Social and moral issues in the Bulgarian theological tradition of the 20^th century

Ренета Трифонова

1.5. Социалната политика на Българската православна църква, отношението към другите и „идейното разделение“ сред българите

През 1933 година, за десетгодишнината от основаването на Богословския факултет на Софийския университет, професор Пашев произнася реч, в която очертава социалната политика на Българската православна църква[44] и отношението към другите. В тази реч той засяга грижата за малцинствата, за бедните слоеве от населението, проблема с неустановените отношения между църква и държава, за труда и частната собственост (в който според него има известен егоизъм заради желанието за притежание). Според него Църквата може да разясни този въпрос като очертае нравствените му граници с християнския възглед, че Бог е собственик, а човекът е временен притежател и владее тази собственост, за да може да я обработва и тя да бъде в полза и на другите на принципа: „ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“ (Матей 19:21)[45].

В речта си професор Пашев набляга на въпроса за болшевизма и разяснява разликите между неговите социални идеи (включително относно частната собственост) и помощта, която може да окаже църквата, за да разреши проблема с нахранването на гладните: „…ако не се забравя, че ключът на въпроса е в учението на Иисуса Христа – Църквата би могла да предложи своите средства“[46]. Според него българите са били повлияни от идеите на социализма, тъй като живеят бедно и очакват, че осъществяването на тези идеи ще им донесе някаква справедливост[47]. И Пашев предлага църквата да създава условия за работа сред такива среди, които се нуждаят от нея, за да осъществи на дело Закона за Божията правда.

С тревога ученият отбелязва, че българите нямат общ идеал; че сред тях съществува „страшно идейно разделение“ и Българската православна църква е тази, която може да помогне то да бъде преодоляно и хората да бъдат насочени към реализирането на една действителна християнска общественост[48]. От съдържанието на речта се разбира, че Ганчо Пашев се е интересувал истински от живота на своите сънародници и от социалната несправедливост, в която те живеят, от материалното им благосъстояние, което винаги е било важен, дори жизненоважен проблем за Църквата. В тази реч се четат идеите за социалния въпрос, които той излага подробно още в Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа (1928 година) и които доразвива в Нравственото учение на Иисуса Христа (1932 година). Тъй като Царството Божие започва още от земния, за да продължи във вечния живот, през 1935 година професор Пашев развива идеята за Царството Божие във втората част на своето едноименно изследване, в която разглежда значението на формирането на тази идея за личния, обществения и държавния живот, и за формирането на обществените институции[49].

Този нравствен дискурс по отношение на социалната политика на Църквата професор Пашев запазва и в бъдещите си изследвания в Етичната държава (1938 година), както и в Собствеността в светлината на християнската нравственост (1940 година), където отново анализира въпроса за притежанието на християнина и доброто използване на собствеността, така че да не пречи на човека в неговото самоусъвършенстване; за богатството и бедността; за нравствената стойност на тази човешка необходимост, която обаче може и да погуби човека, ако не бъде използвана правилно. В този труд Пашев дава и исторически сведения за живота на християните в различните периоди от историята на Църквата, както и мнението на нейните отци по тази тема.

Заключението, че „да владееш собственост и то за задоволяване само на своите собствени интереси е нещо чуждо, далечно и противоречиво на Христовия дух и на Христовата любов“[50] кореспондира с нравствената оценка, която християнинът трябва да дава на своя труд и собственост, за да не пречат те на неговото спасение и да не властват над волята му. Затова в текста е цитирано и мнението на известния руски богослов професор Маркелин Олесницки, който се е занимавал с темата за собствеността от християнска гледна точка.

1.6. Социалният въпрос и служението на ближния

По отношение на социалния живот на християните професор Пашев се е стремил да бъде възможно най-близо до светоотеческата традиция и да бъде от полза за съвременниците си – от цялото изследване проличава, че той живо се интересува от социалните процеси в света и наистина пише поради необходимостта наболелите въпроси да бъдат изяснени на сънародниците му с възпитателна и образователна цел. Тези теми са кореспондирали и с обстановката не само в света, но и в България по това време, както я описва той в началните страници на „Нравственото учение на Иисуса Христа“[51].

