Благовест Върбаков
Abstract
The study “The Law Between the Objective Reading and the Subjective Idea”, the topic of justice in relation to law is examined. The au thor‘s understanding of this topic is presented. The question of law is thought out in its objective and subjective aspects. Morality and goodness are also examined in relation to law, and their clarification is from a philosophical and theological point of view.
Key words: law, justice, jus, morality, good
***
Този кратък текст, написан в есеистичен стил, който впрочем е наистина труднопостижим за овладяване, понеже възпира разпиляването на мисълта към (не е за изключване, очевидно) не чак толкова нужни за поставената тема в затормозяващи смислови контексти, няма претенцията да предлага уникална по съдържание теза, която с присъствието си да се открои в полето на научно познание. Наясно съм, че той се нуждае от най-малкото уточняващи пояснения, изнесени в тъй познатите за учените „бележки под линия“, както и куп още подобрения. Но умишлено го оставих в автентичния му вид, позволявайки си само минимални смислови корекции, защото такъв беше отличѐн (но това го приемам повече като на забелязан) със специалната награда – за което съм приятно изненадан – на академичното ръководство на Пловдивския юридически факултет по повод неговия 30-годишен юбилей. Той беше подобаващо отбелязан през 2022 г. с реализирането на поредица научни форуми. На именно един от тях беше представен и последващият по-надолу текст (философско ориентиран като есе), с който си позволявам да ангажирам „с намигване“ почитаемия читател. Разбира се, далеч съм от мисълта, че няма да породи написаното (озадачаващи) въпроси и (критични) забележки.
С цел по съдържателното структуриране на този текст, съм озаглавил четирите отделни точки на „абстрактни ориентири“. Най-вероятно неосъзнато подтикнат от имагинерните ми (раз)мисли, любопитно витаещи в чудния лабиринт на познанието и често загубващ се в неговата необятност, някакси така се предпазвам от евентуалните хули на сериозността. Абстракцията освобождава мислите и сякаш ненадейно откъсва съзнанието от бремето на разума, свикнал по своята природа всичко да свежда да рационализира. Тук мислите ми се реят в абстракцията и нека не бъда порицан, че излизам от посочената тема. Исках го.
Първи абстрактен ориентир
Извън утвърдените в науката съвременни определения за това какво е право и закон като понятия, било в правен или философски аспект, струва ни се, че размишленията върху тях все още търпят корекции. Затова и стоят в дневния ред на обществения дебат, естествено, заедно с научния. Ясно е, че от началото на новия век със засилващите се тенденции на глобализацията опитите задоволително да се определят тези две основоположни за държавата и обществото понятия са някак вече отдавна спрели да бъдат приоритет само на учените, преди това ревниво защитавани от тях самите, че трябва и занапред да остане така, а не на всеки, на който му хрумне да „политиканства“, понеже тази тема неминуемо в хода на дискутирането ѝ бива като че ли нарочно (съ)отнасяна, дори и злободневно въвличана към политиката. Това твърдение, с което научната гилдия иска да опази изконното си право да умува професионално над значението на правото и закона и никой друг, императивният му смисъл е толкова очевидно категоричен, че сред обществото мигновено се поражда страх да не (би безразсъдно да се осмелят) да прекрачат тази „свещена територия“, предвидена не за тях – неподготвените, а за учените – подготвените. Доскоро беше така, никой (а може би малцина, за които не знаем) не се осмеляваше да посегне към тази територия, за широката маса тя беше табу.
Във връзка с казаното изплува в съзнанието ми далечен спомен от моето следване в Софийския университет, свързан с коментар на един от моите професори богослови, отец Николай Шиваров – вече покойник, който силно ме впечатли и никога няма да забравя: „Никой не бива да си помисля да мъдрува над божествената действителност неподготвен – говореше наставнически на студентите си, – защото умът му неизбежно ще стигне до хрумнала му простота и ще е лишена от правдива и аргументирана мисъл, каквато ще е присъща на подготвения за подобно мъдруване богослов“. Ще се съгласите, че това се отнася за всяка една научна област. Затова подготвените трябва постоянно да бранят науката от похищението на неподготвените.
