Иван Денев

Град Ефес се намирал на малоазийския бряг на Егейско море, при устието на река Каистро. Бил голям търговски, културен и религиозен център. Когато Мала Азия станала римска провинция, градът бил седалище на римски проконсул. В него се намирало едно от седемте чудеса на света – прочутият храм на богинята Артемида – Диана Ефеска (Деяния на светите апостоли 19:27, 35). В храма се пазел идол на богинята. Местните жители (езичници) вярвали, че той е паднал от Зевс на земята (Деяния на светите апостоли 19:35). Диана Ефеска била широко почитана и храмът бил посещаван от много поклонници. Местни златари правели сребърни храмчета на Артемида и ги продавали, което им осигурявало големи печалби (Деяния на светите апостоли 19:24). В града било разпространено магесничеството (Деяния на светите апостоли 19:19). Имало и много заклинатели (Деяния на светите апостоли 19:13).

Ефес бил средище на тогавашната философска мисъл. По-голямата част от жителите му били езичници, но имало и юдеи, които разполагали със собствена синагога (Деяния на светите апостоли 18:19; 19:8). Ползвали се с право на гражданство и на собствено съдилище[1].

През първите векове на християнството Ефес е епископски център и главен град на областта. Тук доживял старините си св. Иоан Богослов. В 431 година в града бил свикан Третият вселенски събор. От този многоцветущ някога град днес са останали развалини – до съвременното турско селце Айя-Селук. В 1426 година градът Ефес е бил окончателно завладян от османските завоеватели[2]. Предполага се, че е бил разрушен от средноазиатския вожд Тамерлан (1402 година[3]).

За първи път св. апостол Павел посетил този град през пролетта на 53 година, по време на второто си благовестническо пътешествие (51-53) на път от Коринт за Иерусалим (Деяния на светите апостоли 18:1; 19:21[4]). Влязъл в синагогата и разговарял с юдеите. Те го помолили да остане повечко при тях, но той не се съгласил, понеже бързал за Иерусалим (Деяния на светите апостоли 18:19-20).

През пролетта на 54 година апостолът отново посетил Ефес[5]. Отначало проповядвал три месеца в синагогата (Деяния на светите апостоли 19:8), но понеже юдеите противостояли на проповедта му, той се преместил в училището на някой си Тиран, където проповядвал около две години всеки ден (Деяния на светите апостоли 19:9-10[6]).

Проповедта на апостола имала голям успех. Мнозина повярвали, както юдеи, така и елини (Деяния на светите апостоли 19:10, 18). Магесници изгаряли книгите си (Деяния на светите апостоли 19:19). Златарите изгубили голяма част от доходите си. Някой си златар на име Димитър, като събрал еснафа, повдигнал бунт срещу апостола. Градският писар едва успял да усмири бунта им (Деяния на светите апостоли 19:24-40).

Като утихнала вълната, апостолът дал наставления на вярващите и заминал за Македония, а оттам за Елада (град Коринт), където престоял три месеца (Деяния на светите апостоли 20:1-2). И понеже юдеите повдигнали бунт срещу него, той решил да се върне обратно през Македония, с намерения за Петдесетница да бъде в Иерусалим. Напуснал Коринт преди празника Пасха (58 година)[7]. Дните на Безквасници прекарал във Филипи. Оттам отплувал за Троада. Минал през град Асос (срещу остров Лесбос), и оттам покрай островите Митилин, Хиос и Самос, през Трогилия, стигнал в Милит[8] (Деяния на светите апостоли 20:3-17), където произнесъл своята пастирска реч пред ефеските презвитери (Деяния на светите апостоли 20:17-35).

Св. евангелист Лука бележи: „А от Милит прати в Ефес, да повикат презвитерите църковни“ (Деяния на светите апостоли 20:17). Св. Ириней Лионски (II-ри век) пише, че той повикал презвитерите и от съседните на Ефес градове, които били негови духовни чеда[9].

В речта си св. апостол Павел говори за проповедническото си дело в Асия (Деяния на светите апостоли 20:18-21), предсказва бъдещите си страдания (Деяния на светите апостоли 20:22-27), дава необходимите пастирски съвети и наставления (Деяния на светите апостоли 20:28-32), говори за безкористното си благовестническо служение и отправя апел към ефеските презвитери да поддържат слабите и да помнят думите на Господа: „По-блажено е да се дава, нежели да се взема“ (Деяния на светите апостоли 20:33-35).

„Вие знаете, започнал апостолът, как от първия ден, когато стъпих в Асия[10], всичкото време бях с вас, служейки Господу с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни, които ми идеха от злите замисли на иудеите; как не пропуснах нищо полезно да ви го обадя и да ви поуча пред народа и по къщите, като проповядвах на иудеи и на елини покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисуса Христа (Деяния на светите апостоли 20:18-21).

