Борис Маринов

Молитвата има изключително значение в религията и за религията.

Авторитетни люде, изследвачи на религията – историци, философи и богослови, – и видни религиозни мислители утвърждават, че молитвата е сърцето, центърът, душата, същината на религията, и че, ако няма молитва, няма и религия. Така например:

Известният професор по сравнителна история на религиите Dr. Friedrich Heiler (Хайлер) нарича молитвата „сърце и център на всяка религия“, a Cornelius Petrus Tiele (Тиле), един от отците на сравнителната история на религиите, заявява: „Там, гдето молитвата е напълно занемяла, там е станало това същото със самата религия“.

Пионерът в психологията на религията именитият американски психолог-философ William James (Джеймс) е напълно съгласен с прочутия философ на религията Auguste Sabatier (Сабатие), че „гдето няма вътрешна (сърдечна – в скоби мои) молитва, там няма и религия“, и подчертава, че молитвата „представлява от себе си душата и същината на религията“.

Един от най-бележитите съвременни протестантски богослови професор Dr. Adolf Deissmann (Дайсман), от Берлинския университет, казва: „Религия има… там, гдето е жива у човека молитвата“.

Големият православен религиозен мислител Алексей Степанович Хомяков пише: „В молитвата е висшият живот на Църквата. Ние се молим затова, понеже не можем да не се молим. И тази молитва на всички за всякого и на всякого за всички е като че кръв, която се движи в тялото на Църквата: тя е неин живот и израз на живот, тя е думата на нейната любов и вечното дихание на Божия Дух“.

Но що е самата молитва[1]? Що е молитвата откъм външна и вътрешна страна?

Едно късо проучване относно „идейните предпоставки“, които лежат в основата на молитвата, един бегъл психологически анализ на „молитвеното преживяване“, едно кратко филологическо изследване на думата „молитва“ в някои древни и нови езици и една неколкоминутна екскурзия из Свещеното Писание, смятам, ще ни дадат достатъчно светлина, за да добием една по-ясна, по-пълна и по-вярна представа за молитвата въобще и за молитвата, погледната външно и откъм нейната същина.

Идейни предпоставки на молитвата

Не може да се моли онзи, който не е убеден в съществуването на божествена действителност, в съществуването на божествен свят. Това може да заключим и от следните апостол-Павлови думи, взети в по-широк смисъл: „Оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува“. Вярата в съществуването на божествена действителност, в съществуването на божествен свят е първата предпоставка на молитвата.

Онзи, който се моли, той се моли на нещо, което счита за лично: на нещо, което може да чуе, да разбере, да се отзове, да помогне и така нататък. Вярата в личен Бог (или богове) е втората предпоставка на молитвата.

Тук обикновено правят такива възражения: Ами при най-нисшата форма на религиозно почитание (поклонение) – „вещепоклонството“ (поклонение на естествен предмет: камък, раковина, череп и така нататък) и „идолопоклонството“ (поклонение на изкуствено направени образи: например златен телец) – за какъв личен бог или лични същества може да става дума? Дивакът просто почита самия предмет и самия идол, независимо от това: дали в него обитава някакъв дух.

После: съществуват и ред други „атеистични религии“, тоест религии без лични богове, например браманизмът и будизмът.

Трябва да кажа, че направеното по отношение на най-нисшата форма на религиозно почитание възражение почива на остарял и отдавна опроверган възглед.

Действително, някога учените са мислели, че дивакът почита самия предмет и идол, без оглед към някакъв си дух. Така е мислел и професор архимандрит (после епископ) Хрисант Ретивцев, автор на солидното съчинение „Религiи древняго мiра въ ихъ отношенiи къ христiанству, Историческое изследованiе“, Санкт-Петербург 1873-78 г., в 3 големи тома.

Доказано е обаче от мисионери и пътешественици, които основно изучили бита на диваците, че в „предмета“ или „идола“ дивакът предполага присъствието на особен дух или свърхестествена сила. Дори самият фетиш (естествен предмет на религиозно поклонение) „е, – по думите на мисионера Dieterle, – одушевено и представяемо като личност (курсива мой) оръдие на посредство между божеството и човека“. Wilhelm Schmidt, един от най-добрите съвременни познавачи на историята на религиите на примитивните народи, говори за лични отношения към божествата дори у пигмеите и пигмеоидите.

Що се отнася до твърдежа за някакви си „атеистични религии“, религии без лични божества, трябва да отбележа, че и тук има известно недоразумение. „Религия“ и „атеистична религия“ взаимно се изключват: „атеистичната религия“ не може да бъде „религия“ в истинския смисъл на думата (връзка между света на свърхестественото и света на емпирически естественото, между човешката личност и лични свърхестествени същества), както и „религията“ не може да бъде „атеистична религия“. Въобще думите „атеистична“ и „религия“ са логически несвързваеми.

