Иван Снeгаров
У нас много се е писало и говорило за богомилството. Не само българският историк се интересува от него, а и българският общественик. То буди не само чисто научен интерес, а и политико-социален. Както през време на църковната борба вниманието на народните дейци било насочено към историята, гледайки на нея като на арсенал, отдето могли да добиват оръжие за сразяване софистиката на Фенер, така и в по-ново време ратниците за известни политически и социални идеали често обръщат поглед към петвековното движение между българския народ, наричано богомилство, дирейки в него подкрепа на своите възгледи. С тия практически интереси, които буди богомилството, се обяснява фактът, че даже хора на науката са били увличани от неговата външна грандиозност и са допускали не дотам научни изводи.
Тук ще засегнем накратко следните три въпроса: 1) причини и условия за поява на богомилството, 2) неговата същност и учение и 3) какво е неговото значение.
Както всяко историческо явление, така и богомилството се появило в България не ненадейно, а било подготвяно от ред предходни нему явления. Както е известно, покръстването на нашите прадеди-прабългарите, при княз Борис в 865 година, не се свършило тихо и мирно, а е предизвикало голям болярски бунт, който бил потушен кръвопролитно. След това събитие, не всички искрено приели християнството. Според съобщението на българския преводач на Манасиевия летопис, едни се покръстили „волеiя“ (доброволно), а други инуждеiя“ (по принуждение). Покръстените насила – тайно или явно, според момента – са пазели предишната си езическа вяpa и, естествено, внушавали своята омраза към християнството и на децата си. Една година не била минала след кървавата разправа с антихристиянската прабългарска партия и княз Борис е питал папа Николай I, как да постъпи с ония, които отказвали да приемат християнството и се покланяли на идоли. Не се знае, дали княз Борис е прибягнал до насилие, от което го отклонявал папа Николай, върху ония, които искали да си останат езичници; но, по всяка вероятност, той е действал по препоръчвания от папата метод: увещание и убеждение в превъзходството на християнството, както за това може да се заключи от факта, че той е полагал големи грижи за разпространение на християнството чрез проповед и писменост. Обаче, въпреки неимоверния духовен подем, създаден от Борис и неговия приемник Симеон, подем, от който идва във възторг старобългарският поет презвитер (после епископ) Константин, езичници е имало в някои места и при Симеон. Симеоновият съвременник Иоан Екзарх говори за съществуването на капища между неговите сънародици, които, макар че им било проповядвано християнството, са упорствали в своето вярване, че идолите са живи. Може би, в силния си стремеж да просвети цялата страна, цар Симеон е обявил с указ езичеството за непозволена религия в своята държава и при сина му, цар Петър, не ще да е имало вече явни езичници. При все това християнството било повърхностно възприето, то оставало по-скоро една външна форма, под която простият народ е продължавал да живее с езическите си представи и обичаи. Езическата митология и космогония са оставали съществени основи на народния мироглед. Това смешение или синкретизъм на християнство и езичество най-първо и конкретно се изразило в приспособление на християнските празници към езическите и на християнските светии към езическите божества, тоест и в България се е извършил същият процес, който е станал и в Рим, Византия и други народи, когато приели християнството. Така у народа се съчетали езически обичаи и обреди с някои християнски традиции като Коледа, Нова година, Гергьовден, Еньовден, Иеремиевден, Илинден; или се съчетали езически вярвания с християнския календар (вълчи, миши празници); или пък били съединени езически вярвания с християнски обреди (курбан, оброчище). За подобен симбиоз на езически и християнски елементи у българския народ ясно говорят паметниците от X-ти век. Тъй в една от своите беседи епископ Константин предпазва слушателите си от „бесовски“ зрелища и песни. В тъй наречения завет на св. Иван Рилски също се говори за езически обичаи и лоши нрави у българите. „Люди новопросвещенныи – се казва там – своего единокровнаго народа утвърждайте в вере наказуите их оставляти нелепыя iазыческiя и злiя нравы, которыя еще и по прiятiи стыя веры съдържать.“ Презвитер Козма осъжда съвременниците си, че пеели на веселби „бесовски“ песни и вярвали в срещи, сънища и във всяко „сатанинско“ учение.
