Иван Г. Панчовски

В пиесата си «На дъното» бележитият съветски писател Максим Горки представя цяла галерия от човешки образи. От тях най-прекрасен е този на ста­реца-скитник Лука. В какво се състои неговата пленителност, в какво се изразява неговата затрогваща сила? Отговор на този въпрос дава самият автор на пиесата. Неговата героиня Наташа казва на Лука: «Добър си ти, дядо… Защо си тол­кова добър» На тази висока, най-висока морална оценка старецът отговаря непринудено и правдиво: «Добър ли казваш? Е… е… добре, ако е така, да! Трябва да има някой добър… Трябва да се жалят хората!»

Какво, висше съдържание се влага в понятието «добър човек», каква превъзходна ценност притежава то, та ние желаем то да може да бъде отнесено към по­вече, дори към всички хора: да има много добри човеци, всички хора да бъдат добри?

Понятието «добър човек» наистина съдържа в себе си цяла пълнота от чудни тонове, от вълшебни мелодии и симфонии, които отразяват хармонията на душев­ния мир и дълбочината на звездното небе, които облъхват душата с полъха на вечността и събуждат в сърцето чувство за неземното, божественото. Нека изразим тази мисъл по-картинно и я направим нагледна!

Може би, на всеки от нас се е случвало да подаде ръка за помощ на човек, който се намирал в голяма нужда, в страшна беда. Тогава душата на този човек се изпълва с най-дълбока благодарност, сърцето му се вълнува и трогва. От ра­дост и щастие, може би, сълзи се появяват в очите му и разтреперените му устни произнасят думите: «Вие сте добър човек,никога няма да забравя доброто Ви дело, как да Ви благодаря?» Тези думи предизвикват у нас странно чувство на свян, което от една страна ни погалва и се допира до душата ни с крилото на радостта и щастието, а от друга страна ни сепва, убожда сърцето ни, пробужда съвестта ни, заставя ни да се наведем към земята с виновен поглед. Оценката «добър» е толкова висока, че не може да не предизвика вълнение в сърцето ни. Похвалата «добър» е толкова голяма, че не може да не породи у нас чувство, че сме недо­стойни за нея и не я заслужаваме. Това чувство е особено силно в съзнанието на християнина, защото Иисус Христос го наставлява да не се нарича «добър», «благ» (ἀγαθός – Матей 19:17).

Или може би всеки от нас някога е изпадал в живота си в трудно положение, когато тревожно е търсил помощ. И ето, след много и горчиви несполуки и неус­пехи, именно когато сме се намирали на прага на безизходицата и отчаянието, ние сме попаднали на добър човек, който ни е извлякъл из бедственото положение и ни е избавил от падение или гибел. Нима тогава не сме били озарени от светъл лъч, който е отворил сърцето ни за великата, безкрайната ценност на добротата? Нима не толкова помощта на този добър човек, колкото самото му съществуване не е възвърнало вярата ни в красотата на света, в смисъла на живота, в проми­съла на Бога?

Колко висока е ценността на добротата! Добрината на сърцето стои по-високо от всички земни блага. Пред неземния блясък на нейното слънце бледнеят и се затъмняват всички земни предимства. Ето защо тя не може да се измери със злато и сребро; тя превъзхожда всички земни съкровища. Колко пленителна е прелестта на добротата! Тя привлича и най-загрубялото сърце, смекчава и най-коравата душа, стопява и най-дебелия лед, който отчуждава хората един от друг. Колко могъща и всепобедна е силата на добротата! Според израза на Жан Жак Русо, «против всичко може да се устои, но не и против добротата». Към това Лев Николаевич Толстой прибавя: «Добротата побеждава всичко, а сама е непобедима.» Ценността на добротата е безспорна за всекиго. Според художествения израз на Виктор Юго, в този свят има само едно нещо, пред което трябва да паднем на колене – това е добротата. Ценността на добротата е достъпна и очевидна за всекиго, ней­ната мощ е всеизвестна и всеобщопризната. Колкото и човек да е покварен и из­вратен, той все пак вижда добротата у другите и нерядко се прекланя пред нея: тя му служи като спирачка по пътя на падението и като спасителен лъч, който и сред мрака на порока му сочи доброто. Изразявайки се картинно, да кажем заедно с известния английски писател П. Бови: «Добротата е езикът, на който могат да говорят немите и който могат да чуват глухите». И тъй, добротата при­тежава безмерна ценност и чудотворна мощ. Поради това тя е възпята на всички езици и гласове; тя е послужила като сюжет на велики литературни и музикални творби и като предмет на философски и етически трактати; тя е прославена като божествено чувство, като категорична повеля и като най-благородна проява.

