Павел Павлов

Всеки християнин е Христов, в пряк смисъл на думата е сътелесник Христов, по св. апостол Павел (срв. Ефесяни 3:6). Нормално и естествено е животът на християните да е живот според Евангелието, свят живот. Християнинът, с подкрепата на благодатта в Църквата, се освещава и обожва в Христа – „християнин е благодарение на това, че живее чрез богочовешкия живот на тялото Христово като негова органична клетка“, казва св. Юстин. Това за него е очевидна истина, която той аргументира с живота на светците. Светостта е „достойно постъпване за Бога“ (срв. Колосяни 1:10) и „достойно живеене за Христовото благовестие“. От друга страна обаче всеки християнин по призвание е свят – „бъдете свети, понеже Аз съм свет“ (1 Петр. 1:16) и още повече „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Матей 5:48).

Тази християнска антропология в светлината на Богочовека е ключов момент в цялото богословие на св. Юстин Челийски. Животът на християните като продължение на живота на светците, а животът на светците като продължение на Евангелието и на Деянията на апостолите. Отец Юстин смята това за ключова брънка на Преданието – човеците не сме земни, а неземни (ά-γι-и), тоест небесни. В този смисъл Житията на светиите са „свети евангелски истини, чрез благодат и подвизи преведени на езика на нашия човешки живот“, тоест истинската практическа догматика на Православната църква, приложена безброй пъти и възможна в живота на всеки християнин. По този начин живеенето във времето и историята, в изпълнение на евангелските заповеди е истинската православна догматика. „Да, утвърждава св. Юстин, „Житията на светиите“ са експериментална догматика. Да, „Житията на светиите“ са приложена на дело в живота догматика, преживяна в светия живот на светите Божии люде“.

Така Житията са естествен завършек на Догматическото богословие на архимандрит д-р Юстин Сп. Попович, „бивш професор на Университета“ – Агиологията, Църковната история като завършек, а не като начало на богословието. Това до голяма степен преобръща поддържаните съвременни, макар и главно академични, модели, в които завършекът е в Догматиката и във „философията на отците“, често преподавани от невярващи и нецърковни хора. „Схоластичните“ приноси на св. Юстин трябва да бъдат забелязани, признати и отразени в програмите, поне на Православните богословски факултети по света[24].

Чрез светите Тайнства и светите добродетели

Великолепната линия в тезата на отец Юстин продължава и в подготвения Послеслов, който намираме още преди да бъде отпечатан[25] в цитираното по-горе писмо до д-р Ђоко Слијепчевић. Там той трикратно употребява израза „чрез светите Тайнства и светите добродетели“, за да ни покаже пътя по който се върви „заедно с всички светии“. Прилагаме преведени два цитата от този Послеслов:

„Сега знаем, именно от „Житията на светиите“ знаем, Кой е Бог и Какво е Бог; и още: кой е човек и какво е човек. Ето, ние сме кацнали на този небесен бряг и гледаме от небето целия земен свят. А кое е най-видимото от небето на земята? – Не планини, не морета, не градове, не небостъргачи, а човек. Защото богоподобната душа на човека е слънцето на земята. Колкото хора – толкова слънца на земята. И всеки от тях се вижда от небето. О, сладко Божие чудо: малка земя от земи, малка звезда от звезди – събрала милиарди слънца! Слънцето излъчва глиненото тяло на човека. Човек? – малък бог в калта.“

„Добрата вест, истинската добра вест не е моя, а на Божиите светии: човекът е велика тайна, свята тайна на Бога; толкова велика и толкова свята, че самият Бог стана човек и ни каза всички тайни за човека. Това е евангелската истина, универсалната истина: Бог стана човек, за да направи човека бог по благодат. Тази универсална истина е провъзгласена от водачите на Евангелието на Богочовеците: св. Атанасий Велики, св. Златоуст Велики, св. Григорий Богослов, св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин, св. Симеон Нов богослов, св. Григорий Палама̀. А с тях и след тях и всички останали свети евангелисти – цялата Христова Църква. Ставайки човек от безмерно човеколюбие, Господ и Бог Иисус Христос отмъсти за човека, кръсти го, обожестви го, победи в него и за него всичко нечестиво и противно на Бога: греха, смъртта и дявола; и издигна човека над всички небеса, до Триединния Бог. Свидетели на това? Всички светии, от първия до последния. Всеки от тях с целия си живот свидетелства тази истина: в Светата Христова Църква човекът се преобразява в „бог по благодат“, в Богочовек по благодат, с помощта на светите тайни и светите добродетели. С Богочовека Христос да преобрази човека в благодатен Богочовек, да го преобрази в бог по благодат, тоест учат светите отци: изкуство над изкуствата, наука над науките, философия над философии. За това светите учители наричат нашия живот според Евангелието истинска философия, истинска мъдрост. А св. Макарий Велики нарича светците – философи на Светия Дух. Сега знаем, знаем от „Житията на светиите“: човекът е същество с най-голям диапазон: той се простира от дявола до Бога и може да стане както бог по благодат, така и дявол по свободна воля. Във всеки грях има малко дяволче. Чрез любовта към греха и чрез доброволното упорство в греха, човекът постепенно се демонизира, постепенно се превръща в човекодявол и самоволно изгражда от себе си ад. Защото всеки грях е малък ад. Но в Христовата Църква, с помощта на светите тайни и светите добродетели, човекът се изпълва с Господ Христос, облича се в Христос и постепенно се преобразява в христоносен и христоподобен човек: „в съвършен човек, според растежа на ръста на Христос” (Ефесяни 4:13; срв. Колосяни 1:28); той постепенно става богочовек по благодат; и така постига рая в душата. Защото всяка свята добродетел е малък рай за душата (срв. Матей 5, 3-12; Лука 6, 20-23; Яков 1, 25; Иоан 13, 17). От „Житията на светиите“ е очевидно: светиите знаят всички тайни на човека, всички мои и твои, и всички тайни, защото са знаели тайната на Единствения Съвършен Човек – Богочовека Христос, и те перфектно и окончателно решиха проблема с човека. И по този начин проблемът на цялото творение. Защото по същество всички проблеми се съдържат в проблема за човека; и всички решения – в решението на човешките проблеми. Извън Богочовека и без Богочовека: човекът винаги е нечовек, а нечовекът, в същностния смисъл нечовек. Потърсете себе си в „Житията“. И със сигурност ще откриете себе си в тях. И вие също ще намерите лекарства, с които можете да се излекувате от всички духовни болести и да станете вечно здрави, здрави и в двата свята: така че никоя смърт да не ви нарани. И пак ще намериш в тях всичко необходимо за живота и в двата свята: трябва ти – ще бъда безсмъртен, човече! на теб – ще бъда вечен, човече! на теб – богочовек ще бъда, човече! човек! човек! В нашия земен свят само Богочовекът Христос е неразрушима, свята, безсмъртна реалност, както и ние, хората – ако сме с Него и в Него. И ние сме с Него и сме в Него чрез светите тайни и светите добродетели. Без Него – хората са привидения, хората са приказ, хората са сянка, хората са сън, който се разпръсква от всеки грях, всяка смърт, всеки дявол. Само с Него ние сме по-силни от всяка смърт, от всеки грях, от всеки дявол. Вижте който и да е светец: всичко в него е по-силно от греха, по-силно от смъртта, по-силно от дявола. Защото във всеки светец Христос е всичко и всичко: и цялата му реалност, и цялото му безсмъртие, и цялата му вечност, и цялата му непреходност“.