По всичко изглежда, че този исторически процес е неизбeжен в развитието на всеки народ, и предназначението на църквата е именно да работи за неговото по-скорошно завършване и за очистването на народния мироглед и мироусет от езически наслоения. Така са схващали своята задача духовно-обществените деятели от Борисово-Симеоновата епоха, ала, за съжаление, извършеното от тях не било продължено от приемниците им със същия ентусиазъм, с който тe действали, за да прониквала новата вяра все по-дълбоко в народната душа. Тоя духовно-социален процес може да се уподоби на един болезнен физиологически процес, който се състои в борба между здравите кръвни телца и разложителните агенти, микробите. Задачата на лекаря е да усилва съпротивителната сила или боевата мощ на кръвните телца чрез лекарства или чрез инжекции. Също така било и в настоящия случай с българския народ. Новосъздаденото в него смътно психическо състояние, което обикновено се именува двоеверие, не трябвало да се оставя в статично състояние, в покой, а трябвало да се държи в кинетическо състояние, в движение, за да можели кръвните телца на християнската вяра, сиреч християнските идеи, да унищожат езическите микроби в българската душа. За постигане на това, необходимо било постоянно да се възбужда или, на медицински език казано, да се инжектира съзнанието на новопросветения народ с чиста християнска мисъл. Обаче лекарят сам бил болен: интелигенцията, която се състояла главно от духовенството, е бездействала и с несъответния на званието си живот е съдействала, народът да се утвърждава в двоеверието си и да го чувства като нормално състояние. Презвитер Козма открито вини за това съвременното си духовенство. „А откъде се ражда всичко това? – с горест се провиква той, – не е ли явно, че е от нечетенето книги и от иерейската леност? … Откъде идат тези вълци, зли псета – еретическите учения? Не от пастирската ли леност и невежество? Откъде са разбойниците и крадците, сиреч греховете, и неправдите? Не е ли от това, че епископите не поучават?“ Двоеверието било голяма спънка за религиозно-нравственото развитие на българския народ. Преди всичко, според известията на презвитер Козма, народът не бил твърде привързан към църквата, увличал се от странното и суеверното. „Мнозина – казва той – повече обичат да се стичат на игри, отколкото в църква; повече обичат басните и приказките, отколкото книгите“, сирeч Свещеното Писание и други духовни книги. Но и този, който отивал в църква, не стоял благоговейно, а „умът му – казва презвитер Козма – скита навън или мисли за непристойни неща“. Изобщо съвременникът ни представя народа груб, суров и невъздържан. Пороците, от които страдали болярите и духовенството, не били чужди и на простите българи. Те пиели много вино на сватби, сборове и други веселби. Пиянството ще да е било доста разпространено, та презвитер Козма заплашва, че не са християни ония, които пият вино и обичат танци и бесовски песни“. Имало развратни мъже и жени. Изобщо развалата била обхванала повече или по-малко всички слоеве на българското общество, та презвитер Козма в своята молитва към Бога счита войните и бедствията, които тогава сполетявали България, Божие наказание за неходене по Божия закон и покъртно се провиква: „Всички се отклонихме от Тебе (Боже): едни в еретичество, други в убийства, други в кражби, други в блудство, други в клевети и братска ненавист, други в гордост и леност, други в пиянство, в беззаконни игри и други грехове, от които се отрекохме в светото кръщение. Лъжем и тънем в неправди. Работим повече за търбуха, отколкото за Тебе, оставихме небесното и клоним към земното“. На презвитер Козма се виждало злото толкова голямо, че страданията от войните, които разорявали България, са били несъразмерни с греховете на хората, а израз на Божията милост. „Ако би ни възнаграждавал Бог – казва той – според делата ни, то огън би ни изгорил или вода би ни заляла, както е казал Давид“.