Поддръжниците на мнението за съществуването на „атеистични религии“ се позовават, най-често, на браманизма и будизма.

Но Брама в браманизма не е нито фикция, нито отвлечена идея, „а е действително битие, с което браманистът влиза в общение по пътя на своеобразна аскетика“. Нещо повече: по свидетелството на авторитетни историци на религията, Брама, „това е личното върховно божество, като откровение на безличния Атман“.

Знае се, че Буда и неговите най-близки последователи „не са отричали съществуването на боговете от индийската митология, с изключение на Брама“.

Често Буда, когато размишлявал под дървото на мъдростта, е трябвало да се бори срещу заплашванията на принца на демоните – Мара и против съблазънта на дъщерята на боговете – Аспара. Значи, за него демоните, боговете, Мара, Аспара са действително съществуващи.

Прочетете още „Що е молитвата?*“ →

Полина Спирова

Христос като път

Наред с проблемите, свързани с фор­мата на религиозно обучение у нас (учи­лищна или енорийска), с начина на орга­низиране на това обучение и осигуряване­то с дидактични материали, стои и един из­ключително важен въпрос – за метода и на­чина на преподаване. Все повече учители изразяват неудовлетворение от собствена­та си педагогическа подготовка, от липса­та на добри примери, които да прилагат в работата си.

Като учители по вероучение и богос­лови ние, естествено, черпим вдъхновение и учебен материал за нашата работа от Све­щеното Писание. Една от нашите задачи е да приближим учениците си не само до уче­нието на Господ Иисус Христос, но преди всичко до Неговата божествена Личност. В същото време ние сякаш забравяме, че Той е божествен Учител не само заради съ­държанието на Своето учение, но и заради начина, по който го предава на другите – Неговите ученици, слушатели, събеседни­ци. Митрополит Амфилохий ни напомня, че „от самата Истина и от степента, в коя­то е станала част от самите нас, зависи и методът, начинът, по който ще предадем на другия истината и ще му открием пъти­щата за съвършен живот. Само онзи, кой­то преживява Христос като „близък и жив път“ и който се изпълва със силата на Духа Свети, е в състояние да води другите по пъ­тищата на правдата Божия и спасението[1]“

За нас като вероучители е важно да помним, че Христос е път, истина и живот, при изследването не само на Неговото учение, но и на методите Му на преподаване. Ние можем да подобрим своята работа, като не само учим това, което Христос ни е заве­щал, но и като използваме, доколкото сили­те ни позволяват, Неговия подход в учител­ската си работа. Защото Христос е учил „ка­то такъв, който има власт“ (Матей 7:29), а ние само според степента на собствената си въведеност[2] в Христовата тайна.

Как Христос учи

За да се опитаме да разкрием основни­те стъпки в подхода на Христос към слушателя/ученика, можем да използваме ка­то пример беседата на Иисус Христос със самарянката – Иоан 4:4-28.

Този евангелски текст е подходящ за нашите нужди, тъй като разкрива една ця­лостна, завършена беседа: св. евангелист Иоан ни предава цялата среща на Спасите­ля със самарянката, от пристигането на же­ната при Якововия кладенец до връщането ѝ в град Сихар.

Беседата условно може да се раздели на три части. Първата част – Иоан 4:7-13, е въведителната. В нея Иисус Христос прив­лича вниманието на самарянката, мотиви­ра я да изслуша това, което ще ѝ каже. На педагогически език бихме могли да я наре­чем мотивационна част. Спасителят се об­ръща с въпрос към жената самарянка – не­що недопустимо от страна на иудеин – да говори със самарянин, при това жена. Са­марянката е учудена и вниманието ѝ е при­ковано върху този необикновен Човек.

Иисус Христос продължава разговора с жената, като насочва вниманието ѝ към нейното непосредствено битие – носенето на вода в горещия ден. Той започва разго­вора Си с нея от познати за самарянката проблеми. За да бъде пределно ясен за Сво­ите слушатели, Спасителят използва за илюстриране на Своето учение примери от ежедневието на хората, от непосредствена­та действителност – събития и обекти, ко­ито са им близки и познати, и така да въз­приемат и думите Му като истински и на­сочени към тях. За Спасителя е особено важно „как думите Му за Царството ще бъ­дат чути, как ще бъдат посяти в душата на всеки отделен човек[3]“.

Спасителят чете „като отворена книга в душата на човека[4]“ и според болката, проблема, психичното му състояние нами­ра път към сърцето му.

Христос вижда в душата на жената-самарянка, че има важни, духовни въпроси, които я вълнуват и Той би могъл да ѝ по­могне да намери отговорите. Но Спасите­лят не дава готово знание, а въвежда събеседника в диалог и чрез него му помага да открие истината[5]. Така и тук Иисус Хрис­тос повежда разговор със самарянката, чрез който да ѝ помогне сама да открие за себе си отговорите на вълнуващите я въпроси. Затова Божественият Учител поставя пред нея задача: Кой е Този необикновен чо­век? („Да би знаяла дара Божи, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива“ – стих 10).

