Иван Г. Панчовски

Зад всичко видимо очите на вярата долавят святото сияние на божествената премъдрост, красота и мощ. Това сияние най-силно се отразява в лицето на човека, защото той е сътворен по Божи образ, предназначен е да стане владетел на целия космос и е призван непрестанно да напредва към върха на абсолютното съвършенство и да спечели вечността. Когато псалмопевецът Давид се вглъбил в себе си и погледнал в дълбочината на човешката природа, пред неговия духовен поглед се разкрило цялото неизмеримо величие и висше назначение на човека. В този миг го обзел неудържим възторг, защото той узнал, че Бог е поставил човека за владе­тел над делата на ръцете Си и всичко е покорил под нозете му (Псалом 8:7). Към това св. апостол Павел прибавил: не ангелите, а човека Бог е предназначил да стане покорител и на «бъдната вселена» (Евреи 2:5 и 8).

За да се продължи човешкият род и да се извайва величественият образ на човека във все по-голяма пълнота, Бог установил брачната институция – този свещен съюз на мъж и жена, съгряван от лъчите на любовта. В нея мъжът и жената се свързват помежду си толкова тясно, че образуват една плът (Битие 2:24). В брака мъжът и жената се съединяват от Самия Бог в свещен и неразкъсваем съюз. Поради това за брака се поръчва: «Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва» (Матей 19:6, Марк 10:9).

Структурата на брака е сложна и многолика. В него са налични обществени, политически, социални, икономически, правни и други страни и моменти. Като най-висше в човека духът доминира в брака. Той го превръща в здрава и трайна нравствена институция, гдето две души се свързват чрез връзките на любовта за съвместно съжителство, за взаимно подпомагане, за общо възрастване и усъвършенстване, за раждане, отглеждане и възпитаване на деца – утрешни строители на общочовешкото благополучие и зидари на царството Божие.

Дълбочината на духовната структура на брака се разкрива от християнската религия. Иисус Христос, въплътеният Син Божи, между другото посочил висшето достойнство на брака и разгърнал пред него необятни перспективи във времето и във вечността. Иисус Христос въздигнал брака в тайнство и осветил основаваното чрез него семейство. Св. апостол Павел нарича брака «тайна велика» (Ефесяни 5:32) и го сравнява с най-светия съюз – този на Христа с Църквата. «Бракът – казва същият апостол другаде – е нещо честно у всички и брачното легло – чисто» (Евреи 13:4).

Поради това истинските християни гледат извънредно сериозно на брака. Те встъпват в него със страхопочитание и със съзнание за отговорност не само пред обществото, но и пред Бога. Сключването на брак от страна на християни не е някакво маловажно събитие, което засяга само тях и за което те носят отговорност единствено пред себе си. Християнският брак се сключва пред Бога и пред Църквата в празнична обстановка при извършване на тържествени свещени обреди. По такъв начин на брачната връзка се придава неимоверно голяма важ­ност и сериозност, тежест и здравина.

При венчанието Църквата възлага върху главите на встъпващите в брак венци – символ на високото достойнство, което те придобиват чрез тайнството брак. Църквата ги увенчава «със слава и чест» и им дава Божията преизобилна благодат, за да преуспяват в новото си състояние и успешно да изпълняват поставените им висши задачи. Такива тържествени мигове и свещени преживявания не се забравят от вярващите. Те укрепват брачния им съюз и влияят благотворно върху него.

Чрез тайнството брак на съпрузите се дава за цял живот Божията благодат, която стопля и възвисява естествената любов, за да не пресъхне никога нейният извор и да не угасне нейният плам и превръща основаното семейство в малка Църква (Римляни 16:4; 1 Коринтяни 16:19; Филимон 1:2).

Благодатта на всеобщото, царствено и свето свещенство, в чиито редици Бог е призовал всички християни, се проявява най-мощно в най-малката църковна об­щина – семейството. Според свидетелствата на блажени Августин и на св. Иоан Зла­тоуст, тайнството брак в много отношения прилича нa тайнството свещенство. Чрез него на мъжа и на жената се дава особена свещена сила, която ги прави един вид свещенослужители и превръща домашното им огнище в свет олтар. Тук всяка постъпка има характер на свещенодействие: мъжът и жената живеят в Господа и вършат всичко в Божието име и за прослава на Всевишния. Щом човек прекрачи прага на християнското семейство, той ще почувства топлотата на Божия дух, който навсякъде е проникнал и всичко осенява и животвори. От кътчетата на християнския дом полъхва нещо красиво и мило, нещо божествено и свещено. Целият живот на християнското семейство протича под сиянието на тихата, но никога незалязваща светлина на благодатната любов.

