Иван Г. Панчовски

Вие ще се веселите и ще се радвате во веки затова, което Аз творя:

защото ето, творя Иерусалим за веселие и народа му – за радост.

Исаия 65:18

Това, което се очертало пред пророческия поглед, блеснало в пълна сила още от първия миг на Христовото идване на земята. Раждането на Спасителя е свързано с ангелската благовест за голяма, безмерна радост, която ще бъде за всички човеци[1]. От този миг се започва чудният живот и подвиг на Христа Спасителя, Който пръска навсякъде лъчи на радост и блаженство. Сам Той още в началото на обществената Си дейност прекрасно характеризира Своята мисия в света чрез думите на пророк Исаия като проповед за благоприятна Господня година, за нова епоха на духовна радост, в която ще се благовести на бедните за щастлив живот, ще бъдат лекувани съкрушените по сърце, ще бъдат пуснати на свобода пленените от злото, ще прогледнат слепите духовно, ще бъдат освободени измъчените от бремето на греха[2]. И наистина, Христовата благовест и Христовият подвиг започват и завършват с радост; рождественската радост и възкръсната радост са двата полюса, между които се движи целият земен живот на Христа. Поради това Христовото учение и Христовото дело разляха по целия свят „елей на радост[3]“. Христос се обърна със Своята евангелска, радостна вест към отрудените и обременените, към измъчените и изстрадалите, към притеснените и приневолените и им даде радост и щастие, утеха и успокоение[4].

Христос донесе на света Евангелие, тоест блага, радостна вест, предназначена да оживотвори и обнови, да възроди и спаси всички. Безбройните блага, с които Бог е украсил земята, при благоразумно употребяване служат за радост и веселие на човека. Ала най-висшето благо, което Бог е дарувал на човека, това е неговото вечно спасение чрез Господ Иисус Христос. То се състси в очистване от всеки грях и всяка скверн, в обновяване и раждане за духовен живот в Христовата истина и правда, в свята любов към Бога и ближните, в приобщаване с чудните тайни на Божествения живот, във вечно богообщуване и блаженство. Който е придобил съкровището на Христовата вяра и пребъдва в благодатно молитвено общение с Бога чрез Господ Иисус Христос, той живее пълнокръвен духовен живот, който го изпълня с духовно задоволство, с духовна радост, с духовно веселие. И наистина, как може човек да не се радва и да не ликува, когато се намира при Извора на живота и пие до насита от неговите обилни, пълноводни потоци? Как може човек да не бъде обзет от свещен възторг и да не води възторжен живот, когато е удостоен да се наслаждава на безмерната и всичко превъзхождаща божествена красота? Няма земна и демонска сила, която би могла да помрачи сияещото от духовна радост лице на светеца, защото в неговата душа блести нивга незалязващото слънце на Божествената Троица. Дори ужасите на най-страшни мъчения, пък и на самата смърт, не са в състояние да смутят духовния мир на Христовите изповедници, да нарушат хармонията в душата им, да ги направят съсъди на светска тъга и на отчаяние, да ги лишат от най-голямата радост, която им доставя любовта Божия. Те заедно със св. anостол Павел могат да кажат, че нищо – нито скръб, нито притеснение, нито гонение, нито голотия, нито опасност, нито меч – не може да ги отдели от любовта Божия[5].

Въз основа на това бихме могли да кажем, че благодатният живот, който води християнинът в Православната църква, е средище на непрестанна и и нивга непотъмняваща духовна радост, на непрекъснато боговеселие. Никоя земна радосг и никое земно веселие не могат да бъдат сравнени с превъзходната ценност и ненадминатата красота на боговеселието, защото негов предмет и извор е всесветият и преславен Бог. Всяко земно благо е временно, поради което краткотрайна е и излъчваната от него радост. Бог обаче е вечен и неизчерпаем по красота и благодат, поради което боговеселието е безпределно, то нивга не престава. Чрез богообщението Христос върна на човека загубения рай, но в много по-превъзходна красота и пълнота. Такава е тайната на Божия промисъл: той никога не възстановява веднъж загубеното в същата мярка; той заедно с това твори нещо ново, което превъзхожда всичко старо. Чрез въплъщаването на Единородния Син Божи, чрез Неговата богочовешка природа се освещава човешката природа и се издига на богочовешка висота, придобива богочовешко величие – непознато на първата човешка двойка в земния рай. Вярващият в Христа и живеещият с Неговия образ в душата си се удостоява с честта сам да се увенчае със славата на възкръсналия и прославен Христос – да стане Негов сънаследник[6] и вечно да бъде с Него. Тогава сърцето му се възрадва и живее във вечна радост. За нея Господ казва, че никой не може да я отнеме[7]. Християнинът – според Христовите обещания – чрез тайнствата на светата Църква се освещава, става свят, защото той е получил Духа Свети, Който пребъдва у него во веки[8]. Прероденият чрез вярата и покаянието и станал член на тялото Христово – Църквата — е храм Божи и Дух Свети живее в него[9]. Чрез силата на вселилия се в него Дух Свети[10] християнинът умъртвява деянията на тялото и става „гражданин “ на Царството Божие и наследник на вечен живот[11]. Царството Божие между другото се състои в „радост в Светаго Духа[12]“ – най-висшата, най-пълната, нивга непотъмняващата радост, защото тя е отражение на съвършения, вечния живот на непрекъснато богообщение.

