Момчил Методиев

На 20 януари 1966 година 39-годишният Христо Костадинов е поканен на вечеря с председателя на Комитета за държав­на сигурност Ангел Солаков. Денят е четвъртък, а срещата е в централния софийски хотел „Славянска беседа”, разполо­жен недалеч от сградата на Министерството на вътреш­ните работи. По това време светското име Христо вече е останало само в паспортните преписки, тъй като в среди­те, в които обичайно се движи, мъжът е известен със свое­то духовно име Симеон. На следващия ден му предстои пъ­туване до Ню-Йорк, където очаква да се установи задълго. Едва ли той знае много за новата си месторабота, освен че заминава като помощник на митрополит Андрей, за когото в църковните среди се чуват противоречиви мнения, но всич­ки са убедени, че той е много богат.

В хотела го очакват трима от най-опитните офицери от българското разузнаване, които познават мъжа и с не­говия агентурен псевдоним „Христов”. Един от тези офице­ри е контраразузнавачът Христо Маринчев, привлякъл го­дина по-рано Симеон за сътрудник на Държавна сигурност. Присъства и офицер от разузнаването, за да даде последни указания на своя най-перспективен агент. В началото на ве­черята офицерите извиняват отсъствието на Ангел Солаков с неговата прекомерна заетост, но това не разочарова агента, още повече че той получава безотчетни 225 лева и 100 щатски долари. За благодарност „Христов” написва с красив и четлив почерк: „Аз ви моля да предадете на др. Солаков, че безкрайно съм благодарен за доверието, което ми се гласува и отговор­ните задачи, които ми се поставят. (…) Както по-рано така и сега казвам, че аз попаднах в една среда, в която се чувствах потиснат, унизен и съвсем безполезен на обществото. Вие ме спасихте като ми подадохте братски ръце. Аз единст­вено пред вас можах да изкажа моите душевни терзания да изкажа напълно душата си. Вие ме разбрахте и ми вдъхнахте увереност в живота. Сега аз изпитвам голямо задоволство от това, че на мен се възлага едно народополезно дело”[1].

След заминаването си в началото на 1966 година архимандрит Си­меон успешно се интегрира към живота в Америка и дори по­лучава американско гражданство. Българското разузнаване е доволно – „Христов” е издигнат за офицер от свръхсекретния щат на разузнаването и е приет за член на Българската комунистическа партия. Доволна от него е и Българската православна църква – през 1973 година ар­химандрит Симеон е ръкоположен за епископ. Ала тринаде­сет години след срещата в „Славянска беседа” и три месеца след убийството в Лондон на писателя Георги Марков, през декември 1978 година, разузнаването без никакви обяснения отзо­вава своя офицер от Америка. Паспортите му са отнети, на­ложена му е забрана да напуска страната и за няколко месеца той изчезва от полезрението и на Българската църква, и на американските дипломати, загрижени за своя съгражданин.

Така се стига до събитията от 11 май 1979 година, когато консулът в американското посолство взима с колата си ма­йора от българското разузнаване с кодово име „Христов”, закарва го на летището и го изчаква, докато той необезпо­кояван преминава през граничната проверка с временни аме­рикански документи. На следващия ден Държавна сигурност с изумление научава, че въпреки наложената му забрана да из­лиза от страната, нейният офицер вече отново е в Америка. Паниката е обяснима, като се има предвид, че година и поло­вина по-рано друг офицер от свърхсекретния щат – Влади­мир Костов, е поискал политическо убежище във Франция, а след това е направил шумни разкрития срещу българските комунистически власти. Нищо такова не се случва с майор „Христов” (епископ Симеон). През ноември 1979 година той про­вежда в Швеция конспиративна среща със своя водещ офи­цер Христо Маринчев и в края на годината вече е назначен за викарен епископ на Българския патриарх за Западна Европа. Установява се в Будапеща, а няколко години по-късно е наз­начен и за първи Западноевропейски митрополит на Българ­ската православна църква.

