Етикет: православие

Изповеданията на вярата като помощни средства при разкриване веровите истини*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю П. Коев

Въпросът за изворите на вярата – Свещеното Писание и Свещеното Предание – заема важно място в системата на православното богословие. Но докато въпросите около Свещеното Писание са намерили до голяма степен задоволително изяснение и не водят до съществени различия между Православната църква и останалите християнски църкви и конфесионални общности, то значително по-различно е положението със Свещеното Предание.

Понеже Православната църква отделя значително място на въпроса за Свещеното Предание особено във връзка с богословието на светите отци, някои западни богослови стигат до неправилния от наше гледище извод, че тя е църква предимно на Преданието. При по-добро взаимно опознаване подобни изводи биха се отстранили.

Провежданите през последните две десетилетия богословски срещи и разговори на двустранна и многостранна основа се оказаха твърде полезни с обещаващи добри резултати.

Въпросът за изворите на вярата, който е главна тема на настоящата среща, не се поставя сега за първи път между православни и лутерански богослови. Макар и в по-друг вариант той е бил предмет на обсъждане още в 1959 гтодина между представители на Руската православна църква и на Евангелския лутерански съюз във Федерална република Германия, пък и на други подобни срещи.

Темата на богословския ни разговор сега е „Изповеданията на вярата като помощни средства при разкриване веровите истини“. От православно гледище същността на тази тема се свежда до следното: какво е мястото, ролята и значението на изповеданията на вярата при разкриване църковната вероизповед. Така разбрана, тази тема е наистина част от главната тема „Извори на вярата“ и по-конкретно е свързана с православното разбиране на Свещеното Предание.

Доколко тази тема има значение за православното съзнание и е предмет на проучване личи от това, че тя беше включена в каталога от теми, изработен на Първото всеправославно съвещание на остров Родос (24 септември – 1 октомври 1961 година). Тя трябваше да бъде разгледана на предсъборните съвещания и включена в дневния ред на бъдещия Всеправославен събор. Независимо от настъпилите по-късно изменения в тематиката на предсъборните съвещания и отпадането на тази тема, тя остава не само като предмет на богословско изследване, но буди жив интерес и у широк кръг обикновени православни християни и то може би именно защото е свързана със Свещеното Предание.

Понеже тук въпросът се разглежда в теоретико-богословски аспект, уместно е още в началото да се обърне внимание на три неща: 1. на израза „извори на вярата“, 2. на изворите на Божественото Откровение,съгласно формулировка та на Родоското съвещание и 3. на изразите „символически книги“ и „символически текстове“.

1. В богословската догматическа литература както на Изток в православната, така и на Запад предимно в римокатолическата се говори за извори на вярата. Имат се предвид Свещеното Писание и Свещеното Предание. Струва ми се обаче, че с употребата на израза „извори на вярата“ се допуска грешка, която е от съществено значение. Обект на нашата вяра е Бог, Който Сам ни разкрива Себе Си. Той „в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина“ (Евреи 1:1). Въплътеният Син Божи ни е казал всичко, което е чул от Своя Отец (срв. Иоан 15:15). Тайната на Христа, която не била възвестена на синовете човешки от предишните поколения, „сега се откри на светите Му апостоли и пророци чрез Духа Светаго“ (Ефесяни 3:5). Бог ни е открил Себе Си, дал ни е Божествено Откровение и това Откровение е единственият извор на нашата вяра. Следователно ние имаме извор, а не извори на вярата. Когато потърсим това Божествено Откровение, ние го намираме запазено и неповредено в Свещеното Писание и Свещеното Предание. От това следва, че Писанието и Преданието са не два извора на вярата, а само две словесни форми или два начина на съхраняване и разпространяване на Божественото Откровение. Различие между тези две форми или два начина на съхраняване на Божественото Откровение няма и не може да има. Свещеното Писание и Свещеното Предание заедно пазят неизменните по съдържание божествени истини, които са жизнено необходими за нашето спасение. При такава постановка на въпроса Свещеното Писание и Свещеното Предание следва да се приемат като една и  съща величина, разглеждана по форма от две страни, а по съдържание – само от една страна, защото тази величина всъщност е Божественото Откровение, което е единственият извор на нашата вяра.

2. Участниците на Първото родоско съвещание са вписали в каталога, на темите под буква Б следното: „Извори на Божественото Откровение: а) Свещеното Писание и б) Свещеното Предание[1]“. Тази формулировка косвено свидетелства, че Божественото Откровение е наистина единственият извор на вярата. Същевременно тя поражда и недоумение, дори несъгласие. Като Божествено Откровението не може да има за свои извори Свещеното Писание и Свещеното Предание, които са самото това Откровение в писмена форма. Църквата Христова като „стълб и крепило на истината“'(1 Тимотей 3:15) е пазителка и вярна тълкувателка на Божественото Откровение без да е негов извор. Този извор е Сам Бог, затова то е наречено Божествено. Свещеното Писание и Свещеното Предание биха могли да се разглеждат като извори на Откровението само в широк и общ смисъл на думата, именно като негова словесна форма. Позволявам си да направя тази диференциация, защото тя има съществено значение при разработката на темата за изповеданията на вярата.

3. Изразът „символически текстове“ е сравнително нов в православната богословска литература. До неотдавна се употребяваше макар и условно изразът „символически книги[2]“, който има западен произход. На Запад той е влязъл в употреба от времето на Реформацията (XVI-ти век). Използван е най-напред от Лутеранската църква, а по-сетне и от Реформатската, Англиканската и Римокатолическата. С този израз се обозначават книги, съдържащи по-разширена от символите вероизповед, задължителна за дадена църковна общност. На Изток под „символически книги“ обикновено се разбират Изповеданието на киевския митрополит Петър Могила и това на иерусалимския патриарх Доситей (и двете от XVII-ти век), както и Катехизисът на московския митрополит Филарет (Дроздов) (XIX-ти век), който е в употреба предимно в Руската църква. Понеже тези три „символически книги“ нямат за Православната църква общозадължителен характер, какъвто имат западните за римокатолиците и протестантите, те не се приемат като символически книги в собствен смисъл на думата, а само като така наречени символически книги. От друга страна, понеже освен вероопределенията на вселенските събори и тези на поместни събори, санкционирани от вселенски събор, Православната църква има и други вероизповедни формули макар и не със същия произход и значение, по-правилно е всички те заедно да бъдат обозначени като „символически текстове“, както това е сторено в Родос. Този израз има значително по-широк обхват и в такъв случай темата на моя доклад следва да бъде: „Символическите текстове като помощни средства при разкриване истините на вярата“.

В Родоския каталог под буква В е записано:

„Символически текстове в Православната църква:

а) авторитетни текстове в Православната църква,

б) текстове, които имат относителен авторитет,

в) текстове, които имат спомагателен авторитет,

г) съставяне и издаване на общо православно изповедание на вярата[3]“.

В така дадената формулировка косвено се съдържа до голяма степен отговорът на поставения тук въпрос за мястото, ролята и значението на символическите текстове при разкриване истините на вярата.

Какво са по същина символическите текстове и какво е отношението на Православната църква към тях?

Както вече се каза, догматическото учение на Православната църква има за свой извор Божественото Откровение. Това учение се пази неповредено в Църквата Христова и се съдържа както в различните догматико-символически текстове, така и в творения на светите отци. Като божествени истини догматите имат за вярващите абсолютна валидност и задължителност. Съдържанието на догматите се усвоява чрез непосредствен религиозен опит. Догматите са в Църквата. Вън от нея те не съществуват. Отделният член на Църквата само с нейна помощ и само като неин член може да вникне в тяхната същност и да ги изживее. Догматите са приети и признати от цялата Църква или по-точно от Църквата като цяло, като плирома. Затова носител и пазител на догматическото учение е цялата Църква. Вселенският събор пък е орган на Църквата, чрез който тя със съдействието на Светия Дух формулира безпогрешно вярата на своите членове взети като едно цяло.

Християните от първите три века, респективно времето преди епохата на вселенските събори, са възприемали богооткровените истини като догмати независимо от това, че последните не са били още формулирани, а пък някои от тях изобщо и досега не са получили словесна формулировка. В посланието си до магнезийци св. Игнатий Богоносец пише: „Старайте се да стоите твърдо в догматите на Господа и на апостолите[4]“. Също и Ориген говори за „спасителните догмати[5]“ на християнството. Още от първите дни на съществуването на Църквата нейните членове са имали изповедания на вярата макар и в най-синтезирана форма (срв. Матeй 28:19, Деяния на светите апостоли 2:38 и други), имали са догматите като богооткровени истини, но не са ги имали като развита и санкционирана от Църквата богословска система, защото догматите по своето съдържание като божествена даденост предшестват богословските доктрини. По-късно се явила нужда да се установи единство и в теоретическите формулировки на истината. Това е било необходимо, за да има единство не само в живота, но и в съзнанието. Теоретическото единство има второстепенно значение, а единството в живота с Църквата – първостепенно значение[6]. Причините за формулирането на някои от истините на вярата са от човешки характер, а не произтичат от същността на Църквата като богочовешки организъм. Появата на еретически движения, които докосвали същността на християнството, довела до свикване на вселенски събори и до изработване на словесна формулировка по спорните догматически въпроси.

