Иван Г. Панчовски

Християнството не поставя грижата за външното благополучие, за земното доволство и щастие на преден план в живота на християнина, ала то не я отрича и осъжда. Висшата цел на християнския живот е вечното блаженство в Царството Небесно – то е висшата ценност, която определя съдържанието на земния живот. Християнинът е призван и е готов да пожертва всяко земно щастие, всяко земно благополучие, дори самото си земно съществуване, ако това е необходимо за нравственото му съвършенство и за вечното му спасение. Св. anостол Павел ни съветва да не постъпваме като врагове на кръста Христов, които мислят само за земното и чийто бог е коремът; в противоположност на това ние като християни трябва да мислим за небесното и да работим за припечелване на вечни нравствени и религиозни ценности – нашето жилище е на небесата (Филипяни 3:18-20).

Това съвсем не ще рече, че християнството обезценява или подценява земното благополучие и че то осъжда като безнравствена или нравствено-малоценна всяка грижа за земно щастие. Бог, като любящ Създател и небесен Баща на човеците, желае тяхното пълно щастие – както небесно, така и земно. Телесното здраве, разцветът на телесните и душевните сили, телесната красота и доброто име в обществото, доволството и радостите в живота – всичко това, което съставлява главното съдържание на земното щастие, е Божи дар и има своето положително място и значение в човешкия живот. Земното щастие е далечно отражение на небесното блаженство; чрез него човек опитно се убеждава, че Господ е благ (Псалом 24:8; 33:9; 85:5; 111:4; 144:17; Матей 19:17; Лука 18:19: 6:35; 1 Петр. 2:3); в него той намира твърда опора на надеждата си за вечно блаженство. Които слушат Божиите вразумения и служат на Бога – според книга Иов – „ще прекарат дните си в доброчестина и годините си в радост “ (Иов 36:11). Господ Бог – според художествения израз на Псалмопевеца – е „слънце и щит, Господ дава благодат и слава; Той не лишава от блага ония, които ходят непорочно“ (Псалом 83:12)… Божиите дарове на земното щастие имат също така и високо нравствено значение. Те дават на човека възможност да почувства и да се убеди, че животът е велика ценност и че той трябва да бъде скъпен и пазен; те предпазват от изпадане в униние и отчаяние; те по-нататък предотвратяват безразличието и досадата в живота и тяхното крайно логическо следствие – самоубийството.

Казаното е достатъчно, за да се убедим в пълната несъстоятелност както на будийското презрение към всички радости и удоволствия на живота, така и на стоическото отричане на всяка нравствена ценност и на всяко нравствено значение на така наречените външни блага на живота. Будизмът, както и някои други крайни аскетически движения и учения, насаждат у последователите си презрение към радостите и удоволствията на живота, понеже те усилвали желанието за живот и увеличавали броя на преражданията – главното зло в света. Стоиците пък гледали на външните блага на живота като на αδιάφορα, тоест като на напълно индиферентни, безразлични в нравстствено отношение. Те не били нито прекрасни, нито безобразни и били лишени от всяко нравствено влияние и въздействие. Само добродетелите правели човека щастлив: ако човек нямал добродетели, никакви външни блага на живота не можели да го направят щастлив; ако ли пък човек имал добродетели, никакви нещастия и несполуки в живота не можели да го направят нещастен. Поради това стоическите мъдреци трябвало да не търсят никакво външно благополучие в живота; ако щастието би им се усмихнало и би ги дарило със своите сладости на живота, те трябвало да бъдат напълно равнодушни към тях.