За разлика от мнозина други духовници, митропо­лит Симеон остава встрани от подозренията в сътруд­ничество с Държавна сигурност непосредствено след падането на комуниз­ма. Агентурната му принадлежност беше приета по-скоро като изненада, когато в началото на 2012 година бяха оповестени досиетата на действащите тогава митрополити. След за­познаването с документите редица журналисти забелязаха с учудване, че делото му се състои от почти 30 тома и че той е бил не само агент, но и офицер от разузнаването. Но тъй като в годините след падането на комунизма той успя­ва да остане встрани от публичните прожектори, а исто­рията за бягството му от България не предизвиква скандал през 70-те години, тази „афера” отново убягна от внима­нието и на журналистите, и на историците, които се зани­мават с този период[2].

Проблемът за сътрудничеството на висши духовници от Българската църква на Държавна сигурност е във фокуса на общественото внимание още от началото на 90-те годи­ни на ХХ-ти век, а въпросът предизвиква множество спекулации, включително и около разкола в Българската православна църква в този период. Но дори и след оповестяването на доклада на Комисията по досиета­та Синодът на Църквата предпочете да запази мълчание и да не вземе отношение към направените разкрития. Осмисля­нето на това сътрудничество, доколкото се случи, се дължи на отделни богослови и анализатори на църковните проце­си, чиито мнения бяха публикувани в специализирани издания, водещо място сред които има броят на списание „Богослов­ска мисъл”, озаглавен „Плененото богословие”: Православната ни църква, Духовната академия и Държавна сигурност”. В статията си в този сборник Павел Павлов пише: „От годи­ни ме занимава един страшен за мен въпрос: защо в Бълга­рия има криза в богословието, защо няма боговидци, защо е загубен църковният усет за богословието през втората по­ловина на ХХ-ти век?”. За да си отговори: „През 70-те и 80-те години богословието сякаш напусна мистичната, подвижническа, вътрешна страна на своята специфична дейност и се превърна в булевардно, сервилно, партийно признато занимание[3]”. На свой ред в статията си журналистът Диа­на Петрова конкретно посочва донесенията на митрополит Симеон като особено показателни за „двойствения живот на висшия клир по времето на комунизма” и прави следното напълно обосновано заключение: „След като изчетох разсекретените досиета на владиците, работили за Държавна си­гурност, смятам, че Църквата пропусна откровения разго­вор с миряните за ролята на политическата полиция и Българската комунистическа партия в живота, устройството и управлението в Българската православна църква през тотали­тарния период. От това загуби цялото българско общество, но най-вече Църквата. Планът на Държавна сигурност бе изпълнен на макси­мум – резултатът е недоверие към висшия клир и съмнения, че всички негови позиции са лицемерие[4]”. В същия сборник Дилян Николчев посочва различни възможности за преодолява­нето на възникналата криза в доверието към висшия клир на Българската православна църква, които така и никога не се реализират[5], а в други свои коментари, спирайки се конкретно на случая на митропо­лит Симеон, изказва напълно правдоподобната хипотеза, че през 90-те години митрополитът е получавал и пенсия като бивш офицер от Държавна сигурност[6].

Целта на настоящата студия е да се опита да рекон­струира и обясни събитията, направили възможна пореди­цата от странни обрати в живота и кариерата на епископ Симеон. Как става възможно тъкмо един духовник да „над­хитри” смятаното неоснователно за вездесъщо, но спечели­ло си напълно заслужено славата на отмъстително българ­ско разузнаване? Какво говорят тези събития за начина на работа на българската Държавна сигурност? И не на послед­но място – как тази история, старателно опазена в тайна през комунизма, се вписва в митовете около българското ра­зузнаване, а и около Българската православна църква, добили популярност след неговия край. Дали причината за мълчание­то на всички засегнати не е в това, че сътрудничеството на митрополит Симеон, продължило 25 години, опровергава всички митове за високия професионализъм на българските служби за сигурност и по-конкретно на българските разуз­навачи, един от които е и самият духовник?

