The doctrine of the God-man Christ is the foundation of our Church. This is a topic that has been subjected to various debates to this day. The Savior’s personality has always been an obstacle to some, and an example, imitation, and salvation to others. According to Orthodoxy, the answer to the question can be found not only in the books of the Old Testament, but also in the New Testament, where in fact He, God the Word, is most clearly manifested. We see this in the name of the Lord (it is no coincidence that we call Him that) Jesus, which means Savior, Christ – the Anointed One.
Key words: Jesus Christ, Orthodox doctrine, Old Testament, New Testament
Целта на настоящата статия е да разкрие образ или първообраз е Новият Адам, като се направи антропологико-христологична съпоставка със стария Адам, да разкрие Христовия нравствен идеал, да даде отговор на въпроса дали християните следват или подражават на Христос.
1. Антропологико-христологична съпоставка между стария Адам и новия Адам
Иисус Христос е Новият Адам. За разлика от стария Адам, който е извършил първородния грях, Иисус Христос е безгрешен. Старият Адам е творение Божие, а Новият Адам – Иисус Христос, е Самият Творец, защото е едно от Лицата на Света Троица, и както другите две Лица участва в сътворението на видимия и невидимия свят. Старият Адам чрез извършването на първородния грях затваря вратите на земния рай – Едем, за човечеството, обричайки себе си и потомството си на тление и отдалечаване от Бога, а Новият Адам – Иисус Христос, отваря вратите на небесния рай – Божието царство, за всички хора, които имат възможност да живеят в Църквата и да се „хранят“ със светите тайнства, за да се доближат отново до своя Създател – Бога, и да се сдобият с вечен живот в Божието царство. Тоест старият Адам води човечеството по пътя на греха и смъртта – духовна и физическа, а Новият Адам го повежда по пътя на спасението и вечния живот. Старият Адам, надарен от своя Създател със свободна воля, не се подчинява на Бога и избира пътя на греха, а другият – Новият Адам – подчинява волята Си на волята на Отца Си и пролива кръвта Си, за да изкупи греховете на човечеството и да го спаси. Старият Адам се храни с Божиите плодове в Едем, без да оценява даровете, които получава от Бога, а другият – Новият Адам – „храни“ хората със Своето тяло и ги „пои“ със Своята кръв за изкупление на греховете и за вечен живот. Единият – старият Адам, макар и създаден по Божий образ и подобие, има само една природа – човешка, подвластна на страха и греха, а другият – Новият Адам, има две природи – Божествена и човешка, като човешката природа е подвластна на страха, но е отърсена от греха, защото е в синергия с Божествената. Старият Адам, създаден по Божий образ и подобие, е син Божий, другият – Новият Адам, също притежава качеството синовство, защото е Син на Своя Отец, но не е образ и подобие, а е Самият Бог.
Господ Иисус Христос се моли в Гетсимания
Новият Адам като всички хора е роден, но зачатието Му е непорочно. Той страда на кръста и умира, но след това възкръсва. Новият Адам е съвършен, а старият е несъвършен. Новият Адам е всичко това, което старият не е, но Бог е желал да бъде. Новият Адам, въплътеното Слово Божие, води хората по пътя на богопознанието, помага им да опознаят Бога, макар че Божествената същност остава непозната за човека, тъй като по своето естество е непознаваема, а старият Адам ги лишава от това познание и ги откъсва от общението със Създателя. Новият Адам чрез Божиите тайнства помага му да се уподоби на Бога, като опрощава греховете му и отваря вратите на Божието царство за него, като му разкрива пътя на спасението, разкрива му истината за смисъла на земното човешко съществуване и го дарява с вечен живот. Пърообразът (архетипът) е Новият Адам, тоест Иисус Христос, а образът е старият Адам; единият е Самият Творец, едно от Лицата на Света Троица, въплътеното Слово Божие, а другият – старият Адам, е творението, създадено по Божий образ и подобие. Когато се казва, че Новият Адам се ражда по образ подобие на стария, то е по отношение на тлението, което старият Адам въвежда, а Новият унаследява, за да може да премахне болестта на естеството чрез лечебните средства, които донася.
В съчинението си „За живота в Христос; Слово шесто“, св. Никола Кавасила пише:
Защото човешката природа изначално бе сътворена за Новия човек. Към Него бе пригоден умът и желанието. Приехме ум, за да познаваме Христос; желание, за да Го следваме; памет, за да Го помним, тъй като още при сътворяването ни Той бе архетипът (началният образ). Защото не старият Адам е първообраз на Новия Адам, а Новият – на стария.
Всред религиозно-благочестивите обичаи на нашия народ, курбанът заема едно строго определено място. За курбан се считат гергьовските агнета. Шаранът, който заема традиционно място на никулденската трапеза, също така е курбан. Курбан колят отделни семейства в чест на някой светец, чрез молитвите към когото това семейство или пък негови предци са получили изцеление или сполука в дадена работа. Курбан се обрича от някого за отделен случай или пък докато е жив онзи, за когото се прави оброкът, като обещание за очакване сполука или оздравяване на болник. Курбан се коли по параклиси и оброчища[1] в дни, когато се честват светии или Богородични и Господски празници от страна на цяло село. Курбан се готви, по някои места, и в деня на погребението на покойник, или когато се споменават 40 дни от смъртта на близък човек. Освен в последния случай, курбаните са семейни, родови или обществени весели трапези, които се слагат за поканените и присъстващите, след като се отслужи или само се отчете съответната служба или молитва от свещеника.
Както при много народно-християнски обичаи, така и при курбаните, с течение на времето, много нещо от първия подтик и смисъл, които са предизвикали появата и осмисляли тези обичаи, са избледнели и даже са преминали в забрава. Това дава възможност да се появят, вплетат, а впоследствие да изплуват и като нещо най-важно, различни езически елементи и наслоения, които приближават тези отначало чисто религиозни прояви до степен на обреди, свързани с чужди на християнската религия суеверия.
Щом като курбаните у нас, независимо от разновидността им по време, място и приносимия дар, са свързани само с почитането на Бога, Неговата майка или Божии угодници, то ясно е, че курбаните имат този смисъл само след приемане на християнството от страна на българския народ. Самата дума „курбан“, по признанието на всички наши езиковеди, води началото си от арабски и е дошла у нас чрез турски, но по идея тя коренно се отличава, например, от мохамеданския курбан-байрям. Последният се празнува два месеца и десет дена след рамазана[2] като възпоменание за принасянето в жертва Измаил от страна на Авраам (не Исаак, защото Мохамед променил библейския разказ). Този байрям се празнува четири дни и в навечерието му се прави помен за умрелите роднини и се раздава милостиня. Като имаме предвид, че у нас курбанът стои във връзка с християнството, нека да видим какво е значението на тази дума в старо- и новозаветната писменост, за да си изясним и дълбокото значение на онези обичаи, които трябва да се свързват с курбаните.