В някои древни ръкописи в началото на речта стои обръщението „Άδελφοι“ (братя!), което е специфично за апостолската проповед[11].

„Вие знаете“ – „Виж, пише св. Иоан Златоуст (347-407), как (Павел) бързо започва и заедно с това не оставя нищо без внимание, но благоустроява всичко… Достойно за удивление е, как той, бидейки поставен в положение да каже за себе си нещо голямо (нещо велико, скоби мои) се старае да запази смирение. … Ето доблестта на учителя, когато може да представи своите ученици свидетели на добрите си дела[12]!“ И което е за учудване, той вършил добри дела неведнъж и дваж, а много години – през „всичкото време“ (Деяния на светите апостоли 20:18) на своя престой при тях (Деяния на светите апостоли 19:8,10; 20:31[13]).

Апостолът служител на Господа „с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни“, които му идвали от злите замисли на юдеите (Деяния на светите апостоли 20:19).

„С голямо смирение“ – В гръцкия текст стои μετά πάσης ταπεινογροσύης“[14] („с всяко смирение“) – усилен израз на апостола, който говори за пълнотата и дълбочината на неговото смирение, и това не е тщеславие, тъй като слушателите му са свидетели на това[15].

„Има много видове смирение, пише св. Иоан Златоуст. Смирение можем да видим в думите и в делата, в отношенията към началника и в отношенията към подчинения… Някои са смирени със смирените и надменни с горделивите – това не е смирение[16]“.

Господ Иисус Христос поставя смирението в основата на Своите блаженства: „Блажени бедните духом, защото тяхното е царството небесно“ (Матей 5:3). Сам Той е образец на голямо смирение: Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Матей 11:29).

Като говори за своето смирение, апостолът същевременно говори и за своята кротост, поради което отбелязва „когато бях с вас“ (Деяния на светите апостоли 20:18). Делата, които той вършел в угода на Господа, ги свършил заедно с тях – с презвитерите. Своите дела той приписва и на своите ученици. Но нима ще кажеш, че той се гордее пред Бога? „Има много хора, наставлява св. Иоан Златоуст, които се гордеят и пред Него, но Той не се гордее даже и пред Своите ученици. Ето достойнството на учителя: да назидава учениците със собствените си добродетели[17]!“

Нататък апостолът говори за своето мъжество, както и за своето търпение, но пак смирено: той служил на Господа „с… много сълзи и сред изпитни които му идвали от юдеите. – Тук намеква за своите страдания, които юдеите му сторили при благовестието на словото, прекрасно описани във второто му послание до коринтяни: „Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмница, и много пъти на умиране. Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояга били, веднъж – с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота “ (11:24-27).

Изразът говори и за голямото му състрадание. „Той страдал, отбелязва св. Иоан Златоуст, за погиващите, за самите виновници на злото, и за случилото се с тях сам се радвал (или скърбял, скоби мои)“[18]. На колосяни той пише: „ Сега се радвам в страданията си за вас и попълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата“ (1:24). Във второто му послание до коринтяни четем: „Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневно против мене нападения и грижата за всички църкви“ (11:28). Той бил готов с радост да понесе „безчестия за името на Господа Иисуса“ (Деяния на светите апостоли 5:41).

Апостолът проповядвал „пред народа и по къщите като им съобщил всичко, което е „полезно“ за тях (Деяния на светите апостоли 20:20). „Имало, пише архиепископ Теофилакт Охридски, и такова, което те не трябвало да знаят. Да скриеш нещо е признак на завист, така да се каже все пак е признак на неблагоразумие. Затова (апостолът скоби мои) прибавил (което, скоби мои) „полезно“[19].

Той проповядвал „на иудеи и елини покаяние пред Бога и вяра в Господа… Иисуса Христа“ (Деяния на светите апостоли 20:21). – Вярата и покаянието, по тълкуванието на архимандрит Михаил, е същността на апостолската проповед[20]. На Петдесетница св. апостол Петър говори: „Покайте се и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете“ (Деяния на светите апостоли 2:38).

С призив за покаяние започна проповедта си и св. Иоан Кръстител: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Матей 3:2) Св. евангелист Матей бележи: „Тогава Иерусалим и цяла Иудея, и цяла Йорданска околност излизаха при него и се кръщаваха от него в река Йордан, като изповядваха греховете си“ (Матей 3:5-6).

На книжниците и фарисеите той говори: „Рожби ехиднини!… Сторете… плод достоен за покаяние“ (Матей 3:8).

Господ Иисус Христос също започна общественото Си служение с призив за покаяние: „Покайте се, защото се приближи царството небесно!“ (Матей 4:17). „Покайте се и вярвайте в евангелието“ (Марк 1:15). „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен“ (Марк 16:16).

