Ева Ковачева

Тринадесета глава от Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяни е известна като „Химн на любовта“, защото в нея той представя същността и качествата на християнската любов. Апостол Павел я поставя по-високо дори от духовните дарби, както и от вярата и надеждата. При нейното разглеждане, възникват обикновено три въпроса: 1) защо „Химна на любовта“ е съставен от св. апостол Павел, а пък св. апостол Иоан е известен като „апостолът на любовта[1]“? Известно е, че св. апостол Иоан говори най-много върху тази тема в книгите на Новия Завет, не само в Евангелието, съставено от него, но и в трите му Съборни послания. 2) Каква е причината св. апостол Павел, който иначе акцентира в неговите Послания най-много върху вярата и надеждата, особено в Послания до Римляни, Галатяни и до Евреите, да се спира в Първо послание до Коринтяни върху темата за любовта, при това в такава дълбочина и с такава изразност, че надминава дори св. апостол Иоан в това отношение? С това е свързан и следващия въпрос: 3) защо след като той говори толкова много за важността на вярата и надеждата в другите Послания, именно на това място, точно в това Послание, той поставя любовта изведнъж ясно и категорично над тях?

Целта на настоящето изследване е да се даде отговор на изброените по-горе въпроси. Тезата, която се поставя е, че „Химна на любовта“ е даден от св. апостол Павел като конкретен, цялостен отговор на проблемите в Коринтската църква. Това става видно първо от факта, че тези проблеми се срещат точно назовани от него още в първа глава, след което той се спира на тях поотделно в следващите глави на Посланието и второ – за това се съди от характера на тези проблеми. Те не са по догматически спорове, а засягат отношенията между християните. Тогава става ясно, защо св. апостол Павел говори толкова много върху любовта именно в това Послание. Тя е средството, чрез което тези проблеми ще се разрешат. От това следва, че 1 Коринтяни глава тринадесета не е само една между многото засегнати теми в това Послание, а заема централно място между тях и има основно значение, за което се съди от преките връзки, които съществуват между нея и другите теми. Нещо повече, тя представлява освен отговор на упоменатите въпроси, също аргументативна част и кулминационна точка на цялото Послание.

За да се постигне целта на изследването, ще се изложат първо строежа на Посланието, ще се посочат проблемите в Коринтската църква, които сам св. апостол Павел излага още в първа глава, след което ще се разгледат основните теми в него, за които се смята, че лежат във връзка с 1 Коринтяни глава тринадесета. Накрая тезата ще се докаже чрез преките връзки в текста, които съществуват между „Химна на любовта“ и конкретно указаните места в цялото Послание, особено с предходната глава дванадесета и следваща глава четиринадесета.

За проблемите в Коринтската църква, св. апостол Павел узнава чрез донесени му сведения (1 Коринтяни 1:11). Основните теми в посланието са: наличието на разногласия, раздори и разцепления в църквата (глава 1;глава 3;4:6-7,18-19;5:2,6-8); препирания и възгордявания по отношение на знанието и мъдростта (глава 1-4;8:1-3); недостойно приемане на тялото и кръвта Господни (глава 10 и 11); единство на Христовата Църква (1:10;3:9-11,21-23;10:17;12:12-14;15:28;8:6); липса на дисциплина в Църковните събрания (4:19;11:18-19;14:26-40); повелята християните да не се съдят взаимно в съдилища (глава 6); християнската свобода, свързана с междучовешките отношенията (7:20-24;8:9;10:23,29); нередности при вечерите на любовта, свързани с небратски сцени с изяждането на храната (11:20-34); надпревара, завист и гордост между християните по отношение на духовните дарби (глави 12-14); оспорване апостолското достойнството на св. апостол Павел (глава 9:1-3 и следва; глава 15); призив за събиране на милостиня за църквата в Иерусалим (глава 16). Останали теми в посланието, които са по-малко на брой и не са свързани пряко с 1 Коринтяни глава 13 са: отстраняване на блудството и кръвосмешението (глава 5), наставления за брачен и безбрачен живот (глава 7), забрана да се яде идоложертвена храна (глава 8; 10:28) и учение за възкресението на мъртвите (глава 15).

