Костадин Нушев

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй както светът дава“ (Иоан 14:27).

На второ място, възприемайки наследството на Августиновото учение за справедливата война,но допълвайки го с разработките на средновековните канонисти, Тома Аквински формулира три основни предпоставки, които определят моралните условия, които позволяват една война да бъде определена като справедлива.

Три изисквания определят характера на човешките действия и спомагат за оценката на справедливото или несправедливо използване на сила:

1.Първото условие е авторитетът на владетеля (auctoritas principii), който има право да носи меч и да го използва срещу вътрешни метежници и външни врагове.

2.Второто изискване е наличието на справедлива причина (causa justa) за водене на война. Освен отбраната от агресията на врага и освободителната война, в своите морални аргументи Тома Аквински включва и виновността на врага като причина и мотив за водене на военна кампания срещу него, като допълва мотива за освободителната война с мотива за наказанието на врага;

3.Третото условие за справедлива война е справедлива цел (intention recta) като изискване една война да бъде призната за справедлива. Тук в учението на Тома Аквински се посочва на първо място като правилна или справедлива цел възстановяването на мира. Както и при блажени Августин, у воюващите страни като мотив и цел на водене на военните действие не се изключва наличието на миролюбие, но Тома Аквински включва към тази цел и стремежа да се получи справедлива компенсация за нанесените щети[1].

Като обобщаващ извод от направения общ преглед на най-важните християнски етически принципи и нравствени изисквания за оценка на употребата на сила като справедлива и морално оправдана биха могли да се посочат следните по-важни твърдения:

1.Християнството не тълкува буквално и не абсолютизира евангелските принципи за непротивене на злото, както това се извършва в учението на толстоизма, например, което се опитва да се представи за християнско.

2.Любовта към ближния, в чийто обсег влиза и любовта към врага, предполага не на всяка цена търсене на собственото удоволствие и спокойствие, а понякога изисква усилие и борба за благото на ближния и за интересите на някой друг. Според древните гърци този принцип обозначава приятелството, но според християнската етика той изисква подвижничество в съвършената форма на християнската любов-любовта към врага.

Рицарското съсловие и неговите морални правила за мъжествено противопоставяне и борба срещу злото и несправедливостта допринасят за оформянето на християнските принципи за водене на война, които се свеждат до два основни казуса:

1)отбранителната война и противопоставянето на заплахата от въоръжена агресия и нападение и

2)освободителната война, при която справедливата кауза за водене на въоръжена борба се изразява в отхвърлянето на властта на тираничен владетел и освобождаването на поробеното население.

3.Коя от воюващите страни в съвременния свят е на страната на Божията правда? Как при военните конфликти в днешно време се прилага християнското учение за справедливата война?

Войната е духовно и метафизично зло за човеците, нравствено зло за обществото и трагедия за народите. Войната е плод на враждебност и липса на мир и тя се проявява с агресия и насилие, които са вражда не само срещу човеците, но и срещу Бога. Чрез войната се нарушава справедливостта и любовта към ближния, но и Божият закон – закона на Божията правда и Божията любов.

Причината за възникване на войните, конфликтите и раздорите между хората, провокирането на спорове, несъгласия и проявите на насилие в отношенията между отделните личности, между обществените групи или отделните народи, нации и държави в международен план е нарушаването на принципите на справедливостта, грубата и войнстваща агресия, беззаконието и онеправдаването. Извършването на различни неправди и беззакония, системното потъпкване на човешките права, достойнството и честта на отделната личност или агресията и заплахата срещу цели народи и държави предизвикват законна и морално оправдана съпротива срещу подобно насилие и беззаконие и водят до справедлива употреба на сила с цел самозащита.

Търпимостта към извършването на неправди – на беззакония, несправедливости насилие над отделната личност или системно онеправдаване на отделни обществени групи и общности, наличието на незаконни, неморални и нехуманни условия, в които е поставен отделният човек или определена страна от обществените и договорни отношения, се свързва винаги със ситуация на несправедливост и предполага или усилия за мирно разрешаване на потенциалните конфликти, предизвикани от несправедливостта, в границите на правото и чрез механизмите на закона, или използването на сила, а понякога и на груби форми на насилие, което винаги е съпътстваща проява на несправедливостта. В съответствие с това разбиране, и в духа на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, в християнската етика и учението на Църквата винаги се е изтъквало основополагащото значение на справедливостта като най-силна гаранция за истински и траен мир в междучовешките, обществените и международните отношения.

