+ Драговитийски епископ Иоан                                                                                                                                                                                                                                       

Предания и легенди

Казват, че в Рим всеки камък имал своя история. Макар това да звучи хиперболично, все пак тряб­ва да се признае, че във всяка леген­да се крие зрънце истина.

Никъде не са се запазили толкова следи от времето на първовърховните апостоли Петър и Павел, както в Рим. Не се касае само за техните гробове и свещени реликви, но и за други по-малки следи от тяхното пре­биваване във вечния град. Те са мал­ко известни, защото ги засенчват по-големите паметници.

Най-напред пътят на поклонника или туриста минава по „Виа Апия“. Още в древността този път бил счи­тан за „царицата на пътищата“ (латински регина виарум), не само защото това е бил най-старият път (започнат в 312 година от цензор Апиус) и най-дъл­гият (540 километра) в античния свят, но защото е най-живописният и ис­торически най-важният. По него тръгвали римските легионери да по­коряват света. И обратно, по него идвали християните в Рим, за да по­корят столицата на тогавашния свят със „словото за кръста“ (1 Коринтяни 1:18).

Не е известно кои са били първите християни в Рим. Вероятно иудеохристияни са донесли от Иерусалим благовестието за явяването на Месия. Още тогава е имало в Рим зна­чителна иудейска колония, която поддържала тесен контакт с отече­ството. Така новините от Иеруса­лим бързо пристигали в столицата.

Св. апостол Петър ще да е дошъл в Рим за първи път вероятно между 41-45 година (следователно преди св. апостол Павел), и то по „Виа Апия“, тъй като този път бил единственият, който водел от юг към столицата. Тогава пристанището на Остиа би­ло още в строеж. За апостол Павел се знае от книга „Деяния на светите апо­столи“, че той дошъл в Рим по този път: „И след това тръгнахме за Рим. Тамошните братя, като чуха за нас, излязоха да ни посрещнат до Апиевия площад и до Три кръчми. Като ги видя Павел, поблагодари на Бога и се ободри“ (28:14-15).

Това ще да е било през пролетта на 61-ва или 62-ра година. Значи още тога­ва е съществувала християнска об­щина в Рим. Това се потвърждава и от факта, че апостол Павел писал пет години преди това послание до римските християни, за да им съоб­щи за своето идване (срв. Римляни 1:10 и сл.). Тогава той се надявал, че ще пристигне в Рим като свободен про­поведник на Христовото Евангелие. Вместо това, той дошъл с конвой от затворници. Но когато видял бра­тята-християни да го посрещат на Апиевия площад, той „поблагодарил на Бога и се ободрил“.

Апиевият площад се намира на около 73 километра южно от Рим. Тогава на това място имало римска пощенска станция. Три кръчми били друга такава станция преди Апиевия пло­щад. Днес от тях нищо не се е за­пазило, освен остатъци от три ан­тични кладенци, които свидетелстват, че тук някога трябва да е има­ло странноприемница. Но това още не доказва, че тук именно ще е ста­нала историческата среща между апостол Павел и римските християни.

Преданието разказва, че между посрещачите-християни се е нами­рал и св. апостол Петър на Апиевия пло­щад. Човек може да си представи тази трогателна среща на двамата апостоли, как те братски се прегръ­щали и плакали от радост. По-късно тази сцена е станала една от люби­мите теми на византийската иконо­графия, както например затова свидетелстват прекрасните мозайки върху златен грунд в параклиса „Палатина“ в Палермо и катедралата на Монреале. С това изображение се целяло да се подчертае еднаквото достойнство на двамата апостоли. Същевременно тази прегръдка тряб­вало да изрази в лицето на апостол Пе­тър представителя на Църквата от иудеите, а в апостол Павел – представи­теля на Църквата от езичниците, тоест единството на цялата Христо­ва Църква.

