Архимандрит Иоан

В действителност взаимните анатеми били произнесени срещу отделни лица, а не срещу Цариградската или Римската църкви. Легатите дори хвалели византийския император и народа за тяхното правоверие. Също и патриархът не анатемосал папата, а отлъчил само неговите легати.Тях той въобще смятал за пратеници на Аргир и писмата им за фалшиви. Въпреки това, обаче, събитието от юли 1054 година запечатало окончателния разрив между Източната и Западната църкви. Оттогава папите започнали да гледат на Православната църква като на «отделена от Рим», което продължава и до днес. Папа Григорий VII се опитал през 1073 година да «възстанови предишното единство между Римската църква и нейната дъщеря – Цариградската църква». Според него, «Източната църква отпаднала по внушение на дявола от католическата вяра». В очите на Рим гърците минавали за схизматици и еретици и обратно. До разделението Източната и Западната църкви се наричали «католическа»(=съборна, вселенска) църква, а след разделението първата взела да се именува «православна», а втората запазила старото название «католическа», което и православните употребяват за нея, само че в смисъл на «неправославна».

*

И тук, като основна причина за разделението, ще трябва да изтъкнем на първо място идеята за папското главенство. Православният Изток по никакъв начин не искал да приеме почиващото уж върху «божествено право» приматство на римския епископ. Михаил Керуларий бил съгласен да разговаря с папата, но при абсолютно равноправие на двете Църкви и затова му писал: «Ако чрез тебе името ми се възвести в Римската църква, то чрез моето посредничество твоето име ще стане известно на всички църкви във вселената». Католическата църква продължава да хвърля вината върху цариградския патриарх, задето не искал да признае «божествения ред в Църквата и чрез това се отделил от центъра на църковното единство».

Обаче Хумберт съвсем неоснователно искал от Източната църква да се подчини на папата, като се базирал на тенденциозно фалшифицирани документи като: Константиновия дар, Псевдоисидоровите декреталии и каноническия сборник «Диферзорум патрум сентенцие», в които ясно се прокарва идеята за главенството на Римската катедра. От тях той правел широки изводи и величаел Рим като: «глава, която подобно на цар се издига над всички слуги; като майка, към която дори и императорът иска да се обърне; като високо стърчащ връх, който Сам Господ издигнал; дори като начало на всяка християнска, следователно и на византийската императорска власт».

Хумберт не познавал Източната църква и затова напълно подценил истинското положение в Цариград. Той действал, може би, честно за себе си, изхождайки само от западен аспект за папата като църковен и светски глава. Но начинът, по който той се опитал да наложи приматството в Цариград, и то едно приматство не само «по божествено право», но и с чисто човешки прибавки, неминуемо трябвало да доведе до разкол в Църквата.

Кардиналът третирал патриарха като свой подчинен, искал да го привлече под отговорност и да разследва постъпките му. За него той бил само епископът на Цариград, който злоупотребявал с названието патриарх и нямал право да се титулува «вселенски».

По отношение обредите на Източната църква Хумберт бил донякъде толерантен, но все пак грубо се отнесъл в опровержението си на Никитовия трактат, към някои обичаи, като напр.: употребата на копие при проскомидията, топлата вода при причастието, отлагане на кръщението след осмия ден, брака на свещениците, квасен хляб при евхаристията и пр. Освен това, той обвинил православните в цяла редица ереси, дори че «изхвърлили Филиокве от символа на вярата».

От своя страна и византийците, начело с патриарха, също не се скъпели в обвиненията си спрямо «латинските еретици». Михаил Керуларий се заловил за разликата в обредите и от това направил цял веров въпрос, за да обвини Запада в ерес. Тези различия съществували от векове, но на тях не се обръщало голямо внимание и не били считани като пречка за единение.Едва чрез Михаила култовият въпрос станал ябълка на раздора между Изтока и Запада. Естествено, че за него само източните обичаи били правилни. Възстановяването на единството било възможно само ако Рим се върне към истинското православие. Керуларий използвал в религиозната борба и вековната национална омраза между гърци и латинци. За народа били по-понятни обредовите въпроси, отколкото оплетените богословски проблеми. Но тук се изпадало в такива дребнавости, които днес са изгубили значение, като напр: бръсненето на брадите, целибатът на свещенството, ядене на удавено, непеене на «алилуия» през време на постите, служене на литургия през всички дни на поста. Съботното постене на латинците било смятано като празнуване на съботата, тоест като усвояване на иудейски обичай.