Прочетете още „Изповеданията на вярата като помощни средства при разкриване веровите истини*“ →

Православното разбиране за Свещеното Предание*

Публикувано на от Dragan Bachev

Георги П. Царев

Никога християните от разделените изповедания не са чувствали толкова дълбоко вината си пред Бога и пред Църквата от разделението, както през наши дни. И никога желанието и стремежът към възстановяване на църковното единство в името на братството, мира, справедливостта и общочовешкия прогрес не са били толкова силни, както сега. Доказателство за това са зачестилите през последните десетилетия икуменически срещи и богословски разговори, на които се търсят пътища и начини за осъществяване на завещания от Господ Иисус идеал: да бъдем всички едно (Иоан 17:21).

Единството на Църквата не може да се постигне по пътя на външната организация и администрация. То е възможно само чрез постигане пълно единство във вярата. Поради това смятам, че постъпихме правилно, като определихме за тема на нашия разговор въпроса за изворите на вярата – Свещеното Писание и Свещеното Предание. Ако успеем правилно да разрешим този въпрос, надявам се, че това ще бъде добро начало по пътя към желаното от всички ни единство.

Като правя опит да изложа пред Вас православното разбиране за Свещеното Предание, не мисля, че ще мога да направя това в необходимата пълнота и точност. Надявам се обаче, че в хода на предстоящите искрени и доброжелателни разговори, водени в дух на евангелска любов, допуснатите празноти и неточности ще бъдат допълнени и изяснени.

Нашите разговори по въпроса за Свещеното Предание ще бъдат затруднени особено много от това, че както у нас – православните, така и у Вас – протестантите няма едно точно и пълно определение на понятието „предание“. Това налага и на нас, и на Вас да поработим сериозно и задълбочено за установяване на едно приемливо за всички ни определение на това понятие. Тази празнота са чувствали представителите на Първото всеправославно съвещание на остров Родос, като са включили в списъка на въпросите за бъдещия Всеправославен събор и въпроса за Свещеното Предание и са подчертали необходимостта да се определи смисъла и обема му.

Християните от всички вероизповедания сме съгласни в това, че извор на нашата вяра е Божественото Откровение. Поради това аз смятам, че по-правилно ще бъде да говорим не за „извори“, а за „извор“ на вярата.

Според учението на Православната църква единственият източник на вярата – Божественото Откровение – е предадено от Иисус Христос и светите апостоли на Църквата и тя го е запазила до днес в Свещеното Писание и в Свещеното Предание. Това учение споделя и Римокатолическата църква. Протестантите приемат също, че Свещеното Писание е Божествено Откровение, но не приемат като такова Свещеното Предание. Поради това от времето на Реформацията между Православната църква и реформираните църкви на Запад по въпроса за извора на вярата се явява съществено различие. Според протестантския възглед, изразен във „Формула на съгласието“ (Formula concordiae), „единствено правило и норма, според които трябва да съдим и оценяваме всички догмати и всички учители, са само пророческите и апостолските писания както на Стария, така и на Новия Завет [1]“, тоест само Свещеното Писание съдържа Божественото Откровение и само то е единствен и напълно достатъчен извор на вярата. Като отхвърлили Свещеното Предание, западните братя изгубили един основен критерий за оценка на религиозната истина и допуснали съществени отклонения както по отношение на основни истини на вероучението, така и по отношение на духовно-благодатния и организационния живот на древната Църква.

Пълното и завършено Божествено Откровение е дадено от Въплътилото се Слово (Евреи 1:1). Господ Иисус Христос предал на човеците словата, които Му дал Неговият Отец (Иоан 17:6, 8; 7:16). Известно е, че светите апостоли приели истините на вярата чрез устната проповед на своя Божествен Учител, Който през земния Си живот не е написал нито една дума. Те от своя страна разпространявали евангелското слово също само устно. Така че Божественото Откровение е прието от апостолската Църква посредством устното Предание. По своето съдържание то обхваща апостолската проповед в нейната пълнота. Следователно Свещеното Предание в широк смисъл съдържа в себе си цялото християнско богооткровено учение, независимо от това дали то е предадено на Църквата устно или чрез написани книги. Наистина някои от Христовите апостоли написали свещени книги, но в тях те не изложили всичко, което Иисус направил и учил през време на Своето обществено служение. Свети апостол и евангелист Иоан Богослов изрично подчертава в края на своето евангелие: „И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга“ (Иоан 20:30); „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (Иоан 21:25).

Повечето от светите апостоли не са писали свещени книги. Те разпространявали Божественото Откровение само устно. Някои от тях изпълнявали своята мисия между племена и народи, които изобщо нямали писменост на своя език. И това продължило доста време. Свети Ириней Лионски съобщава, че през негово време имало много племена, които научили и приели християнството не от книги и въпреки това живеели в „правда, чистота и мъдрост[2]“. Това те могли да научат само от Свещеното Предание.

В книга Деяния на светите апостоли свети евангелист Лука съобщава, че Възкръсналият Христос в продължение на четиридесет дена се явявал на Своите ученици и им говорел за Царството Божие (Деяния на светите апостоли 1:3). От казаното през време на тези явявання обаче свещените писатели записали твърде малко. Останалото предали на своите приемници устно.

Свети апостол Павел, който е написал най-много свещени книги, не е записал в тях всичкото Откровение, получено от Господ Иисус (Галатяни 1:12). В речта си пред ефеските пастири той привежда думи на Спасителя, които не са записани (ἄγραφα) от евангелистите: „по-блажено е да се дава, нежели да се взима“ (Деяния на светите апостоли 20:35). Несъмнено е, че той е могъл да научи тези думи само от устното Предание. Същият апостол на много места в посланията си съобщава определено и ясно, че на своите духовни чада устно е съобщил много повече от онова, което е записал. Коринтските християни например той похвалява за това, че държат преданията тъй, както им ги е предал (1 Коринтяни 11:2) Тимотея съветва да пази повереното му учение (1 Тимотей 6:20), да има за образец здравите думи, които е чул от него (2 Тимотей 1:13) и да предаде на верни човеци онова, което е чул от него при много свидетели (2 Тимотей 2:2). Солунските християни апостолът съветва: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Солуняни 2:15). Дръжте преданията… От тези думи е ясно, че свети апостол Павел приема за Божествено Откровение както записаното, така и предаденото устно слово Божие, тоест както Свещеното Писание, така и Свещеното Предание.

Светите отци и учители на Църквата също приемат Свещеното Предание за Божествено Откровение. Свети Василий Велики пише на Амфилохий: „От запазените в Църквата догмати и учения едни ние сме приели чрез писмени съвети, а други – чрез апостолското Предание… Едните и другите имат еднаква сила за благочестието[3]“. Свети Иоан Златоуст преценява като еднакво достоверно и това, което апостолите са предали чрез послания, и това, което са ни съобщили без букви, тоест устно[4].Свети Ириней Лионски даже намира, че Христовата Църква би могла да запази Божественото Откровение и без Свещеното Писание: „Та какво, пита той, ако апостолите не биха ни оставили писания? Не е ли необходимо да следваме реда на Преданието, предадено на тези, на които те поверили Църквата[5]“? Климент Александрийски не прави разлика между Свещено Писание и Свещено Предание като извори на Божественото Откровение: „От времето, когато Спасителят научил апостолите, чрез Преданието до нас започнало да достига и незаписаното в Писанието. То по Божието всемогъщество започнало да се записва в обновените сърца в съответствие с Новия Завет[6]“.

Свещеното Предание по своя произход предхожда Свещеното Писание. А по своето съдържание то обхваща пълното богооткровено учение. С написването на свещените новозаветни книги неговият обем значително се намалил. Но през времето на светите апостоли свещеният новозаветен канон не бил определен. Това станало по-късно и то въз основа на Свещеното Предание. И след установяването на свещения новозаветен канон голяма част от учението на Господ Иисус останала незаписана. Тя била предадена на вярващите устно. Това именно Божествено Откровение, тези истини на вярата, предадени на Църквата устно, ние приемаме като Свещено Предание.