От християнско гледище напълно погрешно е както будийското презрение към благополучието през земния живот, така и стоическото равнодушие към него. Бог е Творец не само на живота, но и на благата на живота. Разумното използване на благата на живота и умереното отдаване на удоволствията на живота е благословено от Бога. Поради това и ветхозаветният Проповедник ни съветва да се веселим и да вкусваме радост през дните на младостта си, ала да не забравяме, че Бог ще ни съди, ако сме се пристрастявали към земните радости и неразумно сме ги използвали (Еклесиаст 11:9). Благата на живота са Божии дарове и ние не трябва нито да ги презираме и да се отвръщаме от тях, нито да оставаме напълно равнодушни към тях; ние трябва да ги приемаме с благодарност към Бога и чрез разумното им използване да служим за прославяне на Божието свето име (1 Коринтяни 10:31). Благата на живота изпълват със задоволство и радост сърцата ни и по този начин те съвсем естествено и непринудено се отключват за благодарност към Бога, „Който ни дава всичко в изобилие за наслада“ (1 Тимотей 6:17). Затова и светата Православна църква пее на петохлебието: „взыскающiи Господа не лишатся всякаго блага“. Ако благата на живота не са за християнина религиозно безразлични, те още по-малко са нравствено безразлични за него. Бог е сътворил благата на живота и ни ги е дал за наша наслада, за да могат и те да служат като средство за нашето нравствено усъвършенстване, за нашето богоуподобяване. Който се радва на благополучие в живота си, той има възможност да работи за развитие и усъвършенстване на своите телесни и душевни сили и способности, за да може чрез труд и творчество да служи по-успешно на Бога и на ближните. Непрекъснато подтисканият и измъчван от житейски грижи и тревоги, от болести и страдания, най-често няма сили и време нито да се грижи за своето образование, нито да се отдаде на продуктивен труд и творческа дейност за благото на ближните. Така че външните блага на живота не са нравствено безразлични, а са нравствено положителни сили, които, правилно използвани, се явяват мощни стимули за добродетелен живот и за нравствено съвършенство.

Християнството, като насърчава придобиването на земни блага с честен труд (2 Солуняни 3:10) и като позволява наслаждаването от тях, предпазва да се поставя целта на човешкото съществуване в тях и осъжда всяко пристрастяване към тях. Първата и най-важна грижа на християнина се състои в търсене Царството на Бога и Неговата правда (Матей 6:33; Лука 12:31); след нея и в съгласие с нея идват всички останали грижи на християнина, включително и грижата за земния живот и за земното благополучие. Който се пристрастява към земните блага и ги поставя за цел на живота си, той губи висшето си нравствено достойнство и уврежда на вечното си спасение. Дето е съкровището на човека, там е и сърцето му (Матей 6:21). Нашето съкровище не трябва да се състои в земни капитали и богатства, а в добродетели: в справедливост, в любов, в благочестие. „Ония, които искат да се обогатяват – пише св. anостол Павел – падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни похоти, които потопяват човека в провала и погибел“ (1 Тимотей 6:9). Християнинът не се стреми към земно богатство и не привързва сърцето си към него (Псалом 61:11); той се старае да си събере нетленни съкровища на небето (Матей 6:20) и да богатее в Бога (Лука 12:21) и с добри дела (1 Тимотей 6:18); той не се надява на непостояното земно богатство, а на живия Бог, Който ни дава всичко потребно за живота и спасението ни. Богатството е средство в ръцете на християнина за задоволяване на неговите насъщни телесни и духовни потребности и за подпомагане на неговите ближни (Ефесяни 4:28). Но ако службата на Бога и на правдата наложат човек да се лиши от богатство и удобства в живота, той търпеливо понася това лишение, защото знае, че на Бога е угодно да понася скърби, когато страда несправедливо, и да търпи, когато прави добро и страда за него (1 Петр. 2:19-20).