В Стария Завет думата курбан се среща под формата kôrbа̀n, дериват от еврейския глагол karа̀w – подавам, поднасям (в асирийски kurbа̀nu). Под тази форма тя е заета и в гръцки език – κορράν или κορβανάς. Втората форма ще е погърчено арамейското – korbа̀na или kurbа̀nа (срв. Таргумим на Онкелос, към Битие 4:4, където стои korbа̀nа’ вместо еврейското mincha – жертва, дар). Глаголът karа̀w, от който е образувана думата kôrbа̀n, означава: приближавам се; поднасям, принасям дар или жертва. Може би, в дълбока древност, този глагол да се е употребявал у евреите само в смисъл на поднасяне на дар от човек на високопоставени лица: било в знак на поданство (Съдии 3:17), било като храна на почетен гост (Съдии 5:25). Но трябва да се подчертае, че интересуващата ни дума kôrbа̀n, където се среща в Стария Завет, има строго определено значение: поднесеното; това, което се принася Богу (пряко или в светилището Му) като жертва. Под kôrbа̀n съвсем не трябва да се разбира някаква определена жертва, а въобще онова, което човек доброволно поднася на Бога в дар: хлебна жертва (Левит 2:1), сребро, скъпи съдове, добитък, коли, пшеница, елей и така нататък (вж. Числа 7-ма глава), жертвено месо (Иезекиил 40:43) и други. Обичаят, подкрепен и урегулиран след това и от Закона, да се принася жертва или дар Богу, се корени в дълбоката убеденост на старозаветния човек, че всичко принадлежи на Бога. Човек е придобил, подобрил и спомогнал да се умножи даденото му, но той в дадено време трябва да отдели най-доброто от плода на своя труд и да го поднесе на Първоизточника му. Сигурно и затова в 70-те и другите гръцки преводи на Стария Завет kôrbа̀n е преведена с δώρον (дар), προσφορά (принос; Левит 1:2; 2:1; Числа 5:15 и други) или θυσία (жертва; Левит 2:1). В този общ смисъл на думата kôrbа̀n и в подчертаване на самоинициативата от страна на жертващия, се подготвила и оформила своеобразната употреба и значение на тази дума у по-късното иудейство.
В писанията на древните равини думата kôrbа̀n, в смисъл на жертва, не е чужда[3]. Даже се прави разлика между kôrbа̀n jасhid (жертва, дар, оброк на отделен човек) и kôrbа̀n zibbuг (жертва на общината). Но за разлика от старозаветното схващане за kôrbа̀n-а, тук ясно личи, че думата е станала само една оброчна формула, чрез която нещо се обрича за принасяне в дар на Бога. Но не бива да се мисли, че винаги обреченото бивало фактически принасяно. Всичко стигало дотам, че това, за което се отнасяла формулата, под предлог че се посвещава на Бога, се освобождавало от първоначалното си предназначение. По този начин думата kôrbа̀n станала само тържествена заявка, с която вече не се свързвали никакви истински настроения, а повече се избягвало изпълнението на задължения.
Иосиф Флавий употребява тази дума и в двете посочени гръцки форми: κορράν (Юдейски древности IV, 4, 4 и Против Апиона, I, 22) и κορβανάς (Юдейската война, II, 9, 4). От контекста на двете места става понятно, че той прави разлика в съдържанието на двете понятия, означени с тези думи. За κορράν той пише: „И онези, които сами се определят за курбан на Бога, а това значи по гръцки език дар, ако желаят да се освободят от служение към свещениците, да платят сребро – за жена 30 сикли, и за мъж 50“. Съвсем ясно е, че тази бележка има предвид Левит 27:1 и нататък, където се говори за начина, по който става оценката на оня, който „дава оброк да посвети Господу душа по своя оценка“ (Левит 7:2). Kôrbа̀n, в случая, означава самия човек, който се посвещава на Бога като дар. Обяснението на еврейската дума kôrbа̀n чрез δώоρον (дар), за четците не евреи, убедително говори за това. В Юдейската война, II, 9, 4 той пък изяснява другата форма на думата, κορβανάς, в смисъл на храмово съкровище (ιερός θισαυρός). В посоченото място четем: „След това Понтий Пилат предизвика и друго вълнение, след като той употреби храмовото съкровище, което се нарича κορβανάς, за водопровод“. К. Kohler (Jew. Encykl. I, 436), като има предвид казаното в Матeй 27:6, обяснява, че κορβανάς е служело за обозначаване „църковния ковчег“ или кутията, в която се пускали дарения. Основание обаче за такокова значение на тази дума няма.
Безспорен факт за всяко вярващо в Христа сърце е, че от историята на страданията на Спасителя, тъй както те са предадени в новозаветните писания, лъха неотразимо Божествено величие. Нещо повече, дори обикновеният преразказ или простото повторение на евангелското повествование за изкупителното дело на страдащия Месия са достатъчни, за да се раздвижат молитвено душите ни. При всичко това обаче евангелският разказ се отличава с пределна краткост, нерядко достигаща само до загатвания, които за нас, отдалечените по време читатели, остават понякога неясни по своя религиозен и исторически смисъл. Ето защо, мислено възправени пред тайната на Голготската жертва, ние бихме могли да бъдем подпомогнати от онова, което допълнително хвърля светлина върху образа на Спасителя. Тъкмо последното вече определя задачата ни: да проследим надеждата за Изкупител в Стария Завет, надежда, която тъй дивно се е осъществила в историческия образ на Иисус от Назарет, съгласно собствените Му думи: „Трябва да се изпълни всичко, писано за мене в закона Моисеев и у пророците, и в псалмите“ (Лука 24:24).
След грехопадението на прародителите Адам и Ева в Едемската градина (Битие 3:1-7), наред с наказанията, Бог провъзгласява така също и велика утеха: – „Ще всея вражда между тебе (тоест змията) и жената, и между твоето семе и нейното семе: то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Битие 3:15). Тези Божии слова са първото обещание,благовестие за Спасителя. Под „семе на жената“ в буквален смисъл са разбира потомството на Ева (цялото човечество), а в духовен смисъл – благочестивите, вярващите люде или „Божиите чада“ (Иоан 1:11-13), които се борят срещу силите на злото. Измежду последните Свещеното Писание ясно посочва и определя един необикновен, велик Потомък (Галатяни 4:4; срв. Битие 17:7, 19; 26:24), който наистина ще разруши делата на дявола (1 Иоан 3:8), Този обещан от Бога победител над злото е Месия (от еврейски машиах – помазан, или в гръцки превод – „Христос“), тоест Помазаникът Божи. Според св. Иоан Златоуст ударът, който ще смаже „главата на змията“, е изкупителната кръстна смърт на Спасителя. Последното ясно се потвърждава и от свидетелство на св. апостол Павел по този въпрос (Галатяни 3:16).
