Епископ Николай

Въведение

Уважаеми читатели,

Преди да публикувам тази статия, почувствах необходимост да се поинтересувам кой е нейният автор. В брой №1 на списание „Духовна култура“ от 1949 година текстът е подписан единствено като „епископ Николай“. В Българската православна църква по това време няма епископ с това име – двамата известни български архиереи Николай са ръкоположени години по-късно.

Това ме насочи към вероятността авторът да е епископ Николай Велимирович – известен сръбски духовник, богослов и духовен писател, чиито текстове по онова време често са разпространявани в православните среди на Балканите. Поради политическата обстановка през 1949 година редакцията вероятно е предпочела да не изписва фамилията му.

Независимо от това, статията носи силно духовно послание и вярвам, че ще бъде полезна и вдъхновяваща и за днешния читател.

ДБ

***

Никой под слънцето не е истински велик, драги читатели, освен онзи човек, който твърдо вярва в крайната победа на доброто. И никой сериозно не вярва в Бога освен онзи човек, който вярва в крайната победа на доброто. Тези две вери така съвпадат една с друга, както слънчевата светлина съвпада със слънцето. Както не може да бъде признавана слънчевата светлина и да бъде отричано слънцето, също така не може да бъде признавана крайната победа на доброто, пък да бъде отричан Бог! Нито пък обратното! Да вярваш в Бога, значи да вярваш в крайната победа на доброто. Може да вярва истински в крайната победа на доброто само човекът с вяра в Бога. В онзи миг, когато потъмнее вашата вяра в крайната победа на доброто, знайте, че е потъмняла и вашата вяра в Бога. Людете, които казват, че вярват в Бога, а често твърдят, че злото винаги побеждавало доброто, нямат ясно съзнание за своята вяра. Защото, ако съществува Бог, то само Нему едному принадлежи крайната победа, и никому другиму. В света постоянно се борят доброто и злото. Ако на злото би принадлежала крайната победа, това би означавало, че Бог е зла сила. Но Бог по-скоро не би съществувал, отколкото да съществува като зла сила. Съществува ли Бог, то Той съществува непременно като добра сила. Съществува ли пък Бог като добра сила, то тогава крайната победа на доброто произтича като неминуема последица от Божието битие. Оттук вярата в Бога непременно означава и вяра в крайната победа на доброто.

Всички вие, читатели, предполагам, вярвате в Бога. Но има ли поне един между Вас, който истински да вярва в крайната победа на доброто! Тоест: има ли поне един, който да вярва последователно? Нека не ви учудва и не ви обижда моето питане! Вижте, всякога е имало много вярващи в Бога, а малко вярващи в крайната победа на доброто!

Аз знам, кои две ненормалности под слънцето са най големи: едната е вярата в Бога без вяра в крайната победа на доброто; другата е вярата в крайната победа на доброто без вяра в Бога. Едното е огън, който се губи в мрак; другото е мрак, който тук-таме завършва с някакви си блясъци.

Вярата в Бога и вярата в крайната победа на доброто, това е едно дърво със стъбло и с корона. Сама едната вяра в Бога, това е дърво със стъбло, без корона. Едната само вяра в крайната победа на доброто, това е корона без стъбло, която виси във въздуха. В света се препират две групи люде. Едните са набожни, които не вярват в победата на доброто; другите са безбожни, които вярват в победата на доброто. Името на едната група е заблуда; и на другата група името е пак заблуда. Едните са стъбло без корона, другите са корона във въздуха. Има ли някой между вас, чиято душа да е достатъчно широка и достатъчно яка за една нормална, пълна вяра? Има ли някой сред вас, чийто дух да не представлява разбито огледало, в което биха могли да се огледат само дребни частички от хармонията в света и живота? Има ли някой между вас, когото едновременно и да осветлява вярата в Бога и да го съгрява вярата в крайната победа на доброто? Ако има такъв човек, тогава нашето време не е останало без „месии“. Ако има двама, трима и десет, тогава нашето време не е без пророци и апостоли, нито без герои, нито без мъдреци.

Кой е месия? Това е онзи човек, който вижда Бога в своя живот и в живота на всичко около себе си и вижда крайната победа на доброто в света.

