Костадин Нушев

2.2. Богомилството като антицърковно и антифеодално движение

През втората половина на ХХ-ти век в официалната историография започват да се засилват акцентите върху антицърковния и антифеодален характер на идеологията на богомилите и фокусът на изследванията постепенно се измества от сферата на богословието и църковно-догматическата проблематика към една подчертано културно-историческа и социално-политическа трактовка в анализа и оценката на движението на богомилите. Чрез един сравнителен анализ на това дуалистично и нео-манихейско движение на българска почва се търсят  неговите аналози – предшественици и следовници както във Византия, така и в Западна Европа. Акцентира се на безспорната връзка с павликянството и влиянието върху катарите и албигойците на запад в Италия и Франция. или изгаряне на клади.

Още през първата половина на ХХ-ти век – в периода преди налагане на официалната марксистка историография в Бългаия, имаме едно паралелно на официалната църковна и научна академична мисъл развитие на една по-популярна версия и литература за богомилите също в двете основни направления – на социализма и на езотеризма (Иван Клинчаров, Петър Дънов). Тази популярна литература по темата за богомилите започва да се характеризира все повече с един по-силно изразен романтичен привкус, повлиян от литературните изследвания за албигойците и провансалската лирика в Южна Франция, поезията и естетиката на ренесансовите движение в Западна Европа и реформационните движения в Германия и Англия. Така тези културологични и филологични опити за исторически реконструкции и интерпретации на историята и доктрината на дуалистичните ереси започва да разглежда богомилите и представителите на западните средновековни ереси от типа на катаризма като едни „програсивни“, антифеодални и социални реформатори на съществуващия църковен и обществен порядък на живота и политическия ред. Така постепенно възниква митологемата за дуалистите, които макар да отричат всяко изкуство и материална култура в областта на изкуството, култа и църковния живот, но упорито биват представяни от различни автори като предшественици на ренесансовите и хуманистични реформационни движения в зората на Новото време, на индивидуализма и рационализма на Просвещението или на феминизма и правата на жените от по-ново време[18].

Тези именно бродещи проповедници и предвестници на социалните и културни промени на Запад се търсят и посочват от много автори предимно в лицето на катарите и албигойците, но се набляга с известна патриотична гордост, че това учение е пренесено от българските богомили и значи те са проводниците на модерното и прогресивно движение в цяла Европа и целия западен цивилизован свят. Такива патетични нотки и свръхинтерпретации започват да се срещат все по-често както в научните изследвания (Вера Мутафчиева), така и в по-популярната литература за богомилите през втората половина на ХХ-ти век. При това интерпретациите за дуалистичното учение на богомилството започва все повече да се фокусира не толкова върху религиозно-философските и космологични основи на светогледа, върху метафизичните възгледи и догматически основания, които са в категоричен разрез с Християнството като отклонения от Православието и утвърдените етични норми на европейската цивилизация, а върху радикалния социален и политически прогресистки модел за социална организация на религиозните комуни и като предвестник на социалните реформаторски движения.

3. Влияние на богомилството в историята на българите и средновековната европейска култура

Въпреки гоненията, богомилите са важен културно-исторически феномен в европейската история и оставят значителен културен и духовен отпечатък върху други религиозни движения в средновековната европейска история. Те влияят върху формирането на поредица от други сходни на тях дуалистични и предреформаторски движения в Европа и представляват своеобразна ранна форма на съпротива срещу феодалната държавна и църковната власт. Богомилството е пример за това как едно религиозно движение може да възникне като реакция на социална несправедливост и да окаже значително влияние върху културния и духовния живот на множество общества.

Една от темите, свързани с появата и развитието на богомилството, е обвързана с появата и разпространението на християнската апокрифна книжнина, преведена на старобългарски език и по-специално с апокрифните и еретически – гностически и манихейски, писания, които се използват от богомилите. Съществуват ли чисто „богомилски“ апокрифи и отделни богомилски тайни книги и писания или дуалистите използват познатите още на гностиците и манихеите апокрифни писания[19]?

