Във Второто послание до солуняни (3:10) св. апостол Павел пише: „Когато бяхме с вас, това ви нареждахме: ако някой не иска да работи, не трябва да яде[1].“ Понякога у нас поръката на св. апостол Павел се цитира неправилно и това ни дава повод да се спрем върху нейния автентичен смисъл.
Идеята, изложена в 2 Солуняни 3:10, е съвършено ясна и недвусмислена[2]: тези, които не желаятда се трудят, нямат право на прехрана. Естествено, в това число не влизат децата, старците, болните и недъгавите. Хора, които поради възрастта си или поради различни страдания не могат да работят (макар и да желаят това!), имат пълно право да получават средства за преживяване. Както се подсказва от 2 Солуняни 3:10-12, в град Солун някои новообърнати християни са предпочитали да живеят от милостинята на Църквата, а не да се издържат от плодовете на своя труд. Св. апостол Павел адресира думите си в разглеждания стих тъкмо към злоупотребяващите с благотворителността на светата Църква. Такива хора не бива да ядат, защото могат, но не желаят да се трудят, и защото чрез своята леност нарушават Божията заповед към Адам: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си“ (Битие 3:19). От тази заповед не е освободен никой човек, който може да се труди – нито богатият, нито бедният. Затова чрез Четвъртата Божия заповед ни е наредено шест дни да работим (Изход 20:8-9; Второзаконие 5:12-13; срв. Левит 23:3); затова и Спасителят твърде ясно посочва чрез притчата Си за раздадените таланти, че никой не бива да се отдава на безделие (Матей 25:14-30; Лука 19-27). В Псалом 127 също така се казва: „Блажен всеки, който се бои от Господа, който ходи по Неговите пътища! Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!“(1-2).
Самият св. апостол Павел изисква всеки измежду новоповярвалите християни който може, да се труди. В Ефесяни 4:28 той пише: „Крадецът да не краде вече, а по-добре да работи, като върши с ръцете си полезна работа, за да има да отдели за този, който се нуждае“, а в 1 Солуняни 4:11-12 посочва: „Показвайте усърдие за смирен живот; вършете своите си дела и се трудете със собствените си ръце, както ви поучавахме по-рано, за да се отнасяте с невярващите както подобава и да не сте в тежест на никого.“
Но св. апостол Павел не само наставлява, а и практически изпълнява своите поръки за труда. Повече от всички други апостоли той се е потрудил за разпространението на Божието благовестие (1 Коринтяни 15:10; 2 Коринтяни 11:23), като извършва четири мисионерски пътувания в многобройни градове на тогавашната Римска империя (Деяния на светите апостоли 13:1-14; 15:36; 18:22-23; 21:17; 27:1-44; 28:16) и написва редица послания до новоосновани църкви и до частни лица. Всички тези трудове са предостатъчни; за да подсигурят преживяването на великия Апостол на езичниците, тъй като “работникът заслужава своята прехрана“ (Матей 10:10; Лука 10:7; срв. Второзаконие 25:4; 1 Коринтяни 9:9-11; 1 Тимотей 5:18). Въпреки това св. апостол Павел се труди и физически, за да се прехранва сам (1 Коринтяни 4:12). Той работи „денем и нощем“, за да не обремени някого, докато проповядва Божието благовестие (1 Солуняни 2:9). В Деяния на светите апостоли 20:34-35 е засвидетелствано следното негово изказване пред презвитерите в Ефес: „Сами знаете, че тези мои ръце ми послужиха за моите нужди и за нуждите на онези, които бяха с мене. С всичко ви показах, че така трябва да се трудите и да подпомагате слабите.“ Както се знае от Свещеното Писание, св. апостол Павел прави шатри, докато живее в Коринт (Деяния на светите апостоли 18:3).
Във връзка със смисъла на разглеждания стих трябва да бъдат изтъкнати и следните факти:
1.Отрицателната форма „не иска“ е засвидетелствана във всички древни преписи на 2 Солуняни 3:10.
2.Латинският превод на 2 Солуняни 3:10 също така съдържа отрицателната форма не иска (латински non vult). Ето как е преведен разглежданият стих в латинския превод на Новия Завет: „Nam et cum essemus apud vos, hoc denunciabamus (така! – в скоби наши – Иво Братанов) vobis: quoniam si quis non vult operari nec manducet[3]“.
3.Църковнославянските преводи на 2 Солуняни 3:10 също съдържат отрицателната форма не иска (църковнославянски не хо́щетъ). Ето как е преведен в тях проучваният тук стих: „и́бо егда́ бе́хомъ оува́съ, сiе́, завещава́хомъ запреща́юще, я́ко а́ще нехо́щетъ кто́ де́лати, данея́стъ“ (в Острожката Библия)[4] и “Ибо егда́ бе́хомъ оу́ ва́съ, сiе́ завещава́хомъ ва́мъ, я́ко а́ще кто́ не хо́щетъ де́лати, ниже́ да я́стъ“ (в окончателната редакция на църковнославянския превод на Свещеното Писание[5]).
В живота на апостол Павел трябва да се разграничат три основни етапа: неговият живот като юдеин и фарисей, обръщането му към Христос и животът и дейността му като християнин и апостол.
Апостол Павел преди своето обръщане
Павел е роден в Киликийския град Тарс, разположен на границата между Сирия и Мала Азия (Деяния на светите апостоли 21:39). Той е евреин от Вениаминовото племе (Римляни 11:1; Филипяни 3:5). Първоначалното му име е Савел (или Саул), най-вероятно дадено в чест на първия цар на Израил, който също произхождал от Вениаминовото племе. Родителите на Савел принадлежали към фарисейската партия, тоест строго ревностни изпълнители на Моисеевия закон (Деяния на светите апостоли 23:6; срв. Филипяни 3:5). Вероятно бащата или дядото на апостол Павел е получил римско гражданство за някакви заслуги – факт, който по-късно ще се окаже от голяма полза в мисионерската дейност на Павел (Деяния на светите апостоли 16:37 и сл.; Деяния на светите апостоли 22:25-29, 23:27).
Говоримият език в дома на Павел със сигурност е бил общоразпространеният тогава в юдейските общности на Сирия – сиро-халдейски. Въпреки това е без съмнение, че още като дете Савел се е запознал добре и с гръцкия език, който е бил основният говорим език в Тарс (На Изток, в големите градове, и днес се срещат немалко хора, които говорят на два-три езика. И такива хора се срещат и сред по-нисшите слоеве на обществото). В онези времена Тарс съперничел на Атина и Александрия по отношение на образоваността на жителите си. Като талантлив и любознателен младеж, Павел едва ли би могъл да остане без допир до гръцката литература. От неговите послания и речи можем да заключим, че той е бил запознат с творчеството на някои гръцки поети. Първият цитат от гръцки автор, който той прави, е от киликийския поет Арат (и също приписван на Клеант): „Негов сме и род“ (Деяния на светите апостоли 17:28). Вторият е от Менандър (1 Коринтяни 15:33), а третият – от критския поет Епименид (Тит 1:12). Хипотезата, че апостол Павел е познавал донякъде гръцката литература, се подкрепя и от факта, че му се е налагало да говори пред образовани атиняни. За тази цел той би трябвало поне до известна степен да е запознат с техните религиозно-философски възгледи, отразени в поетичните творби на гръцките мислители.
Въпреки това възпитанието и обучението на Павел несъмнено са били насочени към юдаизма и равинизма, за което свидетелстват неговата своеобразна диалектика, начинът му на изложение и стилът му. Съвсем вероятно е, че поради изключителните му способности, още от ранна възраст той е бил определен за равинско служение. Възможно е именно с тази цел родителите на Павел да са се погрижили да му осигурят обучение в занаята на шиенето на шатри (гръцки σκηνοποιός – Деяния на светите апостоли 18:3), тъй като според юдейското разбиране равинът трябва да бъде материално независим от своите ученици (Pirke Abot, II, 2).
Св. апостол Павел
Ако вземем предвид всички тези обстоятелства от детството на Павел, напълно ще разберем неговата благодарност, с която по-късно казва: „Бог, Който ме избра още от утробата на майка ми“ (Галатяни 1:15). Ако наистина задачата, определена за Павел, е била да освободи Евангелието от покрова на юдейството, за да го предложи в чисто духовен вид на езическия свят, то тогава той е трябвало да съчетава в себе си две на пръв поглед противоречиви условия. От една страна, той е трябвало да произхожда от самите недра на юдейството, защото само така можел дълбоко да познае какво означава живот под Закона и лично да се убеди в неговата неспособност да спаси човека. От друга страна, той е трябвало да бъде свободен от националната юдейска неприязън към езичниците – неприязън, особено дълбока в палестинското юдейство. Може би в известна степен именно това, че е израснал сред гръцката култура, с която, както знаем, е бил добре запознат, му помогнало да отвори вратите на Божието Царство пред езичниците от целия свят.
