Георги П. Царев

Никога християните от разделените изповедания не са чувствали толкова дълбоко вината си пред Бога и пред Църквата от разделението, както през наши дни. И никога желанието и стремежът към възстановяване на църковното единство в името на братството, мира, справедливостта и общочовешкия прогрес не са били толкова силни, както сега. Доказателство за това са зачестилите през последните десетилетия икуменически срещи и богословски разговори, на които се търсят пътища и начини за осъществяване на завещания от Господ Иисус идеал: да бъдем всички едно (Иоан 17:21).

Единството на Църквата не може да се постигне по пътя на външната организация и администрация. То е възможно само чрез постигане пълно единство във вярата. Поради това смятам, че постъпихме правилно, като определихме за тема на нашия разговор въпроса за изворите на вярата – Свещеното Писание и Свещеното Предание. Ако успеем правилно да разрешим този въпрос, надявам се, че това ще бъде добро начало по пътя към желаното от всички ни единство.

Като правя опит да изложа пред Вас православното разбиране за Свещеното Предание, не мисля, че ще мога да направя това в необходимата пълнота и точност. Надявам се обаче, че в хода на предстоящите искрени и доброжелателни разговори, водени в дух на евангелска любов, допуснатите празноти и неточности ще бъдат допълнени и изяснени.

Нашите разговори по въпроса за Свещеното Предание ще бъдат затруднени особено много от това, че както у нас – православните, така и у Вас – протестантите няма едно точно и пълно определение на понятието „предание“. Това налага и на нас, и на Вас да поработим сериозно и задълбочено за установяване на едно приемливо за всички ни определение на това понятие. Тази празнота са чувствали представителите на Първото всеправославно съвещание на остров Родос, като са включили в списъка на въпросите за бъдещия Всеправославен събор и въпроса за Свещеното Предание и са подчертали необходимостта да се определи смисъла и обема му.

Християните от всички вероизповедания сме съгласни в това, че извор на нашата вяра е Божественото Откровение. Поради това аз смятам, че по-правилно ще бъде да говорим не за „извори“, а за „извор“ на вярата.

Според учението на Православната църква единственият източник на вярата – Божественото Откровение – е предадено от Иисус Христос и светите апостоли на Църквата и тя го е запазила до днес в Свещеното Писание и в Свещеното Предание. Това учение споделя и Римокатолическата църква. Протестантите приемат също, че Свещеното Писание е Божествено Откровение, но не приемат като такова Свещеното Предание. Поради това от времето на Реформацията между Православната църква и реформираните църкви на Запад по въпроса за извора на вярата се явява съществено различие. Според протестантския възглед, изразен във „Формула на съгласието“ (Formula concordiae), „единствено правило и норма, според които трябва да съдим и оценяваме всички догмати и всички учители, са само пророческите и апостолските писания както на Стария, така и на Новия Завет [1]“, тоест само Свещеното Писание съдържа Божественото Откровение и само то е единствен и напълно достатъчен извор на вярата. Като отхвърлили Свещеното Предание, западните братя изгубили един основен критерий за оценка на религиозната истина и допуснали съществени отклонения както по отношение на основни истини на вероучението, така и по отношение на духовно-благодатния и организационния живот на древната Църква.

Пълното и завършено Божествено Откровение е дадено от Въплътилото се Слово (Евреи 1:1). Господ Иисус Христос предал на човеците словата, които Му дал Неговият Отец (Иоан 17:6, 8; 7:16). Известно е, че светите апостоли приели истините на вярата чрез устната проповед на своя Божествен Учител, Който през земния Си живот не е написал нито една дума. Те от своя страна разпространявали евангелското слово също само устно. Така че Божественото Откровение е прието от апостолската Църква посредством устното Предание. По своето съдържание то обхваща апостолската проповед в нейната пълнота. Следователно Свещеното Предание в широк смисъл съдържа в себе си цялото християнско богооткровено учение, независимо от това дали то е предадено на Църквата устно или чрез написани книги. Наистина някои от Христовите апостоли написали свещени книги, но в тях те не изложили всичко, което Иисус направил и учил през време на Своето обществено служение. Свети апостол и евангелист Иоан Богослов изрично подчертава в края на своето евангелие: „И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга“ (Иоан 20:30); „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (Иоан 21:25).

