Social and moral issues in the Bulgarian theological tradition of the 20^th century

Ренета Трифонова

Abstract

This paper explores the socio-ethical dimensions in the theological works of Bulgarian scholars Prof. Gancho Pashev and Prof. Ivan Panchovski, focusing in particular on their perspec tives regarding the social mission of the Church. Prof. Pashev artic ulates a vision of a morally grounded society founded on religious principles, situated within an ethical state understood as a religious value in itself. Within this framework, the moral ideal of human per fection is elevated to the level of a societal goal. Prof. Panchovski expands the discourse toward a deeper reflection on sociality and community in the theanthropic organism of the Church. In his view, the pursuit of social justice is inseparable from the human aspiration for moral perfection. The communal understanding of the Church, for him, reflects a vision of Christianity as a „deeply social“ reality— one that embodies fraternal unity among all people.

Key words: Gancho Pashev, Ivan Panchovski, moral society, social mission, moral ideal, ethical state, religious value

***

Социалната етика на Църквата винаги е имала две страни. От една страна тя обхваща разглеждането и разрешаването на проблеми от социално естество, при това не само на християните, но и на всички хора. От друга страна, мястото, където Църквата може да бъде най-полезна в своята мисия в света, е именно социалната сфера, защото тя засяга не само проблемите, на които хората търсят решение, но и служението като отношение към човешката личност и нейната уникалност. Православната църква винаги е гледала на социалните проблеми като част от общата вътрешна и външна мисия за спасението на човека, ръководейки се от Евангелието и от служението на ближния, което Самият Христос е показал и е предал на учениците Си. Иисус Христос не е имал някакво специално отношение към определена група от хора с техните проблеми; за Него всички нуждаещи се и живеещи в периферията на тогавашното общество са били „отрудени и обременени[1]“.

Като Негово Тяло, в отношението си към човека Църквата следва все същия този принцип за устройването на неговото спасение – водена преди всичко от Божията любов, тя се грижи за цялостния човек чрез опита си да му помогне по пътя към неговото усъвършенстване и богоуподобяване. Това се случва в пространството на Църквата, която не е социална или каквато и да било подобна система, а богочовешка общност, тайнствено устройваща спасението и обновяването на света[2].

Социалната несправедливост, войните, робството, експлоатацията – всички несъвършенства на земния живот могат да бъдат променени, когато човекът бъде подпомогнат в своето усъвършенстване по Божи образ, а общуването и грижата за него да бъде осъществявана не само на социално равнище, а на друго и по-високо – на онтологично равнище. В случай че Църквата не бъде водена от приоритета на личността в социалната си мисия, тя не би могла да  я осъществи успешно. Доброто може да се извърши от човека и в най-неблагоприятните условия, и в най-несправедливите социални структури, а злото да бъде вършено дори в най-успешно структурираните социални институции под предлог, че се въздава справедливост[3]. Затова социалната мисия на Църквата се определя „… от християнския възглед за достойнството на човека като богоподобно същество и свободна личност и от съзнанието за неговите естествени и ненакърними права, дадени му от Бога[4]“.

Българската богословска традиция отделя достатъчно място на социалната мисия на Църквата като важна част от външната и вътрешна мисия, а също и като основен дял в християнската етика, свързан преди всичко с любовта към човека и грижата за него. Това ни задължава да обърнем внимание на социалните възгледи на професор Ганчо Пашев и професор Иван Панчовски – основни представители на християнската етика в България през ХХ-ти век, посветили част от своите изследвания на социалната мисия на Църквата.

1. Социалните възгледи на професор Ганчо Пашев[5]

Професор Ганчо Стефанов Пашев (1885-1962) се явява основоположник на катедрата по Нравствено богословие на Богословския факултет в София още с неговото създаване.

Роден е в семейство на православен свещеник, завършва богословското си образование в Киевската духовна академия, специализира в Сорбоната и поддържа тесни контакти с руските емигрантски кръгове зад граница. След завръщането си в България работи като учител в различни градове на страната, а след откриването на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1923 година) става основател на Катедрата по нравствено богословие. Участвал е, като редактор и като автор, в редица църковни издания и списания, сред които списание Народен пастир, а през 1922-1923 година издава и първите си сериозни научно-богословски съчинения: Цел и смисъл на живота (Пловдив, 1922 година) и Основите на нравствеността (София, 1923 година)[6].