Така юдейското законничество, гръцката образованост и римското гражданство са предимствата, които апостол Павел е притежавал заедно с особено даруваните му от Христос духовни дарби, необходими му в мисията да проповядва Евангелието по цялата земя.
Когато юдейските момчета навършвали 12-годишна възраст, обикновено ги водили за пръв път в Иерусалим по време на един от главните празници – от този момент нататък те ставали, според тогавашния израз, „синове на Закона“. Така вероятно е било и с Павел. Но той останал да живее в Иерусалим, изглежда, при свои роднини, за да постъпи в равинско училище (срв. Деяния на светите апостоли 23:16). По онова време в Иерусалим се прочул със знанията си по Закона един от учениците на прочутия Гилел – Гамалиил, и бъдещият апостол заел място „при нозете на Гамалиил“ (Деяния на светите апостоли 22:3), ставайки негов усърден ученик. Макар самият учител да бил човек с по-умерени възгледи, неговият ученик станал най-ревностен изпълнител на Моисеевия закон както в теорията, така и в практиката (Галатяни 1:14; Филипяни 3:6). Той насочил всичките си волеви усилия към осъществяването на идеала, начертан в Закона и в тълкуванията на отците, за да бъде удостоен със славно място в Царството на Месията.
Павел съчетавал в себе си три качества, рядко срещащи се заедно у един човек: сила на ума, твърдост на волята и живост на чувствата, които качества още тогава привлекли вниманието на неговите началници. Но външността му не създавала особено благоприятно впечатление. Варнава, в Ликаония, бил сметнат за Юпитер, а Павел – само за Меркурий, което показва, че първият е изглеждал значително по-внушително от втория (Деяния на светите апостоли 14:12). Въпреки това едва ли трябва да се отдава особена тежест на свидетелството на апокрифното съчинение от II-ри век – Деянията на Павел и Текла, където Павел е описан като нисък човек, плешив и с голям нос… Дали Павел е бил с физически слабо телосложение, трудно е да се каже със сигурност. От време на време у него действително се проявявали признаци на телесна немощ (Галатяни 4:13), но това не му попречило да обиколи почти целия юг на тогавашна Европа. Що се отнася до „ангела сатанин“, който му бил даден (2 Коринтяни 12:7), това не означава непременно телесна болест – то може да се разбира и като указание за особените гонения, на които Павел бил подложен в хода на своята мисионерска дейност.
Сред юдеите било обичайно рано да се встъпва в брак. Бил ли е женен Павел? Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, а по-късно Лутер и реформаторите, са давали утвърдителен отговор на този въпрос. Но тонът, с който апостол Павел говори в Първото послание до коринтяните относно дадения му дар (1 Коринтяни 7:7), по-скоро служи като основание за предположението, че Павел не е бил женен.
„Савле, Савле, защо Ме гониш?“ – пита възкръсналият Христос св. апостол Павел, все още като Савел, край Дамаск
Видял ли е апостол Павел Иисус Христос по време на пребиваването си в Иерусалим? Това е твърде вероятно, като се има предвид, че Павел е присъствал в Иерусалим по време на големите празници, а Господ Иисус Христос също посещавал града тогава. Но в посланията на апостол Павел няма никакво пряко указание за такава среща (думите във 2 Коринтяни 5:16 се отнасят само до „плътския“ характер на разпространените сред юдеите очаквания за Месията).
След като достигнал 30-годишна възраст, Павел, като най-ревностен фарисей и враг на новото християнско учение, което му се струвало заблуда, получил от юдейското началство поръчение да преследва привържениците на новото учение, тогава още наричани от юдеите просто „еретици назаряни“ (Деяния на светите апостоли 24:5). Той присъствал при убиването с камъни на св. Стефан и активно участвал в гоненията срещу християните в Иерусалим. След това се отправил към Дамаск, главния град на Сирия, с писма от Синедриона, които му давали пълномощия да продължи инквизиторската си дейност и там.
Обръщане към Христос
Павел не намирал утеха в своето ревностно дело. Както личи от 7-ма глава на Посланието до римляните, той съзнавал, че по пътя към постигане на праведността, начертана от закона, пред него стои сериозна пречка, а именно плътската похот (стих 7). Болезненото чувство за безсилие в стремежа към добродетелност било, така да се каже, отрицателната предпоставка за великия вътрешен прелом, който настъпил у него по пътя към Дамаск. Напразно се опитвал да насити душата си, копнееща за праведност, с ревностни усилия в защита на закона: не успял да заглуши в себе си тормозещата мисъл, че чрез закона спасението не може да бъде постигнато…
Но би било съвсем в противоречие с цялата история на Павел, ако обясним този прелом като естествен резултат от неговото духовно развитие. Някои богослови тълкуват случилото се с Павел по пътя към Дамаск като чисто субективно преживяване, протекло само в съзнанието му. Например Галстен (в труда си „За евангелието на Петър и Павел“) излага някои находчиви аргументи в подкрепа на такава хипотеза, но дори неговият учител Баур, който също смятал явяването на Христос за „външно отражение на вътрешното духовно състояние“, не могъл да отрече, че това събитие си остава изключително тайнствено. Самият апостол Павел възприема своето обръщане не като дело на собствена воля, а като насилствено призоваване от страна на Христос, Който го избрал за Свой съд в делото на човешкото спасение (1 Коринтяни 9:16, 18; срв. Галатяни 1:5-6). С това тълкуване на самия Павел съвпадат и сведенията, които се съдържат в книгата Деяния на апостолите. Три пъти в тази книга се разказва за обръщането на Павел (Деяния на светите апостоли 9:1-22; 22:3-16; 26:9-20), и във всички тези места намираме указания, че и спътниците на апостола са били свидетели на нещо тайнствено, което, макар и да се е случило лично с Павел, в някаква степен се извършвало сетивно, било достъпно за възприятията. Казва се, че те не видели лицето, което говорело с Павел (Деяния на светите апостоли 9:7), но видели сияние по-ярко от обедната светлина (Деяния на светите апостоли 22:6; 26:13); те не разбрали ясно думите, изречени към Павел (Деяния на светите апостоли22:9), но чули звуците на гласа (Деяния на светите апостоли 9:7). От това несъмнено можем да заключим, че „явяването при Дамаск“ е било обективно събитие, външно.
Св. апостол Павел извършва бягство от Дамаск
Самият Павел бил толкова уверен в това, че в Първото послание до коринтяните (1 Коринтяни 9:1), за да докаже истинността на своето апостолско призвание, се позовава именно на този факт – „че е видял Господа“. В глава 15-та на същото послание той поставя това явяване наред с явяванията на Възкръсналия Христос на апостолите, като го отделя от своите по-късни видения. А и целта на тази глава показва, че той не е имал предвид нищо друго освен външното, телесно явяване на Христос, защото целта ѝ е да изясни реалността на телесното възкресение на Господа, за да изведе от този факт заключението за реалността на възкресението на телата изобщо. Но вътрешните видения никога не биха могли да служат като доказателство нито за телесното възкресение на Христос, нито за нашето. Трябва да се отбележи още, че когато апостолът говори за видения, той се отнася към тях много критично. Така например говори колебливо за възнасянето си до третото небе: „не зная“, „Бог знае“ (2 Коринтяни 12:1 и сл.). А тук говори за явяването на Господа без никакви уговорки (срв. Галатяни 1:1).
Автор на четвъртото поред Евангелие е св. апостол Иоан Богослов. То съдържа възвишени истини и богати идеи. За да се вникне по-дълбоко в съдържанието на това Евангелие и да се извлече основната идея в него, е необходимо макар и бегло съпоставяне с предхождащите го три Евангелия, чиито автори са Матей, Марк и Лука.
Прието е първите три Евангелия да се наричат синоптически (от гръцки σύνοφις=преглед, обзор, сравнение), а техните автори – синоптици. Като се сравнят тези Евангелия по съдържание, се вижда, че между тях има различия, но доминират сходствата. Екзегетиката е изработила числова формула, изразяваща нагледно това. Според тази формула, ако за определяне съдържанието на Евангелията, включително и четвъртото, се приеме числото 100, получават се следните цифри в проценти: в Евангелието от Матей има 58% сходство с другите и 42% различие с тях; в Евангелието от Марк – съответно 93% и 7%; в Евангелието от Лука – 41% и 59%; в Евангелието от Иоан сходството е само 8%, а различията – 92%. Сходствата в синоптическите Евангелия са преди всичко в предаване думите на Иисус Христос, а различията – в повествователната част. У Матей повествованието заема около 1/4 от текста, у Марк – 1/2, у Лука – 1/3.
