Етикет: църква

Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата*

Публикувано на от Dragan Bachev

отец Стоян Чиликов

Текстът на изследването представя християнския възглед за войната на ба­зата на изворите на християнското учение: Свещеното Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет и светоотеческите творения, които изразяват опита на Църквата и нейната история по отношение на разглежданата проблематика.

Темата е озаглавена „Християнството и войната”, а не „Църквата и война­та” по една основна причина: Църквата, като богочовешки организъм, а не като институция или общество от вярващи, изключва априори агресията и войната. Християнството, представено от трите главни християнски де­номинации – римокатолицизъм, източно православие и протестантизъм, има една основа на вярата, положена от Христос, и същевременно много отлики по отношение на истините на вярата и духовния живот на християните.

В този контекст християнството, като обхващащо трите основни изпо­ведания, изглежда, че имплицитно представя по-обща и по-широкообхватна тема. В този текст ще се огранича обаче с църковния възглед за войната на базата на Писанието и Преданието, което означава, че ще акцентирам върху православната гледна точка.

Основната теза, която ще защитя, е, че Църквата е есхатологична общност и самото християнство е есхатологично. Християните живеем тук и сега, но смисълът на живота е в Живота след живота, връзката с Бога, освещаване­то на човека. А всяка война, каквато и да е тя, е свързана с отдалечаването на човека от Бога, с деформацията на човека и обезобразяването му от греха и злото. В този контекст войната, от християнска гледна точка като плод на злото, нарушава и обезличава връзката на човека с Бога, неговото осве­щаване и спасение. Тя нарушава Божия домостроителен план за спасението на човека и света.

Не на последно място, войната е дело на човешката страст за власт, която е едно от изкушенията, с които Сатаната изкушава Господ Иисус Христос след Неговия четиридесетдневен пост в пустинята и преди началото на спаси­телното Му дело[1]. С нея е свързано отнемането на човешкия живот, който е дар Божи и като такъв, човек няма право да го отнема[2].

Библейски аспекти

Войната през Старозаветната епоха

Всяка война в Свещеното Писание на Стария Завет е изпълнена с динамизъм и много драматизъм. В Стария Завет войната е предадена двуполюсно – рязко разграничаване на доброто от злото и съответно – тяхното противопос­тавяне, което е предадено с характерния за Свещеното Писание на Стария Завет език.

Първата война е свързана с конфронтацията, станала вътре в духовния свят. Въставането на Деница (Сатаната) и падналите ангели срещу Бога, което е предадено много накратко в книгата на пророк Исаия[3]. Всъщност тази битка продължава в човешката история. Тя е предадена на страници­те на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, където са проследени прародителският грях на Адам и Ева в райската градина, отдалечаването на човека от Бога, изгонването му от рая, влизането на смъртта в света и веднага след това братоубийството – Каин убива брат си Авел. Всяка война в свещената история на Стария Завет (и Новия Завет) е следствие на греха, завистта на човека, влиянието на Сатаната върху него и е свързана с отне­мането на човешки живот, който е Божи дар. В този контекст всяка война е драма, изпълнена с насилие и грях, отдалечаване от Твореца и обезобразява­не на човека. С война е свързано и Второто идване на Христос. Преди него е апокалипсисът и отново войната на архангел Михаил с Деница и падналите ангели[4].

Войната в Стария Завет е война на брат с брата вследствие на греха, на на­род с народа, на вяра с вяра. Историята на израилския народ е представена като преминаване през множество премеждия, страдания, войни и битки за оцеляване.

Израилският народ е избраният Божи народ, носител на вярата в Яхве, в еди­ния и истински Бог. Той е заобиколен от множество езически народи, които правят многобройни опити да го поробят, да го унищожат като етнос и като вяра. В този контекст войните, които води Израил, са войни за оцеля­ването на избрания народ Божи и вярата в единия Бог. Тези войни са жестоки, изтребителни, агресивни и противоположни на християнския възглед за вой­ната през новозаветната епоха, където Бог е Цар на мира.

Авторът отец Стоян Чиликов

Има един смущаващ факт, с който непредубеденият читател се сблъсква, когато чете за войните, които води израилският народ. Това е изтребва­нето на жени и деца по заповед на Бог Яхве[5]. В тези библейски текстове се описват войните, с които се предават на „заклятие[6]” определени групи от народи. Трябва да се има предвид епохата, през която са описани спомена­тите събития. През нея са обичайни подобни жестоки прояви, които са не­разбираеми за съвременния човек. На второ място е обстоятелството, че народът Божий на Стария Завет е ситуиран сред езически народи, които са политеисти и в този смисъл са идолопоклонници според вярващите в Единия Бог. Това в известен смисъл обяснява водените от израилския народ войни, описани в Стария Завет. Те са войни на Божия народ, на Яхве срещу идолопоклонството или отстъплението от вярата и греха, които води израилският народ при общуването му с останалите езически народи. Такъв е Изходът от Египет, когато Бог извежда Своя народ от чуждото робство[7] или войните с филистимци и мидиамци.

Приведените свидетелства от историята на Стария Завет дават основа­ние да се заключи, че известните жестоки и изтребителни войни, извършени през старозаветната епоха, са допуснати от Бога с цел оцеляване на избра­ния народ Божий сред обществото от езичници и политеисти.

Възгледът за войната, представен през призмата на Новия Завет

В книгите от Свещеното Писание на Новия Завет, както и в Свещената ис­тория на Новия Завет отношението към войната е радикално различно от описаното според Стария Завет. Христос е Царят на мира, Който идва в све­та да донесе мир и любов на всички хора без разлика от вяра, етнос или пол. Войната е нещо излишно, ненужно, сгрешено и неотговарящо на посланията на Христовата личност. Христос се ражда, за да поправи грешката на Адам, да го изкупи от греха, тлението и смъртта, затова убийството, войната и всички трагични последици, които произтичат от тях, са в противовес с Христовото учение за спасението на човека.

Божият Син се ражда, за да спаси човека, и затова раждането Му е събитие от централно значение в Божественото домостроителство, което е въз­пято и ознаменувано от ангелския хор: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение[8]”.

Христос е Изкупител и Спасител, Който примирява човека с Бога, спасява го и го освещава. Христос спасява всеки един човек, без да прави разлика между соци­ална или етническа принадлежност. Христовото учение е универсално за всяка човешка личност. Грехът е победен с Христовата смърт и Възкресение и чо­векът, който вярва в Христос, кръстен в Троицата, се освещава, като мирът е една от основните християнски добродетели, която има духовно значение.

