Silence  in prayer – a difficult, but sacred path to God

Йоана Иванова

Abstract

In this presentation, the topic of silence in prayer and the meaning of silence will be briefly examined. Several points will be presented on the topic, answering the main questions on it: „1) the different levels of silence – Ήσυχία and solitude, Ήσυχία and the spirituality of the cell, Ήσυχία and the „return within oneself“, Ήσυχία and poverty in spirit; 2) Ήσυχία and the Jesus Prayer; 3) And what is the use of hesychast for others“? The text is an attempt to take a peek into this interesting and almost unknown topic for the average Christian.

Key words: prayer, silence, hesychia, Jesus Prayer

Въведение

Св. Исаак нарича мълчанието „тайнство на бъдещия век“ (Слово 42). Още казва, че „пазенето на езика не само кара ума да се издига към Бога, но и в явните дела, които се извършват от тялото, тайно доставя голяма сила за тяхното извършване. То просвещава и при тайния подвиг, ако само някой пази мълчанието разумно” (Свети Исаак, слово 31[1].

В настоящото изложение бегло ще бъде разгледана темата за мълчанието в молитвата и значението на безмълвието. Ще се изложат няколко точки, по темата, отговарящи на основните въпроси по нея: „1) [2] различните равнища на безмълвие – Ήσυχία и уединение, Ήσυχία и духовността на килията[3], Ήσυχία и „завръщането вътре в себе си[4]“, Ήσυχία и бедността духом; 2)[5] Ήσυχία и Иисусовата молитва; 3)[6] и каква е ползата от исихаста за другите“?

Изложение

Божествената истина се състои не в говоренето, а в мълчанието, в дълготърпеливото стоене вътре в сърцето (Книга на бедните духом)

„… Иисус Христос, … Който е Негово Слово, произлязло от мълчание…“ (Св. Игнатий Богоносец).

Различните равнища на безмълвие

Една история от Изреченията на отците-пустинници описва посещение на Александрийския архиепископ Теофил при монасите от Скитската пустиня. В желанието си да впечатлят своя изтъкнат гост, събралите се братя се обърнали към авва Памво: „Кажи на архиепископа някакво поучение“. Старецът отвърнал: „Ако той не се е поучил от моето мълчание, няма да се поучи и от думите ми“. Това, за което свидетелства тази история, е изключителната важност, отдавана в традицията на пустинята на „ήσυχία“ – тишината или умението на безмълвието. На друго място в Изреченията на отците-пустинници се твърди, че „Бог е избрал „ήσυχία“ над всички останали добродетели“. А св. Нил Анкирски настоява: „Както не е възможно за калната вода да се изчисти, ако непрекъснато е размътвана, така не е възможно и някой да стане монах без „ήσυχία“.

„Ήσυχία“ обаче означава много повече от едното въздържане от външното говорене. Това е термин, който може да бъде интерпретиран на много и различни равнища. Нека се опитаме да разграничим неговите главни смисли, започвайки от по-външните към по-вътрешните.

Ησγχια и уединение

В най-ранните извори терминът „исихаст“ („ήσυχαστής“), заедно със свързания с него глагол „ήσυχάζω“, обикновено се отнася до монах, живеещ в киновийната (общежителната) общност. Този смисъл може да се открие още при Евагрий Понтийски (IV-ти век) и при Нил и Паладий (ранния V-ти век). С това си значение думата се среща още и в Изречения на отците-пустинници, при Кирил Скитополски, блажени Иоан Мосх и преподобни Варсануфий, както и в законодателството на император Юстиниан. В същия смисъл ήσυχία продължава да се употребява и от по-късни автори като св. Григорий Синаит (починал 1346 г.). На това равнище терминът отпраща главно към отношенията на човека с останалите хора в пространството и това е най-външният от неговите различни смисли.

Ησγχια и духовността на килията

В Изреченията на отците-пустинници авва Руф казва: „Ήσυχία – това е да стоиш в килията си със страх Божи и с размишление за Бога, като се въздържаш изцяло от всяка ненавист и всяко тщеславие. Такава „ήσυχία“ е майката на всички добродетели и тя предпазва монаха от пламтящите стрели на врага“. Нататък той свързва „ήσυχία“ с помненето на смъртта и завършва с думите: „Бъди бдителен (νήφη) над собствената си душа“. Така, „ήσυχία“ се асоциира с друг ключов термин в традицията на пустинята: „νήψις“ – духовна трезвост или бдителност. Когато „ήσυχία“ е свързана по този начин с килията, терминът продължава да има отношение към външната ситуация на исихаста в пространството, но неговото значение е в същото време повече интериоризирано и духовно. Исихастът – по смисъла на някой, който пребъдва в зорка бдителност в своята килия, не е необходимо да бъде винаги сам – той може да бъде и монах, живеещ в общност.

Исихаст, следователно, е този, който се покорява на предписанието на авва Моисей: „Иди и стой в килията си, и твоята килия ще те научи на всичко“. Той не забравя съвета, даден от авва Арсений на монаха, който искал да извършва дела на милостиня: „Някой казал на Арсений: „Мислите ми ме безпокоят, нашепват ми, че не мога да постя или да се трудя; Поне отиди и посети бедните, защото и това е форма на любов“. Старецът пък, като разпознал семената, посети тук от демоните, му казал: „Върви – яж и пий, и спи без да вършиш нищо; Само не напускай килията си“. Защото знаел, че търпеливото стоене в килията води монаха до истинското осъществяване на неговото призвание“.