Досието на митрополит Симеон е най-голямото, кое­то съм виждал в дългогодишните си занимания с архивите на Държавна сигурност и с делата на български духовници, сътрудници и обекти на тази служба. Неговото лично дело се състои от 10 тома, а работното – от други 10 тома, към които се добавят общо 5 тома приложения. Според правила­та за класифициране на архивите на Държавна сигурност един том се затва­ря, когато достигне 300 листа, което означава, че делото на митрополит Симеон наброява около 7500 листа. Документи­те в личното му дело описват привличането му като сът­рудник на Държавна сигурност и след това кариерното му израстване в разузнаването, както и начина на поддържане на връзка между него и офицерите от разидентурата в САЩ. Основна част от документите в Работното дело заемат информациите, получавани от него или косвено свързани с неговата дейност – те съдържат сведения за състоянието на българската църква в Америка, за „вражеската емиграция”, за създаването на българската епархия в Западна Европа през 80-те години, както и негови донесения, направени веднага след края на комунизма, когато вследствие на дейността на отделни духовници Църквата се оказва в центъра на инте­реса на офицерите от Държавна сигурност.

Делото на митрополит Симеон е изключително полезен исторически източник, който съм ползвал в текстове, пос­ветени на историята на Българската църква и емиграция в Америка и на кариерното израстване на неговия водещ офицер Христо Маринчев[7]. Във всички тези текстове историята на митрополит Симеон заема периферно място и е ползвана като илюстрация на други, по-широки тези. Затова и настояща­та статия се фокусира тъкмо върху „шпионското” амплоа на митрополит Симеон в търсене на отговор на въпроса какво отношение имат неговите позиции в разузнаването към из­растването му в църковната иерархия, до каква степен той е бил полезен източник на българското разузнаване при толкова дългия си престой в чужбина, а и защо всички разузнавачи след края на комунизма предпочитат да запазят мълчание по слу­чая, вместо да се „похвалят” с такъв успешен агент.

Заминаване за Америка: „Ще бъда верен до смърт на
великото дело, на което се посвещавам”

Държавна сигурност установява за пръв път кон­такт с архимандрит Симеон през 1964 година, когато той е 38-годишен и работи като учител-възпитател в Софийс­ката духовна семинария, която в този период се помещава в манастира на гара Черепиш. Според официалната биогра­фична справка бъдещият митрополит е роден на 17 сеп­тември 1926 година във Варна със светско име Христо Димит­ров Костадинов. След като завършва средно образование, през 1945-46 година работи като начален учител в село Дръндар, Варненско, а след това в продължение на 4 години е прогим­назиален учител в село Новградец, прекръстено през 1950 година на Суворово. Продължава образованието си в Института за усъвършенстване на учители и педагози и след като се пре­мества в София, през 1952 година завършва като частен ученик и курса на Софийската духовна семинария и веднага след това постъпва като студент в Духовната академия. По също­то време е приет и за послушник в Преображенския манас­тир и на 7 декември 1954 година е постриган за монах от Ловчанския митрополит Филарет под духовното ръководство на Левкийския епископ Партений – и двамата уважавани и авторитетни духовници от поколението, към което кому­нистическата държава гледа с голямо (и основателно) по­дозрение. През 1955 година Симеон е причислен към братството на Рилския манастир, където прекарва ваканциите си. От края на 1957 до 1959 година е на специализация в Московската ду­ховна академия, където през октомври 1958 година е ръкополо­жен за иеромонах. В официалната му биография никъде не се казва дали е завършил висшето си образование, но след завръщането си в София е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария, какъвто остава до края на 1965 година. На 1 ноември 1961 година в Рилския манастир е възведен в архимандритско достойнство от тогавашния игумен на манастира Стобийски епископ Варлаам[8]. Към края на 1965 година архимандрит Симеон все още е в началото на своето поп­рище на духовник, но вече е преминал специализация в Мос­ква, а като се има предвид ограниченият кръг млади мона­си, може да се предположи, че пред него се открива възмож­ността за израстване в църковната иерархия.

