Етикет: нови завет

Произход и значение на думата „курбан“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Боян Пиперов

Всред религиозно-благочестивите обичаи на нашия народ, курбанът заема едно строго определено място. За курбан се считат гергьовските агнета. Шаранът, който заема традиционно място на никулденската трапеза, също така е курбан. Курбан колят отделни семейства в чест на някой светец, чрез молитвите към когото това семейство или пък негови предци са получили изцеление или сполука в дадена работа. Курбан се обрича от някого за отделен случай или пък докато е жив онзи, за когото се прави оброкът, като обещание за очакване сполука или оздравяване на болник. Курбан се коли по параклиси и оброчища[1] в дни, когато се честват светии или Богородични и Господски празници от страна на цяло село. Курбан се готви, по някои места, и в деня на погребението на покойник, или когато се споменават 40 дни от смъртта на близък човек. Освен в последния случай, курбаните са семейни, родови или обществени весели трапези, които се слагат за поканените и присъстващите, след като се отслужи или само се отчете съответната служба или молитва от свещеника.

Както при много народно-християнски обичаи, така и при курбаните, с течение на времето, много нещо от първия подтик и смисъл, които са предизвикали появата и осмисляли тези обичаи, са избледнели и даже са преминали в забрава. Това дава възможност да се появят, вплетат, а впоследствие да изплуват и като нещо най-важно, различни езически елементи и наслоения, които приближават тези отначало чисто религиозни прояви до степен на обреди, свързани с чужди на християнската религия суеверия.

Щом като курбаните у нас, независимо от разновидността им по време, място и приносимия дар, са свързани само с почитането на Бога, Неговата майка или Божии угодници, то ясно е, че курбаните имат този смисъл само след приемане на християнството от страна на българския народ. Самата дума „курбан“, по признанието на всички наши езиковеди, води началото си от арабски и е дошла у нас чрез турски, но по идея тя коренно се отличава, например, от мохамеданския курбан-байрям. Последният се празнува два месеца и десет дена след рамазана[2] като възпоменание за принасянето в жертва Измаил от страна на Авраам (не Исаак, защото Мохамед променил библейския разказ). Този байрям се празнува четири дни и в навечерието му се прави помен за умрелите роднини и се раздава милостиня. Като имаме предвид, че у нас курбанът стои във връзка с християнството, нека да видим какво е значението на тази дума в старо- и новозаветната писменост, за да си изясним и дълбокото значение на онези обичаи, които трябва да се свързват с курбаните.

В Стария Завет думата курбан се среща под формата kôrbа̀n, дериват от еврейския глагол karа̀w – подавам, поднасям (в асирийски kurbа̀nu). Под тази форма тя е заета и в гръцки език – κορράν или κορβανάς. Втората форма ще е погърчено арамейското – korbа̀na или kurbа̀nа (срв. Таргумим на Онкелос, към Битие 4:4, където стои korbа̀nа’ вместо еврейското mincha – жертва, дар). Глаголът karа̀w, от който е образувана думата kôrbа̀n, означава: приближавам се; поднасям, принасям дар или жертва. Може би, в дълбока древност, този глагол да се е употребявал у евреите само в смисъл на поднасяне на дар от човек на високопоставени лица: било в знак на поданство (Съдии 3:17), било като храна на почетен гост (Съдии 5:25). Но трябва да се подчертае, че интересуващата ни дума kôrbа̀n, където се среща в Стария Завет, има строго определено значение: поднесеното; това, което се принася Богу (пряко или в светилището Му) като жертва. Под kôrbа̀n съвсем не трябва да се разбира някаква определена жертва, а въобще онова, което човек доброволно поднася на Бога в дар: хлебна жертва (Левит 2:1), сребро, скъпи съдове, добитък, коли, пшеница, елей и така нататък (вж. Числа 7-ма глава), жертвено месо (Иезекиил 40:43) и други. Обичаят, подкрепен и урегулиран след това и от Закона, да се принася жертва или дар Богу, се корени в дълбоката убеденост на старозаветния човек, че всичко принадлежи на Бога. Човек е придобил, подобрил и спомогнал да се умножи даденото му, но той в дадено време трябва да отдели най-доброто от плода на своя труд и да го поднесе на Първоизточника му. Сигурно и затова в 70-те и другите гръцки преводи на Стария Завет kôrbа̀n е преведена с δώρον (дар), προσφορά (принос; Левит 1:2; 2:1; Числа 5:15 и други) или θυσία (жертва; Левит 2:1). В този общ смисъл на думата kôrbа̀n и в подчертаване на самоинициативата от страна на жертващия, се подготвила и оформила своеобразната употреба и значение на тази дума у по-късното иудейство.

В писанията на древните равини думата kôrbа̀n, в смисъл на жертва, не е чужда[3]. Даже се прави разлика между kôrbа̀n jасhid (жертва, дар, оброк на отделен човек) и kôrbа̀n zibbuг (жертва на общината). Но за разлика от старозаветното схващане за kôrbа̀n-а, тук ясно личи, че думата е станала само една оброчна формула, чрез която нещо се обрича за принасяне в дар на Бога. Но не бива да се мисли, че винаги обреченото бивало фактически принасяно. Всичко стигало дотам, че това, за което се отнасяла формулата, под предлог че се посвещава на Бога, се освобождавало от първоначалното си предназначение. По този начин думата kôrbа̀n станала само тържествена заявка, с която вече не се свързвали никакви истински настроения, а повече се избягвало изпълнението на задължения.

Иосиф Флавий употребява тази дума и в двете посочени гръцки форми: κορράν  (Юдейски древности IV, 4, 4 и Против Апиона, I, 22) и κορβανάς (Юдейската война, II, 9, 4). От контекста на двете места става понятно, че той прави разлика в съдържанието на двете понятия, означени с тези думи. За κορράν той пише: „И онези, които сами се определят за курбан на Бога, а това значи по гръцки език дар, ако желаят да се освободят от служение към свещениците, да платят сребро – за жена 30 сикли, и за мъж 50“. Съвсем ясно е, че тази бележка има предвид Левит 27:1 и нататък, където се говори за начина, по който става оценката на оня, който „дава оброк да посвети Господу душа по своя оценка“ (Левит 7:2). Kôrbа̀n, в случая, означава самия човек, който се посвещава на Бога като дар. Обяснението на еврейската дума kôrbа̀n чрез δώоρον (дар), за четците не евреи, убедително говори за това. В Юдейската война, II, 9, 4 той пък изяснява другата форма на думата, κορβανάς, в смисъл на храмово съкровище (ιερός θισαυρός). В посоченото място четем: „След това Понтий Пилат предизвика и друго вълнение, след като той употреби храмовото съкровище, което се нарича κορβανάς, за водопровод“. К. Kohler (Jew. Encykl. I, 436), като има предвид казаното в Матeй 27:6, обяснява, че κορβανάς е служело за обозначаване „църковния ковчег“ или кутията, в която се пускали дарения. Основание обаче за такокова значение на тази дума няма.

Прочетете още „Произход и значение на думата „курбан“*“ →

Началото на нашето спасение*

Публикувано на от Dragan Bachev

„Радвай се, благодатна. Господ е с тебе; благословена си ти между жените“ (Лука 1:28) 

Иван Ж. Димитров

С тези благознаменити думи на Божия пратеник архангел Гавриил се начева нашето спасение. Решено в предвечния Божи съвет на пресветата животворяща Троица, то започва да се осъществява „в дните на Ирода, цар юдейски и на кесаря Августа“ (Лука 1:5; 2:1) с Боговъплъщението. В Своята всеобемаща любов към света и човека Бог отдаде Своя единороден Син, изпрати Го да се роди от жена и да извърши изкуплението на човешкия род, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен (Иоан 3:16; Галатяни 4:4).