Ако мислено човек придружи апостол Павел по пътя от „Виа Апия“ към Рим, то ще стигне до базиликата „Св. Севастиан“. Първоначално тя била известна като „базилика на светите апостоли“. Построена е била от св. цар Константин или от неговите синове. На дясната страна на църк­вата виси голяма мраморна плоча, на която калиграфът Филокал с красиви правилни букви е издълбал текст, от който в случая интерес представляват първите редове: „Ти, който търсиш имената на Петър и Павел, трябва да знаеш, че тук ня­кога светиите са живели“…

Този текст бил съчинен от папа Дамас (366-384), за да сочи и обяс­нява на посетителите значението на това свято място.

Относно думите „тук са живели“ (латински хик хабитасе) между учените има голям спор. Преди около сто го­дини Луиз Дюшез за първи път из­казал хипотезата, че тези думи не трябва да се разбират буквално, а в преносен смисъл, тоест „тук лежат по­гребани Петър и Павел“. Следовател­но на това място двамата апостоли са пребивавали не като живи, а ка­то мъртви. За тази хипотеза говорят и графитите, надписите по стените на триклиа (правоъгълен двор с пейки, отчасти покрит) под днешната базилика. Тук се намират безброй пъти гравирани имената на апосто­лите Петър и Павел, придружени от молитвени призиви и обяснение­то: „Петре и Павле, дадох ви осве­жителен обяд за утеха“ (латински рефригериум). Така се наричали поменните трапези, които древните римляни предлагали в памет на починалите върху техните гробове. От това може да се предположи, че мощите на два­мата апостоли поне за известно вре­ме са били тук пренесени и укрити от езичниците.

От два древни християнски празнични календара дори може да се узнае и датата на празнуването па­метта им. „Смъртта на мъчениците“ (латински Депозицио мартирум) от 354 година и „Иеронимовият мартирологий“ (Мартирологиум Хиеронимианум) от първата половина на V-ти век говорят, че „рожденият ден“ (латински диес наталис) за вечния живот на Петър и Павел се празнувал в катакомбите на 29 юни, „когато Туск и Бас би­ли консули“. Двамата били консули през 258 година, точно по времето, когато вилнеело гонението на хри­стияните при император Валериан. Той забранил на християните дори да се събират при гробовете на мъ­чениците за вярата. Затова се пред­полага, че мощите на първовърховните апостоли били пренесени в ка­такомбите, за да бъдат тайно почи­тани.

Но защо тъкмо на 29 юни се праз­нува денят на тяхната мъченическа смърт? Защото 29 юни бил празни­кът на основателите на Рим. Този празник се чествал в храма на Ромулус Квиринус откакто император Август осветил този храм на Квиринала на 29 юни, 16 години преди Христа. Сега Иисусовите последова­тели искали да християнизират този езически празник, както често пра­вили това, като на мястото на рож­дения ден на основателите на езиче­ския град поставили празника на ос­нователите на християнския Рим. Езическата двойка Ремус и Ромулус трябвало да бъде заменена с хри­стиянската апостолска двойка. Затова от 258 година насам целият християн­ски свят празнува на 29 юни об­щия празник на първовърховните апостоли Петър и Павел.

Напоследък отново се приема ду­мата „живели“ в нейния буквален смисъл. Това се потвърждава не само от надписа на Дамас, но и от едно графити, открито през 1915 година на зи­да на един християнски мавзолей от същото време, тоест от IV-ти век, в катакомбата на св. Севастиан. Над­писът гласи: „Дом на Петър“ (латински домус Петри). С това, разбира се, не се доказва, че тук действително е живял апостол Петър, а че това се е вярвало от някого. Може да е била кратковременна легенда, но тя лежи в обсега на възможното, защото както разкопките доказват, тук е имало през първия век жилищни сгради.

Не е изключено обаче св. апостол Пе­тър да е живял тук за известно вре­ме поне заради удобното местонахож­дение на пътя за Рим, където той ще е могъл да посреща идващите хри­стияни.

Всеки случай в надписа на папа Дамас и в графитите са налице две писмени доказателства колко много са били на почит двамата апостоли в Рим. А ако новите изследвания до­кажат, че апостолите действително са живели тук, то църквата „Св. Се­вастиан“ ще придобие още по-голямо значение за целия християнски свят.