Христо Маринчев е две години по-млад от него. Към момента на изпращането на Симеон за Америка Маринчев е 37-годишен, но вече е натрупал опит и успехи в Държав­на сигурност, отначало като следовател, а от 1958 година – като работник в отдел 03 „Духовенство и секти” в Трето секретно политическо управление на Държавна сигурност. През 1959 година той изиграва ключова роля за реализацията на така наречената „Свещарска афера”, завършила с разкриването на „крупни престъп­ления за незаконна търговия с църковни свещи и календарчета”, в резултат на която били привлечени като обвиня­еми 17 души – свещеници и църковни служители, от които 2-ма били осъдени на смърт, а 4-ма – на 20 години затвор. През 1961 година отделът за работа с духовенството премина­ва към Второ управление и от тази позиция Христо Маринчев подхожда и привлича за сътрудник архимандрит Симеон[9].

Двамата се срещат за първи път през 1964 година и това поставя началото на трайни отношения, които въпреки обратите продължават през годините и могат докумен­тално да бъдат проследени до края на 1988 година, когато Хрис­то Маринчев внезапно е пенсиониран. Макар и да не е сред най-известните лица на Държавна сигурност след края на комунизма, той е добре познат в средите на духовенството и придобива митичен статус около разкола в Българската църква през 90-те години, когато за него се говори – напълно основателно – че е офицерът, вербувал най-голяма част от духовниците, свързвани с Държавна сигурност.

В делото не е посочено кога и как е станала първата среща на Маринчев с архимандрит Симеон, но в регистра­ционния картон е отбелязано, че той е привлечен за сът­рудник на 3 ноември 1964 година и е формално регистриран на 11 ноември 1964 година. На 16 ноември 1964 година е проведена и първата спомената в делото среща между Симеон и Маринчев, коя­то се случва в дома на духовника. Маринчев докладва, че ар­химандритът живее в този момент като наемател в апар­тамент на ул. „Елин Пелин” в София, и съобщава, че основ­на тема на разговора са били събитията в Американската епархия на Българската църква. В края на срещата агентът пожелал да разкаже „още нещо от личния си живот” – описал как е станал духовник, „кои от духовниците са му влияели и как той е изгубил вярата си, дружейки с тях[10]”, съобщава Маринчев.

Причината за интереса на Държавна сигурност към американската епархия е, че малко по-рано духовният нас­тавник на архимандрит Симеон – епископ Партений, е оп­ределен за викарен епископ на митрополит Андрей и към този момент неговото заминаване предстои. Редица доку­менти сочат, че Държавна сигурност се опитва да предот­врати заминаването на Партений, към когото храни дъл­боки подозрения, но съпротивата ѝ е преодоляна от пат­риарх Кирил и Комитета по църковни въпроси. Вероятно в хода на тези срещи архимандрит Симеон започва да бъде разглеждан като един от възможните млади монаси, които да бъдат изпратени в Америка за укрепване на Българската епархия там.

На 19 юни 1965 година е изготвено „Предложение за извежда­нето” на агент „Христов” в САЩ. Документът уточнява, че „след заминаването на епископ Партений в САЩ, същият заедно с епископ Андрей направиха искане пред патриарх Кирил да изпрати за учител-педагог агент Христов. Синодът на Българската православна църква съгласу­вано с Комитета по религиозните въпроси реши да изпрати агента на работа в задграничната епархия, като помощник на митрополит Андрей и Партений за организиране на курсове към църквите за изучаване на български език и запознаване с жи­вота в нашата страна[11]”. Изброени са и задачите, които ра­зузнаването възлага на своя агент – да изучава митрополит Андрей (чиято роля е определена като „двулична”, но чийто авторитет може да бъде „използван”), да работи по българ­ската емиграция (квалифицирана като „вражеска”), да следи за поведението на американски държавни учреждения по бъл­гарския въпрос, както и да изучава свещениците в задгранич­ната епархия.

