Свети Василий Велики като тълкувател*

Публикувано на 31.05.2026 от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

В живота на християнската Църква IV-ти век, през който е протекла дейността на славния отец и учител на Църквата – Василий Велики, бил най-забележителният период в историята на християнството. Три столетия християнството безстрашно издържало гоненията на езичеството, запечатвало с кръвта на мъчениците целите и кристалната чистота на Христовото учение. Но ето, че когато в началото на IV-ти век бил обявен Миланският едикт за веротърпимост и когато за християнството като „позволена религия“ настъпило най-благоприятно време, Църквата се оказала в плен на вътрешни раздори и лъжеучения. Една след друга се появяват в нея ересите: арианство, аполинарианство, несторианство и евтихианство. От тези четири ереси най-опасно за Христовата църква било арианството. Защото в него повече отколкото в останалите ереси се съдържало отричане на божеството на Христа и се извращавали смисълът и ценността на християнското учение. Същността на различието между православното учение за Христос и арианското учение се състои в това, че първото признава Христос за единосъщен на Бога, а второто – за подобосъщен. При това в изписването на двата термина на гръцки език разликата била само една „йота“. Но всъщност православието, наричайки Христос единосъщен, учи за Него като за Творец; а за арианството Христос бил просто творение. Освен това опасността за Православната църква от арианството се увеличавала поради особените външни условия, подпомагащи неговото разпространяване. Източните императори, начевайки от Константин Велики, се смятали за покровители на християнството и се намесвали при решаването на богословски въпроси и спорове. И ако св. Константин Велики бил привърженик на правсславието и преследвал арианите, то следващите императори поддържали арианството. По времето на св. Василий Велики източен император бил Валент. Той не само бил арианин, но и голям враг и гонител на православието, а арианството станало господстваща вероизповед. И все пак не в гоненията се заключавала главната опасност за православието. То било преживяло вече редица гонения на езическите императори и затова преследванията на арианстващите императори вече не били толкова страшни. Но злото на ересите се състояло в това, че те внасяли в Православната църква религиозна неустойчивост и подкопавали авторитета ѝ. При наличието на обща религиозна неустойчивост всяка новопоявила се ерес лесно си спечелвала привърженици, а заедно с това и широко разпространение. При това, разбира се, трите века на езически гонения не преминали без следа за Църквата. Те силно задържали развитието на богословската мисъл. По времето на появата на арианството съществуващите символи (образци) на вярата били дотолкова неопределени и неясни, че всяка ерес е могла да тълкува подобен символ в своя полза. Тази неопределеност била причина за това, че слабите и неукрепнали души леко се поддавали на всяко лъжеучение. Накрая, съществено зло на ересите било това, че те съдържали в себе си причината на разложението. Гоненията на езическите императори сплотявали християните в задружно семейство, а ересите пораждали в християнското общество раздори и ненавист.

Общо взето състоянието в Църквата било такова, че за нейното устройване и издигане, за примиряването на нейните враждуващи чеда са ѝ били нужни архипастири с изключителни дарования и свят живот. Именно в лицето на св. Василий Велики Църквата получила ръководител, белязан с Божията благодат, украсен с висши дарования на духа. Широкото му богословско образование го направило твърд и авторитетен защитник на православието против ересите. Необикновената му енергия, твърдостта на волята му и неговата готовност да се жертва за благото на Църквата му помагали да работи успешно за запазването на православието и устройването на Църквата. „В борбата с ересите той бил непреклонен. В делото за подпомагането на бедните и утешаването на угнетените и обидените бил щедър и любвеобилен. Неговото мълчание било благородно, беседите му – гениални[1]“. Борбата за светото православие светителят продължава със слово и дело до последния си час. Цялостната му богословска и учителна дейност го е издигнала до степента на „учител на вселената“ (οἰκουμενικός διδάσκαλος). Западната църква също го провъзгласила за „учител на Църквата[2]“

