Св. Василий Велики

Вие чухте словата на апостол Павел, с които той се обръща към солунци, давайки всекиму правила за живот. Защото учението му беше насочвано всеки път към определени лица, но ползата от него се простира върху целия човешки живот. „Винаги се радвайте, казва той, непрестанно се молете, за всичко благодарете“ (1 Солуняни 5:16-18).

Каква е тая радост и коя е ползата от нея? Как е възможно да се постигне непрекъсната молитва и за всичко да се благодари на Бога? За това нещо, доколкото е възможно, ще поговорим след малко. А най-напред трябва да се занимаем с онова, което противниците възразяват, хулейки заповедта като неизпълнима. „Каква добродетел е, казват те, денем и нощем да прекарваш в радостно и весело разположение на духа? И как е възможно това да се постигне, когато ни обграждат безброй независещи от нас злини, които причиняват неизбежно униние в душата и поради които да се радваш и да си весел е по-невъзможно, отколкото гореният да не чувства болка и пробожданият да не се измъчва. А може би и някой от стоещите тук около нас, страдащ от същата болест на разсъжденията, се оправдава с „думи лукави за извиняване грешни дела“ (Псалом 140:4). Поради трудността за изпълнение на заповедите той се опитва да прехвърли вината върху законодателя, който уж предписвал невъзможни неща. И казва: „Как мога винаги да се радвам, като не зависят от мене причините за радостта? Защото поводите за радост идват отвън, а не са заложени в нас: посещение на приятел, среща с родителите след дългогодишна разлъка, придобиване на пари, почести от хората, възстановяване на здравето след тежка болест и всякакво друго жизнено благоденствие; дом, задоволен с всичко, изобилна трапеза и близки, причастни на радостта ти, слова и зрелища, носещи наслада, здравето на домашните и общото им благополучие в живота. А печални са не само скърбите, които нас обземат, wo и които се случват на приятели и роднини. Така че от всичко това трябва да се извеждат радостта и веселието на душата. А освен това, още когато може да се види провалът на враговете у осуетяване на зли замисли, възнаграждаване на благодетели и въобще, когато нито някаква настояща, нито предстояща трудност разтърсва живота ни, тогава душата ни може да изпита радост. Как, прочее, ни е дадена заповед да вършим нещо, което не се постига само с желание, а е следствие на определени предпоставки? И как ще се моля непрестанно, след като нуждите на тялото неизбежно привличат към себе си вниманието на душшата и е невъзможно в едно и също време разумът да се разделя между две грижи?

А пък ми е наредено и за всичко да благодаря. Ще благодаря ли, когато ме измъчват, позорят, когато ме разпъват върху колело за мъчения и ми избождат очите? Ще благодаря ли, когато оня, който ме мрази, ми нанася коварен удар? Когато се вцепенявам от студ, когато глад ме мори или съм привързан на кръста, когато отведнъж се лишавам от чедата си и дори от собствената си жена? Когато внезапно поради корабокрушение загубвам състоянието си или когато попадна на пирати в морето или на разбойници на сушата? Когато съм в рани или съм оклеветен, или се скитам, или живея в тъмница?“

Такива и още повече неща дори изброяват ония, които обвиняват законодателя, като възнамеряват да използуват за оправдаване на греховете си клеветата срещу заръките, обявявайки ги за неизпълними.

Какво да отговорим в случая? Това, че апостолът има други неща предвид и се опитва да възнесе душите ни от земята къз висините и да ни преведе към небесно гражданство. А ония, които не схващат възвишената мисъл на законодателя, тънейки в телесните си страсти, въргалят се в земното и плътското, както червеите в калта, и търсят леснина в апостолските повели. Но апостолътi приканва винаги да се радва не когото и да е, а оня, който е станал като него, който не живее вече в плът, но има Христа, жив в себе си (Галатяни 2:20). Защото съприкосновението с върховното благо въобще не допуска отстъпка пред изкушенията на плътта. Но дори и да бъде разсечена плътта, нарушението на връзката се проявява само в пострадалата част на тялото и разпространението на болката не може да, проникне до разумната част на душата. Ако сме умъртвили земните си членове, според завета на апостола (Колос. 3:5), и носим в тялото си мъртвостта на Иисус (2 Коринтяни 4:10), то би трябвало болкатг от умъртвеното тяло да не достигне до освободената от връзките си с него душа. Безчестил и щети, и смърт на близки хора не ще достигат до разума, нито ще понижават възвишеността на душата до степен, тя да се влияе от тукашното. И ако изпадналите в трудност разсъждават като мъж достоен, те не биха причинявали скърби другиму, нито сами щяха да понасят тягостно случилото им се. Ако живеят по плът (Римляни 8:13), не ще скърбят толкова, но ще бъдат считани за жалки и то не заради друго, а понеже не са избрали подходящия път. Въобще душата, която веднъж е обзета от любов към Създателя и е свикнала да са весели с отвъдните хубости, не променя голямата си радост и благонастроеност под влияние на различните форми на плътските страдания. Дори онова, което от други се счита за печално, за нея е повод за веселост. Така постъпваше и апостолът, който се радваше в немощи „в скърби, в гонения, в нужди, като се хвалеше с нищетата си (2 Коринтяни 6:4;12:9-10). Докато в глад и жажда, на студ и в голота (2 Коринтяни 11:27), в гонения и притеснения другите страдат силно и се отказват от живота, при всички тези неща той ликуваше. Затова онези, които неподготвени се занимават с апостолската мисъл и не разбират, че той ни призовава за евангелски живот, дръзват дх обвиняват Павла, че ни предписва невъзможни неща.