Следователно Свещеното Предание е също такова Божествено Откровение, каквото е и Свещеното Писание. Разлика между тях по същество няма. Различни са само начините, по които пълнотата на Божественото Откровение е предадена на Църквата. Тази пълнота Църквата Христова пази и предава през вековете цяла и невредима.

Предаденото устно от Иисус Христос и светите апостоли Свещено Предание било възприето и запазено от църковното съзнание като неизменно правило на истината. То станало непресъхващ извор за духовно творчество, за изграждане Царството Божие на земята. Към неговата богата съкровищница Църквата е прибягвала винаги, когато е трябвало да защити чистотата на Богооткровеното учение. По този начин голяма част от него е намерила израз в писмени паметници, появили се след светите апостоли. Такива паметници са:

Прочетете още „Православното разбиране за Свещеното Предание*“ →

Поява, същност и значение на богомилството – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Снeгаров

Как точно поп Богомил е учил, не знаем: никакви негови вероизложения не са известни, нито пък небогомилски източници съобщават нещо за това. Ние знаем нещо само за учението на богомилите изобщо и то от два пра­вославни източника: 1) беседата на българския презвитер Козма от втората половина на X-ти век и 2) изложението на византийския монах от XII-ти век Евтимий Зигабен или Зигаден под название „Догматическо всеоръжие“. Беседата на презвитер Козма трябва да се счита, разбира се, като източник, в който учението на поп Богомил е предадено най-вярно. В XII-ти век, когато Зигабен е писал против богомилите, богомилското учение е съдържало някои нови религиозни представи, прив­несени от слелите се с богомилите масалияни (старите евхити). Даже във времето на презвитер Козма богомилите, макар изобщо всички да считали дявола за творец на целия материален свят, нямали еднаква представа за него­вата природа и власт: според едни, той бил падналъ ангел, а споредъ други – неправеден „иконом“ или устроител, сиреч едни били привърженици на по-строг дуалистичен мироглед, а други – на умерен. По-късно, поради това различно схващане на основния догмат за отношението между Бога и дявола, богомилите се разделили и образували две отделни църкви: драговишка – строго дуалистична – с главен център около Солун между славяно-българското пле­ме драговичи, и българска – умерена – в старопланинска България. Българската богомилска църква се смятала за поддръжница на ортодоксалното или истинското богомилство. Кое гле­дище било собствено поп Богомилово? Общо се приема, че в противоположност на крайния павликянски дуализъм, поп Богомил бил умерен дуалист, тоест е приемал, че само доброто, сиреч Бог е изначална и вечна творческа сила, а злото, сиреч дяволът се появил после и е временна строи­телна мирова сила. В това именно и се състояла неговата главна преработка на дуалистичната догматика. Ако приемемъ това, то трябва да допуснем, че поп Богомил е учил, какво дяволът е паднал ангел.

Но ако в метафизическото понятие за дявола е имало нюанси, то по другите догматически и етически пунктове е нямало разномислие между богомилите от X-ти век, поне спо­ред изложението на единствения източник за това време – беседата на презвитер Козма. Богомилското учение ни се пред­ставя в следния вид. Богомилите вярвали, че има два свята: небесен или духовен, и земен или материален. Върховният Бог или Бог Отец, който е Бог на доброто, е сътворил духовния свят. Той е живял над небесата, а под тях била бездна и земята била невидима и неустроена. Вожд на ангелите бил Сатанаил, който, според презвитер Козма, бил по-младият син на Бога Отца, а според византийските източници – по-старият. Като такъв, Сатанаил имал божествен вид, седял до Бога Отца и бил надарен с творческа сила. Но той се възгордял, искал да стане равен на Бога и възстанал против баща си заедно с една част от ангелите. Заради това Сатанаил и привържениците му били низвергнати от небето в бездната. Понеже наоколо било хаос и нямал где да живее, той, благодарение на творческата си мощ, е устроил земята и целия видим свят, чийто господар е станал. Той е създал тялото на човека от пръст, но душа не е могъл да му вдъхне и според една богомилска легенда, е откраднал душа от Бога и едвам успял да я затвори в тялото на първия човек, а според Зигабен, по молба на Сатанаил, преблагият Бог Отец е дал на човека душа. От това се вижда, че според богомилите, човешкото тяло е изцяло дело на дявола, следователно, вместилище на злото, греха, а само човешкият дух е създание на Бога и сила на доброто. Човек е съчетание на две враждебни и непримирими природи: плътска и духовна. Оттук богомилството е правело нравствен извод, че същността на човешкия живот се заключава само в развитието на духов­ната природа, а служенето на плътта е смърт за човека, защото е служба на дявола. Назначението на човека е да ос­вободи духа си от веригите на плътта, като я умъртвява. Понеже на богомилите се струвало, че жената е по-похотливо същество, отколкото мъжът, то те учили, че първата жена Ева е взела живо участие в утвърждението на сатанинската власт или на злото по земята. Ева родила Каин от сношение със Сатанаил, и човечеството е потомство на Каин, поради което то се е намирало всецяло под властта на Сатанаил, тънело в пороци и престъпления. Обаче Сатанаил се боял да не би хората да заместят падналите ангели на небето, понеже те имали божествен дух, който у някои е пораждал стремеж към Небесния Отец. За­това той решил да унищожи човешкия род, като си служил с разни средства: създал потопа, разбъркал ези­ците на хората при вавилонското стълпотворение и ги разпръснал по земята, унищожил Содом и Гомор, дал на Моисей човекоизтребителен закон и прочее. Според богомилите, еврейският Бог Йехова, комуто евреите се кланяли като на творец на видимия и невидимия свят, бил самият Сатанаил, и всичките вехтозаветни пророци са били сатанаилови слуги. Изобщо цялото човечество – евреи и езичници – до идването на Христа се намирало под властта на дяво­ла. Заради това богомилите са отхвърляли патриарсите и вехтозаветните пророчества, както и вехтозаветните книги, считайки ги писани по внушение на сатаната. Даже Иоан Предтеча богомилите от X-ти век не признавали за Божи човек, а го наричали предтеча на Антихриста. По-късно, обаче, когато, поради гоненията, някои богомилски групи взели да се приспособяват към християнството, те приемали някои ве­хтозаветни книги (според Зигабен, псалтира и пророческите книги). В 5500 година от сътворението на видимия свят, Бог Отец, от милост към човешкия род, е отделил от сърцето Си Своя син Христа, когото изпратил на земята, за да спаси хората със своето учение, но преди да слезне Христос, Бог Отец е изпратил на земята ангела Мария – за да го приеме. Христос приел плът недействителна, а призрачна: Той не се родил от дева Мария, а само влязъл в нея през дясното ѝ, отдето и излязъл. Сатанаил повел борба с Христа, като изпратил демона Илия, въплътен в Иоан Кръстител, който кръщавал на­рода с вода и с това го отдалечавал от истинското кръщение със Светия Дух. Освен това Сатанаил чрез евреите разпнал Христа на кръст, но се излъгал, защото Христос е страдал и умрял привидно. След възкресението Си Христос е затворил Сатанаил в ада, като отнел от името му окончанието „ил“, което е указвало на божестве­ния му вид, и Сатанаил е станал сатана. След това Бог Отец е произвел от себе си Светия Дух и го изпра­тил на земята да напътва и възражда хората. Светият Дух дей­ства само в богомилите, а във всички други хора живеят демоните.

Считайки плътта за дело на Сатаната, богомилите от­хвърляли телесното възкресение на мъртвите. Те вярвали, че смъртта е един вид сън, в който човек съблича тленното облекло на плътта и се облича в безсмъртната божествена дреха Христова, а тялото ще се превърне в прах и пепел и никога не ще се възобнови.

От гледището на богомилите за кръстните страдания на Христа се е определяло и тяхното отношение към Пра­вославната църква. Кръстната смърт, като призрачна, нямала никакво спасително значение. Единственото спасително средство е учението на Христа; човек ще се спаси, ако познае само Христовата истина. За богомилите Православната църква не била истинска Христова църква, а, както и вехтозаветната църква, тя е творение на дявола. Те само себе си считали християни, а православните наричали фарисеи, рим­ляни, сиреч езичници. Те отхвърляли всички тайнства, обреди, икони и кръста като сатанински знакове. Особено те мразели кръста, та където намирали кръстове, ги секли и си правели уреди. Те тъй злобно хулели православното духовенство, че според израза на презвитер Козма, лаели по свещениците като псета след конник. С мощите на светиите те се подиг­равали и вършените чрез тях чудеса приписвали на дя­вола. Те много бледословили за дева Мария. Те учели, че Бог живее само в неръкотворен храм – небето, а във веществените храмове живеят демоните. Църковните кам­бани са демонски тръби. Богомилите се молели навсякъде, главно у дома си, и се молели с поклони по много пъти през денонощието, до преумора (според презвитер Козма, по четири пъти през деня и нощта, а според Зигабен, по 7 пъти през деня и по 5 пъти през нощта). Те смятали мо­литвата като главна проява на духовна дейност и с нея се хвалели пред православните: „Ние се молим повече от вас, бдим и се молим и не живеем в леност като вас.“ С това те най-силно влияели на православните, за­щото и между тях през X-ти век молитвеничеството се смя­тало за високо духовно състояние. Считайки познанието на Христовата истина за единствен път на спасението, бого­милите много обичали да четат Свещеното Писание. Нравственото учение на богомилите се определяло от техния основен догмат, че всичко земно (в това число и човешкото тяло) е зло, понеже е творение на дявола. Затова то избивало в краен аскетизъм. Идеалът на един богомил бил да стане аскет, тоест да победи и умъртви плътта си и да я подчини напълно на своя дух. Богомилите считали поначало брака за дяволско установление и женените хора за Мамонови слуги. Поради туй истинските богомили се отвраща­вали и от законородените деца. Истинският богомил тряб­вало да бъде безбрачен, да не яде месо и да не пие вино. Това изискване било в противовес на пиянството между православните българи.