Всичко това автоматично изключва каквато и да е агресия, убийство, война или свързаните с тях действия. Христос дава не само физически, но и духовен мир, чието присъствие изключва априори желанието на човека за агресия и война: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава[9]”.

Ако става въпрос за война, то тя е само духовна война „против поднебесните духове на злобата[10]”. Човек воюва със своите слабости, страсти и греш­ки, като в процеса на тази борба Христос го освещава и му дава мир, прави го миротворец и син Божий по благодат: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”, казва Спасителят на света[11].

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата*“ →

Новият Завет – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Послания на апостол Павел

Тези послания съставят сбирка от 14 различни по големина писма, които носят името на апостол Павел или – както е при Послание до евреите – показват някаква връзка с него. Посланията апостолът е изпратил в продължение на петнадесетина години до църковни общини или отделни личности в Мала Азия, Гърция, Италия и други. Използвайки формата на писмо, той разглежда въпроси на християнската вяра и нравственост, разрешава трудни случаи в църковния живот, дава пастирски указания, насърчава новопокръстени християни, утешава ги и ги подкрепя. От текста на посланията става ясно, че те основно били предназначени да се четат в църковната община по време на богослужение (с изключение на посланията до Филимон, Тимотей, Тит, които по-късно също започнали да се четат на богослужебните събрания). Посланията ни позволяват да добием представа както за начина на мислене и действие на апостола и на неговите сътрудници, така също и за живота на първите християнски общини в областите, в които той е проповядвал. Заедно с това те в повечето случаи са и най-ранните свидетелства за съществуването на дадена община.

Както личи от съдържанието на някои послания, те са писани от ученици и сътрудници на апостола под негова диктовка или указания.

Посланията рано били събрани в отделна сбирка. Указание за това намираме още в Новия Завет: “Както и възлюбеният наш брат Павел пише за това във всички свои послания, в които има някои места, мъчни за разбиране” (2 Петра 3:15-16). Смята се, че днешната сбирка от апосто-Павлови послания не е пълна. Вероятно някои послания поради различни обстоятелства са се загубили още преди да се образува сбирката, която вече като едно цяло е влязла в канона, в установения сборник от книги на Новия Завет.

Подреждането на посланията в сбирката е направено с оглед на обема като най-големите послания са поставени на първо място. Послание до евреите стои накрая, защото в древност на Запад имало възражения за авторството и то едва през IV-ти век заема мястото си.

В сбирката се отделят две групи послания с обособени наименования: затворнически и пастирски. Първите са писани по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон), както се вижда от съдържанието им. А вторите са предназначени за пастири в Църквата, каквито са били учениците на апостола – Тимотей и Тит, поставени от него за епископи на църквите в Крит и Ефес, и съответно съдържат указания за тяхната пастирска дейност.

Послание до римляни

Това послание е първото в поредицата на апостол-Павловите послания. Написано е преди апостолът да е посетил град Рим – многолюдната столица на Римската империя. Същевременно то се явява първото писмено свидетелство за съществуването на християнска община в Рим.

Апостол Павел отдавна е желаел да отиде в Рим, за да посети тамошната община (Римляни 1:8-15). След дългогодишна дейност в източната част на империята апостолът искал да посее семената на Христовата вяра и в западната ѝ част, като постави началото на мисионерската работа в Испания, за което очаквал помощта и на римската община (15:14-24).

Посланието е написано в град Коринт, Гърция, по време на третото проповедническо пътешествие на апостол Павел, малко преди той да отпътува със събраните помощи за християните в Иерусалим (Римляни 15:25-32; Деяния на светите апостоли 20:3 сл.). Той е предприел това пътуване между 56-та и 58-ма година. Преди това е прекарал 3 месеца в Коринт, центъра на неговата мисионерска работа в Гърция (Деяния на светите апостоли 20:2 сл.).

Съдържанието на посланието може да се обобщи като подробно изяснение на това, какво е благовестието на Иисус Христос. 3а целта апостолът развива учението за оправдаването на грешниците като най-напред говори за Божия гняв, породен от греховете на хората (1:18-3:20). Оттук произтичат главните изводи за оправдаващите действия на Бога и за вярата на човека.  Тези мисли се развиват по-нататьк в откъса за новия живот и надеждата на християните (5:12-8:39). След това авторът се спира задълбочено на въпроса за оправдаването на Израил (глави 9-11). От това може да се заключи, че в Римската църковна община е имало много евреи. Но апостолът не изоставя и въпроса за спасението на езичниците, тъй като общината във всички случаи е била смесена. Макар да не познавал в подробности живота на тази община, апостолът все пак се позовава на конкретен спорен въпрос в нея (14:1-15:13). Последната глава (16-та глава) съдържа множество поздрави до римски християни от него и негови сътрудници.

Посланието до римляни представя обобщение на проповедта и богословието на апостол Павел и затова го наричат “заветът на апостол Павел”.

Първо послание до коринтяни

От книга “Деяния на светите апостоли” научаваме, че апостол Павел по време на второто си проповедническо пътешествие е стигнал през 50-та или 51-ва година до Коринт, където е основана християнска община (18:1-18). След заминаването си апостолът останал в постоянна връзка с тази община, до която по-късно написал запазените две послания. Някои дори предполагат, че тази кореспонденция е била по-многобройна (срв. 1 Коринтяни 5:9; 2 Коринтяни 2:3-4).

Това послание е написано в Ефес между 53-та и 55-та година (според други – 57-ма година) по повод определени въпроси в живота на младата църковна община. За тези неща апостолът научил от “близките на Хлоя” (1:11), а вероятно и от писмено запитване, донесено му от представители на коринтската община (7:1; 16:17). Ставало дума за разделения, които заплашвали съществуването на общината (1:12-17). Апостолът научил още за недопустимо кръвосмешение, за прибягване до езически съдии при разрешаване на спорове между християни (6:1-11) и за случаи на блудство (6:12-20). Подробно авторът разглежда въпросите за брака и безбрачието (7-ма глава), за идоложертвените храни (8:1-11:1), за порядъка по време на богослужебни събрания, като изрично осъжда нередности, допускани на евхаристийните вечери. На възкресението (на Иисус Христос и на християните) е посветена 15-та глава, а последната, 16-та глава съдържа редица препоръки и поздрави.

Като цяло Първо послание до коринтяни дава ясна представа за живота и трудностите в една млада църковна община. От думите на апостола се вижда кое е важно за вярата и живота на християните: кръстът (1:18-2:5) и Христовото възкресение (15:1-28), действието на Светия Дух (2:10-16; 12:1-31), порядъкът в общината (3:5-4:21; 12:27-30; 16:15-18) и правилното ползване на благодатните дарби (12:1-11, 27-31; 14:1-40).

