Възкресението на Спасителя е край­ъгълният камък на християнството. То е чудо на чудесата. Затова враго­вете на християнството и рационали­стите, противници на всякакви чудеса, са правили и правят отчаяни опити да докажат, че Христос не бил възкръснал.

В резултат на тези опити да бъде отречено възкресението са възникнали през вековете на християнската ера следните хипотези:

1.Хипотезата за измама,

2.Визионната хипотеза и

3.Хипотезата за мнима смърт.

Ще разгледаме последователно тези три хипотези.

1.Хипотезата за измама е най-древната. Нейни автори са книжниците и стареите. Св. евангелист Матей разказва: „Някои от стражата, като влязоха  в града, обадиха на първосвещениците за всичко станало“, тоест че Христос е въз­кръснал. „И тия, като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на вой­ниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем, и Го откраднаха, когато ние спяхме“ (28:11-13).

Както виждаме, тук се скроява един факт: открадване на Христовото тяло от апостолите. Кои са свидетели­те за това деяние? – Войниците, кои­то пазели гроба. Какво говорят тези солдати? – Те казват: „Когато ние спяхме, учениците Му дойдоха и Го откраднаха.“ Странни пазачи са били тези хора! Вместо да бдят, те спят и като спят, все пак виждат какво става пред тях и знаят съвсем точно кои вър­шат престъплението!?! Други стражари на тяхно място биха могли да кажат само това: „Преди да заспим (ако ча­совите трябва да спят на поста си!) гробът бе запечатан и тялото се на­мираше в него; но когато се събудих­ме, гробът беше отворен, и тялото – изчезнало.“ Това показание все още би могло да бъде считано за вероятно. Обаче онзи, който казва повече от онова, което може да знае, явно лъже и този, който призовава спящи свиде­тели, сам не ще да е напълно „буден“, Божият промисъл така е наредил, че този, който иска да избяга от истината, неминуемо попада в бездната на смеш­ното.

Но приписваното на апостолите де­яние е невъзможно и морално, и физи­чески.

Морално: Това престъпление пред­полага у апостолите характер, съвсем различен от този, с който светът ги познава. Те са били прости, боязливи, честни люде, неспособни да извършат такова злодеяние пред Бога и човеците. И кое би могло да ги подтикне към такова действие? Ако Христос не е възкръснал от гроба, тогава Неговата мисия и всички Негови обещания оста­ват с Него в гроба, и те – учениците са най-подло измамени от Този, за Ко­гото всичко оставиха. За какво ще е бил нужен на обезкуражените и отчаяни апостоли трупът на Иисус?

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, в която се намира гроба Му

Нима проповедта за Възкръсналия е била за апостолите някаква спекула­ция, която им е обещавала големи пе­чалби? Нима те не са знаели, какво ги очаква от страна на юдеите и езични­ците за тази проповед? – Разбира се, всичко са знаели и са го изпитали на главата си. Но въпреки това, те неуст­рашимо са разнасяли благата вест за възкресението на Христа, защото са се убедили здраво, че Христос наистина възкръснал. Ако Христос не е възкръс­нал, те нямаше и да крадат тялото Му, нямаше и да проповядват за възкресе­нието, защото са имали онова високо съзнание, което св. апостол Павел е изра­зил с думите: „Ако Христос не е въз­кръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Коринтяни 15:14)

Но открадването на тялото Хри­стово от апостолите е било невъзмож­но и във физическо отношение. За да се планира едно такова престъпление и да бъде измамен целият свят, необхо­димо е било съгласието на много лица и спазването на най-дълбока тайна. Апостолите не са били някои изпечени професионални измамници, а с тях виж­даме и доста жени. Историята ни раз­казва, че всички тези лица са били же­стоко преследвани и че почти всички са умрели при най-страшни мъчения за това, че са проповядвали за възкресе­нието на Христа. И как нито един от тях не е открил тайната, ако имаше та­кава, било от словоохотливост или за­вист към друг, превъзхождащ го, било от жажда за пари, било от честолю­бие, било от страх пред мъки и смърт? „Неволно ще се запиташ – казва един християнски мислител, – нима тези простодушни рибари са могли да бъ­дат такива превъзходни артисти, че с най-голяма самоувереност да разпрост­раняват съзнателно лъжа и до края на своя живот да не излязат от тази своя роля? Нима нито един не е протести­рал против такава явна измама? Не, лъжата рано или късно ще се прояви, и такава груба измама не може да остане дълго скрита!“

Независимо от характера на апо­столите, който решително не позволя­ва да им се приписва такова позорно деяние и обстановката, и моментът не са били подходящи за изпълнението на такъв план.