По силата на духовната си структура християнското семейство не се блазни само от стремежа да постигне благополучие и щастие на земята. То иска да бъде още и школа за нравствено възпитание и светилище за всекидневно освещаване. Християнският брак – пише Климент Александрийски – е «школа на доброде­тели за всички встьпили в него: за тяхното собствено възпитание и за възпитанието на децата им за вечността». В него християните са поставени в толкова естествена и благодатна среда всекидневно да се упражняват в добродетелност и да възрастват в нравствената любов, тази царица на добродетелите. Него Гьоте основателно нарича «начало и връх на всяка култура. Той прави грубия – кротък, а и най-образованият няма по-добра възможност да проявява своята доброта».

За вярващия човек огнището на семейството е свещено още и затова, защото в него е роден по човешка природа, отраснал е и е възпитан Господ Иисус Христос под топлите майчински грижи на св. Богородица. Тя се удостоила да стане Божия Майка, защото чрез въвеждането ѝ в храма и чрез възпитаването ѝ в благочестие запазила душевната и телесната си чистота. Божията Църква от всички краища на земята всекидневно ѝ въздава богослужебна възхвала и я възпява като нескверна и неблазна, нетленна и пречиста, пренепорочна Дева и преславна Приснодева, Богоневеста Владичица и невеста неневестная. Ставайки изразител на общоцърковното съзнание, св. Ефрем Сирин възвеличава св. Богородица като майка на всички хора и най-вече на приневолните и страдащите.

Още приживе св. Богородица проявявала особена обич към семейството. На брачния пир в Кана Галилейска тя се застъпила пред божествения си Син за младото семейство. По този начин тя го избавила от първото му затруднение. Очевидно тя искала току-що бликналият за него извор на радост и щастие никога да не пресекне. И оттогава и до ден-днешен, пък и за вечни времена, Божията Майка е не­бесна покровителка и закрилница на семейството.

Ето защо богомъдро е постъпила нашата света Църква, като е отредила празникът «Въведение Богородично» да се чества от православния народ като ден на християнското семейство. С това тя показва от една страна колко високо цени семейството и от друга страна как майчински се грижи за неговото запазване и процъвтяване. За постигането на тази цел тя поставя християнското семейство под всемощния покров на св. Богородица и издига пред него нейния свещен образ като вдъхновяващ и окрилящ пример.

Поради пречистото си майчинско сърце и поради безпределната си майчинска обич св. Богородица наистина стои най-близко до християнското семейство. Православната душа из самата си глъбина възкликва към нея в молитвен зов: «О пречистая, надеждо христианом, кто паче тебе в милости?» Именно поради безмерната си милост св. Богородица бди от небесните висоти над християнското се­мейство и никога не го лишава от своята могъща закрила.

Прочетете още „Духовната структура на християнското семейство*“ →

Послания на апостол Павел

Тези послания съставят сбирка от 14 различни по големина писма, които носят името на апостол Павел или – както е при Послание до евреите – показват някаква връзка с него. Посланията апостолът е изпратил в продължение на петнадесетина години до църковни общини или отделни личности в Мала Азия, Гърция, Италия и други. Използвайки формата на писмо, той разглежда въпроси на християнската вяра и нравственост, разрешава трудни случаи в църковния живот, дава пастирски указания, насърчава новопокръстени християни, утешава ги и ги подкрепя. От текста на посланията става ясно, че те основно били предназначени да се четат в църковната община по време на богослужение (с изключение на посланията до Филимон, Тимотей, Тит, които по-късно също започнали да се четат на богослужебните събрания). Посланията ни позволяват да добием представа както за начина на мислене и действие на апостола и на неговите сътрудници, така също и за живота на първите християнски общини в областите, в които той е проповядвал. Заедно с това те в повечето случаи са и най-ранните свидетелства за съществуването на дадена община.