Сега обаче е друго. Всеки е свободен да говори, за каквото му дойде на ум, особено по въпросите за политическото действо, а то стъпва върху разбирането на правото и закона. Нещо повече, това действо (като резултат от свободата на човешката воля) намира абсолютното си потвърждение в определянето на правото, което е от една страна, и от друга – във формулирането на закона, като естествено произлизащ от него, който от своя страна го и определя като такова.
Правото и законът не бива да сe възприемат като абстрактни категории, макар при философското им обговаряне, което тъй много е увличал умът от предхристиянски времена, да получават наистина задоволителен понятиен завършек. Но с това обговаряне идва спекулирането с тях. А знаем, че от появата на вече разумно мислещия човек спекулативният подход започва да се „обиграва“ като метод на познанието тъкмо посредством критичната рефлексия. Но колкото и парадоксално да изглежда, дори философското обговаряне да тласка към всевъзможни спекулации, попадащи във и не излизащи от границите на субективната представа, все пак то допринася да се обективизират идейните проявления на (раз) съжденията. Въпросът е двояк: къде и коя е границата, която (въз)препятства обективния прочит да не се трансформира в субективна представа; тоест коя е тази неутрална за обективността и субективността междина, категориално отделяща ги една от друга, подобно на забранителна червена линия. Без съмнение това е мъчен за (раз)решаване философски въпрос, чийто отговор – струва ми се – ще породи ожесточен дебат и ще остане неразрешим. А ако все пак се стигне до такъв, то той би бил значително компромисен. Причината за това е, че по същество е апоричен, защото доколко обективността е константна величина, след като (по)знанието за него се гради въз основа на субективността, както и обратно – чрез субективността дали е възможно да се определи освен самата обективност, като противостояща на него категория, но също и неговите граници, посредством които да бъде посочена неутралната им междина. Иначе казано, възможно ли е по пътя на субективната познавателност да се придобие ясна представа за обективността, която се явява метафизична категория.
Към въпроса за обективността се сещам и за твърдението на небезизвестния от близкото минало философ Айн Ранд, че обективността de facto е метафизична категория, от което следва, че никога няма (да може) да се изяви в максималната си действителност (а само откъслечно). Защото обективността е чиста идея (по смисъла на Платон) и веднъж изведен от неговото място, подчинително започва да се трансформира под отрицателното влияние на субективността. При това положение Ранд заключава, че обективността е идеал за нещата такива, каквито по природа трябва да бъдат, а не такива, каквито манипулативно биват представени от субективността. И за да се позволи на обективността да даде превес над субективността, т.е. позитивното над негативното, въпреки че пребивават в постоянно и противоречащо на ответното на себе си взаимодействие, е от особено значение да бъдат задействани процесите за придобиване на всеобхватна понятийна интеграция на познаваемото. Това ще способства обективният прочит да упражни контрол над всичко, което търпи субективна представа, водеща, естествено, до манипулативно опосредствана познаваемост, което Ранд определя като едно от най-големите престъпления срещу свободата на човечеството (имплицитно, но пък с достатъчна смислова тежест, тя говори за това, въз основа на теорията си за обективизма, в прочутата си лекция от 1974 г. „Философията: кому е нужна“, произнесена пред абсолвентите от Военната академия в Уест Поинт, САЩ; днес тя е една от най цитираните научни лекции).
Изобилието на различни по вид и съдържание представи за биващото въобще освен в абстрактен аспект – ще поясня в метафизичен, но с превес в материалния (детерминиран), поставят разума в епистемологична дилема. Кой път на познанието е реално водещ към осъщностяването на човека като свободна личност и съответно под напора на материалното (пред)определяне на волята няма да го захвърли в унищожителни за битието му предразсъдъци. Значително тази дилема се отнася и за колективната организация. Ако, от една страна, стои личността, която се ръководи единствено от собствените си убеждения за свободно изявяване на волята – а тя (при)дава цялостния ѝ облик, то от друга – в социума тази индивидуализирана личност започва да се колективизира с другите в една единна общност, наречена социум. И тъкмо той, социумът, започва да чертае все по-дълги и все по-дебели граници, ограничаваща индивидуалността до степен, че свобода в него да стане (съ)измерима с тази на колективната общност. Така бива положено началото на стереотипизацията, стигматизираща изначално вложената в свободата воля. Онова индивидуално биващото вече не е искано (по)знание от самотата, а е налагано от крясъците на тълпата. Те противопоставят личността между естествената индивидуалност и трябващата колективност. Но нима Платон не чува зова на индивидуалното в себе си, когато пребивава в самотата на своите мисли. А може би той в обвързващата колективност намира себе си в своето собствено и биващо „Аз“. Но стига вече с фриволни догадки и нека философията (патетично) говори сама за себе си и да се опияняваща от извечните си домогвания в познанието. Колко ни е нужна точно днес логиката на Аристотел, за да не се изгуби индивидуалният (личността) в колективния (общността).