Това послание най-добре показва чувството за отговорност на апостола за тази община като неин основател и за всеки един християнин в нея.

Второ послание до коринтяни

Апостол Павел след изпращането на първото послание до коринтската църква продължил своята проповедническа дейност в Ефес, очаквайки и сведения за приема и въздействието на посланието му. Но междувременно в Коринт настъпили някои отрицателни промени, които принудили апостола да изпрати там своя ученик и помощник Тит и да подготви свое посещение в града. Той тръгнал по суша – през Троада и Македония (2:12-13), където срещнал връщащия се от Коринт Тит. Помощникът му съобщил добрата новина за покаянието на коринтските християни и желанието им да следват убедено напътствията на апостола (7:6-16).

Посланието е написано вероятно във Филипи няколко месеца след първото послание.

Основно на три въпроса е посветено съдържанието. Първо авторът говори за своето апостолско служение, като представя коринтската община като плод на апостолското си дело (1-7 глава). После призовава християните в Коринт да участват в събирането на помощи за бедните братя в Иерусалим (8-9 глава). Накрая той разпалено спори с противниците си, при което ни дава важни сведения за своя изпълнен с борба и мъки апостолски живот (10-13 глава).

Второ послание до коринтяни повече от всички други послания ни позволява да разберем апостолското самосъзнание на автора. При това то съдържа важни становища по отношението между църква и иерархическо служение в нея.

Послание до галатяни

По време на мисионерските си пътувания апостол Павел на два пъти е проповядвал в областта Галатия (Деяния на светите апостоли 16:6; 18:23), централна Мала Азия. В самото Послание до галатяни той споменава за времето, когато им благовестил “за първи път” (4:13).

Посланието е писано между 53-та и 55-та година в Ефес, на западния бряг на Мала Азия, където апостолът проповядвал в продължение на близо 3 години по време на третото си пътуване. В 1:6 той изразява учудване, че галатийските християни “тъй скоро” са преминали от истинското благовестие към друго. Това означава, от една страна, че посланието е писано скоро след пристигането на апостол Павел от Галатия в Ефес. От друга страна то сочи повода за написването му: появата на лъжеучители в галатийската църква, които изповядвали смесица от юдейски, християнски и езически вярвания.

За апостола това е изопачаване на истинското благовестие (1:6-9). Той напомня за своето собствено обръщане и призоваване да бъде апостол на езичниците, както и за независимостта си от юдейската традиция (1:10-24). Изтъква признаването на неговата проповед сред езичниците от Апостолския събор и противопоставянето на неправилни действия в тази посока (2-ра глава). След това излага какво е отношението между Божие обещание и закон, вяра и ‘‘дела по закона” и предупреждава от изпадане от истинската вяра (3:1-5:12). В заключителната част дава обичайните си наставления към вярващите, но не изпуща от очи положението в Галатия (6:12-17).

Вероятно посланието имало успех, с което се обяснява и запазването му. От 1 Коринтяни 16:1 виждаме, че апостолът е поддържал и след това връзка с “галатийските църкви”.

Посланието позволява да се видят опасностите, пред които били изправени новите християнски общини и показва, както и Послание до римляни, какво апостол Павел е разбирал под благовестие Христово. Главното внимание обаче е отделено на отношението между вяра и оправдание.

Послание до ефесяни

Апостол Павел бил тясно свързан с църквата в град Ефес, на западния бряг на Мала Азия, която посетил няколко пъти. Там той се задържал най-дълго – почти три години – по време на третото си проповедническо пътуване. За успеха на неговата проповед тук се разказва в Деяния на светите апостоли, 19-та глава. Особено вълнуваща е и срещата му с ефеските презвитери в Милет, описана в същата книга, 20-та глава. Накрая той поставя в този град своя ученик Тимотей за епископ.

Апостолът изпратил на ефеската църква това свое послание, което поради важното си съдържание, отнасящо се до всички църковни общини, било разпространявано и четено навсякъде, станало един вид окръжно послание. Писано е вероятно в Рим по време на първото затворничество (първите римски окови) на апостол Павел – около 63-та година. В Ефесяни 3:1 и 4:1 той нарича себе си “затворник” (в друг превод – “окованик”), тоест по време на написването е бил окован във вериги. Заедно с посланията до филипяни, до колосяни и до Филимон то съставя групата на така наречените “затворнически послания”.

По съдържание посланията до ефесяни и до колосяни са много сходни. Църковният живот в малоазийските общини протичал при еднакви условия, мнозинството от вярващите били доскорошни езичници (Ефесяни 2:11; 3:1; 4:17), а юдео-християните били малцинство. Затова апостолът чувствал нуждата да пише на ефеските християни за единството на Църквата, възглавявана от Иисус Христос, Който е глава както на земната, така и на небесната Църква. Тъкмо в Църквата се заличават всякакви различия между юдеи и езичници. В нея всички стават членове на Божието семейство. Защото чрез кръщението вярващите са избавени от властта на мрака и са съединени с Христос (2:1-10). Апостолът е бил Божие оръдие в изграждането на Църквата сред езичниците (3-та глава). В 4-6 глава се правят изводи за нравствения живот на християните. Преди всичко се набляга върху съхраняването на единството и усърдието при различните служения в Църквата (4:1-16). С кръщението християните отхвърлят от себе си подчинението на греха и започват нов живот, просветен от Иисус Христос (4:17-5:20). Този нов живот трябва да се проявява преди всичко в брака и в семейството. C образа на Христовия съратник завършва наставлението (6:10-20).

Прочетете още „Новият Завет – продължение и край*“ →

Новият Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Новият Завет е не само извор за Божиите промислителни дела в човешката история, но неговите слова служат съгласно Божията воля за разкриване на Божието царство, за утвърждаването на човека в доброто и за богоуподобяването му.

Иисус Христос в евангелията и апостолите в посланията си говорят за  Писания, Писание, Свето Писание и подразбират свещените книги на евреите, които по-късно Църквата определя като книги на Стария Завет. Същевременно обаче Господ Иисус Христос е възвестил настъпването на времето на Новия Завет, тоест на новия договор на Бога с човешкия род. Авторитетни писмени свидетелства на този Нов Завет стават книгите на апостолите и на техните ученици, които са описали живота, дейността и учението на Иисус Христос и са дали разяснения по тях.

