Момчил Методиев

В архивите няма данни през следващите години действително да е взето решение за ограничаване на тези „привилегии“, но има данни, че въпросът продължава да стои на вниманието предимно на местните власти,но и че те си дават сметка за трудностите и недоволството, което решение за закриването на тези парцели може да предизвика. Показателно в това отношение е Съвещанието с пълномощниците на Комитета по изповеданията, проведено на 3 юни 1983 година, на което се­кретарят на съвета в Русе изказва недоволство от съществуването на тези парцели, а представителят на отдел „Пропаганда и агитация“ на Централния комитет на Българската комунистическа партия Борис Аврамов посочва католиците като централна пречка пред налагането на новите ритуали, но и допълва, че „въпросът за единните гробища“ трябва да бъде внимателно обмислен[11]“.

Дискусиите по идеята за създаване на „единни гробища“ не надхвърлят нивото на местните власти. Документите обаче съдържат данни за редица други ограничителни мерки при отслужването на погребалния ритуал в стремежа той да бъде заменен със светски[12]. Затова и тези дискусии на местно равнище не трябва да бъдат омаловажавани, тъй като малките религиозни общности страдат от зло­употребите предимно на локално ниво. Това е част от съзнателно следваната стратегия на централните власти споменатите въпроси да бъдат делегирани на местните органи, с цел избягване на обвиненията за нарушаване на религиозните свободи.

Спорът за конфирмацията на децата

В желанието си за налагане на новите ритуали конкретно по отно­шение на католиците властите се сблъскват с един специфичен и на пръв поглед изолиран, но тежък проблем, който се задълбочава в началото на 80-те години и е дебатиран на най-високо равнище в отношенията между България и Ватикана. Става дума за даването на тайнството конфирмация (миропомазание), приемано от Католическата църква за важен момент в хода на въцърковяването на младите християни. Според католическите канони и традиция, конфирмацията се отслужва, когато детето навърши 7-годишна възраст, с което и завършва процесът на неговото влизане в Църквата, започнал с кръщението. В Православната църква тайнството миропомазание се предоставя непосредствено след кръщението, като тази традиция е възприета и от католиците по източен обряд. За разлика от тях, при католиците от западен обряд конфирмацията се отслужва, когато детето е навършило съзнателна възраст, и това тайнство се съчетава с даването на първо причастие. В справките на властите от този пе­риод ритуалът често е наричан с термина кризмоване или кризмене, вероятно под въздействие на терминологията, употребявана от възпитаните в латинската традиция католически свещеници.

Проблемът е много дълбок, тъй като още Законът за изповеданията от 1949 година въвежда забрана Църквата да работи с деца и младежи. Освен, че отслужването на това тайнство влиза в противоречие със законодателните разпоредби, ритуалът се извършва едновременно за множество деца от една общност, което превръща конфирмацията и във важно локално събитие. Така кампанията за ограничаване на големите християнски празници неизбежно води и до желанието за ограничаване на този ритуал, а спорът ескалира в началото на 80-те години, когато са наложени и изрични забрани за неговото отслужване на деца под 16-годишна възраст.

Фактическата забрана на този ритуал се появява сравнително късно, като в Информация на Комитета по изповеданията, изготвена по искане на отдел „Пропаганда и агитация“ на Централния комитет на Българската комунистическа партия през втората половина на 1982 година изрично е посочено, че „през тази година, в съответствие със Закона за изповеданията, беше въведено ограни­чение на католическите духовници да не извършват обреда „конфирмация“ (кризмоване) преди навършването на 16-годишна възраст[13]“. Както може да се очаква, забраната среща съпротивата на местните свещеници по западен обряд, особено в по-малките населени мес­та, където живее концентрирано католическо население. Локалните спорове бързо прерастват в реален проблем, който влиза в списъка с искания на Ватикана към българските власти.

Най-остра е реакцията срещу забраната в енорията в квартал Секирово в град Раковски, където живее една от най-големите католиче­ски общности в България и където местният свещеник Йосиф Пищийски продължава да отслужва ритуала, въпреки ограниченията. За да реши проблема, на 30 ноември 1982 година в град Раковски пристига служителят на Комитета по изповеданията, отговорен за католиците, Цвятко Цветков. В града той се среща със служителя на местния народен съвет и пълномощник на Комитета Иванка Николова, а тема на техния разговор е активността на католическия свещеник. От раз­говора става ясно, че католическите духовници в града активно работят с децата, които са били катехизирани от местните монахини под ръководството на свещеника, а след това той е дал първо причас­тие и конфирмацията на общо 130 деца от града. Пълномощникът Иванка Николова предлага в отговор свещеникът да бъде „освободен“, тоест уволнен, каквото наказание Комитетът има право да налага по действащия Закон за изповеданията.