Кой е пророк! Това е онзи човек, който се чувства вдъхновен от Бога и вдъхновен от вярата в крайната победа на доброто.

Кой е апостол? Това е онзи човек, който проповядва за Бога и крайната победа на доброто.

Кой е истински герой? Това е онзи човек, който е уверен, че доброто, в края на краищатa, непременно ще победи злото, и който в живота неустрашимо се проявява като бранител и носител на доброто.

Кой е мъдрец? Това е онзи човек, чиито мисли водят към Бога и чието сърце гори от вярата в победата на доброто.

Всяко време в историята носи свой отличителен белег, както всяка планета в небесната висина си има свой особен блясък. Всичките времена са втъкани тясно едно в друго, както разнобагрен вътък в една и съща тъкан. Знакът на едно време е култът на тялото и на физическата сила. Знакът на друго време е увлечение по философия и аскетизъм. Знакът на трето време е развитие на науката и изкуството. Знакът на четвърто време е отдаване изключително предимство на техниката.

„Властване на техниката“ е тъкмо белегът на нашето време. Никога техниката не е била така развита, както във времето, в което ние живеем. Нейната власт преминава почти в абсолютизъм. Всички други области на човешкия дух и на човешката дейност са принудени да се задоволяват с един скромен ранг в сравнение с всепогиващата техника. Това засяга, за съжаление, и Христовата Църква.

Тя обаче и от малкото място, което людете ѝ дават, всякога се е старала да бъде „стълб и крепило на истината“ и да изпълни своя дълг. И винаги, това трябва дебело да се подчертае, е била един непрекъснат протест срещу людете такива, каквито са.

Що е идеалът на Църквата? Набожен човек с вяра в крайната победа на доброто. Докато не види в своята среда такъв човек, Църквата няма да мирне със своя протест. Намери ли се един такъв човек, Църквата пак продължава с протеста, задето и всички нейни членове не бързат да се стремят към съвършенството на този човек.

Идеалът на Църквата не е нещо невъзможно и неосъществимо. Той досега много пъти е бивал осъществяван в историята на човечеството. Своя идеал Христовата Църква е видяла досега осъществен преди всичко в лицето на своя Божествен Основоположник, после – в лицето на своите пророци и апостоли, и в лицето на много герои и мъдреци. Но Христовата Църква все още съществува, макар нейният идеал толкова пъти да е бивал осъществяван. Църквата съществува с тази именно цел, щото да приведе всички към своя идеал. И тя съществува и ще съществува като институт на недоволство от людете и институт на доброжелателна критика, и като институт за възпитаване на людете.

Все още има много хора, които живеят в голяма отдалеченост от идеала на Христовата Църква. Онези люде, които са бедни откъм вяра в Бога и откъм вяра в крайната победа на доброто, упорито и вироглаво въздигат някое свое „съкровище“, като свой идеал, мислейки, че това тяхно „съкровище“ е несравнено по-голямо от онова, което Църквата предлага.

Църквата предлага на всички люде по земята богатството на вярата в Бога и в крайната победа на доброто, като единствено истинско богатство, което могат да имат всички люде и което трябва да надживее и наследи всички останали богатства. Не си правете оглушки, братя, пред това спасоносно предложение на Църквата; защото Църквата не го прави заради себе си, но заради вас. Човекът, за когото идеалът на Христовата Църква завинаги остане недостъпен, не е пълен човек, не е цяло и правилно, но – натрошено и надробено на късове огледало, което отобразява разногледи и изкривени лица.

Спомнете си за ония люде, здрави и красиви и силни телом, които не вярват в победата на доброто над злото! И аз си спомням за такива люде, и те ми изглеждат като едно ситно натрошено огледало в златна рамка.

Спомнете си за оня философ и за онзи свещеник, които неуморно говорят: „колко правдата е по-добра от неправдата, но колко пък неправдата е по-яка от правдата, още отначало и досега, и отсега и завинаги!“ И аз си спомням за такива люде и ми се струва, че виждам болник, който говори: „здравите люде наистина са по-добри от болните, но болните са по-яки от здравите“.