Според християнската етика справедливостта е по-дълбоката ценностна основа и определяща аксиологична реалност, върху която се изгражда и основава мирът. Отсъствието на справедливост понякога е по-нетърпимо за човека или по-нежелано от човешките общности от наличието на конфликти или борби, които се водят в името на справедливостта. От християнска гледна точка един конфликт може да бъде морално оправдан само и единствено ако е средство в борбата за справедливост и неговата цел е премахването на съществуваща несправедливост и установяване на правда и мир. В рамките на християнската етическа традиция темата за неразривната връзка и диалектическото отношение между справедливостта и мира има своето историческо значение и многовековно развитие.

Конфликтите на различно равнище – междуличностно, обществено и международно – са оправдани от морално гледище, ако тяхната цел е премахването на някоя неправда, поправянето на съществуваща несправедливост и борбата срещу фрапиращите форми на неправда и беззаконие. За придобиването на истинска свобода, човешко достойнство и благоденствие всеки човек се нуждае от справедливост и справедлив обществен ред, в условията на които да се стреми да постигне всяко друго благо, което е полезно за индивидуалния и обществения живот[3].

След Реформацията и религиозните войни в Европа, появата на доктрината за естествените човешки права и началото на модерната система на международни отношения традиционното християнско учение за справедливата война навлиза и в сферата на гражданското и международното право. През XVI-ти и XVII-ти век редица християнски теоретици и моралисти като Суарес, Джентиле и Гроциус започват да модифицират и да внасят известни промени в унаследената средновековна християнска традиция за справедливата война и да формулират и извличат от нея определи принципи, които полагат началото и теоретичната основа на съвременното международно право.

Опитите за изграждане на единна теория и систематична доктрина за „справедливата война“ поставят началото на развитие на тази тема и в рамките на модерната международно-правна теория за справедливите основания и причини за обявяване и водене на война (casus belli). Тя се отразява и върху съзнанието за императивно изискване за спазване на приетите юридически норми и правила за водене на „ограничена“ война при задължителна защита на правата на цивилното население и строго санкциониране на военните престъпления от международната общност [1].

През XIX-ти и XX-ти век позитивното право възприема и видоизменя принципите на християнската традиция за справедливата война и предлага серия от международно признати правни принципи и юридически норми, които регламентират въпросите за войната и мира. Принципите за „имунитет на цивилното население“ по време на военни действия, човешките права и възможността да не се изпълнява военната дисциплина и заповеди при наличие на престъпления срещу човечеството са залегнали в международното право за водене на война. То се регулира от Женевските конвенции, като реципира и конкретизира всички тези принципи за справедливост в международните отношения, за водене на ограничена война и за минимизиране на щетите от военни действия.

Тоталитарните политически идеологии и движения през XX-ти век век отричат част от тези християнски принципи и лансират своите виждания за „тотална война“, което води до масови убийства, геноцид, изтребване на цивилно население и промяна на правилата за водене на война. Създаването на надеждни международни принципи и институции за гарантиране на международното право след края на Втората световна война и по времето на така наречената Студена война не намаляват опасностите от злоупотреба с оръжие или възникване на локални конфликти, които се характеризират с нехуманни прояви, ожесточеност и масови убийства.

Прочетете още „Християнските нравствени възгледи за войната и актуалните проблеми в съвремения свят – продължение и край*“ →

Костадин Нушев

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй както светът дава“ (Иоан 14:27).

Библейските понятия за войната и мира са много по-дълбоки в своето духовно измерение и широки по своето съдържание от обикновените политически или формално юридически понятия и възгледи за войната и мира. Според Библията мирът не е само отсъствие на война и липса на вражда и конфликти между хората. Мирът е съгласие и плод на справедливост, Божие благословение и пълнота на правдата и щастието, на благословението и блаженството за човека, а войната е враждебност и неправда, греховно дело и зло, което е плод на духовен конфликт между човека и Бога и на дълбок духовен разрив в междучовешките отношения.

Без удовлетворяване на изискванията на Божията правда и спазване на принципите на справедливостта в човешките отношения лесно се нарушава мирът и настъпват враждебност, несъгласие и недобронамереност, които прерастват, пораждат и преминават в агресия и насилие. Войната, според Библията, е плод на греха и на последиците от греха в отношенията на човека с Бога и с неговите ближни. Войната е зло, което е проява, действие и състояние греха и неправдата – нарушаване на Божия закон на любовта и на Божията правда.

