Христо Попов

Пророк Осия (от еврейски Спасение) бил син на Веирий. Той пророчествал в Израилското царство. По собствено негово указание, той пророчествал в дните на Озий (810-758), Йоатам (758-742), Ахаз (742- 727) и Езекия (727-698), юдейски царе, и в дните на Йеровоам ІІ, израилски цар (823-782). Понеже първата негова реч е произнесена в края на царуването на Йеровоам ІІ (1:4), то своето служение той започнал в последните години на този цар, приблизително в 785 година. А така като в 14:1, предсказвайки за разрушение на Израилското царство, станало в 722 година и в 6-тата година от царуването на Езекия, не говори, че това негово предсказание се е изпълнило, то той е умрял малко по-рано от това събитие, тоест приблизително около 725 година. В такъв случай неговото пророческо служение се продължавало приблизително 60 години (785-725 година). По свидетелството на св. Ефрем Сирин, пророк Осияпроизлизал от Веелмот (град в Исахаровото коляно), мирно починал и бил погребан в своята земя. Неговата памет Църквата празнува на 17 октомври.

Състояние на Израилското царство във времето на пророк Осия

Израилското царство във времето на пророк Осия преживявало последните години от своето съществуване; със смъртта на благополучно царствалия Йеровоам ІІ за него се свършили щастливите времена и се започнали смутовете и безпорядъците. В продължение на 12 години в страната царувала анархия, след която бил избран за цар синът на Йеровоам ІІ – Захарий. Но последният царувал само 6 месеца, понеже бил убит от някой си Селум, който, като царувал един месец, също на свой ред бил убит от военачалника Манаим. При царуването на Манаим минал по Израилската земя асирийският цар Фул, когото сам Манаим повикал за поддръжка на клатещия се негов престол и му заплатил 1000 таланта сребро. След смъртта на Манаим, царувал всичко 10 години, безпорядъците на царския престол не се прекратявали. Синът на Манаим, Факий, след двегодишно царуване, бил убит в двореца си от военачалника Факей, Ромелиев син. Но и Факей след 20- годишно царуване бил убит от някой си Осия, след което отново настъпила анархия, която се продължавала 8 години. След това престола заел Осий, убиецът на Факей и царувал 9 години; но още в началото на своето царуване той станал васал (данник) на асирийския цар Салманасар. А когато, с надежда за помощ от египтяните той му изменил, Салманасар навлязъл в Израилската земя и, в 6-тата година от царуването на юдейския цар Езекия, сложил край на Израилското царство, което просъществувало около две столетия и половина (980-722), като оковал и затворил в тъмница Осий, а израилтяните откарал като пленници в Асирия (4 Царства 15; 17:6; 18:10).

Лесно може да си представи човек, какво е било нравственото състояние на народа, когато цареубийствата станали обикновено явление, когато хората ставали все по-груби и по-жестоки. За изобразяване на това състояние пророк Осия не жали никакви бои и употребява най-силни образи и изрази. “Бог ще накаже жителите на тази земя, провиква се той, защото няма вече истина, няма добродетел, няма богопознание на земята. Кълнат се и лъжат, убиват, крадат и прелюбодействат, буйстват и кръв след кръв проливат. Блудът, виното и напитъците им отнели ума” (Осия 4:1, 2, 11). Като главна причина на Божия гняв към израилтяните, като начало и източник на тяхната развала и на всички техни пороци пророк Осия представя тяхното блужение, тоест идолослужение, което всъщност е невярност на съюза с Бог, измяна, неблагодарност към Него. Отначало, при Ахав и Иезавел, израилтяните се кланяли само на златните телци, но по-късно, във времето на пророк Осия, те усвоили култа на финикийските богове, който, в по-голямата си част, бил удовлетворение на чувствените стремежи и непосредствено водел към разпътство. Такова е било, например, служението на Астарта (Венера) под сенчестите дървета (Осия 4:13-14). Израилският народ, преизпълнен от дух на блудстване, по думите на пророка, разсвирепял яко юница стрекалом стречема, тоест като телица, ухапана от щреклива муха (Осия 4:16-18). Свещениците, служейки като оръдие на често сменявалите се владетели на престола – които същевременно били и първосвещеници – грижели се за спечелване благоволението на своите земни повелители и нехаели за своите длъжности – да бъдат ръководители на народа във вярата. А пък народът, угнетяван от управниците, презиран от свещениците, предал се на суеверия и водещ настоящ животински живот, като тъпчел основните начала на нравствеността (Осия 4:11-13; 5:11; 9:15; 14:9). Иехова и Неговият закон се намирали в пълна забрава (4:1-6; 8:12; 9:6).