Спомнете си за онзи милионер, под тежестта на чиито милиони неговата душа живурка като пребита змия под тежестта на железен лост, и който от все сърце се ядосва, че този свят ще трябва да пропадне затова, че малките и сиромаси люде, със семейства и обременени с военни и данъчни тежести, търсят повишение на своята надница с някой лев. И аз си спомням за такива люде, и ми се струва като да си спомням за човешки лица във вдлъбнато оптическо огледало, които със своята сплеснатост, със своите погачести глава и нозе и в елипса развлечен труп предизвикват у децата неудържим смях.

Спомнете си за онзи художник, който вижда красотата изключително само в своето художествено произведение, в картината, или статуята, или симфонията, или поемата. За такъв художник нашият свят е една брутална, животински груба грозота, от която той е изкристализирал един къс красота в своето дело. За него грозотата, или дисхармонията, е истинският облик и живот на тоя свят. И аз си спомням за такива художници и ми се чини, че пред мене стои едно нацупено дете, което грабва от морето вода в една мидена черупка, па се обръща гърбом към морето и злъчно говори, че морето е това, що е в мидената черупка, и че друго море няма; а онова, що е зад неговия гръб, това е пустинята Сахара.

Спомнете си за учения, който класифицира няколко минерала или написва няколко химически формули на хартия, и след това с укор гледа на Църквата, която проповядва някакъв по-висш Разум от неговия. Всичките минерали и всичките химически елементи и техните съединения е направил неразумът, слепият случай, а човешкият разум, разумът на учените, е кумувал на всички тия продукти на неразума, на слепия случай; и ето, затова вън от човешкия разум няма разум във висинето или на земята, в нея и под нея. Така си мисли това дребничко човеченце, което твърде много е далеч от вярата в крайната победа на доброто и което прилича на разбито огледало.

Спомнете си изобщо за всички онези люде, стари и млади, които всеки ден се оплакват от някаква победа на неправдата и безнравствеността и от грозотията и безсмислието в света. Спомнете си за онези човеци, които своята вяра в крайната победа на злото в света изграждат често на твърде дребнави основания, най-често на дневни неприятности. Спомнете си за тези люде и ги поразгледайте внимателно! Те са навсякъде около вас. Погледнете и в себе си и вижте, да не са и у вас самите, и чуйте тогава следния прост разказ, който Христовата Църква повествува като отговор на хората за тяхното песимистично малодушие, за тяхното маловерие и зловерие!

Едно Дете се родило в пещера. Други деца се раждат в светли стаи, в пух и коприна, и пак се оплакват от надмощието на злото над доброто в света. А Онова Дете от пещерата и от сламата никога не се е оплаквало от това. То вярвало в Бога и в крайната победа на доброто.

Това Дете, Което е било родено в пещера и на слама, било принудено да остави Своя роден край, така мил на всяко детско сърце, и да бяга със Своите родители в чужда, далечна земя, за да спаси Само̀ Своя живот от бесния характер на деспота на Неговото отечество.

Другите деца не усещат горчивината на хляба в чужда земя, и не чувстват от своя владетел нищо друго освен бащински грижи и милости, и нежности, и все пак вярват, че злото е по-яко от доброто. А Онова Дете, Което още като дете е усетило толкова тежки злини, каквито са: тирания, и подлост, и мъчен живот в чужбина, все повече е укрепвало в Себе Си вярата в крайната победа на доброто.

От Това Дете, Което е било родено в пещера и Което рано е трябвало да бяга от Своя роден край поради бясна тирания, е пораснало Момче, Което трябвало да върши изморителна работа в дърводелска работилница. Другите момчета често нищо не работят и не пипат нищо изморително до своята зряла възраст, и все пак се оплакват от множеството и тежестта на злото в света. А Онова Момче, Което със секира е трябвало да дяла и чрез това да поддържа своя живот, не се оплаквало нито от количеството, нито от тежестта на злото в света, но радостно е понасяло всички напрежения, с вяра в крайната победа на доброто.