От първа глава на Първо послание до Коринтяни се научава, че Коринтската църква представлявала обтегнато поле на различни сили. Това били главно четири влияния: 1) на св. апостол Павел; 2) на Аполос[2]; 3) на иудео-християните пристигащи в Коринт с препоръчителни писма от Антиохия и Иерусалим, които се държали надменно заради иудейския си произход, отричали апостолството на св. апостол Павел като истинско, легитимно и авторизирано, и считали за авторитет в християнството св. апостол Петър[3] (1 Коринтяни 9:1-3;15:1-11; 2 Коринтяни 11:5,13;12:11)[4]; 4) влиянието на езическото минало и обкръжение на християните, което особено в този град било много силно.

За разбиране на цялостния контекст на Посланието ще се дадат някои сведения за средата, в която живеели Коринтяни, за обстоятелствата, в които се намирали, и при които станало тяхното обръщане.

Коринт бил голям търговски и пристанищен град, съединителен пункт между Изтока и Запада, със смесено население (римско, елинско, източно и иудейско). От 27 година преди Христа той става седалище на проконсула и столица на провинция Ахая. Градът се отличавал с религиозен синкретизъм – с култове към Афродита, Изида, Серапис[5] и Мелкарт[6]. В него била разпространена философията на Диоген, Епикур и софистическата ученост[7]. В Коринт Христос се явява на св. апостол Павел във видение и му казва: „Не бой се, но говори и не млъквай…понеже имам много народ в тоя град“ (Деяния на светите апостоли 18:9-10). И наистина, в Коринт св. апостол Павел пожънал огромен успех. Вярващите били почти само от езически произход и част от тях преди това прозелити. Числеността им станала толкова голяма, че се образували множество домашни църкви (християнски събрания). Коринтските християни се прочули със своята ревност към духовни дарби, защото св. апостол Павел ги нарича „ζηλωταί ἐστε πνευμάτων“ („ревнители към духовни дарби“) (1 Коринтяни 14:2) и споменава за това още в началото на Посланието (1 Кор. 1:7)[8].  Според тълкуването на блажени Теофилакт, обаче „дяволът, виждайки, че толкова голям и многолюден град е приел истината, разделил жителите му“ и ги заразил с високоумие[9]. 

В първа глава на Първо послание до Коринтяни, веднага след уводната част (1:1-9), апостол Павел преминава в 1:10-13 директно към проблемите в Коринтската църква като ясно ги назовава: разцепления, разногласия и разделения на групи и партии (1:9-13) по отношение на: 1) кръщението; 2) авторитета на апостолите и 3) знанието и мъдростта. Блажени Теофилакт и св. Иоан Златоуст са единодушни, че дори още в първия стих на Първо послание до Коринтяни, св. апостол Павел започва с всеки израз да сломява тяхното високоумие[10]. В първа глава св. апостол Павел призовава християните да не се делят на Павлови, Аполосови, Петрови или Христови (1:12), което прави по-нататък и на други места в Посланието (срв. 3:4,22;15:10-11;16:12), да няма помежду им разцепления (1:10) и да бъдат съединени в един дух и една мисъл (1:10). Блажени Теофилакт привежда думите от 1:12 също според друг препис: „Нима Христос се е разделил? Защо разделихте Христа? Защо разкъсахте тялото Му? Защото, когато е разделено Неговото тяло, което е Църквата, то наистина разделят Самия Него[11]“. Във връзка със знанието св. апостол Павел ги увещава в първа глава, че те няма да познаят Бога чрез разума, мъдростта или премъдростта на този свят, а  чрез живота си в Христа: „който се хвали, с Господа да се хвали“ (1:31).

