Иван Панчовски

Детето винаги е излъчвало очарование и обаяние със своя пленителен образ, със своята невинност и нравствена чистота и със своите обещания за ново творчество и за по-добра бъднина на човечеството. И наистина, има ли нещо по-красиво и обнадеждаващо от децата? Често ги сравняваме с живи цветя, със свежо утро и романтичен изгрев, украсяваме ги с най-хубави епитети, отрупваме ги със светли надежди. Всяко дете е не само невинност, но и новоначинание: то е стрела, устремена напред и нагоре – към нова висота; дръзновен полет към неоткрити истини и неподозиран възход. Децата са не само красивият символ на бъдещето, но и неговото пълноценно съдържание.

В миналото столетие излезе от печат съчинението „Векът на детето“ от Елен Кей, което предизвика сензация и въпреки някои недостатъци спечели завидна слава на авторката. То бързо беше преведено на много езици в Европа, включително български. В него се изтъкват на преден план правата на детето и им се дава енергична защита. Елен Кей изисква детето да се третира не като играчка или като безправно същество и родителите да осъзнаят своята най-голяма отговорност и да изпълняват своя свещен дълг – отглеждането, образованието и възпитанието на своите деца.

След обявяването на миналото столетие за „век на детето“, след огромния напредък на педагогиката и след колосалните успехи в семейното, училищното и общественото възпитание в наше време, бе определен и Международен ден за защита на детето – Първи юни. „Да защитим децата – бъдещето на човечеството!“ Този благороден девиз бе издигнат на първи юни 1949 година от Международната демократична федерация на жените. Учреденият тогава „Ден на детето“ отправя енергичен призив навсякъде да отстояваме правата на децата и особено там, където те нагло се погазват, където децата се обричат на глад и мизерия, където се лишават от подслон и дом, където се затварят вратите на училището за тях, където се осакатяват и избиват. В този празник все още тревога осенява нашите мисли, тъй като всеки ден по нашата планета умират от недояждане и епидемични заболявания 30,000 деца, по-голямата част от които недоживяват дори една година. Според данни на Организацията на ООН по прехраната и земеделието от 1972 година в 29 развиващи се страни на света сега се наброяват 276 милиона деца на възраст до пет години, които постоянно не си дояждат.

В нашето време на засилващ се хуманизъм и демократизъм, които изискват човешки отношения към всички хора и специално към децата, Християнската църква се откликва на призивите за защита на детето, за създаване по-добри условия за неговото мирно съществуване, хармонично развитие и възпитание и щастливо бъдеще, защото тя по самата си структура и по божественото си призвание е хуманен и възпитателен институт. Господ Иисус Христос основа Църквата и я освети, за да проповядва и насажда обич към всички хора и да бъде кораб за спасението на цялото човечество. За конкретно изясняване на тази позиция нека разгледаме какъв е библейският възглед за детето, какво е отношението на Евангелието към него!

Според Библията – тази книга на книгите, свещена книга на божествените откровения и на вечната мъдрост – децата притежават непреходна лична ценност, понеже са сътворени по Божи образ, носят в себе си зачатъците на безсмъртието и са предназначени за безкрайно усъвършенстване и вечен живот. Бог е Небесен Отец на всички хора. Обръщайки се към Всевишния, Гьотевият герой Вертер казва: „Боже милостиви! Деца стари виждаш Ти и деца млади – нищо повече; а на кои се повече радваш, това отдавна е възвестил Твоят Син“. Бог се радва най-много на децата и тях повече обича от всичко, защото в девствената чистота на детската душа, в нейната невинност и искреност най-непокътнат е Неговият свят, пречист и съвършен образ. Колко дълбоко е вникнал в тази истина гениалният руски писател Антон Павлович Чехов, когато изпод вдъхновеното му перо са излезли следните думи: „Децата са свети и чисти. Дори у разбойниците и крокодилите  те имат ангелски чин“.

