Етикет: църква

Някои аспекти от религиозно-нравствения живот на християните през втората половина на четвърти век според творенията на св. Иоан Златоуст*

Публикувано на от Dragan Bachev

Стоян Чиликов

През първите три века от живота на християнската Църква, през така наречения “до Константинов период”, когато Църквата е била преследвана, християните, макар и да са били малцинство в Римската империя, със своя високо добродетелен и свят живот са блестели като чисти перли сред тогавашния ниско морален езически свят.

В книгата “Деяния на светите апостоли” св. апостол и евангелист Лука свидетелства, че те имали “едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо[1]”.

Спасителят нарича своите ученици “светлината за света[2]” и “сол за земята [3]”, отнасящо се с пълна сила и за първите християни, които благовестели сред езичниците “с думи и дела[4]” и “с вяра, която действа чрез любов[5]”, така че самите езичници са били принудени да си казват един другиму: “вижте ги как се обичат помежду си[6]”. Затова и авторът на “Послание до Диогнет”[7], като описва живота им, свидетелства, че “каквото е душата за тялото, това са и християните за света” и дори ги нарича “граждани на небето[8]”. На езичниците ги поразявала необичайната любов на християните към целия свят, безстрашието им към смъртта и най-вече тяхната необикновена радост, която превръщала живота им в “един дълъг празничен ден” или в “безкрайна Пасха”[9] според израза на Ориген.

Миланският едикт от 313 година донася не само мир и свобода за християните, но също и нови изпитания. В Църквата влизат масово езичници, които носят със себе си своята култура и остатъци от старата си вяра. В края на четвърти век вече има достатъчно християни, които не от съвсем чисти подбуди са приели християнството и докато в първите векове индиферентните към вярата и ниско морални християни са били малцинство, то в края на четвърти век те са вече значително число. Това е вероятно и една от причините за появата на много ереси и разколи в недрата на Църквата, както и за появата на монашеството като опит за съхранение и опазване на християнската святост, като борба за “живот в Христа”.

Св. Иоан Златоуст още като презвитер в Антиохия, а по-късно и като Константинополски архиепископ, с неуморната си пастирска дейност се опитва да лекува раните на съвременното нему християнско общество. Това той прави, проповядвайки, молейки и изисквайки от християните да водят живот достоен за своето име. Като изобличава пороците и лошите нрави на своето време, св. Иоан Златоуст не престава да призовава към покаяние и общение с Христа в Църквата чрез тайнството на Евхаристията. В своите блестящи проповеди светителят протестира енергично против установената вече в Антиохия практика на рядко причастяване на християните с тялото и кръвта Господни:

“Напразно се принася всеки ден жертва, напразно стои пред Господния олтар – никой не се причастява”[10] – се оплаква той.

Някои от християните се причастявали по “традиция” само веднъж в годината – на Пасха, други пък отивали в храма само за да чуят “златната реч” на св. Иоан, след което си тръгвали без да участват в Евхаристийната молитва и общение[11]. Вместо храма верните посещавали театъра или цирка – места несъвместими с евангелския дух и водещи християните към блуд и прелюбодеяние. През четвърти век в цирковете все още се случвало да се пролива кръв, докато театърът привличал най-вече мъжете чрез своите представления на своего рода “стриптийз”. Затова и отците през тази епоха така настоятелно протестирали против тях[12].

Стоян Чиликов

От светите отци на Църквата, вероятно няма никой друг, който като св. Иоан Златоуст така възвишено и проникновено да разкрива смисъла, целта и осъществяването на християнския брак, на брака в Христа[13]. Според Златоустият проповедник задължение на родителите е да възпитават децата си в християнската вяра, още повече, че тогава не са съществували училища, където децата да получават църковно възпитание и образование. Затова пък втората половина на четвърти век е известна с разцвета на християнската катехиза[14]. Желаещите да приемат християнството били “огласявани” във вярата главно чрез изучаване на Свещеното Писание и съдържащите се в него догматически и нравствени истини. Наред със св. Иоан Златоуст на Изток подобни катехизически поучения пишат св. Кирил Иерусалимски и Теодор Мопсуестийски, а на Запад – св. Амвросий Медиолански и блажени Августин. Св. Иоан Златоуст влага всичката си любов и много грижи за духовното израстване на повереното му паство, като знае, че само добрите християнски родители биха могли да възпитат добри деца и че само, който се е почувствал обичан, той се научава да обича. В своя великолепен трактат”За възпитанието на децата” светителят оприличава родителите на художници, които работят с голямо внимание върху своите картини, за да може да се получат истински произведения на изкуството. Така и майките и бащите трябва да вложат всичките си грижи и старания за християнското възпитание на своите деца[15].

“Не е ли безразсъдно, пита св. Иоан Златоуст, да учим децата на изкуства, да ги изпращаме за това на училище, да не жалим нищо за същото, а за тяхното възпитание “в учение и наставление Господне” да не се грижим? Самите ние ще пожънем първи плодовете на такова възпитание на децата си, като ги видим невъздържани, непослушни, развратни”[16].

Прочетете още „Някои аспекти от религиозно-нравствения живот на християните през втората половина на четвърти век според творенията на св. Иоан Златоуст*“ →

Характер и метод на православното богословие*

Публикувано на от Dragan Bachev

Стоян Чиликов

“Пиша ви не нова заповед, а заповед стара, която имахте отначало”

(1 Иоан 2:7)

Така посочената тема** избрах поради две взаимнодопълващи се причини: първо, защото настоящата конференция е под надслов – “ХХI век – Балканите – наука и образование” и, второ, защото тя се провежда на 1.ХI. – Деня на будителя, ден в който се честват нашите родни светци и отци: св. Кирил и св. Методий – славянските просветители, св. цар Борис-Михаил Покръстител, Чудотворците Климент и Наум, св. Иван Рилски Чудотворец [1], св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански…

Техният светоотечески пример ни задължава с две главни неща, които според мене са съществени елементи на православното богословие. Именно върху тях ще се опитам да изградя своето изложение.

Първият е, че през целия си земен живот те проповядват Христовото евангелие, “благовествуват за Иисуса Христа” (Деяния на светите апостоли 5:42) и в различни звания, но по един и същ начин изпълняват своето призвание, своето служение на Църквата. Второ, тяхното благовестие, което искам да нарека още и богословие, се основава на личния им живот в Христа, на богообщението, от което произлизат техният духовен опит, тяхното духовно знание или “духовно вeдение”, както се употребява в някои светоотечески и литургически текстове.

Ако се върнем исторически още по-назад, във времето на разцвета на светоотеческата мисъл, ще се убедим отново, че именно “опитният” или “екзистенциален” характер е отличителната черта на светоотеческото богословие[2]. Под богословие светите отци разбирали “боговедение” и “съзерцаване на невидимите тайни[3]”.