Поради тази си същност радостта в Светия Дух, боговеселието е предмет на съкровени копнежи от страна на всички християни „Духът Божи – според преподобни Макарий Египетски – е животът на душата. Съединението с Него във временния земен живот и обожествяването е съществено необходимо за всеки християнин; то не е състояние, което търсят само стремящите се към висшето съвършенство[13]“. Боговеселието е предмет на особено силен стремеж и се постига в чисти форми от страна на християнския подвижници. „Боговеселието или животът в Бога – пише св. Антоний Велики – е последната цел на всички подвижнически трудове и върхът на съвършенството“[14]. Блажени Августин говори за мистическото наслаждаване от Бога (Deo frui) като за висшето състояние[15].

Който е познал от личен опит радостта в Светия Дух или е можал непосредно да се вживее в душевното състояние на напреднали в своето религиозно-нравствено усъвършенстване християни, той знае в какво царствено спокойствие, в какъв ненарушим мир, в каква прелестна хармония, в какво неизказно блаженство се състои боговеселието. Бог не е някаква отвлечена, абстрактна, идеална величина, а абсолютната действителност и всесъвършената пълнота на битието и живота. Бог е превъзходна, неземна и нетленна красота[16]; Той е благ и висше благо[17]; Той цял е прелест[18], излъчва от Себе Си сладост[19] и от потока на Неговите сладости всички се напояват[20]. В отпустителната част на светата Преждеосвещена литургия Православната църква приканва вярващите с думите на Псалмопевеца: „Вкусите и видите яко благ Господ[21]“. И св. anостол Петър потвърждава това за вярващите, като им казва: „Вкусихте, че Господ е благ[22]“.Светата Църква е посветила специален акатис „сладчайшему Господу нашему Иисусу Христу“, в който православната душа въз основа на личен духовен опит призовава Господ Иисус Христос със следните обръщения: Иисусе сладчайший, пресладкий, пресладостний, преблагий, предивний, краснейший, красото пресветлая, одеждо веселия, покрове радости, сладосте сердечная, радосте совестная, цвете благовонний, постников наслаждение и украшение преподобних радование, сердца моего веселие. Напълно в същия дух св. Ефрем Сирин се обръща към Иисус Христос с думите: „Радост на ония, които Те обичат, веселие на ония, които Ти се надяват, моя светлина и живот[23]“ .

Както самият Бог е блажен[24] и има в Себе Си съвършена радост[25], така и пребиваващите в общение с Бога чрез своята любов към Него са изпълнени с всяко блаженство и най-пълна радост. Още премъдрият Соломон бе писал, че Божията премъдрост, която всеки ден е радост на Бога и се весели пред лицето Му през всяко време, прави блажени тези, които пазят пътищата ѝ[26]. А Ангелът казал на св. Иоан Богослов, че блажени ще бъдат поканените на сватбената вечеря на Божия Агнец[27].

