Костадин Нушев

2.2. Богомилството като антицърковно и антифеодално движение

През втората половина на ХХ-ти век в официалната историография започват да се засилват акцентите върху антицърковния и антифеодален характер на идеологията на богомилите и фокусът на изследванията постепенно се измества от сферата на богословието и църковно-догматическата проблематика към една подчертано културно-историческа и социално-политическа трактовка в анализа и оценката на движението на богомилите. Чрез един сравнителен анализ на това дуалистично и нео-манихейско движение на българска почва се търсят  неговите аналози – предшественици и следовници както във Византия, така и в Западна Европа. Акцентира се на безспорната връзка с павликянството и влиянието върху катарите и албигойците на запад в Италия и Франция. или изгаряне на клади.

Още през първата половина на ХХ-ти век – в периода преди налагане на официалната марксистка историография в Бългаия, имаме едно паралелно на официалната църковна и научна академична мисъл развитие на една по-популярна версия и литература за богомилите също в двете основни направления – на социализма и на езотеризма (Иван Клинчаров, Петър Дънов). Тази популярна литература по темата за богомилите започва да се характеризира все повече с един по-силно изразен романтичен привкус, повлиян от литературните изследвания за албигойците и провансалската лирика в Южна Франция, поезията и естетиката на ренесансовите движение в Западна Европа и реформационните движения в Германия и Англия. Така тези културологични и филологични опити за исторически реконструкции и интерпретации на историята и доктрината на дуалистичните ереси започва да разглежда богомилите и представителите на западните средновековни ереси от типа на катаризма като едни „програсивни“, антифеодални и социални реформатори на съществуващия църковен и обществен порядък на живота и политическия ред. Така постепенно възниква митологемата за дуалистите, които макар да отричат всяко изкуство и материална култура в областта на изкуството, култа и църковния живот, но упорито биват представяни от различни автори като предшественици на ренесансовите и хуманистични реформационни движения в зората на Новото време, на индивидуализма и рационализма на Просвещението или на феминизма и правата на жените от по-ново време[18].

Тези именно бродещи проповедници и предвестници на социалните и културни промени на Запад се търсят и посочват от много автори предимно в лицето на катарите и албигойците, но се набляга с известна патриотична гордост, че това учение е пренесено от българските богомили и значи те са проводниците на модерното и прогресивно движение в цяла Европа и целия западен цивилизован свят. Такива патетични нотки и свръхинтерпретации започват да се срещат все по-често както в научните изследвания (Вера Мутафчиева), така и в по-популярната литература за богомилите през втората половина на ХХ-ти век. При това интерпретациите за дуалистичното учение на богомилството започва все повече да се фокусира не толкова върху религиозно-философските и космологични основи на светогледа, върху метафизичните възгледи и догматически основания, които са в категоричен разрез с Християнството като отклонения от Православието и утвърдените етични норми на европейската цивилизация, а върху радикалния социален и политически прогресистки модел за социална организация на религиозните комуни и като предвестник на социалните реформаторски движения.

3. Влияние на богомилството в историята на българите и средновековната европейска култура

Въпреки гоненията, богомилите са важен културно-исторически феномен в европейската история и оставят значителен културен и духовен отпечатък върху други религиозни движения в средновековната европейска история. Те влияят върху формирането на поредица от други сходни на тях дуалистични и предреформаторски движения в Европа и представляват своеобразна ранна форма на съпротива срещу феодалната държавна и църковната власт. Богомилството е пример за това как едно религиозно движение може да възникне като реакция на социална несправедливост и да окаже значително влияние върху културния и духовния живот на множество общества.

Една от темите, свързани с появата и развитието на богомилството, е обвързана с появата и разпространението на християнската апокрифна книжнина, преведена на старобългарски език и по-специално с апокрифните и еретически – гностически и манихейски, писания, които се използват от богомилите. Съществуват ли чисто „богомилски“ апокрифи и отделни богомилски тайни книги и писания или дуалистите използват познатите още на гностиците и манихеите апокрифни писания[19]?

Познатите „богомилски книги“ („Енох“, „Йоаново апокрифно Евангелие“ (Тайна книга)[20], апокрифи за „Адам и Ева“ и апокрифни апокалиптични „видения“) и легенди са всъщност апокрифни старозаветни и новозаветни книги, разкази, легенди и предания, които са познати на Църквата от древни времена и те се оказват литературната и митологична основа за изграждане на религиозната и философска доктрина на богомилите на изток, а и на катарите и албигойците на запад. В известен смисъл може да се приеме една научна трактовка за „простонародния характер“ на апокрифната книжнина, както и за народния език и специфичната естетика и стилистика на апокрифите, които съдържат философията на дуалистичните движения, с което подготвят в известен смисъл някои културни процеси и по-късни ренесансови прояви в областта на литературата. Това е свързано преди всичко с преводите на говорим и народен език както на старобългарските апокрифи, така и на по-късните провансалски религиозни текстове на албигойците. В това се състои народния и демократичен характер на апокрифната литература, която използват дуалистичните християнски ереси в своята религиозна и молитвена практика. Но това влияние на дуализма върху литературата и изобразителното изкуство е периферно и второстепенно, а не основно и определящо в културния и обществения живот, защото дуалистичните ереси са по своята доктрина иконоборчески и не използват изобразителното изкуство като интегрален елемент от своята догматическа доктрина и литургична молитвена практика. Сърцевината на дуалистичната религия не е в литературната, стилистична или естетическата форма на техните апокрифи и религиозно-митологични текстове, а светогледния и религиозно-философски дуализъм. Естетическата форма на литературните и художествени текстове не е централен вероизповеден проблем на доктрината на богомилите. Богомилството, макар и като средновековна християнска ерес, е едно чисто дуалистично религиозно и метафизично учение, което се признава и не се отрича и от любителите на прогресистката (марксистка) теория или от почитателите на езотеричната интерпретация за богомилите. То е смущавало като антисоциално и антицърковно движение Християнството и Църквата най-вече чрез своето алтернативно и псевдохристиянско – гностическо и манихейско, двубожие и двуверие, с отказа за общуване и колаборация със земните власти и чрез светогледното отхвърляне на видимия свят като създание на мрака. С това именно нихилистично и песимистично отношение към видимия свят и Божието творение богомилството е отчуждавало определени групи от населението от обществения и културния живот, от държавата и стопанската дейност и е отделяло цели общности от духовния живот на Църквата и християнската култура през средните векове.

