Благовест Върбаков

Abstract

This publication (“One Hundred Years of Higher Theology in Bulgaria: Some Theological Reflections in the Theology of Professors Father Nikolay Shivarov and Totyu Koev) is dedicated to the celebration of the centenary of the Faculty of Theology at Sofia University “St. Kliment Ohridski” (1923-2023). Specifically, the theological reflection of the orthodox theological professors Father Nikolay Shivarov (1930-2022) and Totyu Koev (1928-2006) is examined. Attention is paid to some of their theological theses, which relate to basic questions about the study of theology, not only as a spiritual vocation, but also as a scientific field of universal knowledge. Among them are questions about the contemporary challenges of academic theology and the theological responses that should be given in view of globalization. These questions are considered in relation to the theological views of the mentioned professors of theology.

***

Юбилейните годишнини са повод за радост, но още и за равносметка. Те някак и от само себе си подтикват към (внимателен) прочит и (премислен) анализ на вече постигнатото, и наравно с това в зависимост от чувството на удовлетворение чертаят с надежда ориентири към бъдещето. Юбилеите и от подвига на внушителното си многовремие сякаш гордо „дръзновеят“ по целия път на житейския вървеж. И ако преди всичко те се отнасят за личното преживяно, то в случаите на една обща споделеност в една отминала заедност тържествеността им е значително по-емоционално наситена и сантиментално обоснована. Такъв е случаят с отбелязването на значими национални институции, като например образователните, чиято дейност за културното възрастване на нацията е от особено важно значение за образователния интегритет на държавата на международно ниво, освен на национално, което – естествено – се явява и тяхна основна мисия. Поводът да започна с тези думи е честването през настоящата 2023 година на вековния юбилей на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В личен план обстоятелството, че съм негов възпитаник още повече ме свързва с това честване, от една страна, и от друга – синовно задължава като учен, поел по пътя на науката тъкмо от тази образователна институция. Целта ми в следващите редове е не да правя опит за сбита историческа реконструкция на Богословския факултет – оставям това на историците, а да споделя – според вижданията си – някои по-важни моменти от следването ми, благодарение на които желанието да се посветя на изучаване на богословието окончателно се затвърди. Задачата ми ще е да насоча вниманието към някои от доайените на висшата ни богословска школа, за жалост повечето от тях покойници. Тяхното отношение както към самото богословие като нестихващ устрем за богопознание в академичното си призвание, така и към своите студенти беше на изключителна висота, коeто пораждаше у нас чувство на огромно възхищение и дълбоко преклонение. Защото придобитите от тяхната духовна и професионална опитност познания за действителната същина на православната вяра и традиция осезаемо съдействаха за нашето трайно въцърковяване и вграждане в благодатния живот и спасителна мисия на отечествената ни Църква.

Изложението на настоящата публикация няма да е просопографско проучване на академичната дейност на визираните от мен преподаватели на Софийския богословски факултет, а в нея ще се спра на отделни (проблематизирани в догматичното си изложение) теми от православното богословие, които в съдържателно отношение са несъмнено основоположни за правилното осмисляне и сетне изповядване на Христовото благовестие – такова, каквото е залегнало във и преподавано от учението на Църквата (по смисъла на посланието на апостол Юда в глава 1, стих 3). Към този идеен замисъл ще се придържа изложението. Конкретно ще се спра на спомените си професорите отец Николай Шиваров и Тотю Коев. Спирам се на тях, защото техните наставления по време на моето следване оставиха ярки спомени, които и до ден-днешен ме ръководят като богослов изследовател, за което им винаги ще благодаря и отправям горещи молитви към всеподателя Бога да упокои душите им в Своето царство – селението на праведните.

I.