Гробът бил наблизо до една от вратите на Иерусалим. Било е по вре­ме на Пасхата, когато всеки възрастен израилтянин трябвало да се яви в све­тия Град за осемдневния празник. Спо­ред Иосиф Флавий, тогава се били стек­ли над два милиона юдеи. Иерусалим не е могъл да приюти всички покло­нници. Затова цялата му околност била покрита с палатки. Следователно нали­це е било едно постоянно движение на тълпите в най-различни посоки. Есте­ствено тази обстановка никак не е благоприятствала за едно скрито пре­насяне на човешки труп. Освен това всеки бдящ караул в онова време, по­ради тогавашните примитивни оръжия, се е състоял най-малко от четирима души. Ние знаем например, че св. апостол Пе­тър в тъмницата, макар окован с ве­риги, е бил пазен от 16 души войници. Следователно с голяма сигурност мо­жем да приемем, че враговете на Хри­ста са поставили около гроба Му многочислена стража. Нима апостолите, които при залавянето на Спасителя веднага се разбягали оттам и най-сме­лият между тях (апостол Петър) се отре­къл от Него пред една слугиня, нима тези хора сега заради Умрелия са се ре- шили да предприемат едно такова по­зорно и рисковано за тях начинание? – Изключено е!

Пък дори да допуснем, че апостолите са откраднали останките на своя Учи­тел, можем с пълна увереност да твър­дим, че този техен акт би се оказал напълно безплоден, защото светът не може да бъде обърнат в новата вяра с лъжи и фокуси, измислени за тази цел от нечестни хора. За да можеш да убе­диш другите, преди всичко сам ти тряб­ва да бъдеш убеден в истинността на проповядваната от тебе идея. Ако в тебе няма това убеждение, ти никога не ще успееш да увлечеш другите след себе си.

А ние знаем, че Христовите апо­столи чрез своята проповед за възкре­сението увлякоха народите на Римска­та империя. Само в деня на Петдесетница вдъхновената проповед на св. апостол Петър привлече към новата вяра около три хиляди души. А това красноречиво свидетелства, че апостолите с огнена сила са говорили за възкръсналия Го­спод. Тази пък сила може да им вдъх­не не откраднатия, а действително възкръсналия Христос!

Нека спрем вниманието си и вър­ху държането на книжниците и ста­реите! Според тях, апостолите са били извършили голямо злодеяние. Наказани ли са били за него? – He!… Христо­вите ученици обвиняват юдеите и Пи­лат публично в богоубийство и увли­чат след себе си хиляди последователи. Дали са ги спрели? – Не! Синедрионът се задоволява само да ги бичува и да им забрани да говорят за Христа. Колко е снизходителен този висш съвет!!!

Цялото държане на книжниците и стареите доказва, че те сами не са вяр­вали в своето твърдение. Естествено и ние не можем да вярваме в него, за­щото е явно абсурдно.

2.Визионната хипотеза води свое­то начало още от първите векове на християнската ера. Тази хипотеза е била застъпвана от философа Целс. В ново време нейни поддръжници са Щраус, Ренан, Харнак, Арнолд Майер и други. Тя гласи: Иисус Христос умрял, но не въз­кръснал. Обаче Неговите ученици, бла­годарение на особеното им тогава ду­шевно състояние, видели някакъв образ на Христа, който образ бил само плод на тяхното разпалено въображение – халюцинация. И сетне се разнесъл слух, че Христос възкръснал.

„Благодарение на особеното им то­гава душевно състояние!“ – Но какво е било то? – Апостолите след погре­бението на Христа са се намирали в потиснатост на духа, били са убити от скръб и отчаяние и всичко друго са очаквали, но не и възкресението на своя Учител. Следователно, при такава на­гласа на съзнанието те не са могли да имат видения за възкръснал Христос.

Освен това апостолите не са били някои слабонервни, истерични люде, които да считат своите фантазии за дей­ствителност. Напротив, те били здрави, трезвомислещи рибари, които, прекар­вайки своя живот сред китните брегове на Генисаретското езеро и в борба с неговите вълни, съвсем не са били пред­разположени към нервно разстройство, нито пък са били склонни да вярват на виденията на други хора. Те били доведени с най-голямо усилие до вя­рата в действителното възкресение. Пър­вите вести за възкресението им се по­казали като празни приказки. Затова, когато действително се явил Христос между тях, смятали, че виждат дух. Едва след като Го докоснали, говорили с Него и Го видели да яде, повярвали. Те разказали подир всичко това на апостол Тома, който отсъствал, но той не им повярвал. Тома искал само чрез пи­пане на раните да се убеди в идентич­ността на Лицето. Затова именно св. апостол Иоан е могъл да каже: „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали… свидетелствуваме… и ви възвестяваме“ (1 Иоан 1:1-3).