Ето как ни описва това св. евангелист Лука:

„А на шестия месец (от зачеването на св. Иоан Предтеча от св. Ели­савета – бележка моя) бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов, а името на девицата беше Мариам. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се бла­годатна! Господ е с тебе; благосло­вена си ти между жените. А тя, като го видя, смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поз­драв. И рече ѝ Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благо­дат у Бога, и ето, ти ще за­ченеш в утробата, ще ро­диш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния, и ще Му даде Господ Бог престола на Отца Му Давид, и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край. А Мариам рече на Ангела: как ще бъде това, когато аз мъж не познавам? Ангелът ѝ отговори и рече: Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени, затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи. Eтo и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, и тя зачена син в старините си, и е вече в шестия месец; защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума. То­гава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти. А ангелът си отиде от нея“ (Лука 1:26-38).

Раждането на св. Иоан Кръстител е било последица от намеса свише, както и при Исаак в Стария Завет. Но то си останало в границите на есте­ствения порядък на нещата. Докато раждането на Иисус Христос било плод на пряко творческо въздейст­вие Божие. Апостолът казва, че Той е „вторият Адам“ (1 Коринтяни 15:47).Но творческата Божия намеса, на която се дължи раждането на Иисус Христос, не нарушава връз­ката между старото и новото чове­чества. Защото Бог избира св. Дева Мария да стане вместилище на Невместимия и в нейната утроба при въздействието на Светия Дух се за­чева човешкото естество на Богочовека Иисус Христос, втория Адам. И благодарение на тази органична връзка Иисус Христос е могъл да издигне човешкото естество – чийто член е станал Сам Той – на висо­тата на божественото състояние, което е истинското и върховно пред­назначение на човека.

Когато царският род на Давид вече бил напълно отпаднал от властта и бил забравен, а князът на тоя свят (Иоан 14:30) – сатаната, изглеж­дало да господства дори и над Божия храм, тогава вече настъпила „пълнотата на времето“ (Галатяни 4:4). Тогава дошло времето избраният съд, който щял да приеме Божията благодат, за да стане чрез нея „бла­годатна и благословена между жени­те“, да се роди и да се отгледа, но не в царски палати, а в безизвестна бед­ност. Бедна не само материално, но и „бедна духом“, за да бъде нейно царството небесно; плачеща за опу­стошението на народа си и на цар­ския му дом, за да бъде утешена от Бога; чиста и непорочна по сърце, за да се удостои да види Бога (Матей 5:3-4, 8).

Христовата майка била девица, защото Богочовекът не трябвало да се въплъти, като се роди по обичай­ния естествен път, а – свръхесте­ствено. Това било нужно, за да не наследи и Той заразената човешка природа, увредена от простъпката на древния Адам, но като нов Адам да приеме здравата човешка природа – такава, каквато тя е излязла от ръ­цете на Създателя и каквато е имал и първият Адам до грехопадението.

Защо ли Бог е избрал сгодена девица за майка на Спасителя? Нали е могъл да се спре и на несгодена? – пита се тълкувателят Ориген (I-ва половина на III-ти век). И отговаря, че явно Божият замисъл е бил такъв, първо, за да не се създаде подозре­ние за прелюбодейно зачеване от св. Дева Мария у онези, които не знаели за свръхестественото зачатие, и, второ, за да има Божията майка подкрепа и помощ в лицето на пра­ведния Иосиф. Защото пък за зачеването на неомъжена и несго­дена девойка влечало след себе си смъртно наказание – убиване с ка­мъни, тъй като не е съхранила дев­ството си.

Ангел Гавриил дошъл при деви­цата Мариам от рода Давидов в га­лилейския град Назарет, за да ѝ възвести великото и славно тайн­ство: че от нея ще се въплъти Бо­жият Син. Не било случайно името ѝ, което означава „могъща“, „славна“ „възпявана“. И както свещенодеецът на покаянието – Христовият Пред­теча Иоан, бил от свещенически род по баща и по майка, така и Царят на царете – нашият Господ Иисус Христос, щял да се роди от девица из царския Давидов род, сгодена за мъж – стареца Иосиф – също от това царско потекло (Лука 2:4).

Странно прозвучал в ушите на скромната богобоязлива девица поз­дравът на ангета: „Радвай се, бла­годатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените“. Такива думи тя не била срещала нийде в Свещеното Писание, което с усър­дие изучавала. Затова се удивила и смутила: от появата на небесния вестител и от необичайния поздрав. Считала себе си недостойна за такава висока чест. Ако беше горда и су­етна жена, тя щеше да се поласкае от поздрава, да засияе от празно са­мочувствие; щеше да има и готов отговор, издаващ изпълнилите я чувства. Вместо това обаче св. Дева Мария се смутила, смятайки, че няма нищо в нея, което да е достойно за такава чест, за такъв велик избор.

Но тя била напълно достойна. Защото вместо непослушанието и своеволието на древната Ева, новата Ева проявила пълно послушание и преданост на Божията воля. За­това прокълнатата с мъки да ражда децата си и с непосилни трудове да изкарва хляба си сега в лицето на назаретската девица е наречена „благодатна“. Удостоена е с небе­сната благодат и става дъщеря на Божията благодат. Скръбта на Ева се премахва и се замества от радост­та на Мариам пред великото тайн­ство.

Прочетете още „Началото на нашето спасение*“ →

По следите на първовърховните апостоли в Рим*

Публикувано на от Dragan Bachev

+ Драговитийски епископ Иоан                                                                                                                                                                                                                                       

Предания и легенди

Казват, че в Рим всеки камък имал своя история. Макар това да звучи хиперболично, все пак тряб­ва да се признае, че във всяка леген­да се крие зрънце истина.

Никъде не са се запазили толкова следи от времето на първовърховните апостоли Петър и Павел, както в Рим. Не се касае само за техните гробове и свещени реликви, но и за други по-малки следи от тяхното пре­биваване във вечния град. Те са мал­ко известни, защото ги засенчват по-големите паметници.

Най-напред пътят на поклонника или туриста минава по „Виа Апия“. Още в древността този път бил счи­тан за „царицата на пътищата“ (латински регина виарум), не само защото това е бил най-старият път (започнат в 312 година от цензор Апиус) и най-дъл­гият (540 километра) в античния свят, но защото е най-живописният и ис­торически най-важният. По него тръгвали римските легионери да по­коряват света. И обратно, по него идвали християните в Рим, за да по­корят столицата на тогавашния свят със „словото за кръста“ (1 Коринтяни 1:18).

Не е известно кои са били първите християни в Рим. Вероятно иудеохристияни са донесли от Иерусалим благовестието за явяването на Месия. Още тогава е имало в Рим зна­чителна иудейска колония, която поддържала тесен контакт с отече­ството. Така новините от Иеруса­лим бързо пристигали в столицата.

Св. апостол Петър ще да е дошъл в Рим за първи път вероятно между 41-45 година (следователно преди св. апостол Павел), и то по „Виа Апия“, тъй като този път бил единственият, който водел от юг към столицата. Тогава пристанището на Остиа би­ло още в строеж. За апостол Павел се знае от книга „Деяния на светите апо­столи“, че той дошъл в Рим по този път: „И след това тръгнахме за Рим. Тамошните братя, като чуха за нас, излязоха да ни посрещнат до Апиевия площад и до Три кръчми. Като ги видя Павел, поблагодари на Бога и се ободри“ (28:14-15).