Радостта в Господа оше във Ветхия Завет е посочена като върховно благо, като висше щастие. Псалмопевецът мисли за Бога и молитвено беседва с Него, защото Той е Бог на радостта и на веселието за Него[28]; душата му се радва в Господа и се весели за спасението от Него[29].   Псалмопевецът не се задоволява сам да се радва и да тържествува в Господа, сам да възпява името на Всевишния [30], но приканва всички праведници[31] и целия Израил да се веселят за своя Създател и всички синове на Сиона да се радват за своя Цар[32]. Според Божиите обещания чрез устата на пророк Исаия тези, които ще имат радост в Господа, Той ще възкачи на височини земни и ще им даде да вкусят наследието на Иакова[33]. Пророк Исаия, като виждал в духа си идващото спасение и неговите прекрасни плодове за човешкия род, възкликва от името на цялото спасяващо се човечество: „С радост ще се радвам в Господа, душата ми ще се развесели в моя Бог: защото Той ме облече в спасителна одежда, надена ми дреха на правда, като на млодоженец възложи венец и като невеста с накит накити[34]“. Не по-малко възторжена и от нищо несмутима била радостта на пророк Авакум. Никакви страшни поразии и бедствия не били в състояние да го натъжат: макар и да не цъфнела смоковницата и да нямало плод по лозите, макар маслината да изменила и нивата да не дадела храна, макар и да не останели овци в кошарата и рогат добитък в оборите, той и тогава щял да се радва в Господа и да се весели в Бога на своето спасение[35]. В Новия Завет вече се сочи изрично, че радостта в Господа е един от плодовете на Духа[36]: нея може да има само този, който участва в благодатния живот на светата Църква. Господ Иисус Христос е предмет и извор на тази радост. Той желае Неговата, тоест божествената радост, дра пребъдва у учениците Му, та радостта им да бъде пълна, съвършена[37]. Светите апостоли благовестели за Словото на живота [38], за Христа разпнат и възкръснал и приканвали людете да повярват и да влязат в общение с Отца и с Неговия Единороден Син Иисус Христос, та радостта им да бъде пълна[39]. Поради това призовавайки людете да вярват в Христа, отправяйки към тях Христовата благовест, светите апостоли с това ги приканвали да вземат участие в пира на Божествената любов, да вкусят радостта на Божествения Жених[40]. Св. anостол Павел дава най-пълен израз на тази истина, като изрично препоръчва: „Радвайте се винаги в Господа и пак ще кажа: радвайте се!“[41]

За чуждия на християнската религия човек и за непроникнатия от духа на всегдашната пасхална радост на Православната църква християнин тази поръка на светия апостол може да звучи странно – тя изглежда неосъществима И наистина, как би могъл човек винаги да се радва, когато животът на всекиго е пълен със злини и страдания, със скърби и сълзи? Светлата радост и кръшният смях винаги биват дебнати от тъмната сянка на безпределна печал и безутешна скръб. Проблесне ли светла надежда в душата, която буди бодрост и радост, над нея се задава злоксбният призрак на мъката, който пропъжда всяка радост и облива в сълзи сърцето. Като че ли историята и всекидневният житейски опит свидетелстват, че такъв е жребият на всеки човек – да бъде беззащитна играчка в ръцете на капризна съдба. Тя прогонва радостта чрез тъмния облак на скръбта, тя потапя веселия смях в потоци на горчиви сълзи.

Въпреки тази прискръбна действителност – последица на греха – св. anостол Павел не вещае измама, не проповядва неосъществим блян. Чудният свят на вярата, създаван чрез изкупителното дело на Господа Иисуса Христа и чрез възраждащата и обновяваща Божия благодат, притежава сили, които пресъздават човека и го правят съсъд на най-чиста и непрестанна радост. Цялото богослужение на Православната църква, в което православната душа най-вярно проявява своята съкровена същност, своята обновена природа, вътрешно е проникнато от тържествуваща и победна радост. Пасхалната радост за възкръсналия и влязъл в радостта на Своя небесен Отец Христос, в Когото участват всички християни[42], е основен мотив: той прозвучава през цялото православно богослужение, той дава тон на целия църковен живот. Възкресението на Иисус Христос е победа над злото и смъртта, то е триумф на вечния живот и на вечното блаженство, а оттук и на нивга непреставашата радост. Който се вслуша в гласа на Православната църква: „Влезте всички в радостта на своя Господ!“, отправян и до днес през възкръсната нощ чрез прекрасното слово на св. Иоан Златоуст, и влее своя живот в живота на Христа чрез Църквата, той става чедо на радостта и никоя световна скръб не може да помрачи, камо ли да прогони духовната му радост. Скърби спохождат и християнина, ала те никога не го овладяват изцяло, никога не го довеждат до униние и отчаяние. Скърбите в живота на християнина имат нравствено-очистващо и възраждащо значение – чрез тях душата се очиства и възвисява духовно, става чист съсъд на новия живот в Христовата истина и радост. Той може да загуби всичко в този свят, ала нищо не е в състояние да го лиши от най-голямото му съкровище, от най-скъпоценното му богатство – любовта Божия, която дарява най-висша сладост, най-чиста радост. Той изповяда уверено заедно със св. anостол Павел: „Ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, ни Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ[43]“. Ето чудният и нивга непресъхващ извор на християнската радост! Сред най-големи страдания християнинът не престава да черпи от него и да услажда душата си с неговите освежителни струи. Затова истинският християнин и сред най-тежки огорчения винаги е радостен[44], сред най-тежки страдания винаги се радва[45] и сред голяма скръб преизобилства с радост[46]. При това християнинът знае, че Бог обръща и тъгата в ликуване[47], че скърбите заради Христа се превръщат в радост[48]. Затова Христос нарича блажени тези, които биват хулени и гонени заради Него[49]. Християнинът винаги тържествува в Христа[50], защото знае, че в борбата със злото Христос ще бъде последният и окончателен победител и че Той ще сподели вечните блага и радости от тази победа със Своите верни последовници и сътрудници.