Така Спасителят навлиза във втората част на беседата Си със самарянката – Ио­ан 4:13-26. Това е частта, в която ѝ дава необходимите знания за отговори на нейни въпроси, чрез които тя да се ориентира и да намери разрешението на поставената ѝ задача.

Прочетете още „Иисус Христос като път, истина и живот, за учителя по вероучение*“ →

Ренета Трифонова

Според българския богослов този опит – в религиозното преживяване на Бога святото да бъде отделено от нравственото, лишавайки Бога от битийност и признавайки Го само като „висша идеална ценност“ – е извършен под влиянието на Кант. „Вярно е, че в религиозния опит Бог се преживява като върховно благо, но този момент никога не е изолиран от преживяването на Бога като абсолютно битие (summum esse) и като нуминозна, света действителност[54]“. В тази връзка е и критиката на професор  Панчовски срещу Кант – заради неговото едностранчиво схващане на „нравствено-ценностния момент“ в религиозното преживяване, лишавайки го по този начин от онтология, което е край на религията. За Иван Панчовски доказателството, че религията и нравствеността са в онтологична връзка, е именно „наличността на нравствен момент в религията“, тоест че отношението религия-нравственост не е външно и случайно, а е онтологично и същностно, вътрешно, поради което не може никога да бъде отделено или напълно пренебрегнато[55]. „Няма религия, която да не съдържа нравствени предписания като разпореждания на Божеството и да не държи за тяхното най-строго изпълняване. Религията, когато разбира се е будна и жива в човешката душа, включва в себе си цялата нравственост и задоволява наред с религиозната и нравствената потребност на човека. Но религията си остава религия и не се превръща в нравственост; религиозният момент е меродавният, който слага своя печат и върху нравствения[56]“.

С разясняването на тази антиномия между святото и нравственото при Рудолф Ото проф. Иван Панчовски се опитва да „примири“ религията и нравствеността. В центъра на това отношение религия-нравственост е човекът като „нравствен оценител“ (което се забелязва и при Ото) – неговата духовна природа е такава, че той „не може да не чувства, оценява и постъпва нравствено[57]“ – на първо място е поставено отново чувството и оценката за него. То се проявява преди нравствения акт[58] и показва кое е добро и зло в съзнанието на човека, тоест човекът сам е оценител на доброто и злото според своето чувство или „емоционално a priori“. Богословът потвърждава това в извода си, че процесът на нравственото оценяване не е изцяло емоционално явление, тъй като нравствената оценка е задължаваща, когато придобие „нравствени“, „морални“ и „етични“ ценностни съждения чрез нравственото съзнание [59]. Затова нравствеността е възможна там, където има „оценяващо съзнание“, тоест където човекът е „оценител[60]“.

В тази връзка, във „Философия на морала“ Иван Панчовски изказва мнение, което може да се окаже ключово в неговата етика, а именно: съгласен е с Едмунд Хусерл, че ценностното априори прониква практическото съзнание на човека чрез чувството и цялото му схващане за живота, и чрез това ценностно априори човекът оценява всичко, което обхваща неговия кръгозор и се явява проява на съзнателната му и свободна дейност, придаваща смисъл на неговото съществуване[61]. Това негово мнение всъщност потвърждава и изводите, направени дотук относно влиянието, което „Идеята за святото“ на Рудолф Ото оказва върху богословските възгледи на самия Панчовски, и особено неговата теза, че чувството е преди нравствения акт и то показва кое е добро и кое – зло в съзнанието на човека, в контекста на „емоционалния априоризъм“ на тогавашната етика, която залага на „чувствения фактор[62]“.

Освен от Рудолф Ото, Иван Панчовски възприема тезата за априоризъм на чувството и от философа Николай Хартман (макар да подлага на критика неговите антиномии в отношението религия-етика), според когото наред с априоризма на мисленето и съждението, съществува и априоризъм на чувството, а до интелектуалното a priori се нарежда и самостоятелно и първоначално емоционално априори[63]. Панчовски смята, че Хартман определя най-точно съвременната етическа мисъл с тезата си, че ценностите могат да бъдат обхванати чрез вътрешно „съзерцание“, като идеите на Платон[64] – това материалната етика нарича ценностно чувстване[65] (но също така смята, че Хартман не е прав в твърдението си, че в същността на ценностите се съдържа антиномия що се отнася до тяхната осъщественост или неосъщественост[66]). Макс Шелер и Николай Хартман с „неоспорвана очевидност и достоверност“ показват, че чувството и влечението са най-мощния двигател на нравствения живот на човека, а етическата рефлексия е вторична и по-маловажна[67], още повече, че е съвсем естествено принципите на християнската етика да се намират в съгласие с чувството и със съзнанието[68].