Така че и от двете страни страстите бушували, липсвало желание и добра воля за разбирателство и помирение. И двете страни упорито държали на своето и не искали да разберат и признаят правото на другата. Сегашната схизма е резултат на дълго развитие, в което са играли роля както политически фактори, така и волята на отделни човеци, често пъти техните лични дребнавости, амбиции, честолюбие и пр. При по-голямо християнско съзнание, миролюбие, смирение, може би, нямаше да се достигне до взаимни анатеми, низвержения и отлъчвания.

*

Един важен въпрос, с който комисиите от страна на Католическата и Цариградската църкви трябвало да се занимаят във връзка с вдигането на анатемата, бил: дали легатите (Хумберт) са действали законосъобразно с поставянето на отлъчителната була върху престола на «Св. Софѝя», или не.

Тук историците от католическа страна се разделят на две противоположни мнения:

1) Антоан Мишел (един от големите авторитети по този въпрос) смята, че легатите произнесли анатемата по нареждане на папа Лъв IX, а не по свое лично усмотрение. Още повече, че в писмото си до патриарха папата го заплашил, че ако се не осъзнае и поправи, ще бъде отлъчен заедно с неговите съмишленици. Легатите довършили с отлъчителната була тази папска закана. Според тогава действащото право, присъдата на един папа се приемала като неизменяема и от неговите приемници. Затова легатите не поискали от папа Виктор II потвърждение на отлъчването, но само му изпратили един екземпляр от отлъчителната грамота със следното обяснение: «Истам екскомуникационем манибус нострис мисимус супер алтаре с. Софие… Салутамус мултум туам с. патернитатем». (Това отлъчване поставихме с нашите ръце върху олтара на св. Софѝя… Много те поздравляваме, твое свето отечество). Папа Виктор не само не оспорил правотата на тяхното действие, но наградил Хумберт със особени привилегии и заради минали негови заслуги.

Според куриалното право за посланиците от тази ранна епоха на реформи в Католическата църква, със смъртта на папата не се прекратявали пълномощията на легатите. Преди да заминат за Византия, те посетили тежко болния Лъв IX в Беневент, който бил вече на умиране и на 12.II.1054 година отслужил последната си литургия. Това би им дало повод да се замислят за мисията си в Цариград. Освен това: а) папата имал голямо доверие в Хумберт, който му редактирал писмата; б) самите легати били най-големите познавачи на каноническото право по това време: Хумберт написал «Либри адверзус Симониакос», които представляват истински арсенал на западното църковно право; също и Фридрих, като канцлер, следователно и като «примус юдекс Палатинус» (пръв съдия на Палатин) знаел отлично куриалното право; архиепископ Петър от Амалфи бил също човек на науката; в) легатиге със своя авторитет свидетелствали за истинността на анатемата; г) те не молят папа Виктор II да одобри постъпката им, но само го информират за извършеното отлъчване.

Всичко това, според Антоан Мишел, са неоспорими факти, които не бива да се пренебрегват. Те изискват само една по-силна взаимна любов и прошка[15].

2) Обратно на Антоан Мишел, М. Жижи от римския ориенталски институт смята анатемата, произнесена от легатите, за невалидна, понеже папа Лъв IX бил починал преди произнасянето ѝ[16]. Същото мнение поддържа и Е. Аман[17]. Е. Херман подлага пък на съмнение валидността на отлъчването [18].

Най-новите католически историци смятат, че отлъчителната була била съчинена от самия Хумберт, който действал самоволно, без да бъде упълномощен за такава постъпка от папа Лъв IX[19].

*

На 7.XII.1965 година сутринта в Рим пристигна специална делегация от страна на Цариградската църква, водач на която беше Илиуполския митрополит Мелитон. За делегацията беше отредено почетно място от лявата страна на централния престол в храма «Св. Петър» през време на папската служба. След литургията секретарят на Секретариата за християнско единство Маурианският епископ Ян Вилибрандс изнесе от амвона кратък доклад за събитията, свързани с произнасянето на анатемата. След това кардинал Августин Беа прочете следното папско бреве (грамота):

«Живейте в любов, както и Христос ни възлюби (Ефесяни 5:2). Тези предупреждаващи думи на апостола на народите ни идват на ума и ни вълнуват нас, които се наричаме християни, според името на нашия Спасител, особено в това време, което настойчиво напира да разширим хоризонта на любовта. Чрез Божията благодат нашите сърца се възпламениха именно от желанието, всичко да рискуваме, за да дойдат до единството онези, които по особен начин са призвани за неговото осъществяване.

