Ренета Трифонова

Злото като цивилизационен белег на скрития враг

В православното богословие злото няма самостоятелно битие: „всичко, що създаде (и ето), беше твърде добро“ (Битие 1:31), а се разбира като повреда, ли­шеност от добро, и в този смисъл сатаната никога не е бил и не е равностоен противник на Бога.

При дуалистичния (богомилски) религиозен модел обаче светът се разделя на два лагера: Божи и сатанински, светлина и тъмнина, като материалният свят често се възприема като особено подозрителен. В част от съвременни­те реакции такъв начин на мислене и изразяване се проявява в склонността да се подреждат в обща картина на „сатанинския свят“ различни явления и събития в културата, спорта, политиката и медицината.

И ако в аскетическата традиция демоните действат преди всичко чрез страстите на човека, в съвременните конспиративни православни среди демоните започват да действат чрез политически организации, музикални конкурси, международни институции, ваксини, баркодове, дигитални техно­логии и така нататък. Така духовният живот се измества от покаянието към разобли­чаването на външни врагове.

„Евровизия“ се оказва, че съвсем не е изолиран случай, а симптом на по-дъл­боко напрежение в начина на религиозно възприемане на света. Въпросът вече не е защо дадено културно явление се интерпретира като „сатанин­ско“, а какви предварителни представи за света правят възможна подобна интерпретация.

Ако трябва да се посочат текстове, които особено ясно разкриват подобен тип мислене, могат да бъдат откроени три публикации – двете статии в интер­нет страницата на архимандрит Йоан Филипов, посветени на Русенския митрополит и Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний[7], както и текстът на Иван Стамболов-Сула[8]. Интересът към тях не е свързан толкова с конкрет­ния повод, колкото с начина, по който се конструират образите на злото, врага и духовната опасност. Тези текстове очертават по-широка картина: спорът около „Евровизия“ се оказва само повърхностен израз на по-дълбок процес. Под него стои въпросът как „православният човек“ разбира злото, културата, гра­ниците на Църквата и отношенията между вярата и съвременния свят.

Тук възниква важен богословски въпрос: кога един символ е художествен образ и кога се превръща в предмет на религиозно тълкуване, равносилно на духовна реалност? Защото, ако всяко използване на езически, митологични или фантас­тични мотиви автоматично предполага участие в съответна религиозна сис­тема, тогава значителна част от европейската култура би следвало да бъде обявена за духовно подозрителна. Това би засегнало не само съвременната поп­култура, но и Омир, Данте, Шекспир, Гьоте, Толкин и редица други автори.

Известно е, че през последните десетилетия в определени среди около Руската православна църква се разви реторика, в която либерализмът, Западът, глобализацията и модерността все по-често се представят като проявления на метафизическо зло. Според този модел у нас религиозният език също постепенно навлезе в сферата на политическата митология и започна да се използва като инструмент за цивилизационно противопоставяне.

Подобна реторика намира израз и в идеологията на така наречения „Руски свят“, коя­то противопоставя цивилизационната си идентичност на либералния по­литически модел на съвременния Запад. В този дискурс защитата на „тра­диционните ценности“ използва критиката към такива културни явления и ги „смила“ в своята пропагандна машина като носители на враждебни идеи и интереси за своя цивилизационен модел.

Пропагандните канали са особено активни при международни културни и спортни събития, които са носители на „мека“ сила в обществения живот. Не е случайно, че само ден след финала на „Евровизия 2026“ руският външен министър Сергей Лавров определи критериите за участие в конкурса като „чист сатанизъм“, противопоставяйки го на инициативи, които според него се развиват „в духа на традиционните ценности“[9]. Подобна квалификация по­казва как едно културно събитие престава да бъде оценявано според своето художествено съдържание и се използва като оръжие не само в културната война срещу Запада, но и като пример за цивилизационен конфликт. Затова и след приключването на конкурса и спечелването на песента от Дара противо­поставянето стана още по-силно и беше възприето от критиците, повлияни от пропагандните канали, като своеобразна форма на духовна съпротива.

Това помага да разберем защо именно „Евровизия“ се превръща в толкова удо­бен символичен противник. Дори самото наименование на конкурса съчетава елементи, които в подобно въображение вече са натоварени с отрицателни значения: попкултура, европейска идентичност, зрелищност, ексцентрична сценична естетика и либерални обществени нагласи. Така конкурсът преста­ва да бъде едно мащабно музикално събитие и се тълкува през призмата на културни и идеологически страхове.

