Славчо Вълчанов

Старозаветният мъдрец Иисус син Сирахов ни е завещал едно валидно за всички времена наставление: „С всичката си душа благоговей пред Господа'“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 7:34). Винаги със страхопочитание и благоговение трябва православният християнин да пристъпва към изпълнение на всички разпоредби и установления, които „едната, света, съборна и апостолска Църква“ при многовековната си историческа мисия предлагала и предлага на човеците за тяхното спасение.

През тази година** съгласно богослужебния календар на светата Православна църква периодът от 17 февруари до 6 април е под знака на Великия пост. Нашата духовна майка – светата Православна църква ни напомня апостолския призив: „Сега е по-близо до нас спасението“ (Евреи 13:11). „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Коринтяни 6:2).Така пред нас се откроява църковната постна дисциплина като душеполезна тема за размисъл и поука.

*

Християнският пост като благодатно средство за спасение носи печата на богоустановеност. Неговото начало се корени в заповедта, която Бог дал на прародителите Адам и Ева в Едемската градина – да не ядат от дървото за познаване на добро и зло (Битие 2:17). Тази заповед съвсем точно е определена от Тертулиан като „правило на въздържанието“. Същата мисъл срещаме и у св. Василий Велики: „Това не яжте – е указание за поста и въздържанието“. „Постът не е изобретение, той е скъпоценност за отците. Всичко, що притежава древност, е почтено. Да уважаваме древността на поста!“

Богооткровеното Писание на Стария Завет съдържа много законоположения за поста. Пророците постоянно призовавали народа към пост и покаяние като спасителни средства против бедствия, стихии и падения. Великите постижения и прояви през старозаветната епоха са били свързани с духовна подготовка чрез подвига на поста. Така Моисей доброволно се отдал на четиридесетдневен пълен пост (без хляб и вода) на Синайската планина, за да се подготви за получаване на десетте Божии заповеди (Изход 34:28). Огненият пророк Илия благодарение на поста се удостоил да види славата Божия (3 Царства 19:4-13). С постническа добродетелност се отличила пророчица Анна, която вече 84-годишна, служела „Богу с пост и молитва денем и нощем “ (Лука 2:37). Последният от старозаветните пророци св. Иоан Кръстител се посветил на най-строг постнически подвиг, като живял в пустиня облечен в дреха от камилска вълна и се хранел само с акриди и див мед (Матей 3:4; Лука 1:80) и така станал най-велик измежду родените от жена (Матей 11:11).

Основата и нравствената същност на християнския пост е положена от Спасителя Иисус Христос. Той не само ценял и препоръчвал, но и Сам практикувал поста като силно средство за религиозно възвисяване. Той се подготвил за великото Си обществено служение и Голготска саможертва чрез пост в продължение на четиридесет дни (Матей 4:2). Христос препоръчвал поста, придружен с молитва, като средство за изгонване на зли духове (Матей 17:21) и предрекъл появата на поста след Неговата смърт, възкресение и възнесение (Матей 9:15).

По примера на Богочовека Христа светите апостоли и първите християни се отдавали на пост (срв. Деяния на светите апостоли 13:2-3; 14:23; 2 Коринтяни 6:5; 11:27). Именно като имала предвид тази богоустановеност на поста и неговото значение за религиозно-нравственото издигане на човешката личност, светата Православна църква в своята многовековна пастирска грижа за спасението на своите чеда е определила сложна постна дисциплина. Това са специални дни и различни периоди на пост, между които са продължителните Велики пости или Четиридесетница като подготовка за Възкресение Христово.