Естествено, че богомилското учение през вековете има последователи, ученици и имитатори, които използват един социално-психологически архетип и търсят подходящи начини за нагнетяване на напрежение и провокиране на „брожения сред народа“ срещу държавните власти. Поп Богомил е бил популярен проповедник и е адресирал реални религиозно-нравствени и актуални социални проблеми през призмата на Евангелската тематика и социална критика. Всеки, който иска да се доближи до образа на поп Богомил, би трябвало да познава добре Писанието и да може да критикува убедително „слугите на мамона“ първо сред своите господари като „слуги на злото“ и едва след това да спечели доверие и авторитет да „проповядва на народа“.

Постепенно в края на ХХ-ти век след краха на официалната марксистка историография и нейната интерпретация на богомилството като „класово“ и „антифеодално движение“ се премина в популярната литература към притъпяване или умишлено замъгляване на догматическия характер на тези гностико-дуалистични движения и характеристиката им като ереси, които се отклоняват от доктрината на Църквата и основните принципи на християнската нравственост, но продължи да преобладава, да се оформя и установява един по-скоро езотеричен и митологичен разказ с романтичен и идеалистичен, но нереалистичен подход към богомилите. В дискурса на хуманитарните науки и интерпретации остана фокуса спрямо техните социално-политически възгледи или културни особености, които се определят и оценяват като „прогресивни“, защото са антидържавни, антисоциални и антицърковни, но постепенно се прибави мистичната окултно-езотерична насока, подхранвана от теософските възгледи на дъновизма и други подобни парахристиянски учения в контекста на новите религиозни движения на ню-ейдж културата от края на ХХ-ти век.

Този дух на съвременната „езотерична“ интерпретация, който отчасти се подхранва от предходната антихристиянска и антицърковна интерпретация на богомилството като социално и антифеодално движение, подържано от марксистката историография, акцентира и днес на търсенето на някакъв прогресивен характер на дуалистичните ереси през Средновековието. Богомилите през последните години в масовата култура и на едно популярно равнище се разглеждат през призмата на един романтичен подход и чрез митологизиран разказ като прогресивно, социално – предреформационно и предренесансово явление, а интерпретациите за дуалистичната религиозна и метафизична доктрина на „българските еретици“ се представят по-скоро през оптиката на един екзотичен прочит в контекста на езотеризма и на различни други парахристиянски, парацърковни и окултно-теософски учения. Така богомилите постепенно придобиват в масовото съзнание и в интерпретациите на техните почитатели облика на едни реформатори и езотерици, които идват от миналото, но техните поклонници ги възприемат като съществуващи и в днешно време като дори някои ентусиазирани езотерици имат претенцията да се идентифицират с тях и да възраждат тяхното „тайно учение“ и днес.

Прочетете още „Богословски изследвания за богомилството в България през ХХ-ти век – продължение и край*“ →

Костадин Нушев

Темата за богомилите и богомилството, която присъства в историята и културата на българския народ още от времето на Първото българско царство, като важен аспект на духовния живот и църковно-държавните отношения след Покръстването[1], привлича отново интереса на много автори и изследователи като ангажира вниманието и на различни обществени групи[2].

Богомилите като средновековно еретическо, антицърковно и антисоциално движение на група от последователи на поп Богомил са представители на дуалистично религиозно учение, което възниква в България през X-ти век под влияние на други манихейски и дуалистични учения. То придобива свой нов облик и се разпространява през следващите векове в голяма част от страните на Балканския полуостров, във Византия и някои области на Западна Европа. Названието на богомилите идва от основателя на движението, който е свещеник на име Богомил, започнал да проповядва това учение в средата на Х-ти век в България по времето на цар Петър (927-969). Основните исторически сведения за учението на основателя, и за общността на последователите на богомилството, придобиваме от пространната „Беседа против богомилите“ на старобългарския писател презвитер Козма, който е съвременник и пряк наблюдател на събитията[3].

В общоисторическа перспектива, и от гледна точка на историята на Българската православна църква, тази тема е била винаги свързана с появата, разпространението и развитието на богомилството като дуалистична ерес през средновековния период, а през втората половина на ХХ-ти век, по времето на социалистическата историография, богомилството се разглежда предимно в контекста на антицърковните, антисоциалните и антифеодални движения в България, във Византия, на Балканите и в Западна Европа. Историческият контекст при възникване на богомилството, в условията на Първото българско царство и управлението на цар Петър, се характеризира с духовна, социална и икономическа криза, с дълбока обществена трансформация и нестабилност, настъпили в България след продължителните войни на цар Симеон Велики през първите десетилетия на X-ти век. В учението на богомилите религиозно-философските дуалистични възгледи и представи се смесват и съчетават с редица антиклерикални, антидържавни и антицърковни учения, които възхождат към по-ранни гностически и други дуалистични ереси – гностицизъм, манихейство, павликянство и иконоборство[4].Затова като религиозно и обществено движение богомилството приема характера едновременно на духовна и социална реакция срещу установяването на нови по-строги порядки на държавно-феодалния обществен ред и на идеологическа критика срещу нарастване на собствеността и материалните блага на официалната църква. Богомилите проповядват и практикуват съзнателно бягство от „света, който в зло лежи“ като неподчинение на властите и с това смущават векове наред духовния, църковния и държавния живот на българите в продължение на определени исторически периоди както през Първото българско царство и византийското владичество, така и през Второто българско царство.

1.Богословски и църковно-исторически изследвания за богомилството през първата половина на ХХ-ти век

Интересът към богомилството се засилва в хуманитарните науки в България от началото на ХХ-ти век по две основни линии на изследване – филологическа и църковно-историческа. Филолозите, славистите и старобългаристите, които се занимават с историята на апокрифите в славянския свят и различните европейски литератури през Средновековието откриват постепенно ролята на дуалистичните ереси като алтернативни парацърковни групи и движения, които използват алтернативни на каноничните книги на Свещеното Писание апокрифни библейски текстове като основа за своите вярвания. Това поражда интерес към апокрифната литература и простонародните вярвания, към поетиката и естетиката на европейските литератури от ранното и късното средновековие, които възникват на говоримите европейски езици и връзката им с фолклорни легенди и народната вяра[5].