Най-напред са били записани словата на Спасителя, които са се използвали за наставляване на вярващите, били са четени на богослужебните събрания и са служели за разпространяване на новата вяра. После към тях са се прибавили разкази за страданията на Иисус Христос и за събитията след изкупителната Му смърт. Така постепенно са възникнали четирите книги, които са известни като евангелия! Едновременно с тях са били съставени и други християнски писания от различии видове: една история на ранната Църква от основаването ѝ до първото пребиваване на апостол Павел в Рим (тоест книга Деяния апостолски), писма (послания на апостолите и на техни ученици до християнски общини и отделни християни, в които се съдържат обяснения по богословски въпроси и духовни, “пастирски” наставления, и накрая една пророческа книга за съдбата на Църквата в настоящето и бъдещето. Всички тези книги са написани през I-ви век.

Писанията на Новия Завет са били събрани от Църквата през II-ри век в един сборник, понеже са свидетелствали по убедителен начин за вярата на християните от апостолско време. Според учението на Църквата те са написани под въздействието на Светия Дух и като боговдъхновени притежават неоспорим авторитет по въпросите на християнската вяра и нравственост. Затова и техният брой е твърдо установен като канон, мярка, правило на новозаветните книги!

Приетият у нас ред на тези книги е следният: 1) четири евангелия, 2) Деяния на апостолите, 3) така наречените съборни послания, 4) послания на апостол Павел и 5) Откровение на апостол Иоан. В повечето чужди издания са разменени местата на двете групи послания, но редът вътре в самите групи е същият.

Евангелията

Четири евангелия са включени в сборника от канонични новозаветни книги. Те свидетелстват – всяко по свой начин – едното благовестие на Иисус Христос. Думата евангелие е гръцка и означава блага вест, благовестие. С тази дума Сам Спасителят и Неговите ученици означават проповедта за истинското спасение, което Бог предлага на хората чрез Своя въплътен Син – Иисус Христос. Така възниква новата форма на религиозни писания – евангелията.

Надписите на каноничните евангелия от II-ри век насам в оригинал гласят: КАТА MAΘΘAION, КАТА MAPKON, КАТА LOYKAN, КАТА IΩANNHN. Тези книги са били подредени в сегашната си последователност още в ранната Църква вероятно според тогава приетото време на тяхното написване. Първите три евангелия са тясно свързани помежду си по съдържание, строеж и език, поради което се паричат синоптични евангелия (от гръцки синопсис, общ обзор).

Свето евангелие от Матей

Надписът на първото евангелие сочи като автор Матей. Той вероятно е ученикът на Иисус Христос, митарят от Капернаум, когото Учителят призовал в числото на дванайсетте апостоли (Матей 9:9 и 10:3). Матей носел и името Левий, бил син на Алфей (срв. Марк 2:13-17; Лука 5:27-32). Според ранното църковно предание Матей пръв съставил евангелие на еврейски език, но еврейският първообраз на евангелисто не е запазен.

Древни църковни автори свидетелстват, че Евангелието според Матей било написано 8 години след възкресението на Иисус Христос. Днес обикновено се приема, че то е съставено по-скоро през втората половина на I-ви век. От съдържанието му може да се заключи, че евангелието е произлязло в област, където християни и юдеи живеят заедно (Палестина или може би и Сирия).

Матей е събрал в евангелието си слова на Иисус Христос и сведения за живота Му, които подредил по време и по съдържание в три основни части: дейността Му в Галилея и наставления към учениците (3:1-18:35), сред които се откроява така наречената Проповед на планината (5-7 глава); дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46); страдания, кръстна смърт и възкресение в този град (26-28 глава). Авторът явно си е поставил за цел да убеди евреите и да затвърди това убеждение у евреите-християни, че Иисус е обещаният в Стария Завет Помазаник (Месия), потомък на Авраам, от коляното на Юда и рода на Давид, свещеник и жертва във великото изкупително жертвоприношение. Затова и предава в самото начало родословието и раждането по плът на Спасителя, а след това на много места цитира пророчества от Стария Завет, които намират своето изпълнение в личността на Господ Иисус Христос.

В древната Църква първото евангелие било най-почитано и четено. Затова то станало в изключителна степен Евангелието на Църквата.

Свето евангелие от Марк

За писател на това евангелие се приема Иоан-Марк, християнин от Иерусалим и син на Мария, в чиято къща вярващите се събирали на молитва. Марк бил племенник на апостол Варнава. Помагал откачало на апостол Павел, а после и на апостол Петър (Филимон 24; Колосяни 4:10; Деяния на светите апостоли 12:12; 13:5; 15:36-39; 1 Петра 5:13). Според древно църковно предание написал евангелието си в Рим за езичници и за християни сред езичниците (срв. 7:3-4) към средата на I-ви век. Днес то се смята за първото евангелие по време на съставяне, макар изследователи да поставят написването му около 70 година.

Марк събрал автентични предания за Иисус Христос, преди всичко описания на Негови чудеса, притчи и разкази, които завършват с някоя мисъл на божествения Учител, както и свидетелства за страданията и кръстната Му смърт. От географска гледна точка събитията са подредени така: дейност на Иисус Христос в Галилея (1:14-5:43); пътуване по юдейски и езически области и поучения към апостолите (6:1-9:50); отиване в Иерусалим, изобличения на юдейските водачи и смърт на кръста (10:1-15:47). Евангелието му започва с разказ за дейността на Иоан Кръстител (1:1-13) и завършва с явяванията на възкръсналия Спасител до самото Му възнесение (16:1-20).

Разказвайки за живота и дейността на Иисус Христос, евангелист Марк заявява, че Иисус е обещаният Месия, въплътеният Божи Син, и чрез Неговото идване в света е настъпило времето на спасението (1:14). Христос побеждава злото, властта на сатаната и неговите помощници, опрощава грешници (2:1-12), възвестява коя е истинската Божия воля (2:27-28; 7:1-23), установява Божието царство (4 глава). Понеже в Неговата личност Божието всемогъщество е скрито зад човешкото смирение, тайната на боговъплъщението не е била схваната не само от останалите юдеи, но дори и от самите ученици преди Възкресението (6:1-6; 8:14-21; 14:26-42). Единствено подходящото поведение спрямо Христовото учение е безусловната искрена вяра. Да бъдеш Христов последовател означава да следваш Спасителя с вяра, себеотрицание, готовност да служиш на другите и смелост пред страданията (8:31-33; 9:42-48; 10:17-27, 41-45), за да изпиташ силата на Божието царство. Първият езичник, проумял тайната на Христовото изкупление, е стотникът под кръста, който заявил: “Наистина този човек е бил Син Божи” (15:39). Този римски войник е представител на множеството повярвали езичници, които образуват църкви сред езическите народи. Тях евангелистът иска да укрепи във вярата и да насърчи чрез своето евангелие да останат верни на Иисус Христос дори и при преследвания.