Първата лекция като студент в Богословския факултет беше по Библейска археология. Преди това в кулоарите на факултета само бяхме чували името на преподавателя, за който се носеха легенди като един от доайените на българското академично богословие – старозаветникът професор протопрезвитер Николай Шиваров (1930-2022). Още с влизането си в аудиторията той респектира с осанката си: възрастен мъж с побеляла коса и брада, леко прегърбен от тежестта на годините, на места с впито лице, особено около очите, и с широко чело, сякаш разкриващо натрупаната през дългите години на житейска и творческа дейност мъдрост. Такъв го запомнихме – първият ни професор в расо. Разказваше увлекателно тежката и дотогава непонятна за нас материя и понеже виждаше, че трудно вниквахме в нея, често прибягваше до сравнение на старозаветните библейски постановки с актуални за съвремието предизвикателни ситуации, като това почти винаги го правеше с тънко чувство за хумор. Отец-професор Шиваров, който между нас го наричахме „дядо поп“, беше колкото сдържан в поведението си, толкова и колоритен в отношението си към студентите, но никога не си позволяваше да принизява от позицията си на духовник и преподавател границата с тях, с понечилите да изучават богословието на академично ниво. Тук искам да обърна внимание на две понятия, които макар и взаимнозаменяеми имат все пак своите отличителни разбирания – „богословие“ и „теология“. Това е нужно да направим, тъй като не само в ежедневната реч, но и в академичната липсва идейното им разграничаване. А това впоследствие води до очаквания, които не винаги кореспондират с намерението за професионална реализация на дипломираните богослови/теолози. Едните, приели призванието да са богослови, поемат по благодатния път на свещеническото служение, докато другите, теолозите – решават да допринесат за научното изясняване на религията като феномен на човешката култура, неимоверно дала силен тласък за развитието на цивилизациите, както и устойчиво да ги позиционира напред във времето, дори и да претърпят (известна) етническа трансформация.

И като отбелязвам това, възниква не по-малко важният въпрос от този за различното разбиране, включително и тълкуване, на богословието и теологията – въпросът за разграничаването на вярата от религията. Така, ако вярата поради естеството на психологическото въздействие логично би се съотнесла към богословието, което е според контекста на понятийното му (въз)приемане, то религията е с теологията. Това е заради научното изясняване на вярата, тъй като в крайна сметка тя онагледява и възпроизвежда определена религиозна доктрина. В този смисъл религията следва да попада в обсега на теологичното осмисляне, а вярата като мистично преживяване (по смисъла на Рудолф Ото) се налага да отстъпи назад в изследването на религията. Апологетичният прочит, който така или иначе е характерен за богословието, не е никак резултатен за теологията. И това е така, защото апологията по субективен път цели да удостовери истинността на вярата и наравно с това ясно да я посочи като единствен път за постигане на божествено единение. При теологията вярата се изследва в границите на религиозната доктрина с всичките ѝ преки и косвени фактори, които са я обособили. Това значително минимализира субективното наблюдение и дава възможност за по-голяма обективност на направените изводи.

Не липсват също и критики при определянето на понятийната двойка „вяра-богословие“ и „религия-теология“ както от страна на конфесионално обвързаните (даващи превес на вярата в своите разбирания), така и на секуларно настроените, особено на скептиците изобщо към евентуалната възможност за битийно трансцендиране на човека вследствие на вътрешно убеждение, без то да е повлияно от външна манипулативна намеса, каквато впрочем оказва религиозната парадигма. Феноменологията на религията е идейна константа, която веднъж изведена от „абстрактното“ си начало изисква понятизиране в систематичен порядък, за да може да се придаде доктриналния облик на нейната парадигма. Макс Вебер обръща внимание на това в своето фундаментално социологическо изследване на религията, като търси обяснение за култовата практика в границите на религиозната парадигма. Следователно той стига до убеждението, че богословието и теологията не може да се разграничат поради постоянното им взаимодействие. Това се потвърждава от факта, че в теологията, която систематизира вярата в определена религиозна доктрина, култът е освен богословски обоснован (мистифициран), но и изведен като практика (ритуализиран). Това означава, че богословието (вярата) служи за фундамент на теологията (религията).

II.