„Извеждането” налага „Христов” да премине и опера­тивна подготовка, с която се заемат работниците от ра­зузнаването. С дребни суми службата подпомага и уроците му по английски. Като част от подготовката той получава задачата да прочете книга, посветена на съветския разуз­навач Рихард Зорге[12]. Обучен е и как да работи с тайник. През декември 1965 година разузнаването изказва задоволството си от подготовката на агента. Той вече се е „запознал” с книгата за Рихард Зорге и се е научил да предава незабелязано секретни сведения, като е заложил тайник на улица „Калоян” №3 в София (срещу хотел „Рила”) до тото пункта, който се помещава на този адрес. Информиран е, че офицерът от резидентурата в САЩ ще установи контакт с него 5-6 месеца след установя­ването му в Америка. Офицерът ще се представи с паролата (изговорена на български): „Апостол Андрей е казал – пазете се от лъжливи пророци”, а агентът също на български тряб­ва да отговори: „Те идват при вас в овча кожа, но са вълци грабители[13]”.

Преди заминаването му на „Христов” е внушено, че от него се интересува самото ръководство на Комите­та за Държавна сигурност в лицето на председателя Ангел Солаков. Макар и доказателства за това в преписката да няма, изглежда напълно вероятно подготовката му дейст­вително да е следена от най-високо ниво, имайки предвид равнището на офицерите, ангажирани с нея. На 16 декем­ври 1965 година архимандрит Симеон се обръща лично към „председа­теля на Комитета за държав­на сигурност” с писмо в характерния за него патетичен стил: „Чувствам необходимостта да изразя своята голя­ма благодарност за безрезервното доверие, което ми гла­сувате. С този акт на другарско доверие вие направихте прелом в моя живот. Вие ме възвърнахте отново в пътя на активната организаторска работа за благото на родина­та. (…) В моята непрекъсната житейска борба за търсене на истината аз попаднах сред църковните среди и станах техен клирик (служител) (…). Оказа се, че попаднах в сре­да, съвсем чужда на моето възпитание (…) вътрешната ми борба бе много тежка и непоносима. Загубих чистата си детска вяра и много години от моя млад живот. Чувствах се изоставен от всички хора и съвсем излишен в новото общество. В тия тежки дни на съмнения и терзания вие ми протегнахте братски своите ръце и ми гласувахте без­гранично доверие – вие ме спасихте, вие ме обновихте. (…) ще бъда верен до смърт на великото дело, на което се пос­вещавам. От днес мой пръв дълг ще бъде изпълнението на партийните поръчения, а на второ място остава моята професия[14]”.

Това е контекстът, в който е проведена спомената­та в началото среща в „Славянска беседа”. От страна на Дър­жавна сигурност на нея освен Христо Маринчев присъстват и Н. Дамянов от Второ управление и Иван Захариев от ра­зузнаването, а в края на срещата агентът почти дословно преповтаря своето писмо до Солаков[15]. На следващия ден, 21 януари 1966 година, архимандрит Симеон/„Христов” отпътува за Амери­ка. След заминаването си агентът официално е прехвърлен на ръководство от Второ към Първо управление – тоест към разузнаването, където делото му от 15 февруари 1966 година е по­ето от майор Иван Захариев Станков[16].

С оглед на последвалите събития, а и на по-късни зак­лючения на ангажираните офицери, изглежда преувеличено твърдението, че агент „Христов” е бил добре подготвен за бъдещата си работа. Но към този момент видимо разузнава­нето му гласува голямо доверие и го натоварва с големи очак­вания. Свидетелство за същото е и че Христо Маринчев е награден с „подарък в размер на 30 лева” по предложение на началника на 04 отдел в разузнаването и със съгласието на ръководството на Комитета за държав­на сигурност за открития от него перспективен сътрудник[17].

След заминаването всичко се развива по план и според очакванията. Разузнаването не притиска „Христов” за све­дения, а напротив, оставя го спокойно да се адаптира към работата си в „прикритието” – това е епархийският дом, закупен от митрополит Андрей със собствени средства (откъдето и произлиза митът за приказните му богатства) след създаването на епархията, който се намира на 101-ва улица в Западен Манхатън.