Изглежда апостол Петър ще да е сме­нял няколко пъти своето жилище, ако се допусне, че той е живял по-дълго време в Рим. Според преда­нието, той е бил отначало гост в до­ма на сенатора Пуд (латински Пуденс). Той е историческа личност. Св. апо­стол Павел го споменава във второто си послание до апостол Тимотей (4:21): „Поздравяват те Евул, Пуд, Лин, Клавдий и всички братя“. Народната фантазия е направила от Пуд богат и благороден сенатор, който имал две благочестиви дъщери – Прексида и Пуденциана, които били кръстени от апостол Павел. По-късно на тях се приписва заслугата, че те са съби­рали останките на мъчениците и ги погребвали. Фамилията на Пуд притежавала голяма къща между хъл­мовете Есквилин и Фиминал. Тук възникнала християнска община – домашна църква. През IV-ти век вър­ху нея била изградена църквата на „Св. Пуденциана“. В абсидата на църквата се намира чудесна мозай­ка от късната античност. Тя пред­ставя как двете сестри държат победни венци над главите на първовърховните апостоли.

Под църквата „Св. Пуденциана“ са открити остатъци от мраморен под на голяма зала и дървен плот на ма­са. Веднага започнало да се твърди, че това била масата (престолът), вър­ху която апостол Петър ще да е извършвал светата Евхаристия, когато е бил гост на Пуд. Понеже това било допусти­мо, плотът бил приложен към пап­ския олтар в Латеранската базили­ка, където се пази и до днес.

Апостол Петър ще да е живял и в дома на Акила и Прискила на Авентинския хълм, както по-рано апостол Па­вел е живял при тях в Коринт. Те­зи двамата били изгонени от Рим около 50-та година, когато импера­тор Клавдий заповядал всички иудеи да напуснат града поради споро­вете, които избухнали между тях (вж. Деяния на светите апостоли 18:2; Светоний, Биогра­фия на император Клавдий, 25-та глава). От тази домашна църква, която се образувала около благочестивото се­мейство на Акила, възникнала през IV-ти век църквата на св. Прискила. Под нея е разкрита римска жилищ­на сграда и дори школа на езическия бог Митра. В баптистерия още стои издълбан голям дорийски капител, който е служел за кръщален купел. Един надпис от XIII-ти век сочи, че то­ва е бил купелът на св. апостол Петър. От тези слаби доказателства може да се заключи, че в ранното християн­ство тук са били кръщавани повяр­валите в Иисус.

Прочетете още „По следите на първовърховните апостоли в Рим*“ →

Послания на апостол Павел

Тези послания съставят сбирка от 14 различни по големина писма, които носят името на апостол Павел или – както е при Послание до евреите – показват някаква връзка с него. Посланията апостолът е изпратил в продължение на петнадесетина години до църковни общини или отделни личности в Мала Азия, Гърция, Италия и други. Използвайки формата на писмо, той разглежда въпроси на християнската вяра и нравственост, разрешава трудни случаи в църковния живот, дава пастирски указания, насърчава новопокръстени християни, утешава ги и ги подкрепя. От текста на посланията става ясно, че те основно били предназначени да се четат в църковната община по време на богослужение (с изключение на посланията до Филимон, Тимотей, Тит, които по-късно също започнали да се четат на богослужебните събрания). Посланията ни позволяват да добием представа както за начина на мислене и действие на апостола и на неговите сътрудници, така също и за живота на първите християнски общини в областите, в които той е проповядвал. Заедно с това те в повечето случаи са и най-ранните свидетелства за съществуването на дадена община.

Както личи от съдържанието на някои послания, те са писани от ученици и сътрудници на апостола под негова диктовка или указания.

Посланията рано били събрани в отделна сбирка. Указание за това намираме още в Новия Завет: “Както и възлюбеният наш брат Павел пише за това във всички свои послания, в които има някои места, мъчни за разбиране” (2 Петра 3:15-16). Смята се, че днешната сбирка от апосто-Павлови послания не е пълна. Вероятно някои послания поради различни обстоятелства са се загубили още преди да се образува сбирката, която вече като едно цяло е влязла в канона, в установения сборник от книги на Новия Завет.