В повествованието за изпитанията на Авраамовата вяра – в жертвоприношението на Исаак (Битие 22:1-18) св. Кирил Иерусалимски съзира друга древна напомка за обещания Победител. Тук Авраам предобразявал Бог-Отец, а Исаак Иисус Христос. Тъй както Авраам не пожалил за Бога едничкия си син, роден в преклонните му години, така и Бог Отец не пощадил Единородния Си Син заради нас, заради нашето изкупление и спасение (Римляни 8:32; Иоан 3:16). Като Исаак и Христос с послушание изпълнил волята на Своя Небесен Отец. Както Исаак е излязъл от дома на баща си и е отишъл на определеното за жертвоприношение място, така и Христос е бил поведен извън Иерусалим, за да бъде разпънат на голготския хълм – вън от Иерусалим (Евреи 13:11). Подобно на Своя предобраз и Спасителят сам е носил своя кръст. Както Исаак до деня на жертвоприношението е бил вече пожертван и един вид вече мъртъв, в сърцето на Авраам, а на третия ден му бил възвърнат отново от Бога, така предстояло и на Спасителя да умре на кръста, да престои три дни в гроба и да възкръсне.
В живота на патриарх Яков идеята за обещания Изкупител бива още веднъж подчертана: при благословенията си над своите дванадесет сина (Битие 49:3-27) Израил се обръща с особена надежда към Иуда, като му предрича: „Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят – от чреслата му, докле не дойде Примирителят, и Нему ще се покоряват народите“ (Битие 49:10). Този Примирител (еврейски шило) по-нататък бива определен чрез предсказанието на прорицателя Валаам (Числа 24:17), като „звезда“, която „ще изгрее от Яков“. Законодателят Моисей предсказва за друг, подобен на него, велик Пророк, когато израилтяните трябва да слушат (Второзаконие 18:15). В молитвата на Ана, майката на Самуил, този Пророк бива определен като Цар и Помазаник Божи: „Ще даде (Господ) сила на Своя Цар и ще въздигне рога на Помазаника Си“ – еврейски машиах (1 Царства 2:10).
Цялостният образ на идващия Месия изпъква особено ярко в псалмите! Според тях той е представен като Цар, но при това – особен цар. Преди всичко Неговият престол ще бъде вечен (Псалом 44:7-8; срв. Евреи 1:8-9), границите на царството Му – „докрай земя“ (Псалом 2:8; 71:8; 21:27). Той ще бъде предмет на прослава от страна на всички народи и земни царе (Псалом 64:4; 137:4). Навсякъде Месия ще възвестява великото Божие име (Псалом 21:23; срв. Евреи 2:12) и правда (Псалом 39:10). В Неговото лице дивно ще се съчетават милост и истина (Псалом 84:11-12). Затова и Неговото духовно царство ще бъде открито само за праведните, а не и за беззаконниците (Псалом 117:20; 36:28-29). В месианското царство праведниците ще живеят вечно (Псалом 21:28; 36:39; 118:116, 144, 175). Мястото на тяхното обитаване псалмопевецът нарича „земя на живите“ (Псалом 26:13), „светлина на живите“ (Псалом 55:14). Участниците в това царство ще бъдат удостоени с избавление от скърби, със спасение за душите си (Псалом 71:12- 13), със справедлив съд (Псалом 71:2-4) и въздаяние (Псалом 139:11-13). Месия още не е дошъл, царството Му ще се открие в бъдеще, но псалмопевецът вярва, че както той, тъй и другите праведници, няма да види тление в гроба (Псалом 15:8-11), а ще влезе в царството на вечния живот.
Идеята за Месия търпи в псалмите и по-нататъшно развитие. Изкупителят тук е представен и като Син Божи, Който е роден от Отца (Псалом 2:7; срв. Евреи 1:2) и седи отдясно на Бога Отца (Псалом 109:1; срв. Евреи 1:5). Пред него се покланят всички ангели (Псалом 96:7; срв. Евреи 1:6), тъй като Бог го е поставил над делата на Своите ръце (Псалом 8:5-7; срв. Евреи 2:5-8).
Заедно с това обаче образът на Месия в псалмите е представен и като образ на велик Страдалец. Срещу него въстават и се съвещават земните царе (Псалом 2:1-2; срв. Деяния на светите апостоли 4:26), срещу него се готви уловка, като е указан дори и предателят (Псалом 40:9-10; 68:26, 108:8; срв. Деяния на светите апостоли 1:20). Псалмопевецът като че ли долавя от устните на страдащия Месия вопъл за помощ: „Боже мой, Боже мой! (чуй ме) Защо си ме оставил? Далеч са от спасението ми думите на моя вик“ (Псалом 21:1; срв. Матей 27:46). Св. пророк. Давид вижда около кръста злобното сборище от юдейски първосвещеници и началници, разтворили уста против него (Псалом 21:13, 17; срв. Матей 27:1). Страдалецът е измъчен (Псалом 21:15), той се терзае от жажда (стих 16-ти), Неговите ръце и нозе са прободени (стих 17-ти). Точно в този момент ще му бъде поднесен за питие оцет, смесен с жлъчка (Псалом 68:22; срв. Матей 27:34, 48), като дрехите му ще бъдат поделени, а за одеждата му ще бъде хвърлено жребие (Псалом 21:19; срв. Иоан 19:23-24).
Често може да се чуе, че християнското Писание е било повредено: уж оригиналът не е достигнал до нас, Иисус навремето проповядвал едно, а учениците Му (преди всичко Павел) прибавили към проповедта Му нещо свое, различно. А и в пресата периодично се появяват съобщения за откриването на някакъв пореден „сензационен“ документ, представящ евангелската история в съвсем различна светлина… Та имаме ли ние автентичния текст на Свещеното Писание?
Оригинал или копия?
Оригиналите на библейските книги, тоест ръкописите, написани собственоръчно от пророк Моисей или апостол Павел, разбира се, не са достигнали до нас. Материалът за писане по онова време е бил папирусът – широки дълги листове, изработени от стъблата на растение, разпространено в делтата на Нил и на някои други заблатени места в Близкия Изток, или, много по-рядко, пергамент – специално обработена животинска кожа. Но пергаментът бил твърде скъп, а папирусът – твърде нетраен: рядко някоя папирусна книга се запазвала по-дълго от половин век.