Всеки християнин в някаква форма и степен е вкусил от радостта на живота в Бога и според Божията воля. Разбира се, пророците, апостолите, светците и светите отци и учители на Православната църква поради съвършенството на своя християнски живот са се удостоили да преживеят в най-чиста форма и в най-висша мярка радостта в Господа. Псалмопевецът пише, че тези, които се надяват в Господа, ще ликуват вечно[51]. Сам той изповяда, че Господ изпълнил сърцето му с веселие[52]. Пророк Иеремия жадно погълнал Божиите думи, защото те го насищали духовно, и Божието Слово станало предмет на радост и веселие на сърцето му[53]. Навсякъде, където било проповядвано за Христа, настъпвала голяма радост[54]. Според свидетелството на преподобни Макарий Египетски, тези, които били удостоени да станат Божи чада и имат в себе си просвещаващия ги Христос, се радват с някаква неизразима и неизказана радост; те се наслаждават духовно; понякога те биват приведени във веселие като че ли чрез някакво питие и се упояват с неизразимото упоение на духовните тайни. Когато човек дойде до съвършенство на духа, като напълно се очисти от всички страсти, и изцяло встъпи в единение с Духа Утешителя, когато самата душа чрез Духа се удостои да стане дух, тогава всичко в нея става светлина, всичко – радост, всичко – успокоение, всичко – веселие, всичко – любов, всичко – милосърдие, всичко – благост, всичко – доброта[55]. Това може да бъде илюстрирано нагледно чрез резултатите от обръщението на блажени Августин. От съществуване в душевни тревоги и мъчения той преминал към живот в неизказан душевен мир и се изпълнил с безмерна духовна радост. Още в първия миг на обръщането си към Бога светлина на увереност и на сигурност се вляла в сърцето му и непрогледната нощ на съмнението се отдръпнала. Сърцето му се освободило и се изпълнило с неземна сладост. Според изповедта на блажени Августин веднага след кръщението му от него отлетели всички грижи на предишния му живот. „В тези дни – продължава той – не можех да се наситя на дивната сладост да размишлявам за неизследимата дълбочина на Твоите планове за спасението на човечеството. О, колко сълзи на умиление пролях, когато слушах химните и песните, пяти в Твоя слава; как дълбоко ме трогнаха сладките звуци от гласовете на Твоята Църква! Ах, тези гласове пленяваха слуха ми и изливаха в сърцето ми Твоята истина и огънят на моето благочестие се възпламеняваше по-силно под влиянието на Твоето дихание; моите сълзи се лееха обилно и на мене беше сладко от тях![56]“Преживяното и изповяданото от блажени Августин не е единичен случай. Епископ Паладий (от края на IV-ти век) въз основа на собствени наблюдения върху живота на древнохристиянските подвижници от Египетската пустиня свидетелства за същите преживявания, като пише: „Те (подвижниците, скоби мои) се радваха на живота си в пустинята. Никой не би бил в състояние да посочи тук на земята подобна радост и телесна веселост. Между тях нямаше нито един скърбящ и печален [57]“. Нашият роден светец преподобни Иоан Рилски – според житието му от Скилица – изживявал мигове на върховна радост от посещенията си на Божиите църкви и от слушането на Словото Божие, чиито думи – по-сладки от медена пита – слагал в съкровището на сърцето си[58].