Така при Панчовски чувството – като „емоционално априори“ – чрез съзнанието, посредством оценката на нравствените събития, придава смисъл и съдържание на нравствеността. По същия начин чрез заложените чувства и убеждения „религиозното a priori“ при Рудолф Ото се превръща в условие за възможността за проявите на нуминозното[69]. Чрез идеите на Ото, Панчовски придава на нравствеността качествата на категорията на святото, определена като априорна (a priori) и така „примирява“ святото и нравственото. Онтологичният момент той търси в основата на нравствеността и нравствения закон, заложен от Бога в човека.

2. Отношението религия-нравственост в контекста на нравственото чувство

Професор Панчовски задава нов антропологичен дискурс на християнската етика в България през отминалото столетие. Не само със своето твърдение за нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността, но и с твърдението си, че нравствената потребност не е възможна без функциониране на чувството, предшестващо нравствения акт на добро и зло[70], както и с идеята за извеждането на нравствения закон от идеята за святото. На сходно мнение е и професор Димитър Станков Киров, който определя нравственото чувство като онази първична интуиция, която интуитивно чувства нравствените ценности, оценява ги, различава добро от зло, както и различава характера на нравствения дълг. Това нравствено чувство обаче според него представлява една „… автономна духовна способност с огромен диапазон на проявяване, неподвластна на ума и волята[71]“, която той нарича „психологическа основа на нравствеността[72]“.

Това именно чувство професор Димитър Станков Киров свързва с модерната феноменологична философия на Едмунд Хусерл (1859-1938), установяваща съществуването на някакво емоционално априори, по силата на което нравственото поведение на човека се оценява от чувството (след което се изразява посредством логически определения), и което той определя като „първичният психически орган“, посредством който човекът предчувства знанието за нравствените ценности[73]. Така тук отново се „завръщаме“ към „емоционалното априори“, за което вече стана дума – за емоционалния априоризъм и функционирането на чувството, и също така към идеята за „вътрешното съзерцание“ на ценностите или „ценностното чувстване“ – „особен начин на съществуване“ на ценностите вътре в човека, според Николай Хартман, чието определение професор Иван Панчовски смята за най-вярно за съвременната нему етическа мисъл[74].

„Непосредственото нравствено чувство“ той нарича „много по-мощен двигател на моралния живот“, отколкото е съзнанието за дълг, тъй като последното, „… заедно с интелектуалните рефлекси, произтичащи от него, не могат да заменят първичните двигатели на моралния живот – нравствените чувства и естественото влечение към доброто[75]“. Той също така твърди, че нравствеността възниква тогава, когато ценностите се осъзнават като задължение и когато то се превърне чрез свободно искане и решение в нравствен дълг, което пак е свързано с нравственото чувство[76].

Тази теза помага на професор  Панчовски да изгради богословската си система на принципа за нравствената любов, който смята за най-удачен и обхващащ всички останали принципи за систематизация на нравственото богословие, на който той не само подчинява изследванията си. Включвайки този принцип в своята богословска система, професор Панчовски предлага схема, по която тя да бъде изградена, и разглежда накратко всички нейни части, една от които предлага да бъде „християнска индивидуална етика на любовта[77]“.

2.1. Нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността

Въпреки че трябва да се прави принципна разлика между религиозното и нравственото чувство, темата за нравственото чувство не може да не бъде разгледана тук, защото тя е естествено следствие от отношението религия-нравственост, от анализа, който професор Панчовски дава на религиозното преживяване и от определението за нравственост, в което богословът влага нравствени желания, воля и чувства. Субективната страна на нравствеността той определя с вътрешното разположение на човека, с неговото светоусещане, с „приятността“ и „неприятността“, съпровождащи човешките нравствени чувства, част от многообразието на емоционалните преживявания[78]. Намирайки основа за тези свои заключения в Свещеното Писание [79], Панчовски определя нравственото чувство като инстанция, която е независима от емпиричното ни „аз“[80], въз основа на което прави заключението, че нравствеността психологически се основава върху нравственото чувство[81].

Нуминозната реалност, която предизвиква в човека различни чувства, емоционални състояния и преживявания, страхопочитание пред Бога и пред Неговото величие, и особено – чувството на религиозно и психологическо преживяване на святото, е близка до идеите на Рудолф Ото, а неговите постановки имат определено място, принос и значение за развитието на българската богословска традиция на ХХ-ти век – пише и доцент Костадин Нушев, потвърждавайки нашия анализ и заключение[82]. Тезата за същността на нравствения закон в идеята за святото, както и за нравствеността, която при професор Иван Панчовски психологически се основава на нравственото чувство, имат своето основание в идеите на Рудолф Ото за религиозното чувство и във феноменологията на религиозното преживяване – тук Панчовски възприема напълно тезите на Ото[83], допълва доцент Нушев. Макар той да е принципно прав в забележката си, че идеите на Ото за същността на религиозното чувство следва да се тълкуват като принципно различни от нравствеността и нравственото чувство[84], тук се налага изводът, че тезата на професор Панчовски за нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността е следствие от търсенето на онтологичност в религиозното чувство и религиозното преживяване в контекста на „антиномията“ религия-нравственост. Защото тръгвайки от същността на религиозното чувство като основа на религиозния живот, чрез идеите на Рудолф Ото и феноменологията на религиозното преживяване и религиозния опит, посредством емоционалния априоризъм и функционирането на чувството, професор Панчовски достига до идеята за нравственото чувство като психологическа основа на нравствеността.