Нататък апостолът предсказва своето бъдеще: „И ето сега, свързан от Духа, аз отивам в Иерусалим, без да зная, какво ще се случи там – освен онова, което Дух Свети свидетелства по всички градове, казвайки, че ме чакат окови и скърби“ (Деяния на светите апостоли 20:22-23). – „За какво, пита св. Иоан Златоуст, той говори това? За това, да научи презвитерите да бъдат готови за опасностите (които ги очакват, скоби мои), явни и тайни, и във всичко да се покоряват на Духа[21]“.

„Забележително, пише Блажени Теофилакт, че пророците не знаят всичко, но само това, което им внушава Дух Свети. Ето и Павел, като предсказва като пророк за всичко, което щяло да се случи с него…, едно не знае – какво накрая ще се случи с него след всичко това… Светият Дух го оставил в съмнение, щото, страхувайки се от немощта на плътта, да моли Бога за избавление от изкушението[22]“.

Незнанието се отнася повече до конкретното, което ще се случи с него, докато в общото Духът му открива, че го „чакат окови и скърби[23]“.

В крайна сметка мисълта на апостола бихме могли да предадем така: „Че ме очакват страдания, това зная; а какви изкушения – това не зная[24]“. „Освен онова, което Дух Свети свидетелства по всички градове“. Това не е непосредствено откровение на Светия Дух на апостола, а откровение на други пророци. В Кесария Палестинска пророк Агав му предсказва окови (Деяния на светите апостоли 21:10-11). Дееписателят не съобщава за пророчества в други градове, но той и съвсем бегло предава пътешествието на апостола (Деяния на светите апостоли 20:2-6, 13-16).

„Но мен не ми е за нищо грижа, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост попрището си и службата, която приех от Господа Иисуса, да проповядвам евангелието на Божията благодат“ (Деяния на светите апостоли 20:24). – Тази мисъл на апостола може да се перифразира така: Аз съм готов на всичко, каквото е угодно на Бога. Ако Бог пожелае да свърша в Иерусалим живота си, аз съм готов. С това Бог би ми сторил радост, а не огорчение. „За мене животът е Христос, а смъртта придобивка“ (Филипяни 1:21). Бих се радвал, ако Бог постави безпрепятствен край на моето апостолство, за което съм призван[25].

Следва да се обърне внимание на това, че апостолът приел служението непосредствено от Пастиреначалника Христа – да проповядва, „евангелието на Божията благодат“. Тук той обръща внимание само на едната страна на пастирското си служение – учителската.

„Виждаш ли, отбелязва св. Иоан Златоуст, че тези думи не са на плачещ, но на смирено разсъждаващ, поучаващ другите и състрадаващ на случилото се! (Апостолът, скоби мои) не казал: аз скърбя, но „не ме е грижа за нищо, нито ми е свиден животът“. Тези думи той не казва за себе си, а за да научи, както преди, презвитерите, както на смирение, така и на мъжество, дръзновение [26]“.

„И сега, ето, аз зная, че няма вече да видите лицето ми всички вие, между които ходих и проповядвах царството Божие“ (Деяния на светите апостоли 20:25). – Личната убеденост на апостола, че ефеските презвитери няма повече да видят лицето му идва от онова, което Дух Свети свидетелствал за него по градовете чрез богоизбрани мъже, както и от неговото лично предчувствие за бъдещите му страдания и смърт[27].

Главен асистент д-р иеромонах Павел Стефанов

Новият Завет е по-надежден източник на информация за гностицизма от често фрагментарните и проти­воречиви изявления на ересиолозите. Съвременните изследвания по то­зи въпрос се предприемат в две на­соки – християнизиране на гности­цизма, което може да се смята за доказано, и гностицизиране на христи­янството, което и в бъдеще ще оста­не предмет на дискусии. В резултат на процесите в тези две насоки хрис­тиянството се утвърждава като Православие и гносисът се елиминира като ерес. Редно е да се отбележи, че в новозаветната епоха гностиците са явление вътре в Църквата, а не извън нея, и я препоръчват за хрис­тияни. Св. апостол Павел предупреждава клириците, че сред тях ще се появят „мъже, които ще говорят изопаче­но“ и ще увличат неукрепналите във вярата (Деяния на светите апостоли 20:29-30). Може да се предположи, че най-ранното ели­нистично християнство преди апостол Павел се докосва до гносиса, разп­ространен в приморските градове на Палестина, Сирия и Мала Азия (осо­бено Антиохия), вероятно с посред­ничеството на елинистично-гностическото юдейство. Именно в тези райони гностицизмът осъществява симбиоза с християнството и се съз­дават развитите гностически систе­ми от II-III век[1].