Предвид на това състояние на народа, задачата на пророка е била – да изобличи сънародниците си в тяхното нечестие, като чрез това им разясни причините за загиване на тяхното царство и справедливостта на Божия съд. Това трябвало да отрезви по-добрата част от народа и да я приведе към покаяние. Но не само с изобличителни и застрашителни речи пророкът се обръща към народа: за подкрепа и утеха той му разяснява, че неговото наказание е дело на Божията милост и любов към самия него, че чрез плена той ще се очисти и Бог отново ще го приближи до Себе си.

Съдържание на книгата

Главна мисъл на книгата е: израилският народ за нарушаване завета с Бог и за нечестие ще се подложи на съд – царството му ще бъде разрушено и сам ще отиде пленник на Асирия; но в плена той ще съзнае своите грехове и ще се обърне към Бог, а Бог след това ще го спаси и отново ще встъпи с него в завет. По съдържание книгата може да бъде разделена на две главни части: в 1-вата влизат две символични действия (1:1-3:5), а във 2-рата – пет пророчески речи (4-14). 

По важни места от книгата на пророк Осия за особено обяснение.

Отстъпване на Израил от завета и неговото наказание; разкайването му и Божията любов към него. Глава 1-3

За изобразяване духовното блудство на израилтяните пророк Осия употребява символично действие. По Божие повеление, той взима жена блудница и живее с нея. В имената на децата от този брак той изразява съдбата на Израилското царство и отношенията на Бог към това царство. Така, на първия син дава името Иезраиль (Божие разсеяние), в знак на това, че скоро Бог ще отмъсти на дома на Ииуя (в славянската Библия по погрешка – иудове) за Израил и ще сложи край на Израилското царство. На родилата се след Израил дъщеря пророкът дава името Непомилвана (еврейски Лорухама), понеже Бог няма вече да милва израилския народ. На третото дете (син) дава името Не-мой-народ (еврейски Лоам), в знак на това, че Бог отхвърля израилския народ (1:1-9). Но отхвърлянето на Израил не ще бъде вечно: след време израилтяните ще се размножат като морски пясък, ще станат Божии синове, ще се съединят със синовете на Юда и, като се върнат от плена, ще си поставят един управител, защото “велик день Иезраилев”, тоест велик е онзи ден, в който ще бъде сложен край на Израилското царство в Израилската долина (1:5), важен е и славен по своите последствия за Израил. За удостоверяване несъмнеността на  Божието обещание, пророкът говори, че израилтяните тогава ще приветстват един другиго с нови имена: братята ще се наричат Народмой (Ами), а сестрите – Помилвана (Рухама), като оставят предишните имена Лорухама и Лоама, дадени за богоотстъпничеството на тяхната майка, тоест на техните прадеди, от които Бог отнема Своите благодеяния и опустошава земята им. Но това именно наказание ще послужи за добро на израилския народ. Асирийският плен ще съдейства за изправяне на народа така, както ходят по пустинята при извеждане от Египет и долината Ахор при завоюване на Ханаан (и в единия, и в другия случай евреите се покаяли, научили се да се боят от Бог), тоест във време на плена народът ще се разкае за своите грехове, ще се обърне към истинския Бог и ще го нарича: мъж мой, а не Ваали (господин мой). На любовта на народа Бог ще отговори със Своята любов към него, ще встъпи в нов, вечен завет с израилтяните, ще ги нарича Свой народ, а те Него – свой Бог (1:10-2:23). За да изобрази по-ясно покаянието на израилския народ в плена и Божията любов към него, пророкът употребява второ символично действие. По Божия заповед, той обиква жена, обичана от мъжа си, но прелюбодействаща, в знак на това, че Бог обича израилтяните, но те служат на чужди богове. Пророкът я наел за нищожна заплата (което указва на жалкото робско състояние на израилския народ в плена), под условие, тя много дни да остане сама без мъж и външен посетител. В обяснение на това символично действие, пророкът говори, че така също и Израилевите синове много дни ще останат без цар, без княз, без жертви и жертвеник, без ефод и терафими (в славянската Библия – ниже жречеству, ниже явлениям; “ефод” е горна първосвещеническа одежда, с украшения, наречени “урим и тумим”, – славянски явление и истина – посредством които Бог откривал Своята воля; “терафими” – на славянски явления – това били украшения на ефода от рода на “урим и тумим”, чрез които узнавали бъдещето), но след това ще се отвърнат от идолите, ще се обърнат и ще потърсят Господа и Давид, своя цар и ще благоговеят пред Бог в последните дни (3:1-9). С това действие се обяснява, че Бог, подобно на мъжа, обича израилския народ и е верен нему, макар последният, подобно на жената, да Му е изменил. Любовта и верността на Бог подбуждат Го да предаде народа в робство, щото там той да се очисти и отново да се обърне към Бог.