Прочетете още „Религиозното и нравственото чувство при професор Иван Панчовски и идеята за святото на Рудолф Ото – продължение и край*“ →

Ренета Трифонова

1. Отношението религия-нравственост в контекста на религиозното чувство

„Антиномичността“ религия-нравственост е основна за предмета на християнската етика и за философията на религията тема – актуална както преди, така и по времето, в което твори професор Иван Панчовски. Може да се каже, че отношението религия-нравственост слага отпечатък върху една голяма част от научната му дейност.

Основен акцент в тази антиномия е свободната воля на човека. При професор Панчовски тя се изразява като отношение автономия-хетерономия и религия-нравственост. В антиномията религия-нравственост той подлага на критичен анализ антиномичността в отношението святост-нравственост, придобило популярност чрез „Святото[1]“ на Рудолф Ото. Този немски богослов и философ на религията популяризира възгледа, че свещеното (святото) и моралът (нравственото) нямат връзка помежду си. Проблематизирайки върху философските размисли на Ото, професор Панчовски достига до заключението, че няма святост без нравственост и тази антиномия е изкуствена.

Антиномията религия-етика, преминаваща в отношението религия-нравственост при професор Иван Панчовски, се определя от централни идеи в етиката на този богослов. Първата е темата за религиозното чувство като център на религиозното преживяване и опит, чрез което човекът общува с Бога. „Онова, което не разбираме, все още го чувстваме“, пише Рудолф Ото [2]. Отношението убеждение-чувство (вяра-чувство) при немския философ, оказва силно влияние върху научната дейност на професор Панчовски в изследванията му за религиозното чувство.

Втората идея е темата за нравственото чувство. Професор Панчовски задълбочава анализите си за отношението религия-нравственост в тази посока, като заключава, че нравствеността психологически се основава на нравственото чувство и чрез него човекът постига първото интуитивно познание за добро и зло[3]. Чрез принципа на нравствената любов той изяснява и оборва не само наличието на антиномиите в етиката, но определя чувството и оценката като предпоставка за нравствените постъпки на човека[4]. Тази логика той следва и в определението, което дава за нравствеността – неин център са чувството и преживяването[5].

1.1. Същност на религиозното чувство при професор Иван Панчовски

Професор Иван Панчовски започва да пише върху същността на религиозното чувство още в началото на своята научна дейност. През 1941 година в списание „Духовна култура“ излиза от печат „Фактори за развитие на религиозното чувство“ – реферат, прочетен пред учителска конференция[6]. Година по-рано младият богослов вече е защитил докторат по философия в университета в град Йена (1940 година), завръща се в България, става учител и през следващите години публикува първите си богословски статии. През 40-те години на ХХ-ти век д-р Панчовски се занимава с въпросите в християнската етика, които засягат религията и психологията, и които по-късно ще развие, систематизира и издаде като апологетичен труд през 1943 година със заглавие „Психология на религията[7]“.

Още тогава той засяга темата за същността на религиозното чувство и го определя като основа на религиозния живот. Макар и анализирана в педагогически план и засягаща тенденциите в тогавашното религиозно образование (пробуждане и възпитание на религиозни чувства при децата, изграждане на „религиозно-национални олтари“ – като тенденция към създаване на благоприятни условия, които да възпитат вярващи деца), той вмъква темата за религиозното чувство и преживяване в целите и задачите на религиозната педагогика от това време.

Тази му статия би била полезна най-вече за педагозите и учителите по религия, но тя е ценна също и за изследователите на християнската етика в българската богословска традиция на ХХ-ти век с това, че очертава насоките, в които би могло да се предположи, че въпросната дисциплина ще се развива в следващите десетилетия. При професор Панчовски това важи с пълна сила – задачите, които си поставя като млад богослов в този изнесен реферат пред педагози, очертават основните тенденции, някои от които впоследствие той развива в „Психология на религията“:

– чувствата са център на религиозния живот според съвременната психология на религията;

– основа на религиозното чувство е непосредственото чувстване на Бога, усещането на Неговата близост и преживяването на Бога;

– религиозното чувство се проявява в съприкосновение с религиозната действителност;

– сред факторите за пробуждане и развиване на религиозното чувство е богослужението;

– природата, семейството и религиозното обучение са също фактори за пробуждане на религиозното чувство;

– същността на християнската религия се състои главно в любовта към ближния (заедно с делата на тази любов), която извира от религиозното чувство.