Прочетете още „Действително ли е възкръснал Иисус Христос?*“ →

Христо Гяуров

Бог не оставил в безпомощно съ­стояние създадените от Него първи чо­веци Адам и Ева, след като те извър­шили най-големия грях, какъвто човек може да извърши по отношение към Бога – те пожелали да станат богове, да заемат мястото на своя Творец. Вед­нага след грехопадението Бог обещал на Адам и Ева, че ще им изпрати Спа­сител – Своя единороден Син, Който ще изкупи тях и тяхното потомство от греха, проклятието и смъртта, като при­несе Себе Си в жертва, и Който ще съобщи на човешкия род възвишени истини на вярата и нравствеността, необ­ходими за неговото духовно просвеще­ние и спасение.

До идването на Спасителя Бог давал на избрания от Него израилски народ, от средата на който трябвало да про­излезе Спасителят, наставления и на­реждания за устройството на неговия живот. Тези наставления и нареждания, давани по свърхестествен начин по различни поводи и при различни об­стоятелства, били записани от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Ветхия Завет.

Обещаният от Бога Спасител на съ­грешилото в лицето на Адам и Ева човечество, Който Спасител бил Вто­рото Лице на Света Троица – Единородният Син Божий, дошъл на земята преди близо две хиляди години, въплътен в лицето на Иисус Христос, и из­вършил изкуплението на човечеството, като му съобщил възвишени истини на вярата и нравствеността и като прине­съл Себе си в жертва върху кръста. Една част от това, което Спасителят Иисус Христос съобщил относно вярата и нравствеността и което Той извър­шил за изкуплението на човека, е за­писано от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Новия Завет; друга част пък се съдържа в Свещеното Предание, пазено в основаната от Иисус Христос Църква. В края на свое­то евангелие, в което излага живота, дейността и учението на Иисус Христос, св. апостол Иоан Богослов пише: „има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (21:25). В на­званието на сборника, Свещено Писание на Новия Завет, е употребена думата „за­вет“ (на гръцки език διαθήκη), а на ла­тински – testamentum), защото в съдър­жащите се в него книги, както и в книгите на сборника Свещено Писание на Ветхия Завет, е изложен заветът на Бога към човека, тоест изложено е в тях всичко това, което Бог завещавал – съобщавал, в различно време и по раз­личен начин на човечеството относно истините на вярата и нравствеността и относно изкуплението и спасението.

Писатели на новозаветните свеще­ни книги са осем души. Пет от тях – св. св. Матей, Иоан, Петър, Иаков Алфеев, наричан още брат Господен, и Иуда Иаковов, наричан също брат Го­споден,- са от числото на 12-те апо­столи на Иисус Христос, двама – св. св. Лука и Марк, са непосредствени ученици и сътрудници на апостолите, и един – св. апостол Павел, е също апостол на Иисус Христос, само че избран след Неговото възнесение. Запазени са све­дения в древната християнска писме­ност, че св. св. Лука и Марк са били също избрани апостоли на Иисус Хри­стос; те са били от числото на Негови­те 70 ученици-апостоли. След чудото със св. апостол Павел по пътя за Дамаск Сам Бог казал на Анания, когато го изпращал да излекува Павел от слепо­тата му: „иди, защото той Ми е из­бран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15). Евангелистите Матей и Марк написали по едно евангелие; евангелист Лука написал едно еванге­лие и книгата Деяния на светите апостоли; евангелист Иоан – евангелие, три по­слания и книгата Апокалипсис-Откро­вение; апостол Петър – две послания; апо­столите Иаков Алфеев и Иуда Иаковов написали по едно послание; апостол Павел написал 14 послания: до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Коло­сяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите. Всички новозаветни книги са значи 27 на брой.

Господ Иисус Христос се моли в Гетсиманската градина

Някои учени изказват мнението, че числото на тези книги в древност е било повече, и че някои от тях не са се запазили до нас. От думите на апостол Павел в 1 Коринтяни 5:9: „писах ви в писмото си – да нямате общение с блудници“, – и от думите му в Колосяни 4:16: „след ка­то се прочете това послание у вас, на­редете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия (εκ Λαοδικείας) да прочетете и вие“, – спо­менатите учени извеждат заключението, че преди написването на първото си послание до Коринтяните апостол Павел бил написал друго послание до тях, незапазено до нас, и че той бил написал послание в град Лаодикия или пък до Лаодикийската църква, което също не се запазило до нас. Обаче в 1 Коринтяни 5:9 апостол Павел говори не за друго някое свое послание до тях, а указва на писа­ното от него за кръвосмесника в съ­щата глава на това си послание, в ня­колко стиха по-горе – в стиховете 3-5; посланието, за което говори апостол Павел в Колосяни 4:16, не е негово послание, незапазено до нас, а е послание на Лаодикийската църква до него, което предстоятелят на тази църква – Епафрас, му занесъл, когато отишъл при него в град Рим.