Още при пръв поглед и размисъл добротата се налага на нашето съзнание като качество, което най-много подхожда на човека, което принадлежи същностно към достойнството му. Наистина, ние твърде често с леко сърце разделяме хората на две групи: добри и зли. Когато обаче се замислим сериозно върху съдържа­нието на белезите «добър» и «лош» и още повече когато чрез тях трябва да охарактеризираме даден човек, ние се изправяме пред затруднение, дори изпадаме в смут: не е лесно да определиш един човек като напълно добър, но още по-трудно е да го определиш като безостатъчно лош. Бездруго хората си вредят един на друг, извършват много зло. Достатъчно е да припомним неизмеримите бедствия, нечу­ваните жестокости и зверства, които хората извършиха на милиони свои ближни, на мирни и беззащитни деца, жени и старци, през последната световна война, за да се убедим колко зло владее човешката воля и се извършва от нея. И все пак нам е трудно, извънредно трудно да наречем един човек направо лош и да отре­чем наличността на всяко добро у него. Само децата със своята наивност, неопит­ност и некритичност много лесно, без никакви колебания и уговорки определят този или онзи изцяло като лош. Обаче наред с възрастването, с увеличаването на познанията и с обогатяването на опита ние почваме да вникваме по-дълбоко в сложната и многолика духовно-нравствена природа на хората. Нима всеки от нас не се е намирал в състоянието, за което говори героят на Максим Горки Васка Пепел, като казва: «Не можеш разбра хората! Кои са добри, кои са лоши… Нищо не може да се разбере…» И все пак всеки непосредно чувства и лесно се убеждава, че никой човек не се е родил лош и не е зъл по природа. Голяма доза от истина има в мисълта на френския мислител Блез Паскал: «Колкото човек е по-умен и по-добър, толкова повече той забелязва доброто у хората.» Страшно, ужасно е да не се открива нищо добро у човека, да бъде считан той за демонично същество. Дори само при мисълта, че може да съществува такъв човек ние из­тръпваме – сърцето ни се бунтува и противи; то не иска да определи никой чо­век просто на просто само като лош, защото това би означавало за него най-ужасната от всички страшни присъди.

Впрочем да размислим върху същината на добротата! Кого собствено нари­чаме добър?

Обикновено се мисли, че добротата се покрива с добродетелността, че добър е онзи човек, който изпълнява всички изисквания на нравствения закон, който е украсен с всяка добродетел. Ако измерваме добротата на хората с такива строги везни, може би ще дойдем до авторитетната преценка на Иисус Христос: «Ни­кой не е благ (тоест добър – ἀγαθός, скоби мои), освен един Бог» (Матей 19:17).

Когато се вземе понятието „добър“ в абсолютен смисъл, когато в него се влага пълнотата на нравственото съвършенство, наистина то може да бъде отнесено безотносително единствено към Бога тъй като Той е добър не само по своята същност, но и във всичките Си прояви – Той е свет. Ала както всяко друго понятие, така и понятието «добър» може да намери и действително намира приложение не само в абсолютен смисъл. В етиката и литературата, във всекидневния живот и опит постоянно се обозначават едни или други хора като добри, които не са постигнали пълнотата на нравственото съвършенство и не са се увенчали с ореола на светостта. Нещо повече Иисус Христос, Който казва, че в абсолютен смисъл само Бог е добър, говори също за добри хора (виж Матей 12:35; 20:15). В Евангелието е определен като добър и Иосиф Ариматейски (Лука 23:50).