Историците на Църквата, или на инквизицията в Западна Европа, от друга страна, проучвайки историята и доктрините на средновековните ереси на катарите и албигойците, или  предреформационните и ренесансови движения в Европа през Средновековието, разглеждат в богословско-систематичен порядък историята на идеите и на борбата на Църквата с еретическите и антицърковните движения на епохата. Така чрез доктрините на катарите и албигойците, църковните историци в Западна Европа и Русия още през ХIХ-ти век търсят генеалогията на еретизма през късното средновековие и логично достигат в своите проучвания до предшествениците на тези западни дуалистични ереси в лицето на богомилството – българската ерес, павликянството, манихейството, месалианството и гностицизма[6].

В началото на 20-те години на ХХ-ти век в България в областта на богословието, както и на редица други хуманитарни науки като история, славянска филология, философия и етика, е налице засилен интерес към учението на богомилите, което се разглежда не само през призмата на догматическото богословие като една от средновековните дуалистични ереси, разпространяваща се първоначално на Изток в България и във Византия, а след това и на Запад, но и като елемент от по-широка културно-историческа рамка на разглеждане на дуалистичната традиция. Това е по-дълга поредица от гностико-дуалистични учения и религиозни движения като манихейство, павликянство и месалианство, които присъстват в историята на Църквата и смущават християнските общности на много места в Европа от късната античност и Средните векове. В България историци и филолози като акад. Йордан Иванов, проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Михаил Поснов, проф. Михайло Попруженко, д-р Васил Киселков и много други посочват именно този основен пункт в генезиса на богомилството и неговата връзка с по-ранните дуалистични ереси – павликянството, масалианството и манихейството, а също така и в по-далечна перспектива с гностицизма и монтанизма. Всички тези алтернативни на църковната ортодоксия християнски или полухристиянски възгледи и учения, основаващи се на дуалистична религиозна философия и на апокрифни библейски текстове, постепенно проникват сред славяните на Балканите под влиние на павликянството, а след Покръстването се оформят на местната българска почва като едно ново дуалистично, антицърковно и антисоциално движение, свързано с проповедническата дейност на поп Богомил. Проповедите на богомилите били устни и презвитер Козма не съобщава за някакви тайни богомилски книги, защото разпространението на богомилските вероучителни положения се осъществява чрез устно посвещение. В науката се говори за „богомилски книги“ като под това понятие се разбират предимно старозаветни и новозаветни апокрифи, които са били познати от раннохристиянската епоха и използвани от гностици, манихеи и други дуалисти.

Първото сериозно богословско изследване в нашата богословска църковно-историческа наука върху богомилството, и то от подчертано църковна и богословска гледна точка без да се пренебрегват и другите културно-исторически аспекти на проблематиката, предприема Българският екзарх и Софийски митрополит Стефан. Още докато е архимандрит той се заема с изследване на религиозно-нравствената проблематика на богомилството през призмата на полемичната проповед на презвитер Козма и разглежда критично редица въпроси на богомилското учение от църковна гледна точка. Екзарх Стефан разработва научно и задълбочено тази проблематика по време на своята научна специализация в Швейцария[7].                 

В съвременната библиография на научните изследвания за богомилството фигурират две заглавия на архим. д-р Стефан за богомилите, публикувани през 1920 година на френски език в Лозана[8].  И двете са останали дълго време непреведени и непознати за българската читателска аудитория – както за по-тясната научна и академична общност, така и за по-широката общност на историци и хуманитаристи, философи и богослови или за вярващите християни, които се интересуват от темата за средновековните ереси и ролята на богомилството в средновековната история на България, на Балканите и Западна Европа.

1.1 Характер на богомилството като дуалистична ерес

Богомилството, според Екзарх Стефан и редица други историци и изследователи, е едно характерно за средновековието дуалистично движение, което се е зародило и възникнало в недрата на народа през Х-ти век и е проповядвано първо в пределите на българската държава от поп Богомил. Основателят на богомилството е реална историческа личност, а не събирателен художествен образ или псевдоним на друг проповедник или анонимен писател на апокрифна книжнина. Българските богослови и църковни историци от първата половина на ХХ-ти век внимателно подхождат към сложната проблематика на богомилските религиозно-нравствени и социални възгледи и разглеждат това дуалистично движение едновременно като еретическо и антисоциално. Църковните историци (Димитър Цухлев, Иван Снегаров, Камен Динков) акцентират върху догматическите особености на дуализма и еретическия характер на богомилството.

През 30-те години темата за поп Богомил се интерпретира и от друг наш историк – проф. Петър Мутафчиев, във връзка с неговото виждане за „духа на отрицанието“ в българската история като се прави паралел с аскетизма и християнското отшелничество на св. Иван Рилски. Макар към този етап все още да не са разпространени в официалната историческа наука догмите на марксистката идеология все пак това сравнение и опитите да се разглежда дуалистичната ерес на една и съща плоскост в християнската монашеска традиция и духовното подвижничество на отшелничеството и пустиножителството при св. Иван Рилски, показват определени тенденции на нихилизъм и негативизъм спрямо Църквата и положителните примери за духовна култура, религиозно творчество и святост, които предлага Православието[9].

По аналогия с философския анализ на нихилизма и тук „духът на отрицанието“ се разглежда чрез двамата исторически представители – поп Богомил и свети Йоан Рилски, като олицетворение на два типа „отрицание на света“. Пустиножителството и отшелничеството се тълкува като пасивно отрицание, а еретическото отричане и непризнаване на държавата и църквата като активно отрицание. Този дух на антихристиянска, антицърковна интерпретация и търсенето на прогресивния характер на ересите като „активно отрицание на феодализма“ и вид „прогресивно социално движение“, за разлика от монашеството като пасивно отношение към феодалните порядки, води по-късно по думите на проф. Георги Бакалов и до тенденциите на „митологизация на българския еретизъм“.

