Момчил Методиев

През 1968 година мнението за „Христов” остава все така положително, въпреки че, от една страна, няма данни той да е предоставил каквато и да било важна информация, а от друга – в този период започват да стават ясни и неговите дълбоки противоречия с митрополит Андрей. През 1969 година обаче възникват проблеми, които поставят под въпрос ос­таването на „Христов” в САЩ въобще. Скоро конфликтът на архимандрит Симеон с митрополит Андрей ескалира до такава степен, че архимандритът е уволнен, а митрополитът изпраща улти­мативно искане до Светия синод той незабавно да бъде отзован в София. Митрополит Андрей едва ли е съзнавал, че отстраняването на архимандрит Симеон е много по-трудна задача, отколкото увол­нението на влиятелния в църковните среди епископ Партений, но към когото разузнаването не крие подозренията си. За да се предотврати завръщането на архимандрит Симеон в София, разузнавачите предлагат Шесто управление чрез своята агентура в Синода да внуши на митрополитите да не приемат оставката на Симеон. Тревогите на разузнаването са поред­ното доказателство за високото място, което „Христов” заема в оперативните интереси на Първо управление[22].

Следват още по-притеснителни информации от Ню-Йорк. „Данов” съобщава, че „Христов” се е изнесъл от митро­полията, а заплатата му била спряна. Допълва оптимистично, че има хора, които симпатизират на „Христов” срещу „шефа на фирмата”, съветвали го да не се завръща в България, пред­ложили му финансова подкрепа и били готови да го подкрепят, ако „образува своя фирма и бойкотират бившия му шеф” – с тези прозрачни евфемизми „Данов” всъщност предлага създа­ването на нова епархия, която да бъде оглавена от Симеон. За пръв път в тази телеграма от „Данов” се споменават и имена­та на двама американци – Скейф и Андерсън, за които се твър­ди, че са готови да подкрепят Симеон в борбата му с Андрей[23].

През следващите месеци очертаните от „Данов” и от разузнаването планове започват да се реализират, макар и на цената на трайното разстройване и дори разрушаване на църковния живот на българите в Америка, с единствената цел да бъде намерен благовиден предлог за оставането на архимандрит Симеон. Първата стъпка в тази посока е от 1 май 1969 година, когато „Данов” информира, че „собственикът на фирмата, в която работи Христов”, е отпътувал от Америка за Бълга­рия. Формалната причина за отпътуването не се съобщава, но в София митрополит Андрей го очакват лоши новини.

Развръзката настъпва в следващите месеци, когато по предложение на патриарх Кирил Светият Синод взима радикални мер­ки. Единната до този момент американска епархия е разделена на три части с центрове съответно в Ню-Йорк (оглавявана от митрополит Андрей), Детройт (която се очаква да бъде оглавена от епископ Кирил Йончев) и Акрон (град в щата Охайо, недалеч от Чикаго), за която е определен да замине митрополит Йосиф (Диков), но до неговото пристигане тя временно да бъде ръководена от архимандрит Симеон. Макар и на пръв поглед решението да изглежда соломоновско, всъщност то е триумф за архимандрит Симеон, защото на подчинение на митрополит Андрей остава единствено църква­та в Ню-Йорк, която се намира в сградата на митрополията, а перспективите епископ Кирил Йончев да се завърне към Българската православна църква са нищожни и никога не се реализират. Всички останали българ­ски енории са присъединени към Акронска епархия, поставена под ръководството на архимандрит Симеон. Документите не поз­воляват категорично заключение дали предложението на пат­риарх Кирил е изцяло негово, или е продиктувано от държава­та с цел да направи възможно оставането на архимандрит Симеон в Америка. Но моментът и начинът на взимане на това решение предполага, че реорганизацията е направена след интензивна вътрешна комуникация между държавните структури, анга­жирани с църковната политика (Първо и Шесто управление на Държавна сигурност и Комитета по църковни въпроси), и Светия синод.

Но дори и това не решава проблемите на разузнаване­то, тъй като „Христов” има други планове. След като архимандрит Симеон отказва да оттегли оставката си, той напуска Ню-Йорк, а резидентурата напълно губи връзката с него. На 7 ав­густ 1969 година новият водещ офицер „Кондов” иска указания как да работи и най-важното, как да установи контакт с „Хрис­тов”, чието местоживеене е неизвестно[24]. Загадката се раз­решава, включително и за разузнаването, от писмо на архимандрит Симеон от 19 септември 1969 година до Сливенския митрополит Никодим, формално натоварен с наблюдението на църковния живот в САЩ. В него Симеон информира, че се намира в град Лорейн в щата Охайо, където е бил приет да служи в българ­ската църковна община „Св. св. Кирил и Методий”.