Този доклад има за цел да представи кратко изложение по темата „Справедливата война в новозаветното християнство и съвременните реалности“, като предлага отговор на някои основни въпроси, свързани с тази трудна и болезнена тема на нашето съвремие в светлината на християнската вяра, библейското предание и съвременния критичен духовен и политически контекст.

1.Библейският подход към войната и съвременните войни

За да разберем библейския възглед и подход към войната, ние трябва да вземем като отправна точка и да осмислим противоположното състояние в човешкия живот и междучовешките отношения, което е едновременно духовен плод и на отношенията между човека и Бога – мирът, който е не само отсъствие и липса на война, но пълнота на човешкото земно благополучие, щастие, праведност и блаженство. Като дълбоко духовно състояние и безспорна нравствена ценност, мирът според Свещеното Писание на Стария и Новия Завет е дар от Бога, защото Сам Бог е Бог на мира (Битие 26:4 – 28:14), а Неговото благословение облагодетелства човека с даровете и благата на мирно и спокойно съществуване и благоденствие на земята. Божият мир дава истинска сигурност и правда, спокойствие и благоденствие за човека, за неговото семейство и за народа, а оттук – и за обществото и международните отношения.

1.1. Мирът като духовно благо и основа на човешките отношения

От гледна точка на Библията – на библейските истини и нравствени принципи на Свещеното Писание, мирът е Божий дар и благодатно състояние, произтичащо от изпълнението на Божията правда. Мирът е Божие благословение и духовен дар за човека в неговия личен, семеен и обществен живот. Мирът (евр. Shalom; гр. Eirine ат. Рах) е състояние, което произтича от справедливостта – от Божията справедливост и човешката справедливост, и се основава върху принципите на справедливостта, зачитане на човешкото достойнство и свобода, на правата на човека и уважението и защитата на неговата сигурност и неговото благосъстояние[1].

В Свещеното Писание на Новия Завет и учението на Църквата мирът се възприема и разглежда в неговата пълнота и дълбока духовно-екзистенциална същност. Ценностните измерения на мира и аксиологичната структура на мира като всеобхватно благо в живота на човека се разкриват в следните по-важни аспекти:

1.Състоянието на мир е плод на Божието благословение и резултат от живота на човека според универсалните изисквания на Божията правда. Грехът и неправдата нарушават мира между човека и Бога и между човека и неговите ближни и от това противоестествено състояние произтичат множество духовни и социални злини. Възстановяването на мира е възможно чрез удовлетворяването на изискванията на справедливостта и този акт има както религиозно-нравствено измерения – помирение между човека и Бога, така и чисто земни и иманентни измерения на помирение и възстановяване на справедливостта между хората.

2.Мирът е добро, установено от Бога и произтичащо от Него естествено за човека състояние, резултат от неговата добронамереност и справедливо отношение с другите хора. Това естествено и справедливо отношение обхваща както формалните чисто правни принципи и правила на поведение, така и по-дълбоките и широко обхватни етически ценности и нравствени норми на отношение към ближните. В това морално измерение на мира между човеците се отразява също изпълнението на Божията правда и спазването на изискванията на човешката справедливост в обществото.

3.На трето място, мирът като вътрешно духовно-нравствено състояние за човека – като вътрешен покой или духовен мир в сърцето – е плод на справедливостта и праведността като индивидуално състояние и добродетел, той е резултат на спокойната съвест и съзнанието за изпълнен нравствен дълг. Този мир, за който говори Иисус Христос, е духовен мир, който идва от Бога, а не от „света, който в зло лежи“, и е духовна сила у човека, която го прави силен и несъкрушим пред житейските бури и неблагополучия, при различните скърби и изпитания на тукашния живот. От сърцето на човека този мир се разпростира и към неговите ближни и обхваща отношенията между хората, като допринася за по-добрите взаимоотношения и в обществен план.

4.Четвъртото значение и смисъл на мира като морален принцип и духовно благо се отнася към обществените и държавните политически отношения. В тази сфера на обществено-политическия живот мирът има основно значение за благоденствието и развитието както във вътрешен социален план, така и във външнополитически и международен план. Без справедливост няма траен мир и стабилност както във вътрешното устройство на едно общество, така за международните и междудържавните отношения на отделните нации.