Този духовен упадък, това низко религиозно-нравствено състояние на българското общество било добра почва, за да се появи и бързо разпространи едно противоцърковно учение като богомилската ерес. Ако анализираме тази почва, или с други думи, ако диференцираме известните нам благоприятни за тази ерес условия, то, според нас, те са били от двояко естество: 1) психологически и 2) социаликономически. Богомилството от една страна се явява по-нататъшно развитие на ония религиозни идеи, които се носели из Балканския полуостров и частно из България, а от друга страна – и крайна реакция срещу обществените и църковните недъзи. Казваме „крайна реакция“, защото имало е и легална, умерена реакция (в пределите на църквата), представител на която се явявал презвитер Козма. И двата вида обществена реакция се зародили у ония духовни лица, които са имали по-остро нравствено чувство – с тая само разлика, че богомилството е намерило много привърженици между простия народ и поради това е придобивало характер на народно движение; а умерената реакция едва ли е излизала вън от клира. По такъв начин богомилството се явявало едно религиозно-социално движение: религиозно по своята метафизика, социално по своя обществено-преобразователен дух.
***
Религиозните елементи, от които се развило богомилството като мироглед, са били разнородни. Тези елементи се намирали и виреели в България много време преди появата на богомилството. Още след покръстването на българите в България са дошли разни проповедници, очевидно, съблазнени от религиозната непросветеност на новопокръстения народ. Tе предавали Христовото учение неправилно. Между тях е имало и арменци, които ще да са били или монофизити, или арменски павликяни. При това към 870 година в България е проповядвал манихейската ерес някой си Сантаварин. Понеже в IX-ти век манихейството вече било известно под името „павликянство“, то трябва да се мисли, че казаният Сантаварин бил павликянски пропагандатор (мисионер). Той ще да е дошъл, по всяка вероятност, от пловдивските арменосирийски колонисти, които, намирайки се на самата българовизантийска граница, са влизали в търговски и политически сношения с българите и разпространявали своето учение между тях. Изобщо пловдивските павликяни са били постоянно огнище на противоправославна пропаганда в България, защото те са представлявали една компактна маса, която била започнала да живее в съседство с България още от половината на VIII-ми век, сиреч цял век до покръстването на българите. Най-напред е преселил от Азия колонисти в Тракия византийският император Константин Копроним в 775 година. Те са били арменци от Теодосиопол (сега Ерзерум) и сирийци от град Мелитина (Мала Азия). Приемникът на Константин Копроним, Лъв IV хазаринът, също е преселил в 778 година сирийци от северна Сирия. Задължени да пазят границата от български нападения, тези колонисти са били оставени свободни да изповядват вярата си. По-късно и покорителят на Източното българско царство – Иоан Цимисхий е преселил, все в Пловдивско, много павликяни от Ефрат. Между арменосирийските колонисти в Тракия е имало, освен павликяни, още и монофизити, а по-сетне и масалиани (по гръцки – евхити и по старобългарски молитвьницы), център на които била първом Сирия, а после се разпространили в Армения и Мала Азия. Няма съмнение, че с течение на времето, отъ Тракия арменци монофизити и павликяни могли да се заселят и в други близки или по-далечни места – все между българското население. Всички тези неправославни общини в Тракия и други български земи са влияели за появата на противоцърковно българско движение, обаче най-силно влияние е имала павликянската пропаганда. Против павликяните под името „манихеи“ вече говори българският книжовник от Симеоновия кръжок Иоан Екзарх в своя бележит труд „Шестоднев“. Особеното влияние на павликянската ерес върху богомилството изпъква от голямото идейно сродство между тези две еретически учения не само в идейната основа (манихейско-дуалистична), а и в разкритието на последната.