Св. Василий Велики е роден по всяка вероятност в град Неокесария в областта Понт, Мала Азия, около 330 година. Произхождал от семейство, дало на Църквата Христова плеада видни богослови и църковни дейци. Баща му, именуван също Василий, бил учител по риторика и общообразователни науки на своето време. Баба му, Макрина, известна с благочестието и добродетелите си, била ученичка на св. Григорий Неокесарийски Чудотворец. Тя и съпругът ѝ прекарали в изпитания седем трудни години по време на гонението на император Максимин (235-238[3]). Майката на св. Василий, Емилия, също била от благочестиво семейство от град Кесария в областта Кападокия. Баща ѝ пострадал мъченически по време на последните гонения преди обявяване на християнството за „позволена религия“ през 313 година от император Константин Велики. В семейството на св. Василий се родили десет деца: пет момчета и пет момичета. От петте мъжки чеда едното умряло невръстно, а останалите четири се посветили на църковно служение: Василий, Григорий и Петър като епископи (съответно на Кесария, Ниса и Севастия), а Навкратий като монах. От сестрите му най-голямата, Макрина, основала заедно с майка си Емилия и други жени монашеско общежитие и така се удостоила да влезе в лика на преподобните.

Лесно е да се разбере какво възпитание е придобил в такова семейство св. Василий. Начално образование получил под грижите на баща си, а след това в Кесария Кападокийска, където за пръв път се запознава с Григорий от Ариана, послешния светител Григорий Богослов. Както било обичай у заможните младежи на онова време, св. Василий пожелал да се учи при възможно повече учители, като посещавал големи центрове на духовната култура. Така, след Кесария той бил в Константинопол, а после в Атина, където вече го очаквал св. Григорий Богослов. Макар и още непокръстени, те знаели само два пътя: единият водел в училището, а другият – в християнския храм, който път им бил по-скъп.

След завръщането си в родния край св. Василий учителствал известно време в Кесария, но скоро се покръстил и се отдал на по-задълбочено изучаване на християнството. За целта предприел пътуване из християнските средища в Сирия, Месопотамия, Палестина и Египет. Срещал се с епископи и монаси, с църковни учители и подвижници, черпел от техния опит и знания, подготвял се съзнателно за предано служение на Христовия виноград. Завърнал се в Кесария, той бил ръкоположен за дякон. Участвал в Цариградския поместен събор през 360 година. После се оттеглил в семейното имение в Понт и там в продължение на година и половина заедно със св. Григорий Богослов прониквал в богословската наука въз основа главно на трудовете на Ориген и на други църковни писатели. От 362 година започнала неговата антиеретическа дейност в помощ на Кесарийския епископ Дианий. Пръв помощник е, вече като презвитер, и на следващия Кесарийски епископ Евсевий в борбата за отстояване на православната вяра. Особено се проявява в тази насока след 365 година, когато император става арианинът Валент. А от 370 година е избран за епископ на град Кесария. Изборът му бил признание за лични качества и израз на обществени нужди. И избирателите не се излъгали. Благочестието и добродетелите на епископ Василий в годините на неговото светителстване преляли в светост и благодетелност. Трудно е да се каже в коя област на многостранната си дейност се проявил повече: като тайноизвършител или като учител на вяра и благочестие, като организатор на църковния живот или като обновител на монашеството, като борец против ересите или като благотворител, жертващ дори дрехите си за нищите братя. По думите на апостола той проповядвал словото Божие, настоявал навреме и не навреме, изобличавал, запретявал, увещавал с голямо дълготърпение и поука; множество скърби претърпял, но изпълнил делото си на благовестник; подвизавал се с добрия подвиг, пътя си завършил успешно, опазвайки вярата и увенчавайки се с венеца на правдата (2 Тимотей 4:2, 5, 7, 8).

