Благовест Върбаков
Abstract
The study “The Law Between the Objective Reading and the Subjective Idea”, the topic of justice in relation to law is examined. The au thor‘s understanding of this topic is presented. The question of law is thought out in its objective and subjective aspects. Morality and goodness are also examined in relation to law, and their clarification is from a philosophical and theological point of view.
Key words: law, justice, jus, morality, good
***
Този кратък текст, написан в есеистичен стил, който впрочем е наистина труднопостижим за овладяване, понеже възпира разпиляването на мисълта към (не е за изключване, очевидно) не чак толкова нужни за поставената тема в затормозяващи смислови контексти, няма претенцията да предлага уникална по съдържание теза, която с присъствието си да се открои в полето на научно познание. Наясно съм, че той се нуждае от най-малкото уточняващи пояснения, изнесени в тъй познатите за учените „бележки под линия“, както и куп още подобрения. Но умишлено го оставих в автентичния му вид, позволявайки си само минимални смислови корекции, защото такъв беше отличѐн (но това го приемам повече като на забелязан) със специалната награда – за което съм приятно изненадан – на академичното ръководство на Пловдивския юридически факултет по повод неговия 30-годишен юбилей. Той беше подобаващо отбелязан през 2022 г. с реализирането на поредица научни форуми. На именно един от тях беше представен и последващият по-надолу текст (философско ориентиран като есе), с който си позволявам да ангажирам „с намигване“ почитаемия читател. Разбира се, далеч съм от мисълта, че няма да породи написаното (озадачаващи) въпроси и (критични) забележки.
С цел по съдържателното структуриране на този текст, съм озаглавил четирите отделни точки на „абстрактни ориентири“. Най-вероятно неосъзнато подтикнат от имагинерните ми (раз)мисли, любопитно витаещи в чудния лабиринт на познанието и често загубващ се в неговата необятност, някакси така се предпазвам от евентуалните хули на сериозността. Абстракцията освобождава мислите и сякаш ненадейно откъсва съзнанието от бремето на разума, свикнал по своята природа всичко да свежда да рационализира. Тук мислите ми се реят в абстракцията и нека не бъда порицан, че излизам от посочената тема. Исках го.
Първи абстрактен ориентир
Извън утвърдените в науката съвременни определения за това какво е право и закон като понятия, било в правен или философски аспект, струва ни се, че размишленията върху тях все още търпят корекции. Затова и стоят в дневния ред на обществения дебат, естествено, заедно с научния. Ясно е, че от началото на новия век със засилващите се тенденции на глобализацията опитите задоволително да се определят тези две основоположни за държавата и обществото понятия са някак вече отдавна спрели да бъдат приоритет само на учените, преди това ревниво защитавани от тях самите, че трябва и занапред да остане така, а не на всеки, на който му хрумне да „политиканства“, понеже тази тема неминуемо в хода на дискутирането ѝ бива като че ли нарочно (съ)отнасяна, дори и злободневно въвличана към политиката. Това твърдение, с което научната гилдия иска да опази изконното си право да умува професионално над значението на правото и закона и никой друг, императивният му смисъл е толкова очевидно категоричен, че сред обществото мигновено се поражда страх да не (би безразсъдно да се осмелят) да прекрачат тази „свещена територия“, предвидена не за тях – неподготвените, а за учените – подготвените. Доскоро беше така, никой (а може би малцина, за които не знаем) не се осмеляваше да посегне към тази територия, за широката маса тя беше табу.
Във връзка с казаното изплува в съзнанието ми далечен спомен от моето следване в Софийския университет, свързан с коментар на един от моите професори богослови, отец Николай Шиваров – вече покойник, който силно ме впечатли и никога няма да забравя: „Никой не бива да си помисля да мъдрува над божествената действителност неподготвен – говореше наставнически на студентите си, – защото умът му неизбежно ще стигне до хрумнала му простота и ще е лишена от правдива и аргументирана мисъл, каквато ще е присъща на подготвения за подобно мъдруване богослов“. Ще се съгласите, че това се отнася за всяка една научна област. Затова подготвените трябва постоянно да бранят науката от похищението на неподготвените.
Сега обаче е друго. Всеки е свободен да говори, за каквото му дойде на ум, особено по въпросите за политическото действо, а то стъпва върху разбирането на правото и закона. Нещо повече, това действо (като резултат от свободата на човешката воля) намира абсолютното си потвърждение в определянето на правото, което е от една страна, и от друга – във формулирането на закона, като естествено произлизащ от него, който от своя страна го и определя като такова.