Централен фактор в това разви­тие е апостол Павел – еврейски занаят­чия, по образование строг фарисеин, от Tapс в Киликия, който около 33-та година става внезапно последовател на Христос и е умъртвен в Рим около 64-та година. Той се противопоставя енер­гично на лъжливите учения, плъз­нали сред основаните от него об­щини и включващи гностически ми­тове. В самите послания на апостол Па­вел се откриват концепции на ели­нистичното юдейство, вероятно пов­лияни и от есейски възгледи, върху които гностиците изграждат по-къс­ните си митофилософски доктрини. Той прокарва различие между ду­шевните и духовните хора. Послед­ните са нови твари, участници в Бо­жията слава (1 Коринтяни 2:10-3:18) и не носят игото на Закона (Галатяни 3:28; 1 Коринтяни 12:13). Плътта и духът като светлината и тъмнината са непри­мирими контрасти (Римляни 8:5-10, 13:11-13; 1 Солуняни 5:4-6). В сътворения видим свят царуват сатаната и неговите демонични сили (1 Коринтяни 2:6-8; 2 Коринтяни 4:4; Галатяни 4:3, 9). Старозаветният Закон е предаден също чрез ангели (Галатяни 3:19). Апостол Павел препоръчва отхвърляне на този свят и отбягване на брака (1 Коринтяни 7:32-34), като поддържа, че „плът и кръв не могат да наследят царст­вото Божие“ (1 Коринтяни 15:50). Паде­нието на Адам внася греха и смърт­та в света (Римляни 5:12-21). Само Христовото изкупление отменя проклятието и създава ново чове­чество на Духа (1 Коринтяни 15:21, 44, 49). Спасителят се „понизява“ чрез въп­лъщение в материалния свят, но не е познат и признат, като страда до­ри до смърт (2 Коринтяни 8:9; 1 Коринтяни 2:8; Филипяни 2:6-11[2]). Изкупените вярва­щи са обединени с Него в едно тя­ло, осветено от Духа, за разлика от неизкупеното човечество на праро­дителя (Римляни 5:12-14; 12:4-8; 1 Коринтяни 12:12-17; 15:22, 48-49). Вярата се пос­тига чрез познание за истините на спасението (Филипяни 3:8-10; 1 Коринтяни 2:6-8). Апостол Павел духом се възнася до „третото небе“ и се наслаж­дава на неизказани слова (2 Коринтяни 12:4) – едно неописуемо мистично преживяване, за което мечтаят всички истински гностици.

Напрежението нараства особе­но в Коринт, чиято църква е осно­вана от апостола около 41-ва година. Той ѝ отп­равя две послания, датирани към 49-50 година. Досега се приемаше, че опонен­тите му в Коринт са юдеохристияни или елинизирани юдеи, но през пос­ледните две десетилетия се налага версията, че те са гностици[3]. Сигур­но е, че са от еврейски произход (2 Коринтяни 11:22). Те претендират, че познанието (гносисът), а не вярата, е необходимо условие за спасе­ние.Терминът γνώσις се среща 15 пъти в двете послания до коринтяните (1 Коринтяни 1:5, 8:1; 13:2, 8; 2 Коринтяни 2:14, 4:6). Смутителите се гордеят, че са „духовни“ и „съвършени“, прите­жават недостъпно за останалите „знание“ и всичко им е позволено (1 Коринтяни 8:1-3; 10:23). Като хора, кои­то са „получили“ Духа, те вече са „преживели“ възкресението (1 Коринтяни 15:29-32; 2 Коринтяни 5:1-5). Убеждението, че първо трябва да се постигне въз­кресението, а след това смъртта, про­изхожда от апокрифното евангелие на Филип (19:15-19[4]). Сред еретици­те има немалко жени, които в екс­таз изричат пророчества (1 Коринтяни 11:5). Те свеждат Евхаристията до нивото на обикновено задоволяване на апетита (1 Коринтяни 11:17-34) и се кръ­щават в името на мъртвите (1 Коринтяни 15:29[5]). Гностиците отхвърлят „зем­ния“ Иисус в полза на „небесния“ Христос (1 Коринтяни 12:3) – особеност, характерна и за офитската секта[6]. Подобни условия, които са плод на гностическа пропаганда, съществу­ват също в Солун, Филипи, Колоса и Ефес.

Еретиците проникват и в христи­янската община на Колоса в Мала Азия, до която е адресирано друго послание на anостол Павел (около 60-та година). Тех­ни отлики са поклонението на анге­ли, таченето на визионерски прежи­вявания и обещаването на апотеоз за последователите, приели тайно поз­нание (2:18, 20). Те презират света и налагат всевъзможни табута (2:21). Колкото и да е странно, този аске­тичен манталитет се съпътства от отдаване на всякакви страсти (3:5), които явно се схващат като изява на превъзходство над материята. В от­говор апостолът изтъква Христос като „образ на невидимия Бог“ (1:15) и посредник между небесната и зем­ната сфера, разпнал на кръста ста­рото греховно тяло на цялото чове­чество[7]. Почти всички учени се обе­диняват зад становището, че еретиците в Колоса са гностици, но Франсис е непоколебим, че те били елинистични юдеи или даже неопитагорейци[8].