Тежките обществени и църковни задължения били мъчнопоносими за слабия телом светител-подвижник. Тлеещата у него през всичките му години болнавост се изразила накрая в остро бъбречно заболяване, хода на което с тревога следял целият град. Преставил се о Господе в края на месец декември 378 година едва на 48-годишна възраст. Бил погребан на 1 януари 379 година, поради което на този ден се празнува и светлата му памет. Оценката и почитта на неговите съвременници още приживе му отредили прозвището μέγας („велик“). А Църквата Христова го причислила към лика на богоугодилите отвека светии и го възпява като ουρανοφάντωρ („разкриващ небесата“[4]), μύστις του Δεσπότου („тайноведец на Владиката [5]“), събрал добродетелите на светии: Моисеевата кротост, Петровата изповед, Иоановото богословие[6].

Изцяло погълнат от грижите около устройването и управлението на епархийската си църква и от борбата за чистотата на Христовата вяра, св. Василий Велики намирал възможност да се занимава и с богословски трудове. Оставил е богато и много ценно книжовно наследство: тълкувателни, догматически, апологетически, литургически и аскетически съчинения, беседи и стотици писма, някои от които отправени до видни свети отци на Изток и Запад като св. Атанасий Александрийски, св. Мелетий Антиохийски, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, св. Амвросий Медиолански и други.

За да говорим за св. Василий Велики като екзегет, ние ще се спрем естествено на тълкувателните му съчинения. От тях най-важното безспорно е неговият „Шестоднев[7]“. Въз основа на разказа в книга Битие (1:1-26) и с помощта на знанията си в областта на естествените науки, придобити при следването, той описва сътворението на света в девет беседи, които жанрово се доближават до онова, което днес наричаме лекции. Авторът отхвърля светогледните схващания на древните философи за вечност и несъздаденост на света (които са предпоставка за двуначалието), като подчертава неговата ограниченост и произхода му чрез творческата сила на Бога. Говори за четирите стихии, за четирите елемента, както и древните философи, но ги съчетава в двойки. След това разглежда подробно отделните творения. Почерпеният от Плиний Стари и Елиан Клавдий (III-ти век след Христа) материал се подкрепя с библейски цитати и така се получава един забележителен синтез от библейски научни елементи.

Беседите са били произнесени по време на пост и то в рамките на една седмица, тоест понякога са били изнасяни сутрин и вечер[8]. Независимо от високото равнище на беседите с тяхното философско съдържание и трактовка, те са били следени внимателно от множество слушатели, между които имало работници, занаятчии[9] и жени от народа. Беседите не са били писани предварително, но добре са били планирани и подготвяни, а след записването им от бързописци явно са били преглеждани и поправяни от автора. В последната беседа той обещава, че при друг случай ще говори за сътворяването на човека[10], но не е успял да изпълни обещанието си. Това дава повод на някои изследователи на делото му да предполагат, че беседите са произнесени в края на неговия живот. Но като се има предвид, първо, че такъв вид беседи се изнасят от презвитери, а не от епископи, и, второ, че съдържанието и стилът им свидетелстват за неотдавнашни занимания с тези въпроси, твърде вероятно в школите на Атина, трябва беседите да се поставят в ранния период от творчеството на св. Василий.

По всички правила на тълкуванието светителят-егзегет започва своето изяснение с необходимите въведителни бележки за тълкуваната книга (в случая – Битие). Най-напред той се спира на методологията в изследването си: „Подобаващо начало за оня, който ще разказва за създаването на света, е да постави като начало на словото си устройването на видимите неща. Защото ще се предаде сътворяването на небето и на земята, което е станало не от само себе си, както си въобразяват някои, но е получило причината си от Бога[11]“. След това, имайки пред очи величието на изследвания въпрос, възкликва: „Кой слух е достоен за величието на разказваното? Как трябва да се подготви душата, за да възприеме такива неща?“ И дава предпоставките за тълкуване на свещения текст: „Тя трябва да е очистена от страстите на плътта, да бъде непомрачена от житейски грижи, трудолюбива, взискателна, да обозре всичко, от което би могла да получи достойно понятие за Бога[12]“.