Синоптиците разказват почти изключително за дейността на Иисус Христос в Галилея, а Иоан – предимно за дейността му в Юдея. Докато синоптиците говорят главно за чудесата, за притчите и за външните събития в Неговия живот, Иоан акцентира върху дълбочината на техния смисъл, затова неговото Евангелие се отличава с по-силно изразена духовност и вглъбеност.
У синоптиците беседите на Иисус Христос са предадени популярно и ясно, илюстрирани са с нагледни притчи и примери от живота; у Иоан те са дълбоки, тайнствени, често пъти трудни за разбиране и са за по-тесен кръг слушатели. Но единият начин на изказ не изключва другия. Синоптиците описват повече човешката страна у Иисус Христос, изобразявайки Го като Син Човешки, Син Давидов; Иоан издига на преден план божествената страна и Го описва като Син Божи. Но това далеч не значи, че у синоптиците отсъства божествената страна, а у Иоан – човешката. Те взаимно се допълват и дават съвършения образ на Христос – такъв, какъвто е възприет и проповядван от Църквата.
Не е без значение и мястото, гдето е написано всяко Евангелие, и за когото първоначално е предназначено. Матей разпространявал християнството отначало в Палестина сред сънародниците си юдеи, за тях написал Евангелието и затова акцентира върху историчността на личността Иисус Христос. Марк написал Евангелието си в Рим или Александрия, то е предназначено за християни от езически произход. В него се изобразява предимно служението на Месия, Който води победоносна борба с греха и злобата на този свят. И Евангелието на Лука е предназначено за християни измежду езичниците. Тук родословието на Христос е изведено от Адам като родоначалник на цялото човечество. Не може със сигурност да се посочи мястото, гдето е написано това Евангелие – в Ахайя, Александрия, Кесария, Рим или Коринт.
Малко повече за четвъртото Евангелие. Както вече се посочи, негов автор е св. Иоан Богослов. Написано е в Ефес в края на I-ви век. Съдържанието му по стил, език и тематика е обусловено от редица предпоставки.
Преди всичко трябва да се отбележи, че сам авторът е с богата душевност, а може би е по-точно да се каже, че той е богато одухотворена личност с дълбока и кристално чиста вяра, с точна аналитична мисъл. С мисълта си, окриляна от такава вяра, св. Иоан е могъл да надзърне в максимална за човека степен в тайните на божествения живот и да изрази преживяното в най-изискана и точна словесна формулировка. Главно заради вярното разкриване на истината за Бог Слово св. Иоан е наречен Богослов. В цялата история на християнството той и още двама (св. Григорий Назиански и св. Симеон Нови Богослов) са получили това почетно название.
След разрушаването на Иерусалим (70-та година) и свързаното с него масово емигриране на юдеи средоточие на църковния живот на Изток станал град Ефес. Същевременно този град бил център на интелектуалния живот на Изток. Там се срещали представители на елинската и на източната мисъл и естествено било да се дискутират теми преди всичко из областта на религиозно-философската мисъл, в това число и на нововъзникналото и оформящо се християнско религиозно учение.
Не другаде, а тъкмо в Ефес разпространявал своите религиозни идеи първият еретичестващ християнин Керинт. Той изопачавал християнството, като внасял в него елинистически идеи, заимствани от Александрия. Керинт отричал божествеността на Иисус Христос, признавал Го за Син на Иосиф и Мария, Който се отличавал със справедливост, благоразумие и мъдрост… При такива обстоятелства за Църквата било особено необходимо да има надеждно средство и ръководство във вярата, предпазващо от заблуди.
Като виждали в лицето на св. Иоан Богослов един от най-близките свидетели и апостоли на Иисус Христос, християните в Ефес отправили към него гореща молба да опише земния живот на въплътилия се Син Божи. Когато му донесли книгите на първите трима евангелисти, той похвалил истинността и правдивостта на тяхното повествование, но открил, че са пропуснати важни неща. При повествованието за Христос е необходимо да се говори и (или предимно) за Неговата божественост (противоположно на Керинт), защото иначе с течение на времето хората ще започнат да мислят и говорят за Него погрешно и да разкриват само земния Му живот. Ето защо своето Евангелие св. Иоан Богослов започва с изложение не на човешката страна в живота на Христос, а на божествената – с посочване на това, че Иисус Христос е въплътилото се Второ Лице на Света Троица – вечното Слово Божие, Което „беше в начало у Бога“ (1:2), и Самото „беше Бог“ (1:1). То е Логосът, чрез Когото е произлязло всичко съществуващо (1:3). Такова откриване на божествеността и на предвечното битие на Словото Божие е било необходимо както като противопоставяне на разпространяваното от Керинт лъжеучение по отношение на Иисус Христос, Който според него бил обикновен човек, така и против александрийското схващане за разума и словото (Логоса) и тяхното прилагане в отношението между Бога и Неговото изначално Слово. Във връзка с казаното тук не може да се отмине една класическа мисъл на св. Иоан Богослов, изразена не в Евангелието, а в Първото му послание: „Иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи… Антихрист е, който отрича Отца и Сина… Всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света“ (2:18, 22; 4:3). С други думи – всеки, който счита като Керинт, че Иисус Христос не е в пълния смисъл Бог, е антихрист.
Да се върнем отново към Евангелието на св. Иоан Богослов. Два са основните мотиви за неговото написване: 1) да се запълнят непълнотите в първите три Евангелия и 2) да се даде в ръцете на християните (преди всичко на тези от езически произход) сигурно средство за борба с появилите се ереси. Както свидетелства сам авторът: „Това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (20:31). Ще рече, Иоан написал своето Евангелие, за да даде на християните солидна опора на тяхната вяра в Иисус Христос като въплътил се Син Божи, защото само с такава вяра може да се достигне вечен живот. Сам авторът, като разкрива сложния път, по който той и другите апостоли са достигнали до вярата в Иисус Христос, дава възможност на читателя на Евангелието да достигне до същата вяра и да получи нейните плодове. В негово време християните имали вече вярата, но у мнозина от тях тя била разколебана и ослабена поради появилите се лъжеучения, които отричали въплъщението на Сина Божи. С дълбочината на мисълта си и с богоозарения си разум св. Иоан Богослов прозрял в бъдещето. Той предузнал, че с течение на вековете ще се появят нови лъжехристияни, които в името на Христос ще отричат Самия Христос, ще отричат Неговата божественост, защото не могат да я докажат по рационален път. За такива в Първото си послание св. Иоан пише: „Те излязоха от нас, но не бяха наши; защото, ако бяха били наши, щяха да останат с нас; но те излязоха, за да стане явно, че не са всички наши“ (2:19). Интересуващият се кой е Христос, може да намери верен отговор у ученика, „който свидетелства за тия неща и ги написа, и знаем, че свидетелството му е истинско“ (Иоан 21:24). А този ученик е сам св. Иоан Богослов, „когото Иисус обичаше, и който на вечерята се бе облегнал на гърдите Му и рекъл: Господи, кой ще Те предаде?“ (Иоан 21:24). Христа предават тези, които не го обичат, макар често да проповядват в Негово име. Св. Иоан Богослов не е между тях, затова „свидетелството му е истинско“. Написаното от него Евангелие е наречено духовно, защото в него повече отколкото в другите се съдържат възвишени беседи на Господ Иисус Христос за тайната на Света Троица, за Неговата божественост, за отношение то Му към Отца и Светия Дух, за изкуплението, за Евхаристията и за духовната обнова. Затова символическото изображение на евангелист Иоан е орел – достоен израз на духовната висота на неговото учение, на неговото богословие.
***
Потърсим ли сумарно изразена основната идея в Евангелието според Иоан, ще я намерим в Първосвещеническата молитва на Иисус Христос към небесния Му Отец, записана в 17-та глава. Тя има три основни измерения: 1) Христос се моли за Себе Си (стихове 1-8); 2) моли се за Своите ученици (стихове 9-19); 3) моли се за всички, които повярват в Него (стихове 20-26).
1.Молитвата на Иисус Христос за Него Самия има не субективен, а обективен характер. Като въплътил се Син Божи Христос не се нуждае от нищо. Всъщност молитвата Му за Него има пряко отношение към изкупителното Му дело. За Христос настъпил часът на прослава, защото дошъл часът на смъртта (срв. 12:23). Христос удържал победа над смъртта и дявола, настанало време Синът да получи тази небесна слава, в която пребивавал до въплъщението Си. И Той има право на тази слава, защото изпълнил поръчението на Отца – да извърши делото на изкуплението и да дарува вечен живот на възприелите това изкупително дело.