Oт Това Момче, Което се е родило на слама в пещера, Което рано е избягало, поради тирания, от Своя роден край, и Което в Своята младост е трябвало да работи изморителния дърводелски занаят, е пораснал Човек, Който е обичал людете, обичал е света, обичал живота, и Който е тръгнал да утвърждава човеците във вярата в крайната победа на доброто. Но не е било леко да бъдат утвърдени людете във вярата в крайната победа на доброто. Много от тях, притиснати от сиромашия и беди, и от незнание, и от болести, не са могли да повярват в доброто, защото злото, като някой бурен, било убило всяка вяра в тяхната душа. Тогавашните властници и богаташи, които са били изградили своята власт и богатство на зло, не са смеели да повярват в доброто, което се е противило на тяхното неправедно богатство и на тяхната зла власт.

Тоя Човек, Който е учил хората, че крайната победа се пада на доброто, а не на злото, е бил изкушаван от един демон на злото, който му показал всички земни царства и всичката световна красота и Му рекъл: „Ако ми се поклониш, всичко ще бъде Твое“ (Лука 4:7). Но мигновеният триумф на злото в Този свят не е могъл да очарова този Човек. Той твърдо е вярвал, че крайният и вечен триумф ще бъде на доброто, и поради това е отбил демонското искане. Недвусмислено отговорил: „Господу, Богу твоему, се покланяй, и Нему Едному служи!“ (Лука 4:8).

Над Този Човек, Който не е искал да се поклони на злото дори и срещу цената на властта над всички земни царства хората са се подигравали заради Неговата вяра в крайната победа на доброто. И са Го подигравали затова не някои нищожни и последни люде, но първенците от Неговия народ. Тежко̀ на онзи народ, чиито първи люде не вярват в крайната победа на доброто! Ще пропаднат и тези люде и този народ, както що пропадат слепите, водени от слепци, точно както е пропаднал и Израилският народ, воден от лицемерни и малодушни патриоти.

И най-накрая Този Човек, Който е бил роден в слама и все пак е имал вяра в крайната победа на доброто; Който дори и в чуждата земя не е изгубил тази Си вяра; Който не е отслабнал в нея нито поради трудното и уморително Свое занимание, нито поради демонското изкушение, нито поради подигравките на хората – Този Човек е бил съден и осъден заради Своята вяра, и е бил плюван и шибан, и е бил причислен към разбойници и с разбойници като разбойник е бил осъден на смърт и разпнат на кръст. Но Той всичко е изтърпял, оставайки силен и твърд в Своята вяра, че властта на злото е само мигновена, и че доброто в края на краищата все пак ще победи.

Когато Той е бил разпнат на Голгота, злото наистина е тържествувало. Никога триумфът на злото не е изглеждал така пълен, както в този миг. Когато Този Праведник издъхнал в най-тежки мъки, Неговите приятели стояли съкрушени, и в своите сърца са утвърждавали вярата в крайната победа на злото в света. Вярата в победата на доброто, която Христос е насаждал в техните души през дните на дружбата с тях, е била загаснала, подобно на треперливия и несигурен пламък на свещ, духнат от нощен вятър.

Тези приятели на Разпнатия Праведник са се връщали вечерта в Иерусалим. Зад гърба си те оставили Голгота; но Голгота непрестанно е вървяла и пред тях. На тъмното небе са сияели звезди. Съкрушените приятели са могли с болка на сърце да рекат на звездите: „Ето, вие пак сияете, звезди!“ Следователно, и небето се радва на победата на злото над доброто!

Така са могли, с прегорчива тъга, да кажат на звездите Христовите ученици и приятели, връщайки се от Голгота. Но нито те биха рекли това, нито скръб би потискала тяхната душа, ако биха могли в този мрачен и прескърбен за тях час да вдигнат завесата на бъдещето и да видят само многобройните храмове, издигнати в името и за славата на техния Учител…

Това е простият разказ, който Църквата разказва и преразказва на верните. Завършекът на този разказ гласи: Христос победи, доброто победи! Наскърбени, горе сърцата и главите!