В четиринадесетото си събеседване св. Иоан Касиан, говорейки за “знанието на учението на нашата религия”, го разглежда по два начина: като практическо (πρακτική) и като теоретическо (θεωρητική), като под θεωρητική (θεωρία) разбира “съзерцание на божествените предмети и познание на най-съкровените истини[4]”. В Православната църква само трима се наричат богослови: св. Иоан Богослов, в чието евангелие ясно и убедително е изложено учението за въплътения Логос; Григорий Назиански – певецът на Cвета Троица, чиито слова са пропити с боговдъхновени истини, и св. Симеон Нови Богослов, чието дълбоко мистично богословие поразява със силата и увереността, с която говори за божествените тайни.

Преди боговъплъщението по същия харизматичен начин светиите вкусвали от Божиите истини – боговидецът Моисей, старозаветните пророци, патриарси и съдии “отдалеч видяха обещанията” (Еврeи 11:13)[5].

Това мистическо богословие или “харизматическо”, както го наричат някои съвременни богослови[6], е било винаги неотделима част от цялостния живот на Църквата. Богословската наука може да се развива само върху основата на харизматическото богословие, тоест трябва да хармонира с литургичния живот на Църквата, защото, както казва Евагрий Понтийски: “Ако ти си истински богослов, то ще се молиш истинно; ако се молиш истинно, то ти си богослов[7]”. Тези думи са станали нарицателни за православното богословие и неговия метод и най-точно разкриват връзката между знанието за Бога (θεωγνοσία) и прaксиса (θεωπράξις). Православното богослужение е тази съкровищница на Църквата, от която oтците са черпили винаги с пълни шепи и там търсили потвърждение на догматическите истини. Съществувала тясна зависимост, единство и неотделимост между lex orandi и lex credendi (правило на молитвата и правило на вярата)[8].

Именно този двояк богословски метод на православното богословие е нарушен, когато през средата на ХVI-ти век то попада под западното схоластическо влияние, което е най-силно през ХVIII-ХIХ век, но продължава чак до 60-те години на миналия век.

Авторът Стоян Чиликов

Подобно на католическото схоластическо богословие, което изхожда от философията на Аристотел, строи богословската си наука на базата на силогизми, използвайки диалектическия метод, православното “академично” или както още е наречено “школно” богословие започва да прави своите богословски изследвания повече с помощта на разума, отколкото на молитвения опит на Църквата[9]. Органическото единство между lex orandi и lex credendi е нарушено и несполучливо заместено от lex rationis. За съжаление този метод в различна степен и сила влиза в богословските средни и висши учебни заведения. Най-силно е отражението му в догматическото богословие, като почти всички пособия по православно догматическо богословие, писани тогава, са в схоластически дух и по схоластически образец[10]. Светоотческото богословие там, където се използвало, служило само дотолкова, доколкото  творенията на светите oтци се ползвали като “литературни извори”[11].

Прочетете още „Характер и метод на православното богословие*“ →

Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Лило Попйончев

Една от най-свещените, но трудно изпълними, от високопоставените, но тежко отговорни длъжности в християнското православно общество е свещенството, или пастирското служение. “Във Ветхия Завет правото за свещеническа служба се предоставяло само на определени лица – синовете на Левийното коляно[1]”. В Новия Завет обаче, не е така. Господ Иисус Христос, като основал Църквата, наредил посредством апостолите, така че църковният пастир да бъде назначаван не от някаква нарочно за тази цел уредена община, а просто от средата на вярващите миряни (Лук. 6:13**). Иначе казано: “вратата на пастирското служение станала отворена за всеки християнин, стига той да пожелае да влезе и да се окаже подготвен и достоен[2]”… А след това вече приелият над себе си пастирското ръкоположение не е достатъчно да бъде пастир само по звание, по име, а и по дела! Трябва да бъде пастир, какъвто иска Пастиреначалникът (Мат. 5:16), да бъде “пастырь добрый”!…

“Пастырь добрый”!… Ето изразът, който най-добре ни очертава, какъв се изисква да бъде пастирът. Този израз обхваща в себе си всички онези качества, които трябва да притежава, или по-добре, които трябва да украсяват истинския, добрия пастир. В какво именно се състоят (по-отделно) тези качества, – на този въпрос най-добър отговор ни дава неизчерпаемият източник на всички поуки – Словото Божие. В него се съдържат достатъчно места, които най-добре от всичко ни казват, какъв именно трябва да е добрия пастир. Между такивата са и думите на св. апостол Петър, казани в първото му послание, глава 5:1 до 4 стих:

1.Старцы ижи въ васъ молю, яко старецъ сый и свидетель Христовымъ страстемъ, иже хотящей славя явитися общникъ,

2.Пасите еже въ васъ стадо Божiе, посящающие не нуждею, но волею, и по Бога, ниже неправедными прибытки, но усердно;

3.Ни яко обладаюшие притчу, но образи бивайте стаду:

4.И явльшуся пастыреначальнику, прiимете неувядаумый славы венець***.

С тези думи апостол Петър, като указва на това, че и той не е само църковен пастир, но и свидетел на Христовите страдания, па даже надяващ се да бъде и съучастник в славата Му, моли всички църковни пастири: 1) да се грижат за Христовото стадо (да го пасат) и за неговото спасение, 2) в своето служение от никакви други външни и вътрешни побуждения да не изхождат, освен от любов, както към своето звание, така и към паството, и 3) да бъдат във всичко образец на своите пасоми. След това апостолът напомня за обещаната от Пастиреначалника награда, която ще им се даде заради добрите техни заслуги. Това е казано само накратко, а подробното изяснение на тези три точки се състои в следното:

Пастирът трябва:

1.Да се грижи за Христовото стадо и за неговото спасение. Тази мисъл апостолът изказва накратко с думите: пасите… стадо. С тях той поръчва, подобно на обикновения пастир, който се грижи и води към добра паша своите овце, и църковният пастир да се грижи за словесното стадо, за неговите духовни нужди и да се старае да му дава за храна онова, което е полезно, което е чисто от всякакъв вид отровни метили – да му дава здрава духовна трева. С други думи казано: пастирът да води вярващите “към духовната паша на Божественото слово” – храна необходима за живот и спасение.