Глава 1:1. Времето на своето пророческо служение пророк Осия определя по юдейските царе, понеже само юдейските царе, на които било утвърдено обещанието за вечното продължение на тяхната власт, пророците смятали законни управители на Божия народ. От израилските царе пророкът споменава Йеровоам ІІ за по-точно указване началото на своето служение. 

Стих 4. Иезраиль или Ездрилон е бил град в Исахаровото коляно и столица на израилския цар Ахав. И самото поле или място, където се намирал този град, се наричало Ездрилонска долина. Първият син на пророк Осия трябвало да носи името Иезраил, за да изрази отмъщението Божие на Ииуевия дом. Израилският цар Ииуй бил предназначен от Бог да изтреби дома на нечестивия Ахав и да въведе истинското богослужение, но той, вместо да направи това, заел царския престол и сам продължавал да ходи по пътя на Ахав и да се покланя на златните телци (4 Царства 10:29-31). По такъв начин, кръвта, пролята от Ииуй в Ездрилонската долина, не измила греховете на Израил и лежала върху Ииуй и неговия дом. Тази кръв Бог ще измие чрез унищожение на Израилското царство. Така че, името Иезраил напомняло Ездрилонските събития – Божието наказание за нечестие, Божиите благодеяния на Ииуй, неблагодарността на неговите приемници и заедно с това, загиването на Израилското царство. Божият съд над дома на Ииуй започнал да се изпълнява със смъртта на Йеровоам ІІ, а над народа се изпълнил в 722 година, когато било разрушено Израилското царство и народът бил откаран в асирийския плен.

Отношението на Бог към израилския народ и съюза на този народ с Бог са представени под образ на брак, който пророкът свързал с “жена блудница” (1:2) и “жена прелюбодейна” (3:1). Под “жена блудница” и “жена прелюбодейна” трябва да разбираме едно и също лице – Гомер: в 1-ва глава, 2-ри стих пророкът я нарекъл по име, а в 3-та глава, 1-ви стих това не направил. Ако това бяха две различни жени, пророкът и двете би нарекъл по име. При такова разбиране се получава съответствие между първообраза и от образа: Израил блудства и в завета с Иехова – Гомер блудства и в брака с пророка; Бог обича и прелюбодействащия Израил – пророкът обича и прелюбодействащата Гомер.