Богомилството може да се разглежда в своя генезис като плод на народното християнство и на българската народна християнска традиция от периода на прехода от езичеството към християнството като в своята доктрина и практика отразява един преходен етап на двуверие и двубожие през този исторически период на религиозна и културна трансформация на народните вярвания и представи. Това движение се опира на предходни гностико-дуалистични учения като манихейството и павликянството и адаптира техните религиозни възгледи на българска почва чрез преводите на апокрифната книжнина на старобългарски език. Такова виждане в богословските изследвания предлага проф. Иван Панчовски в своето задълбочено религиозно-историческо проучване за езическата религия на славяните и доктриналното двуверие сред българите в преходния период след Покръстването в края на IХ-ти и началото на Х-ти век[10].

Прочетете още „Богословски изследвания за богомилството в България през ХХ-ти век*“ →

Професор ставрофорен протоиерей Благой Чифлянов

Посвещението в християнство става чрез три тайнства: свето кръщение, свето миропомазание и света евхаристия. Православната църква, вярна на древната традиция, извършва тези три тайнства последователно, в едно и също време, дори и над пеленачетата.

Римокатолическата църква, макар че по принцип признава единството на християнското посвещение и дори извършва тези три тайнства едновременно над възрастни, в случай че там има клирик в епископски сан, вярна на една средновековна концепция, която в основата си крие практичността, над малки деца ги извършва разделено – в различните периоди от тяхното детство. Въпреки това, в рубриките на издадените след Втория Ватикански събор богослужебни книги („ордо“), тя повелява на своите свещенослужители в пастирските си съвети и в катехизическите си поучения да изясняват на пасомите си, че християнското посвещение представлява едно цяло и че християните са длъжни да приемат трите гореизброени тайнства, за да бъде посвещението им пълно.

Трябва да отбележа, че и в Православната църква не е пренебрегнат практичният принцип, защото например ние причащаваме пеленачетата само с кръвта Господня, като имаме предвид, че те не могат да поемат твърда храна или пък често причащаваме новокръстения и миропомазания в един от следващите дни, в случай че в същия ден е нямало света литургия.

Същината на светото кръщение

Първо в реда на тайнствата е кръщението, без приемането на което никой не може да стане член на светата Църква. Кръщението е тайнство, чрез което огласеният в Христовата вяра чрез трикратното му потапяне във вода и с произнасянето на думите: „Кръщава се Божият раб (името) в името на Отца и Сина и Святаго Духа“ се очиства от всеки грях и се възражда за нов, благодатен живот; умира за греха, за да живее за Бога (Римляни 6:11).

Христос не е първият, Който заповядва да се кръщава. Кръщение имало и преди Него като символ на очищение и новорождение. Водата на потопа, която очисти и обнови света; водата на Червеното море, която роди Божия народ, като го спаси от гонението на фараона; водата на реката Йордан, по която премина избраният народ, за да влезе в Обетованата земя, бе предобраз на християнското кръщение. Христос използва този символ, за да въведе последователите Си в Божието Царство, като го направи тайнство. Той казва на Никодим: „Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:5), с което ясно очертава пред Своите последователи важността на очищението на плътта чрез вода, която възражда вътрешния човек чрез Дух Свети. Затова, когато изпраща Своите апостоли в света, Той им поръчва да кръщават „в името на Отца и Сина и Святаго Духа“ (Матей 28:19) и свързва това кръщение със спасението на човека (Марк 16:16).

Св. Иоан Кръстител определя разликата между своето и Христовото кръщение така: „Аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Свети“ (Марк 1:8). При Христовото кръщение не водата, а Светия Дух възражда и следователно кръщението не е обикновен обред, а тайнство. Това тайнство съединява човека с Христа, „облича“ го в Христа, като му дава възможност да вземе участие в тайната на Христовата смърт и на Христовото възкресение (Римляни 6:2-11; Галатяни 3:27).

При християнското кръщение е необходима вода (Деяния на светите апостоли 8:36). Налице трябва да има покаяние (Деяния на светите апостоли 2:38) и вяра (Матей 28:19-20) в Иисуса Христа (Деяния на светите апостоли 8:12, 37; 16:15; 18:8; 19:4; 22:16). Вярата в Иисуса Христа трябва да се изповядва от кандидата (Деяния на светите апостоли 8:37).

История на светото кръщение

Християнското кръщение е учредено от Господ Иисус Христос (Матей 28:19-20; Марк 16:15-16). Апостолите са започнали да кръщават още на самия ден Петдесетница, когато били кръстени 3000 души (Деяния на светите апостоли 2:41). В Деяния на светите апостоли са отбелязани кръщенията на някои самаряни, между които и на Симон (8:12-13), на евнуха на етиопската царица Кандакия (8:38), на Савел (9:18), на Корнилиевия дом (10:47-48), на тези от дома на Лидия (16:15), на тъмничния стражар във Филипи (16:33), на някои коринтски жители, на Крисп и Гай, на Стефаниновия дом (18:8; 1 Коринтяни 1:14-16) и на жители на Ефес (Деяния на светите апостоли 19:5).

Кръщението е ставало с троичната формула, посочена от Господ Иисус Христос, а именно «В името на Отца и Сина и Святаго Духа». Що се отнася до изразите, срещани в Деяния на светите апостоли и в апостолските послания, в които става въпрос за кръщаване «в името на Иисуса», или «в Христа», или «в Христовата смърт» (Деяния на светите апостоли 8:16; 19:5; Римляни 6:3; Галатяни 3:27), те не изключват кръщението с троичната формула. Това се потвърждава и от факта, че в Дидахи се говори за кръщение «в името Господне» (глава 9:5), но категорически се заповядва то да се извършва «в името на Отца и Сина и Святаго Духа» (глава 7:1).

Кръщението се извършвало във вода, както Господ Иисус ясно указва чрез думите: „Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:5) и както се вижда от кръщението на евнуха (Деяния на светите апостоли 8:38). Същото се потвърждава и от смисъла на понятията «βαπτίζω – кръщавам», «водна баня», «баня на възраждането» (1 Петр. 3:21; Ефесяни 5:26; Тит 3:5). Същите понятия ни дават възможност да заключим, че кръщението ставало чрез потапяне.