По същество всички достигнали до нас оригинали на древни ръкописи са откъси от лична кореспонденция и делови документи, някога изхвърлени на египетските бунища (само в Египет сухият климат е позволил те да се запазят), както и надписи върху твърди повърхности (глинени плочки, камък). Всички древни литературни произведения обаче са достигнали до нас в по-късни преписи. Първите известни копия на поемите на Омир са направени не по-рано от пет века след смъртта на техния създател. До нас са достигнали малко повече от шестстотин ръкописа на „Илиада“ – най-четеното и най-почитано произведение в Древна Гърция, около триста ръкописа на трагедиите на Еврипид, а шестте първи книги на „Анали“ на римския историк Тацит са се запазили само в един-единствен препис от IX-ти век.
За сравнение: днес са известни повече от пет хиляди ръкописа, съдържащи различни части от Новия Завет. Най-ранните от тях са направени на папируси в Египет на границата между I-ви и II-ри век след Христа, само няколко десетилетия след смъртта на апостолите. Те, по-специално, съдържат откъси от Евангелието според Иоан, написано в самия край на I-ви век.
Но откъде всъщност е известно, че даден ръкопис наистина съдържа оригиналния текст на омировите поеми или на Библията? В наше време една фалшификация сравнително лесно може да бъде разкрита. Ръкописите се изследват и съпоставят – що се отнася до Новия Завет, с това се занимава цял научен институт в германския град Мюнстер. Освен това, фалшифицирани могат да се окажат няколко ръкописа, но не и хиляда.
Дори в случаите, когато древен текст е достигнал до нас само в едно-две копия, неговата автентичност може да бъде потвърдена или отхвърлена въз основа на множество данни. Дали авторът не се обърква в историческите подробности на периода, който описва? Добре ли познава географията на мястото, където се развива действието? На какъв език пише, какви думи използва? Потвърждават ли се свидетелствата му от независими източници? Цитира ли се книгата му от други автори, известна ли е на читателите от по-късно време? Така че да се различи фалшификат съвсем не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед.
В петте хиляди достигнали до нас ръкописа на Новия Завет се срещат някои различия (по-подробно за това ще разкажем по-нататък), но в тях не се съдържа никаква друга вест, освен евангелската. В нито един от тях не е написано, че Иисус не е бил Божи Син или че не е умрял на Кръста. Ако всичко това е резултат от дейността на някаква огромна банда фалшификатори, работили по целия Средиземноморски свят не по-късно от началото на II-ри век след Христа, то тогава, очевидно, в този свят изобщо не е било възможно да се създаде каквато и да било правдоподобна история.
Библията – книга на Църквата
Библията говори не само за Христос, но и за самата себе си по начин, който е принципно различен, например, от Корана. Това е една от онези очевидни баналности, които хората са склонни да забравят. Мюсюлманите вярват, че Коранът е Божие откровение, изпратено на един-единствен човек – Мохамед, който го е записал „по диктовка“ от Бога, без да прибави нито една дума от себе си. Затова за тях всеки земен текст на Корана е само копие на небесния Коран – истинското Божие Слово, над което на земята няма, не е имало и никога няма да има нищо по-висше. Първо е бил Коранът, а от него е произлязъл ислямът. Затова, между другото, Коранът, от гледна точка на исляма, е непреводим: всички негови преводи са само спомагателни средства, а за автентичен може да се смята единствено арабският текст.
За християнина обаче слязлото на земята Божие Слово е преди всичко не книга, а Личност, Иисус Христос, Който е съществувал предвечно и е основал на земята Своята Църква. Разказват, че веднъж един православен свещеник в САЩ се срещнал с уличен проповедник от една протестантска конфесия. „Искате ли да ви разкажа за църквата, която е основана на Библията?“, радостно му предложил проповедникът. „А искате ли аз да ви разкажа за Църквата, която е написала Библията?“, отвърнал му свещеникът.
И той е бил прав, защото Самият Христос не ни е оставил никакви писмени текстове. Дори Евангелието първоначално се е предавало като устен разказ, а посланията са били написани от различни апостоли (преди всичко от Павел) като пастирски наставления по конкретни поводи. И към времето, когато е била завършена последната книга на Новия Завет, Евангелието според Иоан, християнската Църква вече е съществувала повече от половин век… Затова, ако искаме да разберем Библията, трябва да се обърнем към християнската Църква, защото първична е именно тя.
Откъде произлиза библейският канон?
Но на какво основание изобщо смятаме, че Библията е Свещено Писание? Може би тя е просто един от многото сборници с древни предания? През всички времена е имало хора, които са се наричали пророци, пратеници, претендирали са да са Христос – та нима трябва на всеки да вярваме и да признаем писанията на всекиго за Писание?
Една книга може да стане Писание само в общността на вярващите, които признават нейния авторитет, определят нейния канон (точния състав), тълкуват я и, накрая, я преписват. Християните вярват, че всичко това е ставало не без участието на Светия Дух, Който е говорил чрез авторите на библейските книги и Чиято помощ е необходима и днес, за да можем правилно да разбираме тази книга. Но Духът не отменя човешката личност – напротив, Той ѝ позволява да се разкрие в пълнотата си.
А понеже този процес се развива в историята, на християнството е чуждо разбирането за едно веднъж и завинаги дадено Откровение, което всички следващи поколения могат единствено да изпълняват. Не, но както Христос е въплътеният Син Божи, така и самото християнство се въплъщава в нашата земна история, запазвайки вътрешното си единство, но придобивайки нови черти и особености във всяко поколение и във всеки народ.
Затова и новозаветният канон – списъкът на книгите, които съставляват Новия Завет, не се е оформил веднага. Така например, на Изток дълго време са се отнасяли с известно недоверие към книгата Откровение, вероятно заради нейния мистичен характер, а на Запад – към Посланието на апостол Павел до евреите, понеже по стил и съдържание то се различава осезаемо от другите му послания (макар и да не им противоречи). Впрочем, както добавяли християнските богослови, дори и ако той не е писал това послание, то във всеки случай е било написано от самата Църква.
Що се отнася до Евангелията, тук всичко е просто. От самото начало Църквата е познавала онези четири Евангелия, които в крайна сметка влизат в канона на Новия Завет, и нито в един от достигналите до нас списъци не се срещат други. Именно в тях Църквата е виждала познатия и възлюбен лик на Христа – и нищо друго не ѝ е било нужно.