Поради невинноста на душите си и чистотата на сърцата си децата са най-близко до Бога, непосредно чувстват Неговото превъзходно величие и отеческа обич, непринудено Му въздават хвала и Го славословят. Сърцето на детето представлява храм на Всевишния, където обитава Светия Дух и се извършва непрекъснато богослужение, съставено от чисти молитви, хваления и благодарения. Това е изразил Богоозареният псалмопевец Давид, когато се обърнал към Всевишния със следните думи: „Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала, за да засрамиш Твоите врагове, та да направиш да млъкне враг и мъстител“ (Псалом 8:3). Тези думи винаги запазват своя възвишен смисъл и намират осъществяване в живота, но особено ярко показали своята истинност при тържествения вход на Господ Иисус Христос  в свещения град Иерусалим. Тъкмо когато юдейските властници кроели съдебния процес и подготвяли смъртното наказание на невинния Агнец Божи Христос Богочовека и когато първосвещениците и книжниците Го дебнели, за да Го заловят в някакво провинение, децата му пеели възторжено: „Осана на Сина Давидов!“ (Матей 21:15). Това непринудено признание на божественото достойнство и засвидетелстване месианското служение на Иисус от страна на децата изпълнило Неговите врагове с несдържано негодувание, което било изобличено с приведените думи на старозаветния пророк.

Във всяко отношение Библията гледа на децата като на най-скъп дар, като на най-висше благословение, като украса на семейството и като на неувяхващи благоуханни цветя на живота. Псалмопевецът Давид казва: „Ето, наследие от Господа са децата; награда от Него е плодът на утробата“ (Псалом 126:3). Както ако Господ не съзижда къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата – така и ако Господ не е отключил отначало майчината утроба и не е вложил в нея зародиш на живота, тя не може да стане вместилище на бъдещата рожба и да се увенчае със славата на майчинството. Жизнодавецът е Бог и Той вдъхна в първия човек дихание за живот, за да стане жива душа (Битие 2:7). Праведният Иов изповядва: „Дух Божи ме е създал, и диханието Вседържителево ми е дало живот“ (Иов 33:4; срв. 10:12). Затова според думите на апостол Павел, ние чрез Бога живеем, движим се и съществуваме (Деяния на светите апостоли 17:28). Наследие от Господа са децата, понеже Той отначало сътвори човека, мъж и жена ги създаде (Битие 1:27) и им отстъпи част от Своята творческа сила и отеческа власт, та и те подобно на Него да бъдат в ограничени рамки създатели на живот, бащи и майки на бъдните поколения. Дар от Господа са децата, понеже Той основа и освети брачната връзка със съюза на любовта между мъжа и жената, като ги благослови да се плодят и умножават, да изпълват земята и да я владеят (Битие 1:28).

И да обърнем внимание! Всички деца носят в себе си дихание от Вседържителя; всички деца са отобраз на вечния Бог, Негови свидни рожби и възлюбени чеда, независимо от това как са дошли на света и към коя раса и класа принадлежат. Без оглед на формата на брака, за която възрастните носят естествено своята отговорност, произлезлите от него деца влизат в света с незаличими следи от Божия свят образ и имат всички права за земно добруване и щастие, за наследяване вечните обещания и Царството Божие. Страшен и осъдителен е предразсъдъкът на старото общество, което нарича рожбите от незаконните бракове „деца на греха“, лишава ги от едни или други права и ги обрича на незаслужен позор. Не по-малко страшен и осъдителен е предразсъдъкът, децата да бъдат делени по расов и класов произход и съответно на това едни да бъдат ограждани с внимание и всяка грижа, а други да бъдат изоставяни на улицата и да не бъдат допускани в храма на образованието и на науката. Прекрасно се изразява американският писател от миналия век Хенри Джордж: „Най-слабичкото детенце, възвестяващо с плач появата си на този свят в тъмния ъгъл на най-бедната колиба, получава в момента на своето раждане същите права, каквито имат и милионерите. И да му откажем тези права, значи да го ограбим“.