Подреждането на посланията в сбирката е направено с оглед на обема като най-големите послания са поставени на първо място. Послание до евреите стои накрая, защото в древност на Запад имало възражения за авторството и то едва през IV-ти век заема мястото си.

В сбирката се отделят две групи послания с обособени наименования: затворнически и пастирски. Първите са писани по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон), както се вижда от съдържанието им. А вторите са предназначени за пастири в Църквата, каквито са били учениците на апостола – Тимотей и Тит, поставени от него за епископи на църквите в Крит и Ефес, и съответно съдържат указания за тяхната пастирска дейност.

Послание до римляни

Това послание е първото в поредицата на апостол-Павловите послания. Написано е преди апостолът да е посетил град Рим – многолюдната столица на Римската империя. Същевременно то се явява първото писмено свидетелство за съществуването на християнска община в Рим.

Апостол Павел отдавна е желаел да отиде в Рим, за да посети тамошната община (Римляни 1:8-15). След дългогодишна дейност в източната част на империята апостолът искал да посее семената на Христовата вяра и в западната ѝ част, като постави началото на мисионерската работа в Испания, за което очаквал помощта и на римската община (15:14-24).

Посланието е написано в град Коринт, Гърция, по време на третото проповедническо пътешествие на апостол Павел, малко преди той да отпътува със събраните помощи за християните в Иерусалим (Римляни 15:25-32; Деяния на светите апостоли 20:3 сл.). Той е предприел това пътуване между 56-та и 58-ма година. Преди това е прекарал 3 месеца в Коринт, центъра на неговата мисионерска работа в Гърция (Деяния на светите апостоли 20:2 сл.).

Съдържанието на посланието може да се обобщи като подробно изяснение на това, какво е благовестието на Иисус Христос. 3а целта апостолът развива учението за оправдаването на грешниците като най-напред говори за Божия гняв, породен от греховете на хората (1:18-3:20). Оттук произтичат главните изводи за оправдаващите действия на Бога и за вярата на човека.  Тези мисли се развиват по-нататьк в откъса за новия живот и надеждата на християните (5:12-8:39). След това авторът се спира задълбочено на въпроса за оправдаването на Израил (глави 9-11). От това може да се заключи, че в Римската църковна община е имало много евреи. Но апостолът не изоставя и въпроса за спасението на езичниците, тъй като общината във всички случаи е била смесена. Макар да не познавал в подробности живота на тази община, апостолът все пак се позовава на конкретен спорен въпрос в нея (14:1-15:13). Последната глава (16-та глава) съдържа множество поздрави до римски християни от него и негови сътрудници.

Посланието до римляни представя обобщение на проповедта и богословието на апостол Павел и затова го наричат “заветът на апостол Павел”.

Първо послание до коринтяни

От книга “Деяния на светите апостоли” научаваме, че апостол Павел по време на второто си проповедническо пътешествие е стигнал през 50-та или 51-ва година до Коринт, където е основана християнска община (18:1-18). След заминаването си апостолът останал в постоянна връзка с тази община, до която по-късно написал запазените две послания. Някои дори предполагат, че тази кореспонденция е била по-многобройна (срв. 1 Коринтяни 5:9; 2 Коринтяни 2:3-4).

Това послание е написано в Ефес между 53-та и 55-та година (според други – 57-ма година) по повод определени въпроси в живота на младата църковна община. За тези неща апостолът научил от “близките на Хлоя” (1:11), а вероятно и от писмено запитване, донесено му от представители на коринтската община (7:1; 16:17). Ставало дума за разделения, които заплашвали съществуването на общината (1:12-17). Апостолът научил още за недопустимо кръвосмешение, за прибягване до езически съдии при разрешаване на спорове между християни (6:1-11) и за случаи на блудство (6:12-20). Подробно авторът разглежда въпросите за брака и безбрачието (7-ма глава), за идоложертвените храни (8:1-11:1), за порядъка по време на богослужебни събрания, като изрично осъжда нередности, допускани на евхаристийните вечери. На възкресението (на Иисус Христос и на християните) е посветена 15-та глава, а последната, 16-та глава съдържа редица препоръки и поздрави.

