Професор ставрофорен протоиерей Благой Чифлянов

Посвещението в християнство става чрез три тайнства: свето кръщение, свето миропомазание и света евхаристия. Православната църква, вярна на древната традиция, извършва тези три тайнства последователно, в едно и също време, дори и над пеленачетата.

Римокатолическата църква, макар че по принцип признава единството на християнското посвещение и дори извършва тези три тайнства едновременно над възрастни, в случай че там има клирик в епископски сан, вярна на една средновековна концепция, която в основата си крие практичността, над малки деца ги извършва разделено – в различните периоди от тяхното детство. Въпреки това, в рубриките на издадените след Втория Ватикански събор богослужебни книги („ордо“), тя повелява на своите свещенослужители в пастирските си съвети и в катехизическите си поучения да изясняват на пасомите си, че християнското посвещение представлява едно цяло и че християните са длъжни да приемат трите гореизброени тайнства, за да бъде посвещението им пълно.

Трябва да отбележа, че и в Православната църква не е пренебрегнат практичният принцип, защото например ние причащаваме пеленачетата само с кръвта Господня, като имаме предвид, че те не могат да поемат твърда храна или пък често причащаваме новокръстения и миропомазания в един от следващите дни, в случай че в същия ден е нямало света литургия.

Същината на светото кръщение

Първо в реда на тайнствата е кръщението, без приемането на което никой не може да стане член на светата Църква. Кръщението е тайнство, чрез което огласеният в Христовата вяра чрез трикратното му потапяне във вода и с произнасянето на думите: „Кръщава се Божият раб (името) в името на Отца и Сина и Святаго Духа“ се очиства от всеки грях и се възражда за нов, благодатен живот; умира за греха, за да живее за Бога (Римляни 6:11).

Христос не е първият, Който заповядва да се кръщава. Кръщение имало и преди Него като символ на очищение и новорождение. Водата на потопа, която очисти и обнови света; водата на Червеното море, която роди Божия народ, като го спаси от гонението на фараона; водата на реката Йордан, по която премина избраният народ, за да влезе в Обетованата земя, бе предобраз на християнското кръщение. Христос използва този символ, за да въведе последователите Си в Божието Царство, като го направи тайнство. Той казва на Никодим: „Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:5), с което ясно очертава пред Своите последователи важността на очищението на плътта чрез вода, която възражда вътрешния човек чрез Дух Свети. Затова, когато изпраща Своите апостоли в света, Той им поръчва да кръщават „в името на Отца и Сина и Святаго Духа“ (Матей 28:19) и свързва това кръщение със спасението на човека (Марк 16:16).

Св. Иоан Кръстител определя разликата между своето и Христовото кръщение така: „Аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Свети“ (Марк 1:8). При Христовото кръщение не водата, а Светия Дух възражда и следователно кръщението не е обикновен обред, а тайнство. Това тайнство съединява човека с Христа, „облича“ го в Христа, като му дава възможност да вземе участие в тайната на Христовата смърт и на Христовото възкресение (Римляни 6:2-11; Галатяни 3:27).

При християнското кръщение е необходима вода (Деяния на светите апостоли 8:36). Налице трябва да има покаяние (Деяния на светите апостоли 2:38) и вяра (Матей 28:19-20) в Иисуса Христа (Деяния на светите апостоли 8:12, 37; 16:15; 18:8; 19:4; 22:16). Вярата в Иисуса Христа трябва да се изповядва от кандидата (Деяния на светите апостоли 8:37).

История на светото кръщение

Християнското кръщение е учредено от Господ Иисус Христос (Матей 28:19-20; Марк 16:15-16). Апостолите са започнали да кръщават още на самия ден Петдесетница, когато били кръстени 3000 души (Деяния на светите апостоли 2:41). В Деяния на светите апостоли са отбелязани кръщенията на някои самаряни, между които и на Симон (8:12-13), на евнуха на етиопската царица Кандакия (8:38), на Савел (9:18), на Корнилиевия дом (10:47-48), на тези от дома на Лидия (16:15), на тъмничния стражар във Филипи (16:33), на някои коринтски жители, на Крисп и Гай, на Стефаниновия дом (18:8; 1 Коринтяни 1:14-16) и на жители на Ефес (Деяния на светите апостоли 19:5).

Кръщението е ставало с троичната формула, посочена от Господ Иисус Христос, а именно «В името на Отца и Сина и Святаго Духа». Що се отнася до изразите, срещани в Деяния на светите апостоли и в апостолските послания, в които става въпрос за кръщаване «в името на Иисуса», или «в Христа», или «в Христовата смърт» (Деяния на светите апостоли 8:16; 19:5; Римляни 6:3; Галатяни 3:27), те не изключват кръщението с троичната формула. Това се потвърждава и от факта, че в Дидахи се говори за кръщение «в името Господне» (глава 9:5), но категорически се заповядва то да се извършва «в името на Отца и Сина и Святаго Духа» (глава 7:1).