Считайки властта в Православната църква и държавата за дяволско дело, богомилите извеждали и социални положе­ния. Те мечтаели за християнско братство. Тази идея изти­чала от техното убеждение, че са единствените продължители на апостолската християнска църква. Вследствие на това богомилството рязко се опълчило против потисничеството на българското болярство. Неговите проповедници са учили хо­рата да не се подчиняват и да не работят на господарите си, хулели богатите, ненавиждали царя, подигравали се с държавните чиновници, укорявали болярите. Обаче, макар че тяхното неприязнено отношение към държавата било ло­гически извод от тяхната догматика, богомилите, поради силата на държавата, често са отстъпвали от тоя принцип и донейде се примирявали с нея, когато тя била толе­рантна към тях и водела национална политика, защото богомилите ненавиждали византийската култура. Допуска се, че те са участвали във войните на Самуил и Асен II, който затова и ще да ги е покровителствал.

Прочетете още „Поява, същност и значение на богомилството – продължение и край*“ →

Поява, същност и значение на богомилството*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Снeгаров

У нас много се е писало и говорило за богомилството. Не само българският историк се интересува от него, а и българският общественик. То буди не само чисто научен интерес, а и политико-социален. Както през време на цър­ковната борба вниманието на народните дейци било насочено към историята, гледайки на нея като на арсенал, отдето могли да добиват оръжие за сразяване софистиката на Фенер, така и в по-ново време ратниците за известни поли­тически и социални идеали често обръщат поглед към петвековното движение между българския народ, нари­чано богомилство, дирейки в него подкрепа на своите въз­гледи. С тия практически интереси, които буди богомилството, се обяснява фактът, че даже хора на науката са били увли­чани от неговата външна грандиозност и са допускали не дотам научни изводи.

Тук ще засегнем накратко следните три въпроса: 1) причини и условия за поява на богомилството, 2) неговата същност и учение и 3) какво е неговото значение.

Както всяко историческо явление, така и богомилството се появило в България не ненадейно, а било подготвяно от ред предходни нему явления. Както е известно, покръства­нето на нашите прадеди-прабългарите, при княз Борис в 865 година, не се свършило тихо и мирно, а е предизвикало голям болярски бунт, който бил потушен кръвопролитно. След това събитие, не всички искрено приели християнството. Според съобщението на българския преводач на Манасиевия летопис, едни се покръстили „волеiя“ (доброволно), а други инуждеiя“ (по принуждение). Покръстените насила – тайно или явно, според момента – са пазели предишната си езическа вяpa и, естествено, внушавали своята омраза към християнството и на децата си. Една година не била минала след кървавата разправа с антихристиянската прабългарска партия и княз Борис е питал папа Николай I, как да постъпи с ония, които отказвали да приемат християнството и се покланяли на идоли. Не се знае, дали княз Борис е прибягнал до насилие, от което го отклонявал папа Николай, върху ония, които искали да си останат езичници; но, по всяка вероятност, той е действал по препоръчвания от папата метод: увещание и убежде­ние в превъзходството на християнството, както за това може да се заключи от факта, че той е полагал големи грижи за разпространение на християнството чрез проповед и писменост. Обаче, въпреки неимоверния духовен подем, създаден от Борис и неговия приемник Симеон, подем, от който идва във възторг старобългарският поет презвитер (после епископ) Константин, езичници е имало в някои места и при Симеон. Симеоновият съвременник Иоан Екзарх го­вори за съществуването на капища между неговите сънародици, които, макар че им било проповядвано християнството, са упорствали в своето вярване, че идолите са живи. Може би, в силния си стремеж да просвети цялата страна, цар Симеон е обявил с указ езичеството за непозволена рели­гия в своята държава и при сина му, цар Петър, не ще да е имало вече явни езичници. При все това християнството било по­върхностно възприето, то оставало по-скоро една външна форма, под която простият народ е продължавал да живее с езическите си представи и обичаи. Езическата митология и космогония са оставали съществени основи на народния мироглед. Това смешение или синкретизъм на християнство и езичество най-първо и конкретно се изразило в приспо­собление на християнските празници към езическите и на християнските светии към езическите божества, тоест и в България се е извършил същият процес, който е станал и в Рим, Византия и други народи, когато приели християнството. Така у народа се съчетали езически обичаи и обреди с някои християнски традиции като Коледа, Нова година, Гергьовден, Еньовден, Иеремиевден, Илинден; или се съчетали езически вярвания с християнския календар (вълчи, миши празници); или пък били съединени ези­чески вярвания с християнски обреди (курбан, оброчище). За подобен симбиоз на езически и християнски елементи у българския народ ясно говорят паметниците от X-ти век. Тъй в една от своите беседи епископ Константин предпазва слушателите си от „бесовски“ зрелища и песни. В тъй наречения завет на св. Иван Рилски също се говори за езически обичаи и лоши нрави у българите. „Люди новопросвещенныи – се казва там – своего единокровнаго народа утвърждайте в вере наказуите их оставляти нелепыя iазыческiя и злiя нравы, которыя еще и по прiятiи стыя веры съдържать.“ Презвитер Козма осъжда съвременниците си, че пеели на веселби „бесовски“ песни и вярвали в срещи, сънища и във всяко „сатанинско“ учение.

По всичко изглежда, че този исторически процес е неизбeжен в развитието на всеки народ, и предназначе­нието на църквата е именно да работи за неговото по-скорошно завършване и за очистването на народния мироглед и мироусет от езически наслоения. Така са схващали своята задача духовно-обществените деятели от Борисово-Симеоновата епоха, ала, за съжаление, извършеното от тях не било продължено от приемниците им със същия ентусиазъм, с който тe действали, за да прониквала новата вяра все по-дълбоко в народната душа. Тоя духовно-социален процес може да се уподоби на един болезнен фи­зиологически процес, който се състои в борба между здра­вите кръвни телца и разложителните агенти, микробите. Задачата на лекаря е да усилва съпротивителната сила или боевата мощ на кръвните телца чрез лекарства или чрез инжекции. Също така било и в настоящия случай с българския народ. Новосъздаденото в него смътно психическо състояние, което обикновено се именува двоеверие, не тряб­вало да се оставя в статично състояние, в покой, а трябвало да се държи в кинетическо състояние, в движение, за да можели кръвните телца на християнската вяра, сиреч хри­стиянските идеи, да унищожат езическите микроби в българската душа. За постигане на това, необходимо било по­стоянно да се възбужда или, на медицински език казано, да се инжектира съзнанието на новопросветения народ с чиста християнска мисъл. Обаче лекарят сам бил болен: интелигенцията, която се състояла главно от духовенството, е бездействала и с несъответния на званието си живот е съдействала, народът да се утвърждава в двоеверието си и да го чувства като нормално състояние. Презвитер Козма открито вини за това съвременното си духовенство. „А откъде се ражда всичко това? – с горест се провиква той, – не е ли явно, че е от нечетенето книги и от иерейската леност? … Откъде идат тези вълци, зли псета – еретическите учения? Не от пастирската ли леност и невежество? Откъде са разбойниците и крадците, сиреч греховете, и неправдите? Не е ли от това, че епископите не поучават?“ Двоеверието било голяма спънка за религиозно-нрав­ственото развитие на българския народ. Преди всичко, според известията на презвитер Козма, народът не бил твърде привързан към църквата, увличал се от стран­ното и суеверното. „Мнозина – казва той – повече обичат да се стичат на игри, отколкото в църква; повече оби­чат басните и приказките, отколкото книгите“, сирeч Свещеното Пи­сание и други духовни книги. Но и този, който отивал в църква, не стоял благоговейно, а „умът му – казва презвитер Козма – скита навън или мисли за непристойни неща“. Изобщо съвременникът ни представя народа груб, суров и невъздържан. Пороците, от които страдали болярите и духо­венството, не били чужди и на простите българи. Те пиели много вино на сватби, сборове и други веселби. Пиянството ще да е било доста разпространено, та презвитер Козма заплашва, че­ не са християни ония, които пият вино и обичат танци и бесовски песни“. Имало развратни мъже и жени. Изобщо развалата била обхванала повече или по-малко всички слоеве на българското общество, та презвитер Козма в своята молитва към Бога счита войните и бедствията, които тогава сполетя­вали България, Божие наказание за неходене по Божия закон и покъртно се провиква: „Всички се отклонихме от Тебе (Боже): едни в еретичество, други в убийства, други в кражби, други в блудство, други в клевети и братска ненавист, други в гордост и леност, други в пиянство, в беззаконни игри и други грехове, от които се отрекохме в светото кръщение. Лъжем и тънем в неправди. Работим повече за търбуха, отколкото за Тебе, оставихме небесното и клоним към земното“. На презвитер Козма се виждало злото толкова голямо, че страданията от войните, които разорявали България, са били несъразмерни с греховете на хо­рата, а израз на Божията милост. „Ако би ни възнаграждавал Бог – казва той – според делата ни, то огън би ни изгорил или вода би ни заляла, както е казал Давид“.