И така, накратко биващото се третира като тривиален въпрос за ползите от неговото опознаване. Дали то ще допринесе или съответно ще отнеме от свободата, ограничавайки я в някакви (тиранични) субективизирани норми. От това идва и въпросът, дали когато размишляваме над значението на свободата и собствено какво ни (пред)оставя като възможности, по този начин не започваме съзнателно да субективизираме характеристиките ѝ. Бих казал, че по същество това е екзистенциален въпрос, който пряко засяга свободата на волята като най-висша цел за пълноценното оличностяване на битието.
Понеже искаме свободата да е точно такава, каквато си я представяме, сякаш още със самото си искане започваме под диктата на личните си (индивидуализирани) убеждения властнически да я извеждаме твърде далеч от мястото на нейната обективност. И ако обективността е философска категория, която физически е неприложима, означава ли да считаме, че всичко, което осмисляме като биващо, в крайна е сметка недействително.
Трябва да признаем, но без да изпитваме на вина, че субективизмът е тъкмо този, която – макар и по недействителен път – ни води към действителния. Парадоксално е, че недействителността, която е характерна за субективността, е всъщност приложима, а действителността пък, която е за обективността, е уви неприложима. Да не внасяме повече смут, защото целта ни по-скоро е не да искаме оневиняване за естественото си влечение към субективното, а да намерим удовлетворение, че обективното съществува, дори принципно да е неосъществимо. Но все пак, него го има, философията го доказва.
Втори абстрактен ориентир
Казаното по-горе толкова би ни объркало, че с право подтиква да го оприличим на „философско мъдруване“. Първоначалното впечатление е такова, но това объркване следва да се изясни, тъй като кореспондира с идейните основания на правото. Какво имам предвид? Искам преди това да уточня, че ще използвам философската рефлексия като понятийна аргументация при излагането на моите не толкова мисли, а колкото (раз)съждения. Не само смятам, а съм и убеден, че по този начин ще съумея да изложа подобаващо своята теза първо спрямо правото, а след това и спрямо закона.
Бих желал да се спра на Карл Попър. Той е може би най-шокиращият съвременен учен философ, който с възгледите си повече повдига въпроси, отколкото да дава отговори. Никой досега не се е осмелявал да изрази, както него, жестока критика срещу Платон и теорията му за справедливата държава. В своя капитален труд „Отвореното общество и неговите врагове“ от 1945 г. той му отделя значително внимание, за да докаже, че философските концепции на този древен мислител са нищо повече освен една утопия, която на всичкото отгоре е тиранична, както впрочем e и самият философ. Последователно и задълбочено Попър се стреми да обори не само несъстоятелността на Платоновата концепция за справедливото функциониране на държавата, но още и да посочи първите по-ясни тенденции за спекулативно легитимиране на диктатурата като ползотворен режим на държавно управление. В критичната преценка на Попър към тази философска концепция се извежда основната му теза за несъстоятелността на историцизма, защото той се явява основната теоретична предпоставка за авторитаризма и тоталитаризма. Затова е и убеден, че всякакви опити за търсене на исторически реминисценции, за да се аргументира настоящето, е пагубно и недопустимо за демокрацията, способстваща чрез либералните си политики „отварянето“ на обществото (тази му теория е фундаментална в политическата му философия).