Сам Иисус Христос не написал ни­що през време на земната Си проповед. Известен е само един случай, когато Той писал – когато завели при Него жената, хваната в прелюбодейство. „А Иисус – повествува евангелист Иоан – се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях (на книж­ниците и фарисеите – бележка наша) внимание“ (Иоан 8:6). Защо Иисус Христос не проповядвал Своето спасително учение не само устно, но и писмено; защо Той не ни оставил нито една книга, написана от Него ? На този въпрос може да бъде даден следният отговор. Иисус Христос е искал да разпространи Своето учение, като първоначално го насади чрез устната Си проповед в душите и сърцата на Своите апостоли, и след това те, когато се появят необ­ходимите обстоятелства, да изложат Неговото учение писмено, в книги. Уст­ната проповед на Иисус Христос оказ­вала извънредно силно влияние върху Неговите слушатели. Като разказва за проповедта на Иисус Христос в град Капернаум, евангелист Лука пише: „и бяха смаяни от учението Mv, понеже сло­вото Му беше с власт“ (Лука 4:32). Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да хванат Иисус Хри­стос, като се върнали, без да Го били хванали, казали: „никога човек не е го­ворил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46). Когато Иисус Христос запитал дванадесетте Си ученици, дали и те ня­ма да Го напуснат, както Го напуснали някои през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, апостол Пе­тър отговорил от името на всички: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние по­вярвахме и познахме, че Ти си Хри­стос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69).

И апостолите на Иисус Христос про­повядвали отначало спасителното Му учение устно. Сам Той им поръчал да проповядват така Неговото учение, като в същото време им изтъкнал, че това, което те ще говорят в своята проповед, няма да бъде говорено от самите тях, а от Дух Свети. „Което ви говоря в тъмнина – съветвал ги Той, – кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите… Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:27, 20). Също така и онова, което после апостолите написали в своите книги, било написано не от самите тях, а по вдъхновение от Дух Свети.

Със Своите думи към апостолите: „не сте вие, които ще говорите, а Ду­хът на Отца ви, Който говори във вас“ (Матей 10:20), – Иисус Христос указва не само на това, че в устната си про­повед апостолите ще говорят не от себе си, а по вдъхновение на Бога, на Дух Свети, но и на туй, че и при съ­ставянето на своите книги, те ще пишат не от себе си, но по вдъхновение на Бога, на Дух Свети. И действително, новозаветните свещени книги, написани от апостоли на Иисус Христос и от техни непосредствени ученици, не са обикновени човешки произведения, а са боговдъхновени книги, написани по вдъхновението на Бога, на Дух Свети. При писането на своите книги по вдъх­новението на Бога, новозаветните писатели запазвали своето съзнание, своята свобода и личните си свойства и каче­ства. В самите новозаветни книги има ясни указания за туй, че те са бого­вдъхновени. В първото си послание до Коринтяните апостол Павел пише: „Нам Бог откри това (което се съдържа в свещените новозаветни книги – бележка наша) чрез Своя Дух… Ние приехме не ду­ха на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповяд­ваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго“ (2:10, 12, 13). За боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, а също тъй и на всички книги в Библията изобщо, говори и апостол Пе­тър във второто си послание: никога по човешка воля – пише той – не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани (υπό Πνευματος Αγίου φερόμενοι) са говорили светите Божии човеци“ (1:21). Под „пророче­ство“ тук ще трябва да се разбира написаното в свещените библейски кни­ги, а под „светите Божии човеци“ ще трябва да се разбират боговдъхновените писатели на тези книги. Като дока- зателство за туй, че така трябва да бъдат разбирани посочените думи на апостол Петър, ще приведем други негови думи, съдържащи се в същата глава на второто му послание: „Освен това – пише той – имаме по-достоверно не­що – пророческото слово (τόν προφητικόν λόγον), на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (1:19). Няма никакво съм­нение, че тук под думите „пророческо слово“ ще трябва да се разбира „Божието слово“, съдържащо се в Свещеното Писание, което слово свети и просве­щава душите и сърцата на вярващите християни. Още по-ясно говори за боговдъхновеността на книгите, съдържащи се в Свещеното Писание, апостол Павел във второ­то си послание до Тимотей: „всичкото Писание е боговдъхновено (πάσα γραφή θεόπνευστος) – пише той на Тимотей – и полезно за поука, изобличаване, из­правяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и го­ден за всяко добро дело“ (3:16-17). Тъй като новозаветните книги, както и всички книги на Свещеното Писание изобщо, са написани по вдъхновение от Бога, те ще трябва да бъдат считани за сло­во Божие.