Свето евангелие от Лука

Древното църковно предание сочи като автор на третото евангелие и Деяния на апостолите “Лука, обичния лекар” (срв. Колосяни 4:14; Филимон 24; 2 Тимотей 4:11), който бил християнин изсред езичниците и ученик на апостол Павел. Авторът черпи сведения от евангелието на Марк, има общи места и с Матей. Традиционно се приема, че това евангелие е написано по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (около 63 година), но днес надделява предположението, че е произлязло малко по-късно в Гърция или Мала Азия.

Лука също построява повествованието си в три части, като добавя и други сведения. Това са преди всичко части от Проповедта на планината и други поучения на Иисус Христос (6:20-8:3), а също и пространен разказ за последното пътуване на Спасителя за Иерусалим (9:51-18:14). В самото начало на евангелието Лука поставя предварителната история за раждането и детството на Иоан Кръстител и Иисус Христос (1-2 глава), а в края описва редица явявания на възкръсналия Христос и Неговото възнесение (24 глава).

Лука е желаел да напише ръководство към Христовата вяра за образовани езичници и християни изсред езичниците, както се вижда от умело съставения предговор (1:1-4). На този евангелист дължим множество ценни сведения, които не са включени в другите евангелия, като притчите за добрия самарянин, за блудния син, за умния управител, за митаря и фарисея, а също и поредица от молитви и химни (например хвалебните песни на Дева Мария: 1:46-55; на Захария: 1:68-79; на стареца Симеон: 2:29-32), важни сведения за отношението на Спасителя към жените, митарите (бирници) и грешниците, както и ценни подробности от историята на страданията на Иисус Христос.

В това евангелие Иисус е представен особено ярко като Спасител на “загубените”, социално обезправените, на жените, митарите и грешниците. По изключително убедителен начин е посочена любовта на Бога към хората. Чрез живота и смъртта на Христос е показано как трябва да живее и постъпва всеки отделен човек. Чрез Иисус Христос е настъпил решителният обрат в историята на човечеството и тъкмо Той (а не почитаният като “носится на мира” римски император) е истинският Спасител на света (2:11). Затова на редица места Лука свързва евангелската история със световната история, Старият Завет и историята на израилския народ намират своя завършек в Христовата църква, която е съставена от юдеи и езичници и така обхваща цялото човечество.

Образът на Иисус Христос, обрисуван от Лука, и Неговият божествен призив за справедливи междучовешки отношения дават и днес мярката на християнската лична и обществена нравственост.

Прочетете още „Новият Завет*“ →

Антиохийското тълкувателно предание – търсене на Богочовека Христос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Емил Трайчев

Освен като бележит културен и религиозен център на Византийската империя, през IV-ти и V-ти век Антиохия става известна със своето библейско тълкувателно предание. Негови представители са Диодор от Тарс Киликийски (починал 394 година) – градът на св. апостол Павел, учениците му Теодор Мопсуестийски (починал 429 година) и св. Иоан Златоуст (починал 407 година), както и по-късно блажени Теодорит Кирски (починал 457 година). За разлика от библейския подход, господстващ по онова време в Александрия, който в своето тълкуване на Свещеното Писание повече си служи с алегорията, Антиохийската школа насочва вниманието си към буквалния смисъл и подчертава първенството на историческото тълкуване.

Алегорията е насочена към откриване на различни значения в един и същ текст, като предпоставката е, че в своя стремеж към Бога и единение с Него човек преминава през три различни етапа на възхождане: първият е „физическият или телесният”, след това „моралният”, и най-накрая – „духовният” (срв. Ориген, За началата, IV, 11). Този начин на разсъждение естествено води до извода, че текстът има три различни значения. Подобен подход изхожда от предпоставки, които се коренят във философска систе­ма, чужда на Свещеното Писание. Тази система си представя творението като битие, по същество зло, и оттук – спасението на човека като „вътрешно” откриване, както и възрастване в познанието на Бога, с Когото накрая човек става едно. Следователно, историята – която представлява взаимодействие между човека и неговия събрат в рамката на творението – се поставя под съмнение. Освен това, самият текст на Свещеното Писание попада в ръцете на отделния тълкувател, който може толкова да го разширява, колкото собствените му интереси изискват.

Антиохийската школа се противопоставя на подобен подход и подчертава историческата достоверност на Свещеното Писание, а именно, че то се състои от текстове, написани от едни лица до други в даден период от човешката история, на определен език, както и интелектуален климат на времето. Следователно, даден текст може да има само едно-единствено значение, проектирано от неговия автор. Тук трябва да се отбележи, че случаите на двусмисленост на някои места не трябва да се свързват с две значения на текста; тоест, че: а) първото радикално се различава от второто, защото самият текст е адресиран до едни и същи читатели, а не до две различни гру­пи читатели, както в алегорическия подход; б) когато съществува подобно съмнение, екзегетът трябва ясно и недвусмислено да докаже, че даден биб­лейски писател проектира двусмисленост в определен текст[1].