Офицерът с кодово име „Калоянов” установява връзка с „Христов” цяла година след пристигането му в Америка. На 28 февруари 1967 година офицерът отива на рутинна официална среща с митрополит Андрей в сградата на митрополията, в края на която е изпратен до вратата от архимандрит Си­меон. Там „Калоянов” за пръв път изказва установената па­рола, което накарало агентът да се „изчерви”, но все пак той дал верния отзив, преди да изкаже учудването си, че офице­рът му се представил едва сега, след като вече са се срещали на няколко пъти. Накрая двамата се разбрали да се видят на четири очи в ден, в който митрополит Андрей няма да бъде в сградата.

През лятото на 1967 година перспективите пред „Христов” стават още по-големи. По това време отношенията между митрополит Андрей и неговия викарен епископ Партений се влошават до такава степен, че епископът е уволнен, а „Хрис­тов” се оказва най-приближеният до митрополита човек. Центърът е доволен, а „Христов” получава указания от Со­фия да се стреми да спечели доверието на митрополита[18].

От този период датира и идеята агентът да канди­датства за „зелена карта”, която да му позволи по-късно да получи и американско гражданство. Докато мнението на митрополит Андрей е отрицателно, Центърът насърчава желанието му да кандидатства за зелена карта, за да може в перспектива да се възползва от възможностите за безви­зово пътуване с американски паспорт. В края на 1967 година архи­мандрит Симеон преминава преподготовка в София и полу­чава нови указания, а след това се завръща в Америка, където вече остава единственият изпратен от България духовник в най-близкото обкръжение на митрополит Андрей. Архимандритът вече има достатъчно опит, за да направи следващата си го­ляма стъпка в своята кариера на разузнавач.

Офицер от „секретния щат” на разузнаването и прелат на „Ордена на св. Иоан от Иерусалим –
малтийски рицари”

Следващите десет години от края на 1967 до края на 1977 година са най-активният и „успешен” в оперативно отноше­ние период на архимандрит Симеон. През това десетилетие стават и няколко събития, за които може да се твърди, че пре­обръщат кариерата и биографията му.

Първото се случва веднага след отпътуването му от София. На 19 ноември 1967 година заместник-председателят на Комитета за държав­на сигурност Мирчо Спасов одобрява предложението „Христов” да бъде назначен за офицер от разузнаването. „Изхождайки от неговите големи възможности”, Симеон е назначен за „ОР [оперативен работник] към Първо управление на Комитета за държав­на сигурност на длъж­ност разузнавач и звание старши лейтенант” и регистриран към „секретния щат на управлението[19]”. Това издига архи­мандрит Симеон на съвсем друго равнище в иерархията на Държавна сигурност и макар че самият той едва ли е съз­навал това, така става единственият висш духовник с офи­церско звание от Държавна сигурност. Назначен е на щат в създадения наскоро „свръхсекретен отдел” на разузнаване­то, където дори във ведомостите за заплатите офицери­те са вписвани със своето оперативно име, а с тяхната ис­тинска самоличност са запознати ограничен кръг от хора.

Най-вероятно като продължение на проведения в Со­фия инструктаж, от този период датира и един от най-куриозните документи в досието на „Христов”: в шифрова­но писмо от Ню-Йорк „Калоянов” съобщава, че „Христов” е предложил четири места, където може да заложи тайник, и е приложил схема на тези места. Всичките предложени локации се намират на централни и оживени места в Манхатън в Ню-Йорк, като първото е на кръстовището на 47-ма улица и „Бродуей авеню”; второто – на 109-та улица и „Бродуей аве­ню”, третото е на ъгъла на 21-ва улица и „Америка авеню”, а четвъртото – на 20-та улица и Пето авеню[20]. Първите две локации се намират в близост до Сентръл Парк в Манхатън, а другите две – на метри от известната Емпайър Стейт Билдинг. През следващите години Центърът все пак проявява здрав разум и се отказва от идеята той да изпраща сведени­ята си чрез тайник, тъй като видимо това излага опасност не само „Христов”, но и неговата свръзка от резидентурата. В крайна сметка е решено връзката да бъде поддържана, като Симеон се обажда по телефона в българското предста­вителство и иска да му бъдат доставени филми за България[21].

