Боян Пиперов

Всред религиозно-благочестивите обичаи на нашия народ, курбанът заема едно строго определено място. За курбан се считат гергьовските агнета. Шаранът, който заема традиционно място на никулденската трапеза, също така е курбан. Курбан колят отделни семейства в чест на някой светец, чрез молитвите към когото това семейство или пък негови предци са получили изцеление или сполука в дадена работа. Курбан се обрича от някого за отделен случай или пък докато е жив онзи, за когото се прави оброкът, като обещание за очакване сполука или оздравяване на болник. Курбан се коли по параклиси и оброчища[1] в дни, когато се честват светии или Богородични и Господски празници от страна на цяло село. Курбан се готви, по някои места, и в деня на погребението на покойник, или когато се споменават 40 дни от смъртта на близък човек. Освен в последния случай, курбаните са семейни, родови или обществени весели трапези, които се слагат за поканените и присъстващите, след като се отслужи или само се отчете съответната служба или молитва от свещеника.

Както при много народно-християнски обичаи, така и при курбаните, с течение на времето, много нещо от първия подтик и смисъл, които са предизвикали появата и осмисляли тези обичаи, са избледнели и даже са преминали в забрава. Това дава възможност да се появят, вплетат, а впоследствие да изплуват и като нещо най-важно, различни езически елементи и наслоения, които приближават тези отначало чисто религиозни прояви до степен на обреди, свързани с чужди на християнската религия суеверия.

Щом като курбаните у нас, независимо от разновидността им по време, място и приносимия дар, са свързани само с почитането на Бога, Неговата майка или Божии угодници, то ясно е, че курбаните имат този смисъл само след приемане на християнството от страна на българския народ. Самата дума „курбан“, по признанието на всички наши езиковеди, води началото си от арабски и е дошла у нас чрез турски, но по идея тя коренно се отличава, например, от мохамеданския курбан-байрям. Последният се празнува два месеца и десет дена след рамазана[2] като възпоменание за принасянето в жертва Измаил от страна на Авраам (не Исаак, защото Мохамед променил библейския разказ). Този байрям се празнува четири дни и в навечерието му се прави помен за умрелите роднини и се раздава милостиня. Като имаме предвид, че у нас курбанът стои във връзка с християнството, нека да видим какво е значението на тази дума в старо- и новозаветната писменост, за да си изясним и дълбокото значение на онези обичаи, които трябва да се свързват с курбаните.

В Стария Завет думата курбан се среща под формата kôrbа̀n, дериват от еврейския глагол karа̀w – подавам, поднасям (в асирийски kurbа̀nu). Под тази форма тя е заета и в гръцки език – κορράν или κορβανάς. Втората форма ще е погърчено арамейското – korbа̀na или kurbа̀nа (срв. Таргумим на Онкелос, към Битие 4:4, където стои korbа̀nа’ вместо еврейското mincha – жертва, дар). Глаголът karа̀w, от който е образувана думата kôrbа̀n, означава: приближавам се; поднасям, принасям дар или жертва. Може би, в дълбока древност, този глагол да се е употребявал у евреите само в смисъл на поднасяне на дар от човек на високопоставени лица: било в знак на поданство (Съдии 3:17), било като храна на почетен гост (Съдии 5:25). Но трябва да се подчертае, че интересуващата ни дума kôrbа̀n, където се среща в Стария Завет, има строго определено значение: поднесеното; това, което се принася Богу (пряко или в светилището Му) като жертва. Под kôrbа̀n съвсем не трябва да се разбира някаква определена жертва, а въобще онова, което човек доброволно поднася на Бога в дар: хлебна жертва (Левит 2:1), сребро, скъпи съдове, добитък, коли, пшеница, елей и така нататък (вж. Числа 7-ма глава), жертвено месо (Иезекиил 40:43) и други. Обичаят, подкрепен и урегулиран след това и от Закона, да се принася жертва или дар Богу, се корени в дълбоката убеденост на старозаветния човек, че всичко принадлежи на Бога. Човек е придобил, подобрил и спомогнал да се умножи даденото му, но той в дадено време трябва да отдели най-доброто от плода на своя труд и да го поднесе на Първоизточника му. Сигурно и затова в 70-те и другите гръцки преводи на Стария Завет kôrbа̀n е преведена с δώρον (дар), προσφορά (принос; Левит 1:2; 2:1; Числа 5:15 и други) или θυσία (жертва; Левит 2:1). В този общ смисъл на думата kôrbа̀n и в подчертаване на самоинициативата от страна на жертващия, се подготвила и оформила своеобразната употреба и значение на тази дума у по-късното иудейство.

