Пламен Моновски

Размисъл за Неделя на Самарянката (Пета неделя след Пасха)

Евангелието скандализира. То е създадено за това. Иисус, Когото срещаме в четирите Евангелия, не е онзи „мек“ учител по морал от „възпитаната“ религия. Той е фигура, която систематично, съзнателно и с театрална прецизност пресича всяка социална, религиозна, етническа и културна червена линия на Своето време. И никъде това не е по-концентрирано, отколкото в срещата Му със самарянката при кладенеца.

Почти всяко изречение в тази история нарушава граница. Той пътува през забранена територия. Седи там, където не бива да седи. Говори с този, с когото не трябва да говори. Пие от съд, който не бива да докосва. Разкрива това, което е скрил от всички останали. Остава там, където нито един благочестив юдеин не би и мечтал да остане. Евангелистът не шепне. Той крещи.

Да започнем с мястото. Благочестивият юдеин не преминава през Самария, ако може да го избегне; обичайният маршрут от Юдея до Галилея е изисквал дълго заобикаляне на изток от река Йордан, за да се спести на пътника унижението да стъпи на самарянска почва. Това не е било просто леко неразположение от културни различия. Това е било дълбоко вкоренена религиозна и расова вражда, рафинирана в продължение на векове – това, което днес бихме нарекли директно расизъм. Самаряните са били еретици, мелези, „подчовеци“. И все пак текстът казва, че Той трябвало да мине през Самария. Тази необходимост е богословска, а не географска. Той отива, за да предяви права над това, което никой друг не смята за ценно.

Той сяда при Якововия кладенец. В Стария Завет кладенците не са неутрални места – те са романтичните локации на еврейското въображение. Слугата на Исаак намира Ревека при кладенец. Иаков среща Рахил при кладенец. Моисей среща Сепфора при кладенец. За един еврейски читател мъж, който седи сам при кладенец по пладне, не е просто жаден пътник. Той е младоженец, който чака своята невеста. А невестата, която идва, е самарянка, отхвърлена от обществото, жена с печална слава, стигнала до своя шести мъж.

Забележете часа. Тя идва по пладне, под жаркото слънце, защото останалите жени от града гребат вода на зазоряване или по здрач. Тя идва по средата на деня, защото е изолирана – защото хорските одумвания са по-остри от слънцето, защото кладенецът по пладне е празен, а празният кладенец е единственото място, където може да отиде, без да бъде видяна. Тя е дошла да се скрие. А Онзи, Който се е скрил от царе, свещеници и тълпите в Йерусалим, я чака точно там.

Помислете как би изглеждало това днес. Живеем в общество, което се гордее, че е невъзможно да бъде шокирано, че е изчерпало всички табута. И все пак, ако днес публична религиозна фигура направи това, което Иисус направи при онзи кладенец – ако пресече етническа линия, смятана от обществото за свещена; ако седне сам в територия, считана от неговия народ за нечиста; ако започне интимен богословски разговор с жена със спорна репутация и обяви Себе Си чрез език, запазен само за Бога – щяхме да бъдем колективно възмутени. Благочестивите – от непристойността. Прогресивните – от присвояването. Традиционалистите – от нарушението. Циниците – от дързостта. Тази сцена оскърбява всяка фракция едновременно. Това е Евангелието.

Прочетете още „Скандалът при кладенеца – как Евангелието пресича всяка червена линия*“ →