Сходен пропаганден механизъм беше наблюдаван и при реакциите около Олимпийските игри в Париж през 2024 година, когато отделни церемонии и участ­ници бяха представяни като доказателство за нравствена и цивилизацион­на деградация[10].

Но защо част от православната среда непрекъснато изпитва нужда да от­крива сатанизъм „под прикритие“ и какво разкрива това за нейното разбира­не за злото, света и самата Църква? Този въпрос вече надхвърля конкретния случай и може да бъде разгледан като предмет на друг анализ.

От културната критика към „сатанизацията“

По-същественият проблем не е в самата критика към конкретна песен или сце­нично представяне. Християните винаги са имали право да оценяват култур­ните явления от нравствена гледна точка. Въпросът е какво се случва, когато тази критика постепенно се трансформира в импулс и желание за „сатанизация“.

Тогава спорът престава да бъде спор за идеи, ценности или естетика и се пре­мества на равнището на духовната принадлежност. Другият вече не е човек, с когото просто не сме съгласни, а носител на тъмни сили – съзнателен или несъзнателен съучастник в демоничен проект. В такъв момент диалогът става практически невъзможен. Ако отсрещната страна не просто греши, а служи на злото, тя вече не е събеседник, а противник.

Още по-показателно е, че подобна логика постепенно започва да се пренася и върху самата църковна иерархия. В разглежданите случаи обвиненията не се ограничават до артисти или обществени фигури, а засягат и архиереи. Така образът на врага престава да бъде външен и започва да се локализира вътре в църковната общност.

Такъв беше случаят с грозните и тежки обвинения срещу Русенския митропо­лит Наум и отчасти към Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний заради тяхното положително отношение и поздрав към певицата Дара за спечелването на конкурса. Подобни процеси са добре познати от история­та на християнството. В различни епохи се появяват групи, които започват да се възприемат като последни пазители на истината. Конкретните случаи може да не са напълно идентични, но механизмът на мислене и възприемане на реалността е сходен.

Психологическите последствия

Дотук разгледахме няколко различни проявления на един и същ процес – по­дозрението към света, богомилския рефлекс, дуалистичното въображение, подозрението към света, търсенето на скрити врагове и превръщането на културните явления в знаци на всеобхватна духовна война.

Проблемът не е само в това какво човек мисли за света, а как го „чете“, защо­то всяко възприятие преминава през определена интерпретация. Ние никога не се срещаме с реалността напълно непосредствено – винаги я разбираме чрез понятия, символи, предразсъдъци, културни модели и натрупан опит. Затова различни хора могат да гледат едно и също събитие и да виждат в него напълно различни неща.

Музикални конкурси като Евровизия и песни като Bangaranga използват сценични образи, метафори и провокация като част от попкултурния и ху­дожествения език. Думи като „дявол“, „ангел“, „хаос“ или „бунт“ в този кон­текст не представляват буквални твърдения, а художествени средства.

Проблемът възниква тогава, когато подобни съдържания се изваждат от контекста и се интерпретират като „сатанински“, „демонични“ или „духов­но опасни“. За част от хората това може да изглежда като преувеличение, но при тревожни, емоционално уязвими или психически нестабилни потреби­тели на социалните мрежи подобни внушения могат да предизвикат силен стрес, паника и засилена тревожност.

Социалните мрежи усилват този ефект, тъй като позволяват бързо раз­пространение на такива „факти“ без непосредствена възможност да бъде проверена тяхната достоверност. По този начин една артистична или естетическа визия може да се превърне в източник на реално психологическо напрежение за хора с по-ниска устойчивост към религиозни послания.

Тук се появява онова, което философията нарича „херменевтика“ – начинът, по който тълкуваме и осмисляме света около себе си, включително в неговите религиозни и символни измерения. Връщаме се отново към „културата“ на подо­зрението, защото става дума за особена форма на тълкуване, която бихме мог­ли условно да наречем херменевтика на подозрението. Тя подлага на съмнение и непрекъснато разчита всички явления през предварително зададена религиозна рамка, като вниманието е насочено към откриването на скрити заплахи. Всеки символ е възприеман като код, всеки образ – като послание, а всяко съвпадение – като доказателство[11]. Интерпретацията вече не служи за разбиране на явле­нието, а за потвърждаване на подозрението, което преминава в убеждение.

Да припомним отново тази мисловна „схема“: тя започва от богомилския ре­флекс, преминава през дуалистичното въображение, развива се в рамките на „херменевтиката на подозрението“ и постепенно се превръща в механизъм за културна интерпретация, при който „кодове“ и „скрити послания“ се фи­ксират като заплахи.