В апостолско време не виждаме да е имало продължително оглашение. Една проповед била достатъчна, за да се кръсти някой. Що се отнася до изповедна формула, макар че най-древните кодекси да не съдържат, Деяния на светите апостоли 8:37, където се говори за произнесена от евнуха изповедна формула преди своето кръщение („Вярвам, че Иисус Христос е Син Божий“), тя ще е била вмъкната още в апостолския век и свидетелства за съществуването на изповедна формула още през това време.

През II-ри век светата Църква продължила да кръщава възрастни, и понеже в по-голямата си част те били езичници, тя организирала един подготвителен период към кръщението, който обемал просвета, пост и молитва. Св. Юстин Философ (около 150 година) свидетелства, че подготовката към кръщението ставала чрез просвета, засягаща вярата и нравствеността. Към тази просвета се прибавяли пост и молитва. Самото кръщение ставало в «жива вода». При липса на текуща вода, то могло да става и в друга вода, а при липса на обилна вода, кръщението могло да става и чрез поливане три пъти на вода върху главата на кръщавания.

През III-ти век, както ни описва св. Иполит Римски, подготовката към кръщението е институт, органически свързан с кръщението. Тази подготовка се състояла от два етапа: първият етап бил по-продължителен, но не превишавал три години, а вторият обемал периода на светата четиридесетница. В първия период кандидатите бивали просвещавани във вярата и нравствеността и над тях се четели молитвите за оглашените. Чрез една проверка и свидетелството на тези, които са ги довеждали до Църквата, те преминавали към втория етап. Последният включвал просвета върху евангелските текстове и ежедневни заклинания чрез ръковъзлагане. В четвъртък, който предшествал кръщението, кандидатите се изкъпвали. В петък и събота постили и присъствали на богослужебните последования, предстоятелствани от епископа. Той възлагал ръце над тях, духал в лицето им и ги бележел със знака на честнѝя кръст по ушите, челото и носа. В нощта срещу неделята, която вероятно била пасхалната нощ, се извършвало бдение. При пръвото пропяване на петлите те пристъпвали към водите, събличали се, отричали се от сатаната, бивали помазвани с елея на заклинанието и слизали в осветената преди това вода, изповядвали вярата си в Отца, Сина и Святаго Духа и бивали кръщавани, като ги потапяли във водата три пъти.

В Северна Африка Тертулиан също говори за оглашението, за освещаването на водата, трикратното потапяне, след което на новопросветения се давало да пие мед и мляко. Той сочи за извършител епископа. При липса на презвитер той казва, че кръщението може да извърши и дякон, дори и мирянин, при крайна нужда. Що се отнася до времето на извършването на светото кръщение Тертулиан сочи пасхалната нощ и следващите дни до Петдесетница, без да изключва който и да е ден и час на годината.

Св. Киприан Картагенски също говори за оглашението, за освещаването на водата, за въпросите, отправяни към кандидата, за изповядването на вярата, за трикратното потапяне. Той смята, че въз основа на взетото решение на III-тия Картагенски събор новородените могат да се кръщават и преди осмия ден от тяхното рождение.

Дидаскалията, която отразява сирийската практика, не говори специално за кръщението, но между другото споменава, че епископът е помазвал главата първо на мъжете, а после и на жените с елея на заклинанието. Свещениците или дяконите помазвали със същия елей цялото тяло на мъжете, а дяконисите – на жените, след което те пристъпвали към кръщение.

Изворите, от които черпим сведения за кръщението през IV-ти век в Сирия и по-специално за западносирийския ритуал, който лежи в основата на византийския, са много: Иерусалимската практика е отразена в 23-те катехези, от които пет тайноводствени, на св. Кирил Иерусалимски и в Пътеписа на галската монахиня Етерия. Антиохийската практика е отразена в VII-ма книга (глава 39-45) на Апостолските постановления и дванадесетте катехези на св. Иоан Златоуст.

Според тези извори през това време институцията на оглашението била стигнала своето пълно развитие. Периодът на подготовката на оглашените не преминавал трите години и времетраенето зависело от ревността на кандидата. Оглашените взимали участие в светата литургия през време на литургията на оглашените и напускали храма, когато дяконът даде знак за това. В края на този период, водени от своите възприемници, кандидатите се представяли на презвитера, а чрез него и на епископа, за да бъдат записани имената им на специален каталог.

Записване на името. Това ставало обикновено в навечерието на светата четиридесетница, когато презвитерът записвал всички имена на кандидатите в специален каталог. В първия ден на светата четиридесетница възприемниците водели кандидатите в храма, където епископът подлагал на изпит близките им. Ако се оказвало, че кандидатите са честни, почитат родителите си, не са пияници, лъжци и прочее, епископът отбелязвал името им собственоръчно. В противен случай ги отпращал докато се оправят. Най-голяма отговорност носели възприемниците, които се наричали така, защото взимали върху себе си отговорността за казаното пред епископа, както и за бъдещото поведение на кандидатите.

Катехизация. Тя обхващала истините на вярата и ставала през дните на светата четиридесетница. В нея са взимали участие само допусканите до кръщение. Начиная от книгата Битие, пред оглашените са се чели книгите на Свещеното Писание и се произнасяли катехизически поучения.

Заклинания. Те се извършвали от специални заклинатели ежедневно, след библейските четива и катехизацията.

Предаване на символа на вярата и последното заклинание. През време на Страстната седмица кандидатите, придружени от възприемниците си, отивали в храма и произнасяли пред епископа Символа на вярата. На Велики четвъртък те се изкъпвали, на Велики петък и събота постили. На Велика събота епископът възлагал над тях ръка и произнасял последното заклинание.

Отхвърлянето на сатаната и съединението с Христа. В събота, преди да се кръстят, кандидатите боси и без връхна дреха, с ръце вдигнати като пленници, обърнати към запад, страната на тъмнината и на дявола, са отхвърляли сатаната, като са произнасяли думите: „Отричам се от сатаната, от всичките му дела, от всичките му ангели, от всичкото му служение и от всичката му гордост“. Псевдодионисий отбелязва и духването.

Тогава кандидатът се обръщал към изток, страната на светлината, и изповядвал съединението си с Христа с думите „Съединявам се с Христа“ или подобна на тази формула.

Изповядване на вярата. Според св. Кирил Иерусалимски след съединението с Христа кандидатът изповядвал вярата си в Отца, Сина и Святаго Духа и в едно кръщение за покаяние.