Бяхме свикнали да се възхищаваме на Платон – и ама за какво, но Попър не се поколебава публично да го отхвърли, защото на неговата философска концепция за държавата диктаторските режими са намерили правно основание. По-нататък излага възгледите си за демокрацията, като всячески търси нейните характеристики не при античните или средновековните автори, а едва от епохата на Просвещението насетне. За него глобализацията представлява същинският двигател за демократизирането на обществата и за тяхното – по неговите думи – „отваряне“. Оттам идва и убеждението му, че враговете на отварящите се посредством демокрацията общества се явяват диктаторите и режимът им на управление. Правото за тях се налага чрез проява на сила с цел запазване на авторитарната власт. Демокрацията не познава „правото на силата“, защото тя способства за „отваряне“ на обществата, докато тоталитарните режими само могат да ги „затварят“ – очевиден факт, който безспорно се доказва с рухването на бившия Съветски съюз.
Философската концепция на Попър за отвореното общество почива на убеждението, че е доказано приложима и ефикасна за демократизирането на обществата. Неслучайно фондацията на Джордж Сорос за утвърждаване на принципите на демокрацията в посттоталитарните държави за страните от Централна и Източна Европа носи името на концепцията за отвореното общество. Не само че не можем, но и не бива да премълчаваме критиките към тази концепция, която през последните години все повече започват да зачестяват. Иде реч за неолибералните послания, които се съдържат в нея и които остро се противопоставят на консервативните порядки на обществата от гледна точка на утвърдените им етнокултурни традиции. Всеобщото отваряне на обществата се счита от консервативно мислещите за много сериозна заплаха за опазването на тези традиции и по-конкретно за суверенната държава. Ето защо Попър и фондацията на Сорос, търпят силен спад в доверието към тях. Доколко това е основателно, е въпрос, чийто отговор е проблемен.
Споменах концепцията на Попъп за отворените общества с намерението да я съпоставя с тази на Ранд. И двамата жадуват да видят демокрацията процъфтяваща в целия свят. Отворените общества, в които правата и свободите им са гарантирани от държавите, говори, че са демократични и проспериращи. Възможностите за тях са неоспорими. При все че е така, обективизмът на Ранд се противопоставя на субективизма на Попър, въпреки че и двамата защитават демокрацията, заклеймявайки фашизма и комунизма. Обективизмът на Ранд води до идеологизация, докато субективизмът на Попър до действително осъществяване и прилагане. И ако продължим в тази посока, ще установим, че Ранд клони повече към друга Платонова концепция – тази за света на идеите, в който те са абсолютни. Попър обаче субективизира концепцията си, но без да я ощетява, за да я направи ефективно приложима.
Трети абстрактен ориентир
Като се замислим, само колко е всеобхватна темата за правото и закона, се чудим посилно ли е да очертаем техните характерни особености в едно есе. Струва ни се, че – следвайки логиката на Ранд – е възможно, но при положение, че се задоволим да маркираме особеностите им в полето на обективизма. Иначе казано – в тяхната метафизична понятност. Смятам обаче, че това няма да е от полза, защото ще доведе до спекулативно залитане, а и широката маса приоритетно тълкува спрямо своите убеждения особеностите на правото и закона, търсейки така устойчиво потвърждение на (егоистично) исканите права и свободи, нищо че демократичната държава им ги гарантира по право.
Политическият дискурс е повече от очевиден при значителна част от съвременните теоретици на правото и закона. Казвайки политически дискурс, аз влагам тенденцията за тяхното преди всичко политизиране. Но и в това не трябва да търсим недостатъци, най-малкото защото политическото действо задава критериите, чрез които правото бива конкретизирано в определен правен ред. И този ред е отражение на политическите убеждения. Тук е необходимо да поясна, че и правото, и законът засвидетелстват държавата пред обществото. И това не е абстрактно възприятие за тях, а доказателство, че държавата е правова и като такава, е задължена да му предостави съответните права и свободи. Отделен въпрос е дали тези права и свободи са демократични или тоталитарни. При второто едва ли става дума за наистина такива, освен ако не ги търсим в парадигмата на тоталитарните режими, както и в проявите на авторитаризма.
Сетне идва и въпросът за справедливостта като неизменно вложена идея в правото и произтичащите от него закони – правен ред. Този въпрос е обект на внимание през всички епохи от съществуването на човечеството. В религиозен аспект темата за справедливостта е основоположна за моралното възпитание, а в юридически – се проблематизира вече като въпрос с оглед дебата за гарантирането на правата и свободите на личността (на индивидуалното) и общността (на колективното).