Ориген още в началото на III-ти век изброява тези четири Евангелия, „които единствено и безусловно се приемат в Божията Църква“. А през IV-ти век св. Кирил Иерусалимски отбелязва: „В Новия Завет влизат само четирите Евангелия, а останалите носят лъжливи имена и са вредоносни. Манихеите написаха Евангелието от Тома, което, опетнявайки благостта на името „Евангелие“, погубва душите на простодушните. Приемайте също и Деянията на дванадесетте апостоли, заедно със седемте съборни послания – на Яков, Петър, Йоан и Юда; и като печат върху всички тях и върху последните трудове на учениците – четиринадесетте послания на Павел.“
Разбира се, ранните християни понякога почитали наред с тях и някои други книги, написани почти по същото време и продължаващи апостолската традиция, например „Пастир“ на Ерм или посланията на Климент Римски. Днес такива книги, които не са включени в Библията, но се намират сякаш на нейната граница, обичайно се наричат апокрифи. Те напълно съответстват на Новия Завет и изобщо не претендират да представят някаква сензационна версия на евангелската история.
Окончателно новозаветният канон се оформя едва към края на IV-ти век и вече седемнадесет века съдържа едни и същи 27 книги практически във всички християнски църкви. Този въпрос никога и никъде не е бил предмет на спор (единственото по-особено изключение е Етиопската църква, която е добавила към него няколко ранни апокрифа). По какви критерии именно тези книги са били признати за канонични? Та нали сам апостол Павел, например, е написал и Послание до лаодикийците, а някои отхвърлени от Църквата Евангелия носят имената на апостолите Петър, Тома и Юда (не Искариот) – защо те не са били включени в канона? И защо, напротив, в него са влезли Евангелието според Лука и Деянията на светите апостоли, макар техният автор изобщо да не е бил свидетел на земния живот на Христа?
Авторът Андрей Сергеевич Десницкий
Работата е там, че статутът на дадена книга изобщо не зависи от статута на нейния предполагаем автор. В древността към „авторското право“ изобщо са се отнасяли по-просто, като са давали на книги, написани след смъртта на известни личности, техните знаменити имена. Така един от най-ранните сборници с християнски химни се нарича „Оди на Соломон“, макар че, естествено, никой не е мислел, че сам цар Соломон би могъл да ги напише. Следователно Евангелията, носещи имената на апостоли, всъщност може да са били написани от други хора. Не в авторството е въпросът – Църквата е признавала за Свещено Писание онези книги, в които е разпознавала като в огледало най-пълното и вярно изразяване на своята вяра. И никакви външни критерии не могат да обяснят този избор.
А със Стария Завет положението е по-сложно. Неговият канон се различава при различните християнски общности. Така Руската православна църква признава 50 книги – приблизително толкова (с незначителни различия) броят и другите православни и католици, които следват традицията на ранната Църква. А юдеите, чийто канон окончателно се оформя към края на I-ви век след Христа, вече след разделянето им с християнството, имат в Танаха (така те наричат Библията) 39 книги.
Протестантите, още от времето на Реформацията, следват по отношение на Стария Завет именно юдейския канон, затова в техните издания на Библията не се включват „Премъдрост на Сирах“, „Товит“, „Юдит“, „Макавейски книги“ и някои други, които обаче напълно съответстват по съдържание на останалите книги на Стария Завет. Католиците наричат тези книги второканонични, протестантите – апокрифни, а православните – неканонични. Въпреки това, в православните издания на Библията те задължително се включват, тъй като древните християни са ги признавали за част от Свещеното Писание.
През всяка епоха образът на жената е блестял с достойнства и добродетели, които са привличали погледа и вниманието и са намирали по-пълно или по-непълно въплъщение. Разкриването на този образ има не само историческа ценност: то също подпомага да се вникне в особената психична и морална структура на жената, да се схване съкровената ядка на «вечната женственост», която привлича и пленява, но също облагородява и възвишава, подтиква и възпитава да се признава и зачита личността и човешкото достойнство на жената, да се изпълва с реално съдържание извоюваното от нея равноправие.
Образът на жената в Стария Завет сияе с чудна красота и пленително вълшебство, понеже е озарен от неземната светлина на божественото откровение и се е извайвал в благодатната сянка на месианските очаквания. Още в така нареченото протоевангелие било дадено вдъхновяващо и окрилящо обещание, че семето на жената ще поразява главата на змията, символ на световното зло, и че от него ще произлезе великият потомък – Месия, Който ще изкупи греховете на човечеството и ще отвори за него чертозите на вечния живот.
Естествено образът на жената в Стария Завет може да бъде очертан в пълнота едва след като бъде представена цялата галерия от героини на старозаветното благочестие и добродетелност. Без този конкретен материал той ще бъде повече схематичен и отвлечен. Все пак конкретните въплъщения на старозаветния образ на жената отразяват в себе си в различна степен на съвършенство, в нееднаква историческа обстановка и в индивидуално разнообразие един предварително обрисуван идеал. Именно този идеал е предмет на следващите мисли.
Той е очертан в така наречената азбучна песен – възхвала на добродетелната жена, която се съдържа в последната глава от библейската книга «Притчи Соломонови» (31:10-31). Този поетичен откъс представлява от себе си вдъхновена песен за ценността, добродетелта и достойнството на жената. Като в някакви неръкотворни скрижали в тази песен и издълбан от самата Божия ръка вечният идеал за жената и са установени непреходните ценности на нейния живот, които са независими от промените на историческите епохи и на обществените строеве. Именно затова очертаваният в тази песен идеал на жената и днес не е загубил смисъл и значение и може да бъде сочен пред съвременното съзнание на вярващите като ръководно начало.
Озареният от Божия дух поет, който под мелодичните звуци на своята арфа е изпял тази вдъхновена възхвала на жената и с това си е спечелил безсмъртната слава в световната литература, не е назован по име в книгата «Притчи Соломонови». С тайна е забулено също името на благородната жена, която го е вдъхновила за поетичната възхвала, понеже нейният образ е очертан с толкова живи, свежи и правдиви характерни черти, които могат да бъдат почерпени само от действителен първообраз. Ето защо напълно основателно е да се предположи и приеме, че споменатата поетична възхвала черпи съдържанието си от един действителен женски образ, който с право се въздига в идеал и се сочи като образец.
За автора на тази чудна перла от огърлицата на библейската поезия може да се съди от надписа, който стои пред 31-ва глава от книгата «Притчи Соломонови». Непосредствено пред поетичния откъс за възхвала на добродетелната жена в същата глава на споменатата библейска книга се намира кратка стихотворна поука, която според свидетелството на надписа представлява наставление, отправено от майката на цар Лемуил към самия него. Тази поука е изложена в стихотворна форма от сина ѝ – цар Лемуил, за когото не са дадени никакви исторически сведения. Известен е под това име един владетел на Маса, измаилско племе в северозападна Арабия (Битие 25:14; 1 Паралипоменон 1:30). Може би именно към него е била отправена майчинската поука, съдържаща се в 31-ва глава на «Притчи Соломонови». Вероятно той я е записал и предал на съхранение и заради нейната идейна и художествена ценност сетне е била включена в библейската книга «Притчи Соломонови», било в оригиналния ѝ вид, било с незначителна обработка, иначе в надписа на главата нямаше да стои «думи на цар Лемуил. Поука, с която го е поучила майка му».