Духовна радост изпълва сърцето не само на светци и подвижници, но и на всички истински християни. Това е правилно забелязано и прекрасно илюстрирано от Максим Горки в лицето на героинята му Акулина от автобиографичния му роман „Детство“. Когато тя говореше за Бога – разказва Максим Горки – тя ставаше кротка, лицето ѝ се подмладяваше, влажните ѝ очи излъчваха особена топла светлина. В черквата през време на светата Литургия тя видяла двама ангели да ходят около престола в олтара и да помагат на служащия свещеник. „Аз тогава, като ги видях – разказва Акулина на внучето си – примрях от радост, сърцето ми се стопи, сълзите текат, – ех, че беше хубаво! Ой, Ленка, душице моя, хубаво е всичко при Бога и на небето, и на земята, тъй е хубаво…[59]“. Тя гледала с усмивка иконите и им говорела с умиление. За нея св. Богородица е „радост неизчерпаема“[60], на радости извор[61]; тя посипва с цветя полето[62]. Всичко това тя говорела така ясно и убедително – според израза на Максим Горки – че не може да не ѝ се вярва[63]. Обладана от такива чувства, тя не само с думи, но и с дела показвала, ча е хубаво да се живее „Христа ради[64]“.

Поради непрестанната, тържествуващата, непомрачаваната от нищо радост на християните, напълно основателно те са наречени в древнохристиянския литературен паметник „Послание на Варнава“ (7, 1) „деца на радостта“ (τέκνα ευροσύνης)[65].

Чрез пълното духовно задоволство, чрез всегдашната духовна радост, която струи из сърцето на истинския християнин и прави живота му възторжен и цветущ, християнската религия показва своята жизнена необходимост и ценност, своята положителна и творческа роля в живота на човешката личност, и общност. Под влиянието на създаваното от Христовото благовестие и Божията благолат постоянно повишено настроение целият живот на християнина протича под знака на радостта и на триумфа. Колко прекрасно е изразил това псалмопевецът Давид, като описва живота на праведника. Според него той е блажен; той прилича на дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време и чийто лист не вехне; той цъфти като палма, издига се като кедър ливански; той успява във всичко, що върши[66].

В противоположност на някои изказвания на Фридрих Ницше, според когото християнството било религия на отрицанието и на слабостта[67], християнството показва своята положителна мощ: то утвърждава човешкия живот, укрепва човешкия дух и разкрива пред него необятни простори за разцвет и напредък. Чрез даровете на Светия Дух християнската религия дава на човека благодатни, свръхчовешки, божествени сили, които са непознати и недостъпни на нехристиянина. Християнинът придобива невидими крила, чрез които лети в небесни висоти и съзерцава чудните тайни и дивните красоти на божествения свят. Подвижниците на вярата и благочестието чувствали непосреoно духовната мощ, която вътрешно ги изпълва чрез общението им с Бога, чрез получаването на Светия Дух. Не само от техните изповеди, но и от религиозно-психологическите наблюдения върху тях личи, че божественото веяние на Светия Дух прониква цялото същество на душите им, цялата им същност; дори всичките им телесни членове са обладани от някакво божествено и неизказано спокойствие. Обилните струи на Божията благодат, които обливат цялото същество на светеца, вътрешно го озаряват и просветляват, правят го да сияе от духовна красота и радост, да излъчва от себе си духовна светлина и небесно „благоухание “ – сили, които привличат към себе си, пленяват чистите сърца. Именно поради това лицата на праведниците, на светците, са светозарни, светоносни. Така например, според свидетелството на Свещеното Писание, когато пророк Моисей слезнал от планината Синай, гдето получил от Бога десетте заповеди, лицето му изпускало зари, то светело[68], било сияйно[69]. В тропара на св. Сергий Радонежски се казва: „Вселися в тя Пресвятий Дух, Его же действием светло украшен еси“. Лицата и на други светци излъчвали духовна светлина, която получавала телесен вид. От тях да споменем поне преподобни Теодосий Търновски. Тук сигурно се намира реалната причина за изобразяването на светците с нимб, ореол или „слава“.