Изход от ситуацията в същото време търси и преки­ят началник на „Христов” в разузнаването, началникът на от­дел 10 за свръхсекретния щат подполковник Дяко Христов Дяков. В своя докладна Дяков информира, че Лорейн се намира на 800 км от Ню-Йорк, а резидентът „Панов” по никакъв начин не може да легендира свое пътуване дотам. Дяков предлага резидентът да бъде информиран за новото местоживеене на „Христов” и за решението за разделянето на епархията, както и за определя­нето на Симеон за временен ръководител на Акронска епархия до идването на митрополит Йосиополи[25]. Информацията е изпратена на резидента с допълнението, че ако митрополит Йосиф не успее да по­лучи виза от посолството на САЩ, което е много вероятно, тогава Симеон ще стане епископ и ще оглави новата епархия. Указанията са резидентът да установи спешна връзка с Оперативния работник „Христов”, да се опишат перспективите, които се откриват пред него, и да бъде инструктиран да бъде въздържан в писма­та си до Синода, но и редовно да пише до патриарха[26].

„Панов” стриктно изпълнява указанията и провежда среща с „Христов”, без да става ясно как и къде е установен този контакт. На срещата „Христов” предава една инфор­мация, която успява да изненада Центъра и да смекчи недо­волството от непокорния офицер. Сякаш между другото, „Христов” съобщава, че е „подновил” контактите си с Орде­на на рицарите на Малта, за което разузнаването до този момент няма никаква информация. Уточнява, че в Ордена бил поканен от жена на име Марина Кропоткина, защото члено­вете на Ордена имали нужда от духовник в организацията. В края на писмото „Панов” предлага да даде съгласие „Христов” да стане член на организацията, описана като „реакционна” и „антикомунистическа”, което може да обясни и оперативния интерес към нея. Отговорът от София не закъснява, но той е много по-предпазлив – Центърът настоява „Христов” пър­во да предостави подробна информация за този орден, преди да бъде взето решението[27].

„Христов” действително подава тази информация, без от нейното съдържание да може да се направи категорич­но заключение за каква организация става дума. На български името е посочено като „Орден на св. Иоан от Иерусалим – малтийски рицари” (Sovereign Order of Saint John – Knights of Malta), характеризиран като обединение на аристократи и антикомунисти. Поканата към архимандрита била отпра­вена от Марина Кропоткина, описана като родственица на руското царско семейство, която предложила на архиманд­рита да стане прелат на Ордена и представител на правос­лавните църквиИ[28]. Явно тези данни са се сторили достатъч­но убедителни и перспективни за Центъра, тъй като „Хрис­тов” е инструктиран да се интегрира в Ордена и чрез него да търси нови перспективни контакти.

Неяснотите около този орден са големи. В продълже­ние на дълги години митрополит Андрей поддържа връзки с една от многобройните подобни организации в Америка, които претендират за приемственост със средновековния Мал­тийски орден, а тъй като една от линиите на наследяване на Ордена преминава през православните царски династии, присъствието на православен духовник в тези организации им носи допълнителна легитимност. Това обяснява и голе­мия интерес към архимандрит Симеон. От документните обаче не става ясно дали архимандрит Симеон установява контакт със същата организация, в която е членувал митрополит Андрей, или с подобна, но различна организация. Така или иначе, този Орден и по-конкретно споменатата Кропоткина оттук нататък заемат все по-важно място в оперативните информации на „Христов”, макар и те да не хвърлят повече светлина вър­ху тази структура. С надеждата за привличане на внимание, последователи и средства тези организации съзнателно въз­приемат гръмки имена и привличат суетни хора в търсене на престижен обществен статус, а тъкмо тези големи тех­ни претенции, макар и често без никакво покритие, привли­чат интереса и на разузнавателни служби като българската.

