Архимандрит Иоан

Вторият Ватикански събор приключи на 7.XII.1965 година с едно важно от икуменическо гледище събитие – вдигане на анатемата[1] от 1054 година. Преговорите по този въпрос започнали още през време на срещата между Цариградския Патриарх Атинагор I и Папа Павел VI на 5.I.1964 година в Иерусалим[2]. След това разни комисии от двете страни продължили да проучват събитията, свързани с тази анатема, в резултат на което се установило, че тя исторически е отживяла времето си и може да бъде вдигната като първа стъпка за подобряване отношенията между Рим и Цариград (респективно Католическата и Православната църкви).

Трябва, обаче, предварително да се каже, че премахването на анатемата не е още унищожаване на схизмата. С това нищо не се променя в догматическо, каноническо, литургическо и общоцърковно отношение между Православната и Римокатолическата църкви. Това е само омекотяване на атмосферата за един бъдещ богословски диалог по въпросите за схизмата, за който диалог се смята, че по-добре ще бъде да се води без анатемата, отколкото под анатемата.

За да може да се разбере значението на това събитие, необходимо е да се направи кратък исторически преглед и да се видят причините, които са довели до произнасяне на анатемите.

Деветият и единадесетият век се характеризират с постепенно засилване на цезаропапизма в Католическата църква. Римската катедра била възглавявана от папи, които все по-настойчиво искали да им се признава приматството и «пленитудо потестатис»[3] не само от западните християнски държави, но и от Византия, включително и Източната църква. По същото време, обаче, на Цариградския престол не липсвали енергични и силни личности, които здраво държали за автокефалността на Източната църква и по никакъв начин не желаели да се помирят с някакво главенство на Римския епископ, или пък с намесата му във вътрешните работи на управляваните от тях катедри.

Основите на разкола били поставени още твърде отдавна. Времето и развиващите се събития не само не ги отстранили, но още повече подчертали и изострили. Трагичната драма, която довела до разделението на Църквата се състои от две действия и продължила, с малки промеждутъци, цели два века: от половината на деветия век до половината на единадесетия век. Първото действие се състояло през IX-ти век с главни действащи лица: папа Николай I и патриарх Фотий. Второто действие – в XI-ти век с участници: патриарх Михаил Керуларий и папа Лъв IX заедно с кардинал Хумберт.

I.

След тържеството на православието (842 година) в Цариград стихнали борбите за вярата, обаче се появили ежби на църковна почва. Поставеният от императрица Теодора патриарх Игнатий (VII.846 година), макар че се ползвал с висока почит заради своето благочестие, аскетически живот и ревност за православието, се оказал неудобен за властващата придворна партия, начело с кесаря Варда. Строг към себе си, той бдял за морала в обществото и особено за този в двореца, който далеч не бил на необходимата висота. Затова скоро си спечелил врагове и то в лицето на силния кесар Варда, който управлявал от името на разпуснатия юноша император Михаил III (856-867 година). Игнатий бил обвинен в държавна измяна и на 23.XI.857 година заточен на остров Теревинт (в Мраморно море), като насила го накарали да подпише оставката си. На Цариградската катедра Варда издигнал Фотий (857-867), дотогава светско лице, заемащ високата длъжност пръв императорски секретар и сенатор. Фотий бил блестящо надарен и се славел със своята голяма ученост и строго православие. За пет дни той приел всички духовни степени, макар че патриаршеското достойнство било против желанието му. Привържениците на Игнатий свикали събор (859 година) и анатемосали Фотий като похитител на Цариградската катедра. Фотий от своя страна отвърнал със същото. Трябвало да се потърси посредничеството на Рим. Императорът и Фотий писали на папата, че случаят с Игнатий е ликвидиран от редовен събор и, понеже не се касаело за въпроси на вярата, а за чисто вътрешни дисциплинарни дела, той можел спокойно да признае избора на Фотий. Ако тогава на римския престол е стоял един по-слаб и не толкова амбициозен и властолюбив папа, колкото Николай I (858-починал 13.XI.867 година), Фотий е щял да получи признание от Рим. Обаче Николай бил с твърд характер, непреклонна воля и здраво защищавал мнимите привилегии на своята катедра така, както били разбирани в Рим. Той прокарвал възгледа, че папата е Христов заместник на земята и затова върху него лежи грижата за цялата Църква. Решенията на римския епископ били окончателни и неизменяеми. Той не подлежал на никакъв църковен или светски съд. Николай пръв използвал Лъжеисидоровите декреталии[4], за да наложи своите права на примат и висш съдия и върху Източната църква. Случаят с Фотий бил много удобен за това. Той се въздържал веднага да признае избора му, като първо искал чрез изпратените двама легати да разучи обстоятелствата на място. В писмото си до императора Николай изказал учудването си, че Игнатий бил свален без съгласието на римския епископ. В 861 година в Цариград бил свикан голям събор, който осъдил Игнатий и признал Фотий за законен патриарх. Папските легати, които имали задължението само да разследват случая и да докладват в Рим, превишили правата си и потвърдили свалянето на Игнатий, макар че последният не бил апелирал към папата. В това те виждали големия успех, че Източната църква практически признавала правото на папата да съди един цариградски патриарх.