Поради опасенията от международна реакция, все пак е потърсен друг подход към свещеник Йосиф Пищийски. Той е извикан на среща в общинския съвет на град Раковски, където го посрещат председателят на съвета и самият Цвятко Цветков. На срещата му е обяснено, че дейността му влиза в противоречие с чл. 20 от Закона за изповеданията, който казва, че „възпитанието на децата и младежите се извършва под особените грижи на държавата и се намира извън кръга на дейността на изповеданията и техните свещенослужители“. В търсене на решение след срещата местните фактори отчитат, че свещеникът се ползва „с авторитет сред вярващите“, но въпреки това взимат решение за неговото отстраняване, подкрепено „твърдо“ и от секретаря по идеологическите въпроси в Окръжния комитет на Българската комунистическа партия в Пловдив. Цвятко Цветков провежда среща и с епископа на свещеника, Богдан Добранов, когото „предупреждава“ за необходимостта подчинените му да спазват Закона за изповеданията и да „не се извършва конфирмация на деца под 16-годишна възраст, а така също даването на първото причастие и друга религиозна дейност, която се отнася до работата на църквата с децата“. Най-впечатляваща в тази преписка е резолюцията, поставена в полето към предложението за уволнението на свещеника. Последната дума за това има членът на Политбюро на Централния комитет на партията и министър на външните работи Петър Младенов след съгласуване с неговия заместник Любомир Попов, който е и председател на Комитета по изповеданията. Резолюцията към предложението за отстраняване на свещеника е следната: „др. Любомир Попов е съгласувал с др. Петър Младенов – обстановката в момента не позволява подобни мерки[14]“.

Проблемът не остава незабелязан на Запад, като българските власти са силно засегнати от публикацията в италиански вестник, който информира за наложените нови ограничения на религиозните свободи за католиците в страната[15]. Макар посолството в Рим да не информира доколко влиятелен е вестникът, където информацията е публикувана, съобщението за тази статия често присъства в справките за Католическата църква като пример за натиска, на който е под­ложена българската страна.

През 1983 година политиката по налагане на забраната продължава. В писмо от председателя на Комитета за изповеданията до пълномощниците по места, съдържащо препоръки за действие от 7 април 1983 година, категорично е наредено „да не се разрешава извършване на подготовка за обреда «кризмоване» и на самия обред преди лицата да са навършили 16 години[16]“.

Причината за невъзможността да бъдат взети мерки като уволнението на свещеника в квартал Секирово стават ясни от поредица от документи от следващата година. От 12 до 20 септември 1983 година на посещение в България пристига пратеникът на Ватикана ар­хиепископ Луиджи Поджи, придружен от служителя на Източната конгрегация монсиньор Анджело Мотола, които водят разговори с Любомир Попов за отношенията между България и Ватикана, а на разговорите от българска страна присъства и споменатият Цвятко Цветков. На тази среща на трето място, след искането за уреждане на имотните проблеми и за предоставяне на статут на юридическа лич­ност на Католическата църква, е поставен и въпросът за забраната католическите свещеници да работят с деца и младежи до 16 години, и да ги подготвят за конфирмация. В отговор Любомир Попов се впуснал в разяснения за нормативните изисквания в България, които били в интерес и на „самите изповедания“, поради което те следвало да се „адаптират“ и да спазват законодателството[17].

Обясненията на Любомир Попов явно не са били убедителни. На 20 април 1984 година папа Йоан Павел II се обръща с писмо до То­дор Живков, в което проблемът с конфирмацията е поставен като въпрос с най-голяма важност, заедно с въпроса за подготовката на нови католически свещеници в страната. Писмото се позовава на завършилата през септември 1983 година среща за сигурност и сътрудничество в Европа, където са били утвърдени и приетите заключения от Заключителния документ от Хелзинки за религиозната свобода. В писмото папата пояснява, че е запознат с разпоредбите на българската конституция и законодателство, които забраняват работата на църквите с младежта, но посочва, че те влизат в противоречие с ангажиментите, поети от България, съгласно заключителния акт от Хелзинки. Затова папата посочва необходимостта от „подобрение на този член от Конституцията, а междувременно е необходимо той да не бъде тълкуван така, че да не пречи на религиозното обучение на децата и на младежите, дори в самите църкви.“. След тази настойчива обща препоръка, писмото изброява редица конкретни проблеми:

Ето защо информациите, според които лица от властите записвали имената на хората, които посещават църквите, особено младежи, събудиха у мен голямо и дълбоко безпокойство; забраняват се освен това срещи на свещеници с младежи, а някои местни власти дори са искали от покойния монсеньор Добранов, епископ на София и Пло­вдив, да постави афиш на входа на църквите, че се забранява на деца­та и на младежите да влизат в тях.

И по-нататък папата продължава:

He мога да скрия, Ваше Превъзходителство, каква голяма изненада и безпокойство, породиха в мен тези твърдения. Те принуждават свещениците да нарушават канона и сериозните си задължения като духовни пастири, задължения, основаващи се на Христовата заповед към неговите апостоли и последователи, според която се изисква специална подготовка на младите хора за първото причастие и конфирмацията; ето защо свещениците трябва да могат да се срещат с млади­те хора, за да осигурят при нормални условия тази подготовка. Тази дейност съвсем не противоречи на Конституцията, тъй като изобщо не става дума да се открие училище или религиозна организация ‒ както църквата би желала – а само да се даде възможност за специална подготовка на младите хора за горните причастия, дори извън религиозните служби.

В края на писмото папата иска личната намеса на Тодор Живков, за да бъдат задоволени законните стремежи, изложени по-горе, на Католическата църква в България и на нейните вярващи, като се позволи на младежите да получат обучение по катехизис, което би ги подготвило и за първото причастие, и за конфирмацията, а на епископите да се позволи да могат да се заемат с необходимата подготовка на кандидатите за свещеници. Без осъществяването на тези права, Католическата църква в България е осъдена да изчезне, въпреки че от упълномощени източници се твърди обратното[18].

Писмото е цитирано с такива подробности като доказателство, че проблемът за конфирмацията на децата е изведен от папа Йоан Павел II като един от двата най-тежки и належащи за решаване проблеми в отношенията между Католическата църква и България. Сериозността на проблема се доказва и от предложенията за възможния отговор на писмото на папа Йоан Павел II. Според съхранените документи, обсъдени са три варианта: първият е Тодор Живков да не отговаря лично на писмото, а отговорът да бъде даден устно от българския посланик в Рим. Вторият вариант е Тодор Живков да даде писмен отговор, а третият – да бъде комбинация от първите два, тоест да се предаде лаконичен писмен отговор, последван от по-пространни устни обяснения. Предложението за отговор обаче се фокусира върху възможностите за назначаване на нови свещеници, докато въпросът за работата с младежта е оставен на второ място, като се предлага отговорът по този въпрос да съдържа само общи фрази за българската нормативна уредба и необходимостта изповеданията да спазват конституцията и законите на страната[19]. Както посочва Светлозар Елдъров, взето е решение отговорът да бъде даден следвайки третия вариант – това става на 23 ноември1984 година, когато Любомир Попов и посланикът в Рим Райко Николов са приети от секретаря на Съвета за външните работи на Ватикана Акиле Силвестрини и други висши служители на Ватикана, като на срещата българските представители връчват кратко послание на Живков и дават някои устни пояснения (Елдъров 2002 б:332-334).

Подобно е становището и в справката, изготвена от Комитета по изповеданията за положението на Католическата църква през май 1984 година – и там се говори много повече за състоянието на проблема с католическите свещеници, докато проблемът с конфирмацията само е обяснен и е дадена известна предистория, без обаче да се прави предложение за решаването му. В обяснението за предисторията, което придава известна плътност за произхода на проблема, се казва следното:

През 1981 година партийни организации в католическите села в Пловдивски окръг (…) поставиха въпроса пред отдел „Пропаганда и агитация“ на Централния комитет на Българската комунистическа партия да бъдат задължени католическите духовници да спазват този текст на Закона и да не се организират курсове с де­цата, които са се провеждали във връзка с обряда „кризмоване“ (кон­фирмация). Направени бяха и няколко съвещания в Пловдив (…). Въпросът беше докладван от отдел „Пропаганда и агитация“, след което бяха дадени указания на Председателя на Комитета [по изповеданията] лично той да извика двамата римоатолически владици (униатската църква не провежда такава дейност) и да ги уведоми, че не се разрешава на основание на Закона за изповеданията духовниците да работят с децата, и че те могат свободно да извършват тази дейност и обряда „кризмоване“, след като децата навършат 16-годишна възраст[20].