Кръщението се извършвало във вода, както Господ Иисус ясно указва чрез думите: „Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:5) и както се вижда от кръщението на евнуха (Деяния на светите апостоли 8:38). Същото се потвърждава и от смисъла на понятията «βαπτίζω – кръщавам», «водна баня», «баня на възраждането» (1 Петр. 3:21; Ефесяни 5:26; Тит 3:5). Същите понятия ни дават възможност да заключим, че кръщението ставало чрез потапяне.

В апостолско време не виждаме да е имало продължително оглашение. Една проповед била достатъчна, за да се кръсти някой. Що се отнася до изповедна формула, макар че най-древните кодекси да не съдържат, Деяния на светите апостоли 8:37, където се говори за произнесена от евнуха изповедна формула преди своето кръщение („Вярвам, че Иисус Христос е Син Божий“), тя ще е била вмъкната още в апостолския век и свидетелства за съществуването на изповедна формула още през това време.

През II-ри век светата Църква продължила да кръщава възрастни, и понеже в по-голямата си част те били езичници, тя организирала един подготвителен период към кръщението, който обемал просвета, пост и молитва. Св. Юстин Философ (около 150 година) свидетелства, че подготовката към кръщението ставала чрез просвета, засягаща вярата и нравствеността. Към тази просвета се прибавяли пост и молитва. Самото кръщение ставало в «жива вода». При липса на текуща вода, то могло да става и в друга вода, а при липса на обилна вода, кръщението могло да става и чрез поливане три пъти на вода върху главата на кръщавания.

През III-ти век, както ни описва св. Иполит Римски, подготовката към кръщението е институт, органически свързан с кръщението. Тази подготовка се състояла от два етапа: първият етап бил по-продължителен, но не превишавал три години, а вторият обемал периода на светата четиридесетница. В първия период кандидатите бивали просвещавани във вярата и нравствеността и над тях се четели молитвите за оглашените. Чрез една проверка и свидетелството на тези, които са ги довеждали до Църквата, те преминавали към втория етап. Последният включвал просвета върху евангелските текстове и ежедневни заклинания чрез ръковъзлагане. В четвъртък, който предшествал кръщението, кандидатите се изкъпвали. В петък и събота постили и присъствали на богослужебните последования, предстоятелствани от епископа. Той възлагал ръце над тях, духал в лицето им и ги бележел със знака на честнѝя кръст по ушите, челото и носа. В нощта срещу неделята, която вероятно била пасхалната нощ, се извършвало бдение. При пръвото пропяване на петлите те пристъпвали към водите, събличали се, отричали се от сатаната, бивали помазвани с елея на заклинанието и слизали в осветената преди това вода, изповядвали вярата си в Отца, Сина и Святаго Духа и бивали кръщавани, като ги потапяли във водата три пъти.

В Северна Африка Тертулиан също говори за оглашението, за освещаването на водата, трикратното потапяне, след което на новопросветения се давало да пие мед и мляко. Той сочи за извършител епископа. При липса на презвитер той казва, че кръщението може да извърши и дякон, дори и мирянин, при крайна нужда. Що се отнася до времето на извършването на светото кръщение Тертулиан сочи пасхалната нощ и следващите дни до Петдесетница, без да изключва който и да е ден и час на годината.

Св. Киприан Картагенски също говори за оглашението, за освещаването на водата, за въпросите, отправяни към кандидата, за изповядването на вярата, за трикратното потапяне. Той смята, че въз основа на взетото решение на III-тия Картагенски събор новородените могат да се кръщават и преди осмия ден от тяхното рождение.

Дидаскалията, която отразява сирийската практика, не говори специално за кръщението, но между другото споменава, че епископът е помазвал главата първо на мъжете, а после и на жените с елея на заклинанието. Свещениците или дяконите помазвали със същия елей цялото тяло на мъжете, а дяконисите – на жените, след което те пристъпвали към кръщение.

Изворите, от които черпим сведения за кръщението през IV-ти век в Сирия и по-специално за западносирийския ритуал, който лежи в основата на византийския, са много: Иерусалимската практика е отразена в 23-те катехези, от които пет тайноводствени, на св. Кирил Иерусалимски и в Пътеписа на галската монахиня Етерия. Антиохийската практика е отразена в VII-ма книга (глава 39-45) на Апостолските постановления и дванадесетте катехези на св. Иоан Златоуст.

Според тези извори през това време институцията на оглашението била стигнала своето пълно развитие. Периодът на подготовката на оглашените не преминавал трите години и времетраенето зависело от ревността на кандидата. Оглашените взимали участие в светата литургия през време на литургията на оглашените и напускали храма, когато дяконът даде знак за това. В края на този период, водени от своите възприемници, кандидатите се представяли на презвитера, а чрез него и на епископа, за да бъдат записани имената им на специален каталог.