Свидетелства за боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, както и изобщо на всички книги на Свещеното Пи­сание, могат да бъдат приведени от древната християнска книжнина. Св. Климент Римски (починал около 102 година), който е апо­столски мъж, тоест ученик на апостолите, пише в посланието си до Корин­тяните: „вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Све­тия Дух“ (45, 2). За боговдъхновеността на библейските свещени книги учи много ясно нашата Православна църква в осмия член от символа на вярата, който гласи: „вярвам, и в Духа Светаго, Господа животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“. Тук под думата „пророци“ ще трябва да се разбират писателите на всички библейски свещени книги, чрез които писатели е говорил Дух Свети, и кои­то, значи, са написали своите книги по вдъхновение от Бога, от Дух Свети. Ще трябва да се има предвид, че ду­мата „пророк“ се употребява както в Свещеното Писание, така и в древното църков­но предание и в древната християнска писменост, не само за обозначаване на лица, които предсказват бъдещето, но и за лица – учители, наставници, които наставляват и устно, и писмено. Сам Иисус Христос е наречен „пророк“ в смисъл на учител, наставник (Лука 24:19).

Господ Иисус Христос поучава в синагогата в Назарет

И самото Свещено Писание – Библията, със своето дълбоко и възвишено съ­държание свидетелства за своята боговдъхновеност. Не е известна друга такава книга като Библията, която, по­добно на нея, да учудва човека със своето съдържание, да задоволява на­пълно всички стремежи на човешкия дух. Мнозина видни учени, писатели и философи са изказвали във възторже­ни думи своето възхищение от Библия­та Ние считаме за достатъчно да при­ведем само думите на великия френски писател Жан Жак Русо: „Признавам – казва той, – че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. По­гледнете на философските книги с всич­кия техен блясък и важност: колко малки изглеждат те при сравняването им с тази Книга. Възможно ли е, щото тъй възвишената и в същото време тъй проста Книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото Този, за Когото тя разказва, да е бил само човек? Мно­го естествено е да се допусне, че дей­ствително е съществувал Този, Който дал материал за тази Книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човека, за да я напишат“.

Прочетете още „Свещеното Писание на Новия Завет и неговото значение*“ →

Емил Трайчев

Трето, септемврийското затъмнение и дата на Иродовата смърт са също та­ка твърде неправдоподобни, ако се разг­леждат на фона на поведението на Ирод Велики през последните няколко месеца от живота му, когато напредващото за­боляване изисквало оптимален комфорт. Иосиф Флавий свързва лунното затъмне­ние, предшестващо смъртта на Ирод Ве­лики, с нощта, когато последният наре­дил да бъдат изгорени двамата законоучители (Юда и Матия) и техните учени­ци, задето се опитали да свалят златния орел, който царят поставил над голяма­та храмова порта при източната стена (Юдейски древности, XVII, 149-167; Юдейската война, I, 647-655). Процесът срещу тях се състоял в амфитеатъра в Иерихон, където очевид­но Ирод Велики живеел по онова време в зимния си дворец. Обаче Ирод Велики ед­ва ли е идвал тук в началото на месец сеп­тември (времето на лунното затъмнение в 5-та година преди Рождество Христово), когато в Йорданската до­лина при Иерихон, около 300 метра под морско­то равнище, е изключително горещо. По-скоро той би бил в своя зимен дворец в началото на месец март, тоест времето на за­тъмнението през 4-та година преди Рождество Христово.

Предвид изложените аргументи, указа­нието за 7-ми кислев (декември) в Megillat Ta’anit, като посочващо предполагаемата дата на смъртта на Ирод Велики, също така трябва да се счита за несъстоятел­но. Както отбелязва Р. Maier, това сви­детелство е плод на „недостоверното предание на късен тълкувател“[27] и едва ли би могло да се приеме. Положително важно събитие като смъртта на Ирод Велики – ако тя е била въобще отбеляз­вана като празник – би било отразено В Megillat Ta’anit още от самото начало.

Следователно традиционната дата, месец март/април 4-та година преди Рождество Христово, изглежда най-състоятелна по отношение на Иродова­та смърт. Що се касае до възражението[28], че погребението на Ирод Велики било твърде помпозно, за да може да се вмес­ти в интервала между затъмнението на 12-ти срещу 13-ти март и Пасхата на 11-ти април, би могло да се обърне внимание на обс­тоятелството, че ако Ирод Велики дейс­твително е умрял в края на месец март, то Пасхата би се падала в своето време – без значение чие погребение се има предвид – и събитията биха се развивали точно в същия ред, както те са описани от Ио­сиф Флавий.