Тази проста старинна повест е в състояние и в нашия век на техниката да подмлади много отпаднали сърца и да възвърне вярата на много разочаровани души. В наше време има доста отпаднали сърца и много разочаровани души. Както оловото е тежко и хладно, такова е и нашето време. Как тогава под неговата оловна тежина и хладина да няма много отпадналост и много разочарование? Такава е властта на техниката! Тя е тежка и хладна. Тя отдалечава човека от самия него; тя пренася центъра на тежестта на ценността от човека върху машината, от живото върху мъртвото. В света се оценява стойността на един народ cnoред числото на фабриките, подвижните чудовища, на парните машини, и винаги само според количеството на машините. През време на война се преценява мощта на един народ пак според числото на техническата екипировка, според количеството на пушките и на топовете, и на дреднаутите, и така нататък, и винаги само по числото на машините. Модерната техника е станала като една гигантска броня, иззад която човекът едва-едва се вижда. Делото е засенчило своя майстор, бездушната твар е засенила истинския живот.

Интимният душевен човешки живот е пренебрегнат и захвърлен някъде зад техническата виртуозност. Нестабилността на външния живот е произвела нестабилност и във вътрешния, душевния живот. Донесла е със себе си нервозност и е парализирала волята. Оттук идва и отчаянието, отпускане ръце надолу и изповед, че злото побеждавало доброто в този свят.

Ала Христовата Църква се издига като вечно и всемогъщо доказателство за противното гледище. Тя говори, както и винаги е говорила и както и занапред всякога ще говори: „И все пак крайната победа е отредена на доброто!“

Наистина гласът на Църквата често е бил заглушаван. Много пъти тя е била надвиквана от крясъка на отчаянието, злодеянието, неправдата и непочтеността. Но затова пък гласът на Църквата е най-траен. С един равномерен, но непрекъсващ, глас тя непрестава да повтаря: „Все пак крайната победа е отредена на доброто!“

Покрай църковните стени минава човек, който чрез неправда е събрал огромно богатство, хвърля презрителен поглед към Църквата и говори:

„Църкво, неправдата е по-добра от правдата! Докато се държех за правдата, аз бях презиран и гонен от човеците. А когато с неправда се обогатих, всички ме ценят и уважават. Твоята правда, Църкво, е и гладна, и боса!“

На този човек Църквата има да каже следното:

„Грешни човече, аз чакам края на всеки човек и на всяка твар! Ще почакаме и твоя край и тогава най-добре ще видим, кое е за предпочитане: твоята ли угоена неправда или моята гладна и боса правда! Аз съм видяла края на милиони такива като тебе, които, както и ти са ходили на кокилите на неправдата, и съм видяла тяхната погибел в блатото и тяхното позорно банкрутство. А в същото време гладната и боса правда по трънливия път отиваше към победа. Аз ще видя и твоя край, а ти моя няма да видиш!“

Покрай църковните стени минават маса люде, озлощастени и опечалени в тоя живот.

„С какво можеш ти, Църкво, да утешиш нас!“ – питат те с огорчение и безнадежност.

„С вярата в крайната победа на доброто! – отговаря Църквата. – Аз съм жив паметник и доказателство за тая победа!“

И тук Църквата може отново да припомни на това множество оня свой свят по простота, истинност и утешителност разказ за роденото във Витлеемската слама и пещера и разпнато на Голготския кръст Дете. Целият Негов живот е бил понасяне с твърдост и търпение нападките на злото, но и вяра в победата на доброто; дори и Неговата смърт е означавала победа на доброто, най-славната и най-дълго трайната победа на доброто от създание мира, та до днес!

Но не е само този едничък прост свят разказ. Църквата знае стотина и хиляди други подобни. През цялата година, ден след ден, Църквата разказва по една или по няколко такива повести, като нагледно доказателство за победата на доброто над злото. Всъщност Църквата е и един сбор от такива доказателства за крайната победа на доброто над злото, които служат като извор на утеха и ободрение за новите поколения. Много се мами онзи, който мисли, че Църквата почива на една гола теория, която може да се доказва и оспорва. Не, Църквата почива върху непоклатими факти! И много се мами и оня, който мисли, че Църквата, с течение на времето, става все по-сиромашка и по-слаба. Напротив, от ден на ден Църквата става все по-богата и по-яка. Тя се обогатява и уякчава с множество нови факти, нови доказателства за победата на доброто над злото. Христовата Църква расте непрестанно. Всички люде, които вярват в крайната победа на доброто, са живи скали, от които е съградена Църквата Христова.