Както личи от съдържанието на някои послания, те са писани от ученици и сътрудници на апостола под негова диктовка или указания.

Посланията рано били събрани в отделна сбирка. Указание за това намираме още в Новия Завет: “Както и възлюбеният наш брат Павел пише за това във всички свои послания, в които има някои места, мъчни за разбиране” (2 Петра 3:15-16). Смята се, че днешната сбирка от апосто-Павлови послания не е пълна. Вероятно някои послания поради различни обстоятелства са се загубили още преди да се образува сбирката, която вече като едно цяло е влязла в канона, в установения сборник от книги на Новия Завет.

Подреждането на посланията в сбирката е направено с оглед на обема като най-големите послания са поставени на първо място. Послание до евреите стои накрая, защото в древност на Запад имало възражения за авторството и то едва през IV-ти век заема мястото си.

В сбирката се отделят две групи послания с обособени наименования: затворнически и пастирски. Първите са писани по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон), както се вижда от съдържанието им. А вторите са предназначени за пастири в Църквата, каквито са били учениците на апостола – Тимотей и Тит, поставени от него за епископи на църквите в Крит и Ефес, и съответно съдържат указания за тяхната пастирска дейност.

Послание до римляни

Това послание е първото в поредицата на апостол-Павловите послания. Написано е преди апостолът да е посетил град Рим – многолюдната столица на Римската империя. Същевременно то се явява първото писмено свидетелство за съществуването на християнска община в Рим.

Апостол Павел отдавна е желаел да отиде в Рим, за да посети тамошната община (Римляни 1:8-15). След дългогодишна дейност в източната част на империята апостолът искал да посее семената на Христовата вяра и в западната ѝ част, като постави началото на мисионерската работа в Испания, за което очаквал помощта и на римската община (15:14-24).

Посланието е написано в град Коринт, Гърция, по време на третото проповедническо пътешествие на апостол Павел, малко преди той да отпътува със събраните помощи за християните в Иерусалим (Римляни 15:25-32; Деяния на светите апостоли 20:3 сл.). Той е предприел това пътуване между 56-та и 58-ма година. Преди това е прекарал 3 месеца в Коринт, центъра на неговата мисионерска работа в Гърция (Деяния на светите апостоли 20:2 сл.).

Съдържанието на посланието може да се обобщи като подробно изяснение на това, какво е благовестието на Иисус Христос. 3а целта апостолът развива учението за оправдаването на грешниците като най-напред говори за Божия гняв, породен от греховете на хората (1:18-3:20). Оттук произтичат главните изводи за оправдаващите действия на Бога и за вярата на човека.  Тези мисли се развиват по-нататьк в откъса за новия живот и надеждата на християните (5:12-8:39). След това авторът се спира задълбочено на въпроса за оправдаването на Израил (глави 9-11). От това може да се заключи, че в Римската църковна община е имало много евреи. Но апостолът не изоставя и въпроса за спасението на езичниците, тъй като общината във всички случаи е била смесена. Макар да не познавал в подробности живота на тази община, апостолът все пак се позовава на конкретен спорен въпрос в нея (14:1-15:13). Последната глава (16-та глава) съдържа множество поздрави до римски християни от него и негови сътрудници.

Посланието до римляни представя обобщение на проповедта и богословието на апостол Павел и затова го наричат “заветът на апостол Павел”.

Първо послание до коринтяни

От книга “Деяния на светите апостоли” научаваме, че апостол Павел по време на второто си проповедническо пътешествие е стигнал през 50-та или 51-ва година до Коринт, където е основана християнска община (18:1-18). След заминаването си апостолът останал в постоянна връзка с тази община, до която по-късно написал запазените две послания. Някои дори предполагат, че тази кореспонденция е била по-многобройна (срв. 1 Коринтяни 5:9; 2 Коринтяни 2:3-4).