Като общо и приложимо към всеки конкретен случай ръководство на християнина, как да се отнася към земните блага и към радостите на живота, могат да служат следните думи на св. anостол Павел: „Които имат жени, да бъдат като че нямат; и които плачат – като че не плачат; и които се радват – като че не се радват; и които купуват – като че не притежават; и които се ползват от този свят – като да не се ползват; защото е преходен образът на тоя свят“ (1 Коринтяни 7:29-31). С това светият апостол иска да каже, че християнинът трябва да желае и да се радва на земните блага, ала никога да не се пристрастява към тях, защото те не са върховната цел на живота му и той винаги трябва да е готов да ги пожертва, ако това е необходимо за осъществяване на висши религиозни и нравствени ценности. Значи търсенето на земни блага и наслаждаването с тях винаги трябва да се движат в ограничени рамки и да бъдат поставяни в зависимост от висшите ценности на живота. Земните блага са временни и мимолетни; те отлитат и следа не оставят след себе си, защото преходен е образът на този свят. Не е така работата с религиозно-нравствените ценности и с добродетелите; осъществените ценности се превръщат във вечен и постоянно оплодотворяващ се капитал в общочовешката съкровищница; добродетелите са вечно украшение на човека: те ще образуват нивга неувяхващите цветя и нивга непотъмняващите бисери в нетленния венец на правдата и на живота, който Господ, праведният Съдия, ще даде в „онзи ден“ на всички, които са възлюбили Неговото явяване (1 Коринтяни 9:25; 2 Тимотей 4:8; Откровение 2:10).

Християнството винаги е държало будно съзнанието на последователите си към опасностите, които крие в себе си щастието, благополучието в живота. Във външното щастие, тоест в богатството, властта, успеха, почестта, славата, здравето, силата, победата, всякакъв вид сполука, се съдържат тенденции, които могат да покварят характера, да развратят личността и заедно с това в края на краищата да унищожат самото щастие, да доведат до своята противоположност – нещастието. Щастието може да заслепи човека, да го превърне в егоистично, самодоволно и високомерно същество. Каренин от „Живия труп “ на Лев Николаевич Толстой много вярно казва: „Щастието прави човека егоист“[1]. И наистина, нещастният Каренин (преди любовта на Лиза към него) стои много по-високо в нравствено отношение от щастливия Каренин (след обявяването на Протасов, съпруга на Лиза, за труп и оженването на Каренин за нея). Щастливият много лесно може да се затвори в себе си, в своя щастлив семеен или приятелски кръг и да стане неумолим съдия към другите и безсърдечен към техните несполуки и нещастия. Напротив, щастието може да направи човека прекалено снизходителен към себе си, може да му затвори очите за собствените му недостатъци и слабости. Щастливият е наклонен да счита себе си достоен за благата на живота и да гледа на тях като на собствена заслуга. Нещастията и несполуките на другите нему се струпват като сполетели ги по собствена вина и напълно заслужено. Оттук вече у щастливия лесно се поражда презрително отнасяне към слабите и нещастните. Тези отношения на щастливия самодоволния го водят към пълно нравствено падение и към проваляне в живота: той става ненавистен на околните и противен на Бога. Богаташът от евангелската притча мисли, че си е осигурил блага за щастливо и дълголетно съществуване. Той казва на душата си: „Душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се“. Ала висшата Правда произнася напълно заслужената присъда: „Безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“ (Лука 12:19-20).

В противоположност на щастието и насладите на живота, нещастието и страданията съдържат в себе си силно подчертана и исторически доказана тенденция да очистват човека нравствено, да го възпитават към съвършенство и да го водят към спасение. Псалмопевецът изповяда, че чрез страданията се научил на Божиите наредби и почнал да спазва Божието Слово (Псалом 118:71, 67). Богочовекът чрез кръстните страдания на Голгота изтръгнал най-великата победа над злото и обезсмъртил Себе Си в съзнанието на цялото човечество. Поради това св. anостол Павел с право се хвалел не с насладите, а със скърбите си: той знаел, „че скръбта поражда търпение, търпението опитност, опитността надежда, а надеждата не посрамя“ (Римляни 5:3-5).