Ние, които седим по решение на Божественото провидение на престола на св. Петър, в изпълнение на това Господне поръчение вече неколкократно обявихме, че искаме да използваме всички подходящи възможности, които ни се представят, за да изпълним тази воля на Спасителя. Затова ние си спомняме за онези тъжни събития от 1054 година, които след не малко предварителни раздори доведоха до разделението между Римската и Цариградската църкви. С пълно право нашият предшественик Светият папа Григорий VII по-късно написал: «В каквато мярка по-рано единството се отразявало за полза, в същата мярка по-късно то влияело за вреда, понеже от двете страни любовта била охладняла» (Писмо до византийския император Михаил I, 18, Ед. Каспар стр. 30). Дотам се достигнало тогава, че папските легати произнесли екскомуникация (анатема) срещу патриарха на Цариград Михаил Керуларий и двама от неговите сътрудници. По същия начин постъпил след това синодът срещу тях.

Сега обаче, след като времето и възгледите са се изменили, изпълваме се с голяма радост, че нашият достоуважаван брат, Цариградският Патриарх Атинагор I и неговия синод имат заедно с нас същото желание, именно: да възстановят между нас любовта, тази «блага и спасителна връзка» (срв. Августин, Серм. 350, 3; П. Л. 39, 1534). Затова ние желаем да напреднем, по пътя на братската любов, която ще ни доведе до пълно единство, и да отстраним всички препятствия и затруднения. Ето защо ние обявяваме пред събраните епископи на Втория Ватикански вселенски събор, че болезнено оплакваме онези слова и дела оттогава, които не можем да одобрим. Освен това ние искаме да изтръгнем из спомена на Църквата тогава произнесеното отлъчване, да го обявим за безпредметно и напълно да го отдадем на забвение.

Ние особено се радваме, че можем да изпълним тази братска услуга тук в Рим, при гроба на апостол Петър, в същия ден, когато в Цариград, наричан «Новия Рим», се извършва същото в този ден, в който Църквата на Изтока и Църквата на Запада в благочестиво възпоминание празнува паметта на своя общ епископ и църковен учител Амвросий с Всемилостивият Бог, източникът на мира да даде на добрата воля от двете страни успех и да разреши, щото това публично свидетелство на християнското братство да бъде за Негова слава и за спасение на душите.

Издадено в Рим, при гроба на св. Петър, под рибарския пръстен, на 7 декември 1965, на празника на светия епископ, изповедник и църковен учител Амвросий, в третата година от нашия понтификат.

Павел VI.»

След това митрополит Мелитон, облечен в архиерейска мантия, се изкачи на подиума, поставен над гроба на св. апостол Петър, където на трон седеше папата. Двамата се прегърнаха и целунаха по три пъти. Павел VI му връчи художествено изработеното бреве. Речи тук не се произнесоха. Цялата църква бурно ръкопляскаше. Въодушевлението на епископите беше голямо.

Своята реч митрополит Мелитон произнесе на ауденцията при папата във Ватиканския дворец. Между другото той каза: «Ние, смирените посланици на Вашия брат, Константинополския епископ, като изпълняваме неговата заповед и тази на синода му, известяваме Вам и на светия събор около Вас, че в този миг Вашият брат Патриарх Атинагор I, действайки в същия дух и тълкувайки всеправославното чувство на братска обич и мир, което бе изразено в третото всеправославно съвещание на остров Родос, от катедрата на св. Иоан Златоуст, всеобщ отец на единната Църква, тогава, когато се извършва неговата божествена литургия, отслужена в чест и памет на светия наш отец Амвросий, Ваш предшественик на Миланския престол, вдига от възпоминанията и из средата на Църквата анатемата, произнесена от патриарх Михаил Керуларий през 1054 година.

Ето сега тези две апостолски катедри на древния и на новия Рим, които по съображения само Богу известни, бяха свързали миналото, развързват настоящето и откриват бъдещето, като отменят чрез една обща декларация и взаимен църковен акт анатемата, произнесена от тях, този символ на схизмата, и издигат на нейно място братската любов – символ на взаимното им възвръщане.

Макар че остават различията в учението, каноническия ред и култа и не е още осъществено единението в обредите, основната предпоставка за постепенното разрешение на спорните точки, тоест братската любов, е не по-малко официално и църковно установена днес между двете първи катедри на Запада и Изтока.

Вие, първият епископ на християнския свят, и вторият по чин, Вашият брат Константинополският епископ, поради свещеното събитие на днешния ден, за първи път след дълги векове ще можете тази година с един език и с едно сърце да се обърнете към людете, които в Църквата и извън Църквата с тревога очакват благоволението и мира.»

В същият този ден пред една делегация от страна на Католическата църква, дошла в Цариград, Патриарх Атинагор I вдигнал анатемата, произнесена срещу папските легати. Съставеният за този случай акт гласи:

Прочетете още „Вдигане на анатемата от 1054 година – продължение и край*“ →