Този духовен упадък, това низко религиозно-нрав­ствено състояние на българското общество било добра почва, за да се появи и бързо разпространи едно противоцърковно учение като богомилската ерес. Ако анализираме тази почва, или с други думи, ако диференцираме известните нам бла­гоприятни за тази ерес условия, то, според нас, те са били от двояко естество: 1) психологически и 2) социаликономически. Богомилството от една страна се явява по-ната­тъшно развитие на ония религиозни идеи, които се носели из Балканския полуостров и частно из България, а от друга страна – и крайна реакция срещу обществените и църковните недъзи. Казваме „крайна реакция“, защото имало е и легална, умерена реакция (в пределите на църквата), представител на която се явявал презвитер Козма. И двата вида общест­вена реакция се зародили у ония духовни лица, които са имали по-остро нравствено чувство – с тая само разлика, че бо­гомилството е намерило много привърженици между простия народ и поради това е придобивало характер на народно движение; а умерената реакция едва ли е излизала вън от клира. По такъв начин богомилството се явявало едно религиозно-социално движение: религиозно по своята метафизика, социално по своя обществено-преобразователен дух.

Прочетете още „Поява, същност и значение на богомилството*“ →

Богословски изследвания за богомилството в България през ХХ-ти век – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Костадин Нушев

2.2. Богомилството като антицърковно и антифеодално движение

През втората половина на ХХ-ти век в официалната историография започват да се засилват акцентите върху антицърковния и антифеодален характер на идеологията на богомилите и фокусът на изследванията постепенно се измества от сферата на богословието и църковно-догматическата проблематика към една подчертано културно-историческа и социално-политическа трактовка в анализа и оценката на движението на богомилите. Чрез един сравнителен анализ на това дуалистично и нео-манихейско движение на българска почва се търсят  неговите аналози – предшественици и следовници както във Византия, така и в Западна Европа. Акцентира се на безспорната връзка с павликянството и влиянието върху катарите и албигойците на запад в Италия и Франция. или изгаряне на клади.

Още през първата половина на ХХ-ти век – в периода преди налагане на официалната марксистка историография в Бългаия, имаме едно паралелно на официалната църковна и научна академична мисъл развитие на една по-популярна версия и литература за богомилите също в двете основни направления – на социализма и на езотеризма (Иван Клинчаров, Петър Дънов). Тази популярна литература по темата за богомилите започва да се характеризира все повече с един по-силно изразен романтичен привкус, повлиян от литературните изследвания за албигойците и провансалската лирика в Южна Франция, поезията и естетиката на ренесансовите движение в Западна Европа и реформационните движения в Германия и Англия. Така тези културологични и филологични опити за исторически реконструкции и интерпретации на историята и доктрината на дуалистичните ереси започва да разглежда богомилите и представителите на западните средновековни ереси от типа на катаризма като едни „програсивни“, антифеодални и социални реформатори на съществуващия църковен и обществен порядък на живота и политическия ред. Така постепенно възниква митологемата за дуалистите, които макар да отричат всяко изкуство и материална култура в областта на изкуството, култа и църковния живот, но упорито биват представяни от различни автори като предшественици на ренесансовите и хуманистични реформационни движения в зората на Новото време, на индивидуализма и рационализма на Просвещението или на феминизма и правата на жените от по-ново време[18].

Тези именно бродещи проповедници и предвестници на социалните и културни промени на Запад се търсят и посочват от много автори предимно в лицето на катарите и албигойците, но се набляга с известна патриотична гордост, че това учение е пренесено от българските богомили и значи те са проводниците на модерното и прогресивно движение в цяла Европа и целия западен цивилизован свят. Такива патетични нотки и свръхинтерпретации започват да се срещат все по-често както в научните изследвания (Вера Мутафчиева), така и в по-популярната литература за богомилите през втората половина на ХХ-ти век. При това интерпретациите за дуалистичното учение на богомилството започва все повече да се фокусира не толкова върху религиозно-философските и космологични основи на светогледа, върху метафизичните възгледи и догматически основания, които са в категоричен разрез с Християнството като отклонения от Православието и утвърдените етични норми на европейската цивилизация, а върху радикалния социален и политически прогресистки модел за социална организация на религиозните комуни и като предвестник на социалните реформаторски движения.

3. Влияние на богомилството в историята на българите и средновековната европейска култура

Въпреки гоненията, богомилите са важен културно-исторически феномен в европейската история и оставят значителен културен и духовен отпечатък върху други религиозни движения в средновековната европейска история. Те влияят върху формирането на поредица от други сходни на тях дуалистични и предреформаторски движения в Европа и представляват своеобразна ранна форма на съпротива срещу феодалната държавна и църковната власт. Богомилството е пример за това как едно религиозно движение може да възникне като реакция на социална несправедливост и да окаже значително влияние върху културния и духовния живот на множество общества.

Една от темите, свързани с появата и развитието на богомилството, е обвързана с появата и разпространението на християнската апокрифна книжнина, преведена на старобългарски език и по-специално с апокрифните и еретически – гностически и манихейски, писания, които се използват от богомилите. Съществуват ли чисто „богомилски“ апокрифи и отделни богомилски тайни книги и писания или дуалистите използват познатите още на гностиците и манихеите апокрифни писания[19]?

Познатите „богомилски книги“ („Енох“, „Йоаново апокрифно Евангелие“ (Тайна книга)[20], апокрифи за „Адам и Ева“ и апокрифни апокалиптични „видения“) и легенди са всъщност апокрифни старозаветни и новозаветни книги, разкази, легенди и предания, които са познати на Църквата от древни времена и те се оказват литературната и митологична основа за изграждане на религиозната и философска доктрина на богомилите на изток, а и на катарите и албигойците на запад. В известен смисъл може да се приеме една научна трактовка за „простонародния характер“ на апокрифната книжнина, както и за народния език и специфичната естетика и стилистика на апокрифите, които съдържат философията на дуалистичните движения, с което подготвят в известен смисъл някои културни процеси и по-късни ренесансови прояви в областта на литературата. Това е свързано преди всичко с преводите на говорим и народен език както на старобългарските апокрифи, така и на по-късните провансалски религиозни текстове на албигойците. В това се състои народния и демократичен характер на апокрифната литература, която използват дуалистичните християнски ереси в своята религиозна и молитвена практика. Но това влияние на дуализма върху литературата и изобразителното изкуство е периферно и второстепенно, а не основно и определящо в културния и обществения живот, защото дуалистичните ереси са по своята доктрина иконоборчески и не използват изобразителното изкуство като интегрален елемент от своята догматическа доктрина и литургична молитвена практика. Сърцевината на дуалистичната религия не е в литературната, стилистична или естетическата форма на техните апокрифи и религиозно-митологични текстове, а светогледния и религиозно-философски дуализъм. Естетическата форма на литературните и художествени текстове не е централен вероизповеден проблем на доктрината на богомилите. Богомилството, макар и като средновековна християнска ерес, е едно чисто дуалистично религиозно и метафизично учение, което се признава и не се отрича и от любителите на прогресистката (марксистка) теория или от почитателите на езотеричната интерпретация за богомилите. То е смущавало като антисоциално и антицърковно движение Християнството и Църквата най-вече чрез своето алтернативно и псевдохристиянско – гностическо и манихейско, двубожие и двуверие, с отказа за общуване и колаборация със земните власти и чрез светогледното отхвърляне на видимия свят като създание на мрака. С това именно нихилистично и песимистично отношение към видимия свят и Божието творение богомилството е отчуждавало определени групи от населението от обществения и културния живот, от държавата и стопанската дейност и е отделяло цели общности от духовния живот на Църквата и християнската култура през средните векове.