Преди всичко трябва да се подчертае,че християнският пост е същностна религиозна необходимост. Той притежава висока нравствена ценност. Господ Иисус Христос влял ново нравствено съдържание в постната дисциплина, позната също и на езическите религии и практикувана от иудейския народ. Така във връзка с разискването за поста с учениците на Иоан Кръстител и с фарисеите Христос заявява: „Никой не налива ново вино във вехти мехове; … ново вино трябва да се налива в нови мехове“ (Марк 2:22). Спасителят вложил в онаследената старозаветна постна традиция ново божествено съдържание, дух и смисъл. Новата структура и нравствено съдържание на християнския пост са ясно посочени в Христовата проповед на планината, в която е казано: „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерите… А ти, кога постиш, помажи главата си и омий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:16-18).

От тези Христови слова, както и от духа на цялото Христово учение следва да се заключи, че християнският пост не се състои само във въздържание от храна и питие въобще или само от някои видове храна. Такова въздържание може да принадлежи и към човешкoто благоразумие и да се предписва от хигиената и диетиката. Християнският пост е въздържание, подчинено на определена, и то възвишена религиозна цел. То се отнася до човешкото тяло, но преди всичко до човешката душа. Постът oбхваща цялостния човек и го устремява към висши духовни ценности. Той е средство за укротяване на страстите, за подчиняване плътта на духа, за духовно подвижничество. Разбирано в широк смисъл, въздържанието е „телесно упражнение“, което „за малко е полезно“ (1 Тимотей 4:8). А християнският пост е благочестиво упражнение и религиозно-нравствен подвиг. Той е изискване на светата Православна църква, което води както към телесно, така и към душевно здраве на православния християнин, тъй като плодът от постната дисциплина е нравствено съвършенство, святост, спасение.

Поради своята възвишена нравствена същност християнският пост винаги се придружава от съответни духовни упражнения: разкаяние, усилено моление, борба с греха, добротворство. Той – според богослужебния израз (от вечернята в сряда на първата седмица от Великия пост) – е телесен и духовен едновременно. Само́ по себе си телесното въздържание няма религиозна стойност. Спасителят отсъжда: „Не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза от устата, то осквернява човека“ (Матей 15:11). Затова истинският пост трябва да бъде придружен от благочестиво настроение и да се изяви чрез добродетели, та да бъде духовно полезен. Външният, формалният пост, който винаги протича съгласно изискванията на постната дисциплина, трябва да бъде видим израз на вътрешно разположение: усилена молитва, усърдна добродетелност, обуздаване на плътски влечения, подтискане и изкореняване на страст, отблъскване на съблазън. Още през старозаветни времена св. пророк Исаия благовестеше: “Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай: раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си: видиш, ли гол  – облечи го, и от еднокръвния си не се крий“ (Исаия 58:6-7).

Разбира се, по Божи промисъл всяко време от човешкия живот е благоприятно за духовно подвижничество. Става дума за подвижничество, разбирано в най-широк смисъл – като стремеж към съвършенство по пътя на добродетелността. Всеки ден, всеки час може да настъпи духовното преобразяване на човешката душа. Но тъй също поради наша лична немара, или поради силата на злото в света всяко време, всеки час могат да ни донесат и духовна погибел. Ето защо Бог чрез гласа на светата Православна църква ни призовава да стоим всекидневно на будна духовна стража и да следваме единствения път на вечния живот. „Влезте през тесните врата: защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях: защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират “ (Матей 7:13-14). По-специално, като се съобразява с природата на човека, с нейния ритмичен живот (в който се редуват моменти на напрежение и отпуснатост, на труд и отмора), светата Православна църква целесъобразно е определила специалните дни и времена на постната дисциплина, за да бъде християнинът максимално улеснен в своя стремеж към усърдно подвижничество. През тези постни дни православните вярващи са призвани към по-строго и по-продължително въздържание от разкош в храната, облеклото и удоволствията, към сълзи на сърдечно покаяние и духовно съсредоточаване. Този, който доброволно се подчини на постната православна дисциплина и ревностно я съблюдава чрез непосредствено изживян благодатен опит, ще се убеди, че постът е единствено правилният път на духовна бран със злото и за богоуподобяване. Такъв човек – постник, подобно на старозаветния Страдалец – Раба Господен „със задоволство ще гледа подвига на душата Cи“ (Исаия 53:11). Ето защо въз основа на многовековния християнски опит светата Православна църква счита, че едно от най-надеждните средства, чрез които човешката душа достига цялостна обнова и вечно спасение, е постът. Оттук произтича неговото основополагащо значение в делото на спасението, осъществявано в реалните условия на многообразния земен живот.