Как да се гледа на пророковия брак с Гомер – женил ли се е той наистина за “жена блудница” и “жена прелюбодейна”? Божията заповед на пророка да се ожени за блудница, която и в съпружеството ще прелюбодейства, не се примирява с понятието за Божията святост, за нравствеността, та и не могло да има надлежащо значение в очите на народа; последния, напротив, би сметнал такъв брак като доказателство за самозванството на Осия като пророк. Ето защо, едни от тълкувателите гледат на това пророково повествование за брака и децата от този брак като на притча, други – като на разказ за събития, станали в пророческо съзерцание, а не в действителност, трети допускат този брак като историческо събитие, но се стараят да отстранят в него всичко недостойно за Бог и Неговия пророк. Пророкът никъде нито с едно загатване не дава да се разбере, че това е само притча, а от всичко се вижда, че той излага историческо събитие. Също неговият разказ не може да се смята за пророческо видение; от примера на апостол Петър, който се отказал във видението да яде нечисти животни (Деяния на светите апостоли 10:11-14), можем да заключим, че пророк Осия и в екстаза си би считал брака с блудницата за безнравствен. Най-добре ще е, съгласно с изложените в 1-3 глава мисли, под блудница да се разбира езичница. На пророка се заповядва да “вземе жена блудница, понеже силно блудства тази земя”; връзката между заповедта и причината е очевидна: жената трябва да обозначава идолопоклонството на народа, а поради това нищо не ни пречи да я признаваме за езичница, идолопоклонка; напротив, контекстът на речта изисква това. Под “чада блужения” трябва да разбираме законните деца на пророка, на които били дадени имената: Иезраиль, Лорухама и Лоама. Законните деца са наречени “чеда на блуда”, очевидно, в такъв смисъл, в какъвто и тяхната майка, тоест, че те отстъпили от истинския Бог. С приемане на това мнение, символичните действия на пророка стават за нас понятни и се указват убедителни за неговите съвременници. Неговата жена езичница, вярна отначало на своя мъж и родила три деца, му изменя под влияние на езичеството, възпитава в езически дух и децата, и го напуска. Пророкът все пак обича нея и децата ѝ. На последните той говори: “съдете се с вашата майка, съдете: защото тя не е моя жена, и аз не съм неин мъж; нека тя отдалечи блуда от лицето си и прелюбодеянието от своите гърди” (2:2). Той отново е готов да я върне при себе си, съжалява и за своите деца. Гомер изпаднала в бедност, се разочаровала от своите любовници и тогава, именно, пророкът се явява при нея, взима я в своята къща и я накарва да седи сама дълго време, за да поразмисли за себе си. Какъв бил нейният край, пророкът ясно не говори, но от Божието обещание, в което се променят имената на децата (2:1), и от значението на нейното затваряне се вижда, че тя и децата ѝ повярвали в истинския Бог. По такъв начин, този брак на пророка се явява честен: пророкът обича своята жена и деца и ги спасява от гибел. За съвременниците на пророка неговият брак служел като постоянен изобличител на тяхното поведение по отношение към Бог: когато поглеждали на пророка, те виждали в неговото поведение образа на Божията любов към народа, а когато поглеждали на жена му, изменила нему, спомняли си за своята измяна.

1:10-2:1. Обещанието за спасението отчасти се изпълнило при завръщане на израилтяните в Палестина, по указа на Кир, когато те, като се съединили с юдеите, признали над себе си властта на Давидовия дом, в лицето на Зоровавел, и отново започнали да служат на истинския Бог; но окончателното изпълнение на това обещание трябва да се отнесе към месианските времена. Към новозаветните времена отнася изпълнението на това пророчество апостол Павел. Думите на Осия 1:10 той привежда така: “на онова място, където им е казано: “вие сте не Мой народ, там ще бъдат наречени синове на живия Бог” (Римляни 9:26), и изпълнението им отнася към повярвалите в Христос езичници, а не само към юдеите. Съвършено ще се изпълни това пророчество пред второто пришествие, когато целият Израил ще се спаси (Римляни 11:25-26).

2:18-23. Тук е думата за новия завет, който ще бъде мирен, вечен и богат с много духовни и материални блага. Това пророчество апостол Петър отнася към християните (1 Петр. 2:10).