Няма данни проблемът да е намерил решение през следващите години. Най-вероятно конфирмацията продължава да бъде забранявана, но под натиска на Ватикана местните власти са си затваряли очите за тези ритуали, които вероятно са отслужвани без голяма пуб­личност. Поне такова е впечатлението, което се създава от документите – редица справки отчитат, че тези „нарушения“ продължават, официалните документи не споменават никъде за вдигане на забраната, но и няма данни Ватикана отново да е поставяла този въпрос.

В Протокол от Национално съвещание на пълномощниците на Комитета и в придружаващата към тях справка от май 1984 година като съществуващ проблем се посочва, че се допускат „нарушения на нормативните актове при извършване на култово-обредната дейност при кръщаванията „кризмоването“ при католиците“, като конкрет­но по отношение на католиците е посочено евфемистично, че „на някои места, особено където живеят католици, е нарушаван чл. 20 от Закона за изповеданията, като е извършвана от свещенослужителите недопустима дейност с деца и младежи [21]“.

Доказателство, че забраната остава до края на комунизма, се съдържа в пространния доклад, адресиран до висшето партийно ръководство, озаглавен „Външни аспекти на проблема за свободата на религията“. Докладът е с дата 10 юни 1988 година и е писан по време на кулминацията на обвиненията срещу България за нарушение на религиозните свободи в контекста на асимилационната кампания срещу турското население, известна като Възродителен процес. На този проблем е посветена и основната част от доклада, който обаче съдържа и отделна част, посветена на Католическата църква. В нея, наред с други проблеми, поставени от Ватикана, като липсата на млади свещеници, отново е цитиран проблемът с конфирмацията, но е посочено, че „на Католическата църква в България е разрешено да извършва обреда «конфирмация» само след като младежите навършат 16 години[22]“. Прави впечатление, че докато по другите проблеми в справката е посочено какво властите предприемат в отговор на исканията на Ватикана, този проблем отново само е маркиран, без да е предложено негово решение или възможен отговор.

Заключение

От гледна точка на голямата политическа история, представените документи за състоянието на католическата общност в България през 70-те и 80-те години на ХХ-ти век могат да бъдат характеризирани прос­то като детайл, свидетелстващ за общото състояние на българското общество в този период. Историята на българската католическа общност е показателна все пак за няколко по-общи процеса, които протичат в страната.

На първо място цитираните документи показват, че комунистическите власти далеч не се отнасят с пренебрежение към иначе неособено многочислената католическа общност. По-скоро католиците се ползват с непропорционално голямо внимание, с оглед на тяхната численост. Това лесно може да бъде обяснено с политическите процеси от този период и със стремежа за поддържане на отношения с Ватикана. Но цитираните данни са показателни най-вече за това, че кампанията за налагането на новите граждански ритуали прониква дори в най-отдалечената периферия на страната и заема централно място в общата държавна политика от този период, като властите са склонни на малки отстъпки по въпроса за назначаване на нови като­лически свещеници, например, но не и по проблема за отслужването на религиозните ритуали. Доказателство за това е мнението на Ко­митета по църковни въпроси от вече цитираната справка от 1987 година, където се прави оценката, че:

Контактите с Ватикана следва да продължат като се правят отстъпки само по второстепенни въпроси както досега. Комитетът следва да съдейства за решаване на кадровия проблем като се продължи възприетата практика за обучение на млади свещеници при епископите по места и периодично се изпращат някои от тях на обучение в Рим, а не да се открие семинария в България[23].

От гледна точка на режима отстъпки са възможни по въпроси, които имат представителен или видим характер, но непроменена остава политиката за ограничаване на църковните свободи, с цел постепенното отмиране на религиозната вяра. Казано с други думи, за режима политиката по налагане на новите ритуали е по-важна и има по-голямо значение отколкото определянето на двама млади свещеници, които да получат възможност за подготовка в чужбина, с цел в перспектива да заменят застаряващото католическо духовенство в страната. Което пък е показателно за идеологическата ревност, с която властите се отнасят към проблема за ритуалите дори и в самия край на комунистическия режим.