Всеки от четирите постни периода (Рождественски, Велики, Петровски и Богородични пости) е благодатен живот по Бога. Православният християнин се стреми да осмисля всеки миг от предоставеното му от Бога време. Само чрез сълзите на покаянието и чрез тайнството изповед през постния период християнинът препобеждава жилото на греха и неговите гибелни последици. Тъй като бъдещето ни е неизвестно и всеки миг с неизвестния час на смъртта може да се затворят за нас вратите към него, светата Православна църква призовава своите чеда да не отлагат за неопределено време поста и покаянието, които още днес могат да се извършат. Класически са думите на св. апостол Павел, който ни напомня: „Ето сега е благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Коринтяни 6:2). Повелителен дълг на православния християнин е да осмисля това богодарувано време с „добрия подвиг“ (1 Тимотей 4:7) на вярата, добродетелността и молитвеното горене. Така той може да изживее като собствена изповед заявата на св. апостол Павел: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата упазих, прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия, и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тимотей 4:7-8).

Тъкмо оттук произтича наложителността от строго съблюдаване на православната постна дисциплина в делото на спасението. При това трябва да се подчертае именно необходимостта от неотложното спазване на поста още „днес“, без леностно отлагане, защото постът е предназначен за живия човек-християнин, който живее в определено от Божия промисъл историческо време и изгражда спасението си „днес“, тоест в определен отрязък от Божията вечност.

Великият пост… Още отрано и постепенно светата Православна църква мъдро подготвя духовните си чеда за него. Така първата от четирите подготвителни недели е наречена в православния календар Неделя на Митаря и Фарисея, защото по време на светата Литургия се чете Христовата притча (Лука 18:10-14) за суетната молитва на гордия в самомнителната си праведност фарисей и за смиреното моление на каещия се грешник митар – класически пример на истинско покаяние. Нравственият урок от тази притча е вложен в евангелската отсъда: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 18:14). Следва Неделята на Блудния син, когато друга Христова притча (притчата за блудния син – Лука 15:11-32) предлага втори пример на духовно обновление – разказа за евангелския неразумен син, който първоначално самонадеяно се отдалечил от бащиния си дом. Докато митарят дълбоко се разкайвал с молитвения вопъл: „Боже, бъди милостив към мене грешника“ (Лука 18:13), тук грешникът се завръща в лоното на бащината, Божията любов с разтърсващата изповед: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син“ (Лука 15:21). И отново златен стих за наша морална поука: „Този син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“ (стих 24). Третата подготвителна неделя е наречена Неделя Месопустна поради древнохристиянското установление, тогава да се заговява откъм блажни месни храни, придружено с въздържание от светски развлечения и удоволствия. По време на светата Литургия е положено да се четат евангелски слова (Матей 25:31-46), които разкриват основните християнски истини за безсмъртието на душата, за възкресението на мъртвите и за всеобщия, Страшния съд. При това Христос обещава вечно блаженство на тези Свои следовници, които изцяло са се посветили на добротворство и милосърдие и които проявяват тези добродетели в Негово име към бедните, оскърбените: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; странник бях и Ме прибрахте; болен бях, и Ме посетихте“ (Матей 25:34-36)… Доколкото сте сторили това на едного от тия мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (стих 40).