Вечният живот се заключава в познание на Бога. Това познание не е само теоретическо усвояване истините на вярата, то е и влечение на сърцето към Бога – към единия истински Бог и към пратения от Него Иисус Христос. Познанието на Бога Отца е възможно само чрез Христа. От друга страна, познанието на Самия Христос е също необходимо за достигане на вечен живот, защото Отец и Син са едно (срв. Иоан 10:30). За достигане на вечен живот наред с вярата в Бога е необходима и вяра в изкуплението на човека, което извършил Син Божи като станал Богочовек.
Интересен факт, който буди въпрос при много изследователи е, че в глава 16-та на Послание до Римляни, където св. апостол Павел изпраща поименно поздрави до множество видни християни в Рим, той не споменава никъде името на св. апостол Петър, който би трябвало, ако е вярно преданието на Римокатолическата църква[41], по това време да е предстоятел на тамошните християни, а напротив, той изпраща в това Послание поздрав до Мария Магдалина, която според казаното от него, се разбира, че по това време тя е в Рим: „Поздравете Мариам, която се много труди за нас“ (Рим. 16:6). Необходимо е да се спомене, че в днешно време съществува мнение между западните изследователи, че Мариам, за която се споменава в Рим. 16:6, може и да не е едно и също лице с Мария Магдалина, тъй като по онова време, според тях, това име е често срещано между жени, както от юдейски, така и от езически произход и може да става въпрос за друга Мариам[42]. Освен това се установява от автора на настоящото изследване, че ако се говори действително за Мария Магдалина в Рим. 16:6, това означава, че тя би трябвало да е пребивавала в Рим над 20 години, при условие, че е известно, че тя пристига там най-късно през 37 година след като се твърди, че тя се е срещнала там и разговаряла с император Тиберий[43], тъй като той умира през 37 година, а Посланието до Римляни, в което тя се споменава, се предполага от българските новозаветни изследователи, че е съставено през 58-ма година[44], а св. Йоан Златоуст и св. Димитрий Ростовски твърдят, че по това време тя все още е в Рим. Но дори и да не става въпрос за Мария Магдалина, това не омаловажава казаното от светите отци за жената, която се споменава в Рим. 16:6. Блажени Теофилакт обяснява по следния начин този стих: „Мариам, казва [апостолът][45], се трудела, бодърствала, молела се усърдно не само за себе си, но и, което е по-важно, изпълнявала длъжност вместо нас, апостолите[46], а св. Йоан Златоуст в тълкуванието му върху съответния стих обяснява, че под „много се труди“ апостол Павел „дава с това да се разбере, че Мариам освен чрез словото, служила и по друг начин, именно с това, че се е излагала на опасности, давала пари и извършвала пътешествия. Тогава жените били по-безстрашни от лъвовете и споделяли с апостолите трудовете на проповедничеството, заради което пътешествали заедно с тях[47]“. В житието ѝ, под редакцията на св. Димитрий Ростовски, както и според тълкуванието на св. Йоан Златоуст, вече се посочи, че в него се казва направо, че спомената Мариам в Рим. 16:6 е Мария Магдалина и че тя пристига в Рим по-рано от другите апостоли: „Света равноапостолна Мария Магдалина проповядвала дълго благовестието на Възкръсналия Христос в Италия и в град Рим, и при първото посещение на апостол Павел в Рим, и след отпътуването му две години по-късно. Освен в преданието, свидетелство за това можем да видим в характерния поздрав на апостол Павел до света Мария в посланието му от търговския гръцки град Коринт до християните, намиращи се тогава в Рим. Св. Йоан Златоуст поучава за това, че въздавайки на всеки вярващ съответстващата му похвала, апостол Павел приветства света равноапостолна Мария като много потрудила се и посветила се на апостолски подвизи. Трудовете ѝ, споменати тук от апостола, били подвизи на апостол и евангелист – следователно равноапостолни; тя служела – добавя свети Златоуст – и с пари, безстрашно се излагала на опасности и извършвала трудни пътешествия, споделяйки със светите апостоли всички трудове на проповедничеството[48]“.
От сведенията, че св. Мария Магдалина пристига най-късно през 37 година в Рим, и че през 58 година тя все още е там (ако е вярно казаното в нейното житие от св. Димитрий Ростовски и от св. Йоан Златоуст, че в Рим. 16:6 става въпрос за нея), се извежда заключението, че Мария Магдалина пристига вероятно най-рано, първа от всички апостоли в Рим и пребивава най-дълго време от тях в столицата на империята (над 20 години). Като се изказва това предположение от автора на изследването, той взема същевременно в предвид, че преданието на Римокатолическата църква за 25-годишния престой на св. апостол Петър в Рим е отхвърлено вече от мнозина изследователи, тъй като е установено, че то е възникнало едва в средата на 3-ти или началото на 4-ти век и че в края на 1-ви век се е говорило само за престой на св. апостол Петър в Рим, който е съвпадал с този на св. апостол Павел[49]. За такъв дълъг престой на св. апостол Петър в Рим няма налични сведения също нито в книгите на Новия Завет, нито и в житието му според Преданието на Източната църква[50]. За апостол Павел пък се знае със сигурност, че той все още не е ходил в Рим, когато пише Посланието си до Римляни през 58-ма година от Коринт[51]. При това авторът на изследването обръща също внимание, че съвсем в началото на разпространяването на християнството, когато тепърва започват мисионерските пътешествия на светите апостоли, които са първоначално в Палестина и след това по други страни, прави впечатление, че именно на Мария Магдалина се пада нелеката задача веднага след Възкресението и Възнесението на Иисус Христос да тръгне точно тя, измежду Христовите апостоли и ученици, за най-важното по онова време място – столицата на Римската империята.
3. Централната роля на Мария Магдалина сред учениците на Иисус Христос според раннохристиянските гностически текстове от Наг Хамади
За Мария Магдалина не се споменава повече след Възкресението на Иисус Христос в Новия Завет. Единствено в Деян. 1:13-14 се подразбира нейното присъствие, без тя да е назована поименно, а от Рим. 16:6 се узнава, ако става въпрос за нея, че по това време (58-ма година) тя извършва апостолска и евангелизаторска дейност в Рим.
Съвсем оскъдна информация за Мария Магдалина се намира също в Преданието на Църквата. Според това на Западната църква (в Legenda aurea[52]), освен в Италия, тя проповядва също и във Франция[53], където завършва животът ѝ в една пещера, а според Преданието на Източната църква тя отива по-късно при св. апостол Йоан Богослов в Ефес (Мала Азия[54]).
Св. равноапостолна Мария Магдалина, родена в Магдала, Израил, починала в град Ефес, Мала Азия
Но затова пък образът на Мария Магдалина е застъпен силно в коптско-гностическата литература, според която тя играе съществена роля между апостолите. В „Евангелие от Мария[55]“ апостолите твърдят, че на нея Христос е разкрил повече от учението Си, отколкото на тях[56]. В същото Евангелие[57], както и в „Евангелие от Филип“, се казва, че Христос я обича повече от другите Му ученици[58]. Според обяснението на Uwe-Karsten Plisch, участник в цялостния превод на текстовете от Наг Хамади, в посоченото място не става въпрос за физическа любов, а последното се разбира в контекста за същността на мистерията, за която се говори[59]. Същото мнение защитава и Silke Petersen в нейната студия „Maria aus Magdala[60]“. Според нея това, че Христос я обича повече от другите Му ученици, означава по-голяма духовна близост, която се изразява и в това, което става ясно от техните изказвания, че на нея са дадени повече откровения и са разкрити повече знания, отколкото на тях[61]. Освен това произхождащите от областта на Наг Хамади текстове се характеризират, според Silke Petersen, с аскетически тенденции, което изключва всякакъв друг смисъл[62]. Същото подчертава и Ute Eisen, която твърди, че след като веднъж образът на св. Мария Магдалина от „апостолка на апостолите“ през първите векове е превърнат през средновековието в този на „каеща се блудница“, днес чрез новите съвременни тенденции, в които тя бива представяна като „житейска спътница“ на Иисус Христос, се извършва повторен опит за „пребоядисване“ на нейния образ от този, който той в действителност е – на истинска ученичка на Иисус Христос и нейния принос и значение сред апостолите[63].