1.2. Войната като плод на греха и нарушение на Божията правда

От своя страна войната е плод на греха и враждата, породена от грехопадението на първите хора и враждата между човека и Бога. Тази вражда е плод на прародителския грях и нарушава духовния мир както вътре в сърцето на човека, така и между човека и Бога води до вражди и насилие между човеците. Войната е нарушаване на мира и Божията правда като изначално и естествено, установено и благословено от Бога съгласие в отношенията между човека и Бога и между човеците. Този нарушен мир с Бога води до вражда и неправда, до злини и нещастия в живота на човека и отношенията между хората. Космическата катастрофа на грехопадението внася в света и човешкия живот духовното противоборство между греха и Божията правда, между доброто и злото и превръща този конфликт в насъщна реалност и екзистенциално състояние на човешката история и на човешкото съществуване. Тази реалност на грехопадението превръща и войната в „естествено зло“ за човечеството, което се намира под властта на греха, и като феномен, който съпътства исторически човешкия живот от момента на първото братоубийство, извършено от Каин. Войната в историята на човечеството е неизбежно и банално зло, което се възприема често и като необходимо и естествено социално зло, което присъства в хода на човешкото развитие и съпътства човека от хилядолетия до днес. Както в междучовешките и обществените, така и в международните отношения, мирът се нарушава и възникват войни и конфликти заради нарушена или потъпкана справедливост. Поради грубото нарушаване и потъпкване на правдата, различните актове на насилие и агресия, накърняването на правата и законните интереси или заплахата за живота и здравето на конкретна личност или определена човешка общност, които могат да бъдат разглеждани като страна в различни междучовешки, правни или междудържавни отношения, възниква всеки един конфликт или избухва определен сблъсък и война[1].

Прочетете още „Християнските нравствени възгледи за войната и актуалните проблеми в съвремения свят*“ →

(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

Естествено, светите апостоли при своята проповед не са учили само за мира, а са излагали цялото Христово учение за спасението и за царството Божие, но благовестването на мира се е оказало онзи чуден талисман, който им отключвал всички врати и сърца и който не само смирил и покорил по-нисшите духове, а накарал и самия сатана да пада от небето! Поражението, което Христос му нанесе в пустинята, сега се разширява и утвърждава чрез дейността на учениците в името на Христос. А защо така? Защото сатана значи разрушител, разделител, сеятел на вражда, а от там следва, че всяко тържество на мира в съзнанието и живота на хората за него е поражение.

Не е случайно поради това, че Христос оценява успехите на учениците си така високо, та за награда им дава власт безопасно да настъпват върху змии и скорпии и над всяка вражеска сила. То е свързано с характера на тяхната мирна дейност. Защото змията изкуси човеците и внесе разделението на враждата в живота им, следователно всяка победа на мира е стъпкване на змията и на вражеските сили. Нали затова и св. пророк Исаия, като описва своя истински мирен идеал, двукратно споменава обезвреждането на змиите и аспидите чрез победата на мира (Исаия 11:8; 65:25). Това, което той пророкува и за което копнееше стана реалност по времето на Христос и апостолите. 

Най-високата оценка все пак, тази миротворна дейност на апостолите получи от Иисус не в разговора Му с тях, а в дълбоката радост, която Той сподели с небесния Отец след успешната апостолска мисия. В онзи час се зарадва духом Иисус и рече: “Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, затова че си утаил това от мъдрите и разумните, а си го открил на младенците. Тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение“ (Лука 10:21).

Че в проповедта на Господ Иисус и учениците Му миротворството е било основно, най-ясно ни свидетелстват светите първовърховни апостоли Петър и Павел. В поучение пред събраните у Корнилий св. апостол Петър направо сумира цялото слово Иисусово като благовестване на мира (Деяния на светите апостоли 10:36). Св. апостол Павел в посланието си до ефесяните също така сумира Иисусовата проповед като благовестене мир на близки и далечни (Ефесяни 2:17). Затова ако Иисус дойде с програма за мир и учи според изпълнението на тази програма, естествено беше в прощалната Си беседа когато се разделяше, преди страданията Си с учениците, да им завещае мира. „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Иоан 14:27).