Правото и законът не бива да сe възприемат като абстрактни категории, макар при философското им обговаряне, което тъй много е увличал умът от предхристиянски времена, да получават наистина задоволителен понятиен завършек. Но с това обговаряне идва спекулирането с тях. А знаем, че от появата на вече разумно мислещия човек спекулативният подход започва да се „обиграва“ като метод на познанието тъкмо посредством критичната рефлексия. Но колкото и парадоксално да изглежда, дори философското обговаряне да тласка към всевъзможни спекулации, попадащи във и не излизащи от границите на субективната представа, все пак то допринася да се обективизират идейните проявления на (раз) съжденията. Въпросът е двояк: къде и коя е границата, която (въз)препятства обективния прочит да не се трансформира в субективна представа; тоест коя е тази неутрална за обективността и субективността междина, категориално отделяща ги една от друга, подобно на забранителна червена линия. Без съмнение това е мъчен за (раз)решаване философски въпрос, чийто отговор – струва ми се – ще породи ожесточен дебат и ще остане неразрешим. А ако все пак се стигне до такъв, то той би бил значително компромисен. Причината за това е, че по същество е апоричен, защото доколко обективността е константна величина, след като (по)знанието за него се гради въз основа на субективността, както и обратно – чрез субективността дали е възможно да се определи освен самата обективност, като противостояща на него категория, но също и неговите граници, посредством които да бъде посочена неутралната им междина. Иначе казано, възможно ли е по пътя на субективната познавателност да се придобие ясна представа за обективността, която се явява метафизична категория.
Към въпроса за обективността се сещам и за твърдението на небезизвестния от близкото минало философ Айн Ранд, че обективността de facto е метафизична категория, от което следва, че никога няма (да може) да се изяви в максималната си действителност (а само откъслечно). Защото обективността е чиста идея (по смисъла на Платон) и веднъж изведен от неговото място, подчинително започва да се трансформира под отрицателното влияние на субективността. При това положение Ранд заключава, че обективността е идеал за нещата такива, каквито по природа трябва да бъдат, а не такива, каквито манипулативно биват представени от субективността. И за да се позволи на обективността да даде превес над субективността, т.е. позитивното над негативното, въпреки че пребивават в постоянно и противоречащо на ответното на себе си взаимодействие, е от особено значение да бъдат задействани процесите за придобиване на всеобхватна понятийна интеграция на познаваемото. Това ще способства обективният прочит да упражни контрол над всичко, което търпи субективна представа, водеща, естествено, до манипулативно опосредствана познаваемост, което Ранд определя като едно от най-големите престъпления срещу свободата на човечеството (имплицитно, но пък с достатъчна смислова тежест, тя говори за това, въз основа на теорията си за обективизма, в прочутата си лекция от 1974 г. „Философията: кому е нужна“, произнесена пред абсолвентите от Военната академия в Уест Поинт, САЩ; днес тя е една от най цитираните научни лекции).
Изобилието на различни по вид и съдържание представи за биващото въобще освен в абстрактен аспект – ще поясня в метафизичен, но с превес в материалния (детерминиран), поставят разума в епистемологична дилема. Кой път на познанието е реално водещ към осъщностяването на човека като свободна личност и съответно под напора на материалното (пред)определяне на волята няма да го захвърли в унищожителни за битието му предразсъдъци. Значително тази дилема се отнася и за колективната организация. Ако, от една страна, стои личността, която се ръководи единствено от собствените си убеждения за свободно изявяване на волята – а тя (при)дава цялостния ѝ облик, то от друга – в социума тази индивидуализирана личност започва да се колективизира с другите в една единна общност, наречена социум. И тъкмо той, социумът, започва да чертае все по-дълги и все по-дебели граници, ограничаваща индивидуалността до степен, че свобода в него да стане (съ)измерима с тази на колективната общност. Така бива положено началото на стереотипизацията, стигматизираща изначално вложената в свободата воля. Онова индивидуално биващото вече не е искано (по)знание от самотата, а е налагано от крясъците на тълпата. Те противопоставят личността между естествената индивидуалност и трябващата колективност. Но нима Платон не чува зова на индивидуалното в себе си, когато пребивава в самотата на своите мисли. А може би той в обвързващата колективност намира себе си в своето собствено и биващо „Аз“. Но стига вече с фриволни догадки и нека философията (патетично) говори сама за себе си и да се опияняваща от извечните си домогвания в познанието. Колко ни е нужна точно днес логиката на Аристотел, за да не се изгуби индивидуалният (личността) в колективния (общността).
И така, накратко биващото се третира като тривиален въпрос за ползите от неговото опознаване. Дали то ще допринесе или съответно ще отнеме от свободата, ограничавайки я в някакви (тиранични) субективизирани норми. От това идва и въпросът, дали когато размишляваме над значението на свободата и собствено какво ни (пред)оставя като възможности, по този начин не започваме съзнателно да субективизираме характеристиките ѝ. Бих казал, че по същество това е екзистенциален въпрос, който пряко засяга свободата на волята като най-висша цел за пълноценното оличностяване на битието.
Понеже искаме свободата да е точно такава, каквато си я представяме, сякаш още със самото си искане започваме под диктата на личните си (индивидуализирани) убеждения властнически да я извеждаме твърде далеч от мястото на нейната обективност. И ако обективността е философска категория, която физически е неприложима, означава ли да считаме, че всичко, което осмисляме като биващо, в крайна е сметка недействително.
Трябва да признаем, но без да изпитваме на вина, че субективизмът е тъкмо този, която – макар и по недействителен път – ни води към действителния. Парадоксално е, че недействителността, която е характерна за субективността, е всъщност приложима, а действителността пък, която е за обективността, е уви неприложима. Да не внасяме повече смут, защото целта ни по-скоро е не да искаме оневиняване за естественото си влечение към субективното, а да намерим удовлетворение, че обективното съществува, дори принципно да е неосъществимо. Но все пак, него го има, философията го доказва.
Прочетете още „Правото и законът между обективния прочит и субективната представа*“