Това послание е написано в Ефес между 53-та и 55-та година (според други – 57-ма година) по повод определени въпроси в живота на младата църковна община. За тези неща апостолът научил от “близките на Хлоя” (1:11), а вероятно и от писмено запитване, донесено му от представители на коринтската община (7:1; 16:17). Ставало дума за разделения, които заплашвали съществуването на общината (1:12-17). Апостолът научил още за недопустимо кръвосмешение, за прибягване до езически съдии при разрешаване на спорове между християни (6:1-11) и за случаи на блудство (6:12-20). Подробно авторът разглежда въпросите за брака и безбрачието (7-ма глава), за идоложертвените храни (8:1-11:1), за порядъка по време на богослужебни събрания, като изрично осъжда нередности, допускани на евхаристийните вечери. На възкресението (на Иисус Христос и на християните) е посветена 15-та глава, а последната, 16-та глава съдържа редица препоръки и поздрави.

Като цяло Първо послание до коринтяни дава ясна представа за живота и трудностите в една млада църковна община. От думите на апостола се вижда кое е важно за вярата и живота на християните: кръстът (1:18-2:5) и Христовото възкресение (15:1-28), действието на Светия Дух (2:10-16; 12:1-31), порядъкът в общината (3:5-4:21; 12:27-30; 16:15-18) и правилното ползване на благодатните дарби (12:1-11, 27-31; 14:1-40).

Това послание най-добре показва чувството за отговорност на апостола за тази община като неин основател и за всеки един християнин в нея.

Второ послание до коринтяни

Апостол Павел след изпращането на първото послание до коринтската църква продължил своята проповедническа дейност в Ефес, очаквайки и сведения за приема и въздействието на посланието му. Но междувременно в Коринт настъпили някои отрицателни промени, които принудили апостола да изпрати там своя ученик и помощник Тит и да подготви свое посещение в града. Той тръгнал по суша – през Троада и Македония (2:12-13), където срещнал връщащия се от Коринт Тит. Помощникът му съобщил добрата новина за покаянието на коринтските християни и желанието им да следват убедено напътствията на апостола (7:6-16).

Посланието е написано вероятно във Филипи няколко месеца след първото послание.

Основно на три въпроса е посветено съдържанието. Първо авторът говори за своето апостолско служение, като представя коринтската община като плод на апостолското си дело (1-7 глава). После призовава християните в Коринт да участват в събирането на помощи за бедните братя в Иерусалим (8-9 глава). Накрая той разпалено спори с противниците си, при което ни дава важни сведения за своя изпълнен с борба и мъки апостолски живот (10-13 глава).

Второ послание до коринтяни повече от всички други послания ни позволява да разберем апостолското самосъзнание на автора. При това то съдържа важни становища по отношението между църква и иерархическо служение в нея.

Послание до галатяни

По време на мисионерските си пътувания апостол Павел на два пъти е проповядвал в областта Галатия (Деяния на светите апостоли 16:6; 18:23), централна Мала Азия. В самото Послание до галатяни той споменава за времето, когато им благовестил “за първи път” (4:13).

Посланието е писано между 53-та и 55-та година в Ефес, на западния бряг на Мала Азия, където апостолът проповядвал в продължение на близо 3 години по време на третото си пътуване. В 1:6 той изразява учудване, че галатийските християни “тъй скоро” са преминали от истинското благовестие към друго. Това означава, от една страна, че посланието е писано скоро след пристигането на апостол Павел от Галатия в Ефес. От друга страна то сочи повода за написването му: появата на лъжеучители в галатийската църква, които изповядвали смесица от юдейски, християнски и езически вярвания.

За апостола това е изопачаване на истинското благовестие (1:6-9). Той напомня за своето собствено обръщане и призоваване да бъде апостол на езичниците, както и за независимостта си от юдейската традиция (1:10-24). Изтъква признаването на неговата проповед сред езичниците от Апостолския събор и противопоставянето на неправилни действия в тази посока (2-ра глава). След това излага какво е отношението между Божие обещание и закон, вяра и ‘‘дела по закона” и предупреждава от изпадане от истинската вяра (3:1-5:12). В заключителната част дава обичайните си наставления към вярващите, но не изпуща от очи положението в Галатия (6:12-17).

Вероятно посланието имало успех, с което се обяснява и запазването му. От 1 Коринтяни 16:1 виждаме, че апостолът е поддържал и след това връзка с “галатийските църкви”.

Посланието позволява да се видят опасностите, пред които били изправени новите християнски общини и показва, както и Послание до римляни, какво апостол Павел е разбирал под благовестие Христово. Главното внимание обаче е отделено на отношението между вяра и оправдание.