По-нататък. Обикновеният пастир се грижи не само за всекидневните нужди на своите овце (къде да ги пасе, от коя вода да ги напои и прочее), но той заедно с това нерядко се замисля, как да бъде запазено стадото му от всякакъв вид напасти (болести, кражби от разбойници или грабежи от горски зверове и други). И в това отношение може да се каже, че той до известна степен полага най-големите грижи. Когато крадецът, например, ненадейно нападне стадото, за да го заграби, овчарят е готов да се изложи и на най-голяма опасност, често даже на смърт, само и само да отърве своите овце от ръцете на грабителите. Или пък, което още по-често се случва, отдели ли се някоя овца от стадото и се заблуди някъде, където лесно може да стане или плен на крадци, или жертва на вълците, пастирът тръгва с цел да я намери и прибере пак в стадото. С малко думи казано: когато се случи някое зло (каквото и да било) да сполети стадото, стадарят всячески се старае да го запази от погибел. – Същото има да се каже и за църковния пастир. И той трябва да бъде готов, така че и живота си да положи за спасението на своите духовни чада (Иоан 10:11), в случай, че те бъдат застрашавани от някоя грозна опасност… Тази собствено мисъл апостолът изразява в думата посъщающе, което ще рече: пастирът, колкото се може по-отблизо наблюдава с внимателна грижовност паството, да издирва неговите душевни и телесни нужди; да гледа да не би членовете му да се отделят от състава на църквата, а онези, които биха се отделили, да се старае наново да върне в църковното общество; да бди да не се вмъкнат в стадото вълци, които да го разгонят, или хитро (чрез пленителното си, но лъжливо учение) да примамят и погубят членовете на вярващото общество. Заради това пък, необходимо е пастирът добре да познава Словото Божие, да има дълбоко религиозно познание, да може да различава истинския път от кривия, да знае кои са вълците в овчи кожи… И тогава той, без друго, с по-голямо умение ще може да предпазва вярващите от всякаква мнимо-сладка храна, от храна лоша и вредна за душата – от храна на различните лъжеучения и нравствени извращения; тогава той ще знае да им дава истинска храна, а чрез това ще може да съдейства да постигнат своето спасително желание – нравственото им издигане на земята и блаженото им състояние на онзи свят. В това именно се състои най-главното предназначение на църковния пастир. “Две велики дела, говори Макарий, Московски митрополит, предстоят на всекиго от църковните пастири: първо – спасение на собствените си души и, второ, неразделно от първото, спасение душите на поверените на неговото водителство[3]”. Високо е, наистина, призванието на църковния пастир. Неговата цел в живота е една от най-възвишените. Той – пастирът, е “продължител на служението на примирението”(2 Кор. 5:18), строител на Божиите тайни (1 Кор. 4:1), в които желаят да проникнат и самите ангели (1 Петр. 1:12); облечен е с такава свещена власт, каквато, според думите на Златоуст, Бог не е дал нито на ангелите, нито на архангелите. И съобразно с важността на това най-свято служение и висока власт, Свещеното Писание усвоява също така високи наименования на свещенството, като: служение на духа (2 Кор. 3:8), (служение) на правда (-9); а самите пастири на църквите нарича: ангели на църквите (Откр. 2:1, ср. Малах. 2:7), особено епископите в смисъл на провъзвестници на Божията воля; нарича ги (главно) свещеници (Евр. 5:6), като предаващи освещение чрез благодатта на Светия Дух; пастири и презвитери на Христовото стадо (1 Петр. 4:15; Деян. 14:23); отци (1 Кор. 4:15; Гал. 4:19)” и прочее[4]. А за да бъде наистина пастирът такъв, тоест, за да бъде посредник между Бога и човеците и да оправдае божествения произход на своето служение, той непременно трябва да бъде строг съблюдател и изпълнител на апостолските изисквания спрямо него. В неговите уши винаги трябва да звучат думите: Внимавайте себе и всему стау, в немже вас Дух Святый постави…, пасти церков Господа и Бога, юже стяжа кровiю Своею (Деян. 20:28****). Горе пастырямь, иже погубляють и разточають овцы паствы Моея, рече Господ (Иерем. 23:1*****). – В качеството си на духовен отец, народен учител, пазител и лекар на душите на грешниците, той трябва всякога да бъде, така да се каже на крак, за да услужи на своите “чада во Христа”… От друга страна, всеки един случай за него трябва да бъде повод за работа: да наставлява, да учи, да уговаря заблудилите се, да утешава и очиства грешниците, въобще – непрестанно да се труди за спасението на душите на пасомите си. Неговата почивка трябва да бъде подобна на почивката на Спасителя при кладенеца на Яков. Спасителят там Си е почивал наистина от дългия път, обаче същевременно обикновената кладенчова вода Му дала повод да заговори на грешната самарянка, която била там, за живата вода, за благодатта, нещо, което ѝ обърнало вниманието, и тя се проникнала от желанието да придобие тази жива вода, и така душата ѝ била осветена (Иоан 4:15. Вестн. Кормчiй 1901 год., № 7, с. 101).

Прочетете още „Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*“ →

Нови факти и аргументи в защита на една от хипотезите за мястото на написване на Първо послание на св. апостол Петър*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Анотация

В настоящето изследване се дават допълнителни аргументи в полза на една от съществуващите в науката хипотези за мястото на написване на Първо послание на св. апостол Петър, което той назовава в 1 Петр. 5:13** като „Вави­лон“. Въз основа на най-новите археологически открития, исторически документи и новозаветни изследвания през ХХ-ти век се представят нови аргументи в защита на хипотезата, че под „Вавилон“ трябва да се разбира градът, който е съществувал действително под това име през I-ви век след Рождество Христово в Египет.

***

В края на своето Първо послание до Малоазийските църкви, съставено през 64 година[1], св. апостол Петър споменава Вавилон като място на написване на посланието и изпраща поздрави от църквата, която се намира там и Марк, който е с него: „Поздравява ви избраната заедно с вас църква във Вавилон, и син ми Марко“ (1 Петр. 5:13). Името „Вавилон“ отдавна предизвиква въпрос в науката. До днес са разпространени шест хипотези: 1) Св. апостол Петър употребява Вавилон като метафора за град Рим; 2) Св. апостол Петър говори за Вавилон до река Ефрат; 3) Под Вавилон се разбира съществувалият с такова име град през I-ви век след Рождество Христово в Египет при делтата на Нил до Кайро. Други хипотези, които имат най-малко привърженици или вече са изоставени, са: 4) Под „Вавилон“ се има предвид град Seleucia, разположен при река Тигър, съществувал от IV-ти век преди Рождество Христово до II-ри век след Рождество Христово, който се наричал още „Нов Вавилон“; 5) Някои смятат, че е възможно да е съществувал град с такова име също в Мала Азия, тъй като посланието е отправено до тамошните църкви[2]; 6) Под Вавилон авторът на 1 Петр. е могъл да разбира Иерусалим[3].

Целта на настоящето изследване е да се анализират първите три хипотези, които досега съществуват в науката, да се приведат доказателства за налични неточности и фактологични несъответствия в първите две от тях и да се приведат следващи аргументи в полза на третата хипотеза, въз основа на най-новите археологически открития, исто­рически документи и новозаветни изследвания през XX-ти век, които надделяват в полза на твърдението, че под „Вавилон“, като място на написване на посланието, трябва да се раз­бира градът, който е съществувал действително под това име през I-ви век след Рождество Христово в Египет.