Ако по време на Неговото присъствие и ръководство, те отиваха между хората като овци между вълци, въоръжени единствено със силата на мира, сега, когато ги оставя и когато им описва гоненията, страданията, мъченията и убийствата (Иоан 16:2), на които те ще бъдат подложени, Той пак като сигурно средство, за да не се смущава сърцето им посочва и дава мира, но не фарисейския, лицемерен мир на грешния свят, който е само форма на война, а истинския дълбок несмутим мир от Господа и в Господа. „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света ще имате скърби, но дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33).

Още по-важно от проповедта за мира беше изкупителното миротворно дело на Христос. Чрез проливането на невинната Си кръв на Голгота, Той стана изкупителна жертва за греховете на всички човеци, примирител на небето със земята. „В Него благоволи Отец да обича всичката пълнота и чрез Него да примири със Себе си всичко – било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта, на кръста Му. И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположението си към лоши дела, сега ви примири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Си, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си“ (Колосяни 1:19-21). „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешници. Затова много повече сега, след като сме се оправдали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева. Защото ако, бидейки врагове се помирихме с Бога, чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му. И не само това, но се и хвалим с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото получихме сега помирение” (Римляни 5:8-11). „Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, която беше по средата, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки защото чрез Него и едните, и другите имат достъп при Отца, в единия Дух“ (Ефесяни 2:14-18).

При тези свидетелства е ясно, че когато Иисус беше на път към Голгота и се прощаваше с учениците си, Той им завеща не само мира, постигнат между човеците чрез словото Му, но и много по-дълбокия и безценен мир, между небето и земята, който щеше да бъде постигнат на кръста, чрез кръвта Му. И този мир Той завеща не само на малцината Си приближени ученици, а на всички човеци от двата народа – юдеи и езичници – сиреч на целия свят, на близки и на далечни. С всички хора Той сближи и, тъй да се каже сроди Бога още от момента на раждането Си, когато взе върху Себе Си човешката плът с всичките ѝ немощи и я освети. Но истински дълбоко, пълно примири човеците с Бога тогава, когато взе върху Себе Си греховете на цялото човечество и ги изкупи чрез проливането на невинната Си кръв. А когато след възкресението Си – като победа над внесената от дявола чрез Адам смърт – Той се и възнесе на небето с изменено и осветено човешко тяло, тогава човечеството не само по дух, но и по обновено тяло получи достъп до Отец в единия Дух и човеците станаха „свои на Бога“ (Ефесяни 2:19).

Ето в какъв дълбок смисъл Христос не само е Княз на мира и наш мир, но изобщо се изяви, че е мир (Михeй 5:5). Тъй както се казва в Словото Божие, че Бог е любов (1 Иоан 4:8), тъй е Христос и мир в абсолютния смисъл на думата.

Но ако е така, тогава какво значат думите на Самия Иисус, че Той е дошъл да донесе и хвърли огън на земята, за който би желал да е вече пламнал, че е дошъл да донесе не мир, а раздяла и меч, да разлъчи човек от баща му и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ; че отсега петима в една къща ще бъдат разделени – трима против двама, и двама против трима; че който обича баща или майка, син или дъщеря повече от Него, той не е достоен за Него (Матей 10:34-37; Лука 12:49-53)? Не са ли тези думи в противоречие с цялата тъй грандиозна, космична миротворна мисия на Христос?

Прочетете още „Учението на Библията за мира и войната – продължение 2 край“ →

(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

Многобройни са греховете на личностите и народите, които водят до междуособици и войни, затова многобройни са изобличенията и предупрежденията на пророците. Любов към виното и сикера, блудството, търсенето на подаръци и подкупи и заради тях оправдаване на виновния или онеправдаване на праведните ще доведат до общи трусове и труповете на нечестивците ще бъдат като смет по улиците (Исаия 5). Злодеяния и насилие, отнемане на чужди ниви и къщи, събличне на сиромаха и горната и долна дреха на мирния жител, следване ветрогони, които рекламират вино и сикер, мразене доброто и обичане злото, непознаване на правдата, одиране кожата на угнетените, чупене костите им и свличане плътта им ще доведат до това – градовете да се разорат като нива и столици да се превръщат в купища развалини (Михей 2:3). Безгрижието за Божията воля и Божия съд, излежаването върху скъпи меки легла, услаждане с вино, танци и песни, мазане с благовония и гиздене, преяждане с тлъсти ястия ще докарат плен на нечестивите и край на изнежеността, повсеместно избиване и разпиляване на човешки кости из къщи. Самите къщи ще бъдат разрушени – големите чрез разцепвания, а малките чрез пропуквания. Защо се превръща правосъдието в отрова, а плодът на правдата – в горчило и като се забравя Божията милост, благост и мощ – се говори: „нали със своя сила спечелихме си мощ?“ (Амос 6:1-14). Меренето с неточни везни, трупане в къщи ограбено нечестно имане, отдаване на богаташите на неправда и лъжа, изричането и кроенето на измама и лукавство предизвикват пълно опустошение и разрушения. (Михей 6). Блудството, виночерпенето, веселията и пиршествата, насилията и прелюбодействата, гордостта и враждите ще доведат до изтребване и разпиляване народите като от вятър (Осия 2:5, 8, 14; 4:2, 11,18, 19; 5:4-5; 7:3-10).