Познатите „богомилски книги“ („Енох“, „Йоаново апокрифно Евангелие“ (Тайна книга)[20], апокрифи за „Адам и Ева“ и апокрифни апокалиптични „видения“) и легенди са всъщност апокрифни старозаветни и новозаветни книги, разкази, легенди и предания, които са познати на Църквата от древни времена и те се оказват литературната и митологична основа за изграждане на религиозната и философска доктрина на богомилите на изток, а и на катарите и албигойците на запад. В известен смисъл може да се приеме една научна трактовка за „простонародния характер“ на апокрифната книжнина, както и за народния език и специфичната естетика и стилистика на апокрифите, които съдържат философията на дуалистичните движения, с което подготвят в известен смисъл някои културни процеси и по-късни ренесансови прояви в областта на литературата. Това е свързано преди всичко с преводите на говорим и народен език както на старобългарските апокрифи, така и на по-късните провансалски религиозни текстове на албигойците. В това се състои народния и демократичен характер на апокрифната литература, която използват дуалистичните християнски ереси в своята религиозна и молитвена практика. Но това влияние на дуализма върху литературата и изобразителното изкуство е периферно и второстепенно, а не основно и определящо в културния и обществения живот, защото дуалистичните ереси са по своята доктрина иконоборчески и не използват изобразителното изкуство като интегрален елемент от своята догматическа доктрина и литургична молитвена практика. Сърцевината на дуалистичната религия не е в литературната, стилистична или естетическата форма на техните апокрифи и религиозно-митологични текстове, а светогледния и религиозно-философски дуализъм. Естетическата форма на литературните и художествени текстове не е централен вероизповеден проблем на доктрината на богомилите. Богомилството, макар и като средновековна християнска ерес, е едно чисто дуалистично религиозно и метафизично учение, което се признава и не се отрича и от любителите на прогресистката (марксистка) теория или от почитателите на езотеричната интерпретация за богомилите. То е смущавало като антисоциално и антицърковно движение Християнството и Църквата най-вече чрез своето алтернативно и псевдохристиянско – гностическо и манихейско, двубожие и двуверие, с отказа за общуване и колаборация със земните власти и чрез светогледното отхвърляне на видимия свят като създание на мрака. С това именно нихилистично и песимистично отношение към видимия свят и Божието творение богомилството е отчуждавало определени групи от населението от обществения и културния живот, от държавата и стопанската дейност и е отделяло цели общности от духовния живот на Църквата и християнската култура през средните векове.

Естествено, че богомилското учение през вековете има последователи, ученици и имитатори, които използват един социално-психологически архетип и търсят подходящи начини за нагнетяване на напрежение и провокиране на „брожения сред народа“ срещу държавните власти. Поп Богомил е бил популярен проповедник и е адресирал реални религиозно-нравствени и актуални социални проблеми през призмата на Евангелската тематика и социална критика. Всеки, който иска да се доближи до образа на поп Богомил, би трябвало да познава добре Писанието и да може да критикува убедително „слугите на мамона“ първо сред своите господари като „слуги на злото“ и едва след това да спечели доверие и авторитет да „проповядва на народа“.

Постепенно в края на ХХ-ти век след краха на официалната марксистка историография и нейната интерпретация на богомилството като „класово“ и „антифеодално движение“ се премина в популярната литература към притъпяване или умишлено замъгляване на догматическия характер на тези гностико-дуалистични движения и характеристиката им като ереси, които се отклоняват от доктрината на Църквата и основните принципи на християнската нравственост, но продължи да преобладава, да се оформя и установява един по-скоро езотеричен и митологичен разказ с романтичен и идеалистичен, но нереалистичен подход към богомилите. В дискурса на хуманитарните науки и интерпретации остана фокуса спрямо техните социално-политически възгледи или културни особености, които се определят и оценяват като „прогресивни“, защото са антидържавни, антисоциални и антицърковни, но постепенно се прибави мистичната окултно-езотерична насока, подхранвана от теософските възгледи на дъновизма и други подобни парахристиянски учения в контекста на новите религиозни движения на ню-ейдж културата от края на ХХ-ти век.