Послание до ефесяни

Апостол Павел бил тясно свързан с църквата в град Ефес, на западния бряг на Мала Азия, която посетил няколко пъти. Там той се задържал най-дълго – почти три години – по време на третото си проповедническо пътуване. За успеха на неговата проповед тук се разказва в Деяния на светите апостоли, 19-та глава. Особено вълнуваща е и срещата му с ефеските презвитери в Милет, описана в същата книга, 20-та глава. Накрая той поставя в този град своя ученик Тимотей за епископ.

Апостолът изпратил на ефеската църква това свое послание, което поради важното си съдържание, отнасящо се до всички църковни общини, било разпространявано и четено навсякъде, станало един вид окръжно послание. Писано е вероятно в Рим по време на първото затворничество (първите римски окови) на апостол Павел – около 63-та година. В Ефесяни 3:1 и 4:1 той нарича себе си “затворник” (в друг превод – “окованик”), тоест по време на написването е бил окован във вериги. Заедно с посланията до филипяни, до колосяни и до Филимон то съставя групата на така наречените “затворнически послания”.

По съдържание посланията до ефесяни и до колосяни са много сходни. Църковният живот в малоазийските общини протичал при еднакви условия, мнозинството от вярващите били доскорошни езичници (Ефесяни 2:11; 3:1; 4:17), а юдео-християните били малцинство. Затова апостолът чувствал нуждата да пише на ефеските християни за единството на Църквата, възглавявана от Иисус Христос, Който е глава както на земната, така и на небесната Църква. Тъкмо в Църквата се заличават всякакви различия между юдеи и езичници. В нея всички стават членове на Божието семейство. Защото чрез кръщението вярващите са избавени от властта на мрака и са съединени с Христос (2:1-10). Апостолът е бил Божие оръдие в изграждането на Църквата сред езичниците (3-та глава). В 4-6 глава се правят изводи за нравствения живот на християните. Преди всичко се набляга върху съхраняването на единството и усърдието при различните служения в Църквата (4:1-16). С кръщението християните отхвърлят от себе си подчинението на греха и започват нов живот, просветен от Иисус Христос (4:17-5:20). Този нов живот трябва да се проявява преди всичко в брака и в семейството. C образа на Христовия съратник завършва наставлението (6:10-20).

Прочетете още „Новият Завет – продължение и край*“ →

Новият Завет е не само извор за Божиите промислителни дела в човешката история, но неговите слова служат съгласно Божията воля за разкриване на Божието царство, за утвърждаването на човека в доброто и за богоуподобяването му.

Иисус Христос в евангелията и апостолите в посланията си говорят за  Писания, Писание, Свето Писание и подразбират свещените книги на евреите, които по-късно Църквата определя като книги на Стария Завет. Същевременно обаче Господ Иисус Христос е възвестил настъпването на времето на Новия Завет, тоест на новия договор на Бога с човешкия род. Авторитетни писмени свидетелства на този Нов Завет стават книгите на апостолите и на техните ученици, които са описали живота, дейността и учението на Иисус Христос и са дали разяснения по тях.

Най-напред са били записани словата на Спасителя, които са се използвали за наставляване на вярващите, били са четени на богослужебните събрания и са служели за разпространяване на новата вяра. После към тях са се прибавили разкази за страданията на Иисус Христос и за събитията след изкупителната Му смърт. Така постепенно са възникнали четирите книги, които са известни като евангелия! Едновременно с тях са били съставени и други християнски писания от различии видове: една история на ранната Църква от основаването ѝ до първото пребиваване на апостол Павел в Рим (тоест книга Деяния апостолски), писма (послания на апостолите и на техни ученици до християнски общини и отделни християни, в които се съдържат обяснения по богословски въпроси и духовни, “пастирски” наставления, и накрая една пророческа книга за съдбата на Църквата в настоящето и бъдещето. Всички тези книги са написани през I-ви век.

Писанията на Новия Завет са били събрани от Църквата през II-ри век в един сборник, понеже са свидетелствали по убедителен начин за вярата на християните от апостолско време. Според учението на Църквата те са написани под въздействието на Светия Дух и като боговдъхновени притежават неоспорим авторитет по въпросите на християнската вяра и нравственост. Затова и техният брой е твърдо установен като канон, мярка, правило на новозаветните книги!