Професор д-р Ганчо Пашев е богослов с богато творчество и потенциал, а позицията, която заема в Богословския факултет и преподавателската му дейност му предоставят възможност за по-голяма и широкообемна работа от академичен и църковно-обществен характер. Той преподава нравствено богословие и етически системи, но е автор на изследвания и в областта на християнската социология, в която развива своя концепция на социално учение, основано върху християнската нравственост. Интересува се още от теми като нравствените основи на обществения живот и етичната държава, служението на ближния, а успоредно с основните теми на нравственото богословие, развива и социалните теми като подход към индивидуалната християнска нравственост[7].

Професор Пашев създава своя богословска система, която е основана върху руското нравствено богословие от онова време. Заедно с това той събира, обработва и подготвя за отпечатване събраните съчинения на Търновския митрополит Климент (Друмев), сътрудничи със Софийския митрополит (и бъдещ Български екзарх) Стефан, публикува свои научни изследвания в периодични издания в България и християнски издания в Париж през 30-те години на ХХ-ти век, близък е с представителите на руската емиграция в Париж (в областта на християнската педагогика например работи заедно с професор протоиерей Василий Зенковски)[8]. Професор Ганчо Пашев е първият преподавател от православен богословски факултет, който е поканен през 1943 година да изнесе лекция в Католическия университет на Загреб[9].

1.1. Възгледите на митрополит Климент Друмев за „Нравственото общество“ като основа на „Етичната държава“

Освен, че придобива магистърска степен по педагогика и се интересува от социалната етика, от учителстването си младият богослов придобива опит относно духовното и материално състояние на своите сънародници и за обществените нагласи след Освобождението на България от османско владичество. Състоянието на нашата църковна действителност той съпоставя със същата в Русия, където е завършил средното и висшето си образование. Още в началото на своята учителско-богословска дейност той започва с изследване на възгледите на митрополит Климент (Друмев), като пише статия за десетгодишнината от неговата кончина – Обществено-политическите въззрения на Търновския митрополит Климент Браницкий (Друмев) (1911 година).

Това, което вероятно му прави впечатление, са възгледите на митрополит Климент за семейството, чиято основа е любовта, семейното възпитание на децата и тяхната привързаност към родителите като основа на изграждането на едно християнско общество, в което посредством привързаността на децата към семейството, да се възпитава привързаността им и към отечеството[10]. Също в семейството да се създава и нравствената чистота на човека, която – за да бъде трайна – трябва да се основава върху религията [11].

Професор Пашев пише още изследвания за митрополит Климент, които имат социален характер и насоченост: Възгледите на Търновския митрополит Климент (Васил Друмев) за личността, обществото и държавата, отразени в неговите художествени произведения (1946 година), където авторът е събрал впечатленията и анализите си във връзка със социалните и етични възгледи на митрополит Климент, и Християнската общественост според възгледите на Търновския митрополит Климент (Васил Друмев) (принос към началата на християнската социология) (1947 година). В последното изследване професор Пашев обръща внимание на възгледите на митрополита, които се отнасят до свободата на съвестта и силата на вярата, върху които според него трябва да се крепи едно общество. За да се предпази от религиозния фанатизъм и външното насилие, това общество трябва да има обединяващ религиозен култ: „Преди, в дълбока древност, обществата са се крепели повече върху силата на вярата. Поради това, че външното насилие е било средството да се държат в подчинение покорените народи, ние виждаме нетрайност на създадените по тоя път и с тия средства държави. Когато пък вярата се е явявала спояващ елемент и чрез нея се е достигало духовното единство на народа или поне външна, обрядна еднаквост; когато религиозният култ е бил общ и обединяващ, тогава и обществеността е била по-трайна“, пише той[12].

Някои от идеите и възгледите на този наш духовник могат да бъдат открити при професор Пашев и в Етичната държава. Такива са, например: отношението към човека в обществото и в държавата като към личност; превръщането на семейното възпитание в общонародно дело; общите норми на възпитанието като едно следващо ниво на народно възпитание, основано върху истината, любовта и нравствената свобода[13]; нататък – възгледите на митрополит Климент за семейното възпитание, за ролята на бащата и майката в него, за отношенията на членовете на семейството като личности един към друг, за обществеността – като продукт на тези отношения, невъзможността на личността да съществува без обществото, личността като необходимо условие за възникване на обществото[14] – всичко това представлява интерес за професор Пашев като педагог и богослов. Възгледът, например, на митрополит Климент за ценността на човешката личност, лежаща в основите на обществото, Ганчо Пашев влага в Етичната държава [15]. Основен и може би централен възглед на митрополит Климент, който също се открива във възгледите и на професор Ганчо Пашев е признаването на правата и свободите на всеки човек в обществото като личност, призвана към богоподобие: „И така, първият момент на обществеността, се явява отношението на личността, към подобните на себе си личности. Тези отношения се определят от съзнанието за ценността на отделната личност и признаването на нейните права и свободи като право на образ и подобие Божие. Това е нормата на добре устроената общественост[16]“ Духовникът доразвива този християнски възглед – той смята, че ако едно общество не е идеално, това означава, че то се крепи на егоизъм и на материални интереси, затова естествената норма за него е то да бъде нравствено[17].