Изобличаване водителите на израилския народ; разкайване на Израил в плена и обръщането му към Бог. Глава 5-6

Свещениците и царският дом били главни виновници за гибелта на народа. Те съблазнили народа и по едната (Масифа, славянската Библия “стражбе”), и по другата (Тавор, славянската Библия “Итаврии”) страна на Йордан, станали като примка (пругло) за него, въвлекли го в своите престъпления и гибелно нечестие, поради което той дълбоко потънал в разпътство и не може вече да се обърне към Бог. Във време на гибелната опсност Израил ще иска да умилостиви Иехова с жертви, но Бог няма да му ги приема, понеже Израил Му изменил и народил чужди чеда, тоест ги възпитал с езически понятия и възгледи. Съдът е близък, “нека разтръбят навсякъде за тежкото наказание, от което Вениамин идва в трепет (тоест Юдея трепери за своето съществуване), а Ефрем (Израилското царство) ще се обърне на пустиня. Вместо да се обърне към Бог, Ефрем ще прати за помощ от асирийския цар, но последният ще дойде не като защитник, а като опустошител, защото Бог чрез него ще погуби израилтяните, както лъвовете погубват животните, ще откара голяма част от тях в плен и няма да ги възвърне, докато не съзнаят своята вина (глава 5-та). Тук, в плена, израилтяните скоро ще потърсят Господа и ще говорят един другиму: “да се върнем при Бог: Той ни нарани, Той и ще ни изцери, порази ни и ще привърже нашите рани; ще ни оживи след два дена, в третия ден ще възкръснем и ще живеем пред Него…” (6:1-3). Връщайки се към настоящото състояние на народа, Бог пита – какво да направи с Ефрем, когато неговото благочестие и добродетели са мимолетни и кратковременни като облаците и утренната роса. Бог иска милост от народа, а не жертва, принасяна без вътрешно, сърдечно разположение; изпълнението на Неговите заповеди Той повече цени от всесъженията; а народът (подобно на Адам – славянски яко человек), изменил на Бог и започнал да се кланя на идолите. Галаад, например, станал град на нечестивците и убийците. Свещениците, вместо да разясняват на народа Божия закон, убиват богомолците, отиващи през Сихем (славянски убиша Сикиму) към Иерусалимския храм. Въобще, в цялото Израилско царство се вършат ужаси; осквернил се и Юда, поради което и нему се готвят бедствия (6:4-11).

6:1-3. Това пророчество, отчасти, може да се отнесе към израилтяните в плена: те умрели политически, лишили се от земя, от цар, станали мъртъвци – пленници. За тези, именно, нещастни пленници и се възвестява, че в плена те ще съзнаят своята вина, ще се обърнат към Бог и ще изпълняват Неговата воля, а Той тогава скоро ще им помогне и ще ги избави от плена (в ден третий воскреснем). Но понеже тук се говори не само за политическото възкресение на Израил, а и за неговото духовно възраждане, при което той ще стане способен да познае Бог, то това пророчество изцяло може да бъде отнесено само към новозаветните времена. Възкресението на Израил, което ще стане след два дена – на третия, посочва на тридневното възкресение на Иисус Христос: както израилският народ ще се освободи от робство на третия ден (тоест много скоро), така в Новия Завет спасението на хората ще се извърши чрез страданията (исцелит ны=явою Его мы исцелехом – Исаия 53:5), смъртта и възкресението на Иисус Христос в третия ден. Основание за такова разбиране служи онова, че Израил във важните моменти на своя живот бил предобраз на Месия, поради което и се нарича “син Божий” (Изход 4:22-23; Осия 11:1). А свидетелството на апостол Павел, че Иисус Христос “воста в третий день по писанием” (1 Коринтяни 15:4), още по-ясно потвърждава това мнение, толкова повече, че в книгите на Стария Завет, освен разглежданото място и предобраза на Иониното пребъдване в утробата на кита, никъде не се говори за възкресението на Спасителя в третия ден.

