Иван Ж. Димитров

В живота на християнската Църква IV-ти век, през който е протекла дейността на славния отец и учител на Църквата – Василий Велики, бил най-забележителният период в историята на християнството. Три столетия християнството безстрашно издържало гоненията на езичеството, запечатвало с кръвта на мъчениците целите и кристалната чистота на Христовото учение. Но ето, че когато в началото на IV-ти век бил обявен Миланският едикт за веротърпимост и когато за християнството като „позволена религия“ настъпило най-благоприятно време, Църквата се оказала в плен на вътрешни раздори и лъжеучения. Една след друга се появяват в нея ересите: арианство, аполинарианство, несторианство и евтихианство. От тези четири ереси най-опасно за Христовата църква било арианството. Защото в него повече отколкото в останалите ереси се съдържало отричане на божеството на Христа и се извращавали смисълът и ценността на християнското учение. Същността на различието между православното учение за Христос и арианското учение се състои в това, че първото признава Христос за единосъщен на Бога, а второто – за подобосъщен. При това в изписването на двата термина на гръцки език разликата била само една „йота“. Но всъщност православието, наричайки Христос единосъщен, учи за Него като за Творец; а за арианството Христос бил просто творение. Освен това опасността за Православната църква от арианството се увеличавала поради особените външни условия, подпомагащи неговото разпространяване. Източните императори, начевайки от Константин Велики, се смятали за покровители на християнството и се намесвали при решаването на богословски въпроси и спорове. И ако св. Константин Велики бил привърженик на правсславието и преследвал арианите, то следващите императори поддържали арианството. По времето на св. Василий Велики източен император бил Валент. Той не само бил арианин, но и голям враг и гонител на православието, а арианството станало господстваща вероизповед. И все пак не в гоненията се заключавала главната опасност за православието. То било преживяло вече редица гонения на езическите императори и затова преследванията на арианстващите императори вече не били толкова страшни. Но злото на ересите се състояло в това, че те внасяли в Православната църква религиозна неустойчивост и подкопавали авторитета ѝ. При наличието на обща религиозна неустойчивост всяка новопоявила се ерес лесно си спечелвала привърженици, а заедно с това и широко разпространение. При това, разбира се, трите века на езически гонения не преминали без следа за Църквата. Те силно задържали развитието на богословската мисъл. По времето на появата на арианството съществуващите символи (образци) на вярата били дотолкова неопределени и неясни, че всяка ерес е могла да тълкува подобен символ в своя полза. Тази неопределеност била причина за това, че слабите и неукрепнали души леко се поддавали на всяко лъжеучение. Накрая, съществено зло на ересите било това, че те съдържали в себе си причината на разложението. Гоненията на езическите императори сплотявали християните в задружно семейство, а ересите пораждали в християнското общество раздори и ненавист.

Общо взето състоянието в Църквата било такова, че за нейното устройване и издигане, за примиряването на нейните враждуващи чеда са ѝ били нужни архипастири с изключителни дарования и свят живот. Именно в лицето на св. Василий Велики Църквата получила ръководител, белязан с Божията благодат, украсен с висши дарования на духа. Широкото му богословско образование го направило твърд и авторитетен защитник на православието против ересите. Необикновената му енергия, твърдостта на волята му и неговата готовност да се жертва за благото на Църквата му помагали да работи успешно за запазването на православието и устройването на Църквата. „В борбата с ересите той бил непреклонен. В делото за подпомагането на бедните и утешаването на угнетените и обидените бил щедър и любвеобилен. Неговото мълчание било благородно, беседите му – гениални[1]“. Борбата за светото православие светителят продължава със слово и дело до последния си час. Цялостната му богословска и учителна дейност го е издигнала до степента на „учител на вселената“ (οἰκουμενικός διδάσκαλος). Западната църква също го провъзгласила за „учител на Църквата[2]“