Възгледите на митрополит Климент (Друмев) за „нравственото общество“ са в основата и на трите глави на Етичната държава: 1) Нравственото начало е в основата на държавата; 2) Нравственото начало е в основата на всички опити за обществено и държавно преустройство; 3) Нравственото начало и българската държава. Също като митрополит Климент професор Пашев смята, че едно общество може и трябва да бъде нравствено, тоест личностите да изпълняват към обществото своя дълг, както е формиран от възпитанието в семейството. На друго място професор Пашев споменава дори за възгледа на митрополит Климент, според който в основата на личния и обществен живот трябва да се вложи нравствения закон, по силата на който свързаните в дадено общество чрез „нравствените връзки“ могат да са способни „да жертват личното за полза на общото[18] “.

На много места в Етичната държава[19] професор Ганчо Пашев с дълбоко уважение цитира възгледите на духовника, който „… поставя в основата на личния, обществения и държавния живот нравственото начало, но не изолирано, а всякога ослонено и вдъхновено от вярата, от религиозното чувство и съзнание[20] “. Той подробно излага възгледа на митрополит Климент за „закона за Божията правда“, тълкувайки го по следния начин: „доброто докарва добро, а злото непременно докарва зло за тези, които го правят[21]“.

1.2. Законът за Божията правда и религиозните основи на обществото

В Идеята за спасението и нейната нравствена страна (1931), професор Пашев поддържа противоположния възглед – че човекът сеспасява не заради Божията правда, а заради Божията любов, като не споделя този „Закон за Божията правда“, и е категоричен в своите доводи. В труда си за митр. Климент обаче той не подлага този закон на критичен анализ, макар винаги да е критикувал юридизма в неговите форми.

Може да се предположи, че професор Пашев възприема и този възглед на българския митрополит, който, макар да засяга обществената нравственост, трябва да се тълкува в контекста на идеята за религиозните основи на обществото, тоест Законът за Божията правда да представлява основата на едно общество. Формулиран така обаче, този възглед обуславя наследствена обремененост заради злото и стоварва своята строгост за греховете на хората върху техните деца[22], а в християнството винаги първенстващ е бил принципът на икономѝята и любовта към човека заради неговото спасение и преображение.

В тази християнска общественост, във връзка с която професор Ганчо Пашев пише своя анализ на възгледите на митр. Климент (Друмев), човекът е личност. Той е духовно нравствено същество, което е сътворено по образ и подобие Божие[23], „…поради което нравственото развитие, трябва да води до съвършенство[24]“. Ако отделните човеци запазят своята „индивидуална духовно нравствена независимост“, то и народът ще запази своята народна индивидуалност[25]  – идея, която обвързва индивидуалната нравственост на човека с неговата народност.

1.3. Нравственият идеал за съвършенство като обществен идеал

Друг възглед на митрополит Климент, който се среща в това изследване и не е опроверган като несъстоятелен от професор Пашев, е, че нравственият идеал за съвършенство свързва човека с ближните като подобни нему същества, затова той е обществен идеал, а не само личен[26]. Тази идея стои близо до идеята за служението на ближния, но в основата ѝ не е вложен кинонийният контекст на това служение, а нравственият идеал за лично самоусъвършенстване, от който се очаква да придобие обществен характер.

Когато издава Нравственото учение на Иисуса Христа (1932 година), професор Пашев също засяга темата за нравствеността на обществото и в държавата. В това свое изследване той разглежда Личността на Христос като основа не само на общата нравственост, но в частност и на индивидуалната такава. Тук той започва да развива нравствения дискурс в социалната етика, според който дори държавата трябва да се стреми да подготвя добри хора, които, освен вътрешните, ще съградят и външните форми на отношенията помежду си: „Добрият, издигнат, прероден и стремящ се към съвършенство човек – ето тоя материал, от който може да бъде изградено и доброто, идеалното общество или държава. Поради това първата и най-съществена задача на строителството е да се подготвят добри хора“. Очиствайки се от греховете и недостатъците, хората ще намерят най-добрия начин за устройването на своето обществено и държавно устройство“[27]. Същият възглед професор Пашев защитава и в друго свое изследване за социалния въпрос[28].