Още повече че разузнавачи като „Христов” успяват да разпалят въображението на тези служби, като подават ин­формации като тази от 18 януари 1973 година, в която се твър­ди, че той е провел среща с Чарлз Пичел, описан като Велик канцлер на Ордена (Charles Pichel, Grand Chancellor). „Хрис­тов” имал няколко срещи с него, някои от които проведени в хотел „Астория” в Ню-Йорк, и на една от тях „Христов” получил предложението да стане прелат на Ордена и дори получил разрешението на канцлера да живее в дома на Мари­на Кропоткина в градчето Бедфорд Хилс, близо до Ню-Йорк, на длъжност „духовен директор” на възстановителен цен­тър за възрастни хора „Св. Иоан”, който се помещава в имо­та. „Христов” настоява и да получи разрешение оттам да изпълнява и своите епархийски задължения[29]. Справка днес в интернет показва, че човек с името Чарлз Пичел действи­телно е съществувал, като името му се свързва с появата на един от самозваните Малтийски ордени в САЩ, които претендират за приемственост от руската наследствена линия.

Тези информации на „Христов” се радват на много по-голямо внимание от страна на Центъра, отколкото не­говите редовно изпращани и многобройни справки за със­тоянието на православието в Америка и за положението на Българската църква там[30].

Американски гражданин: „Подготвя се денят, в който аз трябва да открия заседанието на Сената или Конгреса с молитва”

Все пак в началото на 70-те години за първи път се за­белязват и признаци на изнервяне от страна на Центъра, по­родени от поведението и липсата на ефективност от стра­на на „Христов”, който, наред със заплатата си по линия на Българската православна църква, вече получава заплата и като пълноценен оперативен работник. В писмо от 21 декември 1970 година Центърът за пръв път критикува резидентурата, че Оперативен работник „Христов” не изпраща никакви информации, а връзката с него е трудна, и настоява резидентурата да работи за връщането на „Христов” през 1971 година под предлог за почивка, а всъщност за преподготовка, и се дават указания резидентурата да се съгласи Симеон да получи американско гражданство, тъй като това е и „наша задача [31]”.

Малко преди завръщането си, на 1 май 1971 година, архимандрит Симеон информира назначения след смъртта на патриарх Кирил наместник-председател на Синода митрополит Мак­сим, че предишния ден, на 30 април, е получил американско гражданство. При едно от следващите му идвания в България разузнаването се сдобива и с копие от акта за американско гражданство, в което се казва, че при натурализацията той е сменил името си на Simeon Dimitrov, а като местожи­телство е посочил град Лорейн в щата Охайо[32].

Архимандрит Симеон се завръща в България през август 1971 година и остава до началото на октомври, отначало в родната си Варна, а след това в София, където преминава „идейно-поли­тическа подготовка”, получава инструктаж по проблемите на македонския въпрос и слуша лекции за „моралния образ на разузнавача[33]”. След отпътуването му от София разузнаване­то изготвя отчет, който съдържа унищожителна оценка за работата с него до този момент и ефективността му след вече 7-годишния престой в САЩ. Посочва се, че Оперативен работник „Христов” не е имал „абсолютно никаква оперативна подготовка”, че той не е имал „представа за характера на нашите задачи и за задачите, които лично той е трябвало да върши досега”. Дори се допълва, че „едва при тези разговори” на него му е стана­ло ясно, че той е „наш Оперативен работник, с определена заплата, и се ползва с всички права и задължения на останалите работници от Държавна сигурност”. Офицерите в София обаче не губят надежда и споделят убеждението, че той е „честен и напълно откровен, дисцип­линиран и изпълнителен, но е и много наивен и без чувство за класова омраза. Не може да се ориентира и да разграничи врага”. Със задоволство се отчита, че на срещите в София е дал полезни данни, че вече е станал гражданин на САЩ и член на Ордена на рицарите на Малта. Дадени са му указания да ак­тивизира контакта си с Кропоткина и с Малтийския орден.

Преди заминаването получава и нова парола: поредни­ят му водещ офицер ще му се представи с думите „Има­те много поздрави от дякон Христов”, а отзивът трябва да бъде: „Благодаря много, а как е къщата му към Витоша?[34]”.На заключителната среща присъства и самият началник на разузнаването генерал-лейтенант Димитър Кьосев. А в знак на доверие той наредил от касата на разузнаване­то да бъдат изтеглени 2,000 щатски долари, които да бъдат предаде­ни на „Христов”, срещу което той подписва съответната разписка[35].

Има още →