В глава 12 се съдържа следващата основна тема свързана с „Химна на любовта“ – духовните дарби[12]. Те действително се изливали в Коринтската църква изобилно. Проявявайки се навън видимо, тези дарове служели като свидетелство, че в християните действа Светия Дух. В същото време тези дарове служели в Коринтската църква като повод за превъзнасяне едни над други, гордост, разцепления, спорове и несъгласия. Обладаващите такива дарове се превъзнасяли пред необладаващите ги, нямащите завиждали на имащите. Според тълкуванията на свeтите отци възстановявайки между Коринтяни истинското понятие за духовни дарове, апостолът им доказва, че всяко явление в Църквата е вече дар на Духа. Така дори изповядването или признаването на Иисус Христос като Господ се дава от Духа Светаго. И всички изобщо дарове, с които изобилства Църквата, всички служения в нея, без да се гледа на тяхното различие, се произвеждат от един и същ Божий Дух[13] (12:1-11). Св. апостол Павел обяснява на Коринтяните това в глава 12: „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза“ (12:4-7). Във втората част на същата глава се преминава към мисълта, че всички са едно тяло Христово, а поотделно членове (12:27). Макар да има многообразие на дарбите, както и различни членове[14], всички те са напоени с един Дух (12:12-13; срв. Галатяни 3:28). Всички членове в тялото са важни и изпълняват определена функция, отредена им от Бога. В глава 12 се изброяват духовните дарби: слово на мъдрост, слово на знание, вяра, дарби за лекуване, чудодействия, пророчество, да се различават духовете, разни езици и да се тълкуват езици. Преходът от глава 12 към глава 13 се явява стих 31, в който се указва на Коринтяни, че от духовните дарби има път още по-превъзходен, който път се описва в цялата следваща глава 13. Това е „любовта“.  Стих 31 показва следователно ясно връзката между двете глави. Апостолът изобразява пред тях любовта като духовен дар, от който всички други получават своята сила и достойнство, който служи като средоточие на целия християнски живот. Той го съпоставя с най-добрите, по мнението на Коринтяните дарове и намира, че всички те без любовта не оказват никакво действие. Нито дарът на езиците, който те така желаят, нито пророчеството и знанието, с които те така се хвалят, нямат значение без любовта; нито даже мъченичеството не принася полза. Любовта е съвършена. Тя се отличава с ония свойства, които внасят в човешкия живот порядък и щастие. Тя съществува вечно, дори тогава, когато всички други дарове ще се прекратят[15]. Любовта е вътрешна жизнена сила. Тя стои по-високо от вярата, защото вярата е средство, а любовта – целта.   Вярата е средство за съединяване на човека с Бога. Целта на съединението е – човек да стане подобен на Бога[16], а „Бог е любов“ (1 Иоан 4:16). За това св. апостол Иоан казва: „който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов“ (1 Иоан 4:8). Любовта е по-голяма от милосърдието, защото милосърдието се явява само като малка част от любовта, като един от безбройните нейни пътища. Но милосърдието не струва нищо, когато то не произтича от любовта, когато то се върши за човешка слава[17]. По-висок подвиг от милосърдието е мъченичеството, но и то може да бъде безполезно, когато се прави не от любов, а е придружавано от гордост и превъзнасяне над другите. Всички добродетели, всички дарове и подвизи получават своята стойност от любовта; няма ли я нея, те нищо не струват. Каквито и дела да върши човек, според св. апостол Павел, ако те са предизвикани от егоистична цел, няма да имат полза. Чрез изброяването на петнайсетте качества на любовта в (1 Коринтяни 13:4-7), апостол Павел изтъква, че християнската любов е източник на всички добродетели, и че всички те се съдържат в нея[18]. Когато говори за вярата, надеждата и любовта, той казва: „По-голяма от тях е любовта“ (1 Коринтяни 13:13). Според блажени Теофилакт, апостол Павел счита любовта за по-голяма и я поставя по-високо, защото първо тя обгръща в себе си и вярата, и надеждата, и второ заради нейната непреходност в сравнение с останалите: „Вярата, надеждата и любовта са по-трайни от тях (защото това означават думите: „а сега остават тия три“, тоест продължителността на тези три); но и от тях най-голяма е любовта, защото тя продължава и в бъдещия век[19]“ и допълва малко по-нататък: „Но и от тези добродетели, които ще останат по-дълго, най-голяма е любовта. Защото, когато дойде краят, вярата и надеждата ще се прекратят, а любовта, като най-силна и крепка, ще остане[20]“, както и „Любовта „никога не отпада“, тоест никога не се отклонява от целта, но всичко привежда в изпълнение…, не престава,…не се прекъсва… но продължава и в бъдещия век, когато всичко друго ще изчезне[21]“.