Следователно, ако антиохийците подчертават коректността на подо­бен исторически подход, това не е, както смятат много съвременни библеисти, формален въпрос. Причините са по-скоро и преди всичко бого­словски. Разбира се, Свещeното Писание не е философски трактат, а по-скоро свидетелство за Божиите дела в рамките на човешката история, достигащи връхна точка в личността на Иисус от Назарет, въплътилия се Бог. Сле­дователно, библейското тълкуване не може да има за своя предпоставка абстрактно божество, което в действителност нито е съществувало, нито някога ще съществува. Библейското тълкуване има за предпоставка човека Иисус, сина на Мария, плът от нейната плът, Който живее през I-ви век в Палестина и Който говори съвременния палестински арамейски, и твърде вероятно – съвременния гръцки език. Именно този исторически Иисус е Божият Син, чрез Когото ние научаваме за живия Бог. Именно този исто­рически Иисус, е Онзи, Който открива пред нас дверите, през които можем да влезем в лично отношение с личния Бог, а не с някакво абстрактно бо­жество. Именно за плътта и кръвта на този Иисус проповядват апостолите – не към хората изобщо, а към мъже и жени, които живеят сред тях през I-ви век в Азия, Африка и Европа, говорейки с тях не на някакъв тайнствен език, а на съществуващите езици, говорени в тези области по онова време. Следователно, в своето тълкуване антиохийците приемат сериозно творението, както и времето и пространството, с които то е свързано. И това е не толкова поради някаква научна и реалистична позиция, а по-скоро и преди всичко защото Иисус Христос, за Когото те знаят от Свещеното Писание (както и въз основа на техния личен християнски опит на вяра), е човек, и така историческо същество, в което, като такова, тоест като човешко същество, Бог се разкрива. Резултатът от подобен подход е, че Свещеното Писание за антиохийци не е вечно Божие слово – абстракция, а по-скоро Новият Завет е събрание от достоверни свидетелства за този исторически Иисус и за вярата на апостолите, които живеят векове по-рано. Освен това, Старият Завет е събрание от книги, свързани със събития за една точно определена минала история, не за абстрактно Божество, а за Отца на Христос. За анти­охийците тези писмени повествования са живи, защото са реални, и те са реални защото не са съвременни, а минали! Така те ги ценят високо, като ги изучават, проучват и изследват с цел да срещнат в тях Христос, техния хляб на живота. Те Го търсят денем и нощем, с наведени глави и сърца над текста, знаейки, че Той ще ги срещне в него и надявайки се това да стане възможно по-скоро. Те Го търсят, защото знаят, че нямат работа с вечно присъстващо абстрактно божество, тръгвайки от „вътрешните” дирения на човешката душа, а по-скоро с исторически разпнатия, умрял и възкръснал Иисус Христос, Който, като жив Господ на славата, ще направи Себе Си настоящ за тях, идвайки при тях, така, както Той прави това сред Своите ученици в древната църква.

Прочетете още „Антиохийското тълкувателно предание – търсене на Богочовека Христос*“ →

Някои аспекти от религиозно-нравствения живот на християните през втората половина на четвърти век според творенията на св. Иоан Златоуст*

Публикувано на от Dragan Bachev

Стоян Чиликов

През първите три века от живота на християнската Църква, през така наречения “до Константинов период”, когато Църквата е била преследвана, християните, макар и да са били малцинство в Римската империя, със своя високо добродетелен и свят живот са блестели като чисти перли сред тогавашния ниско морален езически свят.

В книгата “Деяния на светите апостоли” св. апостол и евангелист Лука свидетелства, че те имали “едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо[1]”.

Спасителят нарича своите ученици “светлината за света[2]” и “сол за земята [3]”, отнасящо се с пълна сила и за първите християни, които благовестели сред езичниците “с думи и дела[4]” и “с вяра, която действа чрез любов[5]”, така че самите езичници са били принудени да си казват един другиму: “вижте ги как се обичат помежду си[6]”. Затова и авторът на “Послание до Диогнет”[7], като описва живота им, свидетелства, че “каквото е душата за тялото, това са и християните за света” и дори ги нарича “граждани на небето[8]”. На езичниците ги поразявала необичайната любов на християните към целия свят, безстрашието им към смъртта и най-вече тяхната необикновена радост, която превръщала живота им в “един дълъг празничен ден” или в “безкрайна Пасха”[9] според израза на Ориген.

Миланският едикт от 313 година донася не само мир и свобода за християните, но също и нови изпитания. В Църквата влизат масово езичници, които носят със себе си своята култура и остатъци от старата си вяра. В края на четвърти век вече има достатъчно християни, които не от съвсем чисти подбуди са приели християнството и докато в първите векове индиферентните към вярата и ниско морални християни са били малцинство, то в края на четвърти век те са вече значително число. Това е вероятно и една от причините за появата на много ереси и разколи в недрата на Църквата, както и за появата на монашеството като опит за съхранение и опазване на християнската святост, като борба за “живот в Христа”.

Св. Иоан Златоуст още като презвитер в Антиохия, а по-късно и като Константинополски архиепископ, с неуморната си пастирска дейност се опитва да лекува раните на съвременното нему християнско общество. Това той прави, проповядвайки, молейки и изисквайки от християните да водят живот достоен за своето име. Като изобличава пороците и лошите нрави на своето време, св. Иоан Златоуст не престава да призовава към покаяние и общение с Христа в Църквата чрез тайнството на Евхаристията. В своите блестящи проповеди светителят протестира енергично против установената вече в Антиохия практика на рядко причастяване на християните с тялото и кръвта Господни:

“Напразно се принася всеки ден жертва, напразно стои пред Господния олтар – никой не се причастява”[10] – се оплаква той.

Някои от християните се причастявали по “традиция” само веднъж в годината – на Пасха, други пък отивали в храма само за да чуят “златната реч” на св. Иоан, след което си тръгвали без да участват в Евхаристийната молитва и общение[11]. Вместо храма верните посещавали театъра или цирка – места несъвместими с евангелския дух и водещи християните към блуд и прелюбодеяние. През четвърти век в цирковете все още се случвало да се пролива кръв, докато театърът привличал най-вече мъжете чрез своите представления на своего рода “стриптийз”. Затова и отците през тази епоха така настоятелно протестирали против тях[12].

Стоян Чиликов

От светите отци на Църквата, вероятно няма никой друг, който като св. Иоан Златоуст така възвишено и проникновено да разкрива смисъла, целта и осъществяването на християнския брак, на брака в Христа[13]. Според Златоустият проповедник задължение на родителите е да възпитават децата си в християнската вяра, още повече, че тогава не са съществували училища, където децата да получават църковно възпитание и образование. Затова пък втората половина на четвърти век е известна с разцвета на християнската катехиза[14]. Желаещите да приемат християнството били “огласявани” във вярата главно чрез изучаване на Свещеното Писание и съдържащите се в него догматически и нравствени истини. Наред със св. Иоан Златоуст на Изток подобни катехизически поучения пишат св. Кирил Иерусалимски и Теодор Мопсуестийски, а на Запад – св. Амвросий Медиолански и блажени Августин. Св. Иоан Златоуст влага всичката си любов и много грижи за духовното израстване на повереното му паство, като знае, че само добрите християнски родители биха могли да възпитат добри деца и че само, който се е почувствал обичан, той се научава да обича. В своя великолепен трактат”За възпитанието на децата” светителят оприличава родителите на художници, които работят с голямо внимание върху своите картини, за да може да се получат истински произведения на изкуството. Така и майките и бащите трябва да вложат всичките си грижи и старания за християнското възпитание на своите деца[15].

“Не е ли безразсъдно, пита св. Иоан Златоуст, да учим децата на изкуства, да ги изпращаме за това на училище, да не жалим нищо за същото, а за тяхното възпитание “в учение и наставление Господне” да не се грижим? Самите ние ще пожънем първи плодовете на такова възпитание на децата си, като ги видим невъздържани, непослушни, развратни”[16].