Първа хипотеза: Вавилон, употребен
като метафора за Рим

Блажени Теофилакт в своето Тълкувание върху Първо послание на св. апостол Петър споменава съвсем кратко за мястото на написване на Посланието. Той смята, че под Вавилон, за който става дума в 1 Петр. 5:13 се има предвид Рим: „Вавилон нарича Рим поради неговата знатност, от каквато и Вавилон се ползвал дълго време. Избрана нарича църквата Божия, създадена в Рим[4]“.

В студията си посветена на Първо послание на св. апостол Петър, Христо Гяуров изразява също становището, че под Вавилон трябва да се разбира град Рим[5]. Преди това той говори за наличието и на други хипотези, като изброява имената на известни теолози, поддръжници на всяка една от тях. Но въпреки това, той смята за основателно мнението на учените, които смятат, че под Вавилон се говори преносно за Рим и посочва няколко причини за това: „Той, подобно на Вавилон – бил след него най-големият и великолепен древен град. Уподобявал се той на Вавилон не само по своята големина и великолепие, но и в много отношения по своя живот[6]“. Христо Гяуров предполага още, че св. апостол Петър е имал вероятно някаква причина да прикрие съзнателно мяс­тото, където се намира и откъдето изпраща своето Послание[7].Третият му основен довод е, че Вавилон се употребява вместо Рим също в древната юдейска литература и в Апокалипсиса на св. апостол Йоан Богослов (14:8; 16:19; 17:5; 18:2, 10, 21)[8].

На това схващане е поддръжник и Йоанис Каравидопулос: „Согласно с зтими доводами, Первое Соборное послание Петра было написано между 64-67 годами в „Вавилоне“, что на символическом языке первохристианской апокалиптики означало Рим, как явствует из новозаветных текстов и святоотеческих толкований“[9].

Втора хипотеза: Вавилон до Ефрат

Христо Попов, който е съставител на два тома Тълкувания върху Новия Завет, е защитник на другата хипотеза. Той смята, че мястото на написване на Пър­во послание на св. апостол Петър е Вавилон Ефратски и опровергава хипотезата за Рим със следните солидни аргументи: „Че това не е алегоричният Вавилон от Апо­калипсиса (Откр. 14:8; 16:19; 17:5, 9, 18), тоест не е Рим, както тълкуват римските писатели, а е действителният Вавилон Ефратски, можем да се убедим от простото съображение, че прощалните поздрави никога не се пращат от алегорични някакви места и градове, а винаги от действителни, и че ако апостолът имал мисъл да изобличи Рим, както писателят на Апокалипсиса, то това би изразил не с откъснато само наименование, а по-просторно, и не би оставил туй нещо за последния ред на своето послание. Косвено доказателство на туй, че посланието е написано във Вавилон, а не в Рим, служи и туй, дето в глава 1, стих 1 се изброяват малоазийските провинции по направление от изток към запад и югозапад, тоест в оня порядък, в който трябвало да мине тая област носилият туй апостолско послание Силуан[10]“. Преданието за 25-годишното епископство на св. апостол Петър в Рим, което се поддържа главно от католическите богослови, Христо Попов отхвърля с доводите, че за такова нещо книга Деяния апостолски мълчи, тоест в нея не се намират никакви сведения и че в своето послание до римляни, в което св. апостол Павел изпраща поименно поздрави до множество християни там, той не споменава никъде името на Петър, който би трябва­ло, ако това предание е вярно, по това време да пребивава там, и да е ръководител на тамошната църква. Според Христо Попов всички древни свидетелства единодушно говорят само за мъченическата смърт на св. апостол Петър в Рим. Но той е могъл да отиде в Рим според него от Вавилон към края на своя живот[11].

Твърдението, че св. апостол Петър е пребивавал 25 години в Рим в днешно време се отрича и от почти всички протестантски теолози. Според тях това предание се появява в Римокатолическата църква едва през III-ти век, за да се затвърдят чрез него папските претенции за приемничество на епископската катедра на св. апостол Петър[12]. Други доводи, които те привеждат са същите като на Христо Попов по-горе, че в Свещеното Писание на Новия Завет не се говори никъде, че св. апостол Петър е пребивавал в Рим, както и че в своето Послание до римляни, написано през 58 година, апостол Павел, който изпраща в него поздрави до 27 членове на Римската църква, не споменава името на апостол Петър[13].

Към доводите на Христо Попов, с които той оборва първата хипотеза, че мястото на написване на Първото Послание на св. апостол Петър не е Рим, ще прибавим и тези на един съвременен теолог, професор във Виенския университет – Helmut Bouzek. Спо­ред него използването на Вавилон като прикриващо или тайно име за обозначение на богатата столица Рим не съответства на следните факти: 1) Обозначението Вавилон вместо Рим започва да се употребява едва след разрушаването на Иерусалим през 70 година след Рождество Христово и следователно след смъртта на св. апостол Петър; 2) Ако апостол Петър е използвал името Вавилон вместо Рим според него, чрез това той е могъл да си навлече уличаването му във враг на държавата и заговорник срещу Рим и Римската империя. А интересът на християните е бил точно обратен. Освен това Рим е бил столица на врага за юдеите, но не и за християните[14]. Други автори (Baum, Rez, Ehrman)[15], освен Helmut Bouzek също твърдят, че Вавилон се използва вместо Рим едва след 70 година след Рождество Христово. Следователно употребата му в книга Откровение на св. Йоан Богослов, не може да служи като довод и за употребата му в Първо послание на св. апостол Петър, тъй като книга Откровение на апостол Йоан е една от най-късно написаните новозаветни книги – в края на I-ви век след Рождество Христово (95 година).

Христо Попов оборва хипотезата за Рим с много солидни аргументи, но и в не­говата, тази за Вавилон при Ефрат, се съдържа едно голямо историческо несъответ­ствие. Във времето, в което е написано Първо послание на св. апостол Петър – 64 година след Рождество Христово, според историческата наука Вавилон при Ефрат отдавна вече не е съществувал. Той е претърпял упадък при Селевкидите, а при господството на партите е изоставен. Император Траян трябва да е открил през 115 година след Рождество Христово от него само руини[16]. В книга Деяния на светите апостоли се споменава, че на Петдесетница са присъствали и „жители на Месопотамия“ (Деян. 2:9). Известно е, че там е имало юдейска диаспора. Но Месопотамия е твърде широко понятие, което не означава непременно град Вавилон, нито че по това време той все още е съществувал. Според Христо Гяуров в древната християнска писменост и в древното църковно предание също няма исторически свиде­телства, че апостол Петър е проповядвал в град Вавилон при река Ефрат. Според същия автор този град се е намирал в развалини още по времето на Иисус Христос и апостолите[17].

Прочетете още „Нови факти и аргументи в защита на една от хипотезите за мястото на написване на Първо послание на св. апостол Петър*“ →

Завръщането на Савел в Иерусалим*

Публикувано на от Dragan Bachev

Фредерик Фарар

Сам Павел, повален и наставен от глас небесен,

пратен бил при един човек, да приеме от него тайнство.