Третият текст от раннохристиянския период, в който Мария Магдалина играе централна роля сред апостолите като най-добре разбираща учението на Иисус Христос, е „Pistis Sophia[64]“. В него тя се споменава на първо място по брой на изказванията – с 22 тълкувания и 43 въпроса. След нея е апостол Йоан – с 2 тълкувания и 7 въпроса[65]. Освен това в глава 96-та на същото съчинение Христос се изказва за Мария Магдалина и за Йоан (директно назовавайки ги поименно) като надминаващи (превъзхождащи) другите му ученици, които ще застанат от неговата дясна и лява страна[66]. Освен в горепосочените, според Silke Petersen, Мария от Магдала се явява като важна и особено осведомена между учениците на Иисус Христос и Негов основен събеседник още в диалозите “Sophia Jesu Christi“ (=SJChr; BG,3 und NHC III,4), „Диалог на Спасителя“ (=Dial; NHC III,5), както и редица други диалогични съчинения[67].
В раннохристиянските гностически текстове прави впечатление на изследователите също забележителната доминантна роля на една жена в силно изразеното по онова време мъжко андроцентрично общество[68]. От сведенията, които се съдържат в „Евангелие от Тома“ и в „Евангелие от Филип,“ става ясно, че апостолите, и главно Петър измежду тях, не са могли да приемат този факт. Поради това, че тя е жена, те не са искали да ѝ вярват[69] и са я считали за недостойна[70]. Според „Евангелие от Тома,“ Симон Петър дори предлага на другите апостоли да я отпратят от кръга на учениците (стих 114-ти), защото според него „жените са незначими за живота[71]“. А в „Евангелие от Мария“ (p. 18-19) се предава цял спор между учениците по отношение на нея, части от когото се цитираха по-горе[72]. Сведенията, които дават раннохристиянските апокрифни текстове, че апостолите не са вярвали на Мария Магдалина, поради това, че е жена и по същата причина са я считали за недостойна, хвърлят светлина според автора на настоящото изследване и върху реакцията им, която се предава в каноничните Евангелия, и може би е обяснението за нея за това, че когато тя им съобщава вестта за Възкръсналия, те не вярват на нейните думи (срв. Марк 16:11[73]).
От тези и други сведения може да се заключи какво е било отношението на мъжете към жените през 1-ви век, дори в средата на Христовите ученици, щом за това се споменава нееднократно в раннохристиянската, макар и апокрифна, литература. Последният факт обяснява по-нататъшното ограничаване на дейността на жените в Църквата, след като през 1-ви век са били такива настроенията, разбиранията и отношението към тях; но трябва силно да се подчертае – не на Иисус Христос, а на някои Негови ученици, и по-късно на техните приемници, за които става ясно от посочените текстове, както и от по-нататъшното развитие на църковната история, че те остават още дълго време под влияние на патриархалната култура, в която живеят по онова време, както и на старозаветното мислене и обичаи.
В Римокатолическия свят се стига в днешно време до същото заключение. H. Schlumpf (известна католическа журналистка и автор) пише, че и четиримата Евангелисти са съгласни, че първият свидетел на Христовото Възкресението е жена и че това е св. Мария Магдалина[74]. Тя се споменава според нея 12 пъти в Новия Завет, което я прави втората най-споменавана жена след св. Богородица[75]. За разлика от други жени в Свещеното Писание, Мария от Магдала не е идентифицирана по отношение на друг човек; тя не е ничия майка, съпруга или сестра. Вместо това тя се нарича Мария от Магдала (богат търговски град в онова време, намиращ се в Галилея). H. Schlumpf заявява, че през 21-ви век истинският библейски портрет на св. Мария Магдалина се възкресява – този на „апостол на апостолите,“ и накрая тя заема полагащото ѝ се място в историята като любим ученик на Иисус Христос, виден ранен църковен лидер и визионер[76]. Според четирите Евангелия, св. Мария Магдалина остава вярна на Господа до края и нейната вярност е възнаградена с явяването първо на нея на възкръсналия Христос. Въпреки факта, че законното свидетелството на жена по онова време се е считало за невалидно, съставителите и на четирите канонични Евангелия правят жените основните свидетели на най-важното събитие в християнството и съобщават, че когато ѝ се явява възкръсналият Христос, тя се обръща към Него с „Равуни“ (от „Rabbi“), което означава „Учителю“. H. Schlumpf пише още, че упадъкът на образа на Мария от Магдала като апостол и водач започва най-вероятно малко след смъртта ѝ и е превърнат в този на „каеща се блудница,“ което се запечатва на 14 септември 591 година, когато папа Григорий Велики държи проповед в Рим, в която произнася, че св. Мария Магдалина е едно и също лице с неназованата грешница в Евангелие според Лука. През 1969 година Римокатолическата църква признава официално, че св. Мария Магдалина не е едно и също лице с упомената блудница, а през 2016 година тя е призната от Ватикана за апостол, наравно с останалите 12 ученици на Иисус Христос[77].
Александър Андреевич Иванов (1806-1858), Възкръсналият Христос се явява първо на св. Мария Магдалина, Руски музей, Санкт-Петербург
Университетът Хумболт в Берлин, Виенският университет и Алберт-Лудвиг университетът във Фрайбург работят в днешно време върху съвместен проект за цялостно ново изследване на Мария Магдалина, наречен „Иисус и изчезналите жени. Документации[78]“.
Въз основа на многобройната гностическа литература, открита през 20-ти век, особено в текста на „Pistis Sophia“, в който Мария Магдалина се споменава многократно и според който текст тя играе основна роля между учениците на Иисус Христос, нейният образ се преосмисля от съвременните изследователи по нов начин[79]. В тази връзка и ръкописът на „Евангелие от Мария“, след реставрацията му, е изложен през 2016 г. в Египетския музей в Берлин[80].
This study presents the image, personality and work of st. Mary Magdalene on the basis of the information about her received from the four canonical gospels, the Tradition of the Church and the early Christian texts from Nag Hamadi, according to which she played an es sential role among the disciples of Jesus Christ. The conclusion, which is drawn on the basis of the available facts, is that her personality and role among the disciples of Jesus Christ, as well as her work in the spread of Christianity, must be considered in a new way.1
Key words: st. Mary Magdalene, New Testament, Tradition of the Church, Nag Hammadi
***
Св. Мария Магдалина остава на заден план на фона на 12-те апостоли и съставителите на новозаветни книги, чиито имена постоянно се цитират. Целта на настоящото изследване е да хвърли по-голяма светлина върху нейния образ, апостолска и мисионерска дейност като една от първите жени, разпространителки на християнството, и една измежду най-близките ученици на Иисус Христос.
1. Ученичката, която първа вижда и разпознава Възкръсналия според книгите на Новия Завет
Образът на Мария Магдалина, наред с другите жени, изпъква в Новия Завет най-напред по-ярко при залавянето на Иисус Христос (срв. Йоан 19:25). В този момент поведението на жените-ученички е много по-истинско, адекватно, смело и саможертвено в сравнение с това на мъжете-ученици. Жените са тези, които в момента на залавянето Му и на най-големите страдания – тези на Кръста, остават до Него с риск за живота им, когато апостолите се разбягват (срв. Марк 14:50). Също жените са отново онези, които единствено се намират на мястото на най-великото събитие в историята на човечеството – Възкресението Христово, изпълнени с вяра и очакване. На тях Христос се явява първо във възкръсналото Си тяло. Спасителят им заръчва да отидат и да съобщят за Възкресението Му на апостолите и на другите ученици. Каква е реакцията на мъжете за разлика от тази на жените, ако се проследи внимателно текста в последователността, в която се случват събитията? За тази цел ще се разгледа по-подробно глава 20-та от Евангелие според Йоан и паралелно как е отразено същото събитие в трите синоптични Евангелия.
В първия ден на седмицата Мария Магдалина идва на гроба рано сутринта и намира, че той е празен. Тя отива и съобщава това на апостолите Петър и Йоан. Двамата идват и виждат, че „само повивките стоят“ (Иоан 20:6), след което в текста се обяснява: „тогава учениците се върнаха пак у тях си“ (Йоан 20:10), „а Мария стоеше при гроба отвън и плачеше“ (Йоан 20:11). В този момент след като те си тръгват и остава само тя, ѝ се явяват двама ангели, облечени в бели дрехи, а веднага след тях и самият Иисус Христос (срв. Йоан 20:12-14), към Когото тя се обръща с „Учителю“ (Йоан 20:16). В стих 17-ти на същата глава Христос възлага на Мария Магдалина да отиде и да съобщи за Възкресението Му на учениците, което тя веднага прави (срв. Йоан 20:17-18). По-нататък от стих 24-ти до стих 28-ми се описва неверието на апостол Тома, а в глава 21-ва – възвръщането на апостолското достойнство на Петър, който след залавянето на Иисус Христос се отрича три пъти от Него.