Това ще да е било през пролетта на 61-ва или 62-ра година. Значи още тога­ва е съществувала християнска об­щина в Рим. Това се потвърждава и от факта, че апостол Павел писал пет години преди това послание до римските християни, за да им съоб­щи за своето идване (срв. Римляни 1:10 и сл.). Тогава той се надявал, че ще пристигне в Рим като свободен про­поведник на Христовото Евангелие. Вместо това, той дошъл с конвой от затворници. Но когато видял бра­тята-християни да го посрещат на Апиевия площад, той „поблагодарил на Бога и се ободрил“.

Апиевият площад се намира на около 73 километра южно от Рим. Тогава на това място имало римска пощенска станция. Три кръчми били друга такава станция преди Апиевия пло­щад. Днес от тях нищо не се е за­пазило, освен остатъци от три ан­тични кладенци, които свидетелстват, че тук някога трябва да е има­ло странноприемница. Но това още не доказва, че тук именно ще е ста­нала историческата среща между апостол Павел и римските християни.

Преданието разказва, че между посрещачите-християни се е нами­рал и св. апостол Петър на Апиевия пло­щад. Човек може да си представи тази трогателна среща на двамата апостоли, как те братски се прегръ­щали и плакали от радост. По-късно тази сцена е станала една от люби­мите теми на византийската иконо­графия, както например затова свидетелстват прекрасните мозайки върху златен грунд в параклиса „Палатина“ в Палермо и катедралата на Монреале. С това изображение се целяло да се подчертае еднаквото достойнство на двамата апостоли. Същевременно тази прегръдка тряб­вало да изрази в лицето на апостол Пе­тър представителя на Църквата от иудеите, а в апостол Павел – представи­теля на Църквата от езичниците, тоест единството на цялата Христо­ва Църква.

Ако мислено човек придружи апостол Павел по пътя от „Виа Апия“ към Рим, то ще стигне до базиликата „Св. Севастиан“. Първоначално тя била известна като „базилика на светите апостоли“. Построена е била от св. цар Константин или от неговите синове. На дясната страна на църк­вата виси голяма мраморна плоча, на която калиграфът Филокал с красиви правилни букви е издълбал текст, от който в случая интерес представляват първите редове: „Ти, който търсиш имената на Петър и Павел, трябва да знаеш, че тук ня­кога светиите са живели“…

Този текст бил съчинен от папа Дамас (366-384), за да сочи и обяс­нява на посетителите значението на това свято място.

Относно думите „тук са живели“ (латински хик хабитасе) между учените има голям спор. Преди около сто го­дини Луиз Дюшез за първи път из­казал хипотезата, че тези думи не трябва да се разбират буквално, а в преносен смисъл, тоест „тук лежат по­гребани Петър и Павел“. Следовател­но на това място двамата апостоли са пребивавали не като живи, а ка­то мъртви. За тази хипотеза говорят и графитите, надписите по стените на триклиа (правоъгълен двор с пейки, отчасти покрит) под днешната базилика. Тук се намират безброй пъти гравирани имената на апосто­лите Петър и Павел, придружени от молитвени призиви и обяснение­то: „Петре и Павле, дадох ви осве­жителен обяд за утеха“ (латински рефригериум). Така се наричали поменните трапези, които древните римляни предлагали в памет на починалите върху техните гробове. От това може да се предположи, че мощите на два­мата апостоли поне за известно вре­ме са били тук пренесени и укрити от езичниците.

От два древни християнски празнични календара дори може да се узнае и датата на празнуването па­метта им. „Смъртта на мъчениците“ (латински Депозицио мартирум) от 354 година и „Иеронимовият мартирологий“ (Мартирологиум Хиеронимианум) от първата половина на V-ти век говорят, че „рожденият ден“ (латински диес наталис) за вечния живот на Петър и Павел се празнувал в катакомбите на 29 юни, „когато Туск и Бас би­ли консули“. Двамата били консули през 258 година, точно по времето, когато вилнеело гонението на хри­стияните при император Валериан. Той забранил на християните дори да се събират при гробовете на мъ­чениците за вярата. Затова се пред­полага, че мощите на първовърховните апостоли били пренесени в ка­такомбите, за да бъдат тайно почи­тани.

Но защо тъкмо на 29 юни се праз­нува денят на тяхната мъченическа смърт? Защото 29 юни бил празни­кът на основателите на Рим. Този празник се чествал в храма на Ромулус Квиринус откакто император Август осветил този храм на Квиринала на 29 юни, 16 години преди Христа. Сега Иисусовите последова­тели искали да християнизират този езически празник, както често пра­вили това, като на мястото на рож­дения ден на основателите на езиче­ския град поставили празника на ос­нователите на християнския Рим. Езическата двойка Ремус и Ромулус трябвало да бъде заменена с хри­стиянската апостолска двойка. Затова от 258 година насам целият християн­ски свят празнува на 29 юни об­щия празник на първовърховните апостоли Петър и Павел.

Напоследък отново се приема ду­мата „живели“ в нейния буквален смисъл. Това се потвърждава не само от надписа на Дамас, но и от едно графити, открито през 1915 година на зи­да на един християнски мавзолей от същото време, тоест от IV-ти век, в катакомбата на св. Севастиан. Над­писът гласи: „Дом на Петър“ (латински домус Петри). С това, разбира се, не се доказва, че тук действително е живял апостол Петър, а че това се е вярвало от някого. Може да е била кратковременна легенда, но тя лежи в обсега на възможното, защото както разкопките доказват, тук е имало през първия век жилищни сгради.

Не е изключено обаче св. апостол Пе­тър да е живял тук за известно вре­ме поне заради удобното местонахож­дение на пътя за Рим, където той ще е могъл да посреща идващите хри­стияни.

Всеки случай в надписа на папа Дамас и в графитите са налице две писмени доказателства колко много са били на почит двамата апостоли в Рим. А ако новите изследвания до­кажат, че апостолите действително са живели тук, то църквата „Св. Се­вастиан“ ще придобие още по-голямо значение за целия християнски свят.

Изглежда апостол Петър ще да е сме­нял няколко пъти своето жилище, ако се допусне, че той е живял по-дълго време в Рим. Според преда­нието, той е бил отначало гост в до­ма на сенатора Пуд (латински Пуденс). Той е историческа личност. Св. апо­стол Павел го споменава във второто си послание до апостол Тимотей (4:21): „Поздравяват те Евул, Пуд, Лин, Клавдий и всички братя“. Народната фантазия е направила от Пуд богат и благороден сенатор, който имал две благочестиви дъщери – Прексида и Пуденциана, които били кръстени от апостол Павел. По-късно на тях се приписва заслугата, че те са съби­рали останките на мъчениците и ги погребвали. Фамилията на Пуд притежавала голяма къща между хъл­мовете Есквилин и Фиминал. Тук възникнала християнска община – домашна църква. През IV-ти век вър­ху нея била изградена църквата на „Св. Пуденциана“. В абсидата на църквата се намира чудесна мозай­ка от късната античност. Тя пред­ставя как двете сестри държат победни венци над главите на първовърховните апостоли.