Блажени Августин

Завръщането в Иерусалим трябвало да коства не малко усилия на бъдещия апостол. Колко мъчителни трябвало да бъдат угризенията на съвестта му, когато се приближавал до мястото, където той бил оставил трупа на св. Стефан да лежи под грамадата убили го камъни! С какъв страшен интерес трябвало той сега да гледа на мястото на разпятието и на онова място, където лежал в градински гроб Оня Който сега е възкръснал и прославен! В какво ужасно смущение трябвало да се намират чувствата му вследствие крайната промяна на неговите сегашни отношения към свещениците, чиято вяра той оставил и към християните, чието евангелие приел! Той оставил Иерусалим като равин, фарисеин, фанатичен защитник на устния закон; сега той влизал в него като човек, който отхвърлял значението на подзаконната праведност, който напълно презирал жалките останки на юдейското предание. Високомерният човек станал безкрайно смирен; яростният гонител – мирен благовестник; самодоволният равин за един миг оставил всичката си национална гордост, всичката изключителна презрителност, своето фарисейско самопревъзнасяне, за да получи в тяхна замяна блаженство на несправедливо гонение и да стане страдащ проповедник на презираната вяра. Какво могъл той да очаква от Теофил, чиито писма, навярно, унищожил? От членовете на синедриона, чиято ярост той разпалил? От старите си приятели от школата на Гамалиил, които виждали в Савел Тарсийски един човек, който по своята ученост бил гордост на школата на Гилел и по своята ревност съперничел на школата на Шамай? Как ще се отнесат към него тия приятели на неговата младост, тия учители и другари на неговия живот, след като той, провъзгласявайки своята система, своята ученост, своето убеждение, целият свой, а следователно и техния, живот за неизправимо заблуждение, – станал открит привърженик на малката община, която той някога преследвал и изтребявал?

Ала сред естествените опасения, от които той не могъл да не се вълнува, гледайки в бъдещето, той несъмнено могъл да се утешава с мисълта, че ще намери братски привет сред ония мирни и благородни хора, за вярата на които той знаел и на чиято взаимна любов той завиждал, когато дори още ги мразел. Какво блаженство би било за него да участва в тоя свят, който той някога се стараел да разруши; да внушава на другите ония доводи, които по убедителен начин действали на неговата собствена душа, дори когато той още отчаяно им противодействал!

Колко приятно би било да чуе от свещени и благородни уста думи за Онзи, Когото той някога хулел! Савел, разбира се, могъл да мисли, че любовта, благородството, радостта на неговите нови събратя ще го възнаградят и нещо повече за онова влияние и почест, които той доброволно оставил, и че ползването заедно с тях от всички плодове на духа – любовта, радостта, мира, дълготърпението, нежността, добротата, вярата, смирението, умереността – ще бъде блаженство, заради което той могъл да остави целия свят. Неудивително е поради това, че той залягал да се присъедини към учениците (Деян. 9:26**). Неговото познанство с човешката природа, наистина, могло да го предупреди, че “доверието винаги бавно расте”, че такъв предмет, какъвто той желаел, едва ли бил възможен за него. Може би, той твърде много разчитал на промяната, произведена в човешкото разположение от Божията благодат.

Но, уви! Него го очаквало ново изпитание. Наистина, апостол Петър, когото особено му се искало да види, веднага го приел с обикновеното великодушие на пламенното сърце и, бидейки женен човек, без закъснение му предложил гостоприемство (Гал. 1:18), но на първо време с това и се ограничило всичко. Че Петър по-рано от другите събратя се издигнал по-високо от духа на подозрителността, това не могло да не говори в полза на неговото лично величие и доброта и е съвършено съгласно с онова естествено благородство, което сме в право да очакваме от човека, когото обичал и благославял Сам Христос. В това време той бил вожд на църквата в Иерусалим. Намирайки се в такова положение, той не бягал с другите при приближаване на бурята. Той трябвало да знае, че при нозете на тоя млад фарисеин лежали дрехите на убийците на Стефан. Той, навярно, се е боял от него, може би дори се е криел от него, когато той се е вмъквал в къщите на християните. Нещо повече, сърцето на Петър, вероятно, било поразявано от скръб, когато виждал как неговата малка църква се избивала, разгонвала и изтребвала, и любвеобилната община, чиято вяра била така светнала, взаимната любов така нежна и чиста, немилосърдно била разрушавана от безжалостната гонитба на “ученика на школите”. При все това с несъмняваща се искреност на една светла натура, с оная духовна непроницателност, посредством която божествена любов не само забелязва действително достойнство, но дори го създава там, където по-рано не е съществувало, – Петър отваря своите врати на оногова, когото един по-низък човек би могъл съвсем да отхвърли като коварнохищен вълк сред стада.

Св. апостол Павел

Но от другите вождове на църквата, ако само някой от тях бил по това време в Иерусалим, никой още не се е приближавал до новообърнатия, никой не се е решавал да побеседва с него. Навсякъде го срещали студени, недоверчиви погледи. В един миг той изгубил всички свои стари приятели и изглеждало като вероятно, че той не ще намери наместо тях нови. Християните, гледайки на него с ужас и недоверие, не вярвали, че той е ученик на Христос. Те, може би, чували за обстоятелствата, които придружавали неговото обръщане, но тия обстоятелства се случили три години преди това. Известията за неговата неотдавнашна проповед и неотдавнашната опасност в Дамаск, вероятно, още не били стигнали до тях; но дори ако и да са стигнали, те са били странни, че на тях им е простено да гледат със съмнение на гонителя, обърнал се в събрат, – дори просто от страх, да не би под мнимото обръщение да се окаже само хитростта на Савел с цел да разузнае техните тайни и да залови тях за довършване окончателната им гибел. И по такъв начин неговите сношения с християните на първо време в Иерусалимската църква току-речи се ограничавали с неговия прием в къщата на Петър. “Другиго от апостолите не видях, – пише той до галатяни, – освен Яков, брата Господен”. Но макар и да видял Яков, той имал малко общение с него.