Последните събития от живота на Ирод Велики след лунното затъмнение на 12/13-ти март се развили в следния порядък: кратко пътуване на Ирод Велики (с неоп­ределена продължителност) до къпалнята Калирои поради лековитите качест­ва на нейните води (Юдeйски древности, XVII, 168-179; Юдейската война, I, 656-658); събирането на юдейските началници на хиподрума в Иерихон, за да бъдат убити след Иродовата смърт (Юдейски древности, XVII, 173-175; Юдейската война, I, 659-660) и екзекутирането на си­на на Ирод Велики Антипатър (Юдейски древности, XVII, 182-187; Юдейската война, I, 661-664). Ирод Велики умрял 5 дни след последното събитие или приблизително в края на месец март 4-та година преди Рождество Христово. Ако се просле­дят събитията от Пасхата на 11-ти април до смъртта на Ирод Велики се случило следното: демонстрациите срещу Архелай (Юдейски древности XVII, 206-218; Юдейската война, II, 1-13); 7-дневния оплаквателен период и погребението на Ирод Велики в гробни­цата при крепостта Иродиум (Юдейски древности, XVII, 199; Юдейската война, I, 673). Отно­во се оказва, че краят на месец март 4-та година преди Рождество Христово е най-вероятното време на Иродовата смърт[29].

При определяне на датата на смърт­та на Ирод Велики е важно да се устано­ви не само началото и краят на царува­нето му, но и дали хронологичните сви­детелства относно управлението на не­говите наследници хармонират с тази да­та. Без да навлизаме в подробности по въпроса, кой всъщност е наследил Ирод Велики[30], ще се постараем да датираме царуването на въпросното лице от вре­мето непосредствено след Иродовата смърт.

Архелай (Матей 2:22). Трябва да се от­бележи, че сведенията у Иосиф Флавий по отношение на продължителността на царуването на Архелай не са така преци­зирани. В Юдейски древности (XVII, 342) той посочва, че Архелай бил лишен от власт в 10-тата година от царуването си, а в Юдейската война (II, 111) – че това се случило в него­вата 9-та година. Вероятно причината за това несъответствие е, че в Юдейската война Иосиф Флавий брои години­те от времето, когато Архелай се завър­нал във владенията си (3-та година преди Рождество Христово), след продължителните разисквания в Рим от­носно завещанието на Ирод Велики, а в Юдейски древности той изчислява годините от датата на Иродовата смърт. Освен това 10-годишната продължителност на царуването на Архелай положително трябва да е по-точна, защото Иосиф Флавий потвърждава този факт в своя­та Автобиография (5). Ако тази е причи­ната за несъответствието на сведени­ята у Иосиф Флавий, пресмятането на 10-годишния период на управлението на Архелай от 4-та година преди Рождество Христово би поставило да­тата на неговото лишаване от власт в 6-та година след Рождество Христово. Както посочва Дион Касий (Римска история, 55, 27, 6), Архе­лай бил детрониран от Август през вре­ме на консулството на Емилий Лепид и Луций Арунций(тоест 6-та година след Рождество Христово). Сле­дователно датата 4-та година преди Рождество Христово относно смъртта на Ирод Велики добре хармонира с продължителността на царуването на Архелай.

Ирод Антипа (Матей 14:1-11; Марк 6:14-28; Лука 3:1, 19 сл.; 9:7-9; 13:31 сл.; 23:7-12). Според сведенията у Иосиф Флавий и римските историци би могло да се при­еме, че Ирод Антипа бил свален от прес­тола през лятото на 39-та година след Рождество Христово (Юдейски древности, XVIII, 252; срв. XVIII, 238, 256; XIX, 351; Дион Касий, Римска история, 59, 13, 17, 20; Светоний, Калигула, 19, 26). Тази да­та се потвърждава и от запазените монети – последните монети, сечени от Ирод Антипа, са от 43-та година на не­говото царуване[31]. След като Ирод Анти­па бил лишен от власт в 39-та година след Рождество Христово, на­чалният момент, от който е изчислява­на неговата 43-та година би бил 4-та година преди Рождество Христово, тоест годината на Иродовата смърт.

Ирод Филип (Лука 3:1). Както свиде­телства Иосиф Флавий (Юдейски древности, XVIII, 106), Ирод Филип починал в 20-тата година от царуването на Тиберий след 37-годишно управление на Трахонитида (североиз­точно от Голан), Голан (източно от Генисаретското езеро) и Ватания (на юг от двете споменати области). Тъй като Ирод Филип царувал 37 години, тоест той бил в своята 38-ма година, когато почи­нал (последната монета, сечена от него е от 37-та му година)[32], според Юлианския календар началният момент на него­вото царуване бил 4-та година преди Рождество Христово, именно датата на смъртта на Ирод Велики.