Прочетете още „Някои аспекти от религиозно-нравствения живот на християните през втората половина на четвърти век според творенията на св. Иоан Златоуст*“ →

Характер и метод на православното богословие*

Публикувано на от Dragan Bachev

Стоян Чиликов

“Пиша ви не нова заповед, а заповед стара, която имахте отначало”

(1 Иоан 2:7)

Така посочената тема** избрах поради две взаимнодопълващи се причини: първо, защото настоящата конференция е под надслов – “ХХI век – Балканите – наука и образование” и, второ, защото тя се провежда на 1.ХI. – Деня на будителя, ден в който се честват нашите родни светци и отци: св. Кирил и св. Методий – славянските просветители, св. цар Борис-Михаил Покръстител, Чудотворците Климент и Наум, св. Иван Рилски Чудотворец [1], св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански…

Техният светоотечески пример ни задължава с две главни неща, които според мене са съществени елементи на православното богословие. Именно върху тях ще се опитам да изградя своето изложение.

Първият е, че през целия си земен живот те проповядват Христовото евангелие, “благовествуват за Иисуса Христа” (Деяния на светите апостоли 5:42) и в различни звания, но по един и същ начин изпълняват своето призвание, своето служение на Църквата. Второ, тяхното благовестие, което искам да нарека още и богословие, се основава на личния им живот в Христа, на богообщението, от което произлизат техният духовен опит, тяхното духовно знание или “духовно вeдение”, както се употребява в някои светоотечески и литургически текстове.

Ако се върнем исторически още по-назад, във времето на разцвета на светоотеческата мисъл, ще се убедим отново, че именно “опитният” или “екзистенциален” характер е отличителната черта на светоотеческото богословие[2]. Под богословие светите отци разбирали “боговедение” и “съзерцаване на невидимите тайни[3]”.

В четиринадесетото си събеседване св. Иоан Касиан, говорейки за “знанието на учението на нашата религия”, го разглежда по два начина: като практическо (πρακτική) и като теоретическо (θεωρητική), като под θεωρητική (θεωρία) разбира “съзерцание на божествените предмети и познание на най-съкровените истини[4]”. В Православната църква само трима се наричат богослови: св. Иоан Богослов, в чието евангелие ясно и убедително е изложено учението за въплътения Логос; Григорий Назиански – певецът на Cвета Троица, чиито слова са пропити с боговдъхновени истини, и св. Симеон Нови Богослов, чието дълбоко мистично богословие поразява със силата и увереността, с която говори за божествените тайни.

Преди боговъплъщението по същия харизматичен начин светиите вкусвали от Божиите истини – боговидецът Моисей, старозаветните пророци, патриарси и съдии “отдалеч видяха обещанията” (Еврeи 11:13)[5].

Това мистическо богословие или “харизматическо”, както го наричат някои съвременни богослови[6], е било винаги неотделима част от цялостния живот на Църквата. Богословската наука може да се развива само върху основата на харизматическото богословие, тоест трябва да хармонира с литургичния живот на Църквата, защото, както казва Евагрий Понтийски: “Ако ти си истински богослов, то ще се молиш истинно; ако се молиш истинно, то ти си богослов[7]”. Тези думи са станали нарицателни за православното богословие и неговия метод и най-точно разкриват връзката между знанието за Бога (θεωγνοσία) и прaксиса (θεωπράξις). Православното богослужение е тази съкровищница на Църквата, от която oтците са черпили винаги с пълни шепи и там търсили потвърждение на догматическите истини. Съществувала тясна зависимост, единство и неотделимост между lex orandi и lex credendi (правило на молитвата и правило на вярата)[8].

Именно този двояк богословски метод на православното богословие е нарушен, когато през средата на ХVI-ти век то попада под западното схоластическо влияние, което е най-силно през ХVIII-ХIХ век, но продължава чак до 60-те години на миналия век.

Авторът Стоян Чиликов

Подобно на католическото схоластическо богословие, което изхожда от философията на Аристотел, строи богословската си наука на базата на силогизми, използвайки диалектическия метод, православното “академично” или както още е наречено “школно” богословие започва да прави своите богословски изследвания повече с помощта на разума, отколкото на молитвения опит на Църквата[9]. Органическото единство между lex orandi и lex credendi е нарушено и несполучливо заместено от lex rationis. За съжаление този метод в различна степен и сила влиза в богословските средни и висши учебни заведения. Най-силно е отражението му в догматическото богословие, като почти всички пособия по православно догматическо богословие, писани тогава, са в схоластически дух и по схоластически образец[10]. Светоотческото богословие там, където се използвало, служило само дотолкова, доколкото  творенията на светите oтци се ползвали като “литературни извори”[11].

Прочетете още „Характер и метод на православното богословие*“ →

Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Лило Попйончев

Една от най-свещените, но трудно изпълними, от високопоставените, но тежко отговорни длъжности в християнското православно общество е свещенството, или пастирското служение. “Във Ветхия Завет правото за свещеническа служба се предоставяло само на определени лица – синовете на Левийното коляно[1]”. В Новия Завет обаче, не е така. Господ Иисус Христос, като основал Църквата, наредил посредством апостолите, така че църковният пастир да бъде назначаван не от някаква нарочно за тази цел уредена община, а просто от средата на вярващите миряни (Лук. 6:13**). Иначе казано: “вратата на пастирското служение станала отворена за всеки християнин, стига той да пожелае да влезе и да се окаже подготвен и достоен[2]”… А след това вече приелият над себе си пастирското ръкоположение не е достатъчно да бъде пастир само по звание, по име, а и по дела! Трябва да бъде пастир, какъвто иска Пастиреначалникът (Мат. 5:16), да бъде “пастырь добрый”!…

“Пастырь добрый”!… Ето изразът, който най-добре ни очертава, какъв се изисква да бъде пастирът. Този израз обхваща в себе си всички онези качества, които трябва да притежава, или по-добре, които трябва да украсяват истинския, добрия пастир. В какво именно се състоят (по-отделно) тези качества, – на този въпрос най-добър отговор ни дава неизчерпаемият източник на всички поуки – Словото Божие. В него се съдържат достатъчно места, които най-добре от всичко ни казват, какъв именно трябва да е добрия пастир. Между такивата са и думите на св. апостол Петър, казани в първото му послание, глава 5:1 до 4 стих:

1.Старцы ижи въ васъ молю, яко старецъ сый и свидетель Христовымъ страстемъ, иже хотящей славя явитися общникъ,

2.Пасите еже въ васъ стадо Божiе, посящающие не нуждею, но волею, и по Бога, ниже неправедными прибытки, но усердно;

3.Ни яко обладаюшие притчу, но образи бивайте стаду:

4.И явльшуся пастыреначальнику, прiимете неувядаумый славы венець***.