Разбира се, не бива да се критикува еднозначното определяне на понятията „богословие“ и „теология“, най-малкото защото са с един и същ етимологичен произход, а и богословие е превод на теология. Понятието „богословие“ произлиза от гръцката дума „θεολογία“ и е съчетание от две – „θεος“ (бог) и „λογος“ (слово, учение). Буквално означава учение за Бога, но в религиозен смисъл се влага основно идеята за мисловния процес при изучаването на божествената действителност. Тъкмо това поставя разделителната линия между богословието и теологията. В единия случай е налице спонтанно влечение към божествено единение (богословието), докато в другия – заедно с това и постоянно осъзнаван опит за дълбинно вникване в (първо)началата на тази божественост, както и непримиримото търсене на причините за вродения стремеж на човека да се оличности с нея, благодарение на религиозната си принадлежност (теологията). Разбирани по този начин тези две понятия, става ясно, че между тях конфронтация не може да има. Богословието се разкрива чрез самата изповед на вярата и способства за божествено проникновение, а теологията от своя страна е задължена посредством критичната отсъда на разума, характерна за философската рефлексия, да изясни какви са нейните (на вярата) същностно доктринални основания.

За пример ще посоча блажени Августин, който е първият християнски автор, който открито споделя за съмненията си в парадоксалността на вярата в разпънатия и възкръснал от мъртвите Син Божи. Раздиран от чувство на вина за съмнението си към Христовата жертва, той обгръща теологичните си размишления в богословска перспектива и по този начин съумява да открие нужните за утвърждаване на вярата му отговори. Съчинението му „Изповеди“ е своеобразен опис на тези съмнения и днес все още се явява един от водещите апологетични съчинения на Църквата, наред с тези на Тертулиан. За Августин вярата би трябвало да се аргументира личностно чрез преживяното по смисъла на религиозната опитност, която колкото повече се обогатява, толкова по-устойчиво се осъзнава. Авторитетът на Църквата несъмнено оказва силно влияние с култовата си практика при изповядване на вярата от страна на миряните, но Августин не се задоволява само с нея. Нужна е практиката дотолкова, доколкото служи за възпитание в системно участие в живота на Църквата. Това обаче далеч не означава, че е налице знание за вярата, а една конфесионална обвързаност и нищо повече. За да се постигне същинското познание, което надвишава в пъти простото знание, понеже първото навлиза в метафизични категории, богословието изиграва своята решаваща роля за това. То е непрекъснат мисловен процес за осъзнато опознаване на вярата чрез трансцендиране на битието.

Що се отнася до догматическите истини на вярата, постулирани от Църквата, те – оказва се – не са непременно задължителни за придобиване на религиозна опитност. Богословието не изисква това за сметка на теологията. Но ясно трябва да се разбере, че доктриналното определяне на вярата е абсолютно наложително за институционализиране на религията. Затова Църквата толкова ревниво пази догматическите (веро)определения от трансформиране, което не бива да се осъжда като проява на закостеняло мислене, а като отговорно задължение да се опази чисто Христовото учение до свършека на света. Тази нейна задача намира основания в есхатологичната концепция на това учение, чиято идейна насоченост разкрива истинността на Царството Божие като действителна реалност, но не само като очаквана, но и като вече реализирана в живота на Църквата. Тук отново може да се направи съпоставка между богословието и теологията: това очакване на Царството е богословска теза, а самото му осъзнаване е теологична. В единия случай изпъква вярата като достатъчно (само)достатъчна надежда, а в другия – догматическата основа на религията, на която тя (тази вяра) се основава и съотнесено към степента на преживяното се изповядва.

III.

Към въпроса за авторитета като качество за легитимиране на истинност отец-професор Шиваров обичаше да дава за пример философските концепции на Карл Попър, които отхвърлят устойчивостта му (на авторитета) напред във времето. Политическите възгледи на този философ подлагат на критика възможността изобщо да се претендира за постоянно и неотменимо върховенство на авторитета. Дори процесът на идеологизация не води непременно до такова легитимиране, което да не може по никакъв начин да се оспори. За него налагането на властови авторитет предразполага към кастова система на обществото и оттам до несправедливост при разпределянето на общите блага по правило в зависимост от социалния статус. В библейска перспектива авторитета е основоположен за консолидирането на богоизбрания народ. При него е валидна концепцията за сакрализиране на пълномощията, дадени свише (понеже Бог е този, Който дава власт в нечии ръце), с цел безпрекословно подчинение пред Божията воля. Авторитетът едновременно уникализира и елитаризира съсловия и личности в Древния Израил и е недопустимо съмнение в това. Божествената воля изисква абсолютно подчинение и при неспазване санкцията е неизбежна – първо от Бог и след това от тях. Това показва колко тясно е обвързан еврейският народ с Божията воля и до каква степен тази воля е в състояние да издигне авторитети и да ги уникализира в техния култ и общество. Същото с пълна сила се отнася и за авторитета на Църквата.