Според някои тълкуватели на Стария Завет, името Лемуил, което означава «богопосветен», е символично название на цар Соломон. В такъв случай авторът на тази старозаветна книга, премъдрият Соломон, било от скромност, било от неудобство или по някое друго съображение, не е искал да съобщи направо, че поместената поука е отправена от майка му към самия него. Това становище се подкрепя както от традиционния възглед, че автор на тази библейска книга е премъдрият Соломон, така и от философско-етическото съдържание на разглежданата глава, в която, от една страна, се дават ценни съвети за добродетелен живот, и от друга страна, се рисува възвишен образ за поведението и дейността на жената.
Напълно основателно е да се счита, че надписът «думи на цар Лемуил», който стои над 31-ва глава, се отнася до съдържанието на цялата глава, а не само до първата ѝ част – до «поуката, с която го е поучила майка му», иначе би бил посочен авторът на втората част или най-малкото тя би била отделена от първата по такъв начн, че да се разбере нейната самостоятелност и логическа несвързаност с първата. При това положение щом първата част от тази глава съдържа мъдрата поука на майка към сина ѝ, а втората възхвалява добродетелната жена, то тази жена ще да е същата, която така мъдро е наставлявала сина си. Естествено възторженият певец на тази поетична песен не ще е никой друг освен споменатият по-горе цар Лемуил, който е бил вдъхновен не само от мъдрата поука на майка си, но и от мъдрия ѝ живот.
На възвишеното съдържание на тази песен за добродетелната жена отговаря нейната художествена форма. Тя представлява от себе си азбучно стихотворение, понеже всеки стих започва с поредна буква от азбуката. Тъй като староевропейската азбука има 22 букви, то толкова са на брой и стиховете на този поетичен откъс. Поради съвършенството в азбучната конструкция и възвишеното съдържание на това произведението е наречено златна азбука на света на жените. Поради това старозаветните жени са го знаели наизуст като азбуката и са се ръководили от него в своето образование и въз питание: то е служило за мащаб на тяхното поведение, за мерило на тяхното съвършенство.
Следвайки не порядъка на стиховете от тази песен, които поради азбучното им подреждане на места повтарят някои мисли, а другаде правят логически скокове, но вложеното в тях идейно богатство, установяват се в характера на добродетелната жена следните пет съществени качества: всеотдайна преданост на семейството (31:10-12, 23, 28), неуморно трудолюбие (31:12-19, 22, 24-25), социална благотворителност (31:15, 20-21, 27), висока обща и морална образованост (31:26) и искрена богобоязливост (31:29-30).
Песента започва с един риторичен въпрос, в който се съдържа косвено загатване и признание за безмерната ценност на добродетелната жена. Във веднага последвалия отговор това загатване и признание е утвърдено категорично и то във формата на прекрасно художествено сравнение. Певецът възкликва:
Кой ще намери жена добродетелна?
Нейната цена е по-висока от бисер (Притч. 31:10)
Добродетелна жена! Ето темата на песента! В оригиналния текст на Библията думите «добродетелна жена» са поставени в началото на първия стих. С това авторът иска да им придаде особена важност и да ги изтъкне като надслов на цялата поетична творба. И наистина, добродетелната жена е съкровище – «нейната цена е по-висока от бисер». Затова за нея заслужава да се говори и пее!
Въпросителната форма «Кой ще намери жена добродетелна» не само веднага изостря вниманието и го насочва към важната тема, но изтъква, че добродетелната жена е рядкост. Именно поради това тя трудно се намира. За нейното откриване и намиране може би е нужен фенерът на философа Диоген, чиято светлина прониква в глъбината на човешката душа и изважда наяве нейните тайни съкровища. Макар да е рядкост, такава жена съществува: добродетелни жени има и благодарение на тях животът процъфтява и благоухае, радостта и щастието освежават лицето на земята.
След поставянето на темата и указването на нейната важност и след общото установяване ценността на добродетелната жена библейският поет пристъпва към нейната конкретна характеристика.
Първият съществен белег в нейния образ е всеотдайната преданост на семейството ѝ. Жената сключва брак, за да основе семейство. Не мъжът, а жената е пазител на семейното огнище: тя е негова весталка. Колкото и да са еднакви задълженията на мъжа и жената към семейството, колкото и те взаимно да носят грижите за него, все пак жената остава душата на семейството: тя го прави свещен кът, тя внася в него дух на сърдечност и топлота, прави го пристан за отмора след всекидневното плаване по бурното море на трудовия и борчески живот.
Днес кръгът на дейността на жената в повечето страни на света е разширен извънредно много и е изравнен във всяко отношение с този на мъжа. Ала семейството пак остава обетованата земя, в която жената плодотворно разкрива особените дарби, с които Творецът е надарил нейната природа. Затова и библейският поет обръща специално внимание върху призванието на жената да бъде весталка на домашното огнище. Нейното положение и нейната чест в семейството никога не могат да ѝ бъдат отнети. Напротив, чрез тях тя издига не само собственото си достойнство, но и достойнството на съпруга си и на децата си.
Съчиненията на св. Василий Велики са неизчерпаема съкровищница на богословска мъдрост и духовен опит. В тях се отразява всестранната научно-богословска подготовка на светителя[2]. Под влияние на богоозареното му творчество вярващият християнин открива за себе си нови хоризонти на вярата. Самият св. Григорий Богослов в надгробното слово за св. Василий Велики споделя: “Когато взема неговия Шестоднев и го чета гласно, тогава беседвам с Твореца, постигам законите на творението и се удивлявам на Твореца повече, отколкото по-рано, когато имах за наставник само зрението. Когато имам пред себе си неговите изобличителни слова против еретиците, тогава виждам содомския огън, който изпепелява лукавите и беззаконни езици… Когато чета словата за Светия Дух, придобивам отново Бога, Когото имам, и чувствувам в себе си дръзновение да възвестявам истината, като възхождам по степените на неговото богословие и съзерцание”[3].