“Понеже те сяха вятър, буря ще пожънат“ (Осия 8:7). „Среброто си ще изхвърлят по улиците и златото не ще зачитат. Среброто им и златото им не ще бъдат в сила да ги спасят в деня на Господнята ярост. Те не ще наситят с тях душите си и не ще напълнят утробите си, защото то беше повод за беззаконието им. В гиздавите си накити те се гордееха с него и правеха от него изображения на гнусните си изтукани; затова ще го направя нечисто за тях и ще го дам плячка в ръцете на чужденци и на земни беззаконици да го разграбят и те ще го осквернят. И ще отвърна от тях лицето Си, и ще осквернят Моето съкровено място и ще влязат там грабители и ще го осквернят. Готви верига, защото тази земя е пълна с кървави злодейства, и градът е пълен с насилия. Аз ще доведа най-зли народи, и ще завладеят домовете им. И ще сложа край на гордостта на силните, и ще бъдат осквернени светините им. Идва гибел: ще търсят мир и не ще намерят. Беда ще дойде след беда, и вест след вест; и ще търсят у пророка видения, и не ще има учение у свещеници и съвет у старци. Царят ще тъжи, и князът ще се облече в ужас, че у народа на страната ще треперят ръцете. Ще постъпя с тях според техните пътища, според техния съд ще ги съдя; и ще узнаят че Аз съм Господ“ (Иезекиил 7:19-27).

Присъдата е неумолима и непредотвратима. „Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Галатяни 6:7). Който сее неправди, не може да не изпита горчивите плодове на делата си. Затова колкото много са предупрежденията у пророците срещу неправедниците, толкова много са и изобличенията им срещу нечестните демагози лъжепророците, които обещават мир, без правда и без милост. „Ще бъде ръката Ми против тези пророци, които виждат суета и предсказват лъжа; в съвета на Моя народ те не ще бъдат, в списъка на дома Израилев не ще бъдат вписани и в земята Израилева не ще влязат; и ще познаят, че Аз съм Господ Бог. Задето въвеждат Моя народ в заблуждение, думайки: „мир“, а пък мир няма; и когато той гради стена, те я с кал мажат“ (Иезекиил. 13:9-10). Те създават само външна фасада, временен изглед за мир, но дохождат дъжд, градушка и вятър и обрулват, смиват и отнасят измамата. Тогава пада не само мазилката, но и самата стена. Защото измамни са мирните обещания и видения без правда (Иезекиил 13:11-16). Не че Бог не желае мира и не, че голословно е вдъхновявал пророците Си да известяват мир, но за това няма мир, защото е непоругаема и неотменима волята Му и всеки, който без нея и против нея обещава и сам очаква мир, е лъжец (Иеремия 4:10). Ливанският сняг знае и не напуска мястото си в скалите планински, а човеците нехаят за волята Божия, затова нямат мир (Иеремия 18:14 и нататък). „Те се държат яко о измамата и не искат да се обърнат: „Аз наблюдавах и слушах: те не говорят право, никой не се разкайва за нечестието си, никой не казва: „Какво сторих?“ Всеки се впуща в своя път като кон, който се впуска в битка. И щъркелът под небето знае своите определени времена; гургулица, ластовица и жерав спазват времето, кога да прелетят, а Моят народ не знае Господните решения. Как думате: ние сме мъдри, и законът Господен е у нас? А ето, лъжливото перо на книжовниците и него превръща в лъжа. Посрамиха се мъдрите, смутиха се и се заплетоха в мрежа: ето, те отхвърлиха словото Господне; де е тогава тяхната мъдрост? Затова жените им ще дам на други, нивята им – на други владелци, защото всички те, от малък до голям, се предадоха на користолюбие; от пророк до свещеник – всички действат лъжливо. И лекуват лекомислено раната на дъщерята на своя народ, думайки: „мир, мир“! А мир няма. Срам ли ги е, когато вършат гнусотии? Не, никак не ги е срам и не се червят. Затова ще паднат между падналите; когато ги посетя, те ще бъдат повалени, казва Господ“ (Иеремия 8:5-12, срв. Иеремия 6:10-16). Лъжепророците користно гъделичкат слуха на народа с обещания за мир, за да им се отблагодарява той със заплащане, а на онзи, който разкрива измамата и заблудата им, те му обявяват война. Но мир действително няма да има, докато не познаят правдата, докато мразят доброто, а обичат злото, докато насилват и грабят. Мир не ще има, докато има злодейство. Лъжепрорците не ще видят слънце; и денят ще потъмнее над тях. Ще се засрамят ясновидците, ще се посрамят гадателите и ще се затворят устата им. Защото те лъжат народа, че Бог е обещал мир при всички условия и без усилия от страна на народите, а той ги е предупредил, че няма мир при неправда (Михей 3:1-12). 