Отец-професор Шиваров наблягаше на разбирането, че библейската история трябва да се тълкува в светлината на Домостроителния план на Бога за спасението на света и човека, тоест на цялото Негово видимо и невидимо творение. Азбучните постановки на вярата, намерили израз и в догматите на Църквата, са богооткровени истини. Тези истини сублимират съзнанието да се откъсне от вродените си предубеждения (от съмненията, подтикнати от критиката на разума), за да (въз)приеме в пълнота теологичните основания на библейските постановки, заели място като безспорни авторитети в учението на Църквата. С това отец Шиваров искаше да покаже, че богословието като наука е всъщност теология, както и че самата теология, дори и критично рефлектирана, постоянно остава неин (на богословието) носител. Така дилемата дали богословието като наука е теология, която принизява стойността му вече не ни безпокоеше поради получената достатъчна увереност от думите на отец-професора. Те също и насочваха върху тезата, че призванието на богослова е преди всичко да усъвършенства умението да благовести и след това да задълбочава познанията си в теологичните основания на това благовестие. Впрочем, което добре осъзнахме, усъвършенстването на тези умения е в пряка зависимост от задълбочаването на познанията ни.

Но в крайна сметка доколко това теологично задълбочаване, което предполага академичното богословие, не изостря способността за критична отсъда до степен, че да схоластизира естествената (и отвлечена) метафизична ориентираност на теологията.

Не мога да не приведа мнението на отец-професор Шиваров по отношение разбирането на вярата по пътя на нейното тълкуване. То се отнасят пряко и до понятийното (въз) приемане на вярата и религията в релация с богословието и теологията. Самобитното изповядване на вярата подтиква до фриволни богословски осмисляния или – както казва отец-професора – до „хрумвания“. За да не се стига до такива, следва неотклонно придържане към официалната доктрина, колкото и някои нейни постулати да са мъчно разбираеми като истини на вярата (срв. 2 Петр. 3:15-16). А Църквата се явява единствен и неотменим авторитет за достоверното им изясняване, сторено в конкретно формулирани от самата нея догматически (веро)определения. Затова погледнато от нейната позиция е недопустимо да се подлага на съмнение това ѝ качество.

С оглед на казаното отец-професор Шиваров беше първият ни преподавател, който съумя да ни покаже съвсем ясно, че интересът към изучаване на Христовото благовестие трябва обезателно да се задълбочи от богословски към теологичен. В противен случай (раз)съжденията ни ще се лутат в такива мисловни полета, които няма да кореспондират с учението на Църквата. Тези думи не ги приехме като заплаха, а като загрижено увещание на мъдър духовник да се стремим да опознаем богословието в неговите доктринални рамки. От този момент ние осъзнахме, че богословието е всъщност един целенасочен екзистенциален копнеж, който в теологичен аспект придобива ясна картина, разкриваща последствието от Изкупителната жертва за битието на човека.

IV.

Повечето богословски дисциплини през първи и втори курс от нашето следване бяха въведителни до момента на започването на курса по догматическото богословие. Очарованието от изключителната пъстрота от застъпените теми в тези въведителни дисциплини разкриваха пред нас необятната картина на християнското богословие/теология. Макар и такива, ние твърде добре осъзнавахме, че навлизахме в една изключително сложна проблематика, която беше представяна със съвременни научни методи, а тя поначало не изискваше такава необходимост. Вярата се приема непринудено чрез сърцето и после (при съмнение за нейна проверка) чрез критичната отсъда на разума. Това бяха първите думи на покойния ни преподавател по православна догматика, професор д-р Тотю Коев (1928-2006), когато се запознахме на първата му лекция с нас.