Християнството гледа на детето като на нещо свето, понеже откакто Единородният Божи Син стана дете и мина по Своя спасителен път през детската възраст, всяко дете е получило освещение. Оттогава да приемем дете и да се грижим за него с обич, означава да приемем Самия Господ Иисус Христос и да се грижим за Него. Нали божественият Спасител изрично каза: който приеме дете в Мое име, Мене приема; а който Мене приема, приема Този, Който Ме е пратил (Матей 18:5; Марк 9:37; Лука 9:48). Във всички християни обитава Светия Дух и те са негов храм (1 Коринтяни 3:16), но най-чистият храм на Светия Дух са децата, понеже в банята на светия купел те са измити от петното на първородния грях, а лични грехове нямат. Затова от древност християните гледали на детето като на нещо свещено; res sacra puer – казвали някога римските християни. Като илюстрация на това да припомним за нежното благоговение пред детето на св. Леонид, мъченик от II-ри век и баща на бележития църковен учител Ориген. Той често ставал през нощта, целувал детето по гърдите, като казвал: „Това е храм на Светия Дух“. Падал на колене пред леглото на детето и усърдно се молил. На запитването на съпругата му защо именно там се моли, той отговорил: „Аз се моля на Светия Дух, Който обитава в гърдите на моето дете“.

Според художествения израз на един съвременен писател (В. Фрункте) „в светилището на християнския брак и семейство детето стои като Божи образ върху олтара на родителската обич“. Ето защо именно невинността и чистотата на детето, от една страна, и неговото извършвано със саможертвена обич отглеждане и възпитание, от друга страна, може би най-много допринасят за светостта на християнското семейство. Когато встъпилите в брак не желаят да имат деца и правят всичко, за да нямат собствени деца или да не приемат чуждо дете в своя дом, те лишават от светост брака, понеже го превръщат в средство за самодоволно и егоистично съществуване. Това съжителство блажени Августин не нарича брак, а санкционирано чрез законни норми и облечено в законна форма греховно отношение. Вярващите не изпадат в родителски егоизъм, не се обземат от нежелание да раждат и отглеждат деца, понеже знаят от Свещеното Писание, че децата са Божи дар и Божие благословение, че именно те придават най-голяма красота и пълнота, завършеност и украса, радост и щастие на брака и дома. Добре известен е случаят с бедната, но благочестива Корнелия. При нея дошли на посещение нейни приятелки – жени на богати римляни, които се хвалели една на друга със скъпоценности и украшения и я помолили да им покаже своите.Тогава тя извела децата си с думите: „Ето мойте скъпоценности и украшения!“

Свещено нещо са децата и голямо е благословението и благоуханието, което те внасят най-напред в семейството, а оттам го разпростират върху все повече хора, дори върху цялото човечество. Но това свещено нещо, което родителите получават като дар Божи, им възлага големи задължения, неизмерими отговорности: да пазят децата в чистота, да ги възпитават в светост, да ги подготвят да станат зидари на народното и общочовешкото благополучие, строители на Царството Божие на земята. В духа на библейския възглед за детето и на евангелското отношение към него Лев Толстой приканва: „Уважавай всеки човек, но сто пъти повече уважавай детето и се пази да не нарушаваш девствената чистота на душата му“. Тогава светостта на семейството, която се получава чрез благодатното освещение на тайнството брак и на другите християнски тайнства, поне донякъде ще почне да се превръща и в лично постижение, в собствена заслуга.