В това свое ранно изследване д-р Панчовски набелязва и основните насоки, към които ще се придържа и в изграждането на богословската си система по-късно, основана на нравствената любов. Всички фактори, които споменава авторът, са свързани с чувстването на Бога.

Прочетете още „Религиозното и нравственото чувство при професор Иван Панчовски и идеята за святото на Рудолф Ото*“ →

Димитър Пенов

Направените от Министерството на просветата предложения относно по-нататъшното развитие на нашето обра­зование и предизвиканата във връзка с тях широка обществена дискусия ни задължават да изтъкнем нуждата и от религиозно обучение и възпитание на нашата младеж. Въпросът за религията в най-висока степен засяга свободата на съвестта, свободата на последната мирогледна убеденост на човека, затова всеки опит да се наложи чрез учили­щето само атеистичното схващане е от една страна посягане на самата най-съкровена свобода на гражданите, а от друга страна той неминуемо е обречен на неуспех. Защото както чрез дър­жавни закони и училищни режими не е могъл да бъде унищожен и изко­ренен през вековете материалистичес­кият мироглед, точно тъй и в още по-висока степен не може чрез подобни закони и режими да бъде унищожен и изкоренен религиозният мироглед: вярата в един висш разумен творец, промислител и съдия на света и на човека; вярата в разумно начало, раз­умна цел и разумен смисъл на света и на човека. А щом е така и щом във всеки народ фактически всякога ло­гически последователните люде са били привърженици на този религиозен миро­глед, когато са искали да обосноват правилно своите нравствени, естети­чески, познавателни и особено социални идеали, то ясно е, че за никое поколе­ние на един свободен народ не би трябвало да липсва възможността за религиозно обучение и възпитание, разбира се, за онези, които желаят такова обучение и възпитание. Толкова повече, че религиозното обучение се изисква и от много най-различни педагогически, психологически, културно-исторически и прочее съображения на всяка епоха.

Преди всичко религиозното право­славно-християнско обучение и възпи­тание на нашата младеж истински би подпомагало и обслужвало научния дух на образованието, колкото и някои да са склонни да мислят, че точно религията и религиозното възпитание противоречат на науката и на научния дух. Религия и наука може да противополага само онзи, който от незнание отъждествява религията с невежеството и с най-нисшите анимистични суеверни представи, като забравя, че тези нисши представи са в противоречие не само с науката, но и с възвишената хрис­тиянска религия. Тези представи и суеверия на невежите са печален факт, но те не ни дават право да отричаме заради тях и да пренебрегваме въз­вишената религия, на която са били смирени и предани чеда такива гении и корифеи на науката като Коперник, Кеплер и Кант, Паскал, Пастьор и Иван Петрович Павлов, Лок, Лайбниц и Ломоносов, и много стотици като тях. Само поради незнание и недоразумение, заради нисшите суеверни представи може да се отрича светлата религия на любовта и братството, на свободата и прав­дата, на чистотата и съвършенството, каквато е християнската. Разликата тук е толкова голяма, че нея са принудени да признаят дори люде, които, общо взето, са имали отрицателно отноше­ние към религията. Така покойният вече професор Иван Кинкел, който беше у нас горещ защитник на фрой­дизма и фактически отричаше религията в редица свои съчинения, накрая отчете правилно грешката си, схвана, че не бива заради нисшите вярвания да се отрича християнството и писа така: „Истинската религия, тази, която е въплътена в християнското учение, из­разена в Евангелието и проповядвана от църквата, няма нищо общо с мрач­ния азиатски фатализъм, с безжизне­ната отшелническа философия, за майя нирвана и за карма, отричащи реалния живот с неговите конкретни прояви и всичките му стремежи за усъвършенстване и развой. Тя дава един идеа­лен мироглед на хората за наличността в света на една висша нравствена сила, регулираща живота и човешките от­ношения; тя упътва и успокоява хората и им дава нравствени сили да издържат най-големи лични нещастия в тия случаи на живота им, когато само християн­ската вяра, надежда и любов могат да им помогнат. Най-после тя ги учи да изпълняват своя велик човешки дълг към всички ближни, непрекъснато да работят за своето нравствено усъвършенстване и да посветят целия си живот в служене на другите хора и на обществото. Далеч отстои от тази идеална жизнена и нравствена философия окултизъмът – дъновизмът и тео­софията, проникнати и просмукани до дъното с черен мистицизъм в край­ните му нежизнени прояви[1]“.