Под църквата „Св. Пуденциана“ са открити остатъци от мраморен под на голяма зала и дървен плот на ма­са. Веднага започнало да се твърди, че това била масата (престолът), вър­ху която апостол Петър ще да е извършвал светата Евхаристия, когато е бил гост на Пуд. Понеже това било допусти­мо, плотът бил приложен към пап­ския олтар в Латеранската базили­ка, където се пази и до днес.

Апостол Петър ще да е живял и в дома на Акила и Прискила на Авентинския хълм, както по-рано апостол Па­вел е живял при тях в Коринт. Те­зи двамата били изгонени от Рим около 50-та година, когато импера­тор Клавдий заповядал всички иудеи да напуснат града поради споро­вете, които избухнали между тях (вж. Деяния на светите апостоли 18:2; Светоний, Биогра­фия на император Клавдий, 25-та глава). От тази домашна църква, която се образувала около благочестивото се­мейство на Акила, възникнала през IV-ти век църквата на св. Прискила. Под нея е разкрита римска жилищ­на сграда и дори школа на езическия бог Митра. В баптистерия още стои издълбан голям дорийски капител, който е служел за кръщален купел. Един надпис от XIII-ти век сочи, че то­ва е бил купелът на св. апостол Петър. От тези слаби доказателства може да се заключи, че в ранното християн­ство тук са били кръщавани повяр­валите в Иисус.

Прочетете още „По следите на първовърховните апостоли в Рим*“ →

Дошъл ли е до нас оригиналът на Библията?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Андрей Десницкий

Често може да се чуе, че християнското Писание е било повредено: уж оригиналът не е достигнал до нас, Иисус навремето проповядвал едно, а учениците Му (преди всичко Павел) прибавили към проповедта Му нещо свое, различно. А и в пресата периодично се появяват съобщения за откриването на някакъв пореден „сензационен“ документ, представящ евангелската история в съвсем различна светлина… Та имаме ли ние автентичния текст на Свещеното Писание?

Оригинал или копия?

Оригиналите на библейските книги, тоест ръкописите, написани собственоръчно от пророк Моисей или апостол Павел, разбира се, не са достигнали до нас. Материалът за писане по онова време е бил папирусът – широки дълги листове, изработени от стъблата на растение, разпространено в делтата на Нил и на някои други заблатени места в Близкия Изток, или, много по-рядко, пергамент – специално обработена животинска кожа. Но пергаментът бил твърде скъп, а папирусът – твърде нетраен: рядко някоя папирусна книга се запазвала по-дълго от половин век.

По същество всички достигнали до нас оригинали на древни ръкописи са откъси от лична кореспонденция и делови документи, някога изхвърлени на египетските бунища (само в Египет сухият климат е позволил те да се запазят), както и надписи върху твърди повърхности (глинени плочки, камък). Всички древни литературни произведения обаче са достигнали до нас в по-късни преписи. Първите известни копия на поемите на Омир са направени не по-рано от пет века след смъртта на техния създател. До нас са достигнали малко повече от шестстотин ръкописа на „Илиада“ – най-четеното и най-почитано произведение в Древна Гърция, около триста ръкописа на трагедиите на Еврипид, а шестте първи книги на „Анали“ на римския историк Тацит са се запазили само в един-единствен препис от IX-ти век.

За сравнение: днес са известни повече от пет хиляди ръкописа, съдържащи различни части от Новия Завет. Най-ранните от тях са направени на папируси в Египет на границата между I-ви и II-ри век след Христа, само няколко десетилетия след смъртта на апостолите. Те, по-специално, съдържат откъси от Евангелието според Иоан, написано в самия край на I-ви век.

Но откъде всъщност е известно, че даден ръкопис наистина съдържа оригиналния текст на омировите поеми или на Библията? В наше време една фалшификация сравнително лесно може да бъде разкрита. Ръкописите се изследват и съпоставят – що се отнася до Новия Завет, с това се занимава цял научен институт в германския град Мюнстер. Освен това, фалшифицирани могат да се окажат няколко ръкописа, но не и хиляда.

Дори в случаите, когато древен текст е достигнал до нас само в едно-две копия, неговата автентичност може да бъде потвърдена или отхвърлена въз основа на множество данни. Дали авторът не се обърква в историческите подробности на периода, който описва? Добре ли познава географията на мястото, където се развива действието? На какъв език пише, какви думи използва? Потвърждават ли се свидетелствата му от независими източници? Цитира ли се книгата му от други автори, известна ли е на читателите от по-късно време? Така че да се различи фалшификат съвсем не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед.

В петте хиляди достигнали до нас ръкописа на Новия Завет се срещат някои различия (по-подробно за това ще разкажем по-нататък), но в тях не се съдържа никаква друга вест, освен евангелската. В нито един от тях не е написано, че Иисус не е бил Божи Син или че не е умрял на Кръста. Ако всичко това е резултат от дейността на някаква огромна банда фалшификатори, работили по целия Средиземноморски свят не по-късно от началото на II-ри век след Христа, то тогава, очевидно, в този свят изобщо не е било възможно да се създаде каквато и да било правдоподобна история.

Библията – книга на Църквата

Библията говори не само за Христос, но и за самата себе си по начин, който е принципно различен, например, от Корана. Това е една от онези очевидни баналности, които хората са склонни да забравят. Мюсюлманите вярват, че Коранът е Божие откровение, изпратено на един-единствен човек – Мохамед, който го е записал „по диктовка“ от Бога, без да прибави нито една дума от себе си. Затова за тях всеки земен текст на Корана е само копие на небесния Коран – истинското Божие Слово, над което на земята няма, не е имало и никога няма да има нищо по-висше. Първо е бил Коранът, а от него е произлязъл ислямът. Затова, между другото, Коранът, от гледна точка на исляма, е непреводим: всички негови преводи са само спомагателни средства, а за автентичен може да се смята единствено арабският текст.

За християнина обаче слязлото на земята Божие Слово е преди всичко не книга, а Личност, Иисус Христос, Който е съществувал предвечно и е основал на земята Своята Църква. Разказват, че веднъж един православен свещеник в САЩ се срещнал с уличен проповедник от една протестантска конфесия. „Искате ли да ви разкажа за църквата, която е основана на Библията?“, радостно му предложил проповедникът. „А искате ли аз да ви разкажа за Църквата, която е написала Библията?“, отвърнал му свещеникът.

И той е бил прав, защото Самият Христос не ни е оставил никакви писмени текстове. Дори Евангелието първоначално се е предавало като устен разказ, а посланията са били написани от различни апостоли (преди всичко от Павел) като пастирски наставления по конкретни поводи. И към времето, когато е била завършена последната книга на Новия Завет, Евангелието според Иоан, християнската Църква вече е съществувала повече от половин век… Затова, ако искаме да разберем Библията, трябва да се обърнем към християнската Църква, защото първична е именно тя.

Откъде произлиза библейският канон?

Но на какво основание изобщо смятаме, че Библията е Свещено Писание? Може би тя е просто един от многото сборници с древни предания? През всички времена е имало хора, които са се наричали пророци, пратеници, претендирали са да са Христос – та нима трябва на всеки да вярваме и да признаем писанията на всекиго за Писание?

Една книга може да стане Писание само в общността на вярващите, които признават нейния авторитет, определят нейния канон (точния състав), тълкуват я и, накрая, я преписват. Християните вярват, че всичко това е ставало не без участието на Светия Дух, Който е говорил чрез авторите на библейските книги и Чиято помощ е необходима и днес, за да можем правилно да разбираме тази книга. Но Духът не отменя човешката личност – напротив, Той ѝ позволява да се разкрие в пълнотата си.