Св. Василий Велики е роден по всяка вероятност в град Неокесария в областта Понт, Мала Азия, около 330 година. Произхождал от семейство, дало на Църквата Христова плеада видни богослови и църковни дейци. Баща му, именуван също Василий, бил учител по риторика и общообразователни науки на своето време. Баба му, Макрина, известна с благочестието и добродетелите си, била ученичка на св. Григорий Неокесарийски Чудотворец. Тя и съпругът ѝ прекарали в изпитания седем трудни години по време на гонението на император Максимин (235-238[3]). Майката на св. Василий, Емилия, също била от благочестиво семейство от град Кесария в областта Кападокия. Баща ѝ пострадал мъченически по време на последните гонения преди обявяване на християнството за „позволена религия“ през 313 година от император Константин Велики. В семейството на св. Василий се родили десет деца: пет момчета и пет момичета. От петте мъжки чеда едното умряло невръстно, а останалите четири се посветили на църковно служение: Василий, Григорий и Петър като епископи (съответно на Кесария, Ниса и Севастия), а Навкратий като монах. От сестрите му най-голямата, Макрина, основала заедно с майка си Емилия и други жени монашеско общежитие и така се удостоила да влезе в лика на преподобните.

Лесно е да се разбере какво възпитание е придобил в такова семейство св. Василий. Начално образование получил под грижите на баща си, а след това в Кесария Кападокийска, където за пръв път се запознава с Григорий от Ариана, послешния светител Григорий Богослов. Както било обичай у заможните младежи на онова време, св. Василий пожелал да се учи при възможно повече учители, като посещавал големи центрове на духовната култура. Така, след Кесария той бил в Константинопол, а после в Атина, където вече го очаквал св. Григорий Богослов. Макар и още непокръстени, те знаели само два пътя: единият водел в училището, а другият – в християнския храм, който път им бил по-скъп.

След завръщането си в родния край св. Василий учителствал известно време в Кесария, но скоро се покръстил и се отдал на по-задълбочено изучаване на християнството. За целта предприел пътуване из християнските средища в Сирия, Месопотамия, Палестина и Египет. Срещал се с епископи и монаси, с църковни учители и подвижници, черпел от техния опит и знания, подготвял се съзнателно за предано служение на Христовия виноград. Завърнал се в Кесария, той бил ръкоположен за дякон. Участвал в Цариградския поместен събор през 360 година. После се оттеглил в семейното имение в Понт и там в продължение на година и половина заедно със св. Григорий Богослов прониквал в богословската наука въз основа главно на трудовете на Ориген и на други църковни писатели. От 362 година започнала неговата антиеретическа дейност в помощ на Кесарийския епископ Дианий. Пръв помощник е, вече като презвитер, и на следващия Кесарийски епископ Евсевий в борбата за отстояване на православната вяра. Особено се проявява в тази насока след 365 година, когато император става арианинът Валент. А от 370 година е избран за епископ на град Кесария. Изборът му бил признание за лични качества и израз на обществени нужди. И избирателите не се излъгали. Благочестието и добродетелите на епископ Василий в годините на неговото светителстване преляли в светост и благодетелност. Трудно е да се каже в коя област на многостранната си дейност се проявил повече: като тайноизвършител или като учител на вяра и благочестие, като организатор на църковния живот или като обновител на монашеството, като борец против ересите или като благотворител, жертващ дори дрехите си за нищите братя. По думите на апостола той проповядвал словото Божие, настоявал навреме и не навреме, изобличавал, запретявал, увещавал с голямо дълготърпение и поука; множество скърби претърпял, но изпълнил делото си на благовестник; подвизавал се с добрия подвиг, пътя си завършил успешно, опазвайки вярата и увенчавайки се с венеца на правдата (2 Тимотей 4:2, 5, 7, 8).

Тежките обществени и църковни задължения били мъчнопоносими за слабия телом светител-подвижник. Тлеещата у него през всичките му години болнавост се изразила накрая в остро бъбречно заболяване, хода на което с тревога следял целият град. Преставил се о Господе в края на месец декември 378 година едва на 48-годишна възраст. Бил погребан на 1 януари 379 година, поради което на този ден се празнува и светлата му памет. Оценката и почитта на неговите съвременници още приживе му отредили прозвището μέγας („велик“). А Църквата Христова го причислила към лика на богоугодилите отвека светии и го възпява като ουρανοφάντωρ („разкриващ небесата“[4]), μύστις του Δεσπότου („тайноведец на Владиката [5]“), събрал добродетелите на светии: Моисеевата кротост, Петровата изповед, Иоановото богословие[6].