Всичко, което знаем за първия иерусалимски епископ, показва, че характерите на тия двамата били извънредно различни – току-речи до непримирима противоположност. Дори със Самия Спасител, както ясно показват евангелските изречения (Мат. 12:46; Марк 3:1; Лука 8:19; Иоан 7:5), най-големият от Неговите братя наглед в течение на целия Му земен живот имал малко общение. Наистина, той приемал неговото месианско достойнство, но приемал само в юдейски смисъл и бил недоволен от онова, което в Неговия живот било най-вече божествено. Ако преданието вярно го изобразява като законник, назореин, току-речи есеин, който прекарвал целия си живот в молитва в храма, то именно неговата преданост на Моисевия закон, едва изменена само отвън с неговото обръщение към християнството, и му спечелила дори от юдеите названието “праведник”. В неговото послание намираме сурова и възвишена нравственост, но не намираме в него нито едно пряко слово относно въплъщението, или разпятието, или изкушението, или оправданието чрез вяра, или освещението чрез духа, или възкресението от мъртвите. Във всеки случай, при съвместното четене посланието на Яков, с което и да е послание на апостол Павел, не можем да не забележим голямото различие между двамата апостоли. Св. Яков бил човек извънредно непоколебим; апостол Павел умеел навреме да отстъпва, но той най-малко от всичко бил готов да отстъпва в ония именно точки, които най-вече събуждали съчувствието на Яков. Онова, което знаем за апостол Петър, напълно е съгласно с оная добра готовност, с която той приел подозирания и лишен от приятели елинист. Онова, което знаем за Яков, заставя ни да предполагаме, че неговите отношения към Павел никога не са могли да имат повече от формален характер, който те и носят в Деяния на апостолите и още повече в Посланието до галатяни. Но онова обстоятелство, че между апостол Павел и апостол Яков съществувало малко видимо съчувствие и взаимнообщение, и че те се спират на видимо противоположни страни на истината, никак не дава право на неодобрително отношение към единия или другия. Различията, наглед възникващи от анализа на истината в отделните умове, сливат се в общността на по-широкия синтез. Когато апостол Павел учи, че ние “се оправдаваме чрез вяра”, той проповядва безкрайно велика истина; но в същото време и апостол Яков проповядва драгоценна истина, когато с различен отсенък на значението в двете думи говори, че “човек се оправдава чрез дела”. Истините, които били поверени на тия двама апостоли да проповядват, се попълвали и допълвали една друга, а не си противоречели помежду си. Ние сме наследили двете страни на тая велика истина.

Прочетете още „Завръщането на Савел в Иерусалим*“ →

Св. Богородица – „Новата Ева“ и мисията на жената в новозаветната епоха*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Анотация

В настоящето изследване се разглежда обозначението „новата Ева“, дадено на св. Богородица от отците на Църквата на Третия вселенски събор. Значението на това определение се анализира по-подробно на фона на Новия Завет и се търсят връзки със съвремието – как чрез св. Богородица реабилитирането на Ева рефлектира върху женската половина на човечеството от този момент нататък, в какво точно се изразяват последиците от него и какво се е променило за жените оттогава? Във връзка с последното се поставя още въпросът: каква е мисията и ролята на жената от „новата Ева“ насам, след като тя стана „скиния на Бог-Слово“, „небесна стълба“ и спомогна за отварянето на Рая?

THE HOLY MOTHER OF GOD – THE „NEW EVE“ AND THE MISSION OF THE WOMEN IN THE NEW TESTAMENT ERA

Eva Kovacheva

Abstract

The present study examines the designation „the new Eve“ given to the Holy Mother of God by the Church Fathers of the Third Ecumenical Council. The meaning of this definition is analyzed in more detail against the background of the New Testament, and connections with modern times are sought – how, through the Holy Mother of God, the rehabilitation of Eve reflects on the female half of humanity from that moment on, what exactly are the consequences of it and what has it changed for women since then? In connection with the latter, the question is also raised: what is the mission and role of the woman since the „new Eve“ since she became the „tabernacle of God-Word“, „heavenly ladder“ and helped to open the Paradise?

***

Обозначението на св. Богородица като „новата Ева“ е установено в богословското учение както на Източната, така и на Западната църква. Т. Malaty – в своето обемно изследване St. Mary in the Orthodox Concept[1] – твърди, че то произхожда от св. Папий Йераполски, епис­коп в Мала Азия към края на първото – началото на второто столетие. Оттогава определението се използва от редица свети отци и учители на Църквата, на които той се позовава в своя труд, като св. Юстин Философ, Ориген, св. Ириней Лионски, св. Ефрем Сириец, св. Амвросий Медиолански, блажени Августин и св. Григорий Велики. В монографията си Мария, новата Ева[2] М. Hofmann също привежда доказателства, че свидетелствата за типологичното съпоставяне между Ева и Мария, а с това и реабилитирането на целия женски пол чрез Мария, датират от второто столетие[3].

Определението за св. Богородица като „новата Ева“ е възприето от ця­лата Църква на Третия вселенски събор[4]. В днешно време то се употребява рядко и се констатира, че за мнозина е неизвестно. От това възниква след­ният въпрос: доколко неговото съдържание се познава и се вниква в него? Самото понятие „новата Ева“ поражда след себе си и други въпроси: 1) Има ли реабилитирането на Ева чрез св. Богородица последици върху женската половина на човечеството от този момент нататък и в какво се изразяват те? 2) След реабилитирането на Ева от „новата Ева“ продължават ли да са валидни наказанията, наложени над нея заради грехопадението, описани в Бит. 3:16 или те са премахнати? 3) Каква е ролята и мисията на жената в новозаветната епоха, след като се изпълни даденото ѝ пророчество за идването на Спасителя чрез нейното семе (Бит. 3:15**), което се осъществи в лицето на св. Богородица, и която възвърна достойно мястото на жената в Божия план и домостроителство?

Без да се претендира за изчерпателност по темата, целта на настоя­щето изследване е да се представят някои важни събития, изложени в Новия Завет, които дават основание на Църквата да провъзгласи св. Богородица за „новата Ева“ и тези места да се анализират по-задълбочено в съпоставка с други новозаветни събития, с оглед да се открои по-ясно значението на жената.

В Стария Завет се загатва, че Спасителят на човечеството ще се роди от семето на жена (Бит. 3:15). Това пророчество се изпълва с раждането в плът на Иисус Христос от св. Богородица, което е описано в Новия Завет от четиримата Евангелисти – Матей, Марк, Лука и Йоан. Но може ли да се твърди, че само с Раждането на Спасителя се изчерпва значението на св. Богородица в земния ѝ живот като жена? – Не. Нейната роля се разпростира много по-широко, а от­там и последиците от нейното дело. Голямото значение, което св. Богородица изиграва за цялото човечество още преди Раждането на Спасителя е, че тя, един човек само, дава съгласието си пред Бога, по силата на нейната човешка свободна воля, тоест доброволно, да се случи най-голямото събитие в историята – въплъщаването на Второто лице на Светата Троица, Логоса, слизането на Божия Син сред хората на земята: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38).

В този един стих се съдържат три важни момента, които стоят в пълна противоположност на събитията, случили се в Рая: 1) Св. Богородица проявява пълна и безпрекословна вяра в Бога, за разлика от Ева, която проявява неверие и опитва от забранения плод; 2) Св. Богородица сама нари­ча себе си „рабиня Господня“, което означава, че нейната воля и като човек, и като жена е напълно подчинена на Божията воля, за разлика от Ева, която, когато нарушава Божията заповед в Рая, се ръководи от своята, а не от Божията воля; 3) Това, което най-силно показва, че св. Богородица е антипод на Ева и изглажда нейната вина е, че както действието на Ева се отразява върху цялото човечество, така и последиците от действието на св. Богородица също засягат цялото човечество. Чрез даденото доброволно съгласие на Пресветата Дева да се въплъти на земята Спасителят на света, Избавителят от греха, тя дава съгласие за събитие, което не засяга само лично нея, а всички хора. Казано по друг начин, тя – жената – се явява един-единствен човек, предста­вител на целия човешкия род, който се съгласява да се въплъти Спасителят, Този, Който ще победи смъртта и ще избави човека от греха. Следователно от нейното съгласие, от съгласието на една жена, е зависела по-нататъшната съдба на света. Тъй като Бог винаги върши всичко след свободния избор и решение на човека, вследствие от нейния отговор следва реализирането на събитието, довело до въздигането на цялото човечество.