Несъмнено наличният почти във всяка религия и в най-висша степен и с категориално ново съдържание в християнската религия момент на mysterium fascinans, на мистичен, тайнствен възторг, бележи едно от най-интересните и особени явления на религиозния живот. В личния религиозен опит на православния християнин Бог бива преживяван като неземна красота, като прекрасно битие, което очарова, пленява, привлича и всецяло обзема и овладява този, който чрез крилата на вярата, чрез дръзновението на религиозния копнеж и чрез силата на светата любов се е издигнал или по-право бил е издигнат до Него и духовно се е докоснал до Него в своето религиозно-опитно преживяване. Дори Ернест Ренан, който бил напълно чужд на съкровения религиозен живот на християнина, схванал и не могъл да не изрази, че Господ Иисус Христос имал в Себе Си някаква чаровна, омайна сила, която Го правела единствен и неповторим велик Очаровател[70]. И наистина, който по един или друг начин се вглежда в духовния образ на Господа Иисуса Христа и съзре Неговото безмерно величие, не може да не бъде очарован и пленен от Него. В Свещеното Писание на Новия Завет и в цялата църковна история се сочат безброй случаи на непрекъснатото очароващо въздействие на богочовешката личност на Иисус Христос. Вярващите в Господ Иисус Христос се изпълват „с неизказна и преславна радост“[71]. Поради това вярващите горят от силно желание да се съединят цели с Господ Иисус Христос, да Го приемат в себе си и да бъдат едно с Него. Чрез това тайнствено съединение на вярващите с Господ Иисус Христос и върху тях преминава някакво сияние от божествения чар, което е съответно на степента на тяхното духовно-нравствено възвисяване и на получената от тях Божия благодат.

Моментът mysterium fascinans има основоположно значение в християнския религиозен живот, защото той въвежда в самото светилище на християнската религия и дава възможност да бъде почувствана нейната самобитна и всичко друго превъзхождаща ценност. На тази степен на християнския религиозно-нравствен живот ужасът, робският страх, плахата боязън или mysterium tremendum е превъзмогнат и душата на религиозния човек изцяло е обладана от съзерцаването на превъзходната прелест и неизказната красота на Бога, вследствие на което е изпълнена с чувство на тържественост, на възторженост, на блаженство. „Сърцето ми и плътта ми – изповяда Псалмопевецът – с възторг се стремят към живия Бог[72]“. „Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен[73].“ Връхната точка на живота в Бога е съвършената любов към Бога, която прогонва страха и в която няма страх, „защото в страха има мъка “ и „който се бои не е съвършен в любовта [74].“ Любовта към Бога е радостна, възторжена любов. Който притежава такава любов към Бога и в нея е преживял религиозния момент на mysterium fascinans, може да разбере думите на св. anостол Павел: „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат[75]“. Mysterium fascinans на християнската любов към Бога е предвкусване, дори участие във вечното блаженство на бъдещия живот, когато праведниците ще бъдат удостоени да познаят и да съзерцават Бога и да се наслаждават на неизказната Му прелест „лице с лице[76]“.

Като говорим тук за божествената радост, за небесната сладост, за блаженството, които религиозният човек изживява през време на своето богообщение и които като нежно сияние проблясват в целия стил на живота му, трябва да предпазим от някои извращения. В примитивните религии и в извънхристиянската и неправославната мистика често пъти изживяването на радост, на сладост, на блаженство се поставя на първо място и се явява едва ли не върховна цел, а не резултат на религиозния живот. Може би, това е дало основание на някои изследователи на религията да виждат сърцевината на религията само в изживяването на блаженство и да я ценят само дотолкова и дотогава, доколкото и докогато доставят наслаждение. Така например Хелвок Елис отъждествява религията с всички преживявания, чрез които човешката душа се освобождава от гнетящи я състояния и изживява мигове на радостно настроение. В такъв смисъл дори смехът във всичките му форми бил религиозна проява[77]. Същото мнение изказва и професор И. Селей. Според него всяко „първично и съзнателно проявено чувство на възхищение вече заслужава името религия[78].“ Несъмнено тук имаме работа със съвсем произволно схващане за някои извратени религиозни явления като изразяващи са чата същност на религията, откъде го по-нататък следва прекомерното разширяване сферата на религиозните чувства. Спомена се вече, че в някои примитивни религии и лъжемистически преживявания духовната наслада се търси заради самата нея и се счита за най-висшага точка на религиозното съвършенство. Тогава се изпада в своеобразен религиозен евдемонизъм, в особено духовно сладострастие, което е напълно чуждо на основното ядро и на главната тенденция на религията. Православният християнин, особено пък православният подвижник търси Бога и се стреми да общува с Него, не за да се наслаждава от Него, а защото Бог е абсолютното битие, вечната истина, безусловната правда, неземната красота. Духовният мир, духовната сладост, блаженството се явяват като отражение на общението между Бога и човека, защото Бог е същевременно и пълнотата на живота и висшето благо и защото чрез религиозното отношение човек задоволява присъщата си религиозна потребност, осъществява себе си като духовно-нравствено същество, постига назначението си. Първичният и движещ мотив на религиозния живот е търсенето на Бога заради Самия Него, а блаженството от общението с Бога е вторичен момент; то е негова емоционална форма и негов емоционален отглас.