Ако трябва да бъде тълкувана в религиозен план, такава нагласа се отразява пряко върху човешката психика. От гръцкото понятие ψυχή етимологично про­излиза и съвременното понятие „психика“, макар в модерната употреба то да обозначава по-тясно психичните процеси на човека. В светоотеческата тради­ция обаче понятието ψυχή (душа) обозначава не само психологическите нагласи или емоционалния живот, но и целия вътрешен свят на човека – мисленето, ду­ховните възприятия, паметта, волята и др. Отците на Църквата и аскетите обръщат особено внимание на начина, по който помислите оформят възприя­тието на реалността. Затова въпросът за разпознаването на доброто и зло­то не се свежда само до външна оценка на явленията, а засяга самата човешка душа, която е призвана към разсъдителност и различаване на духовете[12].

Св. Иоан Лествичник говори за разсъдителността като за способност, която различава истинното от привидното добро и пази човека от духовна заблуда, т.е. вътрешните движения на ума могат да изкривят самото виждане на света така, че човекът да започне да възприема не действителността, а проекции­те на собствените си страхове и страсти, затова е нужна разсъдителност[13]. В този смисъл духовното възприятие никога не е неутрално: то винаги е свързано със състоянието на душата и с начина, по който тя интерпретира външните явления. Ако човек очаква да открие зло, той започва да го вижда навсякъде. И тъй като светът „лежи в злото“[14], убеждението, че този свят е изпълнен със скрити заплахи, става все по-силно. Подозрението започва да се самопотвърждава и да действа върху психиката, като усилва вътрешното напрежение и чувството за постоянна тревожна готовност.

А тревожният човек постоянно търси признаци на опасност, както конспи­ративното мислене търси доказателства за предварително приет заговор. По сходен начин религиозното подозрение започва да търси знаци на демо­нично присъствие зад все повече явления. Така вниманието постепенно се пренастройва и светът започва да изглежда все по-застрашителен, откол­кото е в действителност.

В социален план това често води до радикализация: културните и публичните явления вече не се възприемат неутрално, а като опасност и се превръщат в поводи за нравствено осъждане, тъй като несъгласието се тълкува като враждебност и това води до лесно публично заклеймяване и обидни реакции.

Именно тук се крие една от най-сериозните духовни опасности, които хрис­тияните често не разпознават или подценяват в средата на социалните мрежи. Християнската аскетическа традиция призовава към трезвение, а не към подозрителност. Трезвението означава внимание към реалността такава, каквато е, а подозрението означава предварително убеждение, че зад видимото винаги се крие нещо по-зловещо. Християнинът е призван да свидетелства за Христос и да преобразява света чрез любов, истина и личен пример, а не да го възприема през постоянния страх от скрити врагове, като използва обидни епитети към несъгласните с неговата психологическа и ду­шевна нагласа. Когато подозрението започне да определя начина, по който гледаме на хората и събитията, то лесно се превръща в осъждане.

И тъй като психичното здраве в дигиталната среда е реален обществен проблем, същественото вече не е дали една песен, конкурс или културно съ­битие са добри или лоши. По-дълбокият въпрос е в какви хора се превръща­ме, ако непрекъснато търсим злото навсякъде около себе си. Защото, когато подозрението се превърне в основен начин на възприемане на света, то не­избежно започва да променя не само оценките ни за културата, но и отноше­нието ни към другите хора, както и климата на самата църковна общност.

Тогава образът на врага постепенно започва да измества образа на Христос.

Когато образът на врага измести образа на Христос

Когато си зададем въпроса как образът на врага измести образа на Христос, всички останали културни спорове и сюжети се оказват вторични. Те се раз­криват като проявления на една и съща духовна деформация. Проблемът не е в това, че някой е разпознал сатанизъм там, където не го е имало. Хората грешат. По-дълбокият проблем започва тогава, когато човекът вижда сата­ната по-ясно от Христос и постепенно забравя, че другият човек носи същия Божи образ като него.

Тогава вече не говорим за погрешна културна оценка, а за промяна на самия ду­ховен хоризонт. И именно тук частният случай с моя колега иконограф става показателен, защото разкрива как тази логика започва да действа вътре в Църквата. Тогава вече не се обвиняват само музиканти, артисти, художници или телевизионни продукции. Под прицел попадат християни – иконографи, свещеници, богослови, миряни. Църковното тяло започва да се разпъва от подозрения и противоречия, кръгът на недоверието се разширява, докато стигне и до висшия клир – а в случая и до архиереи, без да се зачита дори пра­вото им на личен избор и мнение.