В Евангелие според Матей прави също впечатление контрастът, който изпъква между това по какъв начин жените ученички приемат Възкръсналия Христос и по какъв мъжете: „А когато отиваха [жените] да обадят на учениците Му, ето, Иисус ги срещна и рече: радвайте се! А те се приближиха, хванаха се за нозете Му и Му се поклониха; тогава Иисус им казва: не бойте се; идете и обадете на братята Ми, да идат в Галилея, и там ще Ме видят“ (Мат. 28:9-10). В следващите стихове се споменава, че някои от учениците Му след това Го разпознават, но други се усъмняват: „единайсетте ученици отидоха в Галилея, на планината, дето им бе заповядал Иисус; и като Го видяха, поклониха Му се; а някои се усъмниха“ (Мат. 28:16-17).
Най-силно контрастът между вярата, проявена от жените, и неверието на мъжете-ученици изпъква в Евангелие според Марк: „Възкръснал рано в първия ден на седмицата, Иисус се яви първом на Мария Магдалина…Тя отиде, та обади на ония, които са били с Него и които плачеха и ридаеха; но те, като чуха, че Той е жив, и че тя Го видяла, не повярваха. След това се яви в друг образ на двама от тях по пътя, когато отиваха в село. И като се върнаха, обадиха на останалите; но и тям не повярваха. Най-сетне се яви на самите единайсет, когато вечеряха, и ги смъмри за неверието и жестокосърдието им, че не повярваха на ония, които Го бяха видели възкръснал“ (Марк 16:9-14).
Св. равноапостолна Мария Магдалина, родена в Магдала, Израил, починала в град Ефес, Мала Азия
От изложеното по-горе се установява, че според последните събития, изложени в четирите Евангелия, жената е тази, която стои близо до Господа, изпълнена с вяра, надежда, очакване, безпрекословна обич, радост и благодарност. Първо на жена се дава да види Възкръсналия – Този, който „за умрелите стана начатък[2]“. Господ „праща“ нея да възвести на апостолите за Възкресението. Фактът, че Възкръсналият Христос се явява първо на жена, означава и още нещо – това, че тя е имала необходимите предпоставки като духовна чистота, будност на съзнанието и отворени вътрешни сетива (духовни очи), за да види и разпознае Христос във възкръсналото Му тяло. Това се заключава от обстоятелството, ако се проследи внимателно текста, че не всички ученици, на които Той се явява след Възкресението Му, Го виждат и разпознават, макар Той да се явява и на тях след това, както се спомена по-горе. Като потвърждение на казаното служи още едно събитие, с което може да се направи сравнение – явяването на Възкръсналият Христос на двама от учениците Му по пътя за Емаус. Според описаното в Евангелие от Лука, те не разбират дълго време, че това е Той, въпреки, че Възкръсналият Христос върви редом с тях и разговаря с тях: „И както се разговаряха и разсъждаваха помежду си, Сам Иисус се приближи и вървеше с тях; но очите им се премрежиха, за да Го не познаят“ (Лук. 24:15-16). След дълъг разговор по пътя, чак когато отсядат да вечерят, те Го разпознават едва при разчупването на хляба: „И когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше; тогава им се отвориха очите, и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях“ (Лук. 24:30-31).
От приведените примери се заключава, че Мария Магдалина „вижда“ и „разпознава“ първа Възкръсналия Христос измежду учениците Му, не защото тя по случайност е на точното време и място на събитието, а защото тя е притежавала измежду учениците Му необходимата вътрешна чистота и духовно зрение първа да Го види и разпознае.
2. Апостолската и мисионерска дейност на Мария Магдалина от Палестина до Италия според преданието на Църквата
Според житието на св. Мария Магдалина, изложено в „Жития на светиите“ от св. Димитрий Ростовски, пише, че тя била „истинска галилейка[3]“. Според него тя била заможна жена, която услужвала на Господ Иисус Христос също и с имотите си[4]. Св. Димитрий Ростовски твърди, че „Православната източна Църква не смесва Мария Магдалина с грешницата с неизвестно име, получила прошка в дома на Симона фарисея[5]“, както правят това, споменава той, някои западни християнски църкви, които обединяват нейния образ с този на личността на друга една евангелска жена, която била блудница[6]. Св. Димитрий Ростовски твърди ясно, че те двете не са една и съща жена и подчертава, че Източната Гръко-Руска православна Църква сега, както и преди, признава тези, споменати в Евангелията с различни признаци жени, за различни, отделни личности[7]. Авторът на настоящото изследване допълва, че този факт, който споменава св. Димитрий Ростовски (1651-1709 г.), Римокатолическата църква признава официално чак през 20-ти век (1969 г.) като своя грешка, че векове наред е смесвала образа на св. Мария Магдалина с този на блудница[8], както и чак на 10-ти юни 2016 папа Франциск я провъзгласява за „равноапостолна[9]“.
За нейните качества св. Димитрий Ростовски обяснява, че „особено забележителна била изключителната твърдост и необикновеното мъжество, с които св. Мария Магдалина се отнасяла към своя Избавител. Въпреки всички препятствия и страшни опасности, даже в тежките дни и часове на жестоките страдания на Христа, Мария Магдалина се показала по-мъжествена и по-предана от апостолите. Когато почти всички, и апостолите, въпреки обещанията си да умрат с Господа, били победени от страх от Господните врагове, ,разбягали се‘ и се скрили – Мария Магдалина победила страха с любов и с непоколебимото си съпричастие към Страдащия се стараела да смекчи трънливия път, по който Той вървял за спасението на света[10]“. Той описва още, че когато „познатите…на Разпнатия, които в началото стояли надалече и гледали, се приближили към Страдалеца, обкръжили кръста Му и от тях евангелистът отново посочва Мария Магдалина първа. Така Мария Магдалина стояла в нозете не само на Спасителя Христа Чудотвореца, прославян и възпяван от младенците, но и в нозете на Иисуса Назарянина, унизен, обезчестен, позорно разпнат, изоставен даже от Неговите апостоли…“[11], както и по-нататък: „Осветена от съзерцанието на Възкръсналия, възтържествувал над смъртта, победоносния Христос, пламенната Мария Магдалина…била жив, решителен свидетел на Христовото Възкресение[12]“. Според него „Тук е най-светлата черта от цялото дивно служение на Мария Магдалина на Христовата Църква. В утрото на Възкресение Христово тя била удостоена да види възкръсналия Господ първа от всички Негови ученици и ученички и първа, по непосредствена заповед на Господа, била направена вестителка, проповедница на Христовото възкресение за тях. Апостолите проповядвали Христовото Възкресение на целия свят; – Мария Магдалина проповядвала Христовото Възкресение на самите апостоли: – тя била апостол за апостолите!… Светите отци на Църквата виждат в това обстоятелство особена тайна и премъдрост на Божието провидение[13]“. Констатира се, че в цитираното житие на св. Мария Магдалина, въпреки че св. Димитрий Ростовски съобщава най-напред само за апостолите, че те, „апостолите проповядвали Христовото Възкресение на целия свят“, малко след това той съобщава в него, че и тя, св. Мария Магдалина, е участвала в разпространяването на християнската вяра по други земи: „Преданието на Източната Гръко-Руска православна Църква съобщава, че след Евангелските явявания на Възкръсналия Христос преди Възнесението Му и след това, света равноапостолна Мария Магдалина пребивавала с Пресвета Богородица и апостолите и била дейна помощница на първите успехи на разпространението на християнската вяра отначало в Йерусалим. Но изпълнена с усърдие, пламенна вяра и ревностна любов към Божието благовестие, тя след това проповядвала и в други страни, навсякъде възвестявайки небесната благодат, радостта и спасението на всички, повярвали в Спасителя на света Възкръсналия Христос. Като посетила Италия, света равноапостолна Мария Магдалина намерила случай да се яви пред царуващия по това време император Тиберий[14]“. Също още на друго място в цитираното житие св. Димитрий Ростовски добавя, че тя „започнала пламенната си проповед за Възкресението и учението на Спасителя Христа[15]“. След нейната среща с император Тиберий, той отбелязва, че „Тиберий, според преданието, сам повярвал в Спасителя Христа… и с царски указ заплашвал да накаже всеки, който се осмелява да наскърби вярващите в Иисуса Христа… По този начин с ревностната, безстрашна проповед за Спасителя Христа света равноапостолна Мария Магдалина, заедно с другите благочестиви християни, накарала и езическия управител на Юдея писмено да засвидетелства всемирното събитие на Христовото Възкресение пред езическия свят и убедила тогавашния римски император да признае величието и божественото могъщество на Спасителя Христа, улеснявайки с всичко това разпространението на християнството[16]“. Св. Димитрий Ростовски твърди освен това, че заедно със св. Мария Магдалина към Италия се отправили, според Преданието, също и сестрите на Лазар – Марта и Мария[17], както и още отбелязва следното за пребиваването ѝ в Рим: „Св. равноапостолна Мария Магдалина проповядвала дълго благовестието на възкръсналия Христос в Италия и в град Рим, и при първото посещение на апостол Павел в Рим, и след отпътуването му две години по-късно. Освен в преданието, свидетелство за това можем да видим в характерния поздрав на апостол Павел до света Мария, в посланието му от търговския гръцки град Коринт до християните, намиращи се тогава в Рим. Св. Йоан Златоуст поучава за това, че въздавайки на всеки вярващ съответстващата му похвала, апостол Павел приветства света равноапостолна Мария като много потрудила се и посветила се на апостолски подвизи. Трудовете ѝ, споменати тук от апостола, били подвизи на апостол и евангелист – следователно равноапостолни; тя служела – добавя свети Златоуст – и с пари, безстрашно се излагала на опасности и извършвала трудни пътешествия, споделяйки със светите апостоли всички трудове на проповедничеството[18]“. За края на живота ѝ св. Димитрий Ростовски съобщава: „От Рим, според преданието на Църквата, света равноапостолна Мария Магдалина пристигнала в град Ефес, който тогава бил особено известен. Тук, според преданието и свидетелството на много свети отци и църковни писатели, света равноапостолна Мария Магдалина помагала на свети апостол и евангелист Йоан Богослов в благовестническите трудове, оставайки до своята мирна кончина, и била погребана също в Ефес[19]“. Съставеното ѝ от него житие, св. Димитрий Ростовски заключава с думите: „Св. Мария Магдалина била, по непосредствена заповед от Спасителя Христа, първа от всички хора проповедница на спасителното Христово Възкресение[20]“. Авторът на изследването обръща внимание, че сведението, което дава св. Димитрий Ростовски, че тя заминава в края на живота си точно при св. Йоан Богослов и помага именно на него в „благовестническите трудове“, напомня много на сведението, което се съобщават в „Pistis Sophia“ (част от Codex Askewianus), че те двамата са считани от Иисус Христос за най-напредналите измежду учениците Му, имащи най-много благодат и откровения[21].