Когато по-късно Николай узнал от привържениците на Игнатий за незаконното действие на своите легати, той свикал събор в Рим (Латеран, април 863 година), който низвергнал Фотий, отлъчил папските легати и поискал от императора да възстанови Игнатий на патриаршеския престол. С тази фатална присъда на Латеранския събор, който Изтокът почувствал като тежка обида, започнало фактическото отделяне на двете църкви. Императорът, разбира се, не приложил решенията на този събор, защото държал на дотогавашната си църковна политика. Разменените оскърбителни писма между Михаил III и папата още повече задълбочили противоречията, но все пак възможността за взаимни отстъпки не била изключена. Може би с течение на времето тези писма биха изгубили до голяма степен своята острота, ако в борбата между Рим и Цариград не бил се вмъкнал нов елемент, именно българският въпрос, който изострил враждебните отношения.

В 865 година княз Борис приел християнството от Византия. Фотий изпратил гръцки духовници в България и отправил към новопокръстения владетел известното пастирско послание, без обаче да задоволи искането му за самостоятелен глава на Българската църква. На Изток тогава господствала теорията за пентархията. За да избегне гръцкото влияние и да не би църковните връзки с Цариград да се превърнат в политическа зависимост на България от Византия, Борис се обърнал към папата с молба да му изпрати мисионери. През август 866 година български пратеници пристигнали в Рим и поставили на папата редица въпроси относно тайнствата на вярата и нравствения живот. Николай I отговорил на тези въпроси и изпратил в България двама подготвени епископи: Павел Популонски и Формоза Портуенски. Гръцкото духовенство трябвало да напусне страната. Отговаряйки на въпроса за истинските патриарси, папата силно принизил Цариградската катедра, изтъквайки александрийския патриарх като втори след римския епископ. Този факт, както и самото присъствие на латинското духовенство почти до вратите на Цариград трябвало да оскърби императора и патриарха. С окръжно послание Фотий призовал източните патриарси на събор в Цариград, за да разгледат отстъпленията на Римската църква от древните обичаи и поведението на латинското духовенство сред новопокръстения български народ. Този събор се състоял през лятото на 867 година. Той осъдил всички догматически и култови нововъведения на Западната църква, обявил папа Николай за низвергнат и го предал на анатема. Особено Фотий се спрял на «Филиокве»[5], което издигнал като знаме в борбата си срещу Рим. Затова той се смята за първия идеолог на Православието, който точно е формулирал отстъпленията на Латинската църква. С отлъчването на Николай цариградският събор от своя страна пък си присвоил правото да се намесва в работите на Рим и да съди папата. Обаче, съмнително е, дали Фотий е искал чрез този акт да издигне Цариградската катедра над Римската. По-скоро тук се касаело за осъждане на този папа, а не и на римските епископи изобщо. Николай I не можал да узнае за отлъчването си, понеже починал скоро след това (13.XI.867 година).

В края на септември 867 година император Михаил III бил убит. На престола се възкачил Василий Македонец. Понеже Фотий бил доверено лице на Михаил и запретил на Василий, като убиец, да влезе в църква, той бил свален и катедрата заел отново Игнатий (23.X.867 година). Новият папа Адриан II узнал едва през пролетта на 869 година за събитията във Византия. Той не бил склонен да приеме решенията на цариградския събор от 867 година за маловажни. Нападките срещу папата били твърде тежки, за да се забравят. Затова Адриан свикал в Рим събор (VII.869), на който били изгорени актовете на цариградския събор от 867 година. Фотий бил отлъчен и само като мирянин можел да се върне в Църквата, ако се покае.

В началото на октомври 869 година император Василий свикал събор в Цариград, на който присъствали трима папски легати[6]. Под тяхно председателство Фотий и привържениците му били анатемосани. На едно извънредно заседание (4.III.870 година) съборът разрешил и българския въпрос, признавайки автономността на новоучредената Българска църква. Латинското духовенство трябвало да напусне България. Напразно били протестите на папските легати. Игнатий не отстъпил. Това отново влошило отношенията между Рим и Цариград. Адриан II и по-късно папа Иоан VIII заплашвали патриарха с низвержение, задето поставил архиепископ в България и настоявали да отзове гръцкото духовенство. Игнатий, обаче, базирайки се на Халкидонския събор, който включвал Балканския полуостров под юрисдикцията на Цариградската катедра, не се съгласил.

След смъртта на Игнатий (23.X.877 година) Фотий отново заел патриаршеския престол. Още през 873 година той спечелил благоволението на императора, който му възложил възпитанието на децата си. Трудно било такава изтъкната личност като Фотий да се тури настрана. Папа Иоан VIII бил склонен да признае възстановяването на Фотий, понеже се нуждаел от византийска подкрепа във войните си срещу сарацините в Италия, но при условие, че Фотий се разкае за случилото се и се съгласи България отново да премине под юрисдикцията на Римската църква. Фотий отказал да моли за прошка пред свикания събор в Цариград (879-880 година), понеже смятал за несправедливи наложените му наказания от Николай I и Адриан II. Този събор тържествено го възстановил на Цариградската катедра и предал на анатема събора от 869/870 година. Папските легати подписали решенията и, като че ли мирът между двете църкви бил затвърден. Обаче за кратко. Щом Иоан VIII узнал, че България не му е отстъпена, отхвърлил събора и анатемосал Фотий (881 година). Така отново настанала схизма между Римската и Цариградската църкви.

След този събор Фотий достигнал зенита на своята слава и влияние, както нито един епископ на новия Рим. Но скоро звездата му залязла. В 886 година император Василий умрял. Синът му Лъв VI Мъдри свалил Фотий, понеже влиянието му било опасно за царската власт. Фотий завършил живота си в заточение и неизвестност (починал 6.II.891 година)[7].

Прочетете още „Вдигане на анатемата от 1054 година*“ →