Като цяло Първо послание до коринтяни дава ясна представа за живота и трудностите в една млада църковна община. От думите на апостола се вижда кое е важно за вярата и живота на християните: кръстът (1:18-2:5) и Христовото възкресение (15:1-28), действието на Светия Дух (2:10-16; 12:1-31), порядъкът в общината (3:5-4:21; 12:27-30; 16:15-18) и правилното ползване на благодатните дарби (12:1-11, 27-31; 14:1-40).

Това послание най-добре показва чувството за отговорност на апостола за тази община като неин основател и за всеки един християнин в нея.

Второ послание до коринтяни

Апостол Павел след изпращането на първото послание до коринтската църква продължил своята проповедническа дейност в Ефес, очаквайки и сведения за приема и въздействието на посланието му. Но междувременно в Коринт настъпили някои отрицателни промени, които принудили апостола да изпрати там своя ученик и помощник Тит и да подготви свое посещение в града. Той тръгнал по суша – през Троада и Македония (2:12-13), където срещнал връщащия се от Коринт Тит. Помощникът му съобщил добрата новина за покаянието на коринтските християни и желанието им да следват убедено напътствията на апостола (7:6-16).

Посланието е написано вероятно във Филипи няколко месеца след първото послание.

Основно на три въпроса е посветено съдържанието. Първо авторът говори за своето апостолско служение, като представя коринтската община като плод на апостолското си дело (1-7 глава). После призовава християните в Коринт да участват в събирането на помощи за бедните братя в Иерусалим (8-9 глава). Накрая той разпалено спори с противниците си, при което ни дава важни сведения за своя изпълнен с борба и мъки апостолски живот (10-13 глава).

Второ послание до коринтяни повече от всички други послания ни позволява да разберем апостолското самосъзнание на автора. При това то съдържа важни становища по отношението между църква и иерархическо служение в нея.

Послание до галатяни

По време на мисионерските си пътувания апостол Павел на два пъти е проповядвал в областта Галатия (Деяния на светите апостоли 16:6; 18:23), централна Мала Азия. В самото Послание до галатяни той споменава за времето, когато им благовестил “за първи път” (4:13).

Посланието е писано между 53-та и 55-та година в Ефес, на западния бряг на Мала Азия, където апостолът проповядвал в продължение на близо 3 години по време на третото си пътуване. В 1:6 той изразява учудване, че галатийските християни “тъй скоро” са преминали от истинското благовестие към друго. Това означава, от една страна, че посланието е писано скоро след пристигането на апостол Павел от Галатия в Ефес. От друга страна то сочи повода за написването му: появата на лъжеучители в галатийската църква, които изповядвали смесица от юдейски, християнски и езически вярвания.

За апостола това е изопачаване на истинското благовестие (1:6-9). Той напомня за своето собствено обръщане и призоваване да бъде апостол на езичниците, както и за независимостта си от юдейската традиция (1:10-24). Изтъква признаването на неговата проповед сред езичниците от Апостолския събор и противопоставянето на неправилни действия в тази посока (2-ра глава). След това излага какво е отношението между Божие обещание и закон, вяра и ‘‘дела по закона” и предупреждава от изпадане от истинската вяра (3:1-5:12). В заключителната част дава обичайните си наставления към вярващите, но не изпуща от очи положението в Галатия (6:12-17).

Вероятно посланието имало успех, с което се обяснява и запазването му. От 1 Коринтяни 16:1 виждаме, че апостолът е поддържал и след това връзка с “галатийските църкви”.

Посланието позволява да се видят опасностите, пред които били изправени новите християнски общини и показва, както и Послание до римляни, какво апостол Павел е разбирал под благовестие Христово. Главното внимание обаче е отделено на отношението между вяра и оправдание.