Идеи, чиято образност и език на­помнят за гностически разбирания от I-ви век, се срещат в посланието до ефесяни[9], писано скоро след това до колосяни. То предава еклезиологията на апостол Павел: брачния съюз между Христос и Църквата (5:25-32), Хрис­тос като космически Човек (1:10, 2:14-18, 4:8-11) и глава на Неговото тяло – Църквата (4:12-16, 5:23). По­добни тенденции присъстват и в пос­ланието до евреите (1:5-2:18, 3:7-4:10, 5:14, 10:20), чието авторство и датировка остават неустановени[10].

И в християнската община на Филипи не се наблюдава единомис­лието и разбирателството, така же­лани от апостол Павел. Тук също агити­рат „псета“ и „зли работници“, кои­то налагат на християните връщане към задължителното за Стария За­вет обрязване (3:2). Повечето учени приемат, че те са юдействащи, кои­то „проповядват Христа нечисто“ (1:16) и са „врагове на кръста Хрис­тов“ (3:18). Други изследователи, ка­то се позовават на обвиненията на апостола в преяждане и разврат (3:19), допускат, че размирниците са оргиастично настроени гностици[11].

Твърде общо е и описанието на нарушителите на реда, дадено от апостола във второто му послание до солунската община. Те безпоко­ят вярващите с уверения, че вече настъпва парусията и е излишно да се работи (2:2, 3:11-12). Окачестве­ни са като „лукави човеци“ (3:2), ко­ито постъпват безчинно (3:6). Спо­ред едни учени става въпрос за разколници, споделящи елинистичната идея, че свободните граждани не трябва да се занимават с физически труд. Според други смутителите са гностици, които настояват, че Вто­рото пришествие вече се е сбъднало и нравствените ограничения са отменени завинаги[12].

Прочетете още „Новият Завет и гностицизмът*“ →

Иво Братанов

Във Второто послание до солуняни (3:10) св. апостол Павел пише: „Когато бяхме с вас, то­ва ви нареждахме: ако някой не иска да работи, не трябва да яде[1].“ Поня­кога у нас поръката на св. апостол Павел се цитира неправилно и това ни дава повод да се спрем върху нейния автентичен сми­съл.

Идеята, изложена в 2 Солуняни 3:10, е съвър­шено ясна и недвусмислена[2]: тези, които не желаятда се трудят, нямат право на прехрана. Естествено, в това число не вли­зат децата, старците, болните и недъгави­те. Хора, които поради възрастта си или поради различни страдания не могат да ра­ботят (макар и да желаят това!), имат пъл­но право да получават средства за прежи­вяване. Както се подсказва от 2 Солуняни 3:10-12, в град Солун някои новообърнати христия­ни са предпочитали да живеят от милости­нята на Църквата, а не да се издържат от плодовете на своя труд. Св. апостол Павел адресира думите си в разглеждания стих тъкмо към злоупотребяващите с благотво­рителността на светата Църква. Такива хора не бива да ядат, защото могат, но не желаят да се трудят, и защото чрез своята леност нарушават Божията заповед към Адам: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си“ (Битие 3:19). От тази заповед не е освободен ни­кой човек, който може да се труди – нито богатият, нито бедният. Затова чрез Чет­въртата Божия заповед ни е наредено шест дни да работим (Изход 20:8-9; Второзаконие 5:12-13; срв. Левит 23:3); затова и Спасителят твърде ясно посочва чрез притчата Си за раздадените таланти, че никой не бива да се отдава на безделие (Матей 25:14-30; Лука 19-27). В Псалом 127 също така се казва: „Блажен всеки, който се бои от Господа, който ходи по Негови­те пътища! Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!“(1-2).