Доколко павликянството е било разпространено в България при Борис и Симеон няма известия, но трябва да се допусне, че то е упражнявало влияние върху любознателните умове особено със своята своебразна сотириология (с учението си за спасението на човека) и с отрицателното си отношение към православната иерархия, която – поради това, че дълги години е била инородна (гръцка) и поради социално-икономическата разлика между нея и паството – е възбуждала неразположение към себе си в някои български народни среди. Християнството, като религия на изкуплението, несъмнено е възбудило в едни или други българи интерес към въпроса за земните страдания. Вълнувал ги твърде жизненият по своето действие, макар и метафизичен, отвлечен по своята същност, въпрос: защо съществува злото, когато Бог е всемогъщ и всеблаг? Поне презвитеръ Козма ясно съобщава, че от подобен въпрос се е вълнувало съвременното му българско общество (от втората половина на X-ти век). «Слушаме – казва той – мнозина от нашите (разбира православните) да казват: защо Бог позволява на дявола да напада хората?“ (курсива наш)
Това смущение на религиозното съзнание у православните, разбира се, би било смекчено, ако тогавашната интелигенция, духовенството, не се ленело, а се стараело да изяснява въпроса пред народа и ако със своя добродетелен живот е изтъквало и внушавало, че е възможно да се побеждава дяволът. Обаче при духовенство, което е спомагало за нарастване на социалното зло, и при болярство, което е поддържало обществените неправди, нравственото смущение на хората от силата на злото (дявола) се усилвало и се създавало у тях благоприятно настроение за възприемане и на неправославно учение за произхода на злото или, както тогава се изразявали, за силата на дявола. А такова учение било павликянството. Някои мислят, че павликянското дуалистично учение е допадало на простите българи, защото техните езически вярвания, които не са били напълно изкоренени след приемането на християнството и, наистина, са представлявали един вид тор за противоцърковни идеи, са имали дуалистичен характер, тоест българските славяни-езичници са вярвали в два бога: добър и зъл. Обаче няма защо да отиваме толкова далече в предположенията си, за да открием идейните причини за успеха на дуалистичното учение в България, понеже ние не знаем нищо положително за строг дуализъм в славянските езически вярвания. Напротив, манихейско-богомилският песимизъм не е бил свойствен на племенния дух нито на прабългарите, които по любов към земно владичество и по войнственост са приличали на древните римляни, нито на свободолюбивите и предприемчиви балкански славяни. Ние мислим, че християнската демонология била достатъчно близка основа, за да приемел един непросветен християнин усилено разпространяваното неправилно учение за отношенията между доброто и злото (Бога и демона). И смело може да се твърди, че такова учение (във форма на павликянство или богомилство) е будело обществен интерес най-вече тогава, когато въпросът за изкусителната дейност на дявола е тревожел религиозната съвест на хората. За времето преди презвитер Козма нямаме сведения, дали и доколко бил изострен този въпрос: при все това има основание да се допусне, че и при цар Петър (927-969), когато дуалистичното учение взело бързо да се разпространява в България, недоумението на религиозните хора по въпроса за дявола ще да е било силно. С това може да се обясни фактът, че в царуването на Петър е изчезнал творческият оптимизъм във времето на цар Симеон и се появил обезплодяващ песимизъм, който се изразявал в бягство от света или в богомилско пуританство – или с други думи: в правоверен и сектантски мистицизъм.