Православието предпазва своите чеда от „духовното сладострастие“ и мечтателния квиетизъм и илюзионизъм на някои католишки и други лъжемистици, които считат съзерцателната сладост не само като цел на религиозния живот, но и като белег за най-висше религиозно съвършенство. Православният християнин знае, че действителността на Бога, Царството Божие и Неговата правда[79] са първите предмети на неговите копнежи, изживявания и подвизи. Радостта от общението с Бога и блаженството за изпълняване Божията воля пък са резултат, пожелан, предустановен и даден дар на Божията безгранична милост и любов; те не са нещо, което сами ние сме си извоювали и което напълно сме заслужили. Свещените радости –  изповяда блажени Августин на Бога – Ти ми подари[80]. Ако християнин почне да гледа на блажените мигове от богообщението си като на собствена заслуга и да съди от тях за своето религиозно-нравствено съвършенство и за своето бъдеще вечно блаженство, той се намира върху хлъзгавия път на самонадценяването и възгордяването, който неминуемо ще го доведе до пропастта на падението. Когато обаче християнинът гледа на своите благодатни преживявания на радост и блаженство като на незаслужен и чист дар на Божията безпределна милост и чрез тях се подтиква към все по-усърдни и усилени трудове в добродетелния подвиг, той възраства духовно и става съсъд на преизобилна духовна мощ. Тогава – според думите на св. Симеон Нови Богослов – „небесна светлина влиза вътре в душата му, светлина пресветла и предивна, и го осветлява съобразно с това, колко може да приеме човешката природа или колко той е достоен за това. Ако той пребъде в тази светлина, то и тази светлина ще пребъде в него: просвещаван от нея, той ще вижда и разбира тайна след тайна и чудо след чудо[81]“.

И така, християнството е религия на радостта, на духовната, чистата, святата, нивга непотъмняващата радост, която се явява благодатен плод на общението с Бога и на живота според Божията воля. Основаната и възглавявана от Господ Иисус Христос светата Църква е пълноводен и непресъхващ извор на вечен живот, на прелестна красота и на благодатна радост. Който се приобщава със сърцето си към Църквата и влива своя живот в нейния благодатен живот, него Бог изпълня с всяка радост[82]. Нему Сам Бог ще каже пълните със светла утеха думи: „Влез в радостта на Господаря си![83]“ Няма друга радост равна на тази, защото който влезе в нея и изпълни сърцето си с нея, ще бъде упоен от сладостната утеха на Светия Дух, ще бъде озарен от тихото сияние на незалязващата Божия светлина, ще се облива в безбрежните потоци на вечния живот. Който чрез своята вяра, надежда и любов веднъж е вкусил от неизказната радост в Господа, той не може никога да забрави нейната сладост и я пази като най-скъпоценно съкровище. Чрез нея всичко за него се облива във вълшебна красота и придобива неземна прелест, всичко става приятно, а без нея нищо не може да запази за дълго време своя чар и своята сладост. Вкусилите от радостта в Господа – според красивия израз на нашия църковен писател от Х-ти век Иоан Екзарх – получават крила: чрез тях те летят в безпределните простори на творчеството и братолюбието и не се мъчат, „защото радостта не знае мъка, а окриля[84]“.

_____________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1955, кн. 9, с. 9-18. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Лука 2:10.

[2]. Лука 4:18-19; срв. Исаия 61:1-2.

[3]. Исаия 61:7

[4]. Матей 11:28.

[5]. Римляни 8:35.

[6]. Римляни 8 :17-18.

[7]. Иоан 16:22.

[8]. Иоан 16:14.

[9]. 1 Коринтяни 3:16; 19:2; 2 Тимотей 1:14.

[10]. Иаков 4:5.

[11]. Римляни 8:13; Галатяни 6:8.

[12]. Римляни 14:16.

[13]. Добротолюбие 4. Москва, 1905, т. I, стр. 199.

[14]. Пак там, стр. 120.

[15]. Цитат по Prof. Dr. Ottmar Dittrich, Geschichte der Ethik. Leipzig, 1926, t. II, стр. 224.

[16]. Псалом 26:4; 44; 4 ; cpв. Исаия 4:2; 33:17 ; 1 Петр. 3:4.