Съвсем естествено го занимава и въпросът за автора на тълкувания текст: „Но преди да проучим точността на словата и да изследваме колко много значат тези малки думи нека си припомним кой разговаря с нас. Защото дори и да не успеем – поради немощта на нашия разум – да достигнем дълбочината на духа на писателя, ние от само себе си ще се съгласим с казаното, щом вземем предвид достоверността на говорещия. И така, съставител на това поветствование е Моисей[13]“. След като дава по-нататък сведения за автора от Свещеното Писание на Стария Завет, светителят подканва: „Нека чуем, прочее, речта на истината не в убедителни думи на човешка мъдрост, а с научени от Духа слова, чиято цел не е похвалата от слушателите, а спасението на поучаваните[14]“.

Шестодневът е бил много пъти превеждан и ползуван от други автори още с появяването му. Така например св. Амвросий Медиолански, съвременник на св. Василий, подражава на Шестоднева в свое подобно съчинение от шест книги върху сътворението (Exameron). Около 400-та година Шестодневът бил преведен на латински език от някой си Евстатий, живеещ в Рим[15]. През V-ти век е направен превод на арменски език. В края на IX-ти век или в началото на X-ти век старобългарският книжовник Йоан Екзарх съставя своя Шестоднев, като ползва труда на св. Василий Велики.

Друг тълкувателен труд на светителя е поредицата му от беседи върху псалмите 1, 7, 14, 28, 29, 32, 33, 44, 45, 48, 59, 61, 114[16]. Тези беседи също са съставени, както изглежда, докато е бил презвитер. От съдържанието им се вижда, че и те са били произнесени в храма в една поредица[17]. Успоредно с тълкуванието те съдържат и увещания, утешения и поучения. В първата беседа (върху Псалом 1) прекрасно е изтъкнато достойнството на псалмите и е окачествена тяхната поезия: „На едно учат пророците, на друго – историческите книги, на друго пък – законоположителните, друг е и видът на наставлението на притчите. А книгата на псалмите е обхванала полезното от всички книги. Тя пророчества за бъдното, припомня историята, законодатедствува за живота, внушава какво трябва да се върши. Въобще тя е обща съкровищница на добри поучения и грижливо открива всекиму полезното[18].“ И по-нататък пише: „Тук има съвършено богословие, предсказание за идването на Христа в плът, заплаха със съд, надежда за възкресение, страх от наказание, обещания за слава, разкривания на тайни[19]“.

При тълкуването авторът разглежда различни езикови въпроси[20], надписите на псалмите, разликите в изписването[21]. Изследователите забелязват известно влияние от тълкуванието на Евсевий Кесарийски върху псалмите. Това е възможно, но още по-вероятно е, че и двамата са ползвали един общ извор – тълкуванието на Ориген върху псалмите.

На св. Василий Велики се приписват още 5 беседи върху псалмите 14, 28, 37, 115 и 132[22]. От тях се приема за автентична само първата, поради което издателите на Патрологията на Мин я поместват „преди тълкуванието на втората част на същия (14-ти) псалом[23]“, тоест в том 29, колона 249-264. По този начин числото на автентичните беседи върху псалмите става 14 (върху Псалом 14-ти са две беседи). А четирите беседи в том 30, колона 72-117, остават с недоказана автентичност.

Втората беседа върху псалом 14-ти потвърждава автентичността на първата беседа със следните думи в самото си начало: „Като беседвах вчера с вас върху четиринадесетия псалом, времето не ни позволи да стигнем до края на словото. Сега идвам като признателен длъжник, за да ви изплатя останалия дълг. А останалото е кратко за слушане, както се вижда, и може би мнозина от вас не са забелязали, че е останало нещо от псалома[24]“.