Послание до ефесяни

Апостол Павел бил тясно свързан с църквата в град Ефес, на западния бряг на Мала Азия, която посетил няколко пъти. Там той се задържал най-дълго – почти три години – по време на третото си проповедническо пътуване. За успеха на неговата проповед тук се разказва в Деяния на светите апостоли, 19-та глава. Особено вълнуваща е и срещата му с ефеските презвитери в Милет, описана в същата книга, 20-та глава. Накрая той поставя в този град своя ученик Тимотей за епископ.

Апостолът изпратил на ефеската църква това свое послание, което поради важното си съдържание, отнасящо се до всички църковни общини, било разпространявано и четено навсякъде, станало един вид окръжно послание. Писано е вероятно в Рим по време на първото затворничество (първите римски окови) на апостол Павел – около 63-та година. В Ефесяни 3:1 и 4:1 той нарича себе си “затворник” (в друг превод – “окованик”), тоест по време на написването е бил окован във вериги. Заедно с посланията до филипяни, до колосяни и до Филимон то съставя групата на така наречените “затворнически послания”.

По съдържание посланията до ефесяни и до колосяни са много сходни. Църковният живот в малоазийските общини протичал при еднакви условия, мнозинството от вярващите били доскорошни езичници (Ефесяни 2:11; 3:1; 4:17), а юдео-християните били малцинство. Затова апостолът чувствал нуждата да пише на ефеските християни за единството на Църквата, възглавявана от Иисус Христос, Който е глава както на земната, така и на небесната Църква. Тъкмо в Църквата се заличават всякакви различия между юдеи и езичници. В нея всички стават членове на Божието семейство. Защото чрез кръщението вярващите са избавени от властта на мрака и са съединени с Христос (2:1-10). Апостолът е бил Божие оръдие в изграждането на Църквата сред езичниците (3-та глава). В 4-6 глава се правят изводи за нравствения живот на християните. Преди всичко се набляга върху съхраняването на единството и усърдието при различните служения в Църквата (4:1-16). С кръщението християните отхвърлят от себе си подчинението на греха и започват нов живот, просветен от Иисус Христос (4:17-5:20). Този нов живот трябва да се проявява преди всичко в брака и в семейството. C образа на Христовия съратник завършва наставлението (6:10-20).

Прочетете още „Новият Завет – продължение и край*“ →

Герхард Крол

Св. евангелист Матей съобщава, че Спасителят се е родил „в дните на цар Ирода“ (Матей 2:1). Този цар получил прякор „велики“. Според юдейския историк Иосиф Флавий наименованието „велики“ нямало сегашния смисъл, а означавало „най-стария“, за да се отличава този Ирод от другите от неговия род, носили същото име, като например цар Ирод, който обезглавил св. Иоан Предтеча (Матей 14:1-11).

Съжденията на съвременниците на Ирод „велики“ гласели: „Ирод се е възкачил на трона като лисица, управлявал като тигър и умрял като куче“. Тази критика, макар и да е остра, ни дава ключ за правилно разбиране на много неща и събития, свързани с живота на Господ Иисус Христос.

Ирод (името му значи „герой“) е роден в 73 година преди Христа, вероятно в град Аскалон, който се намирал на брега на Средиземно море. Той не бил юдеин. Неговият род произхождал от Идумея – страна, която граничила с Юдея и се намирала между Палестина и Египет. Бащата на Ирод – Антипатър заемал висок пост при първосвещеника Хиркан II, последният от царския род на Асмонеите. Как се е случило, че Ирод, който не е бил от юдейски произход, станал цар на юдеите? Началото на това владичество има дълга история. Само когато я узнаем, ще можем да разберем политическите, духовните и религиозните взаимоотношения от онова време, през което Господ Иисус Христос възвестявал Царството Божие.