Възпитанието на децата е най-важното общо задължение на родителите – и на бащата, и на майката. Това е голяма задача, изискваща обич, талант и широко познаване на живота. Без друго вярна е мисълта на ангийския поет Джон Хърбърт, че „един баща значи повече, отколкото сто учители“. Все пак не може да се отрече, че най-висшето и трудно изкуство – възпитанието на децата – много по-лесно се удава на жената, отколкото на мъжа. Майката е първата и най-добра възпитателка на детето. Сърцето на майката е неизчерпаем извор на чудеса: то може да извърши и най-голямото чудо – от невръстното дете да направи възпитан човек, примерен гражданин, общочовешки борец и деец. Ние получаваме благородството на характера, своите възвишени мисли и чувства най-вече от майките си. „Всичко прекрасно в човека – казва Максим Горки – е от лъчите на слънцето и от млякото на майката“. Затова може да се каже, че в най-голяма степен бъдещето на детето, неговата съдба е в ръцете на майка му – дори тя е негова съдба. Навярно всеки от нас може и трябва да се обърне към майка си, към онази „майка богобоязлива, света жена“, както е сторил нашият народен поет Иван Вазов в двете си стихотворения-изповеди „Старата икона“ и „Пред гроба на майка ми“, за да ѝ изкаже дълбока благодарност и признателност, че тя не само го е родила, но и е възпитала от него добър гражданин, борец за свободата и щастието на народа:

„Ти ме роди, но ти ми даде

и светилото, що в теб блестеше,

и всичко светло, що в душата ми има,

ти насади го, теб дължа го само.

Ти и човека в мен създаде –

два пъти ми майка беше“

Не по-малко е значението на майката за религиозното обръщение, за духовния живот и за вечното спасение на децата.  Не един вярващ е изповядал, че в очите звезди на своята майка е открил пътя за Витлеемската пещера и смирено е склонил глава пред божествения Спасител, че е обикнал всички хора като свои братя и се е посветил на нравствения и обществен дълг. Чрез раждането на деца майката слага на главата си корона, която е по-скъпоценна от всички диадеми на света и превъзхожда всяко друго земно украшение. Тази корона озарява с чудно сияние майката и я насочва по пътя на славата и спасението. Ала тази корона твърде често прилича на трънения венец на божествения Страдалец и Спасител, понеже майчинството възлага на жената трудни възпитателни и сотириологически задачи, чието изпълнение нерядко минава през някоя голгота и едва тогава, се увеличава с радостта на успеха и с надеждата на спасението. Това изразява апостол Павел, като казва, че жената „ще се спаси чрез раждане на деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие“ (1 Тимотей 2:15).