Но не само лъжепророците ще бъдат изобличени заради демагогските си мирни обещания, но и народът, който се увлича от тях, слуша ги и им вярва, ще бъде жестоко наказан заради нечестието си. „Те пророкуват в Мое име, но Аз не съм ги пращал; те говорят: „меч и глад не ще има в тая земя“. С меч и глад ще бъдат изтребени тези пророци, и народът, комуто пророкуват, от глад и меч ще бъде натъркалян по иерусалимските улици, и не ще има кой да ги погребе – тях и жените им, синовете и дъщерите им; и Аз ще излея върху им тяхната лошотия“ (Иеремия 14:15, 16).

Ние и тук лесно разбираме, че отправяната заплаха, че всеки ще жъне каквото е посял, няма предвид само последния Божи съд и въздаването всекиму според делата му, но има предвид и жестоко изсипалите се като жар върху главата на еврейския народ реални исторически разрушения, пленничество, изгнанничество и неспиращи войни – ето вече почти три хиляди години от онова време на предсказанията. Разбираме също тъй, че предупрежденията не се отнасят до един само народ, а до всички народи, които в своя исторически път ще бъдат живи и ще имат благата на живота, а когато изпълняват закона, а когато се отдалечат от закона и се надигнат против него, меч ще ги поразява и ще изчезват безследно, все едно, че не са съществували. „Защото близък е денят Господен за всички народи: както си ти постъпвал, тъй ще се постъпи и с тебе; каквото си вършил, ще падне върху главата ти. Защото както вие пихте на светата Моя планина, тъй и всички народи всякога ще пият, ще пият, ще гълтат и ще бъдат – като да не са били“ (Авдий 1:15-16).

Прочетете още „Учението на Библията за мира и войната – продължение 1″ →

(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

1. Първоначалният мир

Християнството е религия на мира в абсолютния, космичен смисъл на думата. Защото то учи, че първоначално, когато е излязло от ръцете на Твореца, цялото творение е било в красота, хармония и мир. И макар впоследствие злото да е внесло дисхармония, грозота и размирици в живота на човека и на вселената, Сам Синът Божи е слязъл от небето, възстановил е хармонията, примирил е света с Бога и затова всички, които Го слушат и следват, имат с Него, чрез Него и в Него – мир. Това е основната същност на християнството.

Седем пъти, според първата глава на книгата „Битие“ Бог при сътворяването на отделни части от света с вътрешна радост и задоволство виждал, че създаденото е добро (Битие 1:4, 10, 12, 18, 21, 25, 31). Последният път дори, когато било завършено и сътворението на човека, се казва, че Бог видял всичко, което бил създал, и ето, „беше твърде добро“ (1:31). 

Нас в случая не може да ни занимава антропоморфичният начин, по който битиеписателят – с оглед на своите някогашни читатели се изразява за преценката на Бога. Защото ясно е, че Бог не е „видял“ творението едва след създаването му, а го е знаел и „виждал“ винаги. Важното е, че то се оценява като добро и много добро. А това разбира се не е само в тесен нравствен смисъл, както ние днес говорим за добро, а е било и в естетически, и дори в телеологически смисъл: то е добро, защото е хармонично и красиво и защото е в състояние да изпълни отреденото му предназначение, отредената му цел – да служи на доброто (Ефесяни 2:10).