Между тълкувателните съчинения на св. Василий Велики обикновено се помества и един пространен коментар върху първите 16 глави от книгата на св. пророк Исаия[25], но въз основа на проучването на езика и стила на съчинението в последно време не се приема, че негов автор е св. Василий. Действително, налице е по-голяма зависимост от алегорията на Ориген, отколкото в други трудове на св. Василий, а на места тълкуванието следва подобния труд на Евсевий Кесарийски. Все пак от текста на това съчинение може да се направи извод, че авторът е кападокиец[26], не е епископ[27]; той говори за аномеите като за съвременни еретици („възникналата сега ерес на аномеите[28])“, тоест живял е през IV-ти век.

Освен беседите, свързани в отделни композиционни цялости, от св. Василий Велики са запазени и няколко самостойни тълкувателни беседи върху отделни билейски места (Второзаконие 15:9[29]; Притчи Соломонови 1:1-5[30]; Лука 12:18[31]; Иоан 1:1[32] и други.). В тях егзегетическите изводи и богословският анализ са свързани с практическото поучение.

Общо взето формата, в която светителят излага пред слушателите разкрития смисъл на тълкуваното място, е егзегетическата беседа. Както е обичайно при тази тълкувателна форма, авторът си е поставил за цел да поучи слушателите, запознавайки ги с дадено библейско място. Затова естествено използва омилията, беседата, с цел да възбуди у тях по-голямо внимание и да повлияе по-силно. Обикновено след тълкуванието, а често пъти и успоредно с него, се дават религиозно-нравствени наставления. И макар да се смята, че егзегетическата беседа няма строго научен характер, все пак трябва да подчертаем, че беседите на св. Василий Велики дават твърде задълбочено и пълно изясняване на тълкувания свещен текст, носещо всички белези на онова тълкувание, което ние днес наричаме научно.

Като разглеждаме тълкувателните трудове на св. Василий Велики и ги сравняваме с останалото му творчество, ние виждаме, че за него тълкуванието не е било самоцел. Той не е кабинетен учен, който се е затворил и откъснал от външната действителност и твори тълкувание заради самото тълкувание. Напротив, за св. Василий тълкуванието е било благодатно средство в неговата пастирска дейност, към което той винаги прибягвал, когато задълженията му на учител на вярващите са налагали това. Ако при тълкуванието се докосне до текст, който се отнася до догматическото учение на Църквата, атакувано многократно от различни ереси през IV-ти век, той подробно го тълкува и подкрепя православните позиции, доказвайки несъстоятелността на еретическите твърдения. Тази именно антиеретическа насоченост и апологетическа заостреност се забелязва във всички тълкувателни съчинения на св. Василий Велики, както е въобще и у другите автори от онази епоха. Същото важи и за тълкуването на текстове, които имат отношение към благочестието и нравствеността. Навсякъде светителят стига до изводи, които ползват неговите слушатели в религиозния и нравствения живот.

И именно за слушатели са предназначени неговите тълкувателни беседи, както се вижда от съдържанието им. В началото или в края на някои от беседите си св. Василий Велики се обръща към слушателите, припомня им говореното по време на предишната беседа, дава съвсем конкретни наставления и препоръки и така нататък[33]. Понякога употребява самата дума „слушатели[34]“. И това не е само стилов похват. Той наистина е произнасял своите беседи, макар че продължителното говорене, както сам казва, го изморявало, понеже поради „вродена немощ“ гласът му бил слаб[35].

Текстът, който св. Василий Велики ползва при тълкуванията си, е гръцкият текст на Свещеното Писание в Лукиановата рецензия. По времето на светителя тази текстова традиция вече е била разпространена от Антиохия до Цариград, както свидетелства в края на IV-ти век блажени Иероним. Нейни характерни белези се откриват във всички съчинения на св. Василий[36]. Освен това в съчиненията му намираме засвидетелствувани редица евангелски места, чиято автентичност се оспорва от отрицателната критика. Така например св. Василий цитира Матей 1:20[37]; 28:19-20[38]; Иоан 21:15[39] и други.