Но нека да разберат колко поводи за основателна радост ни се предлагат чрез Божията щедрост. От небитието ние бяхме извикани за живот. Родихме се по образа на Създателя (Битие 1:26). Имаме разум и слово, които възпълват нашето естество и чрез които ние познахме Бога. Изкусно изучавайки хубостите на творението, чрез тях ние като чрез някакви писмена разчитаме великия Божи промисъл и мъдрост във всяко нещо. Умеем да разпознаваме доброто от лошото. От самата природа сме научени да избираме полезното и да се отвръщаме от вредното. Отчуждили се от Бога чрез греха, пак бяхме призовани за общение чрез кръвта на Единородния, като се избавихме от безчестното робство. А надеждите за възкресение, наслаждение с ангелски блага, царство на небесата, блага̀та на обетованието, които превишават силата на разума и словото!

Как да не смяташ тези неща достатъчна причина за непрестанна радост и постоянна веселост и да мислиш, че оня, който тъпче стомаха си и се развлича с музика, търкаля се и хърка върху меки постели, той води живот, достоен за парост? Аз бих казал, че такива хора трябва да бъдат оплаквани от ония, които са разумни. А трябва да се ублажват тези, които прекарват сегашния си живот с надежда за бъдещия век и заменят настоящето с вечното. Тези, които са се свързали с Бога, дори всред пламъци да стоят, както тримата юноши във Вавилон (Даниил 3:21), и с лъвове да са затворени наедно (Даниил 14:31), и от китове да са погълнати (Йона 2:1), трябва да бъдат ублажавани от нас и самите те трябва да живеят в радост, като не се измъчват от сегашното си положение, а се веселят с надеждата за онова, което ни очаква после. Защото аз смятам, че добрият състезател, стъпил веднъж на попрището на благочестието, трябва храбро да понася ударите на противниците с надежда за славата от венеца. Защото и в атлетическите състезания онези, които са привикнали към трудностите на игрището, не се спират пред болезнеността на удара, но презират тежестите на момента и се втурват срещу противниците от желание да бъдат обявени за победители. Тъй и за достойния мъж, дори да му се случи нещо неприятно, то не засенчва радостта му. Защото „скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя“ (Римляни 5:3-5). Затова и на друго място от този апостол ни беше заповядано в скръбта да бъдем търпеливи и радостни – в надеждата (Римляни 12:12). Защото надеждата е оная, която прави радостта да обитава в душата на добродетелния. Но същият апостол ни нарежда, че трябва да плачем заедно с плачещите (Римляни 12:15). И пишейки на филипяни, той плачеше за враговете на кръста Христов (Филипяни 3:18). А трябва ли да казваме, че Иеремия е плакал (Плач Иеремиев 1:1 и следващи)? Че Иезекиил по Божия повеля е писал на управниците да плачат (Иезекиил 19:1), че мнозина от светиите са ридаели? „Горко ми, майко моя, задето ме роди човек“ (Иеремия 15:10). И „няма вече милосърдни по земята, няма правдиви между людете“, и „горко ми! защото с мене сега е като след обиране летни плодове, като след гроздобер: ни зрънце за ядене, нито зрял плод, какъвто желае душата ми“(Михей 7:2, 1). Въобще изследвай гласовете на праведните и, ако някъде намериш някой да издава жалостен глас, ще се убедиш, че всички оплакват този свят и този жалък живот в него. „Уви мне, яко пришельствие мое продолжится“ (Псалом 119:5). Защото желае да се освободи и да бъде с Христа (Филипяни 1:23). Затова се отегчава от продължението на своето пребиваване тук, като го счита пречка към радостта. Давид и в песните си ни е оставил плач за приятеля си Йонатан, като с този плач той оплаква и врага му: „Жалея за тебе, брате Йонатане“ И „Дъщери израилски! плачете за Саула“ (2 Царства 1:26, 24). Единия оплаква, че е умрял поради греха си, Йонатан пък – като човек, с който през целия си живот били в тясна дружба. Трябва ли да прибавяме друго? И Господ се просълзи за Лазар (Иоан 11:35), заплака и за Иерусалим (Лука 19:41). И ублажава скърбящите и на друго място – плачещите (Матей 5:4; Лука 6:21).