А понеже този процес се развива в историята, на християнството е чуждо разбирането за едно веднъж и завинаги дадено Откровение, което всички следващи поколения могат единствено да изпълняват. Не, но както Христос е въплътеният Син Божи, така и самото християнство се въплъщава в нашата земна история, запазвайки вътрешното си единство, но придобивайки нови черти и особености във всяко поколение и във всеки народ.

Затова и новозаветният канон – списъкът на книгите, които съставляват Новия Завет, не се е оформил веднага. Така например, на Изток дълго време са се отнасяли с известно недоверие към книгата Откровение, вероятно заради нейния мистичен характер, а на Запад – към Посланието на апостол Павел до евреите, понеже по стил и съдържание то се различава осезаемо от другите му послания (макар и да не им противоречи). Впрочем, както добавяли християнските богослови, дори и ако той не е писал това послание, то във всеки случай е било написано от самата Църква.

Що се отнася до Евангелията, тук всичко е просто. От самото начало Църквата е познавала онези четири Евангелия, които в крайна сметка влизат в канона на Новия Завет, и нито в един от достигналите до нас списъци не се срещат други. Именно в тях Църквата е виждала познатия и възлюбен лик на Христа – и нищо друго не ѝ е било нужно.

Ориген още в началото на III-ти век изброява тези четири Евангелия, „които единствено и безусловно се приемат в Божията Църква“. А през IV-ти век св. Кирил Иерусалимски отбелязва: „В Новия Завет влизат само четирите Евангелия, а останалите носят лъжливи имена и са вредоносни. Манихеите написаха Евангелието от Тома, което, опетнявайки благостта на името „Евангелие“, погубва душите на простодушните. Приемайте също и Деянията на дванадесетте апостоли, заедно със седемте съборни послания – на Яков, Петър, Йоан и Юда; и като печат върху всички тях и върху последните трудове на учениците – четиринадесетте послания на Павел.“

Разбира се, ранните християни понякога почитали наред с тях и някои други книги, написани почти по същото време и продължаващи апостолската традиция, например „Пастир“ на Ерм или посланията на Климент Римски. Днес такива книги, които не са включени в Библията, но се намират сякаш на нейната граница, обичайно се наричат апокрифи. Те напълно съответстват на Новия Завет и изобщо не претендират да представят някаква сензационна версия на евангелската история.

Окончателно новозаветният канон се оформя едва към края на IV-ти век и вече седемнадесет века съдържа едни и същи 27 книги практически във всички християнски църкви. Този въпрос никога и никъде не е бил предмет на спор (единственото по-особено изключение е Етиопската църква, която е добавила към него няколко ранни апокрифа). По какви критерии именно тези книги са били признати за канонични? Та нали сам апостол Павел, например, е написал и Послание до лаодикийците, а някои отхвърлени от Църквата Евангелия носят имената на апостолите Петър, Тома и Юда (не Искариот) – защо те не са били включени в канона? И защо, напротив, в него са влезли Евангелието според Лука и Деянията на светите апостоли, макар техният автор изобщо да не е бил свидетел на земния живот на Христа?

Авторът Андрей Сергеевич Десницкий

Работата е там, че статутът на дадена книга изобщо не зависи от статута на нейния предполагаем автор. В древността към „авторското право“ изобщо са се отнасяли по-просто, като са давали на книги, написани след смъртта на известни личности, техните знаменити имена. Така един от най-ранните сборници с християнски химни се нарича „Оди на Соломон“, макар че, естествено, никой не е мислел, че сам цар Соломон би могъл да ги напише. Следователно Евангелията, носещи имената на апостоли, всъщност може да са били написани от други хора. Не в авторството е въпросът – Църквата е признавала за Свещено Писание онези книги, в които е разпознавала като в огледало най-пълното и вярно изразяване на своята вяра. И никакви външни критерии не могат да обяснят този избор.

А със Стария Завет положението е по-сложно. Неговият канон се различава при различните християнски общности. Така Руската православна църква признава 50 книги – приблизително толкова (с незначителни различия) броят и другите православни и католици, които следват традицията на ранната Църква. А юдеите, чийто канон окончателно се оформя към края на I-ви век след Христа, вече след разделянето им с християнството, имат в Танаха (така те наричат Библията) 39 книги.

Протестантите, още от времето на Реформацията, следват по отношение на Стария Завет именно юдейския канон, затова в техните издания на Библията не се включват „Премъдрост на Сирах“, „Товит“, „Юдит“, „Макавейски книги“ и някои други, които обаче напълно съответстват по съдържание на останалите книги на Стария Завет. Католиците наричат тези книги второканонични, протестантите – апокрифни, а православните – неканонични. Въпреки това, в православните издания на Библията те задължително се включват, тъй като древните християни са ги признавали за част от Свещеното Писание.

Прочетете още „Дошъл ли е до нас оригиналът на Библията?*“ →

Новият Завет и гностицизмът*

Публикувано на от Dragan Bachev

Главен асистент д-р иеромонах Павел Стефанов

Новият Завет е по-надежден източник на информация за гностицизма от често фрагментарните и проти­воречиви изявления на ересиолозите. Съвременните изследвания по то­зи въпрос се предприемат в две на­соки – християнизиране на гности­цизма, което може да се смята за доказано, и гностицизиране на христи­янството, което и в бъдеще ще оста­не предмет на дискусии. В резултат на процесите в тези две насоки хрис­тиянството се утвърждава като Православие и гносисът се елиминира като ерес. Редно е да се отбележи, че в новозаветната епоха гностиците са явление вътре в Църквата, а не извън нея, и я препоръчват за хрис­тияни. Св. апостол Павел предупреждава клириците, че сред тях ще се появят „мъже, които ще говорят изопаче­но“ и ще увличат неукрепналите във вярата (Деяния на светите апостоли 20:29-30). Може да се предположи, че най-ранното ели­нистично християнство преди апостол Павел се докосва до гносиса, разп­ространен в приморските градове на Палестина, Сирия и Мала Азия (осо­бено Антиохия), вероятно с посред­ничеството на елинистично-гностическото юдейство. Именно в тези райони гностицизмът осъществява симбиоза с християнството и се съз­дават развитите гностически систе­ми от II-III век[1].

Централен фактор в това разви­тие е апостол Павел – еврейски занаят­чия, по образование строг фарисеин, от Tapс в Киликия, който около 33-та година става внезапно последовател на Христос и е умъртвен в Рим около 64-та година. Той се противопоставя енер­гично на лъжливите учения, плъз­нали сред основаните от него об­щини и включващи гностически ми­тове. В самите послания на апостол Па­вел се откриват концепции на ели­нистичното юдейство, вероятно пов­лияни и от есейски възгледи, върху които гностиците изграждат по-къс­ните си митофилософски доктрини. Той прокарва различие между ду­шевните и духовните хора. Послед­ните са нови твари, участници в Бо­жията слава (1 Коринтяни 2:10-3:18) и не носят игото на Закона (Галатяни 3:28; 1 Коринтяни 12:13). Плътта и духът като светлината и тъмнината са непри­мирими контрасти (Римляни 8:5-10, 13:11-13; 1 Солуняни 5:4-6). В сътворения видим свят царуват сатаната и неговите демонични сили (1 Коринтяни 2:6-8; 2 Коринтяни 4:4; Галатяни 4:3, 9). Старозаветният Закон е предаден също чрез ангели (Галатяни 3:19). Апостол Павел препоръчва отхвърляне на този свят и отбягване на брака (1 Коринтяни 7:32-34), като поддържа, че „плът и кръв не могат да наследят царст­вото Божие“ (1 Коринтяни 15:50). Паде­нието на Адам внася греха и смърт­та в света (Римляни 5:12-21). Само Христовото изкупление отменя проклятието и създава ново чове­чество на Духа (1 Коринтяни 15:21, 44, 49). Спасителят се „понизява“ чрез въп­лъщение в материалния свят, но не е познат и признат, като страда до­ри до смърт (2 Коринтяни 8:9; 1 Коринтяни 2:8; Филипяни 2:6-11[2]). Изкупените вярва­щи са обединени с Него в едно тя­ло, осветено от Духа, за разлика от неизкупеното човечество на праро­дителя (Римляни 5:12-14; 12:4-8; 1 Коринтяни 12:12-17; 15:22, 48-49). Вярата се пос­тига чрез познание за истините на спасението (Филипяни 3:8-10; 1 Коринтяни 2:6-8). Апостол Павел духом се възнася до „третото небе“ и се наслаж­дава на неизказани слова (2 Коринтяни 12:4) – едно неописуемо мистично преживяване, за което мечтаят всички истински гностици.

