Сефер Хасанов

Разказите в Корана за пророците – като образци за служенето на Аллах – са едни от най-силните средства, с които Коранът прониква до човешките умове и сърца. Друга отличителна черта на Корана е също така, че в разказите за събитията, свързани с пророците и техните наро­ди, не се съблюдава историческата хронология, тъй като те са подчине­ни на идейните теми на сурите, в които се намират. С това се обяснява и споменаването понякога на едно и също събитие повече от веднъж. Целта на Корана не е да обогати читателя с исторически познания, кои­то би могъл да намери и в други източници, а да го напъти към Истината за човешкото съществуване, да предложи знание за неговия Господар Създател с неговите качества и действия,  да го осени със знание за ду­ховния свят. Това от своя страна е възможно единствено чрез Божието послание, което за човешкия разум е като светлината за окото. И тъй като хората се различават по умствени способности за усвояване на во­лята Божия, а всеки има право да вкуси от благодатта на напътствието, Коранът води своите слушатели към истините на вярата в единия Бог, възкресявайки неповторими герои, увековечили имената си в човешка­та памет с предаността си към Него. Една от най-ярките фигури в това отношение несъмнено е Ибрахим/Авраам, чието име неслучайно е най-често споменаваното, след това е Муса/Моисей,  споменат в Корана 69 пъти в общо 25 сури. Освен това една от сурите на Корана носи неговото име, докато името на Мухаммед е споменато само четири пъти. Така че,  както може да се заключи, основната цел на споменаването на разказите за пратениците не е изграждането на култ към определена историческа личност, а използването ѝ за разкриване на идеята за целта на човеш­кото съществуване – служенето на Единия Бог,  с нагледни примери от реалния човешки живот. Изборът на Корана по отношение на пророк Ибрахим, разбира се, не е случаен. Неговото име е дълбоко залегнало в народностното съзнание на арабите, измежду които е избран Божият пратеник Мухаммед и които са първата публика на Корана, низпослан на техния език. Та той е бащата на Исмаил, техният праотец. Той е въз­становилият заедно с Исмаил свещената Кааба, съществуваща от вре­мето на Адам и заличена по времето на Потопа;  Каабата – най-голямата гордост на племето Курейш и най-явният знак за връзката на арабите с Бога. Той въвежда по Божия заповед поклонението хадж,  което веко­ве наред е заемало централна роля в духовния и социалния живот на арабските племена. Същевременно името на Ибрахим не е чуждо и на хората на Писанието – на юдеите и християните, удостоени с божестве­ни послания преди арабите. Напротив, изпратените им пратеници също са от потеклото на Ибрахим, от другия му син Исхак – всичките верни продължители на неговата борба срещу идолопоклонничеството и мо­нотеисти, служещи единствено на единия, истинския Бог. Следователно името на Ибрахим още преди започването на низпославането на Корана вече е било заело място в сърцата на слушателите,  готово да оживее пред очите им с животворните вълшебни слова на Божието откровение. Точно този избор на Корана по отношение на Ибрахим ще се окаже най-ефикасното средство за разтърсване на верското съзнание на потомците му. Всички те, без изключение, се гордеели с принадлежността си към него, както и с държанието си към поругаващите и обезсмислящи кау­зата на изпълнения му с борба за единобожие живот. Така че едва ли би могло да има по-актуален образ, с който Коранът да проникне до най-потайните кътчета на първите свои слушатели.

Разбираемо е за познавачите на Корана, че Ибрахим изобщо няма за цел да убеждава когото и да било в съществуването на Аллах. Това е прието за толково естествено, колкото и самото човешко съществуване. В дневния ред на първите му слушатели такъв проблем не съществува. От самия Коран по този въпрос чуваме следното: „И се кълна: Ако ги попиташ кой създаде небесата и земята и подчини слънцето и луната, със сигурност ще отговорят: Аллах“ (сура Анкебут 29:61). Целта на Ко­рана е да озари сърцата и умовете на хората с вярата в единствеността на Бога: единствено Той ги е създал и единствено при Него ще се върнат, единствено Той всичко им е дал и единствено на Него ще се дава сметка; съвършен и несравним е единствено Той, без да има какъвто и да било съдружник – единствено Той има право да Му се служи.

Имайки пряка връзка с живота на Пратеника Мухаммед, на когото Коранът е низпослан, тематично неговите сури се делят на Мекански и Медински въз основа на това дали по-голямата част от айетите са низпо­слани преди преселението на Пророка от Мекка в Медина, или след това. В меканските сури основно се набляга на вярата, а в мединските – на богослуженията, за които задължително условие е правилността на вер­ските убеждения. Като се има предвид, че от общо 25-те сури, в които е споменато името на Ибрахим, 18 са мекански, става ясна ролята на него­вия образ за формирането на духовните устои на вярващите.