Повечето от светите апостоли не са писали свещени книги. Те разпространявали Божественото Откровение само устно. Някои от тях изпълнявали своята мисия между племена и народи, които изобщо нямали писменост на своя език. И това продължило доста време. Свети Ириней Лионски съобщава, че през негово време имало много племена, които научили и приели християнството не от книги и въпреки това живеели в „правда, чистота и мъдрост[2]“. Това те могли да научат само от Свещеното Предание.

В книга Деяния на светите апостоли свети евангелист Лука съобщава, че Възкръсналият Христос в продължение на четиридесет дена се явявал на Своите ученици и им говорел за Царството Божие (Деяния на светите апостоли 1:3). От казаното през време на тези явявання обаче свещените писатели записали твърде малко. Останалото предали на своите приемници устно.

Свети апостол Павел, който е написал най-много свещени книги, не е записал в тях всичкото Откровение, получено от Господ Иисус (Галатяни 1:12). В речта си пред ефеските пастири той привежда думи на Спасителя, които не са записани (ἄγραφα) от евангелистите: „по-блажено е да се дава, нежели да се взима“ (Деяния на светите апостоли 20:35). Несъмнено е, че той е могъл да научи тези думи само от устното Предание. Същият апостол на много места в посланията си съобщава определено и ясно, че на своите духовни чада устно е съобщил много повече от онова, което е записал. Коринтските християни например той похвалява за това, че държат преданията тъй, както им ги е предал (1 Коринтяни 11:2) Тимотея съветва да пази повереното му учение (1 Тимотей 6:20), да има за образец здравите думи, които е чул от него (2 Тимотей 1:13) и да предаде на верни човеци онова, което е чул от него при много свидетели (2 Тимотей 2:2). Солунските християни апостолът съветва: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Солуняни 2:15). Дръжте преданията… От тези думи е ясно, че свети апостол Павел приема за Божествено Откровение както записаното, така и предаденото устно слово Божие, тоест както Свещеното Писание, така и Свещеното Предание.

Светите отци и учители на Църквата също приемат Свещеното Предание за Божествено Откровение. Свети Василий Велики пише на Амфилохий: „От запазените в Църквата догмати и учения едни ние сме приели чрез писмени съвети, а други – чрез апостолското Предание… Едните и другите имат еднаква сила за благочестието[3]“. Свети Иоан Златоуст преценява като еднакво достоверно и това, което апостолите са предали чрез послания, и това, което са ни съобщили без букви, тоест устно[4].Свети Ириней Лионски даже намира, че Христовата Църква би могла да запази Божественото Откровение и без Свещеното Писание: „Та какво, пита той, ако апостолите не биха ни оставили писания? Не е ли необходимо да следваме реда на Преданието, предадено на тези, на които те поверили Църквата[5]“? Климент Александрийски не прави разлика между Свещено Писание и Свещено Предание като извори на Божественото Откровение: „От времето, когато Спасителят научил апостолите, чрез Преданието до нас започнало да достига и незаписаното в Писанието. То по Божието всемогъщество започнало да се записва в обновените сърца в съответствие с Новия Завет[6]“.

Свещеното Предание по своя произход предхожда Свещеното Писание. А по своето съдържание то обхваща пълното богооткровено учение. С написването на свещените новозаветни книги неговият обем значително се намалил. Но през времето на светите апостоли свещеният новозаветен канон не бил определен. Това станало по-късно и то въз основа на Свещеното Предание. И след установяването на свещения новозаветен канон голяма част от учението на Господ Иисус останала незаписана. Тя била предадена на вярващите устно. Това именно Божествено Откровение, тези истини на вярата, предадени на Църквата устно, ние приемаме като Свещено Предание.

Следователно Свещеното Предание е също такова Божествено Откровение, каквото е и Свещеното Писание. Разлика между тях по същество няма. Различни са само начините, по които пълнотата на Божественото Откровение е предадена на Църквата. Тази пълнота Църквата Христова пази и предава през вековете цяла и невредима.