Помазване с елея на заклинанието. Кандидатът влизал във вътрешната част на баптистерия, където се събличал и бил помазван с елея на заклинанието.

Освещаване на водата. Свещеникът освещавал водата на кръщението чрез специална молитва. Според Псевдодионисий свещеникът изливал три пъти във водата „миро“ при изпяването на „алилуйя“.

Кръщение. Кръщението ставало при трикратно потапяне в осветената вода и при произнасяне на думите: «Кръщава се (името) в името на Отца и Сина и Святаго Духа» (Златоуст).

Обличане на белия хитон и миропомазването. Новопросветеният излизал от водата, обличал се в бял хитон и веднага бил помазван със свето миро.

След кръщелните обреди. След като новопросветеният бивал миропомазан, давали му целувката на мира и започвала евхаристията, в която той се причащавал.

През цялата седмица, която наричаме Светла, новопросветеният, облечен в белия си хитон, участвал в светата евхаристия, слушал така наречените тайноводствени катехези, в които се разглеждали трите тайнства на християнското посвещение – кръщение, миропомазание и евхаристия, и се причащавал.

Прочетете още „Християнско посвещение*“ →

Славчо Вълчанов

Старозаветният мъдрец Иисус син Сирахов ни е завещал едно валидно за всички времена наставление: „С всичката си душа благоговей пред Господа'“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 7:34). Винаги със страхопочитание и благоговение трябва православният християнин да пристъпва към изпълнение на всички разпоредби и установления, които „едната, света, съборна и апостолска Църква“ при многовековната си историческа мисия предлагала и предлага на човеците за тяхното спасение.

През тази година** съгласно богослужебния календар на светата Православна църква периодът от 17 февруари до 6 април е под знака на Великия пост. Нашата духовна майка – светата Православна църква ни напомня апостолския призив: „Сега е по-близо до нас спасението“ (Евреи 13:11). „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Коринтяни 6:2).Така пред нас се откроява църковната постна дисциплина като душеполезна тема за размисъл и поука.

*

Християнският пост като благодатно средство за спасение носи печата на богоустановеност. Неговото начало се корени в заповедта, която Бог дал на прародителите Адам и Ева в Едемската градина – да не ядат от дървото за познаване на добро и зло (Битие 2:17). Тази заповед съвсем точно е определена от Тертулиан като „правило на въздържанието“. Същата мисъл срещаме и у св. Василий Велики: „Това не яжте – е указание за поста и въздържанието“. „Постът не е изобретение, той е скъпоценност за отците. Всичко, що притежава древност, е почтено. Да уважаваме древността на поста!“

Богооткровеното Писание на Стария Завет съдържа много законоположения за поста. Пророците постоянно призовавали народа към пост и покаяние като спасителни средства против бедствия, стихии и падения. Великите постижения и прояви през старозаветната епоха са били свързани с духовна подготовка чрез подвига на поста. Така Моисей доброволно се отдал на четиридесетдневен пълен пост (без хляб и вода) на Синайската планина, за да се подготви за получаване на десетте Божии заповеди (Изход 34:28). Огненият пророк Илия благодарение на поста се удостоил да види славата Божия (3 Царства 19:4-13). С постническа добродетелност се отличила пророчица Анна, която вече 84-годишна, служела „Богу с пост и молитва денем и нощем “ (Лука 2:37). Последният от старозаветните пророци св. Иоан Кръстител се посветил на най-строг постнически подвиг, като живял в пустиня облечен в дреха от камилска вълна и се хранел само с акриди и див мед (Матей 3:4; Лука 1:80) и така станал най-велик измежду родените от жена (Матей 11:11).

Основата и нравствената същност на християнския пост е положена от Спасителя Иисус Христос. Той не само ценял и препоръчвал, но и Сам практикувал поста като силно средство за религиозно възвисяване. Той се подготвил за великото Си обществено служение и Голготска саможертва чрез пост в продължение на четиридесет дни (Матей 4:2). Христос препоръчвал поста, придружен с молитва, като средство за изгонване на зли духове (Матей 17:21) и предрекъл появата на поста след Неговата смърт, възкресение и възнесение (Матей 9:15).

По примера на Богочовека Христа светите апостоли и първите християни се отдавали на пост (срв. Деяния на светите апостоли 13:2-3; 14:23; 2 Коринтяни 6:5; 11:27). Именно като имала предвид тази богоустановеност на поста и неговото значение за религиозно-нравственото издигане на човешката личност, светата Православна църква в своята многовековна пастирска грижа за спасението на своите чеда е определила сложна постна дисциплина. Това са специални дни и различни периоди на пост, между които са продължителните Велики пости или Четиридесетница като подготовка за Възкресение Христово.

Преди всичко трябва да се подчертае,че християнският пост е същностна религиозна необходимост. Той притежава висока нравствена ценност. Господ Иисус Христос влял ново нравствено съдържание в постната дисциплина, позната също и на езическите религии и практикувана от иудейския народ. Така във връзка с разискването за поста с учениците на Иоан Кръстител и с фарисеите Христос заявява: „Никой не налива ново вино във вехти мехове; … ново вино трябва да се налива в нови мехове“ (Марк 2:22). Спасителят вложил в онаследената старозаветна постна традиция ново божествено съдържание, дух и смисъл. Новата структура и нравствено съдържание на християнския пост са ясно посочени в Христовата проповед на планината, в която е казано: „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерите… А ти, кога постиш, помажи главата си и омий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Матей 6:16-18).

От тези Христови слова, както и от духа на цялото Христово учение следва да се заключи, че християнският пост не се състои само във въздържание от храна и питие въобще или само от някои видове храна. Такова въздържание може да принадлежи и към човешкoто благоразумие и да се предписва от хигиената и диетиката. Християнският пост е въздържание, подчинено на определена, и то възвишена религиозна цел. То се отнася до човешкото тяло, но преди всичко до човешката душа. Постът oбхваща цялостния човек и го устремява към висши духовни ценности. Той е средство за укротяване на страстите, за подчиняване плътта на духа, за духовно подвижничество. Разбирано в широк смисъл, въздържанието е „телесно упражнение“, което „за малко е полезно“ (1 Тимотей 4:8). А християнският пост е благочестиво упражнение и религиозно-нравствен подвиг. Той е изискване на светата Православна църква, което води както към телесно, така и към душевно здраве на православния християнин, тъй като плодът от постната дисциплина е нравствено съвършенство, святост, спасение.