Неделя Сиропустна е последната подготвителна неделя към Великия пост. Християните са вече в предверието на светата Четиридесетница, която чрез подвига на поста духовно очиства и възражда човешката душа за достойно отпразнуване на светлото Христово Възкресение. Великият пост е установен от светите отци като възпоменание на 40-дневния пост на Господ Иисус Христос в Юдейската пустиня преди излизането Му на обществена проповед (Матей 4:2). Поначало постът е упражнение на волята и е във всяко отношение полезен за човека. Но той преди всичко е благоприятен повод за трезва равносметка, за утвърждаване в добродетелност и за усилване на молитвеното горение. Според древните отци и учители на Църквата постът и молитвата са двете крила, чрез които нашите души се въздигат от земята на небето, при Бога. Както птицата без крила не може да се вдигне от земята във въздуха, така и човешката душа без молитва и пост не може да премине от земния живот в духовния, небесния живот. Знаменателно е, че именно в Неделя Сиропустна, непосредствено в самото начало на Великия пост – с оглед по-действеното усвояване на спасителните плодове от предстоящия постнически подвиг на въздържанието – светата Православна църква предлага като  литургийно четиво апостолския призив: „Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее делата на мрака и да наденем оръжието на светлината“ (Римляни 13:12).

Тези изпълнени с дух и символика слова принадлежат на св. апостол Павел – най-плодовитият откъм мисионерски подвизи, книжовни трудове и благодатен духовен опит. Те призовават към покайно преодоляване мрака на греха и към дълбок нравствен прелом в душата чрез силата на християнския пост с цел – постигане на жадуваната Христова светлина и вечното спасение.

Но как да постим, за да изживеем в пълнота спасителното благотворно въздействие на тази древнохристиянска духовна дисциплина? Отговор ни дава литургийното евангелие на Неделя Сиропустна (Матей 6:14-21). Богочовекът Христос отсъжда: „Кога постите… не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и омий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:16-18). Основното в поста е доброволното въздържание от блажна храна (месни, млечни продукти), при умерена употреба на постни видове храни (с растителен и зеленчуков характер). Но постът не е самоцел. Той е само средство за нравствено очистване, за цялостно извисяване и устремяване на християнското сърце към Бога. За постигането на тази свята цел постът трябва да се съчетава с молитвено напрежение, с духовно веселие, с предвкусване на небесна радост. В древност жителите на Изтока имали обичай при радостни събития през празнични дни да омиват лицата си и да помазват главите си с благовония. И обратно – през дни на печал посипвали с пепел главите си в знак на тъга. Христос изисква от Своите последователи да изживяват всеки ден от постния период като светъл ден на спасение за душата.

Друго важно условие за правилно провеждане на поста – това е готовността на постника да разтвори широко сърцето си за излъчване дух на опрощение в Божие име. Дълбок нравствен смисъл е вложен в църковното установление Сиропустната неделя (Сирни заговезни) да се нарича Ден на всеопрощението. По древен християнски обичай вечерта на тази последна подготвителна неделя – непосредствено преди Великия пост – християните взаимно си опрощават допуснатите прегрешения и оскърбления. Колко трогателна е традицията деца да целуват с подобаваща почтителност ръка на родителите и да искат от тях прошка. На този ден в близкото патриархално минало (а и днес в здравите християнски семейства) сродници се посещават, за да се опростят един друг. Сърцата се разтварят за чиста обич, натрупаната душевна ръжда се стопява, тържествува братско-сестринска любов!