Изцяло погълнат от грижите около устройването и управлението на епархийската си църква и от борбата за чистотата на Христовата вяра, св. Василий Велики намирал възможност да се занимава и с богословски трудове. Оставил е богато и много ценно книжовно наследство: тълкувателни, догматически, апологетически, литургически и аскетически съчинения, беседи и стотици писма, някои от които отправени до видни свети отци на Изток и Запад като св. Атанасий Александрийски, св. Мелетий Антиохийски, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, св. Амвросий Медиолански и други.

За да говорим за св. Василий Велики като екзегет, ние ще се спрем естествено на тълкувателните му съчинения. От тях най-важното безспорно е неговият „Шестоднев[7]“. Въз основа на разказа в книга Битие (1:1-26) и с помощта на знанията си в областта на естествените науки, придобити при следването, той описва сътворението на света в девет беседи, които жанрово се доближават до онова, което днес наричаме лекции. Авторът отхвърля светогледните схващания на древните философи за вечност и несъздаденост на света (които са предпоставка за двуначалието), като подчертава неговата ограниченост и произхода му чрез творческата сила на Бога. Говори за четирите стихии, за четирите елемента, както и древните философи, но ги съчетава в двойки. След това разглежда подробно отделните творения. Почерпеният от Плиний Стари и Елиан Клавдий (III-ти век след Христа) материал се подкрепя с библейски цитати и така се получава един забележителен синтез от библейски научни елементи.

Беседите са били произнесени по време на пост и то в рамките на една седмица, тоест понякога са били изнасяни сутрин и вечер[8]. Независимо от високото равнище на беседите с тяхното философско съдържание и трактовка, те са били следени внимателно от множество слушатели, между които имало работници, занаятчии[9] и жени от народа. Беседите не са били писани предварително, но добре са били планирани и подготвяни, а след записването им от бързописци явно са били преглеждани и поправяни от автора. В последната беседа той обещава, че при друг случай ще говори за сътворяването на човека[10], но не е успял да изпълни обещанието си. Това дава повод на някои изследователи на делото му да предполагат, че беседите са произнесени в края на неговия живот. Но като се има предвид, първо, че такъв вид беседи се изнасят от презвитери, а не от епископи, и, второ, че съдържанието и стилът им свидетелстват за неотдавнашни занимания с тези въпроси, твърде вероятно в школите на Атина, трябва беседите да се поставят в ранния период от творчеството на св. Василий.

По всички правила на тълкуванието светителят-егзегет започва своето изяснение с необходимите въведителни бележки за тълкуваната книга (в случая – Битие). Най-напред той се спира на методологията в изследването си: „Подобаващо начало за оня, който ще разказва за създаването на света, е да постави като начало на словото си устройването на видимите неща. Защото ще се предаде сътворяването на небето и на земята, което е станало не от само себе си, както си въобразяват някои, но е получило причината си от Бога[11]“. След това, имайки пред очи величието на изследвания въпрос, възкликва: „Кой слух е достоен за величието на разказваното? Как трябва да се подготви душата, за да възприеме такива неща?“ И дава предпоставките за тълкуване на свещения текст: „Тя трябва да е очистена от страстите на плътта, да бъде непомрачена от житейски грижи, трудолюбива, взискателна, да обозре всичко, от което би могла да получи достойно понятие за Бога[12]“.

Съвсем естествено го занимава и въпросът за автора на тълкувания текст: „Но преди да проучим точността на словата и да изследваме колко много значат тези малки думи нека си припомним кой разговаря с нас. Защото дори и да не успеем – поради немощта на нашия разум – да достигнем дълбочината на духа на писателя, ние от само себе си ще се съгласим с казаното, щом вземем предвид достоверността на говорещия. И така, съставител на това поветствование е Моисей[13]“. След като дава по-нататък сведения за автора от Свещеното Писание на Стария Завет, светителят подканва: „Нека чуем, прочее, речта на истината не в убедителни думи на човешка мъдрост, а с научени от Духа слова, чиято цел не е похвалата от слушателите, а спасението на поучаваните[14]“.