Защо Бог поисква за това най-значимо събитие в историята съгласието на една жена, а не на Йосиф, който по юдейските обичаи е неин съпруг, глава на семейство и наставник? При разглеждането на новозаветния текст се ус­тановява, че Бог съобщава на Йосиф новината като постфактум. Бог не пита Йосиф за неговото съгласие, а само му съобщава предстоящото събитие: че тази, която му е поверена, е заченала (Мат. 1:20). С тази констатация се съ­гласява и архиепископ Константин (Горянов), който обяснява: „Редом с Мария стои чисто пасивната и безмълвна фигура на Йосиф“[5].

Безучастността на Йосиф и активността на св. Богородица не са слу­чайни. Чрез Ева в света е влязъл грехът и затова именно от „новата Ева“ се е очаквало да даде съгласието си за избавлението на нейното потомство. И тя го прави.

Някой би могъл да си помисли: „че кой не би повярвал и не би приел думите на явил му се ангел, Божи пратеник? Каква е нейната лична заслуга в това?“. Ето защо тук ще разгледаме отговора на девицата Мариам на фона на едно друго новозаветно събитие – предизвестеното от архангел Гавриил.на свещеник Захарий раждане на св. Йоан Кръстител. При съпоставяне на тези две изложени в Новия Завет подобни събития, висотата на св. Богородица изпъква още по-силно. Същият ангел, който ѝ съобщава вестта, че ще зачене от Светия Дух и ще роди Син (Лука 1:26-35), се явява и на Захарий, за да му съобщи, че неговата молитва е чута и жена му Елисавета ще роди син, а той трябва да го нарече с името Йоан (Лука 1:13). Във втория случай архангел Гавриил съобщава новината на мъж, свещеник, който има жена, при това след техните усърдни молитви да имат дете[6]. Каква е реакцията на Захарий в сравнение с тази на девицата Мариам? Захарий се усъмнява в думите на Божия пратеник, като му отвръща: „по какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст“ (Лука 1:18). Заради проявеното неверие според библейския текст Гавриил го наказва: „и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си“ (Лука 1:20).

На фона на направеното сравнение между неговата реакция, който е мъж, свещеник и има жена, с която се надявали да имат дете, и, от друга стра­на, Мария, която е жена, без духовен сан, при това девица, непознала мъж, което прави събитието да изглежда още по-чудно и невъзможно, изпъкват в пълна степен нейните несравними по достойнство качества като човек: сила на вярата, послушание, смирение и безпрекословно подчинение на човешката ѝ воля на божествената. За разлика от Захарий, тя не проявява никакво съм­нение в думите на архангела и веднага се подчинява на Божията воля: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38).

Към това може да се добави и още един аспект в разбирането на самото посещение на Мария от архангел Гавриил: фактът, че при нея идва ангел, при това с поздрав, отправен към нея (Лука 1:28), говори сам по себе си колко чист, свят и възвишен живот е водила тя като човек.

Благовещението се свързва и с още нещо – с началото на християн­ството, защото то е там, където за първи път се чува Благата вест. Затова на празника Благовещение Църквата възпява: „Днес е началото на нашето спасение[7]“ Следователно началото на християнството не е нито при излизането на проповед на св. Йоан Кръстител, както смя­тат някои западни теолози[8], нито при започването на обществената дейност на Иисус Христос, нито на Петдесетница, а при разкриването на Благата вест на жената.

От всичко изложено по-горе става ясно, че Мария в Новия, се явява антипод на Ева в Стария Завет – пълна нейна противоположност, както и въобще пълна противоположност на постъпките на прародителите в Райската градина. При нея се изпълва още обещанието, дадено на Ева според книга Битие, че нейното семе ще поразява змията (Бит. 3:15). Затова с пълно право св. Богородица е наречена от Църквата „новата Ева“. Като представител на Римокатолическата църква, същото твърдение защитава A. Schwibach, който казва: „За разлика от Адам и Ева, Мария остава покорна на Божията воля; тя казва нейното „да“ с тяло и душа и се поставя напълно на разположение на божествения план. Тя е новата Ева, истинската „майка на всички живи“; това означава на тези, които чрез вярата в Христос са получили вечен живот[9]“.

Прочетете още „Св. Богородица – „Новата Ева“ и мисията на жената в новозаветната епоха*“ →

Апостол Павел в усамотение*

Публикувано на от Dragan Bachev

Фредерик Фарар

Веднага след това Духът Го извежда в

пустинята (Марк 1:12)

След като бил “застигнат от Христос Иисус”, тоест след обръщането си, Савел станал “назореец”, но трябвало да минат още години във възпитанието на неговия живот и мисъл, преди той да стане съвършено готов за извършване предназначеното му велико дело.

Ако книгата Деяния Апостолски беше единствен източник на сведения за него, то бихме били принудени да предполагаме, че той незабавно след това събитие излязъл на проповедническото поприще. “И преседя Савел няколко дни с учениците си в Дамаск – говори св. Лука; и веднага започна да проповядва в синагогите за Иисус, че той е Син Божий (Деян. 9:19-20)**.

И след това повествувателят разказва за изумлението на юдеите, за порастващата сила на Савловите доказателства, за заговора на юдеите против него след определено време и, накрая, за бягството му от Дамаск.

Но св. Лука не дава и никога не изразява дори намерение да даде пълна биография. По времето, когато той бил спътник на апостола, неговото повествувание, действително изобилства с многобройни и точни подробности; но дори ако и в тоя последен период на неговия живот той никога не споменава Тит и дори никога да не казва, че апостол Павел писал послания, то няма какво да се удивляваме, че неговите бележки за ранния период от дейността на апостола са откъснати – или, че, за краткост, той изпускал всички обстоятелства, които не се отнасяли до пряката цел на неговото повествувание.

Вследствие на това, ако се обърнем към биографичния преглед в Посланието към галатяните, в което апостол Павел сочи като период за доказване независимостта на своето апостолство, ще се окаже, че апостолът, преди да започне да проповядва в Дамаск, незабавно след обръщането заминал за Арабия. “А когато – казва той – Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск” (Гал. 1:15-17).