Приложение

Текст на писмо като факсимиле на агент „Христов“ до председателя на Комитета за Държавна сигурност Ангел Солаков, от 16 декември 1965 година в книгата, на страница 361.

ДО ДРУГАРЯ ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КДС

СОФИЯ

ДР. ПРЕДСЕДАТЕЛ,

Чувствувам необходимостта да изразя своята голяма благодарност за безрезервното доверие, което ми гласувате!

С този акт на другарско доверие Вие направихте прелом в моя живот, Вие ме възвърнахте отново в пътя на активната организаторска работа, за благото на Родината.

Душата ми е изпълнена с радост, че и аз ще мога дам нещо в изграждането на новия живот в света – комунизма.

В моята непрекъсната житейска борба за търсене на истината, аз попаднах сред църковните среди и станах техен клирик (служител). В големия си идеализъм мислих, че в тая среда ще намеря нещо по-добро, но бях жестоко измамен. Още от първите дни аз бях смутен! Оказа се, че попаднах в среда, съвсем чужда на моето възпитание. Моите духовни началници желаеха да направят от мен едно безропотно същество и да тръгна по техните стъпки на безкрупулност, алчност и лек паразитен живот. Аз не се подадох на техните заблуждения и не превих глава.

Вътрешната ми борба бе много тежка и непоносима. Загубих чистата си детска вяра и много години от моя млад живот. Чувствувах се изоставен от всички хора и съвсем излишен в новото общество.

В тия тежки дни на съмнения и терзания Вие ми протегнахте братски своите ръце и ми гласувахте безгранично доверие – Вие ме спасихте! Вие ме обновихте.

Имам пълното съзнание, че задачите, които ми възлагате за изпълнение зад граница, са трудни и отговорни – но благородни!

ДР. ПРЕДСЕДАТЕЛ,

В отговор на вашето доверие, което ми гласувате, мога с чисто сърце да дам своята честна другарска дума и да…

Следва…(виж тук).

__________________________________________

*Публикувано в История и надежда, юбилеен сборник в памет на професор Пламен С. Цветков, издание на НБУ, С., 2023, с. 349-414. Авторът на блога изказва благодарност на автора на изследването г-н Момчил Методиев, за разрешението му да бъде възпроизведена тук тази публикация.

[1]. Докладна записка от Христо Маринчев за среща с „Христов”, 24.01.1966 година АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738 , ЛД, т. 1, л. 33-36.

[2]. Докладът на Комисията по досиетата за резултатите от проверката на членовете на Светия синод предизвика сериозен медиен интерес. Разбираемо обаче този интерес беше фокусиран върху най-видимите членове на Синода, като публикациите акцентираха, от една страна, върху липсата на доказателство за агентурна принадлежност на патриарх Максим, а от друга – върху големия брой сътрудници на Държавна сигурност сред митрополитите. Първоначалните информации бяха написани въз основа на фактите, оповестени в Доклада на Комисията, а по-късно журналистите от някои медии се запознаха с част от оповесте­ните досиета. В началото митрополит Симеон не беше сред духовниците, привлекли най-голям интерес, но по-късните публикации посочваха, че той е бил сътрудник на няколко управления на Държавна сигурност, след това офицер от разузнаване­то и член на Българската комунистическа партия, посочени бяха и част от възнагражденията, получавани от него в хода на това сътрудничество. Без претенция за изчерпателност, някои от представителните публикации по този въпрос са: Ставрева, В., В. Ведов. Само патриархът, Гавриил, Николай и Амвросий не са от Държавна сигурност. 24 часа, 17 януари 2012 година [онлайн], [прегледан на 02.02.2022]. Достъпен на: https://www.24chasa.bg/ Article/1190476; Апостолова, Й., К. Събчев. Отците с пагони разузнавали в чуж­бина, топили се за жени, Стандарт, 19 януари 2012 година; Патриархът в обръча на Държавна сигурност, Труд, 12 януари 2012 година; Митрополит Симеон хем бил на щат в Държавна сигурност, хем членувал „убедено” в Българската комунистическа партия, Медиапул, 27 февруари 2012 година.