Самият св. апостол Павел изисква все­ки измежду новоповярвалите християни който може, да се труди. В Ефесяни 4:28 той пи­ше: „Крадецът да не краде вече, а по-добре да работи, като върши с ръцете си полезна работа, за да има да отдели за този, който се нуждае“, а в 1 Солуняни 4:11-12 посочва: „По­казвайте усърдие за смирен живот; върше­те своите си дела и се трудете със собстве­ните си ръце, както ви поучавахме по-рано, за да се отнасяте с невярващите както подобава и да не сте в тежест на никого.“

Но св. апостол Павел не само настав­лява, а и практически изпълнява своите по­ръки за труда. Повече от всички други апос­толи той се е потрудил за разпространени­ето на Божието благовестие (1 Коринтяни 15:10; 2 Коринтяни 11:23), като извършва четири мисионерски пътувания в многобройни градове на то­гавашната Римска империя (Деяния на светите апостоли 13:1-14; 15:36; 18:22-23; 21:17; 27:1-44; 28:16) и напис­ва редица послания до новоосновани църк­ви и до частни лица. Всички тези трудове са предостатъчни; за да подсигурят преживяването на великия Апостол на езични­ците, тъй като “работникът заслужава сво­ята прехрана“ (Матей 10:10; Лука 10:7; срв. Второзаконие 25:4; 1 Коринтяни 9:9-11; 1 Тимотей 5:18). Въпреки това св. апостол Павел се труди и физически, за да се прехранва сам (1 Коринтяни 4:12). Той работи „де­нем и нощем“, за да не обремени някого, докато проповядва Божието благовестие (1 Солуняни 2:9). В Деяния на светите апостоли 20:34-35 е засвидетелствано следното негово изказване пред презвите­рите в Ефес: „Сами знаете, че тези мои ръ­це ми послужиха за моите нужди и за нуж­дите на онези, които бяха с мене. С всичко ви показах, че така трябва да се трудите и да подпомагате слабите.“ Както се знае от Свещеното Писание, св. апостол Павел прави шатри, докато живее в Коринт (Деяния на светите апостоли 18:3).

Във връзка със смисъла на разглежда­ния стих трябва да бъдат изтъкнати и следните факти:

1.Отрицателната форма „не иска“ е засвидетелствана във всички древни пре­писи на 2 Солуняни 3:10.

2.Латинският превод на 2 Солуняни 3:10 също така съдържа отрицателната форма не ис­ка (латински non vult). Ето как е преведен раз­глежданият стих в латинския превод на Но­вия Завет: „Nam et cum essemus apud vos, hoc denunciabamus (така! – в скоби наши – Иво Братанов) vobis: quoniam si quis non vult operari nec manducet[3]“.

3.Църковнославянските преводи на 2 Солуняни 3:10 също съдържат отрицателната фор­ма не иска (църковнославянски не хо́щетъ). Ето как е преведен в тях проучваният тук стих: „и́бо егда́ бе́хомъ оува́съ, сiе́, завещава́хомъ запреща́юще, я́ко а́ще нехо́щетъ кто́ де́лати, данея́стъ“ (в Острожката Библия)[4] и “Ибо егда́ бе́хомъ оу́ ва́съ, сiе́ завещава́хомъ ва́мъ, я́ко а́ще кто́ не хо́щетъ де́лати, ниже́ да я́стъ“ (в окон­чателната редакция на църковнославянския превод на Свещеното Писание[5]).

Прочетете още „„Ако някой не иска да работи, не трябва да яде““ →

Проф. Александър Павлович Лопухин

В живота на апостол Павел трябва да се разграничат три основни етапа: неговият живот като юдеин и фарисей, обръщането му към Христос и животът и дейността му като християнин и апостол.

Апостол Павел преди своето обръщане

Павел е роден в Киликийския град Тарс, разположен на границата между Сирия и Мала Азия (Деяния на светите апостоли 21:39). Той е евреин от Вениаминовото племе (Римляни 11:1; Филипяни 3:5). Първоначалното му име е Савел (или Саул), най-вероятно дадено в чест на първия цар на Израил, който също произхождал от Вениаминовото племе. Родителите на Савел принадлежали към фарисейската партия, тоест строго ревностни изпълнители на Моисеевия закон (Деяния на светите апостоли 23:6; срв. Филипяни 3:5). Вероятно бащата или дядото на апостол Павел е получил римско гражданство за някакви заслуги – факт, който по-късно ще се окаже от голяма полза в мисионерската дейност на Павел (Деяния на светите апостоли 16:37 и сл.; Деяния на светите апостоли 22:25-29, 23:27).

Говоримият език в дома на Павел със сигурност е бил общоразпространеният тогава в юдейските общности на Сирия – сиро-халдейски. Въпреки това е без съмнение, че още като дете Савел се е запознал добре и с гръцкия език, който е бил основният говорим език в Тарс (На Изток, в големите градове, и днес се срещат немалко хора, които говорят на два-три езика. И такива хора се срещат и сред по-нисшите слоеве на обществото). В онези времена Тарс съперничел на Атина и Александрия по отношение на образоваността на жителите си. Като талантлив и любознателен младеж, Павел едва ли би могъл да остане без допир до гръцката литература. От неговите послания и речи можем да заключим, че той е бил запознат с творчеството на някои гръцки поети. Първият цитат от гръцки автор, който той прави, е от киликийския поет Арат (и също приписван на Клеант): „Негов сме и род“ (Деяния на светите апостоли 17:28). Вторият е от Менандър (1 Коринтяни 15:33), а третият – от критския поет Епименид (Тит 1:12). Хипотезата, че апостол Павел е познавал донякъде гръцката литература, се подкрепя и от факта, че му се е налагало да говори пред образовани атиняни. За тази цел той би трябвало поне до известна степен да е запознат с техните религиозно-философски възгледи, отразени в поетичните творби на гръцките мислители.