Шестодневът е бил много пъти превеждан и ползуван от други автори още с появяването му. Така например св. Амвросий Медиолански, съвременник на св. Василий, подражава на Шестоднева в свое подобно съчинение от шест книги върху сътворението (Exameron). Около 400-та година Шестодневът бил преведен на латински език от някой си Евстатий, живеещ в Рим[15]. През V-ти век е направен превод на арменски език. В края на IX-ти век или в началото на X-ти век старобългарският книжовник Йоан Екзарх съставя своя Шестоднев, като ползва труда на св. Василий Велики.

Друг тълкувателен труд на светителя е поредицата му от беседи върху псалмите 1, 7, 14, 28, 29, 32, 33, 44, 45, 48, 59, 61, 114[16]. Тези беседи също са съставени, както изглежда, докато е бил презвитер. От съдържанието им се вижда, че и те са били произнесени в храма в една поредица[17]. Успоредно с тълкуванието те съдържат и увещания, утешения и поучения. В първата беседа (върху Псалом 1) прекрасно е изтъкнато достойнството на псалмите и е окачествена тяхната поезия: „На едно учат пророците, на друго – историческите книги, на друго пък – законоположителните, друг е и видът на наставлението на притчите. А книгата на псалмите е обхванала полезното от всички книги. Тя пророчества за бъдното, припомня историята, законодатедствува за живота, внушава какво трябва да се върши. Въобще тя е обща съкровищница на добри поучения и грижливо открива всекиму полезното[18].“ И по-нататък пише: „Тук има съвършено богословие, предсказание за идването на Христа в плът, заплаха със съд, надежда за възкресение, страх от наказание, обещания за слава, разкривания на тайни[19]“.

При тълкуването авторът разглежда различни езикови въпроси[20], надписите на псалмите, разликите в изписването[21]. Изследователите забелязват известно влияние от тълкуванието на Евсевий Кесарийски върху псалмите. Това е възможно, но още по-вероятно е, че и двамата са ползвали един общ извор – тълкуванието на Ориген върху псалмите.

На св. Василий Велики се приписват още 5 беседи върху псалмите 14, 28, 37, 115 и 132[22]. От тях се приема за автентична само първата, поради което издателите на Патрологията на Мин я поместват „преди тълкуванието на втората част на същия (14-ти) псалом[23]“, тоест в том 29, колона 249-264. По този начин числото на автентичните беседи върху псалмите става 14 (върху Псалом 14-ти са две беседи). А четирите беседи в том 30, колона 72-117, остават с недоказана автентичност.

Втората беседа върху псалом 14-ти потвърждава автентичността на първата беседа със следните думи в самото си начало: „Като беседвах вчера с вас върху четиринадесетия псалом, времето не ни позволи да стигнем до края на словото. Сега идвам като признателен длъжник, за да ви изплатя останалия дълг. А останалото е кратко за слушане, както се вижда, и може би мнозина от вас не са забелязали, че е останало нещо от псалома[24]“.

Между тълкувателните съчинения на св. Василий Велики обикновено се помества и един пространен коментар върху първите 16 глави от книгата на св. пророк Исаия[25], но въз основа на проучването на езика и стила на съчинението в последно време не се приема, че негов автор е св. Василий. Действително, налице е по-голяма зависимост от алегорията на Ориген, отколкото в други трудове на св. Василий, а на места тълкуванието следва подобния труд на Евсевий Кесарийски. Все пак от текста на това съчинение може да се направи извод, че авторът е кападокиец[26], не е епископ[27]; той говори за аномеите като за съвременни еретици („възникналата сега ерес на аномеите[28])“, тоест живял е през IV-ти век.

Прочетете още „Свети Василий Велики като тълкувател*“ →