На сцената на Свещения Коран пророкът Ибрахим се появява още във втората му сура, когато след като е преминал успешно изпитанията, поставени му от Бога, е избран от Божия страна за имàм/духовен водач на човеците (сура ел-Бакара 2:124). В същите айети Ибрахим е изобразен така: докато строи свещената Кааба, заедно със сина си Исмаил се отпра­вя с дуа/молба към Аллах да ги превърне, тях и потомството им, в мю­сюлмани (отдадени Нему) и да им изпрати Пратеник, който да им чете Неговите айети, да ги научи на Писанието и мъдростта и да ги пречисти от съдружаването (сура ел-Бакара 2:128-129). Пак там Ибрахим бива ут­върден като образец на правилната вяра с думите: „И кой се отвръща от вярата на Ибрахим освен онзи, който е занемарил душата си? Кълна се, Ние го избрахме в земния живот, а наистина и в отвъдния ще е от праведниците.“ Като причина да бъде удостоен с такава чест е посочена неговата безрезервност и отзивчивост в подчинението му към Господ, на чиято заповед: „Стани мюсюлманин (отдай се)“, той откликва със сло­вата: „Станах мюсюлманин/отдадох се на Господа на световете“ (сура ел-Бакара 2:131).

Останалите появи на Ибрахим на страниците на Корана в различни стадии от живота му очертават практическите измерения на неговия Ис­лям (на отдаването му) и предаността му на Аллах, която постоянно бива възнаграждавана с избавления и чудеса.

Така веднъж Ибрахим се появява в младежките си години, когато по време на едно празненство, след като всички се разотиват, той остава в храма и изпочупва всички идоли, с изключение на най-големия. И тъй като хората го чули да се заканва, го запитват дали той е извършил това. На това той отговаря, че това е сторил големият идол и ги съветва да по­питат божествата, ако могат да им отговорят. По този начин той показва наяве несъстоятелността на техните вярвания (сура ел-Енбия 21:56-63). Пред нас се изправя Ибрахим, млад, смел и умен, използващ всичките си качества в служба на вярата си в Бога. За него е произнесена присъдата да бъде хвърлен в огромен огън (сура ел-Енбия 21:68). И когато всички очакват гибелта му, след като огънят угасва, той излиза от него здрав и невредим, тъй като – както е отразено това в Корана – Аллах заповядал на огъня да бъде хладен и безопасен за Ибрахим (сура ел-Енбия 21:69).

В друг случай Ибрахим се изправя пред нас горящ от желание да уси­ли вярата си, при което се обръща към своя  Господ с думите: „Господи мой, покажи ми как съживяваш мъртвите!“ На това Аллах отговаря: „А нима не си повярвал?“ А той продължава: „Да, повярвах! Но за да се успокои сърцето ми.“ И Аллах казва: „Вземи тогава четири птици и ги събери, после върху всяка планина положи по къс от тях, после ги позови и те ще дойдат при теб с устрем! И знай, че Аллах е всемогъщ, премъ­дър!“ (сура ел-Бакара 2:260).

По-нататък го виждаме как използва възможно най-мъдрия подход, за да убеди идолопоклонниците в погрешността на онова, в което вярват. Ето как е предадено това в Корана: „И когато го покри нощта, той видя звезда. Рече: „Това е моят Господ.“ А когато залезе, рече: „Не обичам залязващите.“ И когато видя луната да изгрява, рече: „Това е моят Гос­под.“ А когато залезе, рече: „Ако не ме напъти моят Господ, ще бъда от заблудените хора.“ И когато видя слънцето да изгрява, рече: „Това е моят Господ. То е най-голямото.“ А когато залезе, рече: „О, народе мой, невинен съм за това, което съдружавате! Аз обърнах правоверен своето лице към Онзи, Който е сътворил небесата и земята. Аз не съм от съдружаващите“ (сура ел-Енам 6:76-79).

Също ставаме свидетели и на това как бива отхвърлен от баща си поради предаността си към Бога, когато казва: „О, татко мой, защо слу­жиш на онова, което нито чува, нито вижда, и не може да те избави от нищо? О, татко мой, на мен наистина ми се яви от знанието оно­ва, което не дойде при теб. Последвай ме, и аз ще те изведа на правия път! О, татко мой, не служи на сатаната! Сатаната е непокорен пред Всемилостивия. О, татко мой, страхувам се да не те засегне мъчение от Всемилостивия и да не станеш приближен на сатаната“ (Мерйем 19:42-45). А неговият баща му отговаря: „Нима се отвръщаш от моите богове, о, Ибрахим? Ако не престанеш, ще те пребия с камъни. И ме напусни завинаги!“ (сура Мерйем 19:46). В заключение Ибрахим казва: „Мир на теб! Ще моля да те опрости моят Господ. Към мен Той е бла­госклонен“ (сура Мерйем 19:47).