Напрежението нараства особе­но в Коринт, чиято църква е осно­вана от апостола около 41-ва година. Той ѝ отп­равя две послания, датирани към 49-50 година. Досега се приемаше, че опонен­тите му в Коринт са юдеохристияни или елинизирани юдеи, но през пос­ледните две десетилетия се налага версията, че те са гностици[3]. Сигур­но е, че са от еврейски произход (2 Коринтяни 11:22). Те претендират, че познанието (гносисът), а не вярата, е необходимо условие за спасе­ние.Терминът γνώσις се среща 15 пъти в двете послания до коринтяните (1 Коринтяни 1:5, 8:1; 13:2, 8; 2 Коринтяни 2:14, 4:6). Смутителите се гордеят, че са „духовни“ и „съвършени“, прите­жават недостъпно за останалите „знание“ и всичко им е позволено (1 Коринтяни 8:1-3; 10:23). Като хора, кои­то са „получили“ Духа, те вече са „преживели“ възкресението (1 Коринтяни 15:29-32; 2 Коринтяни 5:1-5). Убеждението, че първо трябва да се постигне въз­кресението, а след това смъртта, про­изхожда от апокрифното евангелие на Филип (19:15-19[4]). Сред еретици­те има немалко жени, които в екс­таз изричат пророчества (1 Коринтяни 11:5). Те свеждат Евхаристията до нивото на обикновено задоволяване на апетита (1 Коринтяни 11:17-34) и се кръ­щават в името на мъртвите (1 Коринтяни 15:29[5]). Гностиците отхвърлят „зем­ния“ Иисус в полза на „небесния“ Христос (1 Коринтяни 12:3) – особеност, характерна и за офитската секта[6]. Подобни условия, които са плод на гностическа пропаганда, съществу­ват също в Солун, Филипи, Колоса и Ефес.

Еретиците проникват и в христи­янската община на Колоса в Мала Азия, до която е адресирано друго послание на anостол Павел (около 60-та година). Тех­ни отлики са поклонението на анге­ли, таченето на визионерски прежи­вявания и обещаването на апотеоз за последователите, приели тайно поз­нание (2:18, 20). Те презират света и налагат всевъзможни табута (2:21). Колкото и да е странно, този аске­тичен манталитет се съпътства от отдаване на всякакви страсти (3:5), които явно се схващат като изява на превъзходство над материята. В от­говор апостолът изтъква Христос като „образ на невидимия Бог“ (1:15) и посредник между небесната и зем­ната сфера, разпнал на кръста ста­рото греховно тяло на цялото чове­чество[7]. Почти всички учени се обе­диняват зад становището, че еретиците в Колоса са гностици, но Франсис е непоколебим, че те били елинистични юдеи или даже неопитагорейци[8].

Идеи, чиято образност и език на­помнят за гностически разбирания от I-ви век, се срещат в посланието до ефесяни[9], писано скоро след това до колосяни. То предава еклезиологията на апостол Павел: брачния съюз между Христос и Църквата (5:25-32), Хрис­тос като космически Човек (1:10, 2:14-18, 4:8-11) и глава на Неговото тяло – Църквата (4:12-16, 5:23). По­добни тенденции присъстват и в пос­ланието до евреите (1:5-2:18, 3:7-4:10, 5:14, 10:20), чието авторство и датировка остават неустановени[10].

И в християнската община на Филипи не се наблюдава единомис­лието и разбирателството, така же­лани от апостол Павел. Тук също агити­рат „псета“ и „зли работници“, кои­то налагат на християните връщане към задължителното за Стария За­вет обрязване (3:2). Повечето учени приемат, че те са юдействащи, кои­то „проповядват Христа нечисто“ (1:16) и са „врагове на кръста Хрис­тов“ (3:18). Други изследователи, ка­то се позовават на обвиненията на апостола в преяждане и разврат (3:19), допускат, че размирниците са оргиастично настроени гностици[11].

Твърде общо е и описанието на нарушителите на реда, дадено от апостола във второто му послание до солунската община. Те безпоко­ят вярващите с уверения, че вече настъпва парусията и е излишно да се работи (2:2, 3:11-12). Окачестве­ни са като „лукави човеци“ (3:2), ко­ито постъпват безчинно (3:6). Спо­ред едни учени става въпрос за разколници, споделящи елинистичната идея, че свободните граждани не трябва да се занимават с физически труд. Според други смутителите са гностици, които настояват, че Вто­рото пришествие вече се е сбъднало и нравствените ограничения са отменени завинаги[12].

Прочетете още „Новият Завет и гностицизмът*“ →

„Ако някой не иска да работи, не трябва да яде“

Публикувано на от Dragan Bachev

Иво Братанов

Във Второто послание до солуняни (3:10) св. апостол Павел пише: „Когато бяхме с вас, то­ва ви нареждахме: ако някой не иска да работи, не трябва да яде[1].“ Поня­кога у нас поръката на св. апостол Павел се цитира неправилно и това ни дава повод да се спрем върху нейния автентичен сми­съл.

Идеята, изложена в 2 Солуняни 3:10, е съвър­шено ясна и недвусмислена[2]: тези, които не желаятда се трудят, нямат право на прехрана. Естествено, в това число не вли­зат децата, старците, болните и недъгави­те. Хора, които поради възрастта си или поради различни страдания не могат да ра­ботят (макар и да желаят това!), имат пъл­но право да получават средства за прежи­вяване. Както се подсказва от 2 Солуняни 3:10-12, в град Солун някои новообърнати христия­ни са предпочитали да живеят от милости­нята на Църквата, а не да се издържат от плодовете на своя труд. Св. апостол Павел адресира думите си в разглеждания стих тъкмо към злоупотребяващите с благотво­рителността на светата Църква. Такива хора не бива да ядат, защото могат, но не желаят да се трудят, и защото чрез своята леност нарушават Божията заповед към Адам: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си“ (Битие 3:19). От тази заповед не е освободен ни­кой човек, който може да се труди – нито богатият, нито бедният. Затова чрез Чет­въртата Божия заповед ни е наредено шест дни да работим (Изход 20:8-9; Второзаконие 5:12-13; срв. Левит 23:3); затова и Спасителят твърде ясно посочва чрез притчата Си за раздадените таланти, че никой не бива да се отдава на безделие (Матей 25:14-30; Лука 19-27). В Псалом 127 също така се казва: „Блажен всеки, който се бои от Господа, който ходи по Негови­те пътища! Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!“(1-2).