В този смисъл като добър може да бъде обозначен дори човек, който понякога очевидно и грубо е нарушавал моралните норми и правилата на приличието, но в миг на просветление е дал простор на потиснатата в дълбочината на душата си сърдечна доброта. За такъв човек може да се каже, че той по-скоро е нещастен, отколкото лош. Такъв добър човек е бил благоразумният разбойник, който бил разпнат от дясната страна на Иисус Христос. В момента, когато той се изправил пред страшната тайна на смъртта и за него се отворил студен гроб, порочните напластявания на душата му се разпукнали и от нейното дъно се показала неговата природна доброта. Той смъмрил другия разбойник, който се подигравал с разпнатия Иисус. През призмата на своята доброта той видял и изповядал, че божественият Страдалец не е сторил нищо лошо и умира невинен. И вижте, той не иска от Господа друго за себе си, освен да си спомни за него, когато дойде в царството Си. Само една добра душа може да постъпва така! Това се потвърждава от божествената отсъда на Иисус Христос. Той казал на изповядалия Го разбойник: «Истина ти казвам: днес ще бъдеш с мене в рая» (Лука 23:43).

Значи злодеянията, които този разбойник е извършил, не могли да изкоренят добротата из душата му. Макар тя цял живот да била потискана и притъпявана, в даден благоприятен момент тя е изплавала в сферата на ясното съзнание и станала определяща ръководна сила в живота му. Тогава, без да се преувеличават фактите от психологичната и етичната действителност и без да се изпада в наивен оптимизъм относно човешката природа, може да се заключи, че всеки притежава естествена предразположеност към доброта. По рождение и по природа няма лош човек. Към битието на човека, към неговото достойнство и призвание принадлежат същностно стремежът към доброто и отвращението от злото. В подкрепа на това заключение можем да се позовем на няколко задълбочени и авторитетни познавачи на човешката нравствена природа. Имануел Кант отбелязва: «Не съществува непосредствена склонност към лоши в нравствено отношение постъпки, но без съмнение има такава непосредствена склонност към добри постъпки.» Лев Николаевич Толстой отива малко по-нататък в това отношение, като заявява: «Добротата е основно свойство на душата. Ако един човек не е добър, то е само затова, че той се е подхвърлил на някаква измама, съблазън, страст, които са нарушили това му естествено свойство.»

Предразположеността и призванието на човека да проявява доброта и да бъде добър по много причини и поводи могат да претърпят неуспех, ала те никога не се унищожават безостатъчно. Колкото човек под влияние на лоша среда или на социален гнет, на недостатъчно възпитание или на мизерия да бъде един вид принуден да измени на основната си предразположеност, на човешкото си достойн­ство и призвание, като проявява лошавина и става лош, той все пак запазва в глъбината на душата си влечение към доброто и желание да бъде добър. Често пъти е потребно малко усилие, незначителна услуга, може би само една добра дума или ласка, оказано доверие и уважение, проявена жалост и обич към човека, за да се пробуди у него стремежът към доброто, да надвие у него влечението към добрината.

Като прекрасна илюстрация на тази истина могат да послужат разсъжденията и примерите на споменатия герой от пиесата на Максим Горки «На дъното». Старецът-скитник Лука правилно отбелязва, че колкото и лошо да живеят, колкото и да падат и да пропадат морално, хората упорито все по-доброто, най-доброто искат и търсят, жадуват за правдата и винаги могат да се повдигнат, да се поправят, да станат добри. Той обръща особено внимание върху жалостта като проява на добротата и като средство за нейното пробуждане в душата дори на закоравелия злодей. «Трябва да се жалят хората – говори Лука. – Христос е жалил всички и на нас така е заповядал… Ще ти кажа – хубаво нещо е навреме да пожалиш човека.» За да направи нагледна и убедителна мисълта си, Лука я подкрепя с един случай от собствения си житейски опит. Той служел като пазач на една вила край град Томск. Вилата се намирала в гората, на глухо място. Било зимно време – много хубаво. Той бил сам във вилата. Веднъж чул, че някой се катери по нея. Той взел пушката си и излязъл… Гледа – двама отварят прозореца и толкова се увлекли в работата си, че не го виждат. Той им вика: «Ей, вие!… Махайте се!» А те тръгват към него с брадвата… Той ги предупреждава да се спрат или веднага ще стреля. И насочва пушката ту към единия, ту към другия. Те падат на колене; ще рече молят го да ги пусне. А той вече се разсърдил… за брадвата! Накарва ги да отсекат от дърветата пръчки. Те отсичат. След това заповядва на единия да легне, а на другия – да го бие. И така по негова заповед те се набиват един друг. А след като се набили, молят дядото: «Дай ни хлебец, за Бога! Гладни сме тръгнали.» Вижда се какви са били крадците с брадвата. Според правилната оценка на Лука, и двамата били добри хора… Той ги запитал, защо направо не си поискали хляб.А те отговорили, че им омръзнало да молят: «просиш – просиш, а никой не ти дава… обидно! Дядото ги прибрал при себе си и заедно прекарали цялата зима. Тогава той още повече се убедил, че били добри хора. Ала тяхната доброта се проявила вследствие на показаната към тях жалост. «Ако не бях ги пожалил – казва Лука, – те може би щяха да ме убият… Или кой знае какво… А после съд, затвор, Сибир… какъв смисъл? Затворът и Сибир не могат да научат на добро… а човекът – може… да! Човекът може да научи на добро… много просто!»