Каква съпоставка може да направим по отношение на правото и закона между обективния прочит и субективната представа. Разбираемо е, че тази съпоставка ще бъде изложена в дискурса на философската рефлексия, понеже само така тя (въпросната съпоставка) може да се аргументира. За тази цел обаче ще прибягна до (въз) приемането на справедливостта като водещ фактор за регулирането на обществените взаимоотношения спрямо нейните проекции. Но преди това ще се спра на значението на морала. Има защо.
Авторът Благовест Върбаков

Моралността е търсено качество за добруването на обществата. Психологическият компонент в него естествено рефлектира върху наложилата се като (общо)приета представа за доброто, както и върху проявите му (на доброто) като поведение на човека. Религиозната натовареност в морала е толкова здраво вкоренена в представата за него, че вече се разбира като съвкупност от етични норми. Във връзка с това ще приведа мнението на богослова Иван Панчовски, че моралът е „система от етични норми“, които (пред)определят доброто у човека. Защото моралният човек е също и добър. Моралът – продължава мнението си Панчовски – не предполага наличието на справедливост, колкото и да бъде твърдяно обратното. Идейната посока „от морал, към справедливост“ не е априори (въз)производима поради причината, че справедливостта надвишава в пъти идейните основания за същностното начало на доброто в сравнение с морала. В този смисъл моралът трябва да се разбира единствено като „система от етични норми“ за добро (позитивно) поведение. Но именно в разбиранията ни какво всъщност представлява доброто е „препъни камъкът“ за мнозина богослови и философи. Така например богословите опират (раз)съжденията си в ирационални аргументи, а философите в рационални. А широката маса пък, както сметне за правилно – по преценка и от двата идейно опрени аргумента (своеобразен микс от тях).
Без да навлизам в подробности, понеже темата за доброто е твърде обширна, ще поясня само, че разбирането на доброто зависи от изградените представи за него. Призивът „Прави добро!“ не е достатъчен, за да се заключи, че винаги става въпрос за подтикване за позитивно поведение към другия. Съответно направеното добро към някого може да е позитивен акт, но за друг обратно – да е негативен. Може би картината ще се изясни повече, ако приведем този пример: за мен това е добре, но за теб – не. При по-големи конфликти, да речем от военни, доброто придобива изцяло субективни измерения – и двете враждуващи страни смятат, че доброто е само на тяхна страна. Пресният случай с Руско-украинския конфликт е прекрасно доказателство за това. Следователно вече става понятно (ми се ще да е така), че доброто бива подвластно на субективизма.
Но искам да обърна внимание на библейската перспектива за доброто, според която то е самият Бог като Творец и Промислител на всичко съществуващо (биващо). Античната философска мисъл говори за същото – Бог като висше добро (благо), както казва Платон. Човекът, бидейки венец на сътвореното, е съвършеното (твърдото) добро. От това излиза, че доброто е началото на морала и придава характерните особености на справедливостта. Разбира се, тази религиозна концепция за доброто е прозаична и абстрактна (дано с този коментар не си навлека гнева на силно религиозните християни). Но правото и законът не могат да разчитат на религиозното обяснение за доброто. Би могло да черпят идейни ориентири и с това да аргументират справедливостта
В религиозен аспект нещата изглеждат много по-различно. Да, и тук доброто е субективизирано спрямо религиозната парадигма на съответната религия. Нека само си припомним шокиращият атентати от 11 септември 2001 г. в САЩ, за да се убедим в това. Като казвам това, аз много добре осъзнавам, че като богослов трябва винаги да защитавам обективността на доброто, но трябва да призная, че субективността в него е достатъчно очевиден, за да приема последното за вярно. Ако все пак говорим за обективност на доброто, то следва да го възприемаме единствено в границите на религиозната парадигма, защото извън нея то е субективно.
Четвърти абстрактен ориентир
Спряхме се бегло на разбирането на морала като „система от етични норми“ за добро поведение. Нека сега обърна внимание и на справедливостта. И тя е подвластна на субективността, но с тази разлика, че е възможно да се обективизира посредством позитивното право. Това е важно да се отбележи, защото по този начин както моралът, така и доброто могат да се обективизират. Справедливостта в случая се явява доминиращ фактор за задаване на критериите за обективизиране на доброто. От това следва, че и моралът също може да се обективизира. Посоката тук е следната по отношение на обективността: „от справедливост към морал до добро“. Тази своеобразна триада само по този начин представена в последователност е устойчива. Едва по този начин градирани може да се говори за обективизиране и на морала, и на доброто, тъй като справедливостта става такава (обективизирана) не от тях, а от правото, при това от позитивното. Тази субординация дава надеждна гаранция, че правото ще е обективно, а не субективно.