Историята започва от борбата за свобода на еврейския народ, започната от братята Макавеи. През времето, когато сирийският цар Антиох IV Епифан (175-164 година преди Христа) угнетявал еврейския народ, свещеник Мататий от Модин организирал въстание срещу сирийското робство. Мататий произхождал от рода, който получил прякор „Асмонеи“. Заедно със своите пет храбри синове той взел смело решение: „За какво още да живеем?“ (1 Макавеи 2:12). Храмът Божи в Иерусалим лежал в запустение и във всеки град и село били издигнати езическите статуи на Зевс. Който откажел да принесе жертвата, определена от сирийския цар, на езическата статуя, бивал хванат, бит пред всички и след това убиван. Един ден в селището Модин, което се намирало на 25 километра северозападно от Иерусалим, пристигнала сирийската контролна комисия, за да приведе в изпълнение царския указ. Мататий убил евреите, които са били готови да принесат жертви, а също и сирийския царски чиновник. След това със синовете си избягал в пустинята и повикал да го последват всички, които желаели да бъдат верни на закона на бащите им. След смъртта му (166 година преди Христа) борбата за свобода била продължена от синовете му. Измежду тях най-много се издигнал Юда, който получил прякор „Макавей“ (чук). Този прякор преминал след това върху цялото им семейство и се превърнал в почетна титла на всеки юдеин, който се е борил за политическата и религиозната свобода на своя народ.

По-късно между потомците на Макавеите се появила вражда поради борбата им за власт. От това се възползвали римляните и през 63 година преди Христа Помпей завладял Юдея. Той отстранил тогавашния първосвещеник Аристовул и вместо него назначил брат му Хиркан II. Първосвещениците по онова време били същевременно и князе в Юдея, но са били подчинени на римските управители на Сирия. Хиркан е бил слабохарактерен. Фактически управител на Юдея е бил идумеецът Антипатър, бащата на Ирод. В 47 година преди Христа Антипатър добил право на римски гражданин от Цезар и е бил назначен от него за прокуратор на Юдея. Оттук именно започнала политическата сила на Иродовото семейство. Бащата се е погрижил за синовете си. Най-възрастният свой син Фазаил той назначил за префект на Иерусалим, а втория си син Ирод назначил за управител на Галилея. Тогава Ирод е бил едвам 26-годишен. Първите му прояви като управител са останали паметни за юдеите. Из планинската част на Горна Галилея известния Иезекия, бащата на Юда (Деяния на светите апостоли 5:37), събрал една група хора, които били недоволни от религиозните и политическите порядки. Юдеите ги считали за патриоти.

Ирод успял да хване Иезекия и го ликвидирал заедно с неговите съмишленици. В Иерусалим срещу тази своеволна постъпка на идумееца се повдигнал въпрос, понеже Ирод наредил да бъде убит Иезекия без да бъде изслушан той, нито е било взето решение за това от Синедриона – висшия юдейски съд. Ирод бил повикан да се яви на съд в Иерусалим пред първосвещеник Хиркан II. Когато младият Ирод се явил пред висшия съд, заобиколен от своите телопазители, книжниците се разтреперали и никой от тях нямал смелостта да каже нещо срещу престъпника. Само престарелия Шемай безстрашно поискал Ирод да бъде наказан със смърт. Когато първосвещеникът забелязал, че съдиите имат намерение да се присъединят към мнението на най-стария, отложил процеса. Той дал съвет на Ирод тайно да избяга от града. Ирод избягал при римския управител на Сирия Сектус Цезар, който го назначил за управител на Самария. Начело на една войскова част Ирод тръгнал срещу Иерусалим. С големи усилия бащата успял да го убеди да се въздържа от отмъщение. От тази случка Ирод си взел добър урок за през целия си живот: „Да не се уповава на никого от евреите, а да се държи здраво за римляните“.