Следовниците на Христа – Вестителя на божествената любов, имат и дълбоки основания, и призвание да излъчат дух на опрощение към ближните. Категоричен е Христовият призив: „Ако проститe на човеците съгрешенията им, и вам ще прости небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Матей 6:14-15). Всеопрощението произтича от любовта към ближния, която е най-съвършеният духовен закон според Христовото благовестие: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих“ (Иоан 15:12). Св. апостол Петър допълва: „След кате сте очистили душите си с послушност на истината чрез Духа за нелицемерно братолюбие, обичайте се постоянно един други от чисто сърце, като възродени не от тленно семе, а от нетленно, чрез словото на живия Бог, Който пребъдва довеки!“ (1 Петр. 22-23). Опрощението предполага върховно напрежение на човешката воля. Християнското всеопрощение не е безлична, сантиментална проява на мекосърдечие, а е изява на нравствена сила, която тласка вярващия човек към все по-голяма извисеност. При това то е безгранично, както е безкрайна Божията любов към нас. В това отношение показателен е евангелският епизод с въпроса на св. апостол Петър към Спасителя за повторяемостта на прошката и последвалият Христов отговор: „Тогава Петър се приближи до Него и рече: Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли? Иисус му отговаря: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“’ (Матей 18:21-22). И още: „Рече Иисус на учениците Си:… бъдете внимателни към себе си. Ако съгреши против тебе брат ти, смъмри го и, ако се покае, прости му“ (Лука 17:1, 3-4). Християнската любов не познава предел за всеопрошението. Ето какво пише св. апостол Павел, който ни е завещал трогателен по съдържание химн на християнската любов: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада!“ (1 Коринтяни 13:4-8). В светлината на тази бегранична християнска любов силата на християнското всеопрощение препобеждава всякакви оскърбления и рани, дори и най-тежките. Библейският образ на прекрасния Иосиф е образец за прошка на нанесени обиди. Според този класически епизод от Вечната книга на мъдростта – светата Библия, в дълбока древност (през среднобронзовата епоха – XVI-ти век преди Христа) юношата Иосиф бива продаден като роб на мадиамските търговци-исмаилтяни за 20 сребърника от завистливите си огрубели братя – синовете на старозаветния патриарх Иаков (Битие глава 37). По Божи промисъл и благодарение на необикновените си дарби невинният Иосиф бива издигнат като управител на Египетската земя, втори след фараона (Битие глава 41). Поради настъпилия в Ханаан глад Иосифовите братя идват в Египет за жито при Иосиф, който им се разкрива (глави 42-45) и заедно с престарелия си баща ги поселва в плодородната земя Гесем. Но след смъртта на Иаков Иосифовите братя изпитват остро чувство за вина и страх от наказание. Водени от гузна съвест, те изпратили специален пратеник с цел да се предотврати евентуално лично отмъщение на Иосиф за причиненото му някога зло. Пратеникът трябвало да съобщи на Иосиф, че баща му Иаков малко преди смъртта си завещал – Иосиф да прости греха на братята си: „Тъй кажете на Иосифа: прости на братята си вината и греха им; понеже ти сториха зло. А сега прости вината на рабите на бащиния ти Бог“ (50:17). При тези думи невинният страдалец Иосиф се разридал неудържимо. В този миг дошли братята му, които покрусени и с поклон доземи казали: „Ето, твои роби сме“ (50:18). А Иосиф, изпълнен с искрена братска обич, изрекъл към тях следните мъдри слова, които звучат като вечна грамота на всеопрощаващата любов: „Не бойте се, понеже аз се страхувам от Бога. Ето, вие кроихте зло против мене, но Бог обърна това на добро, за да стане това, що е сега: да се запази животът на голямо число люде; затова, не бойте се; аз ще храня вас и децата ви. И ги успокои като говори тям, по сърце“ (50:19-21).