Ако казаното е вярно за теософията и окултизма, още по-вярно е то за съвсем неизяснените първични маги­чески, натуралистични и анимистични представи, каквито всеки човек носи в детството си и които непросветеният народ носи и задържа цял живот. Затова именно научна и то научна в най-дълбокия смисъл на тази дума е работата на онзи, който не смесва нееднаквите представи в религията, а се заема да установи, да избистри и изясни в светлината на разума тези представи, да ги огледа в светлината на най-високите религиозни представи, каквито са християнските, и да ги развие и оплодотвори. А това именно извършва в своята работа християн­ският вероучител. Вместо непсихологично и догматично да отрече всичко в тези представи, той издирва психо­логическите им духовни корени в самата природа на човека и различава внимателно истината от лъжата в тях. Той не е склонен да отрича из­общо религията заради нисшите еле­менти в тези представи, защото това би се равнявало с отричането на нау­ката заради злонамерената или неве­жествена злоупотреба с нея от страна на този или онзи. Обобщаващото брутно отричане е толкова по-пакостно тук, че то вместо да премахне суеве­рието, дохожда да го затвърди, доколкото в него има и елементи на истина, на правота, да го фанатизира и да го направи действително обща психоза, опасна за народното здраве.

Още такъв универсален ум като Херберт Спенсер беше правилно из­тъкнал в своите „Основни начала“, че религията и науката не стоят като две гранични, чужди една на друга духовни области, а че научният дух и религи­озният дух се взаимно съпътстват; че научният дух не идва за религията отвън, а живее в самата нея вътре, като постепенно изяснява и възвисява нейните представи и затова тя е еволюирала. Само преднамерено могат при това положение да се отричат по­следните висши форми на религията заради първите ѝ, надживяни, преодоляни вече стадии. С такава логика биха могли да се отричат еднакво науката, изкуството и всички културни прояви, тъй като първоначалните им, зародишни форми от някога не съответстват на издигнатото днешно научно или художествено равнище на човечеството.

Прочетете още „Религия и образование*“ →

Димитър Пенов

Изкуството е една форма на религията (Огюст Роден)

Може да се каже, че от всички културни прояви изкуството стои най-близко до рели­гията. Защото докато моралът и науката само постепенно и след преодоляване безброй преч­ки ни възвеждат към Абсолютното, изкуство­то, подобно на религията, ни поставя изведнъж в атмосферата на това Абсолютно, пре­нася ни да Го съзерцаваме в някаква чиста, безметежна форма. По самата си същност изкуството е съзерцаване красота и предаване чрез външни образи и форми чувствата, предизвикани от това съзерцаване. Красотата не е в края на краищата нищо друго, освен идеал­ното, това, в което не забелязваме недостатък, съвършеното, тоест Абсолютното. Тук няма значение противоречието между нашите кон­кретни представи за красотата, обусловени от най-различни причини, защото и при това противоречие всеки отнася своите образи към една последна безпротиворечива Красота. Са­мо по силата на това той сам цени и от дру­гите брани собствените си представи и им придава безотносителен смисъл. На връзката между изкуството и красотата не противоречи и изобразяването на грозотата в живота, на отвратителното. Тук само по обратен, отрица­телен път се събужда копнежът по красота­та, изживява се болно нейната липса. Връзка­та на красотата с Абсолютното е в това, че едва в Него се осъществяват всички идеали и всяко съвършенство – отвъд разпокъсаността на околния живот[1]. Бог е не само абсо­лютното Добро и абсолютната Истина; Той е и абсолютната Красота.

1. Изкуството в религията

Колко тясна е връзката между религията и изкуството, ни показва вече основната роля, която изкуство­то играе в култа, в богослужението на исто­рическите религии. Достатъчно е само един празничен ден да присъстваме на богослу­жението в наша църква, за да видим застъ­пени всички основни форми на изкуството: самата храмова постройка е използвала архи­тектурното изкуство, а отвътре е украсена с живопис, църковните химни са поетични произведения, по-голямата част от които му­зикално са предадени от големи композитори и се изпълняват от хор. Тържественост, хар­мония и ритмичност обединяват цялата служ­ба в едно художествено изпълнение, чрез кое­то се въздигат душите. По самото си съдър­жание пък богослужението е най-великата богочовешка драма, която увлича и разтърсва до дъно цялото същество. „Особено в цър­ковните химни, казва философът Хьофдинг, ние като че ли слушаме възклика на чо­вешката душа, чрез който много хиляди люде в продължение на векове са изразявали своя страх и своята надежда, своята скръб и своята благодарност, своето падане и своето възраждане. Всеки отделен човек чувства, че тук има пред себе си великия общ спомен на хилядолетията в областта на вътрешния живот. Той намира тук основните принципи, с чиято помощ лесно осмисля собствения си опит. В църковния култ се разиграва великата драма на вековете и индивидът получава тук по-широк поглед за разбиране и оценя­ване на собствения си живот. Като участва в богослужението, той преживява велики­те основни противоречия на живота, неговите чувства се проясняват и идеализират, когато мисълта е насочена към спомняните събития и към почитаните от църквата като образци лица [2]“.