Онзи християнин, който, под натиска на мигновеното или временното зло, повярва в крайната победа на злото в света, той фактически престава да бъде християнин. Свещеник-песимист – това е неверен Христов служител. Защото песимистът вярва, че злото ще победи доброто, неправдата ще възтържествува над правдата, грозотията над красотата, мракът над светлината. Свещеникът или християнинът, който така би вярвал, би вярвал значи в победата на злия демон над Христа. Кому тогава служи такъв свещеник и такъв християнин? Едната само вяра в победата на злото над доброто е вече служба на злото. Който вярва в победата на злото, а се назовава слуга на доброто, такъв със своето сърце служи на злото, а с езика си – на доброто.

В нашето техническо време людете много по-трудно вярват в победата на доброто, отколкото са вярвали човеците от по-раншните времена. Откъде идва това? – Главно оттам, че съвременните хора много повече залягат да развиват в себе си някакви си технически способности, отколкото да работят за развитието на своя характер. Затова в наше време има много добри познавачи и майстори на всеки занаят и работа, а малко характерни люде. Оттук идва и песимизмът на нашето време, и разочарованието, и отчаянието, и самоубийствата! Някога човекът бе мерило на всяка една работа, а сега бездушната твар и произведението се взема за мерило дори и на човека: сега той се цени по това, какво умее. Който умее да състави един роман, или да напише на бърза ръка някоя вестникарска статия, или да направи някакъв нов апарат за готвене на ястия или летене, или пък да построи някаква нова машина за тъкане или осветление, томува обикновено се опрощават всички слабости на характера. Неговото техническо изобретение е мерило за неговата ценност и полезност и апология на неговия живот; и то му дава свободен и безпрепятствен достъп в най-висшите общества. Онзи пък, който може да издържи някое тежко изпитание или страдание, без да заплаче; и който може да види чуждата неволя и да ѝ помогне; и който може от двете свои ризи да отдели едната и да я даде на онзи, който няма ни една; и който може да възправи една съкрушена душа и да я ободри – такъв не го забелязват поради онзи, който умее да състави от разни железарии някаква нова машина за ронене кукуруз, или бомба за разрушаване и унищожение.

Някога човек за човека е бил идол: днес машината е идол на човека. Някога в света са се грижели да се разпространява култ към душата; сега пък се разпространява култ към техниката. Затова някога човекът е бил по-устойчив срещу злото и по-постоянен във вярата в крайната победа на доброто, отколкото сега.

Та нима това не е достатъчно основание Христовата Църква днес да бъде крайно недоволна от людете и майчински да скърби за тях?

На Църквата не ѝ тежи толкова унижението, което тя търпи от хората. На Църквата повече ѝ тежи това, гдето хората са нещастни. Църквата няма нищо против това да се усъвършенства модерната техника. Напротив, тя ѝ се радва. Църквата е само против деспотската власт на тази техника над човека. Църквата си има свой начин и ред за оценяване полезността на всяко нещо. Първо е Бог, после идва човекът, пък чак тогава е техниката. Нашето време е обърнало този начин и ред за оценка на полезността и е установило нов ред: техниката, пък после – човекът, и най-сетне – Бог. Оттам идват и нещастията, оттам идва и песимизмът! Църквата ни сочи истинския път към щастието. Това е вярата в крайната победа на доброто!

Ти, приятелю, може би не вярваш в крайната победа на доброто! Ако наистина не вярваш, то опитай се поне един път сериозно да си дадеш сметка за своето неверие. Виж, науката твърди, че все някога ще настане едно царство на разума. Виж, изкуството и философията пророкуват, че ще дойде царството на щастието. Ето, Църквата проповядва идването на Небесното Царство, царството на правдата и любовта, и своята проповед подкрепя с толкова доказателства, колкото „тухли“ има в нея. А властта на разума и на щастието, и на правдата и на любовта, – това е власт на доброто. С какъв аргумент заставаш ти, приятелю, и срещу науката, и срещу изкуството и философията, и срещу Църквата? Опитай се един път да си дадеш сериозна сметка за твоето неверие в победата на доброто! Аз съм сигурен, че твоето неверие почива на малодушие, и че то в действителност не е толкова неверие, колкото е някакво си мрачно предчувствие.