Записване на името. Това ставало обикновено в навечерието на светата четиридесетница, когато презвитерът записвал всички имена на кандидатите в специален каталог. В първия ден на светата четиридесетница възприемниците водели кандидатите в храма, където епископът подлагал на изпит близките им. Ако се оказвало, че кандидатите са честни, почитат родителите си, не са пияници, лъжци и прочее, епископът отбелязвал името им собственоръчно. В противен случай ги отпращал докато се оправят. Най-голяма отговорност носели възприемниците, които се наричали така, защото взимали върху себе си отговорността за казаното пред епископа, както и за бъдещото поведение на кандидатите.

Катехизация. Тя обхващала истините на вярата и ставала през дните на светата четиридесетница. В нея са взимали участие само допусканите до кръщение. Начиная от книгата Битие, пред оглашените са се чели книгите на Свещеното Писание и се произнасяли катехизически поучения.

Заклинания. Те се извършвали от специални заклинатели ежедневно, след библейските четива и катехизацията.

Предаване на символа на вярата и последното заклинание. През време на Страстната седмица кандидатите, придружени от възприемниците си, отивали в храма и произнасяли пред епископа Символа на вярата. На Велики четвъртък те се изкъпвали, на Велики петък и събота постили. На Велика събота епископът възлагал над тях ръка и произнасял последното заклинание.

Отхвърлянето на сатаната и съединението с Христа. В събота, преди да се кръстят, кандидатите боси и без връхна дреха, с ръце вдигнати като пленници, обърнати към запад, страната на тъмнината и на дявола, са отхвърляли сатаната, като са произнасяли думите: „Отричам се от сатаната, от всичките му дела, от всичките му ангели, от всичкото му служение и от всичката му гордост“. Псевдодионисий отбелязва и духването.

Тогава кандидатът се обръщал към изток, страната на светлината, и изповядвал съединението си с Христа с думите „Съединявам се с Христа“ или подобна на тази формула.

Изповядване на вярата. Според св. Кирил Иерусалимски след съединението с Христа кандидатът изповядвал вярата си в Отца, Сина и Святаго Духа и в едно кръщение за покаяние.

Помазване с елея на заклинанието. Кандидатът влизал във вътрешната част на баптистерия, където се събличал и бил помазван с елея на заклинанието.

Освещаване на водата. Свещеникът освещавал водата на кръщението чрез специална молитва. Според Псевдодионисий свещеникът изливал три пъти във водата „миро“ при изпяването на „алилуйя“.

Кръщение. Кръщението ставало при трикратно потапяне в осветената вода и при произнасяне на думите: «Кръщава се (името) в името на Отца и Сина и Святаго Духа» (Златоуст).

Обличане на белия хитон и миропомазването. Новопросветеният излизал от водата, обличал се в бял хитон и веднага бил помазван със свето миро.

След кръщелните обреди. След като новопросветеният бивал миропомазан, давали му целувката на мира и започвала евхаристията, в която той се причащавал.

През цялата седмица, която наричаме Светла, новопросветеният, облечен в белия си хитон, участвал в светата евхаристия, слушал така наречените тайноводствени катехези, в които се разглеждали трите тайнства на християнското посвещение – кръщение, миропомазание и евхаристия, и се причащавал.

Прочетете още „Християнско посвещение*“ →

Протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Флоровски уточнява, че понятието съборност не може да се измери с разпространението на Църквата по света; вселенският характер не я изразява точно. Καθολική идва от καθ’ ὅλου и означава преди всичко вътрешната пълнота и цялост на живота на Църквата. „Ако съборност означава също и вселенски характер (универсалност), със сигурност това не е една емпирична, а идеална универсалност; тя означава общение на идеи, а не на факти. Когато употребяват израза Ἐκκλησία Καθολική, първите християни нямат предвид Църквата по целия свят. Този израз по-скоро подчертавал православността на Църквата, истината на „Великата Църква“, в противоположност на духа на сектантския сепаратизъм и обособеност; изразява се идеята за цялостност и чистота. Това потвърждават убедително добре известните думи на св. Игнатий Антиохийски[21]: „Където употребява думата вселенска в смисъла на съборна е епископът, там да бъде и множеството; също както, ако някъде е Иисус Христос, там е и съборната Църква[22]“. Тези думи изразяват същата идея, както обещанието на Спасителя: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). „Тъкмо това тайнство на събранието (μυστήριον τῆς συνάξεως) изразява думата католичност (съборност)[23]“. Поради това на Изток думата съборна е придобила значение на „икуменична“, „вселенска“.