[3]. Павел Павлов. Зависимостта от тайните служби като проблем за българ­ското богословие. – Богословска мисъл. „Плененото богословие”, кн. 3-4/2011, 92­-106.

[4]. Петрова, Д. Църквата загуби от мълчанието за сътрудничеството с Дър­жавна сигурност. – Пак там, 128-132.

[5]. Николчев, Д. Преодолими ли са, или не възникналите нравствено-етични и канонични препятствия пред Българската православна църква (с оглед съби­тията около разсекретяването на агентурното минало на висшия клир. – Пак там, 120-127.

[6]. Коментар на Дилян Николчев в предаването „Тази сутрин” на bTV, 13 ноември 2012 година [онлайн], [прегледан на 02.02.2022 година]. Достъпен на: https://btvnovinite.bg/ bulgaria/mitropolit-grigorii-se-razkaya-za-izbora-na-dyado-kiril.html

[7]. Методиев, Момчил. Ню-йоркски митрополит Андрей: биография, спомени, дневни­ци. С.: Рива, 2016; Христо Кирилов Маринчев. – Методиев, М., М. Дерменджиева. Държавна сигурност: Предимство по наследство: Професионални биографии на водещи офицери. С.: ИИБМ-Сиела, 2015, 536-553.

[8]. Свети синод на Българската православна църква-Българска патриаршия. Бивш Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон [онлайн], [прегледан на 02.02.2022]. Достъпен на: https://bg-patriarshia.bg/west- eu-diocese-bishop

[9]. Повече за биографията на Христо Маринчев вж.: Методиев, М., М. Дермен­джиева, цит. съч., с. 536-553.

[10]. Рапорт на Христо Маринчев за проведена среща с „Христов”, АКРДОПБГДСРСБ-НА-М, Ф. 1, а.е. 6738 , РД, т. 2, част 2, л. 1-3.

[11]. Предложение за извеждането на „Христов” в САЩ, 19.06.1965 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738, ЛД, т. 1, л. 16-18.

[12]. Рапорт на полковник К. Масленков, нач.-отдел 04, управление I, 29.11.1959 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М – пак там, л. 39-42. В делото не е посочено за коя точно книга, посветена на Рихард Зорге, става дума, но най-вероятно това е издаде­ната през 1965 година в СССР книга на Колесников, М. Таким был Рихард Зорге. Мос­ква, Военное издательство, 1965. В България особено популярна става книгата на източногерманския журналист Юлиус Мадер Доктор Зорге докладва, но тя е издадена през 1988 година от „Партиздат”.

[13]. АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 1, а.е. 6738 , ЛД, т. 1, л. 47-49.

[14]. Писмо на „Христов” до А. Солаков, 16.12.1965 година – пак там, л. 51-53.

[15]. Докладна записка от Христо Маринчев за среща с „Христов”, 24.01.1966 година – пак там, л. 33-36.

[16]. Откриване на агентурно дело на „Христов” в първо управление – пак там, л. 53-56.

[17]. Предложение за награждаване на Оперативен работник Христо Маринчев, 18.04.1966 година – пак там, л. 58.

[18]. Оперативно писмо на „Калоянов”, 06.04.1967 година; Указания до „Кондов” в САЩ, 03.07.1967 година – пак там, л. ок. 175-198.

[19]. Предложение относно назначаването на агент „Христов” за оперативен ра­ботник, 19.11.1967 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф.1, а.е. 6738 , ЛД, т. 2, л. 5-8.

[20]. АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф.1, а.е. 6738, ЛД, т. 1, л. 256.

[21]. АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф.1, а.е. 6738, ЛД, т. 2, л. 12.

Изображения: авторът Момчил Методиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dzz