А как тези неща, казват, се съгласуват с повелята „винаги се радвайте “(Филипяни 4:4)? Защото сълзи и радост не се пораждат от едни и същи причини. Сълзите обикновено се предизвикват от нещо неочаквано, което като удар поразява и смущава душата, духът се угнетява в присърдечната област. А радостта е като подскачане на душата, когато тя ликува за неща, които са ѝ угодни. Оттук можеш да видиш и разликите в телесния вид. У натъжените тялото е възбледно, с оловен оттенък и изстинало. А у веселите хора външният вид е цъфтящ и румен, душата едва ли не скача и напира навън от наслада. При това ще кажем, че плачът и сълзите на светиите произлизаха от любовта към Бога. Като гледат непрекъснато Любимия и увеличават от това своето веселие, те се грижат за съдбата на подобните на себе си по участ роби. Скърбят за съгрешаващите, със сълзите си ги поправят. И както онези, които стоят на брега и изпитват състрадание към давещите се в морето, не жертвуват своята сигурност с грижата си за намиращите се в опасност, така и тези, които се натъжават от греховете на ближните си, не губят своята веселост. Дори напротив, увеличават я, като се удостояват с радостта в Господа заради сълзите за брата си. Затова са блажени плачещите, блажени са и скърбящите, защото те ще се утешат и те ще се разсмеят. Но смях нарича не звука, който излиза от устата, когато кръвта закипи, а чистата и лишена от всичко мрачно веселост. Апостолът допуща да се плаче заедно с плачещите (Римляни 12:15), защото тези сълзи стават като че ли начало и залог за вечна радост. Проследи мисълта ми и прозри положението на ангелите. Нима им подхожда друго поведение, освен да се радват и веселят? Защото са се удостоили да предстоят пред Бога и да се наслаждават на неизказаната хубост на славата на Създалия ни. И апостолът, като ни подтиква към такъв живот, заповядал ни е винаги да се радваме.

А освен това, че Господ се е просълзил за Лазар и за града, можем още да кажем, че Той е ял и пил. Но не защото се е нуждаел от това, а за да ни посочи мярка и граници на необходимите за душата удоволствия. Затова се и просълзил, за да поправи прекалената чувствителност и малодушие на склонните към плач и ридание. Защото и плачът като всичко друго се нуждае от мярката на разума: за какво, колко, кога и как прилича да се плаче. А че сълзите на Господа не са били печални, а поучителни, е явно от думите: „Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя“ (Иоан 11:11). Кой от нас оплаква заспал приятел, когато очаква след малко да се събуди? „Лазаре, излез вън!“ (43-ти стих) – и мъртвият се съживява, вързаният прохожда. Чудо всред чудото: краката са завързани със саван, но това не им пречи да се движат. Защото онова, което го укрепвало, било по-силно от другото, което го затруднявало. Но защо Този, Който е възнамерявал да извърши такива неща, е оценил случката като достойна за сълзи? Не е ли явно, че като подкрепя всестранно нашата немощ, Той обхваща с известна мярка и граници неизбежните душевни вълнения? Несъстрадателността отклонява като нещо животинско, а слабостта към скърбене и сълзливост отрича като малодушие. Затова, като се просълзи за приятеля Си, Той Сам показа общение с човешката природа и ни освободи от прекаляване в едно или друго отношение: не позволява нито да се размекваме в душевни преживявания нито да сме безчувствени към скърбите. Господ почувствува глад, когато твърдата храна у него се изпари, и изпита жажда, когато влажността в тялото Му се изчерпи. А когато мускулите и жилите Му се пренапрегнаха от ходенето, Той се умори (Иоан 4:6). Но не божеството се изтощи от усилията, а тялото, което показа естествените си признаци. Така Той и сълзи допусна, като позволи да се прояви естественото свойство на плътта. А това става, когато кухините на мозъка се запълнят с изпарения поради скръб и влажният товар се излива през очните пътища като по някакви канали. Поради това при неочаквани скръбни вести се получават и някакви шумове, и замайване, и помрачение, защото главата се разтърсва от парите, които излъчва натрупването на топлина във вътрешността. След това, според моето разбиране, както облакът се излива в дъждовни капки, така и гъстите изпарения изтичат във вид на сълзи. Поради това наскърбените изпитват известна наслада от плача, защото незабелязано с проливането на сълзи изчезва онова, което ги гнети. Опитът доказва истинността на тези думи. Познаваме мнозина, които при непоносими скърби насила са се въздържали да пролеят сълзи. И после едни са изпадали в ужасни страдания, получавали са удари и парализи, а други напълно са издъхвали, защото силата им се е съкрушавала като слаба подпора от тежестта на скръбта. Това, което може да се види при пламъка, когато той се задушава от собствения си пушек, ако последният не се разнася, а се стеле около него, същото, казват, става и с жизнената сила. Тя посърва и угасва от огорченията, ако не им се дава външен израз.