В по-късното си изследване „Служението на ближния като основен принцип на християнския живот“ (1956 година), от нравствения дискурс професор Пашев достига до идеята за човека като абсолютна ценност: „Човекът е абсолютна ценност, а творческият му труд е негово разкритие по пътя на развитието и съвършенството“[52]. Той смята, че човекът трябва да живее в строй, основан върху нравствеността – строй, в който няма класова борба, несправедливост, експлоатация, и който е основан на принципа на служението на другите[53]. В това свое изследване професор Ганчо Пашев развива и идеята за положението на жената в обществото, нейното образование и социален статут, засяга и статута на безправните, които в едно „свято общество“, както го нарича той, са равни с господарите си пред Бога, а господарят, началникът е слуга на ближния си, по образеца на Иисус Христос. В тази „нова християнска общественост“ началникът е като баща, който се грижи за своите деца. Той трябва „да служи на подчинените си, да полага грижи за тяхната закрила, за тяхното добро“[54]. На този принцип на доброто и нравственото професор Пашев изгражда цялото си изследване за служението на ближния, както и в исторически план, с примери от различни периоди от църковната история за устройството на християнските общества в Източната и в Западната църква.

Възгледите на професор Ганчо Пашев за нравствените начала на едно общество, заложени в общественото устройство на дадена държава, която е религиозна ценност, е възглед за общество, в което господарите са слуги на своите подчинени и всичко това вършат от добро желание и по своя воля. Това е основата, върху която професор Пашев изгражда своята социална етика. Изследванията му в областта на социално-нравствената проблематика са многопластови, с образователна и възпитателна цел, не само предвид новите икономически, социални и политически условия, в които се е намирала България след Освобождението, но и поради тревожните световни събития и ширещата се сред населението идеология на комунизма и болшевизма, срещу която българският богослов неведнъж пише и която опровергава от християнска гледна точка[55].

2. Социалните възгледи на професор Иван Панчовски

Професор Иван Георгиев Панчовски (1913-1987) е български богослов и учен със сериозни приноси в областта на нравственото богословие, но и на етическите и религиозно-философските изследвания. Той наследява професор Пашев и неговото дело, но работи не само в областта на християнската етика, а и на психологията на религията, на педагогиката, на апологетиката, на християнската социология и други[56].

Професор Панчовски завършва Пловдивската духовна семинария (1932 година) и Богословския факултет на Софийския университет (1936 година), а специализира в университета в Йена, Германия, където защитава докторат по философия (1940 година)[57].  След завръщането си от чужбина е учител в Първа мъжка гимназия в София. Първите си богословски текстове на актуални теми публикува в списанията Духовна култура (София) и Братско слово (Пловдив). Пише в областта на християнската религиозна философия, а през 1943 година издава и първия си сериозен труд (актуален и днес) – Психология на религията[58]. Занимава се и с въпросите на християнската нравственост и с психология на религията. Иван Панчовски се проявява и като добър християнски апологет в трите подраздела на апологетиката – апология на вярата, апология на религията и апология на християнството, но през 1944 година получава възможност да работи в областта на нравственото богословие[59].

Практически времето на неговото зряло творчество се разполага почти изцяло в десетилетията на тоталитарния и богоборчески комунистически режим, когато Богословският факултет е изваден от структурата на Софийския университет (през 1951 година) и обособен като Духовна академия, подведомствена на Светия Синод на Българската православна църква, подготовката за което започва още през 1948 година. През 1949 година, заедно с други преподаватели от Богословския факултет, завършили в Германия, Иван Панчовски е интерниран със семейството си извън София, като някои от книгите му са конфискувани заради съдържащата се в тях критика срещу комунистическата идеология. Заклеймен е като антикомунистически автор и е включен в обща разработка на Държавна сигурност заедно с други свои колеги като „буржоазен мислител[60].“

Макар и недолюбван от държавната власт обаче, с талант и трудолюбие успява да напише и издаде многобройните си изследвания: съставя учебник за Софийска духовна семинария (1955 година, в съавторство), пише „Въведение в нравственото богословие“ (1958 година) и „Методология на нравственото богословие“ (1962 година) – ценно изследване върху принципите на нравственото богословие като наука, както и редица статии, студии, монографии и други.

Професор Иван Панчовски продължава социално-нравствената проблематика на своя предшественик професор Ганчо Пашев, като я доразвива и включва статии за християнските възгледи на избрани отци на Църквата. Сред тях са възгледи на блажени Августин и св. Василий Велики и особено на св. Иоан Златоуст – по отношение на християнското семейство[61] и на служението на християнина[62], за положението на жената в обществото[63] и децата[64], за съвременния човек и отношението му към вечните ценности на Евангелието[65], за християнската любов към ближния[66]. Някои социални теми той разглежда чрез философски размисли за състоянието на модерния човек чрез вечните въпроси за смисъла на живота, смъртта, болестите, нещастието, личната полза, егоизма и вижданията върху „висшето благо“, които влияят на социалните процеси и човешкия живот. И при него тези вечни дилеми са представени през нравствения дискурс – подобно на социално-нравствената проблематика при професор Пашев[67].