Великият пост е благоприятно време за искрено покаяние, за изпитване и очистване на съвестта. Затова петата неделя от Великия пост светата Православна църква назидателно посвещава на паметта и постническия подвиг на св. Мария Египетска в Иорданската пустиня, родена в Египет през V-ти век след Христа. Тя едва 12-годишна избягала от родния си дом и дошла в огромния, прочут с блясъка и суетата си град Александрия. Тук, далеч от родителски контрол, тя се увлякла в порочен живот и живяла като блудница 17 години. Попадайки в Иерусалим заедно с поклонници, грешната Мария чудодейно осъзнала дълбокото си падение, тъй като невидима сила я задържала да не влезе в храма на Гроба Господен. С искрено покаяние и сьлзи се отдалечила в Юдейската пустиня на изток – край Мъртво море, при устието на река Иордан. Тук в пълно уединение и при строг пост пречистила и извисила душата си. Така св. Мария Египетска става пример на очистителната сила на християнския пост, който е условие за покаяние и прошка и сигурно средство за лечение на греховете човешки. Постът е врата на покаянието, а съкрушеното разкаяние е предпоставка за прощение на греховете. Една от изявите на християнската любов към Бога е взаимното опрощаване на греховете като залог за помилване на самите нас от небесния ни Отец. Има дълбок смисъл в това, че тези спасителни истини и мъдри житейски правила светата Православна църква предлага на духовните си чеда именно в началото на Великия пост. Ценни размисли в тази насока откриваме в проповедническото творчество на св. Климент Охридски – най-плодовитият и усърден св. Кирило- Методиев ученик и пръв епископ на български език през IX-ти век: „Влизайки във великия четиридесетдневен свят пост, нека очистим душата и тялото си от нечисти помисли и дела. Всичко, каквото сме съгрешили през цялата година – било чрез раздор, било чрез блудство, или лъжа, или с клетвонарушение, или с преяждане и пиянство, или чрез каквото и да е лошо дело – нека се приближим сега през тези постни дни да измием чрез чистота и пост, с молитви и със сълзи нашите прегрешения. Постът очиства и просветлява душата и тялото, възвежда на небето и ни прави равни на ангелите, приближава ни до Бога и ни въвежда в светия рай… От сърце правете добро, като давате милостиня на бедните. Господ ни подбужда към това, казвайки: „Не си скривайте съкровища на земята, където ги яде молец и ръжда, и където крадци подкопават и крадат, но скривайте си съкровища на небесата, където съкровището е неунищожимо“, тоест Господ ни повелява да даваме милостиня на бедните. Това е съкровище, което скриваме на небесата. Даваме го в ръцете на бедните, за да го намерим там преумножено“ (Св. Климент Охридски, Слова и поучения. Превод архимандрит д-р Атанасий Бончев, София 1970, стр. 271-272).

С оглед по-нататъшното авторитетно изясняване на същината, целите и значението на православния пост, целесъобразно ще бъде да се проследи съдържанието на част от документа за поста, изработен от от Междуправославната подготвителна комисия за светия и велик събор на Православната църква (Шамбези, 15-23.II.1986 година):

„Постът е заповядан от Бога (Битие 2:16-17) и поради това е неотменим. Според св. Василий Велики „постът е връстник на човечеството, защото той е установен в рая“ (За поста. Словото I, 3). Постът е голям духовен подвиг и е изключителен израз на аскетическия идеал на Православието. Православната църква, следваща неотклонно апостолските разпоредби и правилата на съборите, както и цялостното светоотеческо предание, винаги е провъзгласявала висшата ценност на поста за духовния живот на човека и за неговото спасение. В богослужебния кръг на Господнята година се изтъква цялото светоотеческо предание и учение на непрекъснатото и неотстъпно бодърстване на човека и за отдаването му на духовни подвизи. Затова и постът се възхвалява като божествен дар, многосветла благодат, необоримо оръжие, начало на духовните подвизи, най-добрия път на добродетелите, храна за душата, богодаруван помощник, извор на цялата мъдрост, подражание на безукорно поведение и равноангелски живот, майка на всички блага и добродетели, образ на бъдния живот.