Затова ония, които са склонни към леене на сълзи, не трябва да изтъкват за свое оправдание сълзите на Господа. Както храната, която Господ ядеше, не е за нас повод за отдаване на удоволствия, а, напротив, висша мярка за въздържание и умереност, така и сълзите Му не са ни дадени като закон, повеляващ да се плаче, а като най-пристойна мярка и точно правило, според което прилича скромно и достойно да понасяме скърбите, оставайки в рамките на естественото. И така, нито на жени, нито на мъже е разрешено да скърбят много и да плачат, но само малко да се опечалят при скръб и сълзи да пролеят, но спокойно, без ридания и вопли, без раздирания на дрехите и посипване с пепел, въобще без нищо неприлично, което е навик у ония, които не са запознати с небесните неща. А очистеният с божественото учение трябва да се огради с правилно разбиране като с някаква укрепена стена и смело и твърдо да се отбранява срещу набезите на такива страсти, като не позволява пълчищата на страстите да заливат унижената му и отстъпчива душа като някое ниско място. Защото на слабата и нечувствуваща никаква подкрепа от надеждата в Бога душа е присъщо силно да се съкрушава и да изпада в униние. И както червеите се въдят най-вече в по-меките дървета, така и скърбите се пораждат у хората с по-изнежени нрави. А Иов не беше ли със стоманенотвърдо сърце? Душата му не беше ли като че ли каменна? Десет деца му загинаха за кратко време, съкрушени с един удар в дома на веселието, по време на наслаждения, след като дяволът срути върху тях къщата. Той видя трапезата примесена с кръвта им. Видя децата си, в различно време родени, заедно да се лишават от живота си. И не се вайкаше, не скубеше косата си, не издаде малодушен глас, но произнесе онова прочуто, и от всички възхвалявано ,благодарение: „Господ даде, Господ и взе; както беше угодно Господу, тъй и стана. Да бъде благословено името Господне!“ (Иов 1:21). Нима той е безчувствен човек? И как е възможно? Та нали казва за себе си: „Не съм ли плакал за оногози, който беше в тъга?“ (Иов 30:25). Или е лъгал, когато е говорел това? Но не, истината свидетелствува, че по отношение на другите добродетели той бил непорочен, справедлив, богобоязлив, истинен (Иов 1:1). А ти плачеш с нагласени за скръб припеви и с жалостни напеви се стараеш да измъчваш душата си. И както за трагическите актьори в театъра обичайно нещо е предрешването и маскирането, с което се явяват на представленията, така ти смяташ, че и страдащият трябва да има съответния външен вид, черно одеяние и нечисти коси, и мрак в дома, и мръсотия, и пепел, и жална песен, с която да поддържа в душата си непрекъснато пряспа раната от скръбта. Тези неща нека вършат ония, „които нямат надежда“ (1 Солуняни 4:13). А ти си научен, за починалите в Господа (Откровение 14:13), че „сее се в тление – възкръсва в нетление; …сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно“ (1 Коринтяни 15:42-44). Защо плачеш, за този, който е отишъл да смени одеянието си? И себе си не оплаквай, че си се лишил от помощник в живота. Защото е казано: „По-добре да се уповаваме на Господа, отколкото да се надяваме на човек“ (Пс. 117:9). Не ридай и за него, като че ли е претърпял беда. Защото след малко ще го събуди тръбата от небето и ще го видиш да стои пред съдилището Христово (Римляни 14:10). И така, остави тези малодушни и глупави възгласи: „Ох, какво неочаквано нещастие!“ и „Кой мислеше, че ще стане това!?“, и „Кога съм очаквал да погреба в земята най-милия си човек?“. Ние трябва да се изчервяваме, дори когато слушаме друг да говори такива неща, защото сме научени от спомена за миналото и от опита в настоящето, кои са неизбежните страдания на естеството ни. Затова нито ненавременна смърт, нито други някакви неочаквани злополучия ще изненадат някога нас, които сме наставени в словото на благочестието. Например имах син юноша, единствен наследник на имота ми, утеха на старостта ми, украшение на рода ни, цветът на връстниците си, опора на дома ни. Беше в най-хубавата си възраст. Отиде си ей тъй, внезапно. Стана на пръст и прах този, който доскоро говореше тъй приятно и беше най-драга гледка за очите на родителя. Какво да правя? Да си раздера дрехата и да допусна да се търкалям по земята, да се вайкам и оплаквам и да се покажа пред околните като някое дете, което крещи и трепери под удари? Или ще обърна внимание на неизбежността на случилото се, на това, че законът на смъртта е неумолим, че той се разпростира еднакво над всички възрасти и разрушава подред всичко сложно и затова не ще се изненадам от случая. Не ще изгубя разсъдъка си като поразен от неочакван удар, защото отдавна съм научен, че съм смъртен и имам смъртен син, че нищо човешко не е сигурно и естествено не остава навеки у придобилите го. Но дори градове велики и прочути с блясъка на постройките и силата на обитателите си, както и отличаващи се с цветущото състояние на околностите си и на търговията, сега единствено с развалините си сочат белезите на своето древно величие. И кораб, който нееднократно се е избавял от морето и хиляди пъти го е преплувал, безчет товари е пренесъл за търгуващите, изчезва от един напор на вятъра. Също и войски, които много пъти са надвивали неприятелите в битки, с промяната на щастието си са се превръщали в жалка гледка и са ставали за приказ. Цели народи и острови, достигнали голямо могъщество и издигнали си множество победни паметници по суша и море, събрала огромни богатства от военната плячка, са изчезнали с времето или са паднали в плен и са заменили свободата си с робство. И въобще което и да споменеш от най-големите и непосилни бедствия в досегашния живот, вече има подобен пример.