Отечески грижи на Бог за Израил и неблогодарността на последния; Бог няма да погуби окончателно Ефрем заради светия остатък. Глава 11-та

Твърде скоро, като утренната зора (тоест както скоро минава утрото в тропическите страни) – говори пророкът от лицето на Господа, – израилският народ и неговите царе се отхвърлят от Бог, без да гледат на Неговото постоянно промишляване за тях. Още когато Израил бил млад, Бог го извикал от Египет и го направил Свой син (Изход 4:22-23); след това Бог постоянно го викал при Себе Си, но той се отдалечавал: принасял жертви на Ваал и кадял на истуканите. Като грижлив баща, Бог учел Ефрем да ходи (показвал му пътищата на живота), носел го на Своите ръце (през време на странстване в пустинята на Обетованата земя), а той не разбрал, че Господ промишлява за неговото благосъстояние (“исцелих я”); при застрашаваща гибел (“во истлении человечества”) Той винаги му показвал любов, като му помагал и го спасявал; ако го наказвал, то, ласкаво, както баща наказва любимото дете, удрял го по бузите, но в същото време гледал на него с любов и му показвал помощ (“премогу”). А сега Ефрем отива в робство (славянски “во Египте” – Египет стои тук в значение на робство) при асирийския цар, понеже не искал да се завърне при Господа; но неговият меч ще отслабне и ще престане да действа в ръцете; вън от отечеството животът му ще се намира в опасност, на всичко скъпо (“честная” – идоли, богатство) за него Бог се е прогневил. Но нима Бог, Който по-рано така промишлявал за Израил, не ще го защити сега и ще постъпи с него, както със содомските градове Адам и Севоим? Не, Господ ще се смили и няма да го изтреби! Бог не е човек, тоест верен е на Своите обещания и сред самия Ефрем има още остатък от светии (праведници); ето защо, Бог няма да влезне в градовете му, както влязъл в Содом за изтребване жителите. При всичкото нечестие на Ефрем, Бог така ще въздейства на него, че той напълно ще заслужи думите: “позна я Бог, людие святи прозвашася Богови” (1-12).

Стих 1. В думите: “из Египта воззвах сына Моего”, отнасящи се към извеждането на евреите от египетското робство, св. евангелист Матей вижда пророчество за завръщането на Иисус Христос от Египет след смъртта на Ирод (Матей 2:19). Евангелистът сближава двете събития – излизането на Израил от Египет със завръщането на Иисус Христос оттам – и първото счита като предобраз на второто или като фактическо пророчество за него.

Израилтяните може да защити само един Бог, изоставен и забравен от тях. Глава 12-14