Обаче ние все още не сме посочили точно в какво се състои същностният белег на добротата, с какво се характеризира по-отблизо добрият човек. Като същностна предразположеност и основно призвание на човека добротата се проявява преди всичко в човечност, в хуманност към всички хора. Добрият човек съвсем непосредно чувства безотносителната ценност и високото достойнство на всяка човешка личност. За него тя притежава неземно величие и е нещо све­щено; тя е нещо великолепно и звучи гордо. Той толкова е овладян от ценността на човешката личност, че цял се устремява към нея, посвещава всичките си сили в служба ней, готов е на всеки подвиг и на всяка жертва за нейното добруване и благополучие, щастие и спасение. Добрият човек е човеколюбив: той цени и ува­жава ближния си, обича го и му помага, жали го и му сърадва.

Своето човеколюбие добрият човек проявява напълно безкористно: той върши всичко не заради себе си, а заради другия, не за да угоди на себе си и да спечели нещо за себе си, а да направи добрина на ближния си, да му създаде ра­дост и щастие. Добрият човек не е затворен в себе си и устремен към собственото си благо; той цял е отворен за другите хора, за техните нужди и потребности, интереси и стремежи и прави всичко за техния преуспех. Щастието на добрия човек се намира в радостите, които той създава на другите.

Добротата може да бъде разглеждана и като душевно чувство, разположение и състояние. В нея обаче винаги има насоченост навън; ней са присъщи топлота и сила, движение и динамика, които се вдъхновяват от човеколюбието и извършват дела на обич. Волята може да бъде добра сама по себе си, както се изразява Имануел Кант. Обаче тя никога не се задоволява с тази доброта. В структурата на добротата е вложен жаден устрем да прави своето скъпоценно съкровище достояние на другите, да проявява своето възвишено качество в добри дела, да се бори неуморно за утвърждаване и възтържествуване на доброто в целия свят. Елена Николаевна, прекрасната героиня на Иван Сергеевич Тургенев от романа му «В навечерието», казва: «Да бъдеш добра – това е малко; да правиш добро… да; това е главното в живота.» Добрата воля наистина е хубаво нещо; тя може да бъде сравнена със скъпоценен елмаз. Обаче тя може да покаже ценността и достойнството си само в извършваните от нея добри дела. Затова който притежава добра воля и се ръководи от нея в поведението си, не само не изпуска случая да извърши добро, но търси, дори създава такъв случай.

Много се говори за безсилието на добрите. Ромен Ролан пише: «Най-голямото зло не е силата на злите хора, а слабостта на добрите.» Всъщност истински добрият човек никога не е пасивен, а още по-малко е безсилен. Разбраният в духа на будизма и толстоизма добър човек може да е безсилен – затова капитулира пред злото, търпи го, не се бори с него. Истински добрият човек обаче никога не е пасивен; неговата доброта го подтиква да се бори със злото, да работи за прав­дата и мира в света, да се жертва за истината и свободата. В наше време добрите хора не са непредприемчиви и пасивни, малодушни и отстъпчиви; тяхната доброта не се изразява само в добри чувства и намерения, техният идеализъм не е меч­тателен и безплоден. У тях има голяма съпротивителна сила и непобедим бор­чески дух; те дават енергичен отпор на злото, отстраняват експлоатацията и роб­ството, крачат смело към близкото време, когато войната ще изчезне от лицето на земята и за всички хора ще настъпи свобода и благополучие, радост и щастие.