Отнесено към евхаристийното богословие и разбирането на съборност в контекста единствено и само на Евхаристията – като общение на вярващите в Тялото Христово, то това ни изяснява не само догматическа[24], но и литургико-канонична обосновка на въпроса за съборността в Църквата и нейната съборна система между поместните църковни общности, чийто фундамент е православната вероизповед. „Веднага трябва да кажем, че всъщност, появата на съборите и съборната система в Църквата на Изток е този факт, в който се проявява и показва евхаристийната природа на единството на всички местни епископски църкви. Всъщност, съборите не са решавали и определяли нищо друго, освен въпроса за общението или необщението между църквите именно в светата Евхаристия, а заедно с него и всичко, което то включва: общение във вярата (и то правата вяра – ὀρθοδοξία), общение в любовта, в кръщението, в светостта на живота, във всички останали дарове на благодатта на Светия Дух[25]“. Най-ранната поява на съборите датира още от времето на основаването на отделните църкви и е свързана с този именно факт на църковното битие и живот, който конституира местната общност на верните като пълна, католична Църква Божия в съответното място – с избора и ръкоположението на епископа. Известно е, че най-древният сборник с църковни правила на Изток (под названието Апостолски канон, включен в каноните на Вселенските събори и всички канонически сборници на Източната църква), съдържа несъмнено най-старата апостолска практика. Според тази практика епископът на една църква винаги се ръкополага от епископите на околните църкви, събрани на определеното място на събор и то – евхаристиен събор или синаксис, тоест, събрани на света Литургия[26]. За онези пък, които са покварявали и извращавали, и с това разорявали общото съгласие и единство във вярата и общото християнско единство[27] в Светия Дух и в Христа, на всички вярващи по църквите и между църквите, съборите на епископите са ставали критерий и съд, който ги е отлъчвал от общение и единство във вярата и в светата Евхаристия, тоест от общение в единството на църквите Божии в света. Събрани на събор, епископите са констатирали преди всичко своята идентичност в Христа, тоест идентичността на своите църкви в апостолската вяра (в ортодоксията) и идентичността в общението в същата Чаша и същия Хляб на светата Евхаристия[28]“.

В този ракурс може да се направи връзка с евхаристийния център – nucleus eucharitica в Литургията – епиклезиса на Анафората, в традицията особено на византийските анафорални текстове на BAS[29] и CHR[30], които ясно и категорично доказват взаимовръзката – вероизповед, молитва и живот. Защото в светлината на lex orandi, lex credendi, lex vivendi (закона на молитвата, закона на вярата, закона на живота) св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст са катехизирали своите верни християни по време на извършването на Евхаристията. В Евхаристийната молитва са включени всички основни догматически определения, отнасящи се до вярата на Църквата, живота и делото на Господ Иисус Христос, и цялата Божия икономѝя за спасението на човечеството. Евхаристията е Тайнство на Тайнствата. Затова и богословското изследване на Евхаристията трябва да съответства на литургичното и светоотеческо предание на Христовата православна църква. Като говори за Преданието на Църквата като за нейно учение, св. Ириней Лионски казва: „Нашето учение е съгласно с Евхаристията, а Евхаристията, на свой ред, потвърждава нашето учение[31]“. Най-важните писмени източници за евхаристийното богословие са текстовете на Свещеното Писание и текстовете на литургиите. Евхаристийните молитви на Литургията от BAS са висша степен на църковното богословие, изразяващо вселенския и съборен характер на Евхаристията. Тук важен е и богословският аспект, касаещ така наречената „евхаристийната пневматология“ и по-специално за ролята на Светия Дух в Евхаристията на Източната църква, за което би могло да се говори обширно, но в случая се обръща само конкретно внимание на връзката със съборността и евхаристийната икумена. Трябва да отбележим неоспоримия факт, че и „от историческа, и от богословска гледна точка Евхаристията в Църквата на Изток, от самото начало до днес, непрекъснато се извършва чрез слизането на Светия Дух над Църквата „върху нас и над тези предложени дарове“, тоест над вярващия народ Божи събран заедно – ἐπὶ τὸ αὐτό (срв. Деяния на светите апостоли 2:1, 44; 1 Коринтяни 11:20) на молитва като Църква, като евхаристиен синаксис (събрание) начело със своя предстоятел-епископ, който пред всички принася Богу „даровете на Неговата света Църква“. От Своето възнесение на небето, където „ходатайства за нас“ пред Отца, Христос, Който присъства в Своята Църква през всички дни до свършека на света (срв. Матей 28:20), не ни Се явява повече „с тяло“, но в Духа. Дух Свети Го прави присъстващ в Евхаристията и в Църквата като едно и единно Негово Тяло…[32]“.