Пашев смята, че държавата трябва да има етичен статус[29] и предлага нравствено учение, което да обхване всички слоеве на обществото и да даде отражение върху нравствеността на всички българи. Според него в основата на нашето общество трябва да бъде вложен нравствен закон, който – освен, че е основан върху нравственото учение на Христос, – трябва да изтръгне човека от „ноктите на греха“[30], тоест той предлага дори държавата да бъде изградена върху християнските нравствени начала, откъдето може да се достигне съгласувано взаимодействие между църквата и държавата като историческа предпоставка за осъществяване на Царството Божие на земята[31].  Според него: „… чрез възпитание ще се подготвят идващите поколения тъй, че да не изпитват върху себе си потискащото положение на тоталитарната държава и да не носят в душите си тоя „бацил“ на разделението и разложението, който е свойствен за индивидуализма“[32]. Така според Пашев ще се създаде „нов човек“ в „нова държава“, макар той да предупреждава, че те ще бъдат изтъкани от нравствени противоречия, в случай че се отклонят от християнските нравствени начала[33], и ще имат „нови идеали“[34].

Този нравствен дискурс професор Пашев засяга и в излезлия през 1939 година първи том на своя труд Православно-християнско учение за нравствеността (Нравствено богословие), където доразвива христологическите основи на нравствеността в нравствен и социален аспект, и където от формална и материална страна нравствеността е актуализирана в Лицето на Христос[35]. Пашев отдава приоритет на личността в обществото – това е съответстващият възглед, засвидетелстван в Преданието на Църквата и застъпен в православното богословие – защото личността на човека е тази, която върши добро или зло и носи отговорността за избора между двете, а не безличната социална или държавна институция. Тук обаче се сблъскваме с проблема за свободата – човекът влиза в Църквата, като пространство и кинония, по свободната си воля; той е странник в света и не живее свободата в пълнота, а се подчинява на властта, както и на смъртта[36]. Пашев отбелязва тази важна особеност за свободата – че държавата държи на доброволната жертва на личността, която по своя воля се лишава от свободата си и жертва живота за общото, народа и държавата[37].

От друга страна обаче държавата и обществото не са тъждествени. Държавата съществува като институция, за да служи на обществото, само че държавната власт винаги може да отиде отвъд границите си и да придобие тоталитарен характер, поради склонността към обожествяване на кесаря – това може да се прояви както при монархията, така и при демокрацията или тоталитаризма (комунизма)[38].

1.4. Възгледът на професор Ганчо Пашев за държавата като „религиозна ценност“

В Етичната държава професор Пашев влага и още една идея, която по един или друг начин преминава през цялото изследване: „Религиозният елемент в душата на човека го свързва с държавата и я прави религиозна ценност, издига я, боготвори я и тъй подпомага, от една страна развитието на неговия личен живот, а от друга – като сетнина от съвкупност на много усилия, и за развитието на самата държава“[39]. Възможно е този му възглед да се е появил по време на обучението му в Русия и да се е задълбочил по-късно, при съпоставянето на българската и руската действителност, за което пишат и професор Димитър Станков Киров и доцент Костадин Нушев, разглеждайки социалните възгледи на професор Ганчо Пашев[40].

В контекста на времето и историческата обстановка този възглед на професор Пашев за държавата като „религиозна ценност“ може би е допустим, предвид състоянието на българското общество след Освобождението. Той е несъвместим обаче с дискурса на евангелската етика, тъй като Христос ограничава кесаря и неговата власт в рамките на света, тоест държавата и властта имат светски характер – това не отрича тяхната относителна ценност за земния живот на човека, но тази ценност е условна. Властта не може да се християнизира, както и смъртта, защото Христос стои над нея и Той освобождава както от властта, така и от смъртта[41]. Освен това идеята за „религиозната ценност“ на държавата е утопична, тъй като държавата няма за цел да възпитава общество от религиозни хора, а да се погрижи за благоденствието и сигурността на гражданите или поданиците си.

Религиозният елемент винаги носи известна несигурност и опасност от подмяна тогава, когато държавата е поставена пред лесната възможност да се опита да заеме мястото на Църквата, за да придаде трансцендентен смисъл и значение на своята власт. Такава подмяна води до ограничаване на свободата на човека, до тоталитаризъм, възможно е дори в някои държави да доведе и до „нравствена полиция“[42].