Постът е твърде древно установление. Среща се още в Стария Завет (Второзаконие 9:18; Иоил 2:15; Иона 3:5-7). Сам Господ е постил четиридесет дена преди да започне Своята обществена дейност (Матей 4:2) и е дал напътствия за начина, по който да се упражнява постът (Матей 6:16-18). В Новия Завет постът въобще се препоръчва като средство за въздържание, покаяние и духовен издиг. Бил упражняван не само от Господа, но също и от св. Иоан Предтеча и от апостолите (Марк 1:16; Деяния на светите апостоли 13:2; 14:23). Светата Църква още от апостолско време е провъзгласила твърде високото значение на поста и е определила сряда и петък за дни на пост (Учение на 12-те апостоли, 8, I), както и поста преди Пасха (св. Ириней Лионски; Евсевий Кесарийски, Църковна история, 5, 24). Владеещото разнообразие по отношение на продължителността и съдържанието на тези пости (св. Дионисий Александрийски, Писмо до Василид) подчертава духовния характер на поста. Всички вярващи се призовават да го упражняват – всеки според силата и възможностите си, без обаче да им се предоставя и свобода да пренебрегнат това свещено установление: „Гледай да те не отклони някой от този път на учението… Ако, прочее, можеш да понесеш цялото бреме на Господа, ще бъдеш съвършен; ако ли не можеш – спазвай, което можеш“ (Учение на 12-те апостоли, 6, 1-3).

Истинският пост, като висш духовен подвиг, произтича от цялостния аскетически идеал на светото Православие и неразривно се свързва с непрекъснатата молитва и искрено покаяние. „Покаянието без пост е безплодно “ (св. Василий Велики, За поста, 1-3), както пък и постът без благотворителни дела е мъртъв, а особено в съвременната епоха, когато неравното и несправедливо разпределение на благата лишава цели народи дори и от насъщния хляб. „Постейки телесно, братя, нека постим и духовно: да разрушим всяка връзка на несправедливостта; да разкъсаме примките на насилническите отношения; да премахнем всяко несправедливо написание; да дадем на гладуващите хляб и на бездомните бедняци да дадем подслон“ (самогласна стихира в сряда от 1-вата седмица на Великия пост). Постът не се изчерпва с обикновено и формално въздържание само от някои определени храни. „Действително, въздържанието от храни само́ по себе си не е достатъчно, за да постигнем достоен за похвала пост; ние трябва да постим с пост приемлив, благоугоден Богу. Истинският пост е избягване на злото, възпиране на езика, въздържание на гнева, разлъка с похотите, злословието, лъжата, клетвопрестъпването. Отсъствието на всичко това е истински пост. Постенето от тях е добро нещо“) (Св. Василий Велики, За поста, III, 7). Въздържането по време на поста от някои определени храни и умереността не само в качеството, но и в количеството на приеманата храна е съществен елемент в духовния подвиг. „Постът е въздържание от храна, както личи от думата; но храната не прави никого от нас по-праведен или по-грешен. А според тайнствения смисъл постът означава, че както животът на всекиго зависи от храната, а липсата на храна е признак на смърт, тъй и ние трябва да постим от всичко светско, за да умрем за света, и после, като приемем божествената храна, да живеем за Бога“ (Климент Александрийски). Така истинският пост е свързан с цялостния живот в Христа на вярващите и достига връхната си точка чрез участието им в богослужението и особено в тайнството на светата Евхаристия.

Четиридесетдневният пост на Господа стана пример за постене на вярващите, което активизира участието им в послушанието към Господа, тъй че чрез него, „спазвайки го, да се насладим на онова от което бяхме отхвърлени, когато не го спазихме“ (св. Григорий Богослов, Слово 45; За светата Пасха, 28). Христоцентричното схващане на духовния характер на поста, особено през светата Четиридесетница, което е канон в цялата светоотеческа традиция, се обобщава характерно от св. Григорий Палама́ с думите: „Ако по този начин постиш, ти не само ще страдаш и ще се умъртвяваш заедно с Христа, но и ще възкръснеш и ще се възцариш заедно с Него в безкрайните векове, защото чрез такова постене ще си станал сроден с подобието на Неговата смърт и ще бъдеш съучастник на Възкресението Му и наследник на живота в Него“ (Беседа, 13, За петата неделя от Великия пост).