Друг ярък пример за всеотдайност на Ибрахим към Бога: След като толкова е копнял и на стари години по чудо бива дарен с две деца – Ис­маил и Исхак (сура ел-Ибрахим 14:39), той отвежда по Божия заповед Исмаил заедно с майка му в пустинята и ги оставя там, където се е нами­рала Кааба, като отправя към Господ благодарствена молитва да направи така, че хората да прииждат при тях и да ги дари с препитание (сура ел-Ибрахим 14:37).

Несъмнено най-потресаваща е сцената, когато детето Исхак вече е пораснал и бащата Ибрахим му казва: „О, синко мой, сънувах, че трябва да те заколя. Какво ще кажеш?“ (сура ес-Саффат 37:102). А то отговаря: „О, татко мой, прави, каквото ти е повелено! Ще откриеш, ако Аллах е пожелал, че съм от търпеливите“ (сура ес-Саффат 37:102).

Когато двамата са се подчинили и Ибрахим вече е положил Исмаил по лице (сура ес-Саффат 37:103), Аллах се обръща към Ибрахим с думи­те: „О, Ибрахим, ти остана верен на съня.“ Затова Той го възнаграждава, като го дарява с чудо и му изпраща огромно жертвено животно, което да заколи вместо сина си (сура ес-Саффат 37:107).

Както видяхме от по-горните откъси от житието на Ибрахим, него­вият образ в Корана е изключително колоритен и динамичен. От него струи безгранична всеотдайност към Бога, която е пропила цялото му съществуване. Свидетелство за това е завещанието към потомството му, което впоследствие ще бъде повторено и от Якуб/Яков: „О, синове мои, наистина Аллах ви избра религията, така че не умирайте освен като мюсюлмани/отдадени.“

Единствено в контекста на разказа за Ибрахим в Корана може да бъ­дат разбрани правилно думите на Аллах: „Наистина истинската рели­гия при Аллах е Ислямът/отдаването“ (сура Али Имран 3:19).

От думите на Аллах по отношение на Ибрахим: „Той (Ибрахим) е онзи, който още отпреди ви назова мюсюлмани/отдадени“, става ясно, че Ислямът не е нова религия, а просто название на пълното отдаване и безусловното служене на Създателя, което е било проповядвано от всич­ки пророци – от първия човек Адам чак до Мухаммед.

Следва да се подчертае, че във връзка с Ибрахим в Корана се сре­щат четири епитета, които са станали нарицателни за неговата личност, преди да се използват за когото и да било друг. Това са: ханиф, муслим, халил и умме.

Думата „ханиф“ в арабския език произхожда от корена „ханефа“ и означава ‘странящ/клонящ от заблудата към истината (Рагиб ел-Исфа­хани Ебул-Касим Хусейн б. Мухаммед, ел-Муфрадат, Бейрут, с. 133), от политеизма към монотеизма’. В Корана е използвана общо 12 пъти, при което 8 пъти е спомената като качество на Ибрахим, а в останалите че­тири случая това качество се изисква от хората на Писанието и от муш­риците/политеистите, съдружаващи в служенето други богове заедно с Аллах. Преди Исляма думата „ханиф“ се е използвала сред арабите като нарицателно име за всеки, който в Мекка при храма Кааба извършвал поклонението хадж или пък се обрязвал, тъй като тези ритуали били на­следени от пророк Ибрахим, който се бил прочул като ханиф (Рагиб ел-Исфахани, ел-Муфрадат, Бейрут, с. 133).

Думата „халил“ на арабски означава ‘предан, искрен приятел’ (Медж­маул-луга, ел-Муджемул-уасит, Кайро, 1980, с. 253). В Корана (сура ен-Ниса 4:125) тя е използвана за Ибрахим, в смисъл че с безграничното си покорство е достигнал крайната точка на обичта на Аллах (Ебул-фида Ибн Кесир, Тефсирул-Куранил-азим, т. 1, с. 572).

Думата „умма“ по принцип означава ‘съвкупност’ и оттук се използ­ва със значение на ‘общност, религия, време и място’, тъй като всяко от споменатите слова има свойството да събира (Рагиб ел-Исфахани, ел-Муфредат, с. 23). Най-често тази дума в Корана е употребена със значе­ние на общност. Употребата на тази дума в Корана по адрес на Ибрахим, въпреки че става въпрос за индивид, цели да се изтъкне, че с вярата и делата си той замества цяла общност (така както на арабски се казва, че еди-кой си е цяло племе (Рагиб ел-Исфахани, ел-Муфредат, с. 23). Или пък в смисъл, че е възпитал и научил на добро цяла общност.

В заключение следва да се посочи, че посредством различните епи­зоди от житието на Ибрахим в Корана неговият образ се запечатва в съз­нанието на читателя като символ на смелост, откритост, борбеност, мъд­рост, жертвеност, обич и близост по отношение на Бога. Или, казано с две думи: Ибрахим е ханиф и муслим, т. е. отдаден на Аллах и отвръщащ лице от всякакви идоли.

 ____________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 98-103. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, д-р Сефер Хасанов