В писанията на древните равини думата kôrbа̀n, в смисъл на жертва, не е чужда[3]. Даже се прави разлика между kôrbа̀n jасhid (жертва, дар, оброк на отделен човек) и kôrbа̀n zibbuг (жертва на общината). Но за разлика от старозаветното схващане за kôrbа̀n-а, тук ясно личи, че думата е станала само една оброчна формула, чрез която нещо се обрича за принасяне в дар на Бога. Но не бива да се мисли, че винаги обреченото бивало фактически принасяно. Всичко стигало дотам, че това, за което се отнасяла формулата, под предлог че се посвещава на Бога, се освобождавало от първоначалното си предназначение. По този начин думата kôrbа̀n станала само тържествена заявка, с която вече не се свързвали никакви истински настроения, а повече се избягвало изпълнението на задължения.

Иосиф Флавий употребява тази дума и в двете посочени гръцки форми: κορράν  (Юдейски древности IV, 4, 4 и Против Апиона, I, 22) и κορβανάς (Юдейската война, II, 9, 4). От контекста на двете места става понятно, че той прави разлика в съдържанието на двете понятия, означени с тези думи. За κορράν той пише: „И онези, които сами се определят за курбан на Бога, а това значи по гръцки език дар, ако желаят да се освободят от служение към свещениците, да платят сребро – за жена 30 сикли, и за мъж 50“. Съвсем ясно е, че тази бележка има предвид Левит 27:1 и нататък, където се говори за начина, по който става оценката на оня, който „дава оброк да посвети Господу душа по своя оценка“ (Левит 7:2). Kôrbа̀n, в случая, означава самия човек, който се посвещава на Бога като дар. Обяснението на еврейската дума kôrbа̀n чрез δώоρον (дар), за четците не евреи, убедително говори за това. В Юдейската война, II, 9, 4 той пък изяснява другата форма на думата, κορβανάς, в смисъл на храмово съкровище (ιερός θισαυρός). В посоченото място четем: „След това Понтий Пилат предизвика и друго вълнение, след като той употреби храмовото съкровище, което се нарича κορβανάς, за водопровод“. К. Kohler (Jew. Encykl. I, 436), като има предвид казаното в Матeй 27:6, обяснява, че κορβανάς е служело за обозначаване „църковния ковчег“ или кутията, в която се пускали дарения. Основание обаче за такокова значение на тази дума няма.

По-късно, като обичайна оброчна формула, се употребявали думите kônа̀m, kônа̀ или kônas, които са само парафрази на kôrbа̀n, която дума, като свята, по-късните иудеи не искали да употребяват, понеже се среща в Закона Моисеев. Равинските текстове дават ясно да се разбере, че при оброк, изказан чрез посочените формули, не става дума за действително прехвърляне на дадена собственост, права или задължения на Бога, а само това, че дадени хора лишават другите от тях или се освобождават от задълженията си. В Недарим (трактат от Талмуда, в който се излага фамилното право), 1, 3, четем: „Някой казва: това и това да ми (ти) е като агнето[4], като навесите[5], като огъня[6], като олтара … ако някой пред един от тези, които обслужват олтара[7], тържествено се обрече, ако и да не е споменал kôrbа̀n, то това е оброк чрез kônа̀m“. От тази посочка можем да заключим, че всички назовани предмети и лица са kadо̀ŝ (свети), тоест Божия собственост, и като такива те не са предназначени за всяка употреба. Следователно, чрез изричане на формулата kônа̀m известна даденост или задължение стават свети и се обричат на Бога, а ние се лишаваме или освобождаваме от тях. Равините измислили и друго нещо – ако някой наложи на нещо или някому kônа̀m в афектирано състояние[8], то могъл да бъде освободен от оброка си, или пък отделни положения от оброка да бъдат смекчени.