Предаденото устно от Иисус Христос и светите апостоли Свещено Предание било възприето и запазено от църковното съзнание като неизменно правило на истината. То станало непресъхващ извор за духовно творчество, за изграждане Царството Божие на земята. Към неговата богата съкровищница Църквата е прибягвала винаги, когато е трябвало да защити чистотата на Богооткровеното учение. По този начин голяма част от него е намерила израз в писмени паметници, появили се след светите апостоли. Такива паметници са:

1.Древните символи на вярата от първите три века, каквито били формулирани в по-големите църковни общини на Изток и на Запад. Макар и да се различават по буква, те съдържат в себе си апостолските догмати, апостолската вяра, която Църквата пази по предание и предава от поколение на поколение. Всички тези символи били взети под внимание от отците на Първия и на Втория вселенски събори при формулиране текста на приетия от тях и задължителен за всички християни Никео-Царнградски символ на вярата.

2.Апостолските правила, от които се ползвала цялата древна Вселенска църква. В тяхното съдържание е отразена църковната практика от апостолско време. Съдържанието на много от тях почти буквално се схожда със съдържанието на евангелията, Деяния на светите апостоли и апостолските послания. Отците на Трулския събор считат, че те са „предадени (παραδοδέντας) от името на светите и славни апостоли[7]“. Седмият вселенски събор потвърждава това определение и приема, че те са „изложени от Всехвалните апостоли[8]“. Свети Иоан Дамаскин даже ги причислява към каноническите книги на Свещеното Писание[9].

3.Вероопределенията и каноническите правила на Вселенските и на ония поместни събори, чийто авторитет е признат от Шестия вселенски събор. На тези събори представителите на цялата Църква, ръководени и просветявани от Светия Дух, Който е „говорил чрез пророците“, възприемали богооткровените истини и ги изразявали в логически определения и във видими образи и символи. Както при догматическите формулировки, така също и при каноническите определения отците на църковните събори се основавали не само на Свещеното Писание, но и на Свещеното Предание.

4.Древните литургии, някои от които произхождат от времето на светите апостоли и се употребяват и досега в църквите на Изток и на Запад. В тяхното съдържание е запазено учението на древната Църква. В светата Евхаристия, която е най-важното християнско богослужение и център на духовно-благодатния живот на християните, са разкрити основни истини на вярата, като догмата за Св. Троица, за боговъплъщението и изкуплението, за приснодевството на Божията Майка, за благодатта и други.

5.Древните църковни истории. В някои от тях са запазени много стари достоверни документи. Запазени са и предания от времето на светите апостоли, които съдържат вярата на древната Църква. Такива са преданията за канона на свещените книги на Стария и Новия Завет.

6.Творенията на светите отци и учители на Църквата. В тях са дадени подробни правилни изяснения на истините на християнската вяра, както тя е била изповядана през времето на светите апостоли. Някои от светите отци са оставили и системни изповедания на вярата, като св. Александър Александрийски, папа Геласий и други.

Сами по себе си тези писмени текстове не са Божествено Откровение в неговата пълнота. Те са сигурно ръководство за правилното изясняване и разбиране на Откровението. Те са „свидетелство или глас на Вселенската църква, този дух на истината и вярата, това съзнание на Църквата, което живее в нея като тяло Христово от времето на Христа и апостолите[10]“ От Свещеното или Апостолското Предание Православната църква различава така нареченото Църковно предание. То се е развило на основата на Апостолското Предание и има тясна връзка с него, но там са намерили място и много устни предания, стари и по-късни агиографски сведения, местни църковни обичаи и други, които не са задължителни за цялата Църква, ако не са в съгласие с духа на Свещеното Предание.

При наличието и на Църковно предание често пъти мнозина по традиция приемат с неограничено доверие като Свещено Предание много от онова, което е проникнало в Църквата като обичай. Тук възниква твърде сериозният и труден въпрос: по какъв начин Църквата може да отдели автентичното Свещено Предание от „скверните и бабешки басни“ (1 Тимотей 4:7).

Още свети апостол Павел ни е посочил правилния метод, който гарантира успеха при търсене на истината: „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте“ (1 Солуняни 5:21). Следвайки този критически метод, Църквата има пълната възможност да предпази вярващите от увлечения във „философия и празна измама според човешкото предание, според стихиите световни“ (Колосяни 2:8) и да ги насочи да постъпват „достойно за Бога, като Му угождават във всичко, като принасят плод във всяко добро дело и растат в познаването на Бога“ (Колосяни 1:10).

Истинското Свещено Предание не се определя от отделни членове на Църквата. В своята пълнота то се пази от цялата Църква, която го предава от поколение на поколение. Пример за това е приемането на свещения новозаветен канон.