При по-задълбочен анализ се установяват два вида доброта. Първият вид е така да се каже природна, естествена или несъзнателна доброта. Нея Имануел Кант обяснява чрез външни и телесни причини: наследственост, добро храносми­лане, успех. Бездруго скритите корени на тази доброта се намират много по-дъл­боко в структурата на човешката душа, макар да се развиват и да получават разцвет под влияние на редица благоприятни външни условия и въздействия. Тъй или иначе който всецяло е проникнат от така наречената природна доброта, той прави добро по вътрешна склонност, по сърдечно влечение и с голяма лекота. В стихотворението си «Щастие» Фридрих Шилер между другото изобразява човек, който е получил от Бога благороден и прекрасен характер и проявява природна доброта. Това си стихотворение Шилер завършва със стиха:

«Всичко, което е висше за нас, идва от Бога само́»

Същата мисъл той развива в близкото си по съдържание стихотворение под над­слов «Гений». Там героят пита:

«Как да не слушам аз порива, който ме тихо съветва, Твоя природо, закон, ти що ми вписа в сърцето?»

На този въпрос се дава следният отговор:

«Ти, щастливецо, пазиш ли своя ангел хранител, Слушаш кроткий инстинкт, как те съветва с любов, Ти бъди спокоен, в своята дивна невинност!»

Нравственият гений, чиято същност се изразява в природната доброта, намира прекрасния и добър начин на постъпване с верността на инстинкта и с лекотата на непосредния усет, без да се нуждае за това от особени размисли върху нравствения закон и без да води душевна борба. Меродавно в живота и поведението на добрия човек е чистото и непорочно сърце: «Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро» (Матей 12:35; Лука 6:45). Природната доброта е много приятна както за този, който я чувства и проявява, така и за другите хора, които се радват на прекрасните ѝ плодове. Сърдечната доброта е неоценимо съкровище: тя изпълва живота със смисъл и красота, прави го по-радостен и по-щастлив. Френският писател Фино казва: «Заседнала в нашето съзнание, добротата го прониква всецяло и тогава душата изпуска един много рядък по своето качество парфюм. Видът на добротата развеселява лицето на отчаяните. Достатъчна е една малка доза доброта, за да се успокоят страданията на много хора.»

Колкото и да е ценна природната доброта, която човек притежава повече като наследство от природата или като Божи дар, все пак над нея се възвисява така наречената съзнателна доброта, която човек е придобил чрез духовна работа и борба,чрез самоограничаване и самодисциплиниране, чрез самообразование и самовъзпитание. Тази доброта е трайна проява на човешката душа: тя постоянно се усилва и води към все по-голямо съвършенство. В отлика от природната доброта, която лесно може да изпадне в безпринципно добродушие и която е свойствена и на наивния добряк, съзнателната доброта винаги се съпътства от зрелост и мъдрост, от далновидност и широта на погледа. Добрякът се различава много от добрия човек. Добрякът обикновено е наивен и безкритичен: той се отдава само на доброто си чувство, проявява безпринципна състрадателност и жалостивост. Вследствие на това той лесно може да бъде подведен, заблуден и измамен. Така че с неговата наивна доброта може да се злоупотребява; нейните плодове твърде често са доста горчиви: вместо да подобряват и да услаждат живота, те го влошават и правят по-горчив, вместо да възпитават хората да бъдат силни, устойчиви и трудолюбиви, те ги насърчават да бъдат слаби, мекушави и лениви. В отлика от добряка добрият човек е чужд на всяка наивна сантименталност, безкритична жалостивост и безпринципна чувствителност. Съзнателно добрият човек винаги съчетава хармонично добротата си с нравствена зрелост, практическа мъдрост, висока принципност, далновидна широта. По силата на тези си качества добрият човек при нужда може да бъде твърд и строг – например, когато трябва да бъде предотвратено зло, да бъде обуздана страст, да бъде изкоренен порок. Добрият човек не се разчуства пред молбата на нещастник, който го моли да му помогне, за да удовлетвори своята гибелна страст или да извърши злодеяние. На алкохолика или комарджията, който моли на колене да му даде пари, за да се почерпи или да опита още веднъж щастието си, добрият човек решително отказва. Иначе той би тласнал нещастника по-дълбоко в калта. Заедно с това добрият човек прави всяко усилие и е готов на голяма жертва, за да вдигне морално падналия и да му даде възможност да възвърне загубеното си достойнство.