На 15 март 44 година преди Христа Цезар бил убит. Антипатър заедно със синовете си преминал на страната на силните убийци на Цезар – Брут и Касий. Обаче през 43 година преди Христа Антипатър бил отровен от неговите политически съперници. Междувременно Брут и Касий били победени от Антоний и Октавиан и положението на синовете на починалия Антипатър станало критично. Тук за пръв път се проявил политическият инстинкт и дипломатическата скруполозност на младия Ирод. Той успял да спечели благоволението на победителя Антоний. Антоний провъзгласил Ирод и брат му Фазаил за „тетрарси“ (четверовластници) в Юдея. По този начин на хасмонея Хиркан II е била отнета политическата власт. Той останал само като първосвещеник. Това положение на Антипатровите синове не продължило дълго. В 40 година преди Христа Антигон, син на Аристовул II, организирал при помощта на партяните нападение срещу Юдея. Партяните превзели Иерусалим. Фазаил бил взет в плен и се самоубил. На стария първосвещеник Хиркан II партяните отрязали ушите. По този начин, съгласно еврейския закон, той изгубил достойнството на първосвещеник. Партяните поставили Антигон за цар и първосвещеник. Ирод успял да избяга през нощта заедно със своята жена Дария и бъдещата му втора жена Мариана с войска и слуги на юг. Когато на другата сутрин неговото бягство било открито, партяните и юдеите тръгнали да го преследват. Зад Витлеем станало сражение. Крайно изморен, Ирод излязъл срещу враговете. Това бил най-опасния час от живота му. По-късно той отбелязал това място за спомен от бележитото сражение, като изградил там крепостта „Иродиум“ – Джебел ел Фуреидис, която се е запазила и до днес. Целта на неговото бягство е била крепостта „Масада“, разположена при западната част на Мъртво море. Тук той оставил приближените си под закрилата на своя брат Иосиф. След това побързал през Египет за Рим. Там той за пръв път се срещнал с Цезар Октавиан, който по-късно станал император. По негова препоръка римският сенат в 40 година преди Христа удостоил 33-годишния Ирод с титлата цар на Юдея. Иосиф Флавий в своите „Древности“ подробно описва тази сцена: Антоний, комуто Ирод връчил една значителна сума и Цезар Октавиан го взели в средата и потеглили, съпроводени от консули и други висши началства, към Капитолия, за да бъде принесена жертва там и да бъде сложен декрет за провъзгласяването

Ирод станал цар, но без територия. По-късно той се настанил в крепостта „Масада“, която безуспешно била обсаждана от Антигон. След това новият цар потеглил за Иерусалим. Обаче броят на неговите привърженици не се увеличил значително, за да може да бъде превзет добре укрепеният град. Той бил принуден да чака помощ от римляните. През пролетта на 37 година преди Христа пристигнал с войска Сосий, римски управител на Сирия и започнал обсада. Градът геройски се отбранявал. Три месеца продължила обсадата, додето Иерусалим бил превзет от римляните. Антигон, последният цар от рода на Макавеите, е бил взет в плен и откаран в Антиохия, където главата му била отсечена със секира. За пръв път такава присъда е била изпълнена от римляните за един цар. „Сосий не вярваше по друг начин да принуди евреите да приемат Ирод на мястото на Антигон. Те са били неведнъж принуждавани чрез мъчения да признаят Ирод за цар“, пише Иосиф Флавий.

Ирод бил на 36 години, когато през лятото на 37 година преди Христа сe възкачил на царския трон. Той не разполагал със средства и бил принуден да претопи своя сребърен съд, за да добие нещо за подарък на своя покровител Антоний.

Така Ирод станал цар на Юдея и се оженил за Мариана от рода на Макавеите. Безусловно младият цар бил човек с необикновени способности. Маниерите му били привлекателни. Той заслепявал даже самия император Август със своята увереност. Притежавал огромна сила и издръжливост. Бил превъзходен ездач, добър борец, отличен стрелец с лък. За неговия лик липсват документални свидетелства, понеже той, ръководейки се от религиозните възгледи на своите поданици, не се осмелил да нареди неговият лик да бъде изобразен върху монетите, които се правели при двора му. От своя баща той наследил тактичност към политическите ситуации. Освен това обладавал инстинктивна способност да прозира намеренията и мотивите на другите.Тази способност на стари години дегенерирала в едно безгранично недоверие. Притежаваната абсолютна власт го превърнала в тиранин не само за своите юдейски поданици, но и за неговото семейство. Ирод, навикнал от младини на предателства и заговори, станал абсолютен властелин, който за достигане на своите цели не се спирал пред никакво престъпление.

На този исторически фон са се развили събитията след раждането на Иисус Христос през първите Му детски години.

Прочетете още „Ирод Велики*“ →