Освен дълбокосъдържателни, съчиненията на Кападокийския светител са и многобройни. За неговата творческа продуктивност и енергия свидетелства обстоятелството, че произнасял понякога по две беседи на ден, от което може да се предположи, че е изяснил цялото Свещено Писание. От тях обаче са запазени само ограничен брой: Девет беседи върху Шестоднева; 18 беседи върху Псатира, като 5 от тях са с оспорвано авторство; Коментар върху книгата на пророк Исаия от 1-16 глава[4].
Обект на настоящата работа е една от беседите, която по съдържание е колкото екзегетическа, толкова и нравствено-етична: “Беседа върху част от псалом 14” известна още като: “Беседа срещу лихварите”. Частта, която се визира в заглавието е последният, пети стих на псалома: “който не дава парите си с лихва и не приема дарове против невинния. Който постъпва тъй, няма да се поклати навеки.”
От началото на самата беседа става ясно, че останалите четири стиха са вече разгледани, но оставащият, пети стих е толкова важен, че е необходимо разглеждането му, за да се довърши анализа на псалома[5]. Авторът казва: “Вчера, когато разговаряхме с вас за четиринадесети псалом, времето не ни позволи да стигнем до края. Сега идваме като благодарни длъжници, за да ви върнем дълга от пропуснатото. Оставащото е кратко за слушане, както изглежда, и може да е убягнало на мнозина от вас, които смятат, че не са пропуснали нищо от псалома. В този псалом пророкът описва съвършения човек, който ще върви към непоклатимия живот и сред достойнствата му изрежда и това да не дава парите с лихва[6].”
Следват старозаветни цитати, които св. Василий превежда в подкрепа, потвърждение и аргументация на наредбата да не се дава заем с лихва, като навсякъде подчертава, че въздържането от лихва е характеристика, определяща съвършения човек. Негодуванието на светеца срещу лихварството не е само заради това, че в него се проявява жестокосърдието на богатите, но и защото чрез него се лишават бедните от свободата си[7]. Познаващ добре битовите проблеми на своите епархиоти, св. Василий представя доста образна картина на пазарлъците при отпускането на заем. Аргументът му срещу заемодавеца са думите на Спасителя в Евангелието по Матея 5:42: ”…не се отвръщай от оногова, който ти иска на заем”. Въпреки това сделката е сключена и лихвата регламентира, което е повод за отсъдата на Светителя: “И както земеделците се молят за дъжд, та да умножат семената, и ти търсиш човешката бедност и недоимък, за да ти се раздвижат парите. Значи пренебрегваш прибавянето на такъв голям грях, като замисляш увеличение на богатството си чрез лихви?”
Критиката на св. Василий не е само към лихваря. Във втората част на своята беседа той остро критикува и този, който взема заема. Заемателят, щастлив от голямата сума, която изведнъж е придобил, променя своя начин на живот:“Масата му се отрупва, дрехата му става по разкошна, прислужниците му започват да изглеждат по-добре, ласкатели, сътрапезници – безброй са търтеите във всеки дом” – казва светецът. В тази връзка съветът към заемателя е много простичък. Като цитира думите на премъдрия Соломон, Светителят съветва: “всеки да мисли за собствените си възможности, “Пий от водата на твоя водоем” (Притч. 5:15)”, защото “заемът не освобождава от затруднение, а само за кратко го отлага”
В третата част на беседата проличава практическата мъдрост и житейския опит на Светителя. Като компетентен финансист той прави кратък анализ на логиката на заема: “Глупаво е да не се задоволяваме с наличното, а увлечени от неясни надежди да се осмеляваме на явна и неизбежна щета. Вече мислиш, как ще връщаш дълга. От парите, които си взел ли? Те не стигат за ползване, и за връщане. Ако изчислиш и лихвите, откъде ще се увеличат толкова парите, че да могат да ти послужат и да могат да покрият главницата, а в допълнение – и лихвата. От това, което си взел, не можеш да върнеш заема. Или отнякъде другаде? Нека се уповаваме на тези надежди, но да не се спускаме като риби към стръвта. Както те налапват кукичката с храната, така и ние заедно с парите се нанизваме на лихвите.”
Св. Василий се спира в четвъртата част на беседата си на онези, които най-малко имат нужда от заем, но въпреки това го вземат за да поддържат стандарта си на живот и да задоволяват капризи, своите и тези на съпругите си. Такива хора той сравнява с заболелите от водянка, които изглеждат винаги дебели и сити, а всъщност са болни и безсилни.
В последната, пета част, авторът се спира на думите на Спасителя: ”И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда?”(Лука 6:34), като съветва богатите да дават заем на онзи, от когото не се надяват да получат нещо.”Когато заради Господ искаш да дадеш на някой беден, това е и дар и заем.” – казва Светителят. “Дар е, защото не се надяваш да ти го върнат, а е заем заради щедростта на Господа, Който връща заема вместо бедния и получил в негово лице нещо съвсем малко, въздава много повече”. Който се смилява над сиромах, дава назаем Господу”(Притч. 19:17)”.
Беседата завършва с великолепна картина, разкриваща ненаситността на лихваря: “Земеделецът, като прибере класа не търси под корена посятото семе, а ти и плодовете имаш, и от основната сума не се отказваш. …не давай среброто си срещу лихва, за да отидеш при Господа с добра надежда, поучил се от Стария и Новия Завет и да получиш там лихвите за добрите си дела в името на нашия Господ Иисус Христос, Комуто е славата и властта во веки веков. Амин.”
Както се вижда от последния цитат, според св. Василий пътя към Господа минава през поуките на Божественото откровение. Това води необходимостта във втората част на лекцията да се направи един преглед на отношението на Свещеното Писание и ранната Църква към лихварството.
По различни поводи се устройват тържествени събрания, печатат се множество статии, в които се правят преценки, какво е било социалното положение на жената в миналото и какво е сега. Възхвалява се успехът на движението за еманципация на жената в семейството, в обществения и политически живот. Днес жената наистина в много страни и държави е равноправна на мъжа почти във всички области на живота.
Няма съмнение, че съвременното семейство преживява известен кризис. От всички страни слушаме тревожни повици за нередности в семейството, за недобри отношения между родители и деца, между съпрузи, за лоши прояви всред младежта, за несправедливо разпределение на труда и грижите за семейството и прочее. Нашата съвременност се нуждае от добри образци, от живи примери, достойни за подражание. Смятам, че и в това отношение може да ни послужи за поука Библията, тази велика и свещена книга. Ето защо в настоящата статия си поставям за цел да обрисувам старозаветната жена, жената в дохристиянско време, като съпруга и майка, тъй както тя е представена от разните библейски писатели с всички нейни добродетели, та да послужи за пример и подражание. Но понеже нещата обикновено имат две страни: лице и опако, затова и в Библията наред с добрата съпруга и майка е посочена и недостойната жена с нейните лоши и осъдителни пороци, та всеки да се отврати. Както добродетелната жена, така и порочната са нарисувани така живо и картинно, с тънко познаване на тяхната психика и склонности, та и съвременната, модерната жена може да научи много нещо, макар сегашните социални и политически условия да са твърде различни от библейските. Но абсолютното добро и добродетели са неизменни за всички времена. Въобще от старозаветното семейство можем да извлечем голяма поука за добрите отношения между съпрузи, между родители и деца, за светлия образ на девственото момиче, на идеалната жена, на саможертвената майка, на грижливата и трудолюбива домакиня и прочее.