В посланието си до Галатяни, след като доказва, че неговата благовестническа дейност от самото начало и в продължение на 17 години (Галатяни 1:3, 2:13-14-17) е била в пълен унисон с проповедта на останалите апостоли, св. апостол Павел в подкрепа на своите доказателства, привежда и един интересен спор между него и св. апостол Петър, който станал в Антиохия, столица на тогавашна Сирия. За този случай никъде другаде в Писанието нищо не е казано. Ето какво разказва св. апостол Павел:
„А когато дойде Петър в Антиохия, аз му се лично опрях, защото се бе изложил на осъждане. Понеже, преди да пристигнат някои от Якова, той ядеше заедно с езичниците; а когато те дойдоха, почна да се спотаява и да страни, като се боеше от обрязаните. Заедно с него лицемереха и другите юдеи, тъй че дори и Варнава се увлече от лицемерието им. Но когато видях, че те не постъпват право по евенгелската истина, казах на Петър пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо караш езичниците да живеят по юдейски? Ние по природа сме юдеи, а не грешници от езичниците; обаче, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът… Защото, ако чрез закона е оправданието, тогава Христос напразно умря“ (Галатяни 2:11-21).
Както виждаме – силни аргументи и остро изобличение, което апостол Павел прави на апостол Петър публично, в присъствието на християни от евреи и езичници, на обрязани и необрязани, на фанатични привърженици на обрязването като уж абсолютно необходимо за спасението, макар да е пределно ясно, че то съвсем не е необходимо, напротив: като несъвместимо с благодатта, то трябва да бъде изоставено.
За да ни бъде ясно какво собствено е станало между двамата апостоли, необходима е кратка предистория.
След обръщението си от бивш гонител на Христа, апостол Павел веднага (Деяния на светите апостоли 9:20) започнал усърдно да проповядва в Дамаск, а след това и в Иерусалим, че Иисус е Син Божи, обещаният Месия. Но и на двете места озлобените юдеи правят заговор да го убият (Деяния на светите апостоли 9:23-26), поради което апостолите, за да го предпазят от покушение, го изпращат в родния му град Tapс. Оттам апостол Варнава го довежда в Антиохия, където в продължение на цяла година те развиват плодотворна мисионерска дейност (Деяния на светите апостоли 11:22-26). Трябва да отбележим, че малко преди това, чрез особено откровение, дадено на апостол Петър, бил приет в Църквата първият християнин от езичниците – стотникът Корнилий (Деяния на светите апостоли 10-та глава). От този момент християнството бързо се разпространило между езичниците в съседните на Юдея области. Изключителна заслуга за това имали апостолите Павел и Варнава. След едногодишната им проповедническа дейност в Антиохия, те предприели мисионерски пътувания до Кипър (родното място на Варнава – Деяния на светите апостоли 4:36), Пергия, Икония, Галатия, Киликия и други съседни провинции в Сирия и Мала Азия, но навсякъде срещали голяма съпротива от юдействащи християни, идващи от Иерусалим, които им създавали затруднения, нанасяли им жестоки побоища и ги гонели от един град в друг. Завърнали се от първата си обиколка в Антиохия, те сварили там голямо смущение между християните, защото малко преди това от Иерусалим пак дошли юдействащи християни, които казвали на своите антиохийски единоверци от езичниците: „Ако не се обрежете по обряда Моисеев, не можете се спаси“ (Деяния на светите апостоли 15:1). Това наложило апостолите Павел и Варнава, заедно с група от братята-християни, да заминат за Иерусалим, за да обменят мисли с другите апостоли по този силно вълнуващ ги въпрос. Апостол Павел получил за това и особено откровение (Галатяни 2:2), по силата на което взел със себе си и апостол Тит, в качеството на свой особено доверен сътрудник. Апостол Павел го обичал с нежна любов и, познавайки неговите способности, по него изпратил първото си послание до Коринтяни, като го и натоварил с трудната задача да уреди случая с коринтския кръвосмесник (1 Коринтяни 5-та глава). Апостол Павел го очаквал с голямо вълнение да се завърне и много се зарадвал, когато Тит му съобщил, че случаят е уреден благополучно – чрез разкаянието на грешника и на цялото коринтско общество (2 Коринтяни 2:13, 7:6, 13-15). Тит бил чист елин и бил приел Христа, без да е бил предварително еврейски прозелит, поради което и не е бил обрязан. Точно такъв сътрудник бил нужен на апостола за събора, тъй като самият той и Варнава, като евреи, били обрязани.
Ел Греко, Св. св. апостоли Петър и Павел, 1592, Ермитаж
В Иерусалим апостолите Павел и Варнава, заедно с останалите членове на делегацията, били приети с радост „от църквата, апостолите и презвитерите“, сиреч от цялото християнско общество, пред което вероятно нееднократно те разказвали „всичко, що Бог бе сторил с тях и как отвори вратата на вярата за езичниците“ (Деяния на светите апостоли 15:4). Освен това апостол Павел изложил „насаме на най-видните“ апостоли благовестието, което проповядва между езичниците, за да чуе тяхната преценка, та „да не би някак“ напразно да тича, или да е тичал, тоест да не би в някой отделен случай да не е бил прав, или изобщо изцяло да е на погрешен път. Разбира се, тази преценка е била нужна не на самия апостол Павел, който бил приел апостолското достойнство „не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца“ (Галатяни 1:1), за великото дело, за което той е бил предизбран от утробата на майка си (Галатяни 1:15), като „избран съд“ да понесе името на Господ Иисус „пред народи, царе и синове израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15) и което за него означавало „да бъде, или да не бъде[1]“. Право казва един мислител, че „пристигането на Павел в Иерусалим и свикването на събора представлява една от най-тържествените страници в историята на християнството. Предстояло да бъде премахнато едно страшно недоразумение, и от успеха на тази задача зависело всичкото бъдеще на човечеството[2]“. „Най-видните апостоли“ били трима: Яков, наричан „праведният“, брат Господен и пръв иерусалимски епископ; след това Кифа, тоест Петър, и трети – любимият ученик на Спасителя – апостол Иоан. Апостол Яков не бил от числото на дванадесетте, както и апостол Павел не е бил от тях. Но както апостол Яков се ползвал с авторитет, равен на авторитета на дванадесетте, със същия авторитет се ползвал и апостол Павел. Затова последният нарочно поставил името на апостол Яков пред това на апостол Петър. Апостол Яков бил голям постник и строг изпълнител на Моисеевия закон, поради което юдействащите ревнители обичали да го считат за свой водач (срв. „някои от Якова“ – Галатяни 2:12), но това било едно недоразумение, както ще видим. Според израза на св. апостол Павел, тримата „най-видни“ били „смятани за стълбове“ на Църквата (Галатяни 2:9). След като изслушали доклада на апостол Павел, тримата апостоли намерили изповеданието на вярата му, както и благовестието между езичниците, напълно съгласни с евангелската истина. „Те нищо не ми прибавиха“, казва апостол Павел. „Напротив, като видяха, че мене е поверено да благовестя на необрязаните, както Петру – на обрязаните (понеже Оня, Който помогна на Петър в апостолството между обрязаните, помогна и на мене между езичниците) и като узнаха за дадената на мене благодат, Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те – при обрязаните, като само ни поръчаха да помним сиромасите, което се и постарах да изпълня точно“ (Галатяни 2:6-10).