Трябва да се подчертае, че най-сакраменталната и свещена част от Литургията се състои именно в думите на призоваването – епиклезиса, освещаващи и претворяващи, в които се призовава благодатта и се изпросва от Бог Отец да изпрати Светия Дух, за да слезе и претвори, освети и благослови нас, които пренасяме тази безкръвна и словесна жертва, и принесените дарове (във формата на хляб и вино смесено с вода) – литургичен феномен, наречен – евхаристиен кръст. По този начин принесените дарове се претворят в Тяло и Кръв Христови, тоест сакраменталното Тяло Христово, а ние верните християни – народът Божий – се претворяваме в мистичното Тяло Христово тоест Църквата[33]. Ето ясен пример в епиклетичната молитва на св. Иоан Златоуст (по CHR): „Ещè принòсимъ тѝ словèсную сію и  безкрòвную службу, и прòсимъ, и мòлимъ, и мѝли ся дèемъ, низпослѝ духа твоегò святάго на ны, и на предлежάщыя дάры сія[34]“. И: „И сотворѝ убо хлèбъ сeй честнòе тèло христά твоегò… А èже въ чάши сèй, честную крòвъ христά твоегò…  (които си ги претворил чрез Твоя Светий Дух) – Преложѝвъ духомъ твоѝм святѝмъ“[35].

Трябва да се отбележи изключително важното значение на епиклезиса във византийските литургии и характерните особености, които се формират и по отношение на някои интерконфесионални аспекти тук може да се спомене, че „в светоотеческата литература не се съдържа отговор на въпроса: как евхаристийният хляб и вино стават Плът и Кръв Христова? Обратно – при някои от църковните отци, например св. Иоан Дамаскин, този въпрос е бил избягван като превишаващ разума и мисълта: „Нали Бог сътвори всичко с действието на Светия Дух и сега Духът извършва нещо, което надвишава природата и едничка вярата може да побере… А вие питате как хлябът става Тяло Христово, а виното и водата – Негова Кръв! Отговорът е: Светият Дух слиза и извършва всичко, което превъзхожда разума и мисълта[36]“. Независимо че в светоотеческата писменост този въпрос като надвишаващ думите и знанията да не е поставян, то безспорно е, че църковното съзнание е приемало евхаристийния хляб и чаша като истинско Тяло и Кръв Христова, но в същото време не е оспорвало или пренебрегвало тяхната естествена природа. Св. Иоан Дамаскин не изключва съществуването в евхаристийния хляб на неговата природа и след освещаването му, нарича този хляб „съединен с Божеството“ и открива в това аналогия на съединението на човешкото тяло с Божеството в Иисус Христос: „Исаия говори за въглен, ала въгленът не е обикновено, а съчетано с огън дърво, по същия начин и хлябът на приобщаването не е обикновен хляб, а е съединен с божеството; тялото от своя страна е съединено с божеството не в една природа, разбира се, защото едната принадлежи на тялото, а другата – на съчетаното с него божество. Природите са две, а не една[37]“.

Прочетете още „Литургия и съборност на Църквата – продължение и край*“ →

Протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Abstract

Предлаганото тук изследване се отнася до съборността в евхаристийната икумена – идеи, възгледи и учения и тълкувания в контекста на светата Литургия и в частност на Евхаристията. За да бъде това изследване обективно, то е изградено не толкова на конфесионално, а на литургично, библейско, светоотеческо и догматично ниво. Единството в Евхаристията е застрашено от разделение между християните. Съвременната доктрина за християнското единство, макар и придобила глобален характер, изисква внимание поради редица въпроси, които остават нерешени и до днес. Един от въпросите се отнася до съборността на Църквата и евхаристийната икумена – общението на християните в светата Евхаристия. Предложеният тук текст е опит да се хвърли светлина върху малка, но важна част от аспектите на тази тема, свързани с евхаристийните феномени, определящи единството и съборността на Църквата, като Тялото Христово.

***

„Дето са двама или трима събрани в Мое име,

там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20).

Предложеното изследване се отнася до съборността[1] в евхаристийната икумена[2] и цели да изложи идеи, възгледи и учения, интерпретирани в контекста на светата Литургия и по-специално на Евхаристията. За да бъде обективно изследването, е необходимо да се изгражда не толкова на конфесионално, колкото на литургично, библейско, патристично и догматическо ниво.

Разтърсващите събития в началото на XX-ти век, довеждат до затриването на хиляди човешки живота, унищожителните политически формирования и жестоките прояви на идеология, превърнала се в убийствени за човека и антихуманни форми на диктатура. Тези и други събития мотивират християнството да преосмисли ценността на живота, а Църквата да предприеме решителни действия за спасяването на човека. Преодоляването на духовната ксенофобия и затвореност преминава в социалните движения на Църквата за мир, братолюбие и сътрудничество, които вече повече от осемдесет години преоткриват взаимните ценности, заложени в Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос в Гетсиманската градина: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (срв. Иоан 17:21).