Библейската жена като съпруга
Изхождайки от някои места в Библията, където жената нарича своя мъж „господар“, например Сара казва за Авраам: „Па и господарят ми е стар“ (Битие 18:12), или както е казано в Битие 3:16: …„ и към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе“ и други, някои библеисти правят заключение, че, според израилското и юдейско право, съпругът е господар и владетел на жената. В потвърждение на този възглед се сочи обичаят – младоженикът да заплаща на родителите на момичето известна сума като откупни пари (мохар), за да получи правото да се ожени за дъщеря им. Обаче по-право е думата мохар да се разбира в смисъл не на откупни пари, а на вено, зестра. Древноизраилският брак съвсем не е бил откупен, какъвто е бил у вавилонците и у други ориенталски народи[1].
Като доказателство за униженото и безправно положение на старозаветната жена се привежда обичаят израилтянинът да може да се жени за няколко жени. Но полигамията (многоженството) не могла да се установи като общонародна практика. Тя си остава само като привилегия на знатните и богатите и на царете. В моята Библейска археология (стр. 129 и нататък) обяснявам полигамията в древния Израил като изключителен порядък, а не като нещо естествено и редовно, или както блажени Августин се изразява „невменяем обичай“. На много места в Свещеното Писание се подчертава, че естественият и благословеният от Бога брак е моногамният (еднобрачието), а многоженството е изключение, наложено по силата на временни обстоятелства. Още за първата човешка двойка се казва: … „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24). Между многото жени на царете само една се е считала за царица (3 Царства 9:16). Във Второзаконие 17:17 се предписва на царя „да не умножава жените си, за да не се разврати сърцето му“. Пророците често пъти рисуват отношението на Иахве към Израил под форма на еднобрачен съюз. По думите на пророк Осия Бог казва на Израиля: „И ще те сгодя за себе си во-веки, ще те сгодя за Себе си в правда и съд, в благост и милосърдие“…(Осия 2:19 и нататък; също Иеремия 2:1 и нататък; Исаия 50:1 и нататък и други). Пророците всякога са считали като идеал еднобрачното съжителство между мъж и жена. Дори и в онези случаи, когато мъжът е имал няколко жени, една е била обичната му, която господарувала в семейството. Много са случаите на щастлив моногамен семеен живот още във времето на патриарсите, така например Исаак и Ревека, Амрам и Иохаведа, родителите на Моисей (Изход 6:20), Моисей и Сепфора (Изход 2:21) и други.
В премъдростните книги Притчи и Сирах се възхвалява с красиви и сполучливи изрази щастливият семеен живот, когато мъжът се радва на една добродетелна жена. „Честит е мъжът на добра жена и броят на децата му е двоен. Добродетелна жена радва мъжа си и ще изпълни с мир годините му; добра жена е честит дял; тя се дава дял на ония, които се боят от Господа; с нея у богат и у сиромах е доволно сърцето, и лицето във всяко време е весело“ (Иисус син Сирахов 26:1-4). „Блазе ономува, който живее с разумна жена“ (Иисус син Сирахов 25:11). „Добродетелна жена е венец за мъжа си“ (Притчи Соломонови 12:4). „Който е намерил добра жена, намерил е благо и получил е благодат от Господа. Който напъжда добра жена, напъжда щастие“… (Притчи Соломонови 18:23). „Къща и имот са наследство от родители, а разумна жена – от Господа“ (Притчи Соломонови 19:14).
Жената макар и подчинена в социално отношение на мъжа, не е била спрямо него безправна, нито е била третирана като слугиня в къщи. Напротив, тя е могла част от домашната работа да разпределя между слугините. „Тя става още през нощта и раздава храна в къщата си и уреченото на слугините си… Наглежда домакинството вкъщи и не яде хляба на празността“ (Притчи Соломонови 31:15, 27).
Робините се третирали твърде добре, както робите мъже. Жените робини след шестгодишно служене били освобождавани и снабдявани с всичко необходимо за живот. Моисеевият закон се явява голям защитник и покровител на вдовиците.
Добрият мъж не се проявява като господар спрямо своята жена. Често той се съветва с нея при важни случаи. Той почита жена си като себе си, защото благословията дохожда в къщата му заради добрата му жена. Той знае, че цената на добродетелната жена е по-висока от бисер и сърцето му е уверено в нея (Притчи Соломонови 31:10, 11). Колко величествено звучат думите на първия човек, когато му била създадена жената – неговата другарка! „И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече жена (иша), защото е взета от мъжа (иш) (Битие 2:23). Каква нежност и уважение към жената се крият в следната заповед на Моисеевия закон: «Кога някой наскоро се е женил, да не отива на война, и не бива да му се възлага нищо; нека той остава свободен у дома си през цяла година и да весели жена си, която е взел“ (Второзаконие 24:5). Или: „Който се е сгодил и не се е оженил, нека си иде и се върне у дома си, да не би да умре в битката (тоест на война), и друг да вземе жена му“ (Второзаконие 20:7). Бракът се смятал зa свещен акт, затова пред стаята на чужда съпруга трябва да спре кракът дори и на царя. Този е смисълът на изобличителната басня, която пророк Натан отправил към цар Давид. Царят бил страшно изобличен, той дълбоко се разкаял и бил наказан за престъплението спрямо Уриевата жена – Вирсавия.
Пророците особено ревностно се борили срещу лекомислените бракоразводи и са прокарвали мисълта, че брачните връзки са неразторгаеми. Сам Иахве презира бракоразводите… Никой дан е постъпва вероломно с жената на младините си: … тя е твоя другарка и твоя законна жена. Ако от омраза я напуснеш, казва Господ Бог Израилев, безчестие ще покрие дрехата ти, казва Господ Саваот; затова вардете духа си, не постъпвайте вероломно“ (Малахия 2:14-16). За ограничение на разводите Моисеевият закон изисква от мъжа да връчи на жена си разводно писмо (сефер керитут) (Второзаконие 24:1; Иеремия 3:8; Исаия 50:1).
Трябва да влезете, за да коментирате.