Възгледът на професор Пашев за изграждането на идеално общество от добри хора също не кореспондира с целта на човешкия живот, тъй като християнинът се съчетава със Самия Христос и целта му не е да стане добър гражданин, а да се богоуподоби: „Постигането на тази цел става не чрез съобразяване с естественото или позитивното право, а чрез пазене на заповедите, които превъзхождат всяко право“. Християните „… се подчиняват на определени закони и със своя живот побеждават законите“[43].

Следва…(виж тук).

_______________________________________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 21 (26), нова серия, с. 112-135,  Пловдивско университетско издателство „Паисий Хилендарски“, Пловдив 2025. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя“ (Матей 11:58).

[2]. Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2. С., „Омофор“, 2013, с. 370.

[3]. Пак там, с. 367-368.

[4]. Киров, Д., Нушев, К. Социалната мисия на Българската православна църква. С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2007, с. 167.

[5]. Социалните си възгледи професор Ганчо Пашев развива главно в следните свои изследвания: Обществено-политическите въззрения на Търновския митрополит Климент Браницки (Васил Друмев) от 1911 година; Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа (1928 година); Нравственото учение на Иисуса Христа (1932 година); Съвременните социални задачи на Българската православна църква (1933 година); Царството Божие (1935 година); Етичната държава (1938 година); Собствеността в светлината на християнската нравственост (1940 година); Нравствените основи на обществеността, ч. 1-2 (1941 година); Християнската общественост според възгледите на Търновския митрополит Климент (Васил Друмев) от 1947 година; Служението на ближния като основен принцип на християнския живот (1956 година).

[6]. Нушев, К. Лицата на богословието в България – професор Ганчо Пашев (Професор Ганчо Пашев и неговото църковно-академично дело за изграждане на православното християнско учение за нравствеността в българската богословска наука) – В: Добротолюбие [https://dobrotoliubie.com/2022/11/25/лицата-на богословието-в-българия-про-2].

[7]. Киров, Д., Нушев К. Социалната мисия…, с. 105.

[8]. Нушев, К. Лицата на богословието в България – професор Ганчо Пашев…

[9]. Владиков, Н. Отношенията църква-общество в богословското творчество на професор протопрезвитер Стефан Цанков и професор Ганчо Пашев, Велико Търново, 2019 година (дисертационен труд), с. 19.

[10]. Пашев, Г. Обществено-политическите въззрения на Търновския митрополит Климент Браницкий (Друмев). С., 1911, с. 4.

[11]. Пак там, с. 5.

[12]. Пашев, Г. Християнската общественост според възгледите на Търновския митрополит Климент (Васил Друмев) (принос към началата на християнската социология). С., 1947, с. 18.

[13]. Пашев, Г. Обществено-политическите въззрения…, с. 6.

[14]. Пак там, с. 7.

[15]. Пашев, Г. Етичната държава.//ГСУ-Бф, т. XV, 1937-1938, С., 1938, с. 10-11. „Като обусловят процеса на оформянето на живота на хората в държавата, тия, присъщи тям начала, укрепват и се развиват именно при и в държавата. И ако е необходима аналогия, която, наистина, не покрива напълно понятието държава, но сочи на нейната вътрешна същина, ние бихме могли да я намерим в понятието лице, личност, с която най-високо се характеризира човек“.

[16]. Пашев, Г. Обществено-политическите въззрения…, с. 8

[17]. Пак там, с. 10.

[18]. Пашев, Г. Християнската общественост според възгледите…, с. 23.

[19]. Пашев, Г. Етичната държава, с. 65, 66, 67.

[20]. Пак там, с. 65-66. „И ако трябва да се подири основата и жизнения център на всичко това, което се явява като идеал и като план на действие в делото на гражданското възпитание на рода и в устройството на държавата – ние не можем да я намерим било в мирогледа, било в творчеството, било в обществено-политическата дейност на митрополита Климента извън християнската нравственост. Както в своята по-раншна художествена, научна и педагогическа дейност, тъй и сега той поставя в основата на личния, обществения и държавния живот нравственото начало, но не изолирано, а всякога ослонено и вдъхновено от вярата, от религиозното чувство и съзнание. У епископа Климента това е неотстранимо съчетание на вяра и нравственост и само в тяхната съгласувана съчетаност може да се гради животът. Поради това у него и за него българската държава и българската църква са тясно сплетени и съществено необходими една за друга, неделими по вътрешна родствена връзка една от друга. А това именно тъй тясно съчетание на държава и църква е извор, от една страна на нравствени сили и ценности, а от друга – основание за целокупното и неделимо свързване на българския народ в едно духовно национално цяло в тия тежки исторически моменти, когато той не е обединен в едно политическо цяло. Екстериториалността на българската православна църква е туй мощно духовно нравствено и външно правно крило, което прибира под себе си, за да ги съгрее и ръководи, всички чеда на българския народ, духовно хранилище на най-високите негови идеали, както и на неговото минало – основа за бъдеще творческо развитие“.

