Отец Павел Събев

В пасхалните разкази на светите Евангелия разпознаването на Възкръсналия е описано по различен начин. У Лука то е преход към „отварянето на очите“: учениците първоначално не могат „да Го разпознаят“ (Лука 24:16), но после „очите им се отвориха и Го разпознаха“ (Лука 24:31). При Иоан същото движение е изразено чрез промяна от „не знаеха, че е Иисус“ (Иоан 20:14; 21:4) към изповедното разпознаване: „Господ е“ (Иоан 21:7). За Матей е среща, телесна близост и поклонение в литургичен дух, при което все пак остава място за колебание (Матей 28:9, 17), а у Марк описанието е сдържано, почти телеграфно: чрез обещание за бъдещо виждане (Марк 16:7) и чрез явяване „в друг образ“ (Марк 16:12).

От Иоан и Лука разбираме, че най-близките до Иисус не Го разпознават веднага. Мария Магдалина Го вижда и мисли, че е градинарят. Двамата по пътя за Емаус вървят с Него и не знаят с кого вървят. Учениците край Тивериадското езеро чуват думите Му, но едва след необичайно изобилния улов любимият ученик казва: „Господ е“. Тома иска допир, за да Го познае. Тази повтаряща се неспособност за разпознаване не е повествователен мотив. Тя казва нещо съществено за самото събитие на Възкресението: разпознаването („отварянето на очите“) е дар на Възкръсналия.

Промеждутъкът между явяването и разпознаването открива най-дълбокото измерение на човешкото съществуване, което може да бъде назовано като вътрешно време. То обозначава не външната последователност на събитията, а онзи дълбинен порядък, в който вътрешният човек узрява за срещата с Възкръсналия.

„Вътрешният човек“ (ὁ ἔσω ἄνθρωπος – изразът е Павлов, вж. 2 Коринтяни 4:16) не живее във външната последователност на измеримия хронос, а в дълбинния порядък на духа, който единствен измерва този порядък (вж. 1 Коринтяни 2:11) като време на сърцето (καρδία) и неговото вътрешно свидетелство за истината (συνείδησις, вж. Римляни 2:14-15). Вътрешният човек живее „в Христос“, обновявайки се в есхатологичното настояще, в което миналото и бъдещето са събрани в своя καιρός на среща с Бога, тъй че времето престава да бъде реда на „този век“ (ὁ αἰὼν οὗτος; вж. 2 Коринтяни 4:16; 5:17, 1 Коринтяни 7:29, Галатяни 2:20 и Ефесяни 5:16).

1. Заключеното време

В Евангелието според Иоан (Иоан 20:19) първото явяване на Възкръсналия Господ пред учениците е в контекста на пространствена и душевна изолация. Използването на израза τῶν θυρῶν κεκλεισμένων (при заключени врати) не е просто детайл, а знак за състоянието на учениците след разпятието на Учителя. Глаголът κλείω, означаващ „затварям, запирам“, тук е употребен като перфектно причастие (κεκλεισμένων), което в гръцкия език указва на завършено действие с траен резултат – състояние на херметичност, което отразява не само физическата преграда, но и вътрешната парализа на учениците.

Това затворено пространство е изпълнено със страх (διὰ τὸν φόβον), който действа като гъста атмосфера, в която вътрешното време се е свило. Отбелязването на часа – „тъй като беше вечер“ (Οὔσης οὖν ὀψίας) – подчертава края на един исторически цикъл и настъпването на вътрешен мрак. В този контекст появата на Иисус (ἦλθεν ὁ Ἰησοῦς) не е описана като физическо проникване през материята, въпреки че Той застава със своето възкръснало тяло, което не е безплътно (срв. Лука 24:36-43), а като свободно нахлуване на вечността в центъра на страха. Фразата „ἔστη εἰς τὸ μέσον“ (застана в средата) показва, че Той заема точката, в която се пресичат погледите и мълчанието, превръщайки се в новия център на тяхната реалност; Христос обновява вътрешния човек, освобождава сърцето от парализата на миналото.

Най-същественият елемент в това описание е граматическият преход от минало свършено време („дойде“ и „застана“) към историческо настояще (λέγει, говори). Това настояще време в Иоановите книги често служи за изразяване на вечността, която се открива в момента на говоренето. Поздравът Εἰρήνη ὑμῖν (Мир вам) не остава затворен в миналото; той е присъствие, което говори „сега“ на всеки, който се намира в състояние на „заключена врата“. Запряното вътрешно време е освободено.

2. Когато те повикат по име: освободеното време

Срещата на Мария Магдалина с Възкръсналия (Иоан 20:16) представя разпознаването като акт, който се случва не чрез визуална идентификация, а чрез чуване[1]. В първоначалния етап Мария „вижда“ (θεωρεῖ – гледа, без да разпознава, съзира) Иисус, но не Го разпознава, описана е дистанция и пасивно наблюдение без разбиране на същността. Тя го възприема като градинар, което е рационална интерпретация в рамките на познатия свят.

Преломният момент настъпва, когато Иисус произнася само една дума – нейното име Мариам (Μαριάμ). Използването на семитското звучене, а не на по-разпространената гръцка форма, е дълбинен личен призив. В библейския контекст името е израз на самата същност на личността.

Обръщайки се[2], Мария вижда Иисус. Евангелистът не казва просто, че тя не Го познава, а че „не знаеше, че това е Иисус“ (οὐκ ᾔδει ὅτι Ἰησοῦς ἐστίν; οὐκ ᾔδει[3]). Това обръщане не е само физическо завъртане на тялото, а екзистенциален завой (μετάνοια), промяна на посоката на цялото битие. В този обрат се ражда разпознаването, което веднага намира своя език, реципрочен на призива. Ραββουνι (Учителю мой) е признание за възстановената връзка, която сега е преобразена от глас, който назовава и чрез това назоваване задвижва от ново вътрешното време на Мария, която разпознава лика на Говорещия. Тя не „вижда“ Истината, докато Истината не я повика по име, за да я освободи (вж. Иоан 8:32).

Прочетете още „Възкресение и разпознаване: преобразяване на вътрешното време*“ →