Въз основа на това бихме могли да заключим заедно с професор Фридрих Паулсен, че истинското щастие ще бъде съединение от моменти на щастие и нещастие. Съдбата на човека в нашия емпирически, ограничен и грешен свят ще бъде благоприятна, не когато му се дава в изобилие всичко, което пожелае, но когато радост и страдание, сполука и несполука, изобиле и лишение, борба и спокойствие, труд и почивка му се дават в нужната мярка и в подходящо време. Както за равитието на растението са необходими дъжд и слънчева топлина, така и вътрешният свят на човека не може да се развива без смяна на радостни и печални дни. Ако се срещнеше човек, против когото да е всичко, който да е видял от страна на хората и обстоятелствата само зло – ако такъв живот въобще би бил възможен – то този човек би трябвало с ужас да се отвърне от действителността и живота. Но и този, желанията на когото биха се изпълнили в онази форма, в каквато те възникват в неговата душа, не би имал причини да счита себе си за щастлив. Ако той, потънал в самодоволна ситост и високомерие, не загинеше, което впрочем изглежда неизбежно, той все пак не ще преживее твърде важни събития от човешкия живот, не ще развие в себе си твърде важни страни от човешката природа. Както пълководецът, който никога не е претърпявал поражение, няма да има случай да узнае и развие силите на своя дух, така и човек, който никога не е изпитвал лишения или несполуки, никога не ще може да развие всичките сили на своята душа и воля. У него ще се яви дори съзнание, че за неговото пълно развитие съдбата ще трябва да му изпрати още нещо и би почнал, подобно на Поликрат, да изпитва нещо като ужас от своето „щастие“[2]. Знаейки опсностите както на щастието, така и на нещастието, както на богаството, така и на бедността, Премъдрият се молел на Бога да не му дава нито богатство, нито бедност, а само да го насища с насъщния хляб (Притчи Соломонови 33:8).

И така, християнството цени земните блага и не отрича религиозното и нравственото значение на земното благополучие. „Трябва да признаем – заявява моралистът Ханс Ласен Мартенсен, – че някаква мярка временни блага е необходима за пълното човешко съществуване на земята и че от Самия Творец е вложено у човека желание за живот, желание за хармонично саморазвитие на живота и за пълно задоволяване на потребностите му“[3]. Ала християнинът никога не поставя за цел на живота си земните блага и наслади. Той ги търси и им се радва, само доколкото те могат да бъдат творчески вградени в борбата му за осъществяване на висши «нравствени ценности и за придобиване на вечно спасение чрез Христа Иисуса. Ако обаче земните блага и наслади биха се оказали гибелни или неблагоприятни за нравственото усъвършенстване и за спасението на човека, той трябва да е готов да се откаже от тях. Това препоръчва Иисус Христос на дошлия при Него за съвет богат юноша. Ала той не намери в себе си сили да се откаже от земните блага, за да си припечели „съкровище на небето“, защото се бе пристрастил към богатството (Матей 19:21-23). За християнина богатството е средство, а не цел, „защото, каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Матей 16:26). Поставяйки вечното над временното, небесното над земното, християнинът обаче не обезценява и не отрича временното и земното. Ръководен от примера на Иисус Христос, на светите апостоли и на християнските светци, християнинът умее във всяко положение на живота да върви по правия път на нравственото съвършенство и на спасението. Той – подобно на св. апостол Павел – трябва да се задоволява с каквото има: да знае да живее и в оскъдност, и в изобилие, да се научи на всичко и всякак; и сит да бъде и гладен да търпи, и в изобилие да бъде и в лишение (Филипяни 4:11-12).

____________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 1, с. 26-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Лев Николаевич Толстой, Живой труп, полное собранiе художественых произведений. Библиотека „Илюстрованной Pocciи“, гл. IX, стр. 161. Париж, 1934.

[2]. Професор Фридрих Паулсен, Система на етиката. Превели Ил. Григориев и д-р Ст. Донев, София, 1912, т. I, стр. 302.

[3]. Ганс Лассен Мартенсен, Христiанское учение о нравственности. Спб., 1890, т. II, стр. 360.

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h04