и застъпват фундаменталистки възгледи. В резултат на това се стига до злоупотреби с Библията и Корана и до използването им за политически или идеологически цели. Затова наша обща цел би трябвало да бъде нап­равляването на процеса на отговорно третиране на Корана и Библията и подсилването на историческото познание, както и на аналитичните и оценъчните подходи. Както в исляма, така и в християнството е налице многообразие от позиции и мнения. Именно този плурализъм може да допринесе за по-задълбоченото разбиране на процеса; в противен слу­чай – ако определени групи издигнат претенции към истината от послед­на инстанция и откажат да участват в обмена – той ще бъде блокиран.

2. Усилията за правилно разбиране на собствените свещени текстове трябва да се допълни от усилието за такова разбиране и на свещените текстове на другите религии. Днес плурализмът е интеррелигиозно пре­дизвикателство в един глобализиран свят, където хора от различни рели­гии, култури и традиции влизат във все по-близко общение чрез мигра­цията и модерните канали за комуникация. Нито една религия не може да изхожда от постулата, че съществува сама за себе си и може да претен­дира за абсолютната истина. Разбирането на другия става централна тема на херменевтиката в една глобализирана действителност. Необходима е компетентност, за да се представи по разбираем начин вярата на иновер­ните, да се проумеят убежденията им и да се влезе в равнопоставен диа­лог. Нашите плуралистични в религиозно отношение общества отправят към нас предизвикателство за херменевтично езиково многообразие по въпросите на вярата.

3. Мюсюлмани и християни на много места се оказват в ситуации, подобни на описаната по-горе в Източна Германия, когато не само собст­вената религиозна традиция, но и религиозната традиция изобщо не е нещо, разбиращо се от само себе си. Деца и младежи се раждат в среда, в която не са предпоставени религиозни традиции и знания. Подрастващи­те поколения често остават чужди на Библията или Корана; необходими са им тълкувания и изяснения. Херменевтичното предизвикателство се превръща в религиозно-педагогическа задача – собствената религия да се поднесе разбираемо и по нов начин.

4. През октомври 2006 г. 138 изтъкнати личности мюсюлмани пуб­ликуваха отворено писмо до духовните ръководители на християнските църкви, в което обърнаха внимание върху общата отговорност на двете религии за световния мир и благоденствие, тъй като повече от полови­ната човечество изповядва тези две религии. Те се позоваха на любовта към Бога и към ближния като верски принципи, споделяни и от христи­янството, и от исляма.

С благодарност и уважение ние възприехме тази инициатива и много бихме искали според силите си да допринесем за нейното разгръщане и за засилването на общата отговорност на нашите религии. Многоброй­ните отговори от християнска страна, изготвени и оповестени до този момент, въпреки някои критични възражения приветстват инициативата. Те вземат предвид ангажимента на писмото към оставащите различия, но паралелно с това подкрепят и общата цел: обща грижа за мир и благоден­ствие в общия ни свят.

Ако стане възможно четенето и разбирането на Корана и Библията по нов начин, от позицията на обща глобална отговорност, би се раз­вила нова политическа херменевтика, която не само ще се основава на мисловните традиции на конкретната религия, но и ще търси опора в една диалогична и комуникативна перспектива. Това стои като цел пред нас. Поемането на това предизвикателство е в съответствие не само с глобалната отговорност на християнството и исляма. То е възложение, дадено ни от Бога – да свидетелстваме за Неговото спасително дело и да утвърждаваме мира по целия свят.

_____________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 55-62. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Евангелската църква в Германия (EKD) включва общо 22 Лутерански, Реформи­рани и Обединени църкви. Въпреки вероизповедните си различия те са обединени в единна административна структура и в една богослужебна общност. Седалището на централното ръководство се намира в гр. Хановер.

Авторът е оберкирхенрат, завеждащ Реферат Православие, стипендии и ику­менически отношения в отдел „Европа“ на Евангелската църква в Германия.

Изображение: авторът на статията д-р Йохан Шнайдер