Авторитетът на професор Коев беше изключително голям сред академичната колегия на Софийския богословски факултет, както и сред другите университети, в които се изучаваше богословие. Великотърновският богословски факултет беше негова рожба – беше негов първи декан и за годините, в които го ръководеше, сформира високостойностен колектив за онова време от млади богослови, току-що завършили Факултета майка – Софийския богословски факултет. Няма да бъде пресилено, ако кажем, че великотърновското богословие се наложи и утвърди именно благодарение на огромните усилия на професор Коев, които положи, за да го отличи от софийското. Модерният богословски прочит там започна осезаемо да изпъква в сравнение с традиционния в Софийския богословски факултет. Удивителна симбиоза от богословско-теологични рефлексии проявяваха възпитаниците на професор Коев, днес вече водещи преподаватели, в тяхното творчество и това не можеше да остане незабелязано от нас и от религиозно настроеното общество. Някои не бяха съгласни, защото богословието им беше силно теологизирано, и критиките към тях буквално валяха. Други се удивляваха на способността им завладяващо да разкриват най-интересните теми, които са „крайъгълен камък“ за въвеждане в православната духовност. Конвенционалното им обговаряне, присъщо на катехезическата беседа (приоритетно водена от духовника), не задоволяваше съвременния питащ човек. Той очаква да получи адекватни и аргументирани отговори, чрез които сам да достигне до убедено решение да стане действителен, не само по кръщелно свидетелство, Христов последовател. Рутинираните отговори не позволяваха това да се случи и акомодацията (съпоставката) с предизвикателствата на днешния ден ставаше все по-наложителна, особено във времена, когато тенденциите на секуларизма започваха да набират все по-голяма сила и сериозно рискуваха да отслабят желанието за евхаристийно изповядване на вярата и оттам засвидетелстването на религиозна (съ)принадлежност, каквато несъмнено се изразява в доверието в Църквата като благодатно средище на бъдещите наследници на Божието Царство.

Великотърновските богослови виждаха в очите на българското общество унищожителната сила на секуларизма и предприеха решителни, но не и тенденциозно императивни по възпитателна методика мерки за възвръщане (или усилване) на увереността към вярата и доверието в авторитета на Църквата – второто, по правило отъждествявано с последствията от действията на свещениците. Това стимулира богословието им да прекрачи конвенционалните си рамки (от клишираните църковни фрази) и да теологизират за по-голяма яснота във философски дискурс онези постановки на вярата, в които догматическите ѝ истини намираха най-ярко изражение. Това даде положителен резултат – почти веднага привлякоха внимание върху себе си. Разбира се, всичко това се дължеше на академичната школа на професор Коев, към която и възпитаниците му от Софийския богословски факултет също можеха да се научат.

V.

Професор Коев преподаваше до сетния си дъх. Дори и с напреднало онкологично заболяване, когато този едър човек, лъхащ с визията си жизненост и енергичност, се вече беше стопил наполовина и едвам успяваше да изкачи стълбището на факултета. Спомням си, че веднъж плахо ме помоли да му занеса куфарчето до залата, в която ни предстояха лекциите с него по православна догматика. С тъга виждахме как силите му с всеки изминал час бавно го напускаха и че смъртта ще го споходи съвсем скоро. Осъзнавайки че той ще си отиде, ние усвоявахме всяка една негова дума с огромен интерес, защото знаехме, че да изучаваш православното догматическо богословие от такъв учител е истински Божи дар за нас, студентите по богословие.