Идеята за апостолския образ на древната Църква води до промени в съвремието, които не са просто революционно обръщане към истинското старо, чиито основания са преоткриване, завръщане и запазване на автентичния църковен образ, но и изграждане на обществено-адекватни култови и богослужебни форми, които да подпомогнат процеса на нова евангелизация и възвръщане към църковната икумена в световен маща[3]. Тази идея е проникната в процеса на организирането и свикването на нов събор на Католическата църква, законодателно осъществен с помощта на иновативното мислене и промяната на съзнанието за универсално в личността на папа Иоан XXIII и неговия наследник папа Павел VI. Тези промени водят до събиране на едно място не само на последователите на католическата, но и много други християнски деноминации на Изток и на Запад – от древните православни църкви до новите харизматични движения и общности на протестантизма. Многоаспектната работа на Concilium Vaticanum Secundum в областта на интерконфесионалния диалог, и евхаристийната и сакраментална теология, е подпомогната от богословието на Ив Конгар и А. Де Любак[4]. В съвременните исторически условия, особено след Втората световна война и след решенията на Втория Ватикански събор от 1965 година, отнасящи се до литургичното възраждане, световното църковно внимание е призовано в полза на мира и свободата на човека, което в религиозен смисъл се осъществява като движение, насочено срещу съвременните форми на презрение към правата на човека, унищожаването на човешкия живот, но то засяга и църковния живот по целия свят, с цел преодоляване на проблематичното общуване между християните. След падането на комунизма и в периода на демокрацията в много държави от бившия Социалистически блок се започват не само политически, но и църковни промени, касаещи интер- и междуцърковните отношения. Много от Поместните църкви се еманципират и започва стремеж към социално и църковно надмощие и самостоятелност, отразяващо се най-много върху литургичния и пастирски живот на християните.

Единството в Евхаристията е било, е и ще бъде застрашено от разделението между християните. Съвременното учение за християнското единство, макар и да е придобило световен характер, изисква внимание, поради редицата въпроси, които остават неразрешени и до ден-днешен. Един от въпросите касае до съборността на Църквата и евхаристийната икумена – общението на християните в светата Евхаристия. Тук предложеният текст е опит за осветляване на една малка, но важна част от аспектите по тази тема, свързана с евхаристийните феномени, обуславящи единството и съборността на Църквата, като Тяло Христово.

В Източната църква Евхаристията отвеки е преживявана и схващана като Божествена литургия (λειτουργία), като общо дело (ἔργον, πρᾶξις) в Христа на църковния народ Божи. С други думи, Евхаристията на Изток е била, а и днес е немислима без евхаристийния синаксис -събрание, извън Църквата като общност (κοινωνία), като Тяло Христово. Оттук следва, че на Изток Евхаристията не е схващана като едно от тайнствата в Църквата, а като Тайнство на тайнствата и като разкриване на самата Църква, Тайнство на събранието (σύναξις, σύνοδος, събор), Тайнство на общението или общността (κοινωνία) и Тайнство на единството на Христос с Неговата Църква, с вярващите, като членове на Неговото Бого-Човешко Тяло. Всъщност, именно заради това литургийно-евхаристийният живот винаги е бил главното в Източната църква, защото в него най-добре се изразяват вселенска, съборна (икуменична – католична) природа и самосъзнание на Църквата. Благодарение на светата Евхаристия, която на Изток е била и е останала център на църковния живот и извор на богословие, учението на източното богословие за единството на Църквата и историята на това единство са в пълно съгласие[5].

Несъмнено в процеса на идентификация на евхаристийната съборност трябва да се изясни аспектът, касаещ Тайнството на тайнствата и свързаните с него богослужебни последования на Църквата. В първите векове отците на Църквата са използвали думата тайнство в библейското ѝ значение, но също така като една смислена еволюция на мисълта[6]. Те използвали израза „мистическо богословие“ (μυστικὴ θεολογία), за да придадат не само един невероятен, но и основен смисъл[7]. Основните свидетелства, отнасящи се до църковната мистика и тайнството, светите отци и църковните писатели представят в своите богословски трактати и поучения. Такива са например литургичните трактати на св. Игнатий Антиохийски Богоносец, св. Юстин Философ и Мъченик, Тертулиан, Климент Александрийски, св. Григорий Назиански, св. Кирил Александрийски, св. Кирил Иерусалимски, св. Максим Изповедник, Псевдо-Дионисий Ареопагит, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Палама, св. Симеон Нови Богослов, св. Николай Кавасила, св. Симеон Солунски.

Прочетете още „Литургия и съборност на Църквата*“ →

Стоян Чиликов

Abstract

С предложеният текст „Икона и евхаристия” ще се опитам да проследя някои аспекти от тези два изключително важни догмата за православната вяра и по-конкретно за православната еклисиология. От една страна ще проследя евхаристийния и есхатологичен характер на православната икона и паралелно с това ще акцентирам върху иконичния и есхатологичен характер на евхаристията.