Самият св. апостол Павел изисква все­ки измежду новоповярвалите християни който може, да се труди. В Ефесяни 4:28 той пи­ше: „Крадецът да не краде вече, а по-добре да работи, като върши с ръцете си полезна работа, за да има да отдели за този, който се нуждае“, а в 1 Солуняни 4:11-12 посочва: „По­казвайте усърдие за смирен живот; върше­те своите си дела и се трудете със собстве­ните си ръце, както ви поучавахме по-рано, за да се отнасяте с невярващите както подобава и да не сте в тежест на никого.“

Но св. апостол Павел не само настав­лява, а и практически изпълнява своите по­ръки за труда. Повече от всички други апос­толи той се е потрудил за разпространени­ето на Божието благовестие (1 Коринтяни 15:10; 2 Коринтяни 11:23), като извършва четири мисионерски пътувания в многобройни градове на то­гавашната Римска империя (Деяния на светите апостоли 13:1-14; 15:36; 18:22-23; 21:17; 27:1-44; 28:16) и напис­ва редица послания до новоосновани църк­ви и до частни лица. Всички тези трудове са предостатъчни; за да подсигурят преживяването на великия Апостол на езични­ците, тъй като “работникът заслужава сво­ята прехрана“ (Матей 10:10; Лука 10:7; срв. Второзаконие 25:4; 1 Коринтяни 9:9-11; 1 Тимотей 5:18). Въпреки това св. апостол Павел се труди и физически, за да се прехранва сам (1 Коринтяни 4:12). Той работи „де­нем и нощем“, за да не обремени някого, докато проповядва Божието благовестие (1 Солуняни 2:9). В Деяния на светите апостоли 20:34-35 е засвидетелствано следното негово изказване пред презвите­рите в Ефес: „Сами знаете, че тези мои ръ­це ми послужиха за моите нужди и за нуж­дите на онези, които бяха с мене. С всичко ви показах, че така трябва да се трудите и да подпомагате слабите.“ Както се знае от Свещеното Писание, св. апостол Павел прави шатри, докато живее в Коринт (Деяния на светите апостоли 18:3).

Във връзка със смисъла на разглежда­ния стих трябва да бъдат изтъкнати и следните факти:

1.Отрицателната форма „не иска“ е засвидетелствана във всички древни пре­писи на 2 Солуняни 3:10.

2.Латинският превод на 2 Солуняни 3:10 също така съдържа отрицателната форма не ис­ка (латински non vult). Ето как е преведен раз­глежданият стих в латинския превод на Но­вия Завет: „Nam et cum essemus apud vos, hoc denunciabamus (така! – в скоби наши – Иво Братанов) vobis: quoniam si quis non vult operari nec manducet[3]“.

3.Църковнославянските преводи на 2 Солуняни 3:10 също съдържат отрицателната фор­ма не иска (църковнославянски не хо́щетъ). Ето как е преведен в тях проучваният тук стих: „и́бо егда́ бе́хомъ оува́съ, сiе́, завещава́хомъ запреща́юще, я́ко а́ще нехо́щетъ кто́ де́лати, данея́стъ“ (в Острожката Библия)[4] и “Ибо егда́ бе́хомъ оу́ ва́съ, сiе́ завещава́хомъ ва́мъ, я́ко а́ще кто́ не хо́щетъ де́лати, ниже́ да я́стъ“ (в окон­чателната редакция на църковнославянския превод на Свещеното Писание[5]).

Прочетете още „„Ако някой не иска да работи, не трябва да яде““ →

Животът на апостол Павел*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. Александър Павлович Лопухин

В живота на апостол Павел трябва да се разграничат три основни етапа: неговият живот като юдеин и фарисей, обръщането му към Христос и животът и дейността му като християнин и апостол.

Апостол Павел преди своето обръщане

Павел е роден в Киликийския град Тарс, разположен на границата между Сирия и Мала Азия (Деяния на светите апостоли 21:39). Той е евреин от Вениаминовото племе (Римляни 11:1; Филипяни 3:5). Първоначалното му име е Савел (или Саул), най-вероятно дадено в чест на първия цар на Израил, който също произхождал от Вениаминовото племе. Родителите на Савел принадлежали към фарисейската партия, тоест строго ревностни изпълнители на Моисеевия закон (Деяния на светите апостоли 23:6; срв. Филипяни 3:5). Вероятно бащата или дядото на апостол Павел е получил римско гражданство за някакви заслуги – факт, който по-късно ще се окаже от голяма полза в мисионерската дейност на Павел (Деяния на светите апостоли 16:37 и сл.; Деяния на светите апостоли 22:25-29, 23:27).

Говоримият език в дома на Павел със сигурност е бил общоразпространеният тогава в юдейските общности на Сирия – сиро-халдейски. Въпреки това е без съмнение, че още като дете Савел се е запознал добре и с гръцкия език, който е бил основният говорим език в Тарс (На Изток, в големите градове, и днес се срещат немалко хора, които говорят на два-три езика. И такива хора се срещат и сред по-нисшите слоеве на обществото). В онези времена Тарс съперничел на Атина и Александрия по отношение на образоваността на жителите си. Като талантлив и любознателен младеж, Павел едва ли би могъл да остане без допир до гръцката литература. От неговите послания и речи можем да заключим, че той е бил запознат с творчеството на някои гръцки поети. Първият цитат от гръцки автор, който той прави, е от киликийския поет Арат (и също приписван на Клеант): „Негов сме и род“ (Деяния на светите апостоли 17:28). Вторият е от Менандър (1 Коринтяни 15:33), а третият – от критския поет Епименид (Тит 1:12). Хипотезата, че апостол Павел е познавал донякъде гръцката литература, се подкрепя и от факта, че му се е налагало да говори пред образовани атиняни. За тази цел той би трябвало поне до известна степен да е запознат с техните религиозно-философски възгледи, отразени в поетичните творби на гръцките мислители.

Въпреки това възпитанието и обучението на Павел несъмнено са били насочени към юдаизма и равинизма, за което свидетелстват неговата своеобразна диалектика, начинът му на изложение и стилът му. Съвсем вероятно е, че поради изключителните му способности, още от ранна възраст той е бил определен за равинско служение. Възможно е именно с тази цел родителите на Павел да са се погрижили да му осигурят обучение в занаята на шиенето на шатри (гръцки σκηνοποιός –  Деяния на светите апостоли 18:3), тъй като според юдейското разбиране равинът трябва да бъде материално независим от своите ученици (Pirke Abot, II, 2).

Св. апостол Павел

Ако вземем предвид всички тези обстоятелства от детството на Павел, напълно ще разберем неговата благодарност, с която по-късно казва: „Бог, Който ме избра още от утробата на майка ми“ (Галатяни 1:15). Ако наистина задачата, определена за Павел, е била да освободи Евангелието от покрова на юдейството, за да го предложи в чисто духовен вид на езическия свят, то тогава той е трябвало да съчетава в себе си две на пръв поглед противоречиви условия. От една страна, той е трябвало да произхожда от самите недра на юдейството, защото само така можел дълбоко да познае какво означава живот под Закона и лично да се убеди в неговата неспособност да спаси човека. От друга страна, той е трябвало да бъде свободен от националната юдейска неприязън към езичниците – неприязън, особено дълбока в палестинското юдейство. Може би в известна степен именно това, че е израснал сред гръцката култура, с която, както знаем, е бил добре запознат, му помогнало да отвори вратите на Божието Царство пред езичниците от целия свят.