Приетият у нас ред на тези книги е следният: 1) четири евангелия, 2) Деяния на апостолите, 3) така наречените съборни послания, 4) послания на апостол Павел и 5) Откровение на апостол Иоан. В повечето чужди издания са разменени местата на двете групи послания, но редът вътре в самите групи е същият.

Евангелията

Четири евангелия са включени в сборника от канонични новозаветни книги. Те свидетелстват – всяко по свой начин – едното благовестие на Иисус Христос. Думата евангелие е гръцка и означава блага вест, благовестие. С тази дума Сам Спасителят и Неговите ученици означават проповедта за истинското спасение, което Бог предлага на хората чрез Своя въплътен Син – Иисус Христос. Така възниква новата форма на религиозни писания – евангелията.

Надписите на каноничните евангелия от II-ри век насам в оригинал гласят: КАТА MAΘΘAION, КАТА MAPKON, КАТА LOYKAN, КАТА IΩANNHN. Тези книги са били подредени в сегашната си последователност още в ранната Църква вероятно според тогава приетото време на тяхното написване. Първите три евангелия са тясно свързани помежду си по съдържание, строеж и език, поради което се паричат синоптични евангелия (от гръцки синопсис, общ обзор).

Свето евангелие от Матей

Надписът на първото евангелие сочи като автор Матей. Той вероятно е ученикът на Иисус Христос, митарят от Капернаум, когото Учителят призовал в числото на дванайсетте апостоли (Матей 9:9 и 10:3). Матей носел и името Левий, бил син на Алфей (срв. Марк 2:13-17; Лука 5:27-32). Според ранното църковно предание Матей пръв съставил евангелие на еврейски език, но еврейският първообраз на евангелисто не е запазен.

Древни църковни автори свидетелстват, че Евангелието според Матей било написано 8 години след възкресението на Иисус Христос. Днес обикновено се приема, че то е съставено по-скоро през втората половина на I-ви век. От съдържанието му може да се заключи, че евангелието е произлязло в област, където християни и юдеи живеят заедно (Палестина или може би и Сирия).

Матей е събрал в евангелието си слова на Иисус Христос и сведения за живота Му, които подредил по време и по съдържание в три основни части: дейността Му в Галилея и наставления към учениците (3:1-18:35), сред които се откроява така наречената Проповед на планината (5-7 глава); дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46); страдания, кръстна смърт и възкресение в този град (26-28 глава). Авторът явно си е поставил за цел да убеди евреите и да затвърди това убеждение у евреите-християни, че Иисус е обещаният в Стария Завет Помазаник (Месия), потомък на Авраам, от коляното на Юда и рода на Давид, свещеник и жертва във великото изкупително жертвоприношение. Затова и предава в самото начало родословието и раждането по плът на Спасителя, а след това на много места цитира пророчества от Стария Завет, които намират своето изпълнение в личността на Господ Иисус Христос.

В древната Църква първото евангелие било най-почитано и четено. Затова то станало в изключителна степен Евангелието на Църквата.

Свето евангелие от Марк

За писател на това евангелие се приема Иоан-Марк, християнин от Иерусалим и син на Мария, в чиято къща вярващите се събирали на молитва. Марк бил племенник на апостол Варнава. Помагал откачало на апостол Павел, а после и на апостол Петър (Филимон 24; Колосяни 4:10; Деяния на светите апостоли 12:12; 13:5; 15:36-39; 1 Петра 5:13). Според древно църковно предание написал евангелието си в Рим за езичници и за християни сред езичниците (срв. 7:3-4) към средата на I-ви век. Днес то се смята за първото евангелие по време на съставяне, макар изследователи да поставят написването му около 70 година.

Марк събрал автентични предания за Иисус Христос, преди всичко описания на Негови чудеса, притчи и разкази, които завършват с някоя мисъл на божествения Учител, както и свидетелства за страданията и кръстната Му смърт. От географска гледна точка събитията са подредени така: дейност на Иисус Христос в Галилея (1:14-5:43); пътуване по юдейски и езически области и поучения към апостолите (6:1-9:50); отиване в Иерусалим, изобличения на юдейските водачи и смърт на кръста (10:1-15:47). Евангелието му започва с разказ за дейността на Иоан Кръстител (1:1-13) и завършва с явяванията на възкръсналия Спасител до самото Му възнесение (16:1-20).