Естествено, че богомилското учение през вековете има последователи, ученици и имитатори, които използват един социално-психологически архетип и търсят подходящи начини за нагнетяване на напрежение и провокиране на „брожения сред народа“ срещу държавните власти. Поп Богомил е бил популярен проповедник и е адресирал реални религиозно-нравствени и актуални социални проблеми през призмата на Евангелската тематика и социална критика. Всеки, който иска да се доближи до образа на поп Богомил, би трябвало да познава добре Писанието и да може да критикува убедително „слугите на мамона“ първо сред своите господари като „слуги на злото“ и едва след това да спечели доверие и авторитет да „проповядва на народа“.

Постепенно в края на ХХ-ти век след краха на официалната марксистка историография и нейната интерпретация на богомилството като „класово“ и „антифеодално движение“ се премина в популярната литература към притъпяване или умишлено замъгляване на догматическия характер на тези гностико-дуалистични движения и характеристиката им като ереси, които се отклоняват от доктрината на Църквата и основните принципи на християнската нравственост, но продължи да преобладава, да се оформя и установява един по-скоро езотеричен и митологичен разказ с романтичен и идеалистичен, но нереалистичен подход към богомилите. В дискурса на хуманитарните науки и интерпретации остана фокуса спрямо техните социално-политически възгледи или културни особености, които се определят и оценяват като „прогресивни“, защото са антидържавни, антисоциални и антицърковни, но постепенно се прибави мистичната окултно-езотерична насока, подхранвана от теософските възгледи на дъновизма и други подобни парахристиянски учения в контекста на новите религиозни движения на ню-ейдж културата от края на ХХ-ти век.

Този дух на съвременната „езотерична“ интерпретация, който отчасти се подхранва от предходната антихристиянска и антицърковна интерпретация на богомилството като социално и антифеодално движение, подържано от марксистката историография, акцентира и днес на търсенето на някакъв прогресивен характер на дуалистичните ереси през Средновековието. Богомилите през последните години в масовата култура и на едно популярно равнище се разглеждат през призмата на един романтичен подход и чрез митологизиран разказ като прогресивно, социално – предреформационно и предренесансово явление, а интерпретациите за дуалистичната религиозна и метафизична доктрина на „българските еретици“ се представят по-скоро през оптиката на един екзотичен прочит в контекста на езотеризма и на различни други парахристиянски, парацърковни и окултно-теософски учения. Така богомилите постепенно придобиват в масовото съзнание и в интерпретациите на техните почитатели облика на едни реформатори и езотерици, които идват от миналото, но техните поклонници ги възприемат като съществуващи и в днешно време като дори някои ентусиазирани езотерици имат претенцията да се идентифицират с тях и да възраждат тяхното „тайно учение“ и днес.

Прочетете още „Богословски изследвания за богомилството в България през ХХ-ти век – продължение и край*“ →

Богословски изследвания за богомилството в България през ХХ-ти век*

Публикувано на от Dragan Bachev

Костадин Нушев

Темата за богомилите и богомилството, която присъства в историята и културата на българския народ още от времето на Първото българско царство, като важен аспект на духовния живот и църковно-държавните отношения след Покръстването[1], привлича отново интереса на много автори и изследователи като ангажира вниманието и на различни обществени групи[2].

Богомилите като средновековно еретическо, антицърковно и антисоциално движение на група от последователи на поп Богомил са представители на дуалистично религиозно учение, което възниква в България през X-ти век под влияние на други манихейски и дуалистични учения. То придобива свой нов облик и се разпространява през следващите векове в голяма част от страните на Балканския полуостров, във Византия и някои области на Западна Европа. Названието на богомилите идва от основателя на движението, който е свещеник на име Богомил, започнал да проповядва това учение в средата на Х-ти век в България по времето на цар Петър (927-969). Основните исторически сведения за учението на основателя, и за общността на последователите на богомилството, придобиваме от пространната „Беседа против богомилите“ на старобългарския писател презвитер Козма, който е съвременник и пряк наблюдател на събитията[3].

В общоисторическа перспектива, и от гледна точка на историята на Българската православна църква, тази тема е била винаги свързана с появата, разпространението и развитието на богомилството като дуалистична ерес през средновековния период, а през втората половина на ХХ-ти век, по времето на социалистическата историография, богомилството се разглежда предимно в контекста на антицърковните, антисоциалните и антифеодални движения в България, във Византия, на Балканите и в Западна Европа. Историческият контекст при възникване на богомилството, в условията на Първото българско царство и управлението на цар Петър, се характеризира с духовна, социална и икономическа криза, с дълбока обществена трансформация и нестабилност, настъпили в България след продължителните войни на цар Симеон Велики през първите десетилетия на X-ти век. В учението на богомилите религиозно-философските дуалистични възгледи и представи се смесват и съчетават с редица антиклерикални, антидържавни и антицърковни учения, които възхождат към по-ранни гностически и други дуалистични ереси – гностицизъм, манихейство, павликянство и иконоборство[4].Затова като религиозно и обществено движение богомилството приема характера едновременно на духовна и социална реакция срещу установяването на нови по-строги порядки на държавно-феодалния обществен ред и на идеологическа критика срещу нарастване на собствеността и материалните блага на официалната църква. Богомилите проповядват и практикуват съзнателно бягство от „света, който в зло лежи“ като неподчинение на властите и с това смущават векове наред духовния, църковния и държавния живот на българите в продължение на определени исторически периоди както през Първото българско царство и византийското владичество, така и през Второто българско царство.

1.Богословски и църковно-исторически изследвания за богомилството през първата половина на ХХ-ти век

Интересът към богомилството се засилва в хуманитарните науки в България от началото на ХХ-ти век по две основни линии на изследване – филологическа и църковно-историческа. Филолозите, славистите и старобългаристите, които се занимават с историята на апокрифите в славянския свят и различните европейски литератури през Средновековието откриват постепенно ролята на дуалистичните ереси като алтернативни парацърковни групи и движения, които използват алтернативни на каноничните книги на Свещеното Писание апокрифни библейски текстове като основа за своите вярвания. Това поражда интерес към апокрифната литература и простонародните вярвания, към поетиката и естетиката на европейските литератури от ранното и късното средновековие, които възникват на говоримите европейски езици и връзката им с фолклорни легенди и народната вяра[5].

Историците на Църквата, или на инквизицията в Западна Европа, от друга страна, проучвайки историята и доктрините на средновековните ереси на катарите и албигойците, или  предреформационните и ренесансови движения в Европа през Средновековието, разглеждат в богословско-систематичен порядък историята на идеите и на борбата на Църквата с еретическите и антицърковните движения на епохата. Така чрез доктрините на катарите и албигойците, църковните историци в Западна Европа и Русия още през ХIХ-ти век търсят генеалогията на еретизма през късното средновековие и логично достигат в своите проучвания до предшествениците на тези западни дуалистични ереси в лицето на богомилството – българската ерес, павликянството, манихейството, месалианството и гностицизма[6].

В началото на 20-те години на ХХ-ти век в България в областта на богословието, както и на редица други хуманитарни науки като история, славянска филология, философия и етика, е налице засилен интерес към учението на богомилите, което се разглежда не само през призмата на догматическото богословие като една от средновековните дуалистични ереси, разпространяваща се първоначално на Изток в България и във Византия, а след това и на Запад, но и като елемент от по-широка културно-историческа рамка на разглеждане на дуалистичната традиция. Това е по-дълга поредица от гностико-дуалистични учения и религиозни движения като манихейство, павликянство и месалианство, които присъстват в историята на Църквата и смущават християнските общности на много места в Европа от късната античност и Средните векове. В България историци и филолози като акад. Йордан Иванов, проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Михаил Поснов, проф. Михайло Попруженко, д-р Васил Киселков и много други посочват именно този основен пункт в генезиса на богомилството и неговата връзка с по-ранните дуалистични ереси – павликянството, масалианството и манихейството, а също така и в по-далечна перспектива с гностицизма и монтанизма. Всички тези алтернативни на църковната ортодоксия християнски или полухристиянски възгледи и учения, основаващи се на дуалистична религиозна философия и на апокрифни библейски текстове, постепенно проникват сред славяните на Балканите под влиние на павликянството, а след Покръстването се оформят на местната българска почва като едно ново дуалистично, антицърковно и антисоциално движение, свързано с проповедническата дейност на поп Богомил. Проповедите на богомилите били устни и презвитер Козма не съобщава за някакви тайни богомилски книги, защото разпространението на богомилските вероучителни положения се осъществява чрез устно посвещение. В науката се говори за „богомилски книги“ като под това понятие се разбират предимно старозаветни и новозаветни апокрифи, които са били познати от раннохристиянската епоха и използвани от гностици, манихеи и други дуалисти.