Въпросите към професор Коев изобилстваха, търсихме не банални отговори, които отлично знаехме като наизустен рефрен, а аргументирано теологизирани. Предизвиквахме го с неудобни въпроси, които един скептично мислещ с надменност би му задал. Но по силата на неговия многогодишен богословски опит, владеещ до съвършенство православната догматика – това му го признаваше и сегашният Вселенски патриарх Вартоломей, не можеше да го свари неподготвен. За всеки въпрос професорът имаше отлично аргументирани отговори. Тези отговори удивително синтезираха освен написаното от светите отци на Църквата – така наречената „светоотеческа мисъл“ (IV-XVIII век), посредством която учението на Църквата придобива своята абсолютно легитимна догматическа аргументация, така и най-новите постижения на православното академично богословие. Това говореше за безспорната му ерудиция като проницателен богослов и завидно „обигран“ изследовател – качества, които никой не си и помисляше да оспори.

Спомням си, че по време на един богословски семинар за студенти и докторанти, някои от докладчиците бяха решили да се представят с такива заинтригуващи теми, че да впечатлят на всяка цена колегите си и най-вече старите професори, за да блеснат пред техните очи. Професор Коев слушаше много внимателно докладчиците. Когато нещо от изказаното будеше у него озадачаване – да не кажа несъгласие, той не си позволяваше да ги апострофира, което ще доведе до обезсърчаването им, а по време на дискусията много тактично посочваше слабите моменти в представените тези. По този начин той насърчаваше, а и поощряваше усилията на младите си колеги да теологизират богословските си (по)знания.

Професор Коев обръщаше особено внимание на изискания академичен стил и остро порицаваше ползването на чуждици. За него богатството на българския език трябва да се използва в пълнота, за да се постигне нужната за един сериозен текст литературна естетика. Той настояваше пред нас да четем колкото се може повече художествена литература, понеже така се обогатява речниковия запас от думи, разширява се мисълта и се усъвършенства изказа. Защото не собствено четенето на специализирана литература изгражда академичното мислене, но също и шедьоврите на световната класика. Това му разбиране се виждаше и в начина му на писане – висок академичен изказ, постигнат въз основа на богата езикова култура. Затова неговите трудове бяха завладяващи, още от първия им ред въвличаха неусетно читателя коловозите на неговата мисъл.

Употребата на специфичната богословска терминология, особено в областта на догматическото богословие, следваше да бъде ползвана правилно, не фриволно, а още по-малко манипулативно. Всеки един догматически термин е натоварен със съответното богословско значение, което разкрива отделни части от учението на Църквата. Професор Коев изключително много държеше на това от нас. Ние сме тези, които трябва неотклонно да следваме утвърдената от светите отци догматическа терминология, в противен случай затъването в собствената невъзможност на иначе имагинерната мисъл ще е неизбежно. Изходната теза на професор Коев беше, че авторитетът на светите отци е достатъчен, за да се доверим изцяло на обособената от тях богословска терминология, без да се налага да ги ревизираме, дори да е подбудено от чисти намерения да станат по-ясни и по-разбираеми от съвременна гледна точка. Това за него беше недопустимо.

Професор Коев обаче въведе в родното академично богословие термин, който пряко се отнасяше до неговата научна област – православното догматическо богословие. Първоначално ние се чудехме как така той, който настояваше стриктно да се употребяват богословските термини в автентичния им вид, така както са наследени от светите отци, си позволява да прави подобно нещо. Впоследствие разбрахме, че това не е проява на своеволие от негова страна, а на дълбок богословски прочит. Става дума за разбирането му по отношение на богословското творчество на светите отци. За него то е богоозарено по подобие на боговдъхновеността на Свещеното Писание. Ако библейските автори са били вдъхновени от Светия Дух за написване на Свещеното Писание, то несъмнено това би се отнесло и за светите отци и техните догматически съчинения. Професор Коев правеше терминологично уточнение, с което разграничаваше вдъхновяващата роля на Светия Дух спрямо библейските и светоотечески писания, спрямо библейските автори и светите отци на Църквата.