Във връзка с личните качества на св. Василий Велики като тълкувател ще подчертаем най-напред неговата искрена и дълбока вяра в Бога, без която, както казва св. апостол Павел, не е възможно да се доближим до Него (Евреи 11:6). Успоредно с това в съчиненията на св. Василий откриваме безрезерва вяра в боговдъхновеността на Свещеното Писание. Началото на тълкуванието си върху псалмите той започва с думите на св. апостол Павел: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно“ (2 Тимотей 3:16); затова е и написано чрез Духа, та като в обща лечебница на душите всички хора да намираме лек, всеки за своето страдание[40]“. На друго място светителят изтъква, че „първо трябва с проста вяра да се вярва на Писанията, че са боговдъхновени и полезни, а след това да се изследва прецизно и взискателно вложеният в тях смисъл[41]“. На второ място трябва да подчертаем широкото и солидно образование на св. Василий Велики, за което се спомена по-горе.

Шестодневът е може би най-ярко свидетелство за количеството и качеството на познанията на светителя. Но и от другите му съчинения личи неговата висока образованост. Св. Василий познава добре древната география, етнографията, историята на богоизбрания народ и на околните народи, естествените науки, граматиката на гръцкия език. Познанията на св. Василий в областта на библейския гръцки език му дават възможност да прави нужния езиков анализ върху тълкувания текст. На много места в тълкувателните съчинения на св. Василий намираме както синтактичен анализ[42], така и семантически анализ. Светителят разглежда словоупотребата и значенията на редица думи от свещения текст: начало [43], ден[44], събота[45], сърце[46], твърд[47], рог[48], съд[49], лихва[50] и много други.

Св. Василий Велики (330-379)

Когато тълкува свещения текст, св. Василий Велики се среми да разкрие както буквалния, така и тайнствения смисъл, вложен в текста. Той е представител на светоотеческото направление в тълкуванието, което изоставя крайностите на алигоризма на александрийската школа и на буквализма на антиохийскага, но използва положителното от опита на двете школи. Общо взето св. Василий се придържа към буквално-историческия смисъл, което се вижда навсякъде в съчиненията му. „Зная законите на алегорията“, заявява той. Но не се съгласява с ония, „които не приемат обикновения смисъл на написаното (в Свещеното Писание); водата не я наричат вода, а някакво друго естество; и растението, и рибата тълкуват посвоему… Аз пък, продължава светителят, като чуя трева, разбирам трева; и растение, и риба, и звяр, и домашно животно – всичко, както е казано, така го приемам“. Дори осъжда такива тълкуватели, които се опитват да придадат на Писанието някакво достойнство посредством тропологии и хрумвания от собствения им разсъдък“. Защото „това означава да правиш себе си по-мъдър от словата на Духа и като се преструваш, че тълкуваш, да вмъкваш своето разбиране[51]“.

Когато текстът изисква, св. Василий дава и алегорическо тълкувание. Такъв е случаят с тълкуването на числото 7 в Исаия 4:1[52]; алегория може да се види и при тълкуването на текст от Битие 4:15 в писмото до епископ Оптим[53]. А има и места, пише сам св. Василий, които въобще не бива да се разбират буквално, като например когато се казва в Свещеното Писание, че Бог се разгневил или натъжил, или се разкаял. В такива случаи според него трябва най-напред да се поясни целта, с която е казана дадена дума[54].

В тълкувателните трудове на св. Василий Велики намираме превъзходно осъществено друго основно начало в тълкуванието – съобразяване на връзката между Стария и Новия Завет. Защото свещените книги на Стария и Новия Завет са в много тясна, органическа връзка помежду си. Те са части на едно и също божествено Откровение. Затова казваме, че Новият Завет се корени в Стария, а Старият Завет се доизяснява в Новия. Именно така гледа на Свещеното Писание св. Василий и го възприема като една цялост. В своите почти изключително старозаветни тълкувания той широко се позовава на новозаветните свещени книги, цитатите дори от които надвишават старозаветните. В една своя беседа светителят изрично изтъква както единството на Свещеното Писание, така и предимството на светите евангелия пред старозаветните свещени книги, защото в последните говорят пророци, а в евангелията „самолично разговаря с нас Владиката“. По-нататък авторът изразява и високата си оценка за св. евангелист Иоан, „който е казал неща, които са над всеки ум“[55].