Ирод Агрипа I (Деяния на светите апостоли 12-та глава). Спираме се на Ирод Агрипа само поради хроноло­гичната му връзка с Ирод Филип и Ирод Антипа. Според Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIX, 351) Ирод Агрипа починал на 55 години, в 7-мата година от неговото ца­руване. Той царувал 4 години при Гай Ка­лигула, три от които управлявайки тетрархията на Ирод Филип и една година след присъединяването на територията на Ирод Антипа към неговите владения. Ирод Агрипа царувал още 3 години при им­ператор Клавдий, през което време полу­чил областите Юдея и Самария. При съ­образяването с тези данни се идва до из­вода, че царуването на Ирод Агрипа при Гай Калигула продължило през всичките 4 години на управлението на последния, тоест от 18 март 37-ма година до 24 януари 41-ва година след Рождество Христово. Въпреки че Гай му дал тетрархията на Ирод Филип скоро след като станал император, Ирод Агрипа не вля­зъл във владение на тази територия пре­ди втората година от царуването на Гай (тоест лятото на 38-ма година след Рождество Христово) (Юдейски древности, XVIII, 238).

Що се касае до придобиването от Аг­рипа на територията на Ирод Антипа, това вероятно се случило в 4-тата година от царуването на Ирод Агрипа, тоест в 40-та година след Рождество Христово или година след детронира­нето на Ирод Антипа. От една страна, тази дата би могла да се приеме, тъй ка­то между лишаването на Ирод Антипа от власт и придобиването от страна на Ирод Агрипа на неговите земи било необ­ходимо известно време[33]. От друга, изк­лючено е това събитие да е станало пре­ди Гало-германската кампания на Калигу­ла (есента на 39-та година – 31 август 40-та година след Рождество Христово) (Дион Касий, Римска история, 59, 21-25; Светоний, Калигула, 17,43-49), когато им­ператорът не бил в Рим. Следователно управлението на Ирод Агрипа I добре се съгласува с предложената хронологична рамка за придобиване от негова страна на териториите, управлявани от сино­вете на Ирод Велики.

Въз основа на сведенията относно продължителността на царуванията на синовете на Ирод Велики, може с основа­ние да се направи изводът, че 4-та година преди Рождество Христово е най-точното време на смъртта на Ирод Велики.

Прочетете още „Датата на смъртта на Ирод Велики[1] и нейната връзка с годината на Рождество Христово – продължение и край*“ →

Емил Трайчев

Евангелист Матей изрично съобщава, че раждането на Иисус Христос станало през времето на юдейския цар Ирод Ве­лики: „а когато се роди Иисус във Витле­ем в дните на цар Ирода“ (2:1). Разказа си относно благовестието за раждането на св. Иоан Предтеча, роден шест месеца преди Иисус Христос (срв. Лука 1:26, 36), евангелист Лука също така започва с думите: „В дните на Ирода, цар иудейски“ (1:5). Следователно, въз основа на сведенията у евангелистите Матей (2:1) и Лука (1:5) terminus ad quem за раждането на Иисус Христос е смъртта на Ирод Велики.

Повечето учени приемат, че най-късната година, в която би могла да се постави смъртта на Ирод Велики, е 750 година а.u.с.=4-та година преди Рождество Христово[2]. Обаче, съвсем наскоро О. Edwards[3] оспорва тази да­та и поставя смъртта му В 3/2-ра година преди Рождество Христово, докато W. Filmer[4] и Е. Martin[5] отиват дори до 1-ва година преди Рождество Христово.

Както се вижда, понастоящем има об­ширна дискусия относно датата на Иродовата смьрт поради нейната връзка с годината на Христовото раждане. Фак­тически една по-късна дата в известен смисъл би улеснила изясняването на някои евангелски места (например Лука 3:23). За да достигнем до определен резултат в това направление би трябвало да отговорим на следните въпроси: Кога е започнало царуването на Ирод Велики?, С какъв метод си служи Иосиф Флавий при изчисляване на царските години? и в коя година с най-голямо основание бихме мог­ли да поставим смъртта на Ирод Вели­ки?

1. Началото на Иродовото царуване

Иосиф Флавий съобщава, че Ирод Ве­лики получил царската власт от Марк Ан­тоний и Август (Гай Октавиан) „в 184-та олимпиада, във второто консулство на Гней Домиций Калвин и (в първото) на Гай Азиний Полион“ (Юдейски древности, XIV, 389). Консулската дата Calvino et Pollione отговаря на 40-та година преди Рождество Христово[6]. 184. 4 (тоест 4-та година на 184-та олимпиада) приключила на 30 юни 40-та година преди Рождество Христово[7]. Но по-рано в същата глава (Юдейски древности, XIV, 376) Иосиф Флавий отбелязва, че Ирод Вели­ки не отишъл в Рим преди настъпването на зимата. Следователно неговото провъзгласяване за юдейски цар трябва да се постави през 185. 1-ва олимпиада или в края на 40-та година преди Рождество Христово.