Вдъхновяващата сила на Светия Дух е една и съща, но насочена към определена цел. Библейският текст – обобщено казано – е за пророчество (в Стария Завет боговдъхновението е за раждането на обещания Месия, а в Новия – за вече спасителното дело и изкупителна мисия на Месията Христос, както и за последния Съден ден, след който ще възтържествува Неговото Царство), докато догматическите съчинения на светите отци си поставят за задача да изяснят триадологичния, христологичния (към него и теотокологичния) и есхатологичния аспект в учението на Църквата. Въз основа на техните съчинения Вселенските събори на Църквата формулират догматите на вярата. Това, според професор Коев, е достатъчен аргумент да се счита, че светите отци са богоозарени. В допълнение на това е и възприетият израз като формула, предшестващ вероопределението на светите отци, въз основа на което биват съставени протоколите на Вселенските събори: „Угодно бе на Светия Дух и на нас“ в контекста на глава 15-та, стих 28 от новозаветната книга „Деяния (на светите апостоли)“. Следователно, след като светите отци са възприели този новозаветен цитат при формулирането на догмите на вярата, то съвсем естествено е техните богословски прозрения да идват под въздействието на Светия Дух и съответно умовете им да бъдат облагодатени свише. При положение, че това е така, означава че те са богоозарени. Последващата артикулация на догматическите вероопределения в живота на Църквата налага богословските прозрения на светите отци, служещи за тяхна основа, да бъдат теологизирани, както професор Коев направи в своето крупно съчинение „Догматическите формулировки седемте Вселенски събора“ (2011), което представлява сбор от други негови богословски разработки, с които се беше утвърдил като световен учен богослов.

VI.

„Християнството е една красива приказка“ бяха едни от първите думи на професор Коев при нашето запознанство. Толкова бяхме шокирани от тези думи, че бяхме готови в знак на протест да напуснем неговите лекции. Недоумявахме как е възможно православен богослов и то професор по догматическо богословие да изрича такова богохулство. Между колегите настана смут, почувствахме се предадени от учителя, който трябваше да ни утвърди в догматите на вярата. Професорът видя нашето безпокойство и почака да го опровергаем. Никой не посмя открито да стори това и да го заклейми, а предпочетоха да затаят гнева в себе си. Настана гробна тишина и тогава професор Коев добави: „Да, такова щеше да е християнството, ако не беше фактът на Христовото възкресение“. Това допълнение прикова вниманието ни, защото именно в него се коренеше абсолютно цялата същност на християнската вяра и наравно с това даваше непоклатима аргументация на учението на Църквата. Защо, каква би била нашата вяра, ако Синът не беше възкръснал от мъртвите – една заблуда. Впрочем професор Коев беше перифразирал умело апостол Павловите думи „А щом Христос не е възкръснал, значи е напразна нашата проповед, напразна е и вашата вяра“ (1 Коринтяни 15:14). За професор Коев догматическото богословие представляваше отговорът на Църквата за доказване на Христовото възкресение първо чрез богословските възгледи на светите отци и второ чрез критичната отсъда на разума (визирам чрез теологичната обосновка).

* * *

Спомените ми за тези професори отец Николай Шиваров и Тотю Коев са все още ярки в съзнанието ми, а вярвам, че и у моите колеги състуденти. Може още много да се напише за приноса им в родното богословие, но смятам, че това което споделих в тази кратка публикация за тях ще даде задоволителна представа за безспорните им изследователски способности. И не само, а и за сърдечното им отношение в учебния процес. Те бяха взискателни към нас, но и всеотдайни да ни изградят като обещаващи богослови, които да могат самостоятелно да теологизират усвоените знания по начин, който да приобщава към истините на вярата (и да въцърковява). Това беше тяхното призвание, за което може само да им благодарим.

Използвана литература

Кирлежев, Александър. Какво е богословието? [електронен ресурс: https://dveri.bg/udx3y; online: 30.04.2023].

Коев, Тотю. Догматическите формулировки на седемте Вселенски събора. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2011.

Трайчев, Емил. Библията и богослужението. – В: Списание „Богословска мисъл“, № 4, 2002.

Уилсън, Брайън. Религията в социологическа перспектива. Велико Търново: Праксис, 2001.

____________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 9 (15), нова серия, 2023, с. 21-32, Пловдивско университетско издателство Паисий Хилендарски. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Благовест Върбаков, протопрезвитер професор д-р Николай Шиваров (1930-2022) и професор д-р Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dDP