В интерес на истината тази идеологическа ревност е разбирана много добре и от посещаващите страната представители на Ватика­на. Те неизменно поставят въпроса за конфирмацията на младежите и старателно обобщават и поставят въпросите за нарушените религиозни права, наред с по-големите въпроси за юридическия статус на Католическата църква или за ръкоположението на нови епископи и свещеници. Това се прави със съзнанието, че едва ли ще доведе до промяна на политиката, но с надеждата да помогне за отслабване на натиска върху местните общности. Доказателство за това се съдържа в справка на Държавна сигурност, изготвена след посещението на ар­хиепископ Луиджи Поджи, където е цитирано мнението на архиепис­копа за начина на работа с комунистическите власти, не само в България. Както той се изразил, представителите на тези власти „никога не казвали «не», но все протакали решаването на техните проблеми. Същото бил забелязал и по време на разговорите си с представителите на Комитета по изповеданията в Народна република България[24]“.

Езикът на цитираните документи също потвърждава твърдението за идеологическата ревност, с която властите се отнасят към проблема с църковните ритуали. Почти всички справки за Католическата църква в България започват с кратък или пространен анализ на актуалните политики на Ватикана и нейното влияние върху другите страни от Източния блок, особено изповядващите католицизма. Тези раздели от информациите издават уважително отношение към Ватикана като международен фактор, с който българската държава следва да се съобразява. Обратно, когато става дума за положението на католиците в България, използваният език в справките издава пренебрежително или поне снизходително отношение към тях. Особено характерно е използването на битовите форми на думите за църковните тайнства (кризмене или кризмация вместо конфирмация; кръщенка, вместо кръщение; католишка религия вместо католицизъм и множество други подобни фрази). Причината за това е, че авторите на справките възприемат тези тайнства единствено откъм тяхната ритуална или битова страна, още повече, че те нямат никакъв интерес към същността и символиката на ритуалите и тайнствата. Названията съдържат в себе си и внушение за изостаналост на хората, които спазват тези традиции. Най-общо казано, езикът на справките издава разбирането, че Ватикана като държава е влиятелен фактор, с който българската държава следва да се съобразява, докато българските католици са носители на една отживяла традиция, която няма бъдеще. Това съвпада с представите на комунистическата държава, че Католическата църква в България може да продължи да съществува като представителна институция, която да бъде от полза при контактите с Ватикана, без обаче да бъде допуснато Рим да се намесва по какъвто и да било начин в литургичния живот на католическата общност в страната.

Библиография

Баев, Й. (2002). Досие „Ватикана“. Непубликувани новоразсекретени документи на българските и чужди тайни служби и материали от личния архив на Тодор Живков. София: Унискорп.

Беловеждов, Г, архим. (2000). Давам думата на моето досие. София: Иврай.

Беловеждов, Г, архим. (2001). Страданието не е етикет, то е достойнство.

Документи от съдебните процеси срещу Католическата църква в България през 50-те години на ХХ-ти век. София: Иврай.

Господинов, Т. (1999). Блаженият епископ Евгений Босилков – рожба на хилядолетната история на Белене. Свищов: [Изд. авт.].

Пиндикова, Г. (ред.). (2002). Евгений Босилков (1900-1952). Документи от архивите на България и Франция. София: Главно управление на архи­вите при Министерския съвет.

Елдъров, Светлозар. (1994). Униатството в съдбата на България. Очерци из историята на Българската католическа църква от източен обред. София: Абагар.

Елдъров, Светлозар. (2002 а). България и Ватикана 1944-1989. Дипломатически, църковни и други взаимоотношения. София: Логис.

Елдъров, Светлозар. (2002 б). Католиците в България (1878-1989). Историческо изследване. София: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия.

Еленков, Ив. (2000). Католическата църква от Източен обряд в България от времето на нейното учредяване с присъединението на част от българския народ към Рим през 1860 година до средата на ХХ-ти век. София: Католическа апостолическа екзархия https://www.comdos.bg/%D0%9D%D0%B0%D1%88%D 0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0% BD%D0%B8%D1%8F/darzhavna-sigurnost-i-veroizpovedaniyata-chast-ii-myusyulmansko-izpovedanie-i-katolicheska-tsarkva-v-balgariya-1944-1991

Лефтеров, Живко. (2021 а). Атеистичната политика на Българската комунистическа партия: цели, етапи, резултати. – В: Комунистическите режими и религиозните общности. Сборник материали от национална научна кон­ференция, 8 март 2019 г., НБУ. София: Нов български университет. 77-97.