Павликянството, което и преди цар Петър е прониквало като тиха вода в българските обществени слоеве, не могло да остане нефилтрирано или поне непроменено. Под влияние на християнската демонология, неговият манихейски дуализъм постепенно бил смекчаван в съзнанието на българските му привърженици. От друга страна мистицизмът,който е обхващал тогавашното българско общество, бил стихия, която също така е налагала изменение на павликянството. Кога точно в X-ти век павликянството се появило в своята българска преработка, не може да се установи. Първото известие за появата на дуалистичната ерес или павликянството в България в измененаформа е отговорът (нератиран) на цариградския патриарх Теофилакт (светителствал от месец февруари 933 година до 27 февруари 956 година) до българския цар Петър, когото упътва как да постъпи с привържениците на тази ерес. По въпроса за ереста, която взела да смущава България, били разменени по две писма между цар Петър и патриарх Теофилакт, но засега е известно само второто писмо на Теофилакт. В това писмо ереста се представя като новопоявена, но няма свое название и затова не може да се каже под какво име тогава била известна тя между българите. Изглежда, поп Богомил, по чието име се нарича ереста, още не бил се явил.
Според кратките указания на патриарх Теофилакт, българските еретици учели и вярвали, че: 1) съществуват две начала: добро и зло, или творец на светлината и творец на тъмнината. Първият е създал духовния свят, а вторият – видимия свят (в това число човека и животните); 2) творец на тъмнината е дяволът (сатаната), който също е създател и владетел на материята и целия видим свят заедно с човешките тела; 3) Моисеевият закон и пророците не са от добрия Бог: 4) размножаването на хората е закон на дявола, а не на Бога и затова българските еретици са отхвърляли законния брак; 5) Христос е имал привидно, а не действително човешко тяло; 6) оттук кръстната Христова смърт и възкресение са били призрачни; 7) българските еретици са отхвърляли тайнството Евхаристия; 8) св. Богородица не била Мария, дъщерята на Иоаким и Ана, а вишният Иерусалим, в който Христос е влязъл и от който е излязъл.
Този вид, в който патриарх Теофилакт представя учението на българските дуалисти, трябва да се смята за първа фаза на богомилството. В тази си фаза богомилството било една разновидност на павликянството, от което се различавало главно по въпроса за брака и отчасти за твореца на видимия свят. Павликянството е почитало брака, но пък манихейството, чието видоизменение е павликянството, го отричало. Оттук някои могат да мислят, че идеята за греховността на брака в българския дуализъм е манихейско влияние, обаче това не може да се докаже, пък и мъчно може да се приеме такова предположение, защото в X-ти век манихейството, в своя древен вид, не е съществувало нито в Европа, нито в предна Азия и било известно тогава само под формата и името на павликянството. Затова ние сме склонни да мислим, че идеята за греховността на брака била вмъкната в павликянската идеология от нейните адепти-българи, или под влияние на модния тогава мистицизъм във Византия и България, или пък бил техен самостоен логически извод от основния павликянски догмат, че материята, плътта, като творение на дявола, е вместилище на злото начало. Също така и идеята на българския дуализъм, че дяволът е творец на видимия свят, макар и манихейско-павликянска по своята същност, се е оформила под влияние на християнската демонология.
Пита се: българските дуалисти как си представлявали дявола: досущ ли в манихейско-павликянски смисъл, сиреч като напълно независима от добрия Бог мирова творческа сила, или се доближавали до християнското понятие? Патриарх Теофилакт, за съжаление, не дава никакви изяснения, може би, защото в тоя момент, когато той е писал писмото си до цар Петър, този пункт не е бил ясен за самите български еретици. Но самото название „дявол“ за злото начало наместо павликянското „димиург“, като че ли ни подсказва, че българските дуалисти не били склонни да допущат, какво тъмната мирова сила, дяволът, е напълно неограничена, вечно враждуваща против Бога и никога непобедима сила.