Когато едни и същи обвинения и страхове се повтарят отново и отново върху различни хора и различни събития, става очевидно, че проблемът не е в отделната личност.

Проблемът е в самия модел на мислене, чрез който се конструира реалността.

И тук искам да се върна отново към личния момент.

Дара е публична личност, зад която стоят екипи, пиари и механизми за защи­та. Но моят колега иконограф е човек, който след повече от тридесет годи­ни работа по църковни проекти изведнъж научава, че е „еретик“ и „масон“, без реална възможност да се защити. Същото се случи и с митрополит Наум. Един архиерей, който поздрави българска изпълнителка за нейния успех и при­зова хората да не бъдат завистливи, се оказа обект на ожесточени напад­ки, които на моменти преминаха границата на всяко човешко и християнско приличие [15].

Точно тук се вижда същинският проблем. Когато този дуалистичен модел навлезе в църковния живот и престане да бъде разпознаван като духовна де­формация, той започва да действа разрушително на всички равнища. Днес обвинението е срещу певец, утре срещу иконограф, вдругиден срещу свеще­ник или архиерей. Кръгът на подозрението непрекъснато се разширява, защо­то такова дуалистично въображение търси и намира нови и нови виновници.

Тогава християните започват да усещат последствията не като абстрактен спор в социалните мрежи, а като част от собствения си живот. Защото в един момент всеки може да се окаже от „неправилната страна“ – не заради това, което е извършил, а заради начина, по който някой друг е решил да го тълкува.

И още нещо, което е важно.

Хората, които мислят в подобни конспиративни конструкции и вероятно искрено вярват, че защитават Христос, постепенно започват да живеят свят, в който Христос все по-слабо присъства в съзнанието им, а врагът е навсякъде. Вниманието им е насочено към неговите предполагаеми знаци, символи, послания и действия. Така неусетно страхът започва да заема мяс­тото, което в християнския живот принадлежи на надеждата, а подозрение­то измества любовта.

Затова този текст не е за „Евровизия“ и не е за поредната конспирация. Той е за подмяната на църковното съзнание. „Евровизия“ е само поводът, който направи този проблем видим.

И тук неизбежно се връщаме към главния въпрос:

Какво се случва с духовния живот, когато вниманието към врага стане по-силно от вниманието към Христос?

Или казано още по-просто:

Какво се случва с човека, когато започне да вижда сатаната по-ясно, откол­кото Бога?

Ако започнем да виждаме по-ясно сатаната, отколкото Бога, и ако сме убе­дени, че го разпознаваме в ближния си, тогава вече не става дума за погреш­на интерпретация на културата, а за промяна на самия духовен хоризонт. Тъкмо това се опита да изследва този текст – как в част от съвременната църковна среда постепенно се формира начин на мислене, при който светът започва да се възприема предимно през образа на врага.

Сега вече става по-разбираемо и ясно защо Русенският митрополит Наум и Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний бяха подложени на толкова остри реакции. Българските архиереи не бяха атакувани толкова за­ради конкретните си изказвания, колкото заради начина, по който те бяха прочетени в рамките на този мисловен модел. В дуалистичното въображе­ние културните явления, обществените процеси и дори човешките отно­шения престават да бъдат неутрални. В свят, възприеман като арена на непрекъсната духовна война между два непримирими лагера, всеки отказ да се участва в общото възмущение изглежда като съучастие в делата на „врага“. Затова всеки, който не осъди дадено явление достатъчно категорично, из­глежда подозрителен. Подозрението се превръща в обвинение, обвинението търси вината в другия, вината автоматично произвежда човека с различно мнение във враг, а културният спор прераства в духовен и екзистенциален конфликт.

И тъй като Църквата винаги се позовава на Преданието – живия опит на по­коленията преди нас – трябва ясно да се каже, че този текст не е академичен анализ, а свидетелство за един църковен опит. Свидетелство за нещо, кое­то се наблюдава отвътре.

Когато наблюдавах реакциите срещу нашите двама архиереи, те не ми се сториха изолирано явление. В тях разпознах същия механизъм, който вече бях виждала и другаде – в обвиненията срещу моя колега иконограф, в подозрени­ята към различни църковни личности и в постоянната готовност да се тър­сят скрити влияния, тайни зависимости и врагове.

В крайна сметка въпросът не е само как тълкуваме отделни културни съби­тия или как оценяваме конкретни позиции в църковното пространство. По- дълбокият въпрос е какъв свят се ражда в съзнанието ни според начина, по който разбираме злото: като вътрешна рана, която изисква покаяние и пре­образяване, или като външен враг, който трябва непрестанно да бъде раз­познаван и разобличаван.