Така юдейското законничество, гръцката образованост и римското гражданство са предимствата, които апостол Павел е притежавал заедно с особено даруваните му от Христос духовни дарби, необходими му в мисията да проповядва Евангелието по цялата земя.

Когато юдейските момчета навършвали 12-годишна възраст, обикновено ги водили за пръв път в Иерусалим по време на един от главните празници – от този момент нататък те ставали, според тогавашния израз, „синове на Закона“. Така вероятно е било и с Павел. Но той останал да живее в Иерусалим, изглежда, при свои роднини, за да постъпи в равинско училище (срв.  Деяния на светите апостоли 23:16). По онова време в Иерусалим се прочул със знанията си по Закона един от учениците на прочутия Гилел – Гамалиил, и бъдещият апостол заел място „при нозете на Гамалиил“ (Деяния на светите апостоли 22:3), ставайки негов усърден ученик. Макар самият учител да бил човек с по-умерени възгледи, неговият ученик станал най-ревностен изпълнител на Моисеевия закон както в теорията, така и в практиката (Галатяни 1:14; Филипяни 3:6). Той насочил всичките си волеви усилия към осъществяването на идеала, начертан в Закона и в тълкуванията на отците, за да бъде удостоен със славно място в Царството на Месията.

Павел съчетавал в себе си три качества, рядко срещащи се заедно у един човек: сила на ума, твърдост на волята и живост на чувствата, които качества още тогава привлекли вниманието на неговите началници. Но външността му не създавала особено благоприятно впечатление. Варнава, в Ликаония, бил сметнат за Юпитер, а Павел – само за Меркурий, което показва, че първият е изглеждал значително по-внушително от втория (Деяния на светите апостоли 14:12). Въпреки това едва ли трябва да се отдава особена тежест на свидетелството на апокрифното съчинение от II-ри век – Деянията на Павел и Текла, където Павел е описан като нисък човек, плешив и с голям нос… Дали Павел е бил с физически слабо телосложение, трудно е да се каже със сигурност. От време на време у него действително се проявявали признаци на телесна немощ (Галатяни 4:13), но това не му попречило да обиколи почти целия юг на тогавашна Европа. Що се отнася до „ангела сатанин“, който му бил даден (2 Коринтяни 12:7), това не означава непременно телесна болест – то може да се разбира и като указание за особените гонения, на които Павел бил подложен в хода на своята мисионерска дейност.

Сред юдеите било обичайно рано да се встъпва в брак. Бил ли е женен Павел? Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, а по-късно Лутер и реформаторите, са давали утвърдителен отговор на този въпрос. Но тонът, с който апостол Павел говори в Първото послание до коринтяните относно дадения му дар (1 Коринтяни 7:7), по-скоро служи като основание за предположението, че Павел не е бил женен.

„Савле, Савле, защо Ме гониш?“ – пита възкръсналият Христос св. апостол Павел, все още като Савел, край Дамаск

Видял ли е апостол Павел Иисус Христос по време на пребиваването си в Иерусалим? Това е твърде вероятно, като се има предвид, че Павел е присъствал в Иерусалим по време на големите празници, а Господ Иисус Христос също посещавал града тогава. Но в посланията на апостол Павел няма никакво пряко указание за такава среща (думите във 2 Коринтяни 5:16 се отнасят само до „плътския“ характер на разпространените сред юдеите очаквания за Месията).

След като достигнал 30-годишна възраст, Павел, като най-ревностен фарисей и враг на новото християнско учение, което му се струвало заблуда, получил от юдейското началство поръчение да преследва привържениците на новото учение, тогава още наричани от юдеите просто „еретици назаряни“ (Деяния на светите апостоли 24:5). Той присъствал при убиването с камъни на св. Стефан и активно участвал в гоненията срещу християните в Иерусалим. След това се отправил към Дамаск, главния град на Сирия, с писма от Синедриона, които му давали пълномощия да продължи инквизиторската си дейност и там.

Обръщане към Христос

Павел не намирал утеха в своето ревностно дело. Както личи от 7-ма глава на Посланието до римляните, той съзнавал, че по пътя към постигане на праведността, начертана от закона, пред него стои сериозна пречка, а именно плътската похот (стих 7). Болезненото чувство за безсилие в стремежа към добродетелност било, така да се каже, отрицателната предпоставка за великия вътрешен прелом, който настъпил у него по пътя към Дамаск. Напразно се опитвал да насити душата си, копнееща за праведност, с ревностни усилия в защита на закона: не успял да заглуши в себе си тормозещата мисъл, че чрез закона спасението не може да бъде постигнато…

Но би било съвсем в противоречие с цялата история на Павел, ако обясним този прелом като естествен резултат от неговото духовно развитие. Някои богослови тълкуват случилото се с Павел по пътя към Дамаск като чисто субективно преживяване, протекло само в съзнанието му. Например Галстен (в труда си „За евангелието на Петър и Павел“) излага някои находчиви аргументи в подкрепа на такава хипотеза, но дори неговият учител Баур, който също смятал явяването на Христос за „външно отражение на вътрешното духовно състояние“, не могъл да отрече, че това събитие си остава изключително тайнствено. Самият апостол Павел възприема своето обръщане не като дело на собствена воля, а като насилствено призоваване от страна на Христос, Който го избрал за Свой съд в делото на човешкото спасение (1 Коринтяни 9:16, 18; срв. Галатяни 1:5-6). С това тълкуване на самия Павел съвпадат и сведенията, които се съдържат в книгата Деяния на апостолите. Три пъти в тази книга се разказва за обръщането на Павел (Деяния на светите апостоли 9:1-22; 22:3-16; 26:9-20), и във всички тези места намираме указания, че и спътниците на апостола са били свидетели на нещо тайнствено, което, макар и да се е случило лично с Павел, в някаква степен се извършвало сетивно, било достъпно за възприятията. Казва се, че те не видели лицето, което говорело с Павел (Деяния на светите апостоли 9:7), но видели сияние по-ярко от обедната светлина (Деяния на светите апостоли 22:6; 26:13); те не разбрали ясно думите, изречени към Павел (Деяния на светите апостоли 22:9), но чули звуците на гласа (Деяния на светите апостоли 9:7). От това несъмнено можем да заключим, че „явяването при Дамаск“ е било обективно събитие, външно.

Св. апостол Павел извършва бягство от Дамаск

Самият Павел бил толкова уверен в това, че в Първото послание до коринтяните (1 Коринтяни 9:1), за да докаже истинността на своето апостолско призвание, се позовава именно на този факт – „че е видял Господа“. В глава 15-та на същото послание той поставя това явяване наред с явяванията на Възкръсналия Христос на апостолите, като го отделя от своите по-късни видения. А и целта на тази глава показва, че той не е имал предвид нищо друго освен външното, телесно явяване на Христос, защото целта ѝ е да изясни реалността на телесното възкресение на Господа, за да изведе от този факт заключението за реалността на възкресението на телата изобщо. Но вътрешните видения никога не биха могли да служат като доказателство нито за телесното възкресение на Христос, нито за нашето. Трябва да се отбележи още, че когато апостолът говори за видения, той се отнася към тях много критично. Така например говори колебливо за възнасянето си до третото небе: „не зная“, „Бог знае“ (2 Коринтяни 12:1 и сл.). А тук говори за явяването на Господа без никакви уговорки (срв. Галатяни 1:1).

Прочетете още „Животът на апостол Павел*“ →