The Divine Inspiration of the Holy Scriptures according to Roman Catholicism, Orthodoxy and some Protestant movements

Йоана Иванова

Abstract

This study examines the question of the divine inspiration of the Holy Scriptures accord ing to Roman Catholicism, Orthodoxy and some Prot estant movements. The answer to this question is analyzed in more detail with the help of verses from the Covenant and the New Testament, which clearly show us quite inaccuracies in the belief that „the Holy Scriptures as a text are inspired by God, as are its copyists and translators“.

Key words: Inspiration, Holy Scripture, Orthodoxy, Roman Catholicism, Protestantism.

Увод

В настоящето изследване се разглежда въпроса за боговдъхновеността на Свещеното Писание според римокатолицизма, православието и някои протестантски течения. Отговора на този въпрос се анализира по-подробно с помощта на стихове от Стаия Завет и Новия Завет, които ни показват ясно, доста неточности във вярването, че „Свещеното Писание като текст е боговдъхновено, както и неговите преписвачи и преводачи“, или, че е „боговдъхновен целият текст, всяка една дума и така нататък“.

Поставя се и въпросът: къде започва човешкият елемент в Писанието и къде Божественият?

Изложение

Въпросът за боговдъхновеността е важен понеже засяга авторитета на Писанието. Димитър Попмаринов – в своето учебно пособие „Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет“ твърди, че без приемането на самата истина за боговдъхновеността на Библията се обезсмисля не само християнската вяра, но и Църквата. Съответно това се превръща във въпрос, който имайки сложен характер може да се разглежда многостранно. При това той вече не е само догматически, както е смятал професор Марковски.

Авторът на настоящото изследване няма за цел да е изчерпателен по дадената тема, фокуса ще бъде върху истината за боговдъхновението според православното учение, като се изложат и римокатолически и някои протестантски мнения, с цел да се заключи истината за боговдъхновението състояща се в синергичния (от гръцки „Συνέργια“ – работят заедно“) процес, между Бога и човека.

Както отбелязва Димитър Попмаринов при римокатолиците боговдъхновеността се изразява с думата „infallibility“ („непогрешимост“) във връзка спасяващата цел на Писанието. Факт е, че Римокатолическата църква е изградила собствено учение като е съставила «отделни определения по въпроса на съборите в Лион (1274 година), на Тридентския (1545 година) и на Първия ватикански (1870 година)“. Като на последния е била възприета и формулата „Spiritu sancto inspirante conscripti (libri) Deum habent auctorem (Sess. 3, cap. 2)“. Именно според това римокатолическо разбиране, всички книги на Стария Завет и Новия Завет „заедно с каноничните и второканоничните (според римокатолическата терминология)“ са написани под въздействието на Светия Дух. Това води до извода, че техен автор е самият Бог („auctor principalis“).

При православието, обаче всичко стои по-различно. За боговдъхновеността Православната църква няма конкретно учение. Свещено е съдържанието на Божието откровение. То е напълно достатъчно за спасението на човека. „В този смисъл, според думите на св. Атанасий Велики, Свещеното Писание съдържа истината в пълнота, в достатъчност“. Естествено думата достатъчност не бива да се тълкува в смисъл, че Писанието само̀ по себе си е разбираемо. Във връзка с темата за боговдъхновеността на Свещеното Писание са писали различни православни мислители. „Някои от по-важните съвременни изследвания са следните: Georges Florovsky, Revelation and Interpretation, in: Bible, Church, Tradition: An Orthodox View, vol. 1, Bel mond: Nordland, 1972; Bratsiotis, Panagiotis, Bibli cal Authority for Today, in: The Autority of the Bible: An Orthodox Contribution, A. Richardson and W. Schweitzer, eds., Philadelphia: Wesminster, 1951; Thomas Hopko, The Bible in the Orthodox Church, SVTQ 14, 1-2, NY, 1970; Savas Agouridis, The Bible in the Greek Orthodox Church, University of Athens, Athens, 1976; Breck, John, Orthodoxy and the Bi ble Today, in: The Legasy of St. Vladimir, ed. John Breck and others, Crestwood, NY, 1990“. Професор Theodore G. Stilianopoulos също изказва своето мнение по темата като твърди, че православието приема Свещеното Писание като запис на Откровението, отколкото като на пряко Откровение. „Да четеш относно сътворението в книга Битие не е едно и също като да присъстваш на него“. Именно в този смисъл вече разказаното в Свещеното Писание е преживяният опит и религиозна памет на Божия народ. И на тази основа в него откриваме два аспекта, две страни: предаваща и приемаща. Предаващата страна е сам Бог в Неговото отношение към човека. Приемащата е човекът в неговата тварност, греховност и несъвършенство. За да бъде участник, обаче в процеса на разкриване на Бога в света, човекът трябва да бъде избран, да има харизма и да бъде в различни отношения с Бога за разлика от всички останали. Тази различност преди всичко се състои в отдадеността от страна на човека на Бога. Вдъхновявайки се чрез същата тази отдаденост, човекът желае да предаде на другите, това което сам Бог му е разкрил. Тогава Божията воля се предава чрез човешката. Св. апостол Петър казва: „Никое пророчество на писанието не е собствено (на пророка) тълкуване на Божията воля. Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци“ (2 Петр. 1:20-21). „Така Божието Откровение бива записвано и става Свещено Писание“, защото е записано и предадено чрез човека, обаче то има и друга страна, човешка. Човешката страна не е съвършена. При нея се допускат не само изкривявания, но и неточности, произлизащи тъкмо от нейното несъвършенство. В такъв смисъл местата в Свещеното Писание, които са трудни и неразбираеми са такива не поради слабости, или непълноти в Откровението, а поради слабостта на човешкия елемент, чрез който то е предадено и чрез който то се разбира (Срв.: 2 Петр. 3:16). Боговдъхновеността не изключва грешките и слабостите на човека, тя не детерминира човешкото несъвършенство.

Прочетете още „Боговдъхновеността  на Свещеното Писание според римокатолицизма, православието и някои протестантски течения*“ →