Доказателството, че глава тринадесета се намира във връзка с глава дванадесета и се явява нейно продължение, е фактът, че в тази глава още в началото се изреждат четири от духовните дарби, споменати в предишната глава (езици, пророчески дар, вяра и знание), като се пояснява, че ако човек обаче любов няма, тогава нищо не е: „да говоря всички езици…да имам пророчески дар и да зная всички тайни…и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм“ (13:1-2). След това апостол Павел представя качествата на любовта (13:4-7, 13) и накрая прави съпоставка между любовта и другите духовни дарби, посочени в глава 12, този път с оглед на тяхната продължителност, като отново изтъква нейното превъзходство (13:8-12).

В глава 14 се започва със същата тема от глава 13: „Стремете се към любовта“ (14:1), от което проличава връзката на „Химна на любовта“ и с глава 14. Апостол Павел продължава в нея с изясняване въпроса за духовните дарби, а от стих 26 на същата глава преминава плавно към следващата тема: безредието в църковните събрания (14:26-40). В древната църква и миряните вземали участие в тях със своите духовни дарби[22]. Той увещава християните да се изчакват един друг при произнасянето на псалми, поучения, езици, откровения или тълкувания, „защото Бог не е Бог на безредие, а на мир“ (14:33).

Между членовете на Коринтската църква имало такива, които оспорвали  апостолското достойнство на св. апостол Павел, което проличава от 1 Коринтяни 9:1-3; 15:1-11; 2 Коринтяни 11:5,13;12:11, където той се защитава: „Не съм ли апостол? …Не съм ли видял Иисуса Христа, Господа нашего? Не сте ли вие мое дело в Господа? Ако на други не съм апостол, на вас обаче съм; защото печатът на моето апостолство вие сте в Господа. Това е моята защита против ония, които ме осъждат“ (1 Коринтяни 9:1-3). Този въпрос се засяга косвено и в 2 Коринтяни 3:1-3, когато Коринтските християни очаквали да получат от него препоръчително писмо, както правили иудеите, пристигащи от Иерусалим. Апостол Павел им обяснява, че самите християни се явяват писмо Христово, стъкмено чрез служението на апостолите, написано не с мастило, а с Духа на живия Бог, и не върху каменни скрижали, а върху плътените скрижали на сърцето. Темата, свързана със защитаването на апостолското достойнство на св. апостол Павел пред християните, спада към един от първоначалните въпроси, посочен в 1 Коринтяни, глава 1: разделянето на християните на Павлови, Петрови, Аполосови и Христови, в зависимост от това, кой от кого е кръстен, и кой апостол те считат за по-голям от другите[23]. Въпроса относно кръщението и ролята на апостолите, св. апостол Павел разрешава категорично още в глава 1 на Първо послание до Коринтяни: „нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?“ (1:13 следва). Във връзка с този стих, св. Иоан Златоуст обяснява, че важността на кръщението придава не кръщаващият, а Призоваваният в кръщението. Сила то получава не от труда на онзи, който кръщава, а от Онзи, в чието име се извършва[24]. Следващият отговор по този въпрос апостол Павел дава в глава 3: „Какво е, прочее, Павел? какво е Аполос? Не са ли те служители, чрез които вие повярвахте, и то според колкото всекиму от тях Господ е дал? Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте. Който сади и който полива едно са…Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос“ (1 Коринтяни 3:5-8, 11). Към този въпрос той добавя и следното в края на същата глава: „И тъй, никой да се не хвали с човеци, защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа…вие пък сте Христови, а Христос – Божий“ (1 Коринтяни 3:21-23).