Чрез Иисус Христос човечеството встъпва в нов завет с Бога. По силата на този завет на човека се дават нови задачи и нови пътища за тяхното изпълнение. Създават се нови хора. Но Христос започва Своята проповед всред синовете Израилеви, възпитавани с векове в духа на Моисеевия закон. Знаем от историята на иудейството обаче, че не всички старозаветни наредби са запазили силата и свежестта си от древност, та чак до времето на Христа. Както по въпроса за kôrbа̀n-a, така също и по много други пунктове, още от II-ри век преди Христа иудейските учени са изтълкували завещаното от Моисей в смисъл, какъвто е бил удобен за времето и нуждите им. Затова именно Иисус Христос става омразен за книжници и фарисеи със заявата си, че е дошъл да изпълни Закона, а не да го разруши. С други думи, да живее според този Закон, а не само да умува върху него, да го тълкува буква по буква и да се съгласява с човешките предания върху даденото от Бога. Христос винаги и навсякъде въставал срещу буквоядството към Закона и неговото неправилно прилагане. Такъв е случаят и с интересущия ни въпрос.

Характерни места от Новия Завет, където се употребява думата kôrbа̀n, са две: Матей 27:6 и Марк 7:9-13.

След разкаянието си Иуда захвърлил получените от първосвещениците сребърници в храма и се обесил (Матей 27:3-5). Евангелист Матей във връзка с този въпрос ни повествува: „А пък първосвещениците, след като взеха сребърниците, казаха: не трябва да ги поставяме в храмовото съкровище (είς τόν κορβανάν), защото са цена за кръв“ (Матей 27:6 по гръцкия текст). Очевидно е, че тук думата κορβανάς същото значение, което, както видяхме, ѝ дава Иосиф Флавий.

Щом парите са хвърлени в храма, те му са подарени, стават негова собственост. Ако първосвещениците, въпреки това, отхвърлят тази възможност, то е поради обстоятелството, че по тези пари като че ли има следи от кръв. Такива пари не могат да бъдат чисти и, следователно, да се приемат в храма[9]. Равински паралели за такава употреба на думата не ни са познати.

Евангелист Марк (7:10-13) ни предава упрека на Христа към фарисеи и книжници, задето те, като заменили Божиите заповеди с човешки предания, държат повече за спазване и изпълнение на последните (Марк 7:1-9). Иисус илюстрира мисълта Си с изопачаването от страна на иудейските учени на Моисеевата заповед за почитането на родителите. Той казва: „Защото Моисей е казал: почитай баща си и майка си, и: който злослови баща или майка трябва да умре[10]. Вие пък казвате: ако каже човек на бащата или майката κορβάν, което значи дар, от който ти би се ползвал от мене, не позволявате, щото той; да направи нищо за бащата и майката“ (10-12 стихове по гръцкия текст). Евангелист Матей, като предава същите думи на Христа, употребил гръцката дума δώρον. Но както и на други места (5:23 и нататък; 8:4; 23:18 и нататък), употребената в тези места от него дума δώρον има същото значение, което и еврйската kôrbа̀n.