***

В иконите Бог действа чрез божествените енергии, които освещават материята, свещените изображения и молещите се пред тях. Осъществява се тайнственото общуване между човека и Бога, между тварното и нетварното. Според св. Иоан Дамаскин иконата има христологичен характер и съдържа в себе си антропологични предпоставки. От една страна Бог сътворил човека по Свой образ и по Свое подобие[1], и от друга страна – Христос е образ, икона на Отца[2]. С Боговъплъщението Невидимият става видим, Неописуемият – описуем, който се вижда и има видим образ (οραθεντος, според израза на св. Иоан Дамаскин).

Иконата в православната традиция е богословие в краски, богословие в бои, богословие в образи. Тя ни свързва с Бога, обръща ни към Бога, поставя ни пред Бога. Това се осъществява чрез божествените енергии, които присъстват в свещените изображения и чрез които Бог въздейства на вярващите. Иконата е „умозрение в цветове” ако използваме израза на известния руски религиозен мислител княз Трубецкой, тя е „началото на съзерцанието лице в лице”[3]. Съзерцание и богопознание, които започват за вярващите още тук в настоящия живот и в пълнота се разкриват в  бъдещия век, в Царството небесно, в есхатона. Според богословието на св. апостол Павел, който казва в Посланието до коринтяни: „сега виждаме смътно като през огледало, а тогава лице в лице” (1 Коринтяни 13:12).

Православната икона винаги се е раждала от живото и непосредствено общуване, молитва, съзерцание вътре в Църквата, от живота вътре в самата евхаристийна общност, непосредствено от Светата литургия.

Иконата се е родила и развила в евхаристийната традиция на Църквата и съответно отразява евхаристийния живот, опит, възход и упадък на Църквата. Исторически иконата е произлязла от църковното тяло, от евхаристийната общност и през вековете се е развивала като неотделима литургична част на тази общност. Най-ранните християнски паметници, които имаме от катакомбите в Рим, представят свещените изображения под формата на елинистичния портрет от тогавашната епоха. Но по-важното е, че тези изображения възникват там, където християнската общност се събира не само, за да избегне преследването, но и за да извършват всички заедно евхаристийната жертва и това е ставало върху гробовете на мъчениците. Във връзка с това изображенията на мъчениците от тази епоха ни предлагат едно разбиране на Светата литургия като жертвоприношение и от друга страна те представят мъченика в молитва пред Бога, в Рая, в Царството небесно. На по-късните изображения ясно е застъпен този есхатологичен елемент на преобразеното състояние на мъченика, на светеца и принадлежността му към Царството на славата[4]. Така че иконата се ражда в евхаристията, създава се в литургията и се явява в известна степен нейно „продължение” или по-точно казано се явява нейно „обяснение”, защото нищо не може да продължи или да бъде продължение на евхаристията тук в този век[5]. Но подобно на църковното пеене или църковната архитектура, иконата живее в богослужението, развива се под влияние на литургичния живот на Църквата и това придава характерния облик на православната икона през различните епохи.

Иконата може да бъде разбрана и тълкувана преди всичко във и с помощта на евхаристията, която свързва членовете на църковното тяло в едно със своя глава – Христос. Евхаристията създава предпоставки и отношения, на базата на които се създава и оформя идентичността на членовете на църковното тяло[6]. Християните живеят в този свят, в този век, но в евхаристията времето изчезва и всички стават едно в Христос и едно с Христос, съединявайки се с Него стават едно и помежду си всички заедно. Тези отношения, които се изграждат в евхаристията, са които дават възможността на пътниците за Емаус – Лука и Клеопа да познаят възкръсналия Христос когато е преломявал хляба, въпреки че е очевидно, че Той им се е показал под друг образ, в който първоначално те не Го познали (срв. Лука 24:30)[7].

Евхаристията е тайнството на Църквата, което ѝ придава нейната идентичност, което разкрива нейните смисъл и съдържание, то я прави да бъде Църква, да бъде това, което е. Народът Божий, събран всички заедно на едно място за благодарение и единство в Христос.

Евхаристията има есхатологичен характер и посока. Тя се извършва тук и сега, но подготвя за есхатона, за Царството небесно, за живота в бъдещия век. Христос се роди, умря и възкръсна. Същият Този възкръснал Христос приемаме на тайнството на евхаристията и като се причастяваме с Него участваме в новия вечен живот, който Той ни подари, заради който Той наистина умря и наистина възкръсна. Животът в бъдещия век, който за вярващите в Него започва още тук и сега. Това се отразява и на православната икона, светецът е изобразен преобразен, обòжен, такъв какъвто той е в живота в бъдещия век в Царството небесно, в есхатона. За това свидетелства и ореола или нимба около главата на светеца, който в която преобразява тварното човешко същество. Светлина в иконата винаги има огромно значение и ѝ придава есхатологична насока и характер[8].