Първото сериозно богословско изследване в нашата богословска църковно-историческа наука върху богомилството, и то от подчертано църковна и богословска гледна точка без да се пренебрегват и другите културно-исторически аспекти на проблематиката, предприема Българският екзарх и Софийски митрополит Стефан. Още докато е архимандрит той се заема с изследване на религиозно-нравствената проблематика на богомилството през призмата на полемичната проповед на презвитер Козма и разглежда критично редица въпроси на богомилското учение от църковна гледна точка. Екзарх Стефан разработва научно и задълбочено тази проблематика по време на своята научна специализация в Швейцария[7].                 

В съвременната библиография на научните изследвания за богомилството фигурират две заглавия на архим. д-р Стефан за богомилите, публикувани през 1920 година на френски език в Лозана[8].  И двете са останали дълго време непреведени и непознати за българската читателска аудитория – както за по-тясната научна и академична общност, така и за по-широката общност на историци и хуманитаристи, философи и богослови или за вярващите християни, които се интересуват от темата за средновековните ереси и ролята на богомилството в средновековната история на България, на Балканите и Западна Европа.

1.1 Характер на богомилството като дуалистична ерес

Богомилството, според Екзарх Стефан и редица други историци и изследователи, е едно характерно за средновековието дуалистично движение, което се е зародило и възникнало в недрата на народа през Х-ти век и е проповядвано първо в пределите на българската държава от поп Богомил. Основателят на богомилството е реална историческа личност, а не събирателен художествен образ или псевдоним на друг проповедник или анонимен писател на апокрифна книжнина. Българските богослови и църковни историци от първата половина на ХХ-ти век внимателно подхождат към сложната проблематика на богомилските религиозно-нравствени и социални възгледи и разглеждат това дуалистично движение едновременно като еретическо и антисоциално. Църковните историци (Димитър Цухлев, Иван Снегаров, Камен Динков) акцентират върху догматическите особености на дуализма и еретическия характер на богомилството.

През 30-те години темата за поп Богомил се интерпретира и от друг наш историк – проф. Петър Мутафчиев, във връзка с неговото виждане за „духа на отрицанието“ в българската история като се прави паралел с аскетизма и християнското отшелничество на св. Иван Рилски. Макар към този етап все още да не са разпространени в официалната историческа наука догмите на марксистката идеология все пак това сравнение и опитите да се разглежда дуалистичната ерес на една и съща плоскост в християнската монашеска традиция и духовното подвижничество на отшелничеството и пустиножителството при св. Иван Рилски, показват определени тенденции на нихилизъм и негативизъм спрямо Църквата и положителните примери за духовна култура, религиозно творчество и святост, които предлага Православието[9].

По аналогия с философския анализ на нихилизма и тук „духът на отрицанието“ се разглежда чрез двамата исторически представители – поп Богомил и свети Йоан Рилски, като олицетворение на два типа „отрицание на света“. Пустиножителството и отшелничеството се тълкува като пасивно отрицание, а еретическото отричане и непризнаване на държавата и църквата като активно отрицание. Този дух на антихристиянска, антицърковна интерпретация и търсенето на прогресивния характер на ересите като „активно отрицание на феодализма“ и вид „прогресивно социално движение“, за разлика от монашеството като пасивно отношение към феодалните порядки, води по-късно по думите на проф. Георги Бакалов и до тенденциите на „митологизация на българския еретизъм“.

Богомилството може да се разглежда в своя генезис като плод на народното християнство и на българската народна християнска традиция от периода на прехода от езичеството към християнството като в своята доктрина и практика отразява един преходен етап на двуверие и двубожие през този исторически период на религиозна и културна трансформация на народните вярвания и представи. Това движение се опира на предходни гностико-дуалистични учения като манихейството и павликянството и адаптира техните религиозни възгледи на българска почва чрез преводите на апокрифната книжнина на старобългарски език. Такова виждане в богословските изследвания предлага проф. Иван Панчовски в своето задълбочено религиозно-историческо проучване за езическата религия на славяните и доктриналното двуверие сред българите в преходния период след Покръстването в края на IХ-ти и началото на Х-ти век[10].

Прочетете още „Богословски изследвания за богомилството в България през ХХ-ти век*“ →

Християнско посвещение*

Публикувано на от Dragan Bachev

Професор ставрофорен протоиерей Благой Чифлянов

Посвещението в християнство става чрез три тайнства: свето кръщение, свето миропомазание и света евхаристия. Православната църква, вярна на древната традиция, извършва тези три тайнства последователно, в едно и също време, дори и над пеленачетата.

Римокатолическата църква, макар че по принцип признава единството на християнското посвещение и дори извършва тези три тайнства едновременно над възрастни, в случай че там има клирик в епископски сан, вярна на една средновековна концепция, която в основата си крие практичността, над малки деца ги извършва разделено – в различните периоди от тяхното детство. Въпреки това, в рубриките на издадените след Втория Ватикански събор богослужебни книги („ордо“), тя повелява на своите свещенослужители в пастирските си съвети и в катехизическите си поучения да изясняват на пасомите си, че християнското посвещение представлява едно цяло и че християните са длъжни да приемат трите гореизброени тайнства, за да бъде посвещението им пълно.

Трябва да отбележа, че и в Православната църква не е пренебрегнат практичният принцип, защото например ние причащаваме пеленачетата само с кръвта Господня, като имаме предвид, че те не могат да поемат твърда храна или пък често причащаваме новокръстения и миропомазания в един от следващите дни, в случай че в същия ден е нямало света литургия.

Същината на светото кръщение

Първо в реда на тайнствата е кръщението, без приемането на което никой не може да стане член на светата Църква. Кръщението е тайнство, чрез което огласеният в Христовата вяра чрез трикратното му потапяне във вода и с произнасянето на думите: „Кръщава се Божият раб (името) в името на Отца и Сина и Святаго Духа“ се очиства от всеки грях и се възражда за нов, благодатен живот; умира за греха, за да живее за Бога (Римляни 6:11).

Христос не е първият, Който заповядва да се кръщава. Кръщение имало и преди Него като символ на очищение и новорождение. Водата на потопа, която очисти и обнови света; водата на Червеното море, която роди Божия народ, като го спаси от гонението на фараона; водата на реката Йордан, по която премина избраният народ, за да влезе в Обетованата земя, бе предобраз на християнското кръщение. Христос използва този символ, за да въведе последователите Си в Божието Царство, като го направи тайнство. Той казва на Никодим: „Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:5), с което ясно очертава пред Своите последователи важността на очищението на плътта чрез вода, която възражда вътрешния човек чрез Дух Свети. Затова, когато изпраща Своите апостоли в света, Той им поръчва да кръщават „в името на Отца и Сина и Святаго Духа“ (Матей 28:19) и свързва това кръщение със спасението на човека (Марк 16:16).

Св. Иоан Кръстител определя разликата между своето и Христовото кръщение така: „Аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Свети“ (Марк 1:8). При Христовото кръщение не водата, а Светия Дух възражда и следователно кръщението не е обикновен обред, а тайнство. Това тайнство съединява човека с Христа, „облича“ го в Христа, като му дава възможност да вземе участие в тайната на Христовата смърт и на Христовото възкресение (Римляни 6:2-11; Галатяни 3:27).

При християнското кръщение е необходима вода (Деяния на светите апостоли 8:36). Налице трябва да има покаяние (Деяния на светите апостоли 2:38) и вяра (Матей 28:19-20) в Иисуса Христа (Деяния на светите апостоли 8:12, 37; 16:15; 18:8; 19:4; 22:16). Вярата в Иисуса Христа трябва да се изповядва от кандидата (Деяния на светите апостоли 8:37).

История на светото кръщение

Християнското кръщение е учредено от Господ Иисус Христос (Матей 28:19-20; Марк 16:15-16). Апостолите са започнали да кръщават още на самия ден Петдесетница, когато били кръстени 3000 души (Деяния на светите апостоли 2:41). В Деяния на светите апостоли са отбелязани кръщенията на някои самаряни, между които и на Симон (8:12-13), на евнуха на етиопската царица Кандакия (8:38), на Савел (9:18), на Корнилиевия дом (10:47-48), на тези от дома на Лидия (16:15), на тъмничния стражар във Филипи (16:33), на някои коринтски жители, на Крисп и Гай, на Стефаниновия дом (18:8; 1 Коринтяни 1:14-16) и на жители на Ефес (Деяния на светите апостоли 19:5).