Лефтеров, Живко. (2021 б): Атеистичната политика в комунистическа България. Сборник документи. Част IІ. София, Нов български университет.

Лефтеров, Живко. (2022). Атеистичната политика в комунистическа България. Сборник документи. Част IIІ. София: Нов български университет.

Методиев, Момчил. (2010). Между вярата и компромиса. Българската православ­на църква и комунистическата държава (1944-1989). София: Инсти­тут за изследване на близкото минало & Сиела.

Михайлов, К. (2021). Препоръката на моя епископ. Спомени (част трета). С Ронкали из Европа. В: Християнство и култура, 9/166, 28-50.

Олзнер, Б.Ж-Б. Мишел. (2020). Червените завеси на София, прев. Николов, Тони. София: Фондация „Комунитас“.

Цветков, Ж. (1994). Разпятието. Съдебната разправа с дейци на католическата църква в България през 1952 година. София: БАН.

__________________________________

*Публикувано в https://www.researchgate.net/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[11]. Протокол на съвещание с пълномощниците на Комитета при Окръжните народни съвети, София, 3 юни 1983 година. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а.е. 840, л. 2-4.

[12]. Такъв пример е оплакването от католическото село Дуванли за забраната да бъде отслужено религиозно погребение на починала католичка или забраната на места за отслужване на кратка молитва на гроба на покойника след отслужено опело. За повече виж: Информация за разговорите със специалния пратеник на Ватикана, София, 23 септември 1983 година. АКРДОПБГДСРСБНА – Р, Неархивирано литерно дело с рег. № 3021, т. 3, л. 36-49.

[13]. „Информация на работата на Комитета по въпросите на БПЦ и на религиозните култове“ изготвена по искане на отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а.е. 594, л. 4-32.

[14]. Паметна бележка за проведен разговор с Йосиф Пищийски, католически свещеник в квартал Секирово – град Раковски. София, 9 декември 1982 година. АКРДОПБГДСР- СБНА – М, VI-Л-478, т. 11, л. 227-229.

[15]. Телеграма до Министерство на външните работи, 19 август 1982 година. АКРДОПБГДСРСБНА – М, VI-Л-478, т. 10, л. 1.

[16]. Писмо от председателя на Комитета до пълномощниците при ОНС с препоръки за спазването на нормативните актове отнасящи се до религиозните общ­ности с цел осъществяване на ефективен контрол над дейността им. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а.е. 923, л. 2-8.

[17]. Информация за разговорите със специалния пратеник на Ватикана, София, 23 септември 1983 година. АКРДОПБГДСРСБНА – Р, Неархивирано литерно дело с рег. № 3021, т. 3, л. 36-49.

[18]. Писмо до Тодор Живков от Папа Йоан-Павел II, Ватикана, 30 април 1984 година. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 22, оп. 1, а. е. 238, л. 101–108.

[19]. Съображение относно писмото на Папа Йоан-Павел II, [София], 25 май 1984 година. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 22, оп. 1, а.е. 238, л. 109-112.

[20]. Справка за някои въпроси за католическата църква в България, свързани с писмото на папата до Тодор Живков, [София], 29 май 1984 година. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 22, оп. 1, а.е. 238, л. 113-115.

[21]. Протокол на Национално съвещание на пълномощниците на Комитета при Окръжните народни съвети, придружен със справка за тяхната работа, София, 11 май 1984 година. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а.е. 1198, л. 32-46.

[22]. Доклад от секретаря на Комисията по външнополитически въпроси към ПБ и Секретариата на ЦК на БКП Христо Малеев до члена на Политбюро Чудомир Александров „Външни аспекти на проблема за свободата на религията“, София, 10 юни 1988 година. ЦДА, ф. 1Б, оп. 94, а.е. 64, л. 35-69.

[23]. Информация на Комитета до отдел „Идеологическа политика“ на ЦК на БКП за вероизповеданията в страната с предложения за конкретни мерки и поли­тики в бъдещата работа с тях, София, 2 ноември 1987 година. ЦДА, ф. 1Б, оп. 89, а.е. 344, л. 78-108.

[24]. Справка за пребиваването на делегация на Ватикана в Народна република България, София, 12 ноември 1979 година. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 22, оп. 1, а.е. 103, л. 5-15.

Изображения: авторът Момчил Методиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dDb