Едва ли има друга книга на древността, в която децата да са поставени на толкова висок пиедестал, да са предмет на възторжен копнеж, на нежна обич и на възпитателна грижа, както в Библията. Старият Завет непрекъснато наставлява да обичаме и да възпитаваме децата. Премъдрият Соломон казва: „Поучи момъка в началото на пътя му: той не ще се отклони от него и когато остарее“ (Притчи Соломонови 22:6). Но и децата се наставляват да уважават родителите си и да ги почитат, да напредват в знание, мъдрост и добродетелност. Всички знаем петата Божия заповед, която изисква от децата да почитат баща си и майка си, за да живеят дълго на земята (Изход 20:12, Второзаконие 5:16, Матей 15:4, 19:19, Евреи 6:2-3). Колко затрогващо се обръща Бог чрез устата на премъдрия Соломон към детето: „Синко, дай си мен сърцето и очите ти да гледат Моите пътища“ (Притчи Соломонови 23:26). Божествената премъдрост – според старозаветната образна реч – застава по високи места, край пътя, по кръстопътища, пред портите при входа на града, при входа на вратата и приканва: „Деца, послушайте ме: блажени са, които пазят моите пътища! Послушайте поуката, бъдете мъдри и не отстъпвайте от нея… Престани, синко, да слушаш внушенията, които те отклоняват от думите на разума!“ (Притчи Соломонови 8:32-33, 19:27). А нима не е добра поуката и не е назидателно внушението, които родителите дават на децата си! Старозаветният мъдрец увещава: „Слушай, синко, поуката на баща си и не отхвърляй завета на майка си, защото това е красен венец за главата ти и украшение за шията ти… Синко, пази заповедта на баща си и не отхвърляй поуката на майка си; вържи ги за всякога на сърцето си, обвържи с тях шията си! Тръгнеш ли, те ще те ръководят; легнеш ли да спиш, ще те пазят, събудиш ли се, ще приказват с тебе; защото заповедта е светило, и поуката – светлина, и назидателните поуки – път към живота“ (Притчи Соломонови 1:8, 6:20-23). Разбира се, за нас най-голяма сила имат примерът и учението на Господ Иисус Христос. През целия Си земен живот Той е проявявал безкрайна обич към децата, като не само ги е дарявал с благата Си усмивка и милувка, нито само кротко ги е благославял и всячески покровителствал, но при нужда ги е избавял от беда и дори ги е изтръгвал от студените обятия на смъртта. С обичта Си към децата и не по-малко с учението Си, че децата са най-близко до Царството небесно и че ще наследят Царството Божие (Матей 19:14, Марк 9:14, Лука 18:16), Той е допринесъл извънредно много за издигане достойнството на детската личност и за зачитане правата на децата през вековете. При това Той придал специално религиозно-нравствено значение на децата и посочил тяхната чистота, невинност и смирение като пример за следване от страна на възрастните, дори на Собствените Си ученици. При последното си пребиваване в град Капернаум Иисус Христос взел едно дете, изправил го сред учениците Си, прегърнал го и рекъл: „Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; и тъй който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно“ (Матей 18:2-5). А при благославянето на децата Спасителят възвестил на целия народ: „Който не приеме Царството Божие като дете, той няма да влезе в него“ (Марк 9:15, Лука 18:17). Христовите ученици, които Господ Иисус научил на обич към децата и на грижа за тяхното възпитание и спасение, в лицето на апостол Павел поучават бащите да не дразнят децата си, а да ги възпитават в учение и наставление Господне (Ефесяни 6:4). Обаче същият апостол не пропуска да прикани и децата да бъдат послушни на родителите си в името на Господа, защото това е справедливо (Ефесяни 6:1).

Според учението на Свещеното Писание и на Стария, и на Новия Завет децата са не само дар Божи, но и Божие благословение. Появата на дете в християнския дом се посреща като голямо Божие благоволение. И наистина, децата със своята невинност и чистота излъчват от себе си непонятно обаяние, което е способно да влее нова жизнена и нравствена струя в семейния живот. Чрез общуването с невинните и чисти детски души и още повече чрез възпитаването им във възвишено-нравствен дух родителите сами се въздържат от зло, напредват в добродетелите и вървят по пътя на спасението. Може би някому ще се види странно на пръв поглед, но безспорен факт е, че родителите, като възпитават децата си, сами се възпитават и възрастват в нравствено отношение. И тук намира приложение познатият дидактически принцип doce do discimus или docendo discitus, тоест като учим другите, учим и себе си, който е образуван въз основа на седмото писмо не бележития римски философ Сенека. В това отношение по-нататък е отишъл известният латашки поет, драматург и революционер Райнис (псевдоним на Янис Плиекшан), като е изрекъл сентенцията: „Отначало ние учим нашите деца. После ние сами се учим от тях. Който не иска да прави това, той изостава в своето време“. Затова децата във всяко отношение са благословение, с което Небето всекидневно осенява земята, за да обогатява и украсява живота и да смекчава огрубелите души и ожесточените сърца на възрастните. Децата, които всекидневно се раждат, представляват от себе си благодатно излияние на невинност и свежест; те не само оплодяват човешкия род и го предпазват от унищожение, но също го церят от греховната зараза и го възпитават в добродетелност. Всички благородни чувства, които се пораждат около детската люлка и се предизвикват от невинните детски очички, представляват една от тайните на великия Божи промисъл в премъдрите Му грижи за нравственото заздравяване и за спасението на човешкия род. Ако земята се лиши от тази освежаваща роса, вихърът на себичните страсти като всепояждащ огън ще пресуши изворите на живота и на духовната красота в света. Нека за миг да си представим, че човечеството в сегашното си състояние би се състояло от безсмъртни същества, чието число не би могло нито да се увеличи, нито да се намали! По всяка вероятност тогава ние бихме станали хиляди пъти по-умни, но заедно с това може би и хиляди пъти по-лоши. Огромни знания биха се натрупали и голям житейски опит би бил набран, ала всички добродетели, които се зараждат от любовта към децата и от грижата около тях, биха ни били непознати. Тогава скуката и жестокостта биха сковали човешките души и биха ги превърнали в безплодна пустиня. Ето защо детството носи със себе си двойно благословение: то е благословение самò по себе си; то е благословение също така и заради великото благо, което произвежда, като ни подтиква и позволява да го обичаме и по този начин да се възпитаваме в добродетелност. Чрез детството сърцата ни се смекчават и пречистват и ние можем да виждаме на земята частица от рая. Нима не знаем много случаи от заобикалящия ни живот, когато появата на дете в дом, изпълнен със самота и скука, внася в него ожоивление и радост? Не са малко случаите, когато детето слага край в раздорите и крамолите в семейството и заякчава връзките на любовта между мъжа и жената. Чудна е силата на децата: те често пъти въдворяват мир в размирна къща и насаждат приличие и честност в разстроено семейство. Грижата около дълго очакваната рожба сближава бащата и майката, обединява интересите и усилията им, отклонява ги от разпътство и разсипничество, привързва ги към семейното огнище. Пред чистия и невинен поглед на детето като че ли страстите се засрамват, пороците се укротяват и бурните изстъпления утихват. Тогава сред царствения мир почват да се пораждат светли мисли и да се пробуждат чисти пориви, от които бързо израстват добри дела и се оформят добродетели.