Въпреки това възпитанието и обучението на Павел несъмнено са били насочени към юдаизма и равинизма, за което свидетелстват неговата своеобразна диалектика, начинът му на изложение и стилът му. Съвсем вероятно е, че поради изключителните му способности, още от ранна възраст той е бил определен за равинско служение. Възможно е именно с тази цел родителите на Павел да са се погрижили да му осигурят обучение в занаята на шиенето на шатри (гръцки σκηνοποιός –  Деяния на светите апостоли 18:3), тъй като според юдейското разбиране равинът трябва да бъде материално независим от своите ученици (Pirke Abot, II, 2).

Св. апостол Павел

Ако вземем предвид всички тези обстоятелства от детството на Павел, напълно ще разберем неговата благодарност, с която по-късно казва: „Бог, Който ме избра още от утробата на майка ми“ (Галатяни 1:15). Ако наистина задачата, определена за Павел, е била да освободи Евангелието от покрова на юдейството, за да го предложи в чисто духовен вид на езическия свят, то тогава той е трябвало да съчетава в себе си две на пръв поглед противоречиви условия. От една страна, той е трябвало да произхожда от самите недра на юдейството, защото само така можел дълбоко да познае какво означава живот под Закона и лично да се убеди в неговата неспособност да спаси човека. От друга страна, той е трябвало да бъде свободен от националната юдейска неприязън към езичниците – неприязън, особено дълбока в палестинското юдейство. Може би в известна степен именно това, че е израснал сред гръцката култура, с която, както знаем, е бил добре запознат, му помогнало да отвори вратите на Божието Царство пред езичниците от целия свят.

Така юдейското законничество, гръцката образованост и римското гражданство са предимствата, които апостол Павел е притежавал заедно с особено даруваните му от Христос духовни дарби, необходими му в мисията да проповядва Евангелието по цялата земя.

Когато юдейските момчета навършвали 12-годишна възраст, обикновено ги водили за пръв път в Иерусалим по време на един от главните празници – от този момент нататък те ставали, според тогавашния израз, „синове на Закона“. Така вероятно е било и с Павел. Но той останал да живее в Иерусалим, изглежда, при свои роднини, за да постъпи в равинско училище (срв.  Деяния на светите апостоли 23:16). По онова време в Иерусалим се прочул със знанията си по Закона един от учениците на прочутия Гилел – Гамалиил, и бъдещият апостол заел място „при нозете на Гамалиил“ (Деяния на светите апостоли 22:3), ставайки негов усърден ученик. Макар самият учител да бил човек с по-умерени възгледи, неговият ученик станал най-ревностен изпълнител на Моисеевия закон както в теорията, така и в практиката (Галатяни 1:14; Филипяни 3:6). Той насочил всичките си волеви усилия към осъществяването на идеала, начертан в Закона и в тълкуванията на отците, за да бъде удостоен със славно място в Царството на Месията.

Павел съчетавал в себе си три качества, рядко срещащи се заедно у един човек: сила на ума, твърдост на волята и живост на чувствата, които качества още тогава привлекли вниманието на неговите началници. Но външността му не създавала особено благоприятно впечатление. Варнава, в Ликаония, бил сметнат за Юпитер, а Павел – само за Меркурий, което показва, че първият е изглеждал значително по-внушително от втория (Деяния на светите апостоли 14:12). Въпреки това едва ли трябва да се отдава особена тежест на свидетелството на апокрифното съчинение от II-ри век – Деянията на Павел и Текла, където Павел е описан като нисък човек, плешив и с голям нос… Дали Павел е бил с физически слабо телосложение, трудно е да се каже със сигурност. От време на време у него действително се проявявали признаци на телесна немощ (Галатяни 4:13), но това не му попречило да обиколи почти целия юг на тогавашна Европа. Що се отнася до „ангела сатанин“, който му бил даден (2 Коринтяни 12:7), това не означава непременно телесна болест – то може да се разбира и като указание за особените гонения, на които Павел бил подложен в хода на своята мисионерска дейност.

Сред юдеите било обичайно рано да се встъпва в брак. Бил ли е женен Павел? Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, а по-късно Лутер и реформаторите, са давали утвърдителен отговор на този въпрос. Но тонът, с който апостол Павел говори в Първото послание до коринтяните относно дадения му дар (1 Коринтяни 7:7), по-скоро служи като основание за предположението, че Павел не е бил женен.