Връзката между „ήσυχία“ и килията е ясно изказана в известните думи на св. Антоний Египетски: „Рибите умират, ако останат дълго на суха земя; По същия начин и монасите – ако се застоят вън от своите килии или пък прекарват времето си с хора от света – губят равнището на своята „ήσυχία“. Монахът, който пребивава в своята килия, може да бъде оприличен на струна на добре акордиран инструмент. „Ήσυχία“ го съхранява в състояние на будност – ако той се застои вън от килията си, неговата душа се отпуска и омеква.

Разбрана по този начин като външна рамка на „ήσυχία“, килията е представена преди всичко като работилница за постоянна молитва. Основната дейност на монаха, оставащ тих и безмълвен в килията си, е постоянното помнене на Бога („μνήμη Θεοũ“), придружено от чувството за разкаяние и скърбене („πένθος“). „Стой в килията си – казва авва Амон на един възрастен човек, който възнамерява да възприеме някаква външна, показна форма на аскетизъм, – яж по малко всеки ден и имай думите на митаря винаги в сърцето си. И тогава ще можеш да бъдеш спасен“. Думите на митаря – „Боже, бъди милостив към мене грешника!“ (Лука 18:13) – са в тясно съответствие със структурата на Иисусовата молитва – такава, каквато ние я откриваме от VI-ти век нататък при св. Варсануфий, в Житието на авва Филимон и в други източници. Ще се върнем, когато му дойде времето, към проблема за ήσυχία и призоваването на името. Ограждането вътре в стените на монашеската килия и името Иисусово са експлицитно свързани в едно твърдение на св. Иоан Газки относно неговия събрат-пустинник Варсануфий: „Килията, в която той е затворен жив, като в гроб – заради името Иисусово – е място на покой, защото нито един демон не влиза там, нито дори князът на демоните – дяволът. Тя е светилище, вместило Божието обиталище“. За исихаста, следователно, килията е място за молитва, светилище и място, където човешката личност се среща с Бога. А всичко е изразено по поразителен начин в думите: „Монашеската килия – това е Вавилонската пещ, в която тримата отроци са намерили Божия Син; Тя е облачният стълб, от който Бог е говорил на Моисей“. Това схващане за килията като фокус на присъствието е отразено в думите на един съвременен коптски пустинник – апа Матта ал-Мескин. Попитан дали някога въобще е мислил за поклонение в Светите земи, той отговаря: „Светият Иерусалим е цял тук – във и около тези пещери – защото какво друго е моята пещера, освен мястото, където моят Спасител Христос е роден; Какво друго е моята пещера, освен мястото, където моят Спасител Христос е бил пренесен за вечен покой; Какво друго е моята пещера, освен мястото, откъдето преславно Той възкръсна от мъртвите? Иерусалим е тук, точно тук, и всички духовни богатства на Светия град могат да бъдат открити вътре в тези долини“. С всички тези неща ние постепенно, но сигурно, се придвижваме от външния към вътрешния смисъл на ήσυχία. Интерпретирана по смисъла на духовността на килията, тази дума обозначава не само външните, физически условия, но и душевното състояние. Тя свидетелства за отношението на някой, който – по думите на св. Теофан Затворник – търси начин, как „да стои пред Бога, с ума си в сърцето, и да продължава да стои пред Него постоянно, ден и нощ, до края на живота си“. Точно такова е значението, което за исихаста имат покоят и тишината на неговата килия.

Ησγχια и „Завръщането вътре в себе си“

Това още по-интериоризирано разбиране за „ήσυχία“ е ясно подчертано в класическото определяне на исихаста, предоставено ни от преподобни Иоан Лествичник: „Безмълвник (=„исихаст“) е онзи, който се напряга да задържи безтелесното същество в границите на телесния дом. Подвиг рядък и удивителен!“. Не този, който на вид е отишъл в пустинята, е исихаст в истинския смисъл на думата, а този, който е предприел пътуване навътре – към своето сърце; Не такъв, който физически се е отделил от другите, хлопвайки вратата на своята килия, а този, който „се връща към себе си“, затваряйки вратата на своя ум. За блудния син е казано: „А като дойде в себе си…“ (Лука 15:17). Същото върши и исихастът. Както казва св. Василий Велики, той се завръща при себе си, след което, след като се е върнал обратно в себе си, възхожда към Бога. По този начин, исихастът е такъв, който отговаря на казаното от Христос: „Царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21); И който също така „… от всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си“ (Притчи Соломонови 4:23). По думите на св. Исаак Сириец, „той се гмурва в себе си“, откривайки вътре в себе си стълбата, която води към Царството небесно. Така, при една нова интерпретация на първоначалното определение за исихастта като някой, който живее уединено в пустинята, ние можем да кажем, че уединението – това е състояние на душата, а не въпрос на географско положение, както и че истинската пустиня е вътре в сърцето.

Прочетете още „Мълчанието в молитвата – труден, но свещен път към Бога*“ →