Чрез децата и особено чрез родителските грижи за тяхното възпитание много буйни и невъздържани мъже стават сериозни и разсъдливи бащи и много лекомислени и капризни жени стават грижовни и търпеливи майки. Дори и съвсем сурови, корави, егоистични и жестоки натури мъчно могат да се противопоставят докрай на невинния и доверчив поглед на детето – той понякога извършва същински чудеса на възпитателно въздействие и причинява религиозно-нравствен обрат. В един от „Калифорнийските разкази“ на американския поет Брет Харт се обрисува поразителното въздействие на възпитателното влияние на едно дете върху шайка от огрубели и сурови хора. При една компания от разпуснати младежи, които се събрали в далечния Запад като златокопачи, остава детето на една индианка, която живяла между тях. Майката умряла при раждането и шайката трябвало да се заеме с отглеждането на детето. Веднага детето почва да ги възпитава. Те се стараят да пазят малко тишина, когато то спи, те играят с него, когато е будно; когато пораснало, те му правят играчки и му донасят шарени камъчета и цветя. По този начин се запознават и с други радости, които досега им били непознати; те познавали само радостите на гуляите, игрите и буйствата. Още в началото те кръщават детето, като с това искат само да се пошегуват, но тържеството ги затрогва и шеговитостта се задушава. Накрая най-суровият от тях умира заедно с детето, когато иска да го спаси от буйния поток, където е паднало.

Свещеното Писание не изтъква само едни или други принципни положения и изисквания относно достойнството на децата и нашите задължения към тях, но също посочва редица примери на послушни и възпитани деца, които и днес не са загубили значение и ни трогват. Всеизвестен е случаят с библейския Иосиф, който при посрещане на баща си в Египет се хвърлил на шията му и дълго плакал (Битие 46:29). Дълбока синовна обич проявил и Юда, който искал да остане заложник и роб в Египет вместо брат си Вениамин, за да не причини на баща си Яков безутешна скръб, а може би и преждевременна смърт. Колко умилителни са думите на Юда, които дават израз, от една страна, на искрена синовна преданост и, от друга страна, на дълбока бащинска любов! Юда казва: Ако се върна при баща ни и не бъде с нас момчето, „с чиято душа е свързана неговата душа, той, като види, че няма детето, ще умре; и рабите ти ще свалят седината на твоя раб, нашия баща, с тъга в гроба“ (Битие 44:31-34). Разбира се най-възпитателен и поучителен е образът на божествения Младенец Иисус, Който според евангелския разказ бил послушен и във всичко се покорявал на пресвета Дева Мария и на праведния Иосиф (виж Лука 2:52). Дори когато изживявал Голготската трагедия и понасял неописуемите кръстни страдания, в предсмъртната Си мъка Той не забравил божествената Си майка и я поверил на синовните грижи на любимия Си ученик и апостол Иоан (Иоан 19:26-27).