Както и да е, към половината на X-ти век пред насъ се явява, въз основа на павликянството, особен вид българска дуалистична ересь. Всички усилия на цар Петър, съгласно съветите на цариградския патриарх Теофилакт, да я омаломощи и унищожи са дали обратен резултат: тя все повече се разширявала, като се развивало и учението ѝ. От водителите на това голямо религиозно движение при цар Петър е известен само поп Богомил. Презвитер Козма го представя за пръв проповедник на ереста в България, но, както по-рано изтъкнахме, ереста въ недостатъчно развита форма е съществувала и преди него. Думите на презвитер Козма трябва да се разбират не в смисъл, че поп Богомил бил основател на ереста, а в смисъл, че той е доразвилнейното учение, като построил от последното цяла религиозно-социална система, организирал е своит последователи в общини и бил най-енергичниятъ разпространител на ереста. Поради тази му именно дейност православните са нарекли ереста по неговото име богомнлство. Подробни сведения за личността, живота и дейността на поп Богомил нямаме. Знае се само това, че той е живял и действал във времето на българския цар Петър и че първоначално бил православен свещеник. Като свещеник, поп Богомил, несъмнено, бил грамотен човек. Според някои апокрифни творения, той бил и писател, което е твърде вероятно, като се вземе предвид, че богомилството било разпространявано не само чрез устна проповед, а и чрез книги. Обаче не бива да отиваме толкова далече в догадките си, както правят някои незачитащи християнството и православието, че поп Богомил бил велик български ум, едва ли не гений! По образование той е стоял много по долу от предишнитe духовнообществени дейци (Климент, Наум, епископ Константин, Иоан Екзарх, Григорий, Черноризеъ Храбър), даже и от презвитер Козма. Фантастичният елемент в неговата космогония показва, че поп Богомил бил начетен в павликянски книги, но нямал богословско-философски познания и имал наивен ум. При все това трябва да се признае, че като личност той се издигал над простата маса и над другите съвременни нему ересоучители в България. Той, изглежда, бил човек със смел и независим дух, силна воля, остро нравствено чувство, пламенно-мистична душа, с копнеж за хармония между живота и християнството. Даже може да се каже, че той се интересувал повече от нравственитe въпроси, отколкото от догматичните; той билъ по-скоро моралист, отколкото метафизик и в процеса на образуването на неговия мироглед първен ще да се оформявали етическите положения, та после догматическите, необходими като тяхнa логическа предпоставка. Това негово тежнение към етически размишления се определяло както от туй, че тогавашното българско общество се вълнувало от проклетия въпрос за съсяществуването на Бога и дявола и било разяждано от пороци, така и от принизеното му положение като прост свещеник пред могжщите и охолни свои началници.
Рязкото противоречие между живота на висшето българско съсловие (светско и духовно) и Христовото учение за смирение и нестяжателност, несъмнено, силно е дразнело чувствителната му душа и го изпълвало с омраза към властимащите. Той ще да ги изобличавал, както по-сетне презвитер Козма, още преди да се отметне от православната църква и, може би, за това свое опозиционно поведение той бил подлаган на епитимии, та в своето озлобление, усилвано и от революционното политическо брожение в България, той е излязъл открито против целия строй на Православната църква и нейните крепители – цар и боляри. Дуалистичната ерес, която тогава е смущавала Българската църква, тъкмо е съответсвала на неговото бунтовно настроение. И той всецяло е отдал душата си на нея, като се опитал да сближи догматиката ѝ с християнския мироглед, защото той е копнеел за първобитното християнство и е имал за цел да привлече към своето учение българския народ и да измести Православната църква в своето отечество.
От казаното можем да направим заключение, че богомилството, като обществено движение, се явило като реакция против разпуснатите нрави и социалното безправие.
Следва…(виж тук).
_______________________________________________________________
*Публикувано в Българска историческа библиотека, том III, с. 56-75, 1928. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и се обнародва според съвременния правопис.
Настоящата статия представя богомилството от църковно-историческо гледище. Понеже към същността и значението на богомилството се проявява у нас голям интерес „Българска историческа библиотека“ ще даде по-нататък място и на други възгледи по въпроса (От редакцията на Българска историческа библиотека).
Изображение: авторът Иван Снегаров (1882-1971). Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h6E