Св. апостол Павел

Едва ли някой, когато прочете внимателно това място, може да отрича, че то указва на умишлено отдалечаване от човешкото общение. Мнозина изследвачи предполагали, че апостол Павел отначало проповядвал в Дамаск, след това заминал за Арабия; след което се върнал, та с усилена ревност пак да проповядва в Дамаск. Собственият израз на апостол Павел не само не благоприятства такъв възглед, но видимо го изключва. Към какво биха могли да ни доведат психологичните съображения в едно такова именно положение, в каквото се е намирал Савел Тарсийски след своето внезапно и чудесно обръщение? Най-малко от всичко това, разбира се, към онова предположение, че той изведнъж излязъл на проповедничество и без всякакъв промеждутък минал от положението на главен гонител в положението на знаменит поборник, понеже това съвършено би го отдалечило от всички дълбоки и силни умове, преживели също такъв прелом в себе си. Всичко това би било възможно у един човек с дребнава натура или повърхностни убеждения, но не можем да си представим това за апостол Павел. Така не става с ония умове, които са спрени в самия разгар на своята дейност от изпитващия Божи глас. Както орелът, задържан от устрема на някоя буря, спуска се на земята, за да оправи измачканите си криле, така и великата душа, минала през огън и вода, се нуждае от спокойно и безопасно място, в което би могла да си почине. Най-дълбоките убеждения на човека, с които той е живял в течение на целия си живот, могат да бъдат преобърнати в един миг и тоя мигов преврат често пъти причинява чудесна промяна. Но самата природа и характер на човека никога не могат съвършено да се променят в един миг от това, което те са били по-рано. Трудно е да си въобразим по-пълна промяна, по-дълбок разрив от оня, отделял Савел – гонителят от Павел – апостолът; и уверени сме, че подобно на Моисей, подобно на Илия, подобно на Спасителя, подобно току-речи на всички велики умове в старите или новите времена, на които било поверено да управляват съдбините посредством преобразуване убежденията на човечеството, – подобно на Буда, подобно на Мохамед в Гирската пещера, подобно най-накрая на всички велики хора, той се нуждаел от спокоен период, в който би могъл да преработи своите мисли, да усмири бурята на своите чувства и да побеседва в безмълвие и усамотение със собствената си душа и с Бога. Необходимо Му било да разбере Свещеното Писание, своята стара вяра да приведе в хармония със своите нови убеждения. Едва ли ще бъде преувеличено да кажем, че ако Савел, без да знае още много съществени истини на християнството, без да изпита още на опит неговата най-дълбока сила, бе започнал изведнъж да го доказва и проповядва на други, – той едва ли би могъл да изпълни онова дело, което извършил. Да предполагаме, че истините, на които той по-късно станал проповедник, му били всички открити като че ли по един светкавичен замах, във всичката им пълнота, значи да предполагаме онова, което е съвършено чуждо на Бога в отношенията с човешката душа, и което крайно противоречи на последователната поява на оня дълъг ред послания, в които забелязваме развитието на неговите мисли. Дори на почвата на историческата вероятност се показва невероятно, че Савел веднага да е бил способен да излезе с проповед, вместо с гонение. При такива обстоятелства, на събратята би било трудно да му повярват, а още по-трудно за юдеите да го търпят. Последните биха се отнесли към него като към безчестен вероотстъпник, а първите не биха му се доверявали като на таен шпионин.

Могло би да се очаква, че Савел спокойно ще остане сред християните в Дамаск, като смирено посещава техните събрания, като ги слуша, като се поучава от тях и заема скромно място в техните трапези на любовта. Едва ли можем да предполагаме, че той в тия първи дни на своя християнски живот е хранел пълно намерение независимо да проповядва евангелието. Колкото напоследък и да го нападали от всички страни и колкото оскърбяван да бил той особено от шпионството на лъжливите събратя и от клеветничеството на ония, които желаели да нахвърлят сянка от съмнение на неговия висш авторитет, във всеки случай било истинско дело на Промисъла онова обстоятелство, че събитията, които последвали след неговото обръщение, в значителна степен го отдалечавали от всякакво видимо ученичество по отношение към човешките учители. Като фарисеин, той седял при нозете на Гамалиил, като християнин, той никого от хората не наричал свой учител. Често пъти и с пълна убеденост той твърди, че неговото учение, както и неговият авторитет, както неговото благовестие, така и апостолството, той получил непосредствено от Бога. Главна цел на онова във висша степен интересно и знаменателно повествование, което заема деветте първи глави на Посланието към галатяни, служи заявлението, – което той счита необходимо да направи колкото се може по-силно, – че “евангелието, което той благовестил, не е човешко; че той го е приел и научил не от човек, а чрез откровение Иисус Христово” (Гал. 1:11-12). Ако той не бе могъл да уверява обърнатите от него християни в това, ако той не бе могъл да сочи на видение и откровение от Господ, той щеше да представи нов пример на човек, чиито мнения били оборени и задушени с пълния авторитет на имена. Не от лично чувство на съперничество, към което една такава до разпаленост сериозно натура, като него, е съвършено неспособна, но от обязаност да обърне внимание на истините, които проповядвал, – той съзнавал за необходимо да убеждава членовете на основаните от него църкви в онова, колко дълбоко би било тяхното безумие, ако те биха позволили на назадничавите проповедници на подзаконността да ги отвърнат от свободата на неговото благовестие. За разпространяване истината необходимо било да го слушат като апостол, “избран не от човеци и не чрез човек, а чрез Иисус Христос и Бог Отец, Който Го възкресил от мъртвите”. Той лично получил своето апостолство направо от Спасителя. И той често указва на тая независимост на своето знание. Той говори на солунците “чрез слово Господне” (1 Сол. 4:13), че ония, които ще бъдат още живи при второто пришествие, не ще получат предимство пред умрелите. Той говори на ефесяни, че Бог “чрез откровение му възвестил тайната, която не била възвестена на синовете човешки от предишните поколения, както сега се открила на светите Му апостоли и пророци чрез Святия Дух, с цел че и езичниците да бъдат сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христос Иисус чрез благовестието, на което той станал служител на църквата “по Божия разпоредба, възложена му за тях, за да изпълни Словото Божие, тайната, скрита от векове и родове” (Кол. 1:25-26).От това и от други места се вижда, че онова, което той считал особен предмет на полученото от него откровение, отчасти били правилата, от които трябвало да се води християнинът в известни обстоятелства, отчасти великият въпрос за възкресението (1 Кор. 15:22; 1 Сол. 4:15), отчасти прякото видение на Спасителя, не само възкръснал от мъртвите, но и прославен отдясно на Отец; но особено главен и отличителен предмет на неговата проповед това е – “за тайната на Христа”, някога неизвестна, но сега открита истина, за значението на вярата в делото на оправданието и за свободното спасение на езичниците без необходимостта от налагане отново иго на робство, което дори юдеинът намирал по-тежко, отколкото можел да носи (Кол. 4:3; Ефес. 3:3; 6:19; Рим. 16:25).

Прочетете още „Апостол Павел в усамотение*“ →