Според православната традиция идеалът на духовното усъвършенстване е твърде висок и всеки трябва, ако желае да го постигне, да се издигне на съответното равнище. Тъкмо затова подвижничеството и духовният подвиг нямат предел, както и усъвършенстването на съвършените. Малцина се отзовават на повелите на православния висок идеал, тъй че да се обожествяват още приживе. А и те при все че вършат всичко, каквото им е заповядано, никога не се възгордяват, а изповядват: „Ние сме слуги, негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим“ (Лука 17:10). Всички останали имат задължението – според православното разбиране за духовен живот – да не изоставят добрия подвиг на поста, но самоукорявайки се и съзнавайки унизеността на своето положение, те трябва да се оставят на Божията милост за своите пропуски, тъй като православен духовен живот не може да се постигне без духовния подвиг на поста.

Православната църква като любвеобилна майка е определила полезното за спасението и е постановила свещените времена на поста като богодарувано „защитно средство“ за новия живот в Христа на вярващите срещу всеки замисъл на врага. Следвайки божествените свети отци, тя пази неотклонно, както и преди, свещените апостолски установления, правилата на съборите и свещените предания, изтъква винаги свещения пост като най-добрия път в подвига за духовното усъвършенстване и спасение на вярващите и проповядва нуждата да бъдат спазвани от тях постановените пости през Господнята година, сиреч на светата Четиридесетница, срядата и петъка, Рождество Христово, светите апостоли, Успение Богородично и еднодневните на Въздвижение на честнѝя кръст, навечерието на Богоявление и отсичането главата на св. Иоан Предтеча, както и всички останали пости, които се определят по пастирски съображения или се спазват от вярващите по тяхно желание.

Светата Църква, след като е определила полезното за спасението на човека в свещените времена на поста, с пастирска загриженост е положила още и граници на човеколюбиво смекчение на постния режим. Затова е предвидила в случай на телесна немощ, или по належаща нужда, или поради суровостта на климата да се прилага съответно и принципът на църковното снизхождение („икономѝя“) съобразно отговорната преценка и пастирската загриженост на върховното управление на дадена поместна православна църква. “

Към това ще добавим една извадка от наситеното с дълбока светоотеческа мъдрост и духовен опит „Слово за поста“ на св. Василий Велики. Тук богоозареният кападокийски светител размишлява за благодатното въздействие на поста така: „Постът е сигурна стража за душата, надежден съжител за тялото, оръжие за духовно смелите люде, школа за подвижниците. Той отблъсква изкушенията, укрепва подвизаващите се в благочестието, той усилва трезвостта и целомъдрието; в битки той извършва смели дела, в мирно време учи на безмълвие; освещава назорея, извисява свещеника. Невъзмоно е без пост да се пристъпва към извършване на свещенодействие не само в днешното тайнствено и истинско служение в Църквата, но и в предобразователното и подзаконно служение (в Стария Завет)… Постът възнася молитвата на небето, ставайки за нея като крила при възхождане нагоре. Постът е утвърждаване за домовете, майка на здравето, възпитател за младостта, украшение за старите, добър спътник за пътешестващите,  надежден съжител за тези, които живеят заедно… Постът опазва децата, прави целомъдър младия човек, а стария – почтен, защото украсената с пост седина е още по-достойна за уважение. Постът е най-приличната премяна за жените, юзда в разцвета на годините, запазване на семейството, възпитател на девството“.

*

Да възлюбим духовната красота на поста и точно да съблюдаваме изискванията на тази спасителна традиция на светата Православна църква! Защото, според православното богослужебно благовестие, „постът е път към вечно блажения живот, онаследено от светите отци съкровище, майка на добродетелите, подготовка за небесния Иерусалим, избягване на геенския огън, възпитател в дух на Иовова твърдост, Иаковово незлобие, Авраамова вяра, Иосифово целомъдрие и Давидова духовна смелост“ (срв. Постен триод – Сряда на Сирната седмица, канон, 2-ри и 3-ти тропари на 8-ма песен).

________________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1991, кн. 3, с. 1-11. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Статията е от 1991 година и това, което казва авторът, се отнася за нея.

Изображение: авторът Славчо Вълчанов (1940-2013). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h4y