Отговорността за историческата истина при писането на житията: историко-критичният метод на св. Юстин

Както вече стана дума през ХХ-ти век се развива една особена критичност към жанра „житие“. През 1943 година споменатият в началото архимандрит Серафим пише: „У нас, за съжаление, житията засега са в немилост, особено сред интелигенцията. Народът все още жадува за житийно четиво, но образованото общество гледа на всеки подвиг, на всеки богоугоден живот и особено на монашеския път като на отживелица или бягство от живота. На житията пък мнозина гледат поради невежеството си в духовните въпроси като благочестиви басни. Романите със своите измислици им се виждат много по-привлекателни, отколкото житията със своята житейска и божествена правда. Жалко е, че на тия пакостни предразсъдъци на безверието и безразличието към светците плащат доброволен данък не малко хора с богословско образование[26]“. Това се дължи както на атеистичния бяс на историческия материализъм и научния комунизъм, така и на наследеното още от времето на Просвещението подозрение към всичко църковно. Опитвайки се да изгради една апология на достоверността на житията в сложното време на Втората световна война архимандрит Серафим продължава: „Ако ние вярваме на обикновени и грешни светски историци и от техните съмнителни все пак писания черпим сведения за отдавна разиграли се исторически събития, то колко повече трябва да вярваме на свидетелствата на истински светци, които не биха били признати от Църквата за светии, ако лъжеха[27]“. В тази връзка особен интерес представлява изразеното от св. Софроний Иерусалимски в предговора на житието на св. Мария Египетска: „за да не помисли някой, че съм се осмелил да пиша неистина, ако някой се усъмни в това дивно събитие: не ми прилича да лъжа за свети неща (курсив Павел Павлов). Ако ли пък се намерят такива хора, които, след като прочетат това писание и бъдат поразени от преславното събитие, не повярват, то дано да бъде милостив към тях Господ, защото те, размишлявайки за немощта на човешкото същество, смятат за невъзможни онези чудесни дела, които се извършват със светите люде[28]“. А накрая завършва житието така: „чувайки този разказ, го записах. Не знам, може би някой друг, по-добре осведомен, вече е изложил житието на преподобната, но и аз, доколкото можах, записах всичко, разказвайки само истината“[29] (курсив Павел Павлов).

Да се върнем още малко към студията на архимандрит Серафим: „Църквата винаги с особено благоволение се отнася към паметта на своите светии“, но и „пази ревниво творенията им, съхранява спомена им“. Именно тук той пристъпва към ключовият в този контекст въпрос: „Може ли тя, която от самото начало досега непрестанно говори за тях, да проповядва басни и измислици?“, отговор на който веднага самият той дава: „за събития от древната история ние често черпим сведения само от един автор, който може би не е свидетел на онова, за което пише. А тук имаме толкова много и достоверни свидетели, които всички еднакво говорят[30]“. Така и „Съдържанието на житията, особено където се срещат исторически данни, е само по себе си свидетелство за тяхната достоверност“, но това не е в ущърб на това, което сме приели да наричаме историцизъм: „Голяма точност и историческа правда се забелязва в тях: лица, събития, дати, царе – всичко носи печата не на апокрифна литература, пълна с измислици и исторически несъобразности, а на верни исторически паметници[31]“.

Прочетете още „Преподобни Юстин Челийски „С всички светии“ (Богословската програма в предговора и послеслова към „Жития на светиите“) – продължение и край*“ →