[17]. 2 Царства 30:9; Псалом 24:8; 30:20; 72:1; 85 : 5; 111: 4; 114:17; Матей 19:17; Лука 6:35; 18:19.

[18]. Песен на песните 5:16.

[19]. Песен на песните 5:16.

[20]. Псалом 35:9.

[21]. Псалом 33:9.

[22]. 1 Петр. 2:3.

[23]. Цит. по протодякон Г. Ибришимов, Духовни бисери от Светите Отци. София, 1942, стр. 205.

[24]. 1 Тимотей 1:11.

[25]. Иоан 17:13.

[26]. Притчи Соломонови 8:30-32.

[27]. Откровение 19:9.

[28]. Псалом 42:4.

[29]. Псалом 34:9.

[30]. Псалом 9:3.

[31]. Псалом 32:1; 96:12.

[32]. Псалом 149:2.

[33]. Исаия 58:14.

[34]. Исаия 61:10.

[35]. Авакум 3:17-18.

[36]. Галатяни 5 :22.

[37]. Иоан 15:11; срв. 16:24; 17:13.

[38]. 1 Иоан 1:1.

[39]. 1 Иоан 1:3-4; 2 Иоан 12.

[40]. Филипяни 3:1.

[41]. Филипяни 4:4; срв. 1 Солуняни 5:15.

[42]. Иоан 14:20.

[43]. Римляни 8:38-39.

[44]. 2 Коринтяни 6:10.

[45]. Колосяни 1:24.

[46]. 2 Коринтяни 7:4.

[47]. Псалом 29:2.

[48]. Иоан 8:20.

[49]. Матей 5:11.

[50]. 2 Коринтяни 2:14.

[51]. Псалом 5:12.

[52]. Псалом 4:8; срв. 32:21.

[53]. Иеремия 15:16.

[54]. Деяния на светите апостоли 8:8, 39; 1 Солуняни 1:6.

[55]. Макарий Египетский, 421-423. Цитирано по иеромонах Гурий, Буддизм и христианство. Казань, 1908, стр. 256-257.

[56]. Блажени Августин, Изповеди, книга IX, глава 6. Вж. Augustinus. Bekenntnisse und Gottesstaat. Ubers, v. Jos. Bernhart. Leipzig, стр. 148 и сл.

[57]. Palladius, Historia Lausaica, с. 97. Цит. по N. v. Rrseniew, Ostkirche und Mystik. Munchen, 1925, стр. 33.

[58]. Професор Йордан Иванов, Жития на св Иван Рилски с уводни бележки (Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет, т. XXXII, стр 40. София, 1936).

[59]. М. Горки, Детство, Живот – роман. Прев. П. Велков, София, стр. 42.

[60]. Пак там, стр. 43.

[61]. Пак там, стр. 71.

[62]. Пак там, стр. 54.

[63]. Пак там, стр. 44.

[64]. Пак там, стр. 54.

[65]. Цит. по N. v. Аrsеniew, пос. съч., стр. 33.

[66]. Псалом 1:1-3; 91:13.

[67]. Fr. Nietzsche, пос. съч., стр. 30 и сл.

[68]. Изход 34:29-30.

[69]. 2 Коринтяни 3:7.

[70]. Эрнест Ренан, Жизнь Иисуса. Перев. О. А. Крьтловой. Спб., стр. 17, 69, 80, 103, 123, 131.

[71]. 1 Петр. 1:8.

[72]. Псалом 83:3

[73]. Псалом 121:1.

[74]. 1 Иоан 4:18.

[75]. 1 Коринтяни 2:9.

[76]. 1 Коринтяни 13:12.

[77]. Havelock Ellis, The New Spirit, p. 232. Цитат по В. Джеймc, Многообразие религиозного опыта. Перев. В. Г. Малахиевой-Мирович и М. В. Шик, Москва, 1910, стр. 43.

[78]. J. R. Seeley, Natural Religion³. Boston, 1886, p. p. 91, 122. Цит. по В. Джеймс, пос. съч., стр. 68.

[79]. Матей 6:33.

[80]. Augustinus, пос. съч., стр. 179.

[81]. Симеон Новый Богослов, II, 414-417. Цитат по иеромонах Гурий, пос. съч., стр. 256.

[82]. Римляни 15:13.

[83]. Матей 25:23.

[84]. Цитат по Иван Дуйчев, Из старата българска книжнина. София, 1943, стр. 78.

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h1U