В Православна християнска етика (1955 година) обаче, където професор Иван Панчовски участва като съавтор и съставител, възгледът за отношението на християните към държавата и държавното устройство е различен от този на професор Пашев. Там изрично е посочено, че държавният живот се гради върху Божия нравствен закон, който определя отношенията между хората, но тези отношения са в сферата на правото, което по съдържанието си обхваща най-нисшата област на нравствения закон, и авторите изрично са уточнили, че правото не бива да се отъждествява с нравствеността[68]. Тук изцяло отсъства възгледът за „етичната държава“ като религиозна ценност, основана на „нравствени начала“, а отношението към държавното устройство следва идеята за връзката на правото с вярата в Бога и с Божията правда, като правото „съдържа в себе си онзи минимум нравственост, без който не може да започне и да се развива в широта и висота никакъв по-висш нравствен живот“[69].

В последната част на „Православна християнска етика“ е засегната и социално-нравствената проблематика под наименованието: „Християнски длъжности към обществото“. Анализът включва християнското семейство, християнското учение за обществото, отношението на християнина към държавата, към войната и мира, към християнските ценности и църковното общество, към Царството Божие и социалната справедливост[70]. Социално-нравствената проблематика на тази етика засяга общностното разбиране за Църквата по-скоро чрез разбирането за християнството като „дълбоко социално“ общество, което живее в братско единство на всички хора[71].

2.1. Служението на ближния като „Съзидателен принцип“ за благополучието на целия свят

В други свои изследвания и трудове, професор Панчовски развива идеята за социалното служение, но не само като призвание на християните вътре в църковната общност, а и в национален, регионален и световен мащаб – на принципа на служението на ближния като „съзидателен принцип“ за благополучието на целия свят[72]. Социалното служение той разгръща до въпросите за опазването на мира в света и разоръжаването, до екологичните проблеми, човешките права и свободи и други подобни социални проблеми, които са с общочовешки характер и са извън еклисиологичната и литургична перспектива на църковната общност[73]. Перспективата на дяконийното енорийско служение тук засяга по-скоро служението на християнина на своя народ и на обществото „…за материалното и културно издигане на народа си, за неговия всестранен подем и прогрес чрез високо патриотично съзнание, …във всички сфери на народния живот – служене чрез молитва и чрез дела в изпълнение на нравствения и обществен, на гражданския и патриотичен дълг в най-обикновените условия на живота“[74]. 

В друга своя статия профeсор Иван Панчовски поставя идеята за стремежа към Царството Божие като стремеж не само към самоусъвършестване и богоуподобяване, а също така и като напредък и подвиг в любовта, с „вечно прогресивния характер на Христовото учение“. Това е възглед за стремежа към социална справедливост – като част от стремежа за нравственото съвършенство на човека[75]. 

2.2. Идеята на професор Иван Панчовски за социалност и общностност в богочовешкия организъм на Църквата

За професор Панчовски вярата има своята социална ценност, тъй като религията по своята природа е социална – тя е живо отношение и общение на човека с абсолютното начало и висшето единство – Бога[76],  при което „…единството и общността на хората придобиват в религията най-реален, пълен и завършен вид[77]“.  

Професор Иван Панчовски е съгласен с професор Ганчо Пашев, че не само всяка религия е дълбоко социална, но още и всяка истинска социалност винаги е дълбоко религиозна[78]. Включвайки в социалната тематика отношението религия-нравственост, той разглежда най-вече онтологично-социалната страна на религията, особено в една вероизповедна общност – общата вяра, общата молитва, излизането от индивидуалната затвореност, което може да се случи най-успешно в една общност от вярващи. Професор Панчовски слага знак за равенство между социалност и общностност в богочовешкия организъм на Църквата, в която „…религиозната връзка между човеците е по-силна и по-трайна от всички други връзки“, и в която „… християните образуват едно тяло, един организъм, на което Иисус Христос е глава[79].“ Особено подходящ тук е и примерът, който той дава от светоотеческата литература – в контекста на любовта към Бога и ближните [80].

Прочетете още „Социално-нравствената проблематика в Българската богословска традиция на ХХ-ти век – продължение и край*“ →