Този дух на съвременната „езотерична“ интерпретация, който отчасти се подхранва от предходната антихристиянска и антицърковна интерпретация на богомилството като социално и антифеодално движение, подържано от марксистката историография, акцентира и днес на търсенето на някакъв прогресивен характер на дуалистичните ереси през Средновековието. Богомилите през последните години в масовата култура и на едно популярно равнище се разглеждат през призмата на един романтичен подход и чрез митологизиран разказ като прогресивно, социално – предреформационно и предренесансово явление, а интерпретациите за дуалистичната религиозна и метафизична доктрина на „българските еретици“ се представят по-скоро през оптиката на един екзотичен прочит в контекста на езотеризма и на различни други парахристиянски, парацърковни и окултно-теософски учения. Така богомилите постепенно придобиват в масовото съзнание и в интерпретациите на техните почитатели облика на едни реформатори и езотерици, които идват от миналото, но техните поклонници ги възприемат като съществуващи и в днешно време като дори някои ентусиазирани езотерици имат претенцията да се идентифицират с тях и да възраждат тяхното „тайно учение“ и днес.

Всички тези свръхинтерпретации водят след себе си, по думите на проф.  Георги Бакалов, до една характерна тенденция за „митологизация на българския еретизъм“, която в момента се разгръща в най-различни литературно-митологични и езотерични интерпретации на богомилството [21]. Тези алтернативни възгледи и теории за богомилите съжителстват паралелно с научната трактовка за появата, характера и историческото превъплъщение на дуализма в историята на България, балканските страни и Западна Европа, или преминават открито към алтернативните учения и светогледната парадигма на чисто окултните и ню ейдж нови религиозни движения от края на ХХ-ти и началото на ХХI-ви век.

На фона на тези предимно светски исторически, езотерични и социо-културни интерпретации е интересно да се запитаме къде е мястото в тази история на научните изследвания или популярни разкази за богомилите в България е богословската и църковно-историческа наука по темата? Къде, кака и защо се е загубила през ХХ-ти век църковната гледна точка за произхода и характера на богомилите и тяхното място в живота на Българската църква и в българската национална съдба? А на следващо място как се стига от марксистката трактовка за класовия характер на антифеодалното движение на богомилите до днешните, по-скоро популярни и романтични, възгледи за богомилството като прогресивно и ренесансово предреформаторско движение, което води до митологизиране на „българската ерес“ и нейното присъствие и значение в Европа? Как се стигна до това старата дуалистична средновековна ерес на богомилството, която е интерпретирана и като антифеодално движение от марксистката историография в духа на теорията за класовата борба през епохата на феодализма, да се прероди в днешно време като ново мистично, окултно и езотерично учение? Съществува ли съвременно богомилство и какво е точно това езотерично учение – ню ейдж мистично учение, което запазва своя гностико-дуалистичен характер, но претендира и за реформаторския социален потенциал и прогресивен характер в областта на духовната еволюция и посвещение на човечеството в прехода към „ново вселенско съзнание“ или опит за възраждане на старите предхристиянски дуалистични религиозни възгледи, познати на човечеството от манихейството и зороастризма?

4. По-важни изводи и заключение

Какви изводи можем да направим от този кратък обзор на различните интерпретации за историята и тенденциите към митологизиране на богомилството в миналото и днес и за богословско-систематичните изследвания по проблемите за богомилите? Богомилството е важен момент от историята и културата на България, за който хуманитарните науки на ХХ-ти век натрупват огромно познание, но за да разберем същността на това учение ни е необходимо да познаваме на първо място научните изследвания на православните духовници и богослови, сред които екзарх Стефан се очертава като основен авторитет. В своето докторско изследване като първо научен монографичен труд по темата за богомилите, а и в своята интерпретация за историята на Българската църква, той много пъти напомня, повтаря и интерпретира, и то през православна догматическа и богословско-етическа перспектива, тяхната доктрина, анализира и доразвива църковната гледна точка в много от своите свои исторически изследвания, и интерпретира темата в своите нравоучителни и поучителни слова и проповеди. Тези научни и официални църковни позиции са изразявани от екзарх Стефан при различни църковни поводи, официални събития или конгреси на българските учители и студентски празници.