По време на иконоборческия период, когато християнската Църква е търсила как да изрази по правилен начин учението за почитта към свещените изображения, когато се търсели точните думи, изрази и понятия чрез които да бъде изразено учението за иконопочитанието, тогава отрицателите на свещените изображения, отстоявайки правотата на своята позиция привели един изключително сгрешен аргумент. Те твърдели и се опитвали да докажат, че истинската икона трябва да бъде единосъщна с изобразяваното на нея лице, да имат еднаква природа. Следователно единствената истинска икона на Христос, това е евхаристията. С други думи, според иконоборците евхаристията е единственият допустим образ на Христос[9]. Православното богословие отхвърля тази теза, защото евхаристията е истинско тяло Христово и истинска кръв Христова. Тя не е образ, не е икона, а реалност и истина – наистина тяло и кръв Христови.

В евхаристията има иконичност, но не в иконоборческия смисъл. Евхаристията е икона на Царството Божие. Тя ни прави съпричастници на царството Небесно. Отразява това, което ще бъде наша вечна реалност. Показва ни какъв ще бъде живота в бъдещия век, изобразява ни бъдещата реалност. Не ни дава да вкусим в пълнота животът в есхатона, животът в бъдещия век с Христос, но ние предвкусваме от този живот с възкръсналия Христос още тук, в този живот, който за нас започва на евхаристийната трапеза.

Упадъкът на евхаристийния живот на християните е свидетелство за упадъка на духовния ни живот, за неразбиране на тайнството на евхаристията, на есхатологичната нагласа и готовност на вярващите. С всичко това е свързан и упадъкът на иконата, която се е родила в евхаристийната общност, която живее и се развива в нея. Там трябва да търсим причините за множеството неразбирания относно светите икони и многобройните суеверия във връзка с тях. Не е странно, а по-скоро закономерно, че иконата, която се ражда в евхаристията, като че ли за обикновения християнин в някакъв аспект, в определена степен измества самата евхаристия. Дълбочината на този проблем може да съзрем, връщайки се назад през изминалите векове, едно от свидетелствата за които е появата на иконостаса в Църквата. Разбира се, той за нас днес заема своето важно място в интериора и пространството на храма, свързан е с почитанието и поклонението на светите икони, но ако погледнем на появата и употребата му, връщайки се векове назад, би могло да се каже, че той в същността си отделя народа от свещеника и изолира олтара от основното пространство на храма. Докато вътре олтарът е изписан с евхаристийни сцени, които народът не вижда поради иконостаса, както не вижда и какво прави и за какво се моли свещеника. И литургията от общо дело на народа Божий, в известна степен губи в пълния смисъл на думата това си служение, защото народът започва да не разбира какво става в храма. Това е причината в определени периоди от развитието на църковното изкуство да се усеща особено силно влиянието на западната живопис в православната иконопис. Иконата се превръща в картина с религиозен сюжет, която губи от своя евхаристиен и есхатологичен характер. Единствено разбирането на смисъла на тайнството на евхаристията и истинският евхаристиен живот, животът с Христос могат да ни дадат реално разбиране за православната икона. И нещо повече – евхаристията трябва да бъде за нас ключ за разрешаване на всеки църковен проблем и основа за израстване във вярата и живот в Христос.

Литература:

Зинон. За смисъла на иконите. Изтеглени 27.10.2012. от http://www.pravoslavie. bg/Икона/За-смисъла-на-иконите.

Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 16.

Кавасила, Н. За живота в Христа, Сл. 4.

Успенски, Л. (2001). Богословие на иконата. София: Омофор.

Склирис, С. (2008). От портрета до иконата. Велико Търново

________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Битие 1:26; ср. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 16.

[2]. Вж. Евреи 1:3: „Сияние на славата и образ на Неговата ипостас”, Колосяни 1:15 „Който е образ на невидимия Бог”; срв. Иоан Дамаскин, PG 94, 1239.

[3]. Вж. Зинон, 2012.

[4]. Вж. Склирис, 2008, с. 36.

[5]. Както казва великият богослов и отец на Църквата от XIV-ти век св. Никола Кавасила, след тайнството на евхаристията не е възможно извършването на каквото и да било, защото евхаристията възпълва всичко. Вж. Кавасила, Никола. За живота в Христа. Сл. 4

[6]. Вж. Склирис, 2008, с. 35.

[7]. „И когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше. Тогава им се отвориха очите и те Го познаха, ала Той стана невидим за тях. И те си казаха един другиму, не гореше ли в нас сърцето ни когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше писанието?” (Лука 24:30-32).

[8]. Виж приложеното изображение на иконата „Причастяване на апостолите”. Датира от XI-ти век и се намира в кипърската църква от манастира „Полята на Богородица”. Интересно е, че на иконата е изобразен с ореол само апостолът, който се причастява в този момент от Христос и с Христос. Евхаристията ни прави да бъдем „христоносци”, оформя нашата човешка идентичност и ни подготвя за Царството на славата.

[9]. Вж. Успенски, 2001, с. 97-98.

Изображения: авторът Стоян Чиликов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация –https://wp.me/p18wxv-9zx