Твърдостта и строгостта на добрия човек обаче никога не преминават в суровост и жестокост, защото те се вдъхновяват от добротата и служат на нейните хуманни цели. Добрият баща наказва децата си за техните провинения, със строга дисциплина изкоренява техните слабости, с взискателност калява волята им, с неотстъпчивост оформява в тях нравствен характер. Добрият учител и възпитател не е мекушав и отстъпчив, не се огъва пред всяко искане и не угодничи на учениците си: той е твърд и непреклонен, когато трябва да отстоява правото, реда и дисциплината; той е строг и неумолим към слабостите и провиненията. Тази твърдост, строгост, неотстъпчивост и взискателност рано или късно ще бъдат правилно схванати и оценени откъм тяхното положително съдържание и въздействие.

Заедно с това трябва да се отбележи, че добрият човек никога не изпада в отвлечена принципност, в абстрактна идейност. Той постъпва винаги в името на човека, той прави всичко за благото на човека. Висшата истина за него не е отвлечена идея или безличен принцип, а живият човек, конкретната личност, чиито насъщни нужди и потребности трябва да бъдат задоволени, чиито стремежи и идеали трябва да бъдат осъществени. Из дълбочината на божествената Си доброта и мъдрост Иисус Христос посочил: «Съботата е направена за човека, а не човек за съботата» (Марк 2:27).

В заключение може да се установи, че добротата е висша ценност, която изпълва със смисъл и красота, с радост и щастие както индивидуалния, така и социалния живот. Безспорно е, че с добротата, с добра воля и добро намерение, могат да бъдат разрешени всички противоречия, да бъдат отстранени всички неправди, да бъде изграден един братски свят, в който да няма политически и социален гнет, експлоатация на човек от човека, терзаеща мизерия и смъртоносна война. При това добротата действа незабавно и ефикасно: онова, което отначало се е струвало извънредно сложно и много забъркано, в светлината на добротата бързо става ясно и лесно; като че ли ръката на вълшебна фея е дръпнала нишката от заплетеното кълбо и по даден от нея знак целият свят се е преобразил.

Поради ценността си добротата е висше достойнство, което човек може да си извоюва и чрез което може да украси името си. «Добротата – казва американският писател и борец за освобождаване на негрите Хенри Торо – е единственото облекло, което никога не извехтява.» Чрез добротата си, чрез нейните борби, подвизи и постижения за благото на ближните, за прогреса и благополучието на човечеството, човек спечелва заслужено уважение и обич в сърцата на хората и се доближава до съвършенство на Бога. Добротата придава ценност и красота на всички други качества и достойнства на човека, а без нея дори най-големите предимства не струват нищо. Изречението на Сократ от апологията му, че нищо зло не може да се случи на добрия човек нито през живота му, нито след смъртта му, защото Бог не ще го изостави никога, не е риторична фигура, а жизнена истина. Днес добрият човек шества мъжествено и безстрашно по своя път напред и нагоре, към светлите хоризонти на всеобщото благополучие и общочовешкото щастие, като успешно отбива стрелите на злото и в голямата битка между добрината и злината ще бъде последният победител. Ето защо пред справедливия и нелицеприятен съд на времето и вечността притежава непреходна ценност и висше достойнство, заслужава вечно признание и неувяхващ венец, получава божествено благословение и блажена награда само добротата – нейните добри дела и самоотвержени подвизи.

______________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1964, кн. 6-7, с. 40-46. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h2u