4.1. Богословските изследвания за богомилите през ХХ-ти век

По един странен начин, или поради неблагоприятни обстоятелства, за нашата богословска и хуманитарна наука едно от първите богословски и църковни изследвания за богомилите в началото на 20-те години на ХХ-ти век остава непознато и неиздадено на български език и почти не оказва влияние върху оформянето и изграждането на научния дискурс и търсенията на други учени и изследователи в тази област. Докторската дисертация на Екзарх Стефан за богомилството и презвитер Козма, която той пише и издава на френски език в Швейцария, остава в архивите без да е отпечатана на български език в продължение почти на цяло едно столетие. Научното съчинение на Екзарх Стефан за богомилството, издадено на френски език в Лозана през  1920 година, остава през десетилетията на ХХ-ти век непознато за науката и широката общественост и не е издадено нито веднъж на български език през втората половина на ХХ-ти век. През годините от края на 40-те и началото на 50-те години самият Екзарх Стефан е имал намерения да го издаде в разширен и допълнен вариант на български език, но политическите събития не му позволяват да осъществи този свой замисъл. Неговите виждания за богомилството са намерили достойно място и в научния му труд за „Българската църква“, подготвен за печат през 1947 година и издаден едва през 2015 година. С този труд и монографията на академик Иван Дуйчев за свети Йоан Рилски и неговия манастир, отпечатана също през 1947 година завършва първия етап от научните изследвания за богомилството през ХХ-ти век.

Едва през 2012 година е отпечатано това допълнено и редактирано от него издание в български превод и чак сега то става достояние за съвременните български читатели. Богословските изследвания на Екзарх Стефан за богомилството и неговото присъствие в България и Европа през средновековния период достигат до българските читатели едва сега – през последното десетилетие, когато навлизат в нашата наука, но успоредно със засилващите се алтернативни езотерични и литературно-митологични интерпретации за богомилите. В търсенето на истината за „българската следа“ в историята на средновековните дуалистични учения и езотерични движения в миналото и днес можем само да се надяваме църковните и научни изследвания да се превърнат в предмет на по-сериозен интерес и критичен анализ както от съвременните български изследователи, така и от любознателните и просветени читатели, които да могат да разграничават историческата истина и художествената измислица за историята на това дуалистично учение в миналото и днес. Интерес представляват през този период на втората половина на ХХ-ти век по-скоро въпросите на разпространението на богомилските идеи на Запад и връзките на българските дуалисти с катарите в Северна Италия и албигойците в Южна Франция. Някои по-ранни изследвания в тази област с акцент върху социално-полотическото значение на богомилството (акад. Йордан Иванов, Петър Мутафчиев и Иван Клинчаров) са разработвани подробно от ново поколение изследователи като акад. Димитър Ангелов, проф. д-р Николай Кочев и редица други изследователи.

4.2. Промяна на акцентите от религия към социална политика

През втората половина на ХХ-ти век, както беше посочено, се засилва в научната литература социално-политическата интерпретация за богомилството като антифеодално, антицърковно и антидържавно учение, което поражда и широко народно движение на Балканите, във Византия и в Западна Европа. Макар сериозни изследователи в областта на богословието и църковната история като Димитрий Оболенски, а у нас академик проф. Иван Гошев, проф. Иван Панчовски, архим. Серафим Алексиев, проф. Тотю Коев и проф. Георги Бакалов да разкриват религиозно-философския и дуалистичен характер на богомилството като средновековна християнска ерес, в официалната наука от този период доминира марксистката идеологическа трактовка и акцентите се поставят предимно на антицърковния и антифеодален характер на средновековния еретизъм.

4.3. Езотерични интерпретации и митологизация на еретизма

През последните години тематиката за богомилството придоби една нова и по-различна трактовка и интерпретация, която предлага алтернативен прочит и подход като се отклонява от познатите църковно-исторически, академични или културно-политически наративи. Накратко казано в днешно време ние се натъкваме на поне две паралелни сюжетни линии и интерпретации за появата и историята на богомилите и богомилството, които бихме могли да определим като църковно-богословска и научно-историческа, от една страна, и на алтернативна литературно-митологична и езотерична интерпретация, от друга. Първата приема, че основател на богомилството в средновековна България, около средата на Х век по времето на цар Петър, е поп Богомил, а втората се придържа към литературните фикции на „богомилските легенди“ и художествени легенди и литературни измислици за Боян Магесникът като родоначалник и основател на богомилството като едно езотерично, мистично и тайно учение, свързано с манихейството и религията на източните персийски маги.