Впечатление прави факта, че в глава трета св. апостол Павел отнася завистта, раздорите и разногласията към плътския живот: „щом има помежду ви завист, раздори и разногласия, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки? Защото, щом един говори: „аз съм Павлов“, а друг: „аз съм Аполосов“, не сте ли плътски?“ (3:3-4). Това силно контрастира на фона на самочувствието на Коринтяни, които считали себе си за духовни защото притежавали благодатта на Светия Дух. Причисляването на изброените прояви към плътския човек, апостол Павел прави също и в Послание до Галатяни, което служи като потвърждение на гореказаното: „Делата на плътта са известни; те са:….вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, разногласия… А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Галатяни 5:20-23). От съпоставянето между двете, става ясно, че апостол Павел поставя в противоположност на плътския живот – разногласията и разцепленията в Църквата, отново – любовта, като най-висш израз на Духа и на първо място между Неговите плодове. От това проличава единността на Павловата концепция за любовта с нейното основно значение не само в Първо послание до Коринтяни, но и извън него, въобще в цялата Павлова теология. Друго негово изказване за плътския живот, любовта и за християнската свобода, която също се засяга в Първо послание до Коринтяни, е следното място, което обединява и трите теми: „Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму. Защото целият закон се изпълнява в една дума, именно в: възлюби ближния си като себе си. Ако пък един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други. Аз казвам: живейте духом, и не ще изпълнявате прищевките на плътта. Защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта“ (Галатяни 5:13-16), както и: „Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме“ (срв. Галатяни 5:25).

Следващия въпрос, който св. апостол Павел поставя като проблем в Първо послание до Коринтяни е наличието на нередности при вечерите на любовта. От текста се научава, че на трапезите ставали небратски сцени с изяждането на храната: „чувам, че, кога се събирате в църква, се явявали разцепления помежду ви, което донейде и вярвам… Но тъй, както се събирате заедно, това не значи, че ядете Господня вечеря;  защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, тъй че един остава гладен, а друг се опива“ (11:18-21). Съветът на св. апостол Павел за това е следният: „Затова, братя мои, кога се събирате на вечеря, чакайте се един други. Ако пък някой е гладен, нека яде вкъщи, за да се не събирате за осъждане..“ (11:33-34).

Следва…(виж тук).

_____________________________________________

*Публикувано в: Мисъл, слово, текст. Т. 1. Изд. „ИМН“- Пловдив, 2016, с. 49-66. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Гяуров, Х. Св. Апостол Павел – апостол на любовта. Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 43.

[2]. Аполос е християнин от иудейски произход, произхождащ от Александрия и отличаващ се с голяма ученост. За него в книга Деяния на светите апостоли се казва, че е „мъж красноречив и силен в Писанията“ (Деяния на светите апостоли 18:24 и следва). Той проповядвал първоначално само Иоановото кръщение (Деяния на светите апостоли 18:25), след това бил обърнат от Акила към Христа (Деяния на светите апостоли 18:26). Аполос продължава да мисионерства в Коринт и Ефес около времето, в което и св. апостол Павел проповядва там (Деяния на светите апостоли 19:1). Според едни той е започнал да проповядва в Коринт преди св. апостол Павел и го смятат дори за основател на тамошната християнска църква (Вж. Schenke, M.-H./Fischer, K. Einleitung in die Schriften des Neuen Testaments. Bd. I, Die Briefe des Paulus und Schriften des Paulinismus. Berlin, 1978, S. 92), а според други след апостол Павел. Вж. Попов, Х. Изяснителен преглед на Апостолските послания и Апокалипсиса. С., 1990, с. 199.

[3]. Името на св. апостол Петър се споменава вероятно не само заради това, че той се е славил с по-голям авторитет между иудео-християните пристигащи в град Коринт от Иерусалим, но и поради вероятността самият апостол Петър да е пребивавал в град Коринт според Църковното Предание. Срв. Авт. кол. (състав.). Жития на светиите. С., 1991, с. 312.