Поради своята възвишена нравствена същност християнският пост винаги се придружава от съответни духовни упражнения: разкаяние, усилено моление, борба с греха, добротворство. Той – според богослужебния израз (от вечернята в сряда на първата седмица от Великия пост) – е телесен и духовен едновременно. Само́ по себе си телесното въздържание няма религиозна стойност. Спасителят отсъжда: „Не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза от устата, то осквернява човека“ (Матей 15:11). Затова истинският пост трябва да бъде придружен от благочестиво настроение и да се изяви чрез добродетели, та да бъде духовно полезен. Външният, формалният пост, който винаги протича съгласно изискванията на постната дисциплина, трябва да бъде видим израз на вътрешно разположение: усилена молитва, усърдна добродетелност, обуздаване на плътски влечения, подтискане и изкореняване на страст, отблъскване на съблазън. Още през старозаветни времена св. пророк Исаия благовестеше: “Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай: раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си: видиш, ли гол  – облечи го, и от еднокръвния си не се крий“ (Исаия 58:6-7).

Разбира се, по Божи промисъл всяко време от човешкия живот е благоприятно за духовно подвижничество. Става дума за подвижничество, разбирано в най-широк смисъл – като стремеж към съвършенство по пътя на добродетелността. Всеки ден, всеки час може да настъпи духовното преобразяване на човешката душа. Но тъй също поради наша лична немара, или поради силата на злото в света всяко време, всеки час могат да ни донесат и духовна погибел. Ето защо Бог чрез гласа на светата Православна църква ни призовава да стоим всекидневно на будна духовна стража и да следваме единствения път на вечния живот. „Влезте през тесните врата: защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях: защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират “ (Матей 7:13-14). По-специално, като се съобразява с природата на човека, с нейния ритмичен живот (в който се редуват моменти на напрежение и отпуснатост, на труд и отмора), светата Православна църква целесъобразно е определила специалните дни и времена на постната дисциплина, за да бъде християнинът максимално улеснен в своя стремеж към усърдно подвижничество. През тези постни дни православните вярващи са призвани към по-строго и по-продължително въздържание от разкош в храната, облеклото и удоволствията, към сълзи на сърдечно покаяние и духовно съсредоточаване. Този, който доброволно се подчини на постната православна дисциплина и ревностно я съблюдава чрез непосредствено изживян благодатен опит, ще се убеди, че постът е единствено правилният път на духовна бран със злото и за богоуподобяване. Такъв човек – постник, подобно на старозаветния Страдалец – Раба Господен „със задоволство ще гледа подвига на душата Cи“ (Исаия 53:11). Ето защо въз основа на многовековния християнски опит светата Православна църква счита, че едно от най-надеждните средства, чрез които човешката душа достига цялостна обнова и вечно спасение, е постът. Оттук произтича неговото основополагащо значение в делото на спасението, осъществявано в реалните условия на многообразния земен живот.

Всеки от четирите постни периода (Рождественски, Велики, Петровски и Богородични пости) е благодатен живот по Бога. Православният християнин се стреми да осмисля всеки миг от предоставеното му от Бога време. Само чрез сълзите на покаянието и чрез тайнството изповед през постния период християнинът препобеждава жилото на греха и неговите гибелни последици. Тъй като бъдещето ни е неизвестно и всеки миг с неизвестния час на смъртта може да се затворят за нас вратите към него, светата Православна църква призовава своите чеда да не отлагат за неопределено време поста и покаянието, които още днес могат да се извършат. Класически са думите на св. апостол Павел, който ни напомня: „Ето сега е благоприятно време, ето сега ден на спасение!“ (2 Коринтяни 6:2). Повелителен дълг на православния християнин е да осмисля това богодарувано време с „добрия подвиг“ (1 Тимотей 4:7) на вярата, добродетелността и молитвеното горене. Така той може да изживее като собствена изповед заявата на св. апостол Павел: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата упазих, прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия, и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тимотей 4:7-8).

Тъкмо оттук произтича наложителността от строго съблюдаване на православната постна дисциплина в делото на спасението. При това трябва да се подчертае именно необходимостта от неотложното спазване на поста още „днес“, без леностно отлагане, защото постът е предназначен за живия човек-християнин, който живее в определено от Божия промисъл историческо време и изгражда спасението си „днес“, тоест в определен отрязък от Божията вечност.

Великият пост… Още отрано и постепенно светата Православна църква мъдро подготвя духовните си чеда за него. Така първата от четирите подготвителни недели е наречена в православния календар Неделя на Митаря и Фарисея, защото по време на светата Литургия се чете Христовата притча (Лука 18:10-14) за суетната молитва на гордия в самомнителната си праведност фарисей и за смиреното моление на каещия се грешник митар – класически пример на истинско покаяние. Нравственият урок от тази притча е вложен в евангелската отсъда: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 18:14). Следва Неделята на Блудния син, когато друга Христова притча (притчата за блудния син – Лука 15:11-32) предлага втори пример на духовно обновление – разказа за евангелския неразумен син, който първоначално самонадеяно се отдалечил от бащиния си дом. Докато митарят дълбоко се разкайвал с молитвения вопъл: „Боже, бъди милостив към мене грешника“ (Лука 18:13), тук грешникът се завръща в лоното на бащината, Божията любов с разтърсващата изповед: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син“ (Лука 15:21). И отново златен стих за наша морална поука: „Този син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери“ (стих 24). Третата подготвителна неделя е наречена Неделя Месопустна поради древнохристиянското установление, тогава да се заговява откъм блажни месни храни, придружено с въздържание от светски развлечения и удоволствия. По време на светата Литургия е положено да се четат евангелски слова (Матей 25:31-46), които разкриват основните християнски истини за безсмъртието на душата, за възкресението на мъртвите и за всеобщия, Страшния съд. При това Христос обещава вечно блаженство на тези Свои следовници, които изцяло са се посветили на добротворство и милосърдие и които проявяват тези добродетели в Негово име към бедните, оскърбените: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; странник бях и Ме прибрахте; болен бях, и Ме посетихте“ (Матей 25:34-36)… Доколкото сте сторили това на едного от тия мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (стих 40).