Доброто на творението се изразявало и в пълния ред, който владеел в него. Над всичко стояла Божията воля, волята на Твореца. В изпълнение на нея служат небесни войнства. Под тях е човекът като последно по време творение, на когото пък е подчинено всичко земно: морско и сухоземно, надземно и подземно (Битие 1:28). Той е поставен в Райска градина, в която има всякаква красота и всякакви плодове. Поставен да я обработва и пази (Битие 2:5, 15), да се наслаждава на красота и изобилието ѝ и сам да я краси, не само чрез това, че ще я обработва и пази, но и чрез собственото си присъствие в нея, бидейки той самият последното най-хубаво Божие земно творение[1]. Човекът се подчинява с доверие, благодарност, благоговейна почит и любов на това, което е над него; радва се и прилепва сърцето си към това, което е равно на него (Битие 2:23-24), и владее това, което е под него. Като е тъй всяко нещо на своето място и в своите функции и като е то творение подчинено на едната обща Божия воля, желаеща доброто и радостта на всичко, особено на човека, тогава има навред мир и ред, хармония и райска радост.

Св. Василий Велики в своите беседи върху шестте дни на творението изтъква, че вече самото посочване, че Бог е „сътворил“ света (в първия стих на „Битие“), разкрива величието на хармонията и мира в света, защото е велик светотворческият Божи Разум. “Премъдрият Моисей – пише той – желаейки да покаже, че светът е художествено произведение, достъпен за съзерцаване от всекиго, така че чрез него се познава премъдростта на неговия Творец, не употребил друга дума, а казал: „В началото Бог сътвори“. Не „направи“, не „произведе”, а „сътвори“. Мнозина си представяли, че светът съществува от вечността, или че от само себе си се е създал като някакъв отобраз Божието всемогъщество. Затова и когато признавали Бога за причината на света, считали Го като причина несъзнателна, непроизволна, както тялото е причина за сянката или сияещото тяло – за сиянието. Пророкът поправя тези лъжливи мисли като употребява особено точна дума, казвайки: „В началото Бог сътвори“. Бог станал за света не само причина, на битието му, но го сътворил тъй, както добрият твори полезното, мъдрият твори красивото, могъщият твори великото. Така пророкът показва в Бога художник, който като пристъпва към създаването на вселената, свързва нейните части една с друга и произвежда целесъобразно, вътрешно съгласувано и хармонично цяло[2].

2. Начало на война

Мирът и хармонията траяли до онзи момент, когато на самия връх на творението, в сферата на ангелите дошло отпадане от Божията воля, проявило се отрицание, противоборство, вражда.

Ангелите на всичките си степени били създадени свободни, а това значи, че можели по своя воля да останат при Бога и с Бога, или пък да се отделят от Бога и да се надигнат против Него и Неговата воля. Защото ако не бяха свободни, това би било насилена механична хармония. Дори най-високо поставените в духовната иерархия били най-много свободни. Но ето, че тъкмо поради свободата и поради гордостта, че са на върха на творението, забравяйки тварността си и желаейки да се премерят с Твореца, те се отдалечили от Бога, обявили се против Него и станали завинаги Негови врагове – напуснали дотогавашното си жилище и служение. Кратко и ясно го казва св. апостол Юда: „Ангелите, които не опазиха своето началничество, а напуснаха жилището си, (Бог) запази във вечни окови, в мрак за съда на великия ден“ (Юда 1:6).

Ние не можем лесно да вникнем в някои подробности на произлезлия космичен разрив. Защото ясно е, че преди да се дойде до откритата вековечна вражда и война против Бога, най-напред се прокраднало едва забележимо недоверие и съмнение към Него и Неговата благост. Гордостта, която произлязла от притежаваните високи лични качества и от повереното високо, господствено, началническо положение, замъглила съзнанието за бездната между Твореца и творението, затворила сърцето и пресякла благодарността, доверието и любовта за дадените качества и положение. А дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война. Така и станало. И колкото били по-високи качествата, положението и близостта до Бога в Неговите жилища, в бащиния Дом, толкова по-непримиримо и ожесточено станало богоборството на отпадналите и отдалечените от Него бивши ангели.

Прочетете още „Учението на Библията за мира и войната*“ →