Известно е, че в Свещеното Писание не е отразено цялото свръхестествено Божие Откровение. Една част от него се пази в Църквата Христова като Свещеното Предание. Това заявява и св. Василий: „От съхранените в Църквата учения и проповеди едни ги имаме посредством записаното учение, а другите са ни предадени от апостолското предание…; и едните, и другите имат една и съща сила за благочестието[56]“. Затова при тълкуването на свещения текст светителят се ползва както от паралелните места в Свещеното Писание, така и от богатата съкровищница на Свещеното Предание.

Нека споменем у св. Василий още и онова пословично качество на древните автори – скромността. За пример да вземем началото на беседа 3 от Шестоднева. Наситил душите на слушателите си с беседите за първия ден от сътворението, той скромно приписва удоволствието, което слушащите изпитали, „не на силата на тълкувателя, а на изящността на Писанието; тя естествено съдържа в себе си онова, което се нрави и е приятно, и мило на всяко сърце, което предпочита истинното пред вероятното. Така и Псалмопевецът, представяйки твърде изразително насладата от истината, казва: „Колко са сладки на гърлото ми Твоите думи! По-сладки са от мед на устата ми!“ (Псалом 118:103)[57].

Св. Амфилохий, епископ Иконийски, съвременник на св. Василий Велики, така окачествява кесарийския светител: „Василий е ярко горящ светилник на вселенската Църква, светло слънце на евангелската истина, което осиява цялата земя с лъчите на своето богословие; той е неподражаем по дела, недостижим по умозрение, съвършен по разум, живот и добродетели, премъдър в божествените и човешките науки… Изучил напълно цялата светска мъдрост и всички човешки науки, той скоро поставил всичко това пред нозете на Христовите ученици (срв. Деяния на светите апостоли 4:35); благоговейно и дълбоко проникнал във всички древни и пророчески свещени книги, св. Василий чрез тях достигнал до съвършената вяра в Христа Иисуса и се утвърдил в нея. Имайки за свой ръководител Евангелието, той по такъв начин постигнал истинско познаване на пророците; а чрез познаването на пророческото учение той дошъл до точно разбиране на Евангелието и при помощта на едното и на другото придобил най-ясно познаване на Божеството“[58].

Такъв е бил екзегетът, светителят Василий Велики. Затова неслучайно св. Григорий Богослов пише за него след смъртта му: „Той беше опора на вярата, правило на истината, образец в Църквата, обител на Духа, мъж многообхватен, велик и свят…, смел борец за истината…; за всички той беше образец на вяра и добродетел; словото му (а ние ще кажем: в това число и тълкувателното му слово) беше мъдро, дълбоко и съвършено [59]“.

Независимо от дългия период от време, който ни дели от века на св. Василий Велики – цели шестнадесет столетия, – ние и днес продължаваме да бъдем негови ученици, ползваме се от големите му познания, от богатия му опит, от дълбокото му вникване в божествените истини, от неповторимото му оделотворяване на християнските добродетели. И тъй като не може да има православно тълкувание без съобразяване с църковното учение и светоотеческата тълкувателна традиция, за всички е ясно непреходното значение на тълкувателните трудове на св. Василий Велики. Тяхното задълбочено изучаване стои като важна задача пред родната богословска наука.

_________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1984, кн. 1, с. 3-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Творения иже во святих отца нашего Василия Великого, архиепископа Кесарии Кападокийския, т. I, СПб 1911, с. IV. т. 3, cтр. 686.

[2]. Θρησκευτι κή καί ηθική εγκυκγοπαιδεία τ. 3, στ. 686

[3]. Вж. св. Григорий Богослов, Слово 43, 5 сл. РG 36, 500.

[4]. Вж. икоса на канона на утренята за 1 януари.

[5]. Вж. светилен на утренята за този ден.