Затова, прочее, както тежестите различаваме според наклоняването на везните и вида на златото изпитваме чрез натриване върху пробния камък, така и ние никога няма да излезем извън границите на благоразумието, щом като помним указаната ни от Господа мярка. И ако някога ти се случи нещо нежелано, преди всичко въздържай разсъдъка си да не се разстрои, а после с надеждата за бъдното направи по-поносимо настоящето. Както хората с болни очи отклоняват погледа си от прекалено светлите предмети и го отморяват върху цветята и зеленината, така и душата не бива да гледа непрекъснато печалното, нито да се привързва към тукашните скърби, а да насочва взора си към съзерцаване на истинските блага. Тогава ще ти се удаде винаги да се радваш, когато животът ти винаги е устремен към Бога и надеждата за въздаянието облекчава житейските скърби. Бил си обезчестен? – Обърни вниманието си към славата, която чрез търпението се осигурява на небето. Бил си ощетен? – Насочи взор към небесното богатство и съкровище, което си събираш с добрите дела. Лишил си се от отечество? – Но ти имаш за отечество небесния Иерусалим. Чедо си загубил? – Но имаш ангелите, заедно с които ще ликуваш пред престола Божий и ще се развеселиш с вечното веселие. Така, като противопоставяш на тукашните скърби очакваните блага, ще запазиш душата си неопечалена и спокойна, към което ни подканя и заръката на апостола.

Нека нито щастливите човешки дела предизвикват в душата ти неумерена радост, нито скръбните неща да понижават нейната веселост и възвишеност с униние и притеснение. Защото, който предварително не е научен да гледа така на нещата, той няма никога да може да живее живот без вълнения и смущения. А това лесно ще ти се удаде, ако не забравяш заповедта, препоръчваща винаги да се радваш; ако отпъдиш безпокойствата на плътта и събираш в себе си душевните радости; ако надмогваш усещанията от настоящето и насочваш ума си към надеждата за вечното. Дори само представата за него е достатъчна, за да се изпълни душата ни с радост и да се всели в сърцата ни ангелско ликуване в Христа Иисуса, нашия Господ, Комуто да бъде слава и власт през вековете. Амин.

Преведе от гръцки: И. Ж. Димитров

________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 1, с. 1-7, преведено от PG, t. 31, col. 217-237. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът св. Василий Велики (330-379). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gYQ