Ивелина Николова

Настоящата статия е опит да се разреши проблема, свързан със ситуирането на дисциплината Християнска апологетика в условията на голяма научна и културна динамика и във връзка с предизвикателството, отправено към нея, за изграждането на съвременна академична богословска наука.

І. Образи на науката християнска апологетика

Размисълът за образите на науката Християнска апологетика предполага уточняване на понятието „образ”. В по-общ смисъл то разкрива различните видове апологетика според конкретния подход при структурирането им. Макар да съществуват общоприети начини за класификация[1], бихме могли да говорим за деноминационна класификация на християнската апологетика – православна, католическа и протестантска апологетика. Когато помежду им се открият известни сходства, в една и съща група могат да бъдат поставени системи на християнската апологетика от източен и западен тип, поради някои сходства помежду им. Другата класификация е според дяловото разпределение на науката. Някои курсове по православна апологетика в Русия например следват класическото тридялово разделение[2]:естественонаучна апологетика, морално-практическа и историческа[3]. В западната апологетика това разделение е според вида тематични направления. Така например някои от тях се интересуват предимно от съществуването на Бога, други наблягат върху начина на полемиката с представителите на други религии, трети – върху спора с атеисти и така нататък. Методите на работа на апологетичните направления са различни, но взаимно се допълват[4].

За образ на науката християнска апологетика може да се помисли и в друга насока. Виктор Петрович в своя курс от лекции „Основное богословие или христианская апологетика” отразява често срещан факт в традицията на руското апологетично богословие: апологетиката придобива различни „образи” във висшите духовни училища в зависимост от подхода на изследователя към определена философска система или учение[5], който дава пряко отражение и върху структурата, предмета и съдържанието ѝ.

В конкретния случай, за целите на настоящата работа, с понятието „образ” ще означаваме проявленията (присъствието) на християнската апологетика в българското академично богословие в миналото и днес. Изпълнението на тази задача налага потребност от разказ за нейния път и за личностите, формирали научния ѝ профил. Неоспорима е ползата от задълбочен размисъл върху този процес, но за конкретните нужди ще очертаем само по-важните му насоки.

Апологията на християнството се заражда от момента, в който християнската религия започва да формира своя духовен и теоретичен профил, което означава, че в по-широк смисъл началото на нейната история съвпада с тази на християнството. Преди да се обособи като самостоятелна дисциплина, апологетиката е съставна част от систематическата теология. Заслугата за обособяването на апологетиката със свой самостоятелен предмет и метод принадлежи на християнските апологети и светите отци. Отчитайки рационалистичните тенденции на противниците на християнството, те приемат като условие за критичните изследвания на християнството рационалният елемент, тъй като той предоставя възможност за диалог с противниците на християнската религия. За тази цел през вековете са разработени систематично основните тези на апологетиката, а именно христологичната и еклезиологичната, без все още да са свързани органично и конструирани с помощта на философски елементи; в известни модификации те са просъществували до 20-ти век. Инициираното през ранните векове рационално направление в изследванията на християнството се развива и задълбочава от апологетите през 18-ти век в спор с рационализма. Това обстоятелство налага потребността Църквата да прецизира отношението между знанието и вярата и изгражда фундамента, върху който непосредствено се основават догматите на Църквата. Апологетиката се разкрива като първа поредна дисциплина в систематическото богословие.

В българско богословие развитието на християнската апологетика се свързва с имената на няколко поколения богослови. Университетското начало на дисциплината поставя архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943) – редовен професор и преподавател по християнска апологетика в Богословския факултет при Софийския университет от основаването му през 1923 година. Основните вектори на апологетичните му анализи определят търсенето на мястото и ролята на вярата в познанието и в живота. През опозицията “вяра-разум” българският богослов пречупва голям кръг от въпроси, свързани с отношението между религия и наука, интуиция и логическо мислене. Архимандрит Евтимий Сапунджиев използва термина “християнска апологетика” като синоним на основно богословие и умозрително богословие. Заслугата на българския богослов е в програмното осигуряване на науката и дяловото ѝ разделение на – апология на вярата, апология на религията, апология на християнството, апология на православието, на което посвещава изследванията: “Задачите на християнската апологетика”, “Уводни мисли и материали по история на религиите”, “Кратък наръчник по християнска апологетика”, “12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръхнаучна същина”.

Има още →