[6]. Вж. стихира на стиховните от вечернята за 1 януари.

[7]. Είς την εζαήμερον, РG 29, 4-208.

[8]. „Като се спряхме сутринта на някои слова…“ (Беседа 2, РG 29, 28); „Но и думите за онази вечер, като бяха застигнати от настоящата вечер, слагат предел на нашето слово“ (Беседа 2, РG 29, 52); „Нека и при приемането на храната да имате на трапезата разговори за всичко онова, което словото засегна сутринта и вечерта“ (Беседа 7, РG 29, 104).

[9]. „Но аз не съм забравил, че сред вас стоят мнозина труженици на ръчния труд, които с мъка вадят своята прехрана с ежедневната си работа; тяхното присъствие съкращава словото ми, за да не се отделят за дълго от работата си“ (Беседа 3, РG 29, 53).

[10]. „В какво, прочее, се съдържа у човека образът Божи и как (човекът) участва в това „по подобие“, ще се каже, ако даде Бог, в следващите беседи“ (Беседа 9, РG 29, 208).

[11]. Беседа 1, PG 29, 4.

[12]. Пак там.

[13]. Пак там, колона 4-5,

[14]. Пак там, колона 5.

[15]. РG 30, 869-968.

[16]. Текстът е поместен в РG 29, 208-494.

[17]. РG 29, 264-265.

[18]. РG 29, 212.

[19]. РG 29, 213.

[20]. РG 29, 217, 248-249, 273, 305.

[21]. Вж. тълкуванието на Псалом 7, PG 29 228-229; на Псалом 28, РG 29, 280-281; на Псалом 44, РG, 388, и други.

[22]. PG 30, 72-117.

[23]. Вж надписа на Псалом 14, РG 30, 71-72.

[24]. РG 29, 264-265.

[25]. РG 30, 117-668.

[26]. Вж. тълкуванието на глава 2-ра, стих 3-ти, РG 30, 236.

[27]. Вж. тълкуванието на глава 10-та, стих 19-ти, РG 30, 548.

[28]. Вж. тълкуванието на глава 10-та, стих 1-ви, РG 30, 525.

[29]. РG 31, 197-217.

[30]. РG 31, 385-424.

[31]. РG 31, 161-277.

[32]. РG 31, 472-481.

[33]. Вж. например беседите в Шестоднева, беседа върху Псалом 14-ти и други.

[34]. ακροώμενοι, ακροαταί – Шестоднев, беседа 3, във встъплението и в заключението, РG 29, 52, 77.

[35]. Беседа върху Псалом 1, РG 29, 228.

[36]. Срв. Шестоднев, беседа 1: Числа 12:7; 1 Коринтяни 2:4 (PG 29, 5); Матей 24:35 (PG 29, 9); беседа 2: Колосяни 1:12 (PG 29, 41); беседа 3: Псалом 113:103 (PG 29, 54) и други; има обаче и отклонения, например 1 Коринтяни 2:13 (беседа 1, PG 29, 5), Ефесяни 5:25 (беседа 7, PG 29, 160) и други.

[37]. PG 29, 745.

[38]. PG 29, 665; 31, 893; 32, 112.

[39]. PG 30, 400.

[40]. PG 29, 209.

[41]. Тълкувание на Книга пророк Исаия, 7:9 (PG 30, 457); вж. още Против Евномий, книга 5 (PG 29, 721) и други.

[42]. Например в труда си „За Светия Дух“, глава 25 и следва той изследва употребата на предлозите σύν и έν, на съюза καί; PG 32, 173 sqq.

[43]. Шестоднев. бележка 1, PG 29, 4 sqq.

[44]. Тълкувание Исаия 4:2, PG 30 337.

[45]. Тълкувание Исаия 1:13, PG ЗО, 177.

[46]. Беседа върху Псалом 7-ми, PG 29, 244.

[47]. Шестоднев, беседа 1, PG 29, 53-56.

[48]. Беседа върху Псалом 28-ми, PG, 296.