И така, след този доклад, тримата „най-видни апостоли“ решават да се свика събор, който да вземе решение по този наболял въпрос. Понеже в този събор взели участие всички апостоли, той се нарича „Апостолски“. Той станал в 51-ва година.
„Блажен си Ти, Симоне, син Ионин:– казал Спасителят на апостол Петър след неговото изповедание, – защото не плът и кръв (σάρξ καί αίμα) ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Матей 16:17). Апостол Петър бил син на Иона (срв. Иоан 1:42); името Иона произлиза от името Иоан[9]. Иисус Христос облажава апостол Петър за неговото изповедание, което е израз на неговата гореща и твърда вяра в Христа като истински единороден Син на Бога Отца, като второ Лице на Света Троица. Според думите на Иисус Христос, изповеданието на апостол Петър не било негово собствено дело, а му било дадено, било му открито от Бога Отца – „защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“. Как ще трябва да бъдат разбирани тези думи на Иисус Христос? Както бе изтъкнато по-горе, изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра в Иисус Христос като Син Божи; значи, то е дело на неговата вяра. Религиозната вяра пък е дело не на опита, на разума; тя се добива не чрез изследването на материалния мир – това изследване може само да я подкрепи, да стане причина тя да се събуди и развие у човека, ако е била задрямала у него (вж. Римляни 1:20). Вярата е дело на духовната природа у човека, създадена от Бога; значи, в известно отношение тя може да бъде считана за дело на Бога. Бог може да засили и усъвършенства вярата у човека, когато той се обърне с молитва към Него. Когато Христос казал на бащата на момчето, обхващано по новолуние от бяс: „ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“, – той веднага извикал и със сълзи казал: „вярвам, Господи, помогни на неверието ми!“ (Марк 9:23-24). Самите апостоли на Христа се обърнали към Него със следната молба: „усили у нас вярата“ (Лука 17:5). Непосредствено след това Той им казал: „да имахте вяра колкото синапово зърно, щяхте да кажете на тая черница: изтръгни се и се пресади в морето, и тя би ви послушала“ (Лука 17:6). От гореприведените места се вижда ясно, че вярата у човека може да бъде усилена и усъвършенствана от Бога. Апостол Петър се е обръщал с молитва към Бога, и Той е усилил вярата у него, открил му да изповяда своята вяра в Иисус Христос като Син Божи. С такава молитва се обръщали към Бога и другите апостоли. Изразът „плът и кръв – σάρξ καί αίμα“, е библейски; среща се в Стария и на няколко места в Новия Завет (Матей 16:17; Иоан 1:13, 1 Коринтяни 15:50; Галатяни 1:16; Ефесяни 6:12; Евреи 2:14). Чрез този израз се обозначава телесното, противоположното на духовното. Апостол Петър стигнал до своето изповедание не чрез опита, не чрез опитно изследване, а по духовен път, чрез вярата, подкрепена и усилена у него от Бога Отца.
„Ти си Петър (Πέτρος – камък) – казал Иисус Христос на апостол Петър след неговото изповедание, – и на тоя камък (επί ταύτη τή πέτρα) ще съградя (οίκοδομήσω) църквата Си и портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“(Матей 16:18). Не трябва да се прокарва разлика между употребените тук гръцки думи Πέτρος и πέτρα, защото и двете имат едно и също значение, и защото, като казва: „и на тоя камък – επί ταύτη τή πέτρα“, Иисус Христос има предвид и употребената от Него първа дума – Πέτρος. В какъв смисъл Христос нарича тук апостол Петър „камък“? Като се вземе предвид обстоятелството, изтъкнато по-горе, че изповеданието на апостол Петър е израз на неговата гореща и твърда вяра (подкрепена и усилена от Бога Отца) в Иисус Христос като Син Божи, може с основание да се приеме, че в Матей 16:18 Христос нарича апостол Петър „камък“ поради горещата му и твърда вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху неговата вяра Той ще съгради Своята Църква. В службата на апостол Петър и апостол Павел (29 юни стар стил) и в тази на дванадесетте апостоли (30 юни стар стил) апостол Петър е наречен „камък на вярата – камень веры“. Такава вяра са имали и другите апостоли, такава вяра ще имат и всички бъдещи истински членове на Христовата Църква. От само себе си се разбира, че, ако тази вяра изчезне у членовете на Христовата Църква, самата тази Църква ще престане да съществува. Тази вяра пък никога няма да изчезне, защото е вяра в Сина Божи и тя ще бъде подкрепяна и усилвана от Бога Отца. Като разширява обема на вярата, като разбира под нея истините на вярата – богословските истини или богословието изобщо, св. Иоан Дамаскин в третата песен на своя канон на апостол Петър казва: „на камени твоего богословiя водрузи Владыка Iисусъ церковь непреклонну, в нейже тя, апостоле Петре, славим“. За доказателство на това, че под „камък“ в Матей 16:18 ще трябва да се разбира вярата в Иисус Христос като Син Божи, може да послужи отговорът, който апостол Петър дал от името на всички апостоли през време на беседата на Христа за небесния (евхаристичния) хляб. „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот и ние повярвахме (ημείς πεπιστεΰκαμεν) и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69). Този отговор, както бе вече изтъкнато, апостол Петър дал преди своето изповедание в околността на Кесария Филипова. Не може да има никакъв спор за това, че тук апостол Петър говори от името на всички апостоли, защото казва: „ние повярвахме – ημείς πεπιστεΰκαμεν“. Както думите на апостол Петър в този негов отговор: „Ти си Христос, Синът на Бога Живий – Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“, – са израз не само на неговата вяра, но и на вярата на всички апостоли, така също и дословно същите негови думи (Σύ εί ό Χριστός, ο Υίός τού Θεού τού Ζώντος“) в изповеданието му в околността на Кесария Филипова, станало в по-късно време, трябва по необходимост да бъдат признати за израз както на неговата лична вяра, така и на вярата на всички апостоли в Иисус Христос като Син Божи.
Петер Паул Рубенс, Св. апостол Петър, Национална художествена галерия по изкуство, Вашингтон, САЩ
И мнозина древни църковни писатели приемат, че в Матей 16:16 Христос нарича апостол Петър „камък“ заради неговата гореща и силна вяра и че не върху самия апостол Петър, а върху вярата в Иисус Христос като Син Божи, ще съгради Христос Своята църква. „Следователно – казва св. Амвросий Медиолански – вярата е основата на църквата; защото не за плътта, а за вярата на Петър било казано от Господа, че адовите врата няма да надделеят на вярата“ (De incarnatione, с. 5). Подобно обяснение на Христовите думи в Матей 16:18 дава и блажени Августин: „върху този камък ще съградя; върху вярата, която изповядваш; върху това, което ти каза: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ – върху това ще съградя църквата Си“ (Sermo 295 – Migne PL, 38, 1349). Като привежда думите на Иисус Христос: „и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си“ – св. Иоан Златоуст непосредствено обяснява: „с тези думи Господ показва, че отсега мнозина ще повярват, ободрява духа на Петър и го прави пастир“ (Тълкувание на евангелието от Матей, беседа 54, 2). От думите на св. Иоан Златоуст „отсега мнозина ще повярват“ може да се заключи, че както апостол Петър бил повярвал в Иисус Христос като Син Божи, също така и мнозина други християни щели така да повярват, и върху тази именно вяра Иисус Христос щял да съгради Своята Църква.
„И портите адови (πύλαι άδου) няма да ѝ надделеят“ (Матей 16:18). В древно време, когато градовете се ограждали със стени, вратите на тези стени се считали за най-важното място; те се силно укрепявали и във време на нападение особено зорко се охранявали. Поради това вратите на града се считали (в Палестина и други някои страни) като символ на мощ, на сила. Под израза „портите адови“ ще трябва да се разбира мощта, силата на ада. Значи, и мощта, силата на ада не ще може да съкруши съградената от Господ Иисус Христос църква върху вярата в Него като Син Божи.
Трябва да влезете, за да коментирате.