Разказвайки за живота и дейността на Иисус Христос, евангелист Марк заявява, че Иисус е обещаният Месия, въплътеният Божи Син, и чрез Неговото идване в света е настъпило времето на спасението (1:14). Христос побеждава злото, властта на сатаната и неговите помощници, опрощава грешници (2:1-12), възвестява коя е истинската Божия воля (2:27-28; 7:1-23), установява Божието царство (4 глава). Понеже в Неговата личност Божието всемогъщество е скрито зад човешкото смирение, тайната на боговъплъщението не е била схваната не само от останалите юдеи, но дори и от самите ученици преди Възкресението (6:1-6; 8:14-21; 14:26-42). Единствено подходящото поведение спрямо Христовото учение е безусловната искрена вяра. Да бъдеш Христов последовател означава да следваш Спасителя с вяра, себеотрицание, готовност да служиш на другите и смелост пред страданията (8:31-33; 9:42-48; 10:17-27, 41-45), за да изпиташ силата на Божието царство. Първият езичник, проумял тайната на Христовото изкупление, е стотникът под кръста, който заявил: “Наистина този човек е бил Син Божи” (15:39). Този римски войник е представител на множеството повярвали езичници, които образуват църкви сред езическите народи. Тях евангелистът иска да укрепи във вярата и да насърчи чрез своето евангелие да останат верни на Иисус Христос дори и при преследвания.

Свето евангелие от Лука

Древното църковно предание сочи като автор на третото евангелие и Деяния на апостолите “Лука, обичния лекар” (срв. Колосяни 4:14; Филимон 24; 2 Тимотей 4:11), който бил християнин изсред езичниците и ученик на апостол Павел. Авторът черпи сведения от евангелието на Марк, има общи места и с Матей. Традиционно се приема, че това евангелие е написано по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (около 63 година), но днес надделява предположението, че е произлязло малко по-късно в Гърция или Мала Азия.

Лука също построява повествованието си в три части, като добавя и други сведения. Това са преди всичко части от Проповедта на планината и други поучения на Иисус Христос (6:20-8:3), а също и пространен разказ за последното пътуване на Спасителя за Иерусалим (9:51-18:14). В самото начало на евангелието Лука поставя предварителната история за раждането и детството на Иоан Кръстител и Иисус Христос (1-2 глава), а в края описва редица явявания на възкръсналия Христос и Неговото възнесение (24 глава).

Лука е желаел да напише ръководство към Христовата вяра за образовани езичници и християни изсред езичниците, както се вижда от умело съставения предговор (1:1-4). На този евангелист дължим множество ценни сведения, които не са включени в другите евангелия, като притчите за добрия самарянин, за блудния син, за умния управител, за митаря и фарисея, а също и поредица от молитви и химни (например хвалебните песни на Дева Мария: 1:46-55; на Захария: 1:68-79; на стареца Симеон: 2:29-32), важни сведения за отношението на Спасителя към жените, митарите (бирници) и грешниците, както и ценни подробности от историята на страданията на Иисус Христос.

В това евангелие Иисус е представен особено ярко като Спасител на “загубените”, социално обезправените, на жените, митарите и грешниците. По изключително убедителен начин е посочена любовта на Бога към хората. Чрез живота и смъртта на Христос е показано как трябва да живее и постъпва всеки отделен човек. Чрез Иисус Христос е настъпил решителният обрат в историята на човечеството и тъкмо Той (а не почитаният като “носится на мира” римски император) е истинският Спасител на света (2:11). Затова на редица места Лука свързва евангелската история със световната история, Старият Завет и историята на израилския народ намират своя завършек в Христовата църква, която е съставена от юдеи и езичници и така обхваща цялото човечество.

Образът на Иисус Христос, обрисуван от Лука, и Неговият божествен призив за справедливи междучовешки отношения дават и днес мярката на християнската лична и обществена нравственост.

Прочетете още „Новият Завет*“ →