„Савле, Савле, защо Ме гониш?“ – пита възкръсналият Христос св. апостол Павел, все още като Савел, край Дамаск

Видял ли е апостол Павел Иисус Христос по време на пребиваването си в Иерусалим? Това е твърде вероятно, като се има предвид, че Павел е присъствал в Иерусалим по време на големите празници, а Господ Иисус Христос също посещавал града тогава. Но в посланията на апостол Павел няма никакво пряко указание за такава среща (думите във 2 Коринтяни 5:16 се отнасят само до „плътския“ характер на разпространените сред юдеите очаквания за Месията).

След като достигнал 30-годишна възраст, Павел, като най-ревностен фарисей и враг на новото християнско учение, което му се струвало заблуда, получил от юдейското началство поръчение да преследва привържениците на новото учение, тогава още наричани от юдеите просто „еретици назаряни“ (Деяния на светите апостоли 24:5). Той присъствал при убиването с камъни на св. Стефан и активно участвал в гоненията срещу християните в Иерусалим. След това се отправил към Дамаск, главния град на Сирия, с писма от Синедриона, които му давали пълномощия да продължи инквизиторската си дейност и там.

Обръщане към Христос

Павел не намирал утеха в своето ревностно дело. Както личи от 7-ма глава на Посланието до римляните, той съзнавал, че по пътя към постигане на праведността, начертана от закона, пред него стои сериозна пречка, а именно плътската похот (стих 7). Болезненото чувство за безсилие в стремежа към добродетелност било, така да се каже, отрицателната предпоставка за великия вътрешен прелом, който настъпил у него по пътя към Дамаск. Напразно се опитвал да насити душата си, копнееща за праведност, с ревностни усилия в защита на закона: не успял да заглуши в себе си тормозещата мисъл, че чрез закона спасението не може да бъде постигнато…

Но би било съвсем в противоречие с цялата история на Павел, ако обясним този прелом като естествен резултат от неговото духовно развитие. Някои богослови тълкуват случилото се с Павел по пътя към Дамаск като чисто субективно преживяване, протекло само в съзнанието му. Например Галстен (в труда си „За евангелието на Петър и Павел“) излага някои находчиви аргументи в подкрепа на такава хипотеза, но дори неговият учител Баур, който също смятал явяването на Христос за „външно отражение на вътрешното духовно състояние“, не могъл да отрече, че това събитие си остава изключително тайнствено. Самият апостол Павел възприема своето обръщане не като дело на собствена воля, а като насилствено призоваване от страна на Христос, Който го избрал за Свой съд в делото на човешкото спасение (1 Коринтяни 9:16, 18; срв. Галатяни 1:5-6). С това тълкуване на самия Павел съвпадат и сведенията, които се съдържат в книгата Деяния на апостолите. Три пъти в тази книга се разказва за обръщането на Павел (Деяния на светите апостоли 9:1-22; 22:3-16; 26:9-20), и във всички тези места намираме указания, че и спътниците на апостола са били свидетели на нещо тайнствено, което, макар и да се е случило лично с Павел, в някаква степен се извършвало сетивно, било достъпно за възприятията. Казва се, че те не видели лицето, което говорело с Павел (Деяния на светите апостоли 9:7), но видели сияние по-ярко от обедната светлина (Деяния на светите апостоли 22:6; 26:13); те не разбрали ясно думите, изречени към Павел (Деяния на светите апостоли 22:9), но чули звуците на гласа (Деяния на светите апостоли 9:7). От това несъмнено можем да заключим, че „явяването при Дамаск“ е било обективно събитие, външно.

Св. апостол Павел извършва бягство от Дамаск

Самият Павел бил толкова уверен в това, че в Първото послание до коринтяните (1 Коринтяни 9:1), за да докаже истинността на своето апостолско призвание, се позовава именно на този факт – „че е видял Господа“. В глава 15-та на същото послание той поставя това явяване наред с явяванията на Възкръсналия Христос на апостолите, като го отделя от своите по-късни видения. А и целта на тази глава показва, че той не е имал предвид нищо друго освен външното, телесно явяване на Христос, защото целта ѝ е да изясни реалността на телесното възкресение на Господа, за да изведе от този факт заключението за реалността на възкресението на телата изобщо. Но вътрешните видения никога не биха могли да служат като доказателство нито за телесното възкресение на Христос, нито за нашето. Трябва да се отбележи още, че когато апостолът говори за видения, той се отнася към тях много критично. Така например говори колебливо за възнасянето си до третото небе: „не зная“, „Бог знае“ (2 Коринтяни 12:1 и сл.). А тук говори за явяването на Господа без никакви уговорки (срв. Галатяни 1:1).

Прочетете още „Животът на апостол Павел*“ →