Единият от тези два избора не излива елей върху раните на ближния, а налива олово в собствените ни рани.

_________________________________________________________________________________

*Публикувано в Християнство и култура, бр. 6 (213), 2026. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[7]. Трябва да се отбележи, че двете статии, за разлика от останалите използвани материали, не са под­писани с име на автор, но са публикувани на една и съща дата – 18 май. Вж. „Русенският митрополит Наум приветства изпълнителката на демонична песен“ и „Митрополит Антоний и демоничното му сутрешно настроение“, публикувани в: Православна класика (orthclass.com).

[8]. Иван Стамболов-Сула, „Държава и Църква, безбожие и политика…“. – В: Sulla.bg. Текстът представля­ва пример за дуалистична интерпретация на съвременни политически и религиозни процеси, в която кул­турни и обществени явления се вписват в схема на цивилизационно и духовно противопоставяне. Иван Стамболов-Сула е член на Обществения съвет към БНТ – консултативен орган, свързан с обществената мисия на медията. В публичните му текстове се откроява остра критика към конкурса „Евровизия“ и към отделни позиции на български църковни представители, без да е формулирана отделна публична позиция относно ролята на БНТ като обществена медия, която излъчва конкурса.

[9]. Финалът на „Евровизия 2026“ се състои на 16 май 2026 година във Виена, когато Дара печели конкурса. На 18 май 2026 година, два дни по-късно, Сергей Лавров заявява на пресконференция след среща с външния министър на Екваториална Гвинея, че Русия няма да се завърне в конкурса, тъй като критериите за участие пред­ставляват „чист сатанизъм“. Вж. Lavrov califica de „satanismo puro“ los criterios de participación en Eurovisión y descarta el regreso de Rusia. – В: Europapress.es.

[10]. Подобен пропаганден модел се наблюдава и по повод Олимпийските игри в Париж (2024), когато отдел­ни художествени и сценични елементи от церемониите са представени като свидетелство за духовна и нравствена деградация на съвременния Запад. След откриването говорителката на руското външно ми­нистерство Мария Захарова определя церемонията като „мащабен провал“ и публикува серия от критики към събитието. По-късно, след церемонията по закриването, тя използва и религиозно натоварен език, като говори за „явен сатанизъм“ в определени сцени. Вж. Russian Press Chief Calls Olympic Closing Ceremony ‘Obvious Satanism’. – В: Newsweek.com.

[11]. Пример за подобна интерпретативна нагласа беше реакцията в социалните мрежи към сценичния об­раз на Дарина Йотова – Дара на „Евровизия“, при която формата на трите ѝ букли беше тълкувана от от­делни потребители като символично наподобяваща „три шестици“ и съответно интерпретирана като скрит окултен знак.

[12]. „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепро­роци се явиха в света“ (1 Иоан 4:1).

[13]. В Лествица, Стъпало 26, св. Иоан Лествичник пише: „Разсъдителността у новоначинаещите е истин­ско познаване на своето душевно устройство; у средните тя е духовно чувство, което безпогрешно раз­личава истинското добро от естественото и от онова, което е противно на доброто; а у съвършените разсъдителността е духовен разум, даден от Божественото просвещение, който със своя светилник може да просвещава и онова, което е тъмно в душите на другите“. Вж. „Свети Иоан Лествичник – За разли­чаване на помислите, страстите и добродетелите“. – В: Pravoslavenhram.com.

[14]. 1 Иоан 5:19: „Знаем, че ние сме от Бога, а целият свят лежи в злото“ в светоотеческата традиция се разбира като състояние на падналост: светът пребивава в зло, но не е зъл по природа, тъй като е създа­ден от Бога като „твърде добро“ (Битие 1:31).

[15]. Показателен пример за подобна религиозна ескалация на публичния спор беше реакцията на Галя Тодоро­ва във връзка с публичното поздравление на Русенския митрополит Наум към Дарина Йотова (Дара) след успеха ѝ на „Евровизия”. В първоначалния вариант на свой публичен коментар тя постави под съмнение моралното право на митрополита да отправя подобно поздравление, като направи препратка към ско­рошната кончина на неговата сестра. Макар впоследствие текстът да беше редактиран, историята на редакциите остава публично достъпна. Случаят е показателен не толкова сам по себе си, колкото като пример за това как несъгласието с определена позиция може да прерасне в персонална атака, засягаща лич­ната болка и семейните обстоятелства на наши архиереи.

Изображение: авторът Ренета Трифонова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-hdC