Ефрем питае несбъднати надежди – говори пророкът от лицето на Бог, – увлича се от суетни неща (гонзише зной – горещ източен вятър) и само една вреда си нанася. Така например, той умножил в своята страна идолите по хълмовете, встъпил в съюз с асирийците, но в същото време пращал масло (елей) и в Египет (намек на онова, че цар Осий, като се задължил да плаща данък на асирийския цар, искал с помощта на Египет да се освободи от този данък). И над Юда ще бъде произведен съд, така че, Бог на всички Яковови потомци ще въздаде според делата. Израилтяните не следват примера на своя отец Яков. Последният още в утробата на майка си се е стремил към достигане първородство (първенство), държейки се за петата на брата си, а когато вече бил мъж, борил се с ангела и надвил, понеже плакал и се молил (Битие 33:27); Бог му се явил във Ветил (дому онове) и му дал Своето благословение (35:10-12). Към този, именно, Бог Вседържител и трябвало да се обръщат неговите потомци и да изпълняват Неговата воля, а не към идолите. Израилтяните станали настоящи хананеи (значи – търговци): служат си с неверни теглилки, обичат да оскърбяват, натрупали си по нечестен начин богатство и мислят да живеят охолно (обретох прохлаждение). Но не ще се възползват те от това богатство: Иехова, Който ги извел от Египет и ги направил Свой народ, отново ще ги посели в шатри, ще ги лиши от земята и нейните блага; във време на пътуване (от Палестина в плена) те ще си строят същите шатри, каквито строили в празника на Колибите. Бог в такъв случай ще постъпи много справедливо, защото Той ги е вразумявал чрез пророците, говорел им в притчи (славянски в руках пророческих уподобихся), но те не се вразумили, не се вразумяват и сега, когато вече се е започнало наказанието. Ако не съществува Галаад (тоест народът не владее вече Задйорданската страна), ако идолите не попречили на асирийския цар Теглатфеласар да плени жителите на Галаад, то напразно князете им принасят жертва в Галгал: техните жертвеници ще погинат, както погиват костенурките на суша (“целизне польстей” – необработена земя). Израилтяните не подражавали на своя отец Яков. Последният, избягвайки брака с нечестивите хананейки, отишъл в Сирия и там станал пастир и работел за своите жени (Битие 28:1-2; 29:20-30). И Бог затова го възнаградил. Той чрез пророк Моисей извел потомците му от Египет и чрез същия пророк ги е съхранил (снабдеся), а израилтяните сега, вместо благодарност за това, постоянно прогневяват Бог (12:1-14), но затова ще бъдат наказани, съответно с престъплението. Ефрем ще загине, защото установил в себе си богослужебни закони в чест на Ваал, направил си златни и сребърни идоли и им принасял жретви, даже човешки (на Молох), а забравил своя Бог-Спасител от египетското робство, затова Бог ще прояви Своя гняв към него; ще бъде като пантера, когато асирийците ще се вмъкнат в неговите предели и като мечка, лишена от своите деца, тоест чрез неприятелите ще им прати такива бедствия, каквито може да се очакват само от кръвожадните зверове. Ефрем се надявал на човешка сила, като искал за себе си цар (се подразбира отделянето на 10-те колена от Давидовия дом и поставянето на Йеровоам І за цар), затова той ще бъде лишен от цар. Ефрем е изпълнен с неправда и беззаконие, за което ще го постигнат такива болести, каквито изпитва жената при раждане. Но Бог след време ще го избави от мъките на ада и ще го изкупи от смъртта. Сега у Него няма съжаление (утешение скрыся): Ефрем произвеждал раздори (между братиами разлучит); горещ източен вятър ще изсуши неговите извори, ще развее неговите драгоценности, а столицата на царството – Самария, ще загине (13:1-14:1). Пророкът убеждава народа да се обърне към Господ с чистосърдечно разкаяние, а не с жертви, да се откаже от идолите, от надеждата на асирийците и на своята конница. Тогава Бог ще го изцери и ще му възвърне предишното благосъстояние. В заключение на своите речи пророкът, имайки предвид, че за твърде малцина от съвременниците му бил понятен техният дълбок смисъл, възклицава: кой е мъдър, за да разбере това (всичко казано от пророка)? Кой е разумен, за да познае това? Защото прави са пътищата Господни, праведниците ходят по тях, а беззаконниците ще паднат на тях” (14:2-10).

Глава 13:14. От руки адовы избавлю я, и от смерти искуплю я: где пря (право) твоя, смерте? Где остен твой аде? В тези думи се съдържало утешително обещание за израилтяните, че Бог след време ще ги освободи от политическа смърт, ще ги възкреси за нов живот, което нещо се изпълнило при издаване на указ от Кир (1 Ездра глава 1-ва) за освобождение на Божия народ от робство. Но пълното изпълнение на това пророчество трябва да се дири в Новия Завет. По обяснението на апостол Павел (1 Коринтяни 15:54-55), то ще се изпълни след всеобщото възкресение, когато ще се извърши от Иисус Христос окончателната победа над смъртта и ада. Апостолът смята асирийския плен като образ на духовния плен и на смъртта на хората, а освобождението на израилтяните от него и възвръщането им в отечеството – като освобождение на хората от греха и смъртта чрез заслугите на Иисус Христос и възвръщането им към онзи блажен живот, от който те се отдалечили чрез греха: всичко това ще стане след всеобщия съд.

___________________________________________

*Публикувано в https://edamjanova.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: корица на книга на пророк Осия, на руски език и св. пророк Осия (живял VIII-ми преди Христа). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dKr