[4]. Schenke/Fischer, цит. съч., с. 95.

[5]. Серапис е елино-египетски бог, чийто култ се установява през ранния елинизъм (4-3 век преди Христа). Култът му е синкретичен, обединяващ елементи от култовете към Озирис и Апис, както и на гръцко-римските божества Зевс-Юпитер и Хадес-Плутон. Срв. Vidman, L. Isis und Sarapis bei den Griechen und Römern. Epigraphische Studien zur Verbreitung und zu den Trägern des ägyptischen Kultes. Berlin, 1970.

[6]. Пак там, с. 90. Мелкарт е финикийско божество, бог-покровител на мореплаването и на град Тир. Почитал се също в Картаген. От гърците той се отъждествявал с Херакъл още от времето на Херодот (5 век преди Христа). Срв. Bonnet, С. Melqart. Cultes et mythes de l’Héraclès tyrien en méditerranée. Studia Phoenicia Bd. 8. Leuven, 1988.

[7]. Попов, цит. съч., с. 198.

[8]. Schenke/Fischer, цит. съч., с. 95.

[9]. Блажени Теофилакт, Архиепископ Български, Тълкувание на Посланията на свети Апостол Павел. Ч. 1. Атон, 2015, с. 177.

[10]. Блаж. Теофилакт, цит. съч., с. 177. Срв. св. Иоан Златоуст (Цариградски Архиепископ). Тълкуване на Първото послание на св. апостол Павла до Коринтяните.  Беседи 1-5. Библиотека Творения на светите отци. С., 1938, с. 9.

[11]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 184.

[12]. Духовната дарба представлява осезателен външен знак на вътрешното озарение от Светия Дух. Вж. повече за духовните дарби: Попов, цит. съч., с. 259-263. Под явления на Духа, според Христо Попов, се разбира, че в апостолската църква действието на Светия Дух във вярващите се проявявало чрез някои външни знамения – едни дар на езици, други – пророчествували, мнозина – възкресявали мъртви, изгонвали бесове, извършвали и много други чудеса. Това бил видим знак, че върху тях слизал Светия Дух. Пак там, с. 260-261. С тези дарове били надарени не само мъже, но и жени (1 Коринтяни 11:5). В Новия Завет се споменават четирите дъщерите на Филип, които пророчествували (Деяния на светите апостоли 21:9), както и пророк Агав, който предрекъл оковите на св. апостол Павел в Иерусалим (Деяния на светите апостоли 21:10-11).  За пророческия дар се срещат указания и в Дидахи: „А на пророците позволявайте да благодарят, колкото искат“ X, 7, цит. по: Гошев, И. (протоиерей). Дидахи (Учението на дванадесетте апостоли), ГСУ, БФ, 8, 1930-31, с. 39. Вж. още XI, 7-11. Пак там, с. 40-41.

[13]. Попов, цит. съч., с. 259.

[14]. Под членове на това място, св. апостол Павел разбира едновременно и многообразието на хората като националност, статус и пол: „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било юдеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени“ (1 Коринтяни 12:13); срв. „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Галатяни 3:28).

[15]. Пак там, с. 262.

[16]. Пак там, с. 264.

[17]. Пак там, с. 263.

[18]. Гяуров, цит. съч., 45.

[19]. Блажени Теофилакт, цит. съч., с. 306.

[20]. Пак там.

[21]. Пак там, с. 304.

[22]. В апостолските времена и жени, получавали даровете на молитва, пророчество и други. Това става видно от 1 Коринтяни 11:5. Срв. Попов, цит. съч., с. 265.

[23]. Темата за надпреварата между апостолите започва не от времето на първата или втора християнска генерация, а още когато Христос е сред апостолите (Матей 20:20-28; Марк 10:36-45; Лука 22:24-30).

[24]. Цит. по: Попов, цит. съч., с. 205.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cJU