Но владеенето на царството е съвсем различно от получаването на титлата цар. Макар и юдейски цар (de jure) Ирод Велики не могъл да управлява царството, защото то било все още под контрола на неговия противник, Антигон (син на Аристовул II), „въдворен В Юдея, с помощта на партянския цар…“ (Юдейски древности, XIV, 13, 10).

Скоро след провъзгласяването си за цар Ирод Велики се завърнал в Палестина с явното намерение да придобие царст­вото си. Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIV, 470-480; Юдейската война, I, 349-352; срв. Тацит, История, V, 9; Дион Касий, Римска исто­рия, 49, 22) свидетелства, че с помощта на римската армия Ирод Велики влязъл в Иерусалим и едва тогава (de facto) започнало неговото царуване „в консулството на Марк Агрипа и Каниний Гал, в третия месец на 185-та олимпиада“. Консулската дата Agrippa et Gallo отговаря на 37-ма година преди Рождество Христово[8]. 185. 1-ва  олимпиада продължила от 1 юли 37-ма година до З0 юни З6-та година преди Рождество Христово и градът вероятно бил превзет през лятото или есента.

Датата на превземането на Иерусалим се оспорва по две причини. Първо, Дион Касий поставя това събитие в 38-ма година преди Рождество Христово, по време на консулството на Клавдий и Норбат (Римска история, 49, 23, 1). Тази дата обаче е твърде ранна за­щото: 1) Ирод Велики получил войска ед­ва през есента на 38-ма година преди Рождество Христово, скоро след като Антоний превзел град Самосата на Ефрат (Юдейски древности, XIV, 437-447; срв. Плу­тарх, Успоредни животописи, 34, 2-4). Освен това Иосиф Флавий дава ясно да се разбере, че след пристигането на римските войски и преди окончателното щурмуване на Иерусалим настьпила зимата (Юдейски древности, XIV, 453, 461, 465, 473). Това попречило градът да бъде превзет преди 37-ма година преди Рождество Христово. 2) Иосиф Флавий споменава, че „след свършването на зимата Ирод… се приближил до самия Иерусалим и се разположил близо до него на лагер. Това била вече 3-тата година от провъзг­ласяването му в Рим за цар“ (Юдейски древности, XIV, 465)[9]. Ирод Велики бил провъзгласен за цар в 40-та година преди Рождество Христово,  следователно Ие­русалим не може да е бил превзет преди 37-ма година преди Рождество Христово.

Второто възражение относно датата на превземането на Иерусалим е в резултат на твърдението на Иосиф Флавий (Юдейски древности, XIV, 488), че това събитие се случило в 27-ма година от деня („деня на поста“), в който Помпей превзел града (63-та година преди Рождество Христово). Оттук W. Filmer[10] датира превземането на Иерусалим в деня Очи­щение 36-та година преди Рождество Христово. Тази дата оба­че е твърде късна, тъй като през про­летта на същата година Антоний предприел широка кампания с приблизително 100,000 войници срещу Партия (Дион Ка­сий, Римска история, 49, 24-31) и едва ли е могъл да отдели голям военен контин­гент за превземането на Иерусалим тази година[11]. Спорно е и твърдението, че превземането на града от Ирод Велики станало в деня Очищение. Наистина Ио­сиф Флавий отбелязва, че това се случи­ло 27 години от деня („деня на поста“), в който Помпей превзел Иерусалим (Юдейски древности, XIV, 488), но той изглежда си противоречи, когато казва, че градът бил по­беден 3 (Юдейски древности, XIV, 487) или 5 (Юдейската война, I, 351) месеца след началото на об- садата. Следователно това събитие трябва да се постави през лятото на 37-ма година преди Рождество Христово.

В заключение, Ирод Велики бил провъз­гласен за юдейски цар от римския сенат в края на 40-та година преди Рождество Христово. Той влязъл във владение над цялата страна след като превзел Иерусалим през лятото на 37-ма година преди Рождество Христово. В такъв случай при пресмятането на 27-те години от превземането на Иерусалим от Помпей в 63-та година преди Рождество Христово до превземането на града от Ирод Вели­ки в 37-ма година преди Рождество Христово, Иосиф Флавий си служи с метода на инклузивното изчисляване (тоест като брои и 63-та, и 37-ма година преди Рождество Христово).

Прочетете още „Датата на смъртта на Ирод Велики[1] и нейната връзка с годината на Рождество Христово*“ →