Кръщението е ставало с троичната формула, посочена от Господ Иисус Христос, а именно «В името на Отца и Сина и Святаго Духа». Що се отнася до изразите, срещани в Деяния на светите апостоли и в апостолските послания, в които става въпрос за кръщаване «в името на Иисуса», или «в Христа», или «в Христовата смърт» (Деяния на светите апостоли 8:16; 19:5; Римляни 6:3; Галатяни 3:27), те не изключват кръщението с троичната формула. Това се потвърждава и от факта, че в Дидахи се говори за кръщение «в името Господне» (глава 9:5), но категорически се заповядва то да се извършва «в името на Отца и Сина и Святаго Духа» (глава 7:1).

Кръщението се извършвало във вода, както Господ Иисус ясно указва чрез думите: „Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:5) и както се вижда от кръщението на евнуха (Деяния на светите апостоли 8:38). Същото се потвърждава и от смисъла на понятията «βαπτίζω – кръщавам», «водна баня», «баня на възраждането» (1 Петр. 3:21; Ефесяни 5:26; Тит 3:5). Същите понятия ни дават възможност да заключим, че кръщението ставало чрез потапяне.

В апостолско време не виждаме да е имало продължително оглашение. Една проповед била достатъчна, за да се кръсти някой. Що се отнася до изповедна формула, макар че най-древните кодекси да не съдържат, Деяния на светите апостоли 8:37, където се говори за произнесена от евнуха изповедна формула преди своето кръщение („Вярвам, че Иисус Христос е Син Божий“), тя ще е била вмъкната още в апостолския век и свидетелства за съществуването на изповедна формула още през това време.

През II-ри век светата Църква продължила да кръщава възрастни, и понеже в по-голямата си част те били езичници, тя организирала един подготвителен период към кръщението, който обемал просвета, пост и молитва. Св. Юстин Философ (около 150 година) свидетелства, че подготовката към кръщението ставала чрез просвета, засягаща вярата и нравствеността. Към тази просвета се прибавяли пост и молитва. Самото кръщение ставало в «жива вода». При липса на текуща вода, то могло да става и в друга вода, а при липса на обилна вода, кръщението могло да става и чрез поливане три пъти на вода върху главата на кръщавания.

През III-ти век, както ни описва св. Иполит Римски, подготовката към кръщението е институт, органически свързан с кръщението. Тази подготовка се състояла от два етапа: първият етап бил по-продължителен, но не превишавал три години, а вторият обемал периода на светата четиридесетница. В първия период кандидатите бивали просвещавани във вярата и нравствеността и над тях се четели молитвите за оглашените. Чрез една проверка и свидетелството на тези, които са ги довеждали до Църквата, те преминавали към втория етап. Последният включвал просвета върху евангелските текстове и ежедневни заклинания чрез ръковъзлагане. В четвъртък, който предшествал кръщението, кандидатите се изкъпвали. В петък и събота постили и присъствали на богослужебните последования, предстоятелствани от епископа. Той възлагал ръце над тях, духал в лицето им и ги бележел със знака на честнѝя кръст по ушите, челото и носа. В нощта срещу неделята, която вероятно била пасхалната нощ, се извършвало бдение. При пръвото пропяване на петлите те пристъпвали към водите, събличали се, отричали се от сатаната, бивали помазвани с елея на заклинанието и слизали в осветената преди това вода, изповядвали вярата си в Отца, Сина и Святаго Духа и бивали кръщавани, като ги потапяли във водата три пъти.

В Северна Африка Тертулиан също говори за оглашението, за освещаването на водата, трикратното потапяне, след което на новопросветения се давало да пие мед и мляко. Той сочи за извършител епископа. При липса на презвитер той казва, че кръщението може да извърши и дякон, дори и мирянин, при крайна нужда. Що се отнася до времето на извършването на светото кръщение Тертулиан сочи пасхалната нощ и следващите дни до Петдесетница, без да изключва който и да е ден и час на годината.

Св. Киприан Картагенски също говори за оглашението, за освещаването на водата, за въпросите, отправяни към кандидата, за изповядването на вярата, за трикратното потапяне. Той смята, че въз основа на взетото решение на III-тия Картагенски събор новородените могат да се кръщават и преди осмия ден от тяхното рождение.

Дидаскалията, която отразява сирийската практика, не говори специално за кръщението, но между другото споменава, че епископът е помазвал главата първо на мъжете, а после и на жените с елея на заклинанието. Свещениците или дяконите помазвали със същия елей цялото тяло на мъжете, а дяконисите – на жените, след което те пристъпвали към кръщение.

Изворите, от които черпим сведения за кръщението през IV-ти век в Сирия и по-специално за западносирийския ритуал, който лежи в основата на византийския, са много: Иерусалимската практика е отразена в 23-те катехези, от които пет тайноводствени, на св. Кирил Иерусалимски и в Пътеписа на галската монахиня Етерия. Антиохийската практика е отразена в VII-ма книга (глава 39-45) на Апостолските постановления и дванадесетте катехези на св. Иоан Златоуст.

Според тези извори през това време институцията на оглашението била стигнала своето пълно развитие. Периодът на подготовката на оглашените не преминавал трите години и времетраенето зависело от ревността на кандидата. Оглашените взимали участие в светата литургия през време на литургията на оглашените и напускали храма, когато дяконът даде знак за това. В края на този период, водени от своите възприемници, кандидатите се представяли на презвитера, а чрез него и на епископа, за да бъдат записани имената им на специален каталог.

Записване на името. Това ставало обикновено в навечерието на светата четиридесетница, когато презвитерът записвал всички имена на кандидатите в специален каталог. В първия ден на светата четиридесетница възприемниците водели кандидатите в храма, където епископът подлагал на изпит близките им. Ако се оказвало, че кандидатите са честни, почитат родителите си, не са пияници, лъжци и прочее, епископът отбелязвал името им собственоръчно. В противен случай ги отпращал докато се оправят. Най-голяма отговорност носели възприемниците, които се наричали така, защото взимали върху себе си отговорността за казаното пред епископа, както и за бъдещото поведение на кандидатите.

Катехизация. Тя обхващала истините на вярата и ставала през дните на светата четиридесетница. В нея са взимали участие само допусканите до кръщение. Начиная от книгата Битие, пред оглашените са се чели книгите на Свещеното Писание и се произнасяли катехизически поучения.

Заклинания. Те се извършвали от специални заклинатели ежедневно, след библейските четива и катехизацията.

Предаване на символа на вярата и последното заклинание. През време на Страстната седмица кандидатите, придружени от възприемниците си, отивали в храма и произнасяли пред епископа Символа на вярата. На Велики четвъртък те се изкъпвали, на Велики петък и събота постили. На Велика събота епископът възлагал над тях ръка и произнасял последното заклинание.

Отхвърлянето на сатаната и съединението с Христа. В събота, преди да се кръстят, кандидатите боси и без връхна дреха, с ръце вдигнати като пленници, обърнати към запад, страната на тъмнината и на дявола, са отхвърляли сатаната, като са произнасяли думите: „Отричам се от сатаната, от всичките му дела, от всичките му ангели, от всичкото му служение и от всичката му гордост“. Псевдодионисий отбелязва и духването.

Тогава кандидатът се обръщал към изток, страната на светлината, и изповядвал съединението си с Христа с думите „Съединявам се с Христа“ или подобна на тази формула.

Изповядване на вярата. Според св. Кирил Иерусалимски след съединението с Христа кандидатът изповядвал вярата си в Отца, Сина и Святаго Духа и в едно кръщение за покаяние.

Помазване с елея на заклинанието. Кандидатът влизал във вътрешната част на баптистерия, където се събличал и бил помазван с елея на заклинанието.

Освещаване на водата. Свещеникът освещавал водата на кръщението чрез специална молитва. Според Псевдодионисий свещеникът изливал три пъти във водата „миро“ при изпяването на „алилуйя“.

Кръщение. Кръщението ставало при трикратно потапяне в осветената вода и при произнасяне на думите: «Кръщава се (името) в името на Отца и Сина и Святаго Духа» (Златоуст).

Обличане на белия хитон и миропомазването. Новопросветеният излизал от водата, обличал се в бял хитон и веднага бил помазван със свето миро.

След кръщелните обреди. След като новопросветеният бивал миропомазан, давали му целувката на мира и започвала евхаристията, в която той се причащавал.

През цялата седмица, която наричаме Светла, новопросветеният, облечен в белия си хитон, участвал в светата евхаристия, слушал така наречените тайноводствени катехези, в които се разглеждали трите тайнства на християнското посвещение – кръщение, миропомазание и евхаристия, и се причащавал.

Прочетете още „Християнско посвещение*“ →