Неделя Сиропустна е последната подготвителна неделя към Великия пост. Християните са вече в предверието на светата Четиридесетница, която чрез подвига на поста духовно очиства и възражда човешката душа за достойно отпразнуване на светлото Христово Възкресение. Великият пост е установен от светите отци като възпоменание на 40-дневния пост на Господ Иисус Христос в Юдейската пустиня преди излизането Му на обществена проповед (Матей 4:2). Поначало постът е упражнение на волята и е във всяко отношение полезен за човека. Но той преди всичко е благоприятен повод за трезва равносметка, за утвърждаване в добродетелност и за усилване на молитвеното горение. Според древните отци и учители на Църквата постът и молитвата са двете крила, чрез които нашите души се въздигат от земята на небето, при Бога. Както птицата без крила не може да се вдигне от земята във въздуха, така и човешката душа без молитва и пост не може да премине от земния живот в духовния, небесния живот. Знаменателно е, че именно в Неделя Сиропустна, непосредствено в самото начало на Великия пост – с оглед по-действеното усвояване на спасителните плодове от предстоящия постнически подвиг на въздържанието – светата Православна църква предлага като  литургийно четиво апостолския призив: „Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее делата на мрака и да наденем оръжието на светлината“ (Римляни 13:12).

Тези изпълнени с дух и символика слова принадлежат на св. апостол Павел – най-плодовитият откъм мисионерски подвизи, книжовни трудове и благодатен духовен опит. Те призовават към покайно преодоляване мрака на греха и към дълбок нравствен прелом в душата чрез силата на християнския пост с цел – постигане на жадуваната Христова светлина и вечното спасение.

Прочетете още „Православният пост и ние*“ →

Иван Г. Панчовски

В пиесата си «На дъното» бележитият съветски писател Максим Горки представя цяла галерия от човешки образи. От тях най-прекрасен е този на ста­реца-скитник Лука. В какво се състои неговата пленителност, в какво се изразява неговата затрогваща сила? Отговор на този въпрос дава самият автор на пиесата. Неговата героиня Наташа казва на Лука: «Добър си ти, дядо… Защо си тол­кова добър» На тази висока, най-висока морална оценка старецът отговаря непринудено и правдиво: «Добър ли казваш? Е… е… добре, ако е така, да! Трябва да има някой добър… Трябва да се жалят хората!»

Какво, висше съдържание се влага в понятието «добър човек», каква превъзходна ценност притежава то, та ние желаем то да може да бъде отнесено към по­вече, дори към всички хора: да има много добри човеци, всички хора да бъдат добри?

Понятието «добър човек» наистина съдържа в себе си цяла пълнота от чудни тонове, от вълшебни мелодии и симфонии, които отразяват хармонията на душев­ния мир и дълбочината на звездното небе, които облъхват душата с полъха на вечността и събуждат в сърцето чувство за неземното, божественото. Нека изразим тази мисъл по-картинно и я направим нагледна!

Може би, на всеки от нас се е случвало да подаде ръка за помощ на човек, който се намирал в голяма нужда, в страшна беда. Тогава душата на този човек се изпълва с най-дълбока благодарност, сърцето му се вълнува и трогва. От ра­дост и щастие, може би, сълзи се появяват в очите му и разтреперените му устни произнасят думите: «Вие сте добър човек,никога няма да забравя доброто Ви дело, как да Ви благодаря?» Тези думи предизвикват у нас странно чувство на свян, което от една страна ни погалва и се допира до душата ни с крилото на радостта и щастието, а от друга страна ни сепва, убожда сърцето ни, пробужда съвестта ни, заставя ни да се наведем към земята с виновен поглед. Оценката «добър» е толкова висока, че не може да не предизвика вълнение в сърцето ни. Похвалата «добър» е толкова голяма, че не може да не породи у нас чувство, че сме недо­стойни за нея и не я заслужаваме. Това чувство е особено силно в съзнанието на християнина, защото Иисус Христос го наставлява да не се нарича «добър», «благ» (ἀγαθός – Матей 19:17).

Или може би всеки от нас някога е изпадал в живота си в трудно положение, когато тревожно е търсил помощ. И ето, след много и горчиви несполуки и неус­пехи, именно когато сме се намирали на прага на безизходицата и отчаянието, ние сме попаднали на добър човек, който ни е извлякъл из бедственото положение и ни е избавил от падение или гибел. Нима тогава не сме били озарени от светъл лъч, който е отворил сърцето ни за великата, безкрайната ценност на добротата? Нима не толкова помощта на този добър човек, колкото самото му съществуване не е възвърнало вярата ни в красотата на света, в смисъла на живота, в проми­съла на Бога?

Колко висока е ценността на добротата! Добрината на сърцето стои по-високо от всички земни блага. Пред неземния блясък на нейното слънце бледнеят и се затъмняват всички земни предимства. Ето защо тя не може да се измери със злато и сребро; тя превъзхожда всички земни съкровища. Колко пленителна е прелестта на добротата! Тя привлича и най-загрубялото сърце, смекчава и най-коравата душа, стопява и най-дебелия лед, който отчуждава хората един от друг. Колко могъща и всепобедна е силата на добротата! Според израза на Жан Жак Русо, «против всичко може да се устои, но не и против добротата». Към това Лев Николаевич Толстой прибавя: «Добротата побеждава всичко, а сама е непобедима.» Ценността на добротата е безспорна за всекиго. Според художествения израз на Виктор Юго, в този свят има само едно нещо, пред което трябва да паднем на колене – това е добротата. Ценността на добротата е достъпна и очевидна за всекиго, ней­ната мощ е всеизвестна и всеобщопризната. Колкото и човек да е покварен и из­вратен, той все пак вижда добротата у другите и нерядко се прекланя пред нея: тя му служи като спирачка по пътя на падението и като спасителен лъч, който и сред мрака на порока му сочи доброто. Изразявайки се картинно, да кажем заедно с известния английски писател П. Бови: «Добротата е езикът, на който