През последните години в някои интернет сайтове и онлайн издания, във връзка с отбелязване на датата на Бориловия събор срещу богомилите, свикан в столицата Търново през 1211 година и решенията от „Синодика“ за църковното осъждане на богомилството като манихейска ерес, се появява едно натрапчиво повтаряне и напомняне за наличието на някакво „проклятие на богомилите“. Проклятие, което, според основателя на окултното учение на „бялото братство“ Петър Дънов, „тегне над българския народ и българската държава“ като зла прокоба през вековете и до днес заради „гоненията“ и „изтреблението“ на богомилите от българските владетели през Средновековието. В тази особена гледна точка към богомилството и прокарваната връзка между средновековната дуалистична ерес и модерното езотерично и окултно учение на дъновизма има нещо много характерно и симптоматично за особеностите на съвременната чувствителност, отношение и масови представи, но и за налагащата се интерпретация към темата за богомилството в много популярни издания и неангажиращи публикации. Тези опити за нов прочит на историята на богомилството са показателни и за опитите да се установи някаква митологична представа за дуалистичната ерес и да се прокара мистична връзка между средновековната „българска ерес“ на богомилите и модерното теософско учение на Петър Дънов. Чрез едно разширително тълкуване на богомилството като езотерично и тайно антицърковно учение от типа на херметизма или мистичните течения на гностицизма се прави опит да се подмени историята и даже да се възроди самото богомилство в нов постмодерен вариант като се представя даже като съвременно езотерично учение в духа на новите религиозни движения и типичните ню ейдж култове от края на ХХ-ти и първата четвърт на ХХI-ви век?

Използвана литература

Презвитер Козма. Беседа против богомилите. С., 1942.

Archimandrite Stephane Gheorgieff. Les Bogomiles et Presbyter Cosma. Lausanne, 1920;

Екзарх Стефан. Богомилите и презвитер Козма. София, 2012.

Екзарх Стефан I Български. Българската църква. Пловдив, 2015.

Йордан Иванов. Богомилски книги и легенди. С., 2019.

Петър Мутафчиев. Поп Богомил и свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. – Философски преглед, 1934, №2, 97-112.

Иван Дуйчев. Духовният живот в българската държава след Покръстването. – В: Рилският светец и неговата обител. С.,1947,

Васил Киселков. Презвитер Козма. – в: Презвитер Козма. Беседа против богомилите. С., 1942.

Антон Глогов. Богомилското учение. – в: Тайни, учения и лечения на богомилите. С., 2016.

Лев Карсавин. Религиозность и ереси в ХII-ХIII веках. – в: Вестник Европы, 48, 1913.

Федор Успенский. История византийской империи. Расцвет (Комнины). Москва, 2011.

Иван Гошев. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и византийското литературно предание от IX до XIV век. – в: ГДА, Т. IV, 10, С.,1954.

Иван Панчовски. Пантеонът на древните славяни и митологията им. С., 1993.

Иван Клинчаров. Поп Богомил и неговото време. С., 2019.

Кръстина Гечева. Богомилството и неговото отражение в средновековна християнска Европа. Библиография. С.,2007.

Георги Бакалов. Отшелничество и богомилство. – в: Средновековие и съвременност. С., 2011.

Лев Гумилев. От Руси к России. Москва, 2018.

Радован Радиh. Византиjа и богумилство. Београд. 2015.

Фернан Ниел. Албигойци и катари. София, 2003.

Галина Иванова. Истинската история на богомилите. София, 2023.

____________________________________________________________

*Публикувано в https://svetodavec.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[18]. Срв. Иван Клинчаров. Поп Богомил и неговото време. С., 2019.

[19]. Богомилите използват каноничните евангелия и познават много добре свещения текст, но прилагат разширително и алегорично тълкувание на библейските текстове. Босненските богомили използват славянския текст на Евангелието според превода на Светите братя Кирил и Методий, а албигойците използват латинския текст на Евангелието според традицията на Vulgata, но под влияние на българските богомили през ХIII-ти век вече и превод на провансалски говорим език. – срв. Йордан Иванов. Богомилски книги и легенди. С., 2019.

[20]. Срв. Тайната книга на богомилите. – в: Тайни, учения и лечения на богомилите. С., 2016, с.143-150.

[21]. Георги Бакалов. Отшелничество и богомилство. – в: Средновековие и съвременност. С., 2011, с.431-438.

Изображения: авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h6b