Свещеното Предание има свои особени признаци, въз основа на които Църквата има пълната възможност да го отдели от неапостолските предания.

Тези признаци са:

А. Вътрешни и Б. Външни.

А.Към вътрешните признаци за автентичността на Свещеното Предание спадат:

а)да няма в него вътрешно противоречие, тоест да е съгласно с известното вече и несъмнено предание и

б)да бъде съгласно във всичко със Свещеното Писание, защото изворът и на едното, и на другото е един – Светият Дух.

Б.Външните признаци, въз основа на които се установява истинското Свещено Предание, са:

а)неговата древност, тоест да води своето начало от времето на светите апостоли. Следвайки това Предание, те организирали първите църковни общини. След светите апостоли това Предание следвали апостолските мъже и отците и учителите на Църквата от II-ри и следващите векове.

б)неговата всеобщност, тоест да бъде прието от цялата Църква.

Тези признаци светите отци и учители на Църквата приели като критерии за определяне автентичното Свещено Предание. Според блажени Августин истинско Апостолско предание е онова, „което приема цялата Църква и което се е съдържало в нея винаги – това ние почитаме като дадено от апостолите [11]“. Св. Викентий Лерински още по-ясно и по-подчертано разкрива тази мисъл. Вселенската Църква, според него, приема за истинско Апостолско предание онова, „в което вярвали навсякъде, винаги, всички… Това е в действителност и в собствен смисъл вселенско (католическо)… А на това правило ние ще бъдем верни при единственото условие, ако следваме всеобщността, древността, съгласието[12]“.

Верен по принцип, този критерий като че ли търпи известно възражение. Известно е, че в историята на Църквата е имало моменти, когато не навсякъде, не всички и не винаги са приемали някои вероопределения на Църквата, основани на Свещеното Предание. Достатъчно е да споменем случая с приемането на термина ὀμοούσιος. Отначало той бил употребяван от гностиците през II-ри век (Валентин и други) и от еретика Павел Самосатски. Поради това Антиохийският събор в 270 година го отхвърлил. Отците на Никейския събор (325 година) обаче го приели и го утвърдили като общозадължителен в православния му смисъл. Неприложим е на пръв поглед този критерий и по отношение на свещения канон на Новия Завет. До окончателното му приемане той дълго време не е приеман от всички в сегашния му обем. Отделни църковни общини изказвали съмнение относно апостолския произход и каноническото достойнство на някои свещени новозаветни книги. Когато обаче цялата Църква установила и приела канона, той бил приет навсякъде, завинаги, от всички.

Следователно посоченият от св. Викентий Лерински критерий остава верен. Когато говори за всеобщност и съгласие, той има предвид само всички, които принадлежат, които са верни членове на Църквата. Той няма предвид и изключва отделилите се от Църквата еретици, които в количествено отношение понякога били болшинство.

Най-важният критерий и ръководител при определяне на автентичното Свещено Предание обаче всякога е бил Светият Дух, „Духът на истината, Който изхожда от Отца“ (Иоан 15:26). Всяко предаване на каквато и да било истина на вярата предполага благодатното ѝ съобщаване от Светия Дух. Приемането на богооткровената истина, а заедно с това и различаването на истинското от лъжливото Предание също е възможно само при ръководството на Светия Дух, защото „никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Коринтяни 12:3). Това непосредствено въздействие и ръководство на Светия Дух отците на църковните събори са изразили пределно ясно: .„угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деяния на светите апостоли 15:28). Следователно въздействието и ръководството на Светия Дух е достатъчна гаранция, че Църквата – представена в пълнота в съборите – е могла безпогрешно да реши кое е истинското Свещено Предание.