Ти, майко, може би не вярваш в крайната победа на доброто! Твоята душа е – говориш, – цялата изпълнена с песимизъм. Но песимизмът е безплоден, той не ражда. Ти не би могла да се назовеш и да станеш майка, ако не си вярвала в доброто. Някога една Майка е стояла под кръста на своя мил Син и все пак не станала песимистка, не изгубила вярата си в крайната победа на доброто. Нима твоето нещастие може да бъде по-голямо от нейното?!

Ти, драги работнико, въможно е да не вярваш в крайната победа на доброто! Но твоята работа е толкова тежка, че ти, под нейната тежест, без вярата в доброто ще превиеш нозе, ще разхлабиш мускули, и твоята мисъл ще потъмнее! Погледни към Църквата! Тя ти маха с бяла кърпа и ти говори: „Само напред, без страх и съмнение! Аз съм изградена върху славата на хиляди работници, чиито тежести са били много по-големи от твоите. Тяхната победа е дошла от тяхната вяра в победата на доброто!”

Ти, старче, нека допусна, че не вярваш в крайната победа на доброто! Та твоето неверие е твой гроб! Не очаквай по-тежък и по-тъмен гроб! Около тебе навсякъде клокочи живот, който те пренебрегва. Ала Църквата те гледа с любов и съжаление. Ти все повече и повече се усамотяваш, поколенията около тебе ти стават все по-непознати. Езикът на борбите и страстите, с който говорят новите поколения, с който и ти някога си говорил, ти става все по-непонятен. Ти мълчиш. Ти си сам. Ти си един подвижен хълм от прашинки. Ще се събори един ден този хълм, и от неговите прашинки мравките ще си правят своите мравуняци. Опри се на Църквата! Виж, тя вярва в победата на живота над смъртта, във възкресението на мъртвите! Тя ти говори за смъртта като за новорождение, което ще те въведе в нов живот, по-близък към Твоя небесен Отец. Тя ти говори като на слаб младенец, който се нуждае от родителска помощ и любов. Старче, ти си старец само в очите на света! В очите на Църквата ти си младенец!

А ти, младежо, нима не вярваш в крайната победа на доброто? Ти и не виждаш колко много със своето неверие компрометираш младостта! Та младостта не е нищо друго, освен въплътена вяра в победата на доброто. Видял ли си воден извор, който клокочи из земята? Запуши го с кал! За миг той ще избие на две нови места над калта. Запуши го със суха шума! Той ще пробие и през шумата и далече ще я завлече. Притисни го с камък! От друга страна той пак ще излезе на слънцето. Такава е и младостта с вярата в победата на доброто. През сиромашия, през болести и неправди, през тежести и интриги, през всички дебели слоеве на злото истинската младост ще си пробие път към широки простори, озарени от светлината на нейната вяра в победата на доброто.

Да не се оставяме, братя, никога да ни излъгва мигновеният успех на злото. Нашата вяра трябва да бъде по-яка от действителността. Злото много пъти довежда нашата вяра до изпитание. Ако нашата вяра не стои винаги на стража, злото ще ни изненада и завладее!

Нека поощряваме и разширяваме развитието на техниката! Техниката е гордост на нашето време. Обаче нека много повече да поощряваме и развиваме културата на душата. Защото човешката душа е гордост за всички времена!

Светът няма да пропадне! Техниката не е последната дума на човешкия дух! Той ще има, освен нея, още много други работи да създава. Вярата в победата на доброто, това е основният творчески импулс на душата, това е основният импулс на живота. И благодарение на тази вяра, която носим в себе си повече несъзнателно, отколкото съзнателно, ние и живеем. Иначе отдавна бихме загинали. Но колко по-щастлив би бил нашият живот, ако всичката наша несъзнателна и инстинктивна вяра в доброто би станала напълно съзнателна! Защото тогава ние ще бъдем носени върху крилата на една могъща творческа стихия, която ще ни направи способни да създаваме повече блага и радости за човека.

Нека осветим нашия живот с вярата! Блазе на онзи човек, който вярва в Бога и същевременно вярва и в крайната победа на доброто в света!

Светът няма да пропадне! Не! Никога светът не ще пропадне! А той ще премине в „ново небе и нова земя“, на които правдата и доброто ще обитават!

_______________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 1, с. 5-13. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gZ7