Христос не одобрява практиката, която, по всичко личи, е вече в сила всред съвременните Нему иудеи. И това е съвсем правилно и естествено. Почитта към родителите от страна на децата в Стария Завет се издига до степен на религиозно-нравствен дълг. Не се изисква почит, която да произтича от собственото настроение и разбиране на всеки отделен човек, а сам Бог нарежда, щото всеки да почита родителите си. Почитта и послушанието към Бога и наредбите Му са гарантиращи почитта и към родителите даже и у онези, които нямат достатъчно сили да се вслушат в естествения повик у всеки човек да отдава почит на родилите и отгледалите го. Затова и престъпването на тази Божия заповед се наказва така строго. Равините опразнили точно религиозно-нравствения елемент от заповедта и я свели до чисто правови отношения, регулирани от преданието на старците. В същото време равините държали за изпълнението на казаното в Числа 30-та глава и, по-частно, заповедта: „Ако някой даде оброк Господу, или се закълне с клетва … той не бива да престъпва думата си, а трябва да извърши всичко, що е излязло от устата му“ (3-ти стих). Но от контекста на 30-та глава и в духа на целия Стар Завет е ясно, че става дума за оброци и заричания, които са угодни Богу или целят нравственото издигане и усъвършенстване на човека: назорейство, девство, извънреден пост или жертва и други подобни. Но никога не можем да се съгласим, че би била угодна Богу жертва от този вид, каквато счита равинството за възможна. Тя е противоестествена и противна на закона. Да разсъдим – родители са изпълнили Божия призив и са дарили живот на деца. Положили са всички грижи за тяхното материално и духовно издигане. Дали са им всичко, каквото им се полага. Идват старините. Животът им продължава, но те вече са неспособни да го поддържат сами. От този момент се налага грижата на децата за тях. Тази именно грижа, продиктувана от естествения нравствен закон у човека и утвърдена с изричната Божия заповед, равинството подхвърлило на омаловажаване. Ако някой от децата каже на родителите си κορράν, тоест принесе в дар на Бога онова, което дължи като грижа за родителите си, по силата на наредбата, че трябва да се спази безусловно даден оброк, на децата не било позволено да се грижат за родителите си. Както казахме и по-горе, този оброк, всъщност, оставал неизпълнен, защото нито по отношение на Бога се прави нещо, нито вече към родителите. Срещу тази лоша практика застава Христос и упреква иудейските водачи, че са заменили Божията наредба с човешки предания и наредби. Курбанът е оброк, дар от чисто сърце за благодарност към Бога и Неговите угодници. Само като такъв той трябва да се запази и като такъв има дълбок смисъл.

________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1957, книжка 3, с. 24-28. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Места, където каменни кръстове сочат мястото на древни, отдавна забравени или зарити вече черковища, манастири или храмове

[2]. Деветият месец от мохамеданската година когато мохамеданите спазват строг пост от ранна утрин до залез слънце.

[3]. Например във Вавилонския Талмуд (трактат Менахот – за жертвеното ядене), в Барайта (преданието на танаитите), в изказванията на Шимон бен-Аццай (умрял около 135 година след Христа) и други.

[4]. Ежедневната жертва, сутрин и вечер, била едногодишно агне (Изход 29:38-39).

[5]. Става дума за пристройките към храма, в които били пазени принадлежностите за жертвата.

[6]. Тоест жертвеният огън върху олтара.

[7]. Тоест пред някой от свещениците, защото левитите не могли да се доближават до „вещите на светилището и до жертвеника“ (срв. Числа 18:3).

[8]. В Недарим, 9, 1 и нататък се говори за младоженец, който в раздразнено състояние произнесъл kônа̀m към невястата си; или пък се говори за различни проигравания между баща и син и обратно по отношение на наследствени спорове.

[9]. Срв. A. Schlatter, Kommentar zum Matthausevangelium, 1929, към съответния цитат.

[10]. Срв. Изход 20:12 и Второзаконие 5:16 с Изход 21:17.

Изображение: авторът Боян Пиперов (1906-1982). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gXP