Самият свърхрационален характер на рели­гията, който прави невъзможно или поне не­достатъчно изразно средство за нея логиче­ските понятия, отваря широко вратите ѝ за изкуството в неговата най-благородна форма. Има наистина не само отделни лица, но и це­ли религиозни течения, които биха желали да „освободят“ богослужението от изкуството, понеже по тяхна преценка то материализирало, овъншнявало духовния характер на религията. Може да се каже обаче, че тези разбира­ния произлизат от недооценяване духовния характер на самото изкуство, от спиране поглед само на външните му форми. Срещу тях е на­сочено възражението на такива авторитети като големия философ Рудолф Ойкен. „Колкото ре­лигията е по-духовна, казва той, толкова по-малко ние сме в състояние да я обхванем, толкова по-необходими стават за нея карти­ната и сравнението, толкова повече се нуждае тя от помощта на фантазията и на изкуството. Протестантизмът е премахнал в това отноше­ние някои ценни неща, които не може да въз­станови едно изкуствено реставриране, а само едно основно преобразуване. Изкуството има в областта на религията една много съще­ствена и то неслучайна, а постоянна роля[3]“.

Вильям Джеймс още по-подчертано изтъква зна­чението на изкуството за религията. Като сравнява протестантството и католицизма в това отношение (православието той изобщо не познава) и като оценява високо протестант­ската естественост (той сам е протестант), той все пак признава: „В сравнение с величестве­ната сложност на тържественото богослуже­ние, гдето постоянното движение никак не вре­ди на хармонията на цялото, гдето никоя по­дробност, колкото и да е скромна, не изглежда незначителна, тъй като тя е част от велико цяло – какъв безцветен изглежда евангел­ският протестантизъм, какъв изсушен изглежда религиозният живот на тези уединени хора, които се надяват, че сред пустош ще срещнат Бога. Реформацията е дръзнала да превърне в прах цялото това построение. Но на човек, привикнал към съзерцаване на огромни изгле­ди на величие и слава, разголената схематичност на евангелизма прави такова впечатле­ние, както ако от дворец биха го завели в ковачница… Католицизмът представя на въображението такива разкошни пасища, та­кива дивни сенчести места, в него има тол­кова много ядки с различни видове мед и той е така снизходителен в своите многообразни призиви към човешката природа, че протестантизмът винаги ще изглежда в очите на като­лика като някаква пустиня“[4].

Не по малко е значението на творческото въображение и на изкуството за самото съз­даване и изграждане на историческите рели­гии като цялостни стройни системи. „Осно­вателите на религиите, както справедливо из­тъква Ойкен, никога не биха могли да спече­лят сърцата и да владеят умовете на хората, без помощта на царствена фантазия, която облича в конкретни живи образи съзерцава­ната духовна дълбочина и която допринася да се свърже цялото световно многообразие в стройно цяло. Възвестяваното ново царство не остава само мъгляво начертание и празни надежди, а застава като живо – така наглед­но, близко и изпълващо цялата душа, че пре­връща целия околен сетивен свят в призрак и сянка и му придава ценност и смисъл само чрез съзерцавания по-висш порядък на битие­то. Такава близост и наложителност новият свят може да достигне само благодарение на това, че една царствена фантазия противопо­ставя на забъркаността на живота една картина, която го надвишава и придава на тази картина най-силни очертания и най-светли краски. Така тя изпъква пред човечеството със завличаща сила, която го откъсва от непод­вижността на всекидневния живот, обединява го чрез една обща цел, произвежда бурни устреми чрез тържествени обещания и стра­хотни заплахи, постига немислими иначе ре­зултати. Това пробиване път в царството на невидимото, това не на шега, а с всичката сериозност създаване нова действителност, то­ва преобразяване световете, което прави чо­века чужденец за околното сетивно битие, а пък царството на вярата превръща в негова родина – това е най-великото, каквото из­общо е предприемано и постигано от хора. За да постигнат това, основателите е трябвало да бъдат велики мислители, нещо повече от мислители – велики художници, нещо повече от художници – титани на делото[5].

2. Религията в изкуството

Изтъкнатата служба на изкуството по отношение на рели­гията в нейните конкретно-сакраментални и мистични форми оправдава мисълта на Шлайермахер, че „изкуството е език на религията“. Възможността пък за известно отъждествяване на двете се дължи на религиозните основи на изкуството.

По своя исторически произход изкуството във всичките си видове се е зародило и раз­вило около храмовете, в служба на религията. Ако проследим по-нататъшното му историче­ско развитие, ние пак го виждаме свързано с религията. Заличим ли от историята имената на религиозните творци, премахнем ли рели­гиозните произведения, от цялата история на изкуството ще остане само сива, безплодна пустиня. Няма тогава катедрали и оратории няма повечето симфонии и възторжени химни; няма Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаел и Данте; няма необозримата пълнота от мотиви, раздвижвали през хилядолетия сър­цата[6].

Прочетете още „Религия и изкуство*“ →