В заключение нека припомним още, че според Свещеното Писание голяма е радостта на родителите от възпитаните им и добри деца. В библейската книга „Притчи Соломонови“ нееднократно е посочено и обосновано, че мъдър син радва баща си (Притчи Соломонови 10:1, 15:20, 23:15), че бащата на праведника тържествува и който е родил мъдрец, радва му се (Притчи Соломонови 23:24), че „човек, който обича мъдрост, радва баща си“ (Притчи Соломонови 29:3). Обаче Свещеното Писание знае за съществуването също на невъзпитани и лоши деца, които създават много грижи и страдания, големи болки и мъки на родителите си. Дълбоката причина за това печално явление се корени не само в неумението на някои родители да възпитават децата си, но и в редица други причини, като например наследствена обремененост, психична увреденост, силно влечение към зло, неустойчивост пред съблазни и изкушения, лоши социални условия, влияния от страна на недобри другари и покварена обществена среда (срв. Римляни 1:30, 2 Тимотей 3:2). Нека припомним за синовете на благочестивия старозаветен първосвещеник и съдия Илия, които според оценката на библейската „Първа книга царства“(2:13-25) били „лоши човеци“; баща им ги увещавал да се поправят, ала те не се вслушали в гласа му. Но и синовете на неговия наследник – великия съдия Самуил, който се отличавал с праведност и патриотизъм, не вървели по пътищата на баща си, а се впуснали в користи, вземали подаръци и съдели криво (Първа книга царства 8:3). Непослушните, невъзпитани, дръзки и лоши деца са тежко бреме за родителите им – те са скръб и съкрушение за бащата и огорчение и тъга за майката (Притчи Соломонови 10:1, 17:21, 25; 19:13). Но бащите и майките никога не трябва да униват и да се отчайват и още повече никога да не престават да вярват в доброто семе, което е вложено във всеки човек, и да не спират възпитателните си въздействия над децата. Нека знаят, че докато човек е жив, той винаги може да се почувства и да възприеме красотата и силата на доброто и да се поправи. А и Всевишният не желае да погине никой, иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (2 Петра 3:9, 1 Тимотей 2:4), като същевременно неспирно ги озарява със светлината на божествената Си истина и ги дарява с благата на небесната Си благодат, за да се обърнат към покаяние и да се поправят. Нали Син Човешки дойде,  за да подири и спаси погиналото (Матей 18:11), и ни поучи, че нашият „Отец небесен не иска да загине ни един от тия малките“ (Матей 18:14). Прочее, знаейки високото достойнство на децата и голямата ни отговорност за тях, за тяхното отглеждане, възпитание и бъдеще, нека полагаме всички старания неотстъпно да изпълняваме заветите на Господ Иисус Христос: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец небесен… А който съблазни едного от тия малките, за него е по-добре да му наденат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“ (Матей 18:6 и 10; срв. Марк 9:42, Лука 17:2). Верни на този завет и подтиквани от християнската си съвест, ние ще спазваме Декларацията за защита правата на децата, приета от Организацията на обединените нации през 1959 година, и тържествената клетва „да се борим непрестанно за създаване условия, необходими за щастливо и хармонично развитие на нашите деца и бъдещите поколения“.

_________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1973, кн. 6, с. 4-11. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос с деца. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-74M