Свещеното Предание е живата памет на Църквата. Чрез него тя е запазила истинското богооткровено учение, което е разкривала в нейния многовековен живот. Бидейки винаги живо в общоцърковното съзнание, Свещеното Предание се е проявявало дейно винаги, когато това налагали нуждите на църковния живот. Църквата винаги е живяла, сега живее и в бъдеще ще живее при конкретни исторически условия. Всяка епоха от нейното съществуване е поставяла пред нея нови изисквания, нови задачи, които тя е разрешавала в светлината на Божественото Откровение. Мъдреците, книжовниците и разискваните на тоя век (1 Коринтяни 1:20) всякога са се противопоставяли на проповядваната от светите апостоли Божия премъдрост (1 Коринтяни 1:21; 2:7) и са сеели сред вярващите семената на еретическата заблуда. Наред с доброто семе на Господнята нива вяскога са расли и плевели (Матей 13:24-30). Ереси, разколи и секти винаги са причинявали на Църквата затруднения, които тя е трябвало да преодолява, като защитава истинското апостолско учение. В стремежа си да защити и запази чистотата на вярата тя във всеки конкретен исторически момент е подпомагала своите членове да определят истинското учение и да го формулират в догматически определения.

Това разкриване на богооткровените истини Църквата осъществява само в светлината на Божественото Откровение – Свещеното Писание и Свещеното Предание, защото само Божието слово е истина (Иоан 17:17; Ефесяни 4:21; 1 Иоан 5:6).

Въпросът за Свещеното Предание в наши дни е неразривно свързан с въпроса за възстановяване на християнското единство. Времето на конфесионалната затвореност и отчуждението до голяма степен вече са преодолени. Взаимните ни връзки зачестиха. Убедени сме, че те не само ще продължат, но ще стават още по-чести и ще дават положителни резултати за постигане желаната от всички ни цел – единството във вярата. Разбира се, различията помежду ни по много въпроси на вярата и на църковното устройство остават. Сега е необходимо да напрегнем ум, сърце и воля и под ръководството на Светия Дух да разграничим онова, което е необходимо и задължително (necessaria) от онова, което е съмнително (dubia). А безусловно задължително и необходимо е всичко онова, което несъмнено представлява същността на вероучението на древната неразделена Църква от епохата на седемте Вселенски събора. Дълг на всички ни е да запазим това безценно съкровище на вселенското православие и в дух на братство и любов да съзиждаме „тялото Христово, докле всички достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божи, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:12-13). Във връзка с това задължение нека ми бъде позволено в края да припомня доброжелателните думи на константинополския патриарх Антим и 12 други православни иерарси от Окръжното Патриаршеско и Сннодално послание (1895 година) по повод Апостолическата конституция на папа Лъв XIII „Dignitas ecclesiarum orientalium“: „Ние сме длъжни с искрено желание да изследваме и да узнаем истината: в какво е вярвала неразделената на Изток и Запад Една, Света, Католическа и Православна Апостолска Църква Христова и сме длъжни да го поддържаме неповредено и неизменно. А всичко, което в следващите времена е прибавено или отпаднало, всеки има свещен дълг, ако искрено желае Божията слава, а не своята собствена, да изправя в духа на благочестието, като има предвид, че ако надменно упорства в изопачаване на истината, приема тежка отговорност пред нелицеприятния престол на Христа“.

______________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1981, кн. 11, с. 1-8. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Въпросната публикация представлява доклад, четен от автора на конференция по конкретен църковно-академичен въпрос, наречен „Извори на вярата“, между български православни богослови и протестантски богослови от ГДР. Срещата между тях е проведена през януари-февруари 1981 година в София.

[1]. Die Bekenntnisschriften der evangelisch – lutherischen Kirche. Deutsches Evangelisches Kirchenbundesamt 1930, S. 767. 

[2]. Migne, PG, t. VII, col. 856. Contra haer., lib. IV, cap. 2.

[3]. Мignе, PG, t. XXXII, col. 188, De spirito sancto, cap. XXVII, 66.

[4]. Migne, PG, t. LXII, col. 488. In epist. ad Thessal., cap. II., horn. IV.

[5]. Migne, PG, t. VII, col. 855, Contra haer., lib. Ill, cap. IV, 1. 

[6]. Migne, PG, t. IX, col. 356, Stromati, lib. VI, cap. 15.

[7]. Православная богословская энциклопедия, т. I, кол. 979.

[8]. Пак там, т. I, кол. 979.

[9]. Пак там, т. I, кол. 979.

[10]. Протоиерей Николай Платоновiч Малиновскій, Догматическое богословіе, Сергиев Посад, 1909 г., т. I, с. 84.

[11]. Migne, PL, t.43, col. 174, De bapt., lib. IV, cap. 34.

[12]. Migne, PL, t. 50, col. 640. Commonitor. primum II. 

Изображение: авторът Георги П. Царев (1915-1986). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h89