С тези думи апостол Петър, като указва на това, че и той не е само църковен пастир, но и свидетел на Христовите страдания, па даже надяващ се да бъде и съучастник в славата Му, моли всички църковни пастири: 1) да се грижат за Христовото стадо (да го пасат) и за неговото спасение, 2) в своето служение от никакви други външни и вътрешни побуждения да не изхождат, освен от любов, както към своето звание, така и към паството, и 3) да бъдат във всичко образец на своите пасоми. След това апостолът напомня за обещаната от Пастиреначалника награда, която ще им се даде заради добрите техни заслуги. Това е казано само накратко, а подробното изяснение на тези три точки се състои в следното:

Пастирът трябва:

1.Да се грижи за Христовото стадо и за неговото спасение. Тази мисъл апостолът изказва накратко с думите: пасите… стадо. С тях той поръчва, подобно на обикновения пастир, който се грижи и води към добра паша своите овце, и църковният пастир да се грижи за словесното стадо, за неговите духовни нужди и да се старае да му дава за храна онова, което е полезно, което е чисто от всякакъв вид отровни метили – да му дава здрава духовна трева. С други думи казано: пастирът да води вярващите “към духовната паша на Божественото слово” – храна необходима за живот и спасение.

По-нататък. Обикновеният пастир се грижи не само за всекидневните нужди на своите овце (къде да ги пасе, от коя вода да ги напои и прочее), но той заедно с това нерядко се замисля, как да бъде запазено стадото му от всякакъв вид напасти (болести, кражби от разбойници или грабежи от горски зверове и други). И в това отношение може да се каже, че той до известна степен полага най-големите грижи. Когато крадецът, например, ненадейно нападне стадото, за да го заграби, овчарят е готов да се изложи и на най-голяма опасност, често даже на смърт, само и само да отърве своите овце от ръцете на грабителите. Или пък, което още по-често се случва, отдели ли се някоя овца от стадото и се заблуди някъде, където лесно може да стане или плен на крадци, или жертва на вълците, пастирът тръгва с цел да я намери и прибере пак в стадото. С малко думи казано: когато се случи някое зло (каквото и да било) да сполети стадото, стадарят всячески се старае да го запази от погибел. – Същото има да се каже и за църковния пастир. И той трябва да бъде готов, така че и живота си да положи за спасението на своите духовни чада (Иоан 10:11), в случай, че те бъдат застрашавани от някоя грозна опасност… Тази собствено мисъл апостолът изразява в думата посъщающе, което ще рече: пастирът, колкото се може по-отблизо наблюдава с внимателна грижовност паството, да издирва неговите душевни и телесни нужди; да гледа да не би членовете му да се отделят от състава на църквата, а онези, които биха се отделили, да се старае наново да върне в църковното общество; да бди да не се вмъкнат в стадото вълци, които да го разгонят, или хитро (чрез пленителното си, но лъжливо учение) да примамят и погубят членовете на вярващото общество. Заради това пък, необходимо е пастирът добре да познава Словото Божие, да има дълбоко религиозно познание, да може да различава истинския път от кривия, да знае кои са вълците в овчи кожи… И тогава той, без друго, с по-голямо умение ще може да предпазва вярващите от всякаква мнимо-сладка храна, от храна лоша и вредна за душата – от храна на различните лъжеучения и нравствени извращения; тогава той ще знае да им дава истинска храна, а чрез това ще може да съдейства да постигнат своето спасително желание – нравственото им издигане на земята и блаженото им състояние на онзи свят. В това именно се състои най-главното предназначение на църковния пастир. “Две велики дела, говори Макарий, Московски митрополит, предстоят на всекиго от църковните пастири: първо – спасение на собствените си души и, второ, неразделно от първото, спасение душите на поверените на неговото водителство[3]”. Високо е, наистина, призванието на църковния пастир. Неговата цел в живота е една от най-възвишените. Той – пастирът, е “продължител на служението на примирението”(2 Кор. 5:18), строител на Божиите тайни (1 Кор. 4:1), в които желаят да проникнат и самите ангели (1 Петр. 1:12); облечен е с такава свещена власт, каквато, според думите на Златоуст, Бог не е дал нито на ангелите, нито на архангелите. И съобразно с важността на това най-свято служение и висока власт, Свещеното Писание усвоява също така високи наименования на свещенството, като: служение на духа (2 Кор. 3:8), (служение) на правда (-9); а самите пастири на църквите нарича: ангели на църквите (Откр. 2:1, ср. Малах. 2:7), особено епископите в смисъл на провъзвестници на Божията воля; нарича ги (главно) свещеници (Евр. 5:6), като предаващи освещение чрез благодатта на Светия Дух; пастири и презвитери на Христовото стадо (1 Петр. 4:15; Деян. 14:23); отци (1 Кор. 4:15; Гал. 4:19)” и прочее[4]. А за да бъде наистина пастирът такъв, тоест, за да бъде посредник между Бога и човеците и да оправдае божествения произход на своето служение, той непременно трябва да бъде строг съблюдател и изпълнител на апостолските изисквания спрямо него. В неговите уши винаги трябва да звучат думите: Внимавайте себе и всему стау, в немже вас Дух Святый постави…, пасти церков Господа и Бога, юже стяжа кровiю Своею (Деян. 20:28****). Горе пастырямь, иже погубляють и разточають овцы паствы Моея, рече Господ (Иерем. 23:1*****). – В качеството си на духовен отец, народен учител, пазител и лекар на душите на грешниците, той трябва всякога да бъде, така да се каже на крак, за да услужи на своите “чада во Христа”… От друга страна, всеки един случай за него трябва да бъде повод за работа: да наставлява, да учи, да уговаря заблудилите се, да утешава и очиства грешниците, въобще – непрестанно да се труди за спасението на душите на пасомите си. Неговата почивка трябва да бъде подобна на почивката на Спасителя при кладенеца на Яков. Спасителят там Си е почивал наистина от дългия път, обаче същевременно обикновената кладенчова вода Му дала повод да заговори на грешната самарянка, която била там, за живата вода, за благодатта, нещо, което ѝ обърнало вниманието, и тя се проникнала от желанието да придобие тази жива вода, и така душата ѝ била осветена (Иоан 4:15. Вестн. Кормчiй 1901 год., № 7, с. 101).

Прочетете още „Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*“ →