Кристиян Таков на няколко пъти в своите юридически съчинения поставя морала като философска категория за справедливото над закона. Нужно е обяснение: за него понятията морал и справедливост са взаимнозаменяеми, като означаващи доброто изобщо. Той не взема под внимание онова смислово разграничение, което изложихме по-горе за морала и доброто, както и отношенията им със справедливостта. Поясних, че моралът не означава непременно добро, а така също и справедливо. Но обективизираната справедливост позитивира и моралът, и доброто. Съответно категорията морал не може да заеме предна позиция спрямо справедливостта, защото последователността е обратна. Добрите закони са не моралните, а справедливите. И ако те са справедливи, то със сигурност ще са и морални и следователно изразяващи доброто. Идеята за справедливото е факторът, който прави – най-общо казано – законите да са добри. Тезата, която издига Таков и преминава като червена нишка в неговите разбирания за морала е, че той (моралът) е в доброто. Лично аз смятам обаче, че той или изпуска факторът справедливост, или имплицитно се подразбира в самия морал като онагледяващ доброто. Изпитвам известни резерви към тази теза, която иначе звучи елегантно като мисъл. Но за мен правилното е доброто е в справедливостта. Това и самата Библия го потвърждава – Бог е доброто, което винаги отсъжда справедливо.
Историческата ретроспекция е важна, за да се направи точна преценка на това, което искаме да изясним. Историческият подход (критицизъм), който Попър категорично отхвърля, всъщност е необходим. И с оглед на гореказаното за справедливостта спрямо правото, това се потвърждава по безспорен начин. Така например в Римското право идеята за справедливост намира пълно отражение в него. Един от най значимите римски юристи Улпиан пояснява, че правото (jus) произлиза от думата „справедливост“ (justitia). По-нататък той допълва с думите на своя предшественик Целз, че то е и „изкуство за доброто и справедливото“. Именно това определение пояснява, защото не моралът, а справедливостта е посочена като критерий за правото. Не въз основа на лингвистични анализи, а по-скоро на чисто идейни основания – правото като носител на справедливост, в което се съдържа доброто и което се саморазкрива от нея.
Улпиан поставя още и съществено ударение върху динамичното състояние на справедливостта. За него тя не е статична, а динамична. Това дава много по-ясна представа за нея: „Справедливостта е вечна и непоколебима воля да се отдава всекиму своето“ (Digesti, 1.1.10. pr.). В тази сентенция волята има решаващо значение за динамичното изявяване на справедливостта. От една страна това е така, от друга – Улпиан целенасочено понятизира волята като справедливост, с което най-вероятно иска да покаже, че търсенето на справедливост, освен че е продукт на волята, но също и че без волята тя de facto остава само в „света на идеите“, т.е. остава една абстрактна категория. С употребата на вечно и непоколебимо – в контекста на обективното и субективното – справедливостта бива определяна от Улпиан като обективизирана реалност (по смисъла на Ранд за обективизма). И в това отново се потвърждава тезата, че именно справедливостта обективизира правото – нещо, което е твърде показателно за Римското право.
С право учените юристи стигат до извода, че в Римското право осезаемо се усеща влиянието на стоицизма. Особено присъщото в това философско течение е, че то е изцяло повлияно от идеята за справедливото.
В заключение ще обобщя, че правото почива върху справедливостта, а законите я възпроизвеждат. Това е обективният му прочит. Извън него, представата е субективна. И точно от това възприятие зависи дали правото ще е наистина в полза на справедливостта. С това последно изречение се надявам да не съм отегчил читателя с моите (раз)съждения, абстрактно ориентирани. Ако той се е замислил над прочетеното без да го е заболяла главата, то тогава с признателност му отправям своята скромна благодарност
_____________________________________________________________________________________
*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив 2022, том 8 (14) нова серия, с. 169-180. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения: авторът Благовест Върбаков. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-hnG