[21]. Пашев, Г. Християнската общественост според възгледите…, с. 29. Вж. също с. 26, 27, 28, където Пашев описва нравственото основание на този закон.

[22]. Пак там, с. 30. „От историята можем да установим, че строгостта на Закона за Божията правда често постига не тези, които са виновни, които са причинявали злото, а съвсем неповинни хора. За грешките на дедите, прадедите или бащите страдат синовете, потомците, които нямат никаква вина“.

[23]. Пак там, с. 71. В основата на естествените начала на нравствеността е поставен човекът като „Образ и Подобие Божие“. Пак там Ганчо Пашев определя митрополит Климент като основоположник на християнската социология.

[24]. Пак там, с. 44.

[25]. Пак там, с. 55.

[26]. Пак там, с. 73.

[27]. Пашев, Г. Нравственото учение на Иисуса Христа, С.: Придворна печатница, 1932, с. 107.

[28]. Пашев, Г. Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа. С., 1928, с. 191-192. „От само себе си следва, че основата върху която Иисус Христос гради социалното устройство на живота в неговата цялост и пълнота, е вътрешна, духовна, а не външна, формална. Трябва подготвяне на вътрешни, душевни преврати и прераждания, за да дадат те, по също такъв вътрешен път, и израз на външните отношения. Трябва да се създадат добри хора, за да могат да се изградят добри обществени отношения. По пътя на това постепенно превъзпитание и осъществяване на идеала, като помощни, възпитаващи средства и фактори на въздействия върху живота, и като средства за премахване на резките отличия, неравенства и неправди в живота се явява милостинята, благотворителността. Тя има две страни: облекчава страданията на другите и подготвя човека към отричане от материалното, към освобождаване на духа от робството му, за да го направи способен към нови, по-висши форми на обществени, икономически и други отношения“.

[29]. Вж. Владиков, Н. Цит. съч., с. 155-156.

[30]. Пашев, Г. Нравственото учение на Иисуса Христа, с. 134. Същата идея е заложена и във възгледите на митрополит Климен (Друмев) според „Християнската общественост според възгледите на Търновския митрополит Климент (Друмев)“.

[31]. Пашев, Г. Етичната държава, с. 3.

[32]. Пак там, с. 49.

[33]. Пак там.

[34]. Пак там, с. 21. „Кумирът на нацията, групата, колективитета са новите идеали, които обхващат духовните и нравствени сили на новия човек и той се готви да бъде техен верен защитник и изразител… Духовните и нравствени сили на новия човек са повече впрегнати в едно дело, което може да руши, да унищожава, отколкото да гради добри и справедливи международни отношения. Недоверието и враждата, омразата и стихийната сила на разрушението са новите идеали на новия човек“.

[35]. Вж. Пашев, Г. Православно-християнско учение за нравствеността, Т. 1. С.: Придворна печатница „Hofbuchdruckerei“, 1939, с. 531-544.

[36]. Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2, с. 354.

[37]. Пашев, Г. Етичната държава, с. 49.

[38]. Манздаридис, Г. Християнска етика. Т. 2, с. 353-354.

[39]. Пашев, Г. Етичната държава, с. 12.

[40]. Киров, Д., Нушев, К. Цит. съч., с. 103: „Картината на българската църковно-обществена реалност била съпоставяна с тази в Русия, където църквата в края на 19-ти и началото на 20-ти век била силна, с развита богословска наука, образователна и социална мисия и висок авторитет сред народа“.

[41]. Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2, с. 354.

[42]. В държави със силно залегнал „религиозен елемент“ е възможно да се достигне до абсурда на така наречената „нравствена полиция“ или „центрове за превъзпитание“ като например в държавата Иран (към настоящия момент те са премахнати).

[43]. Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. 2, с. 356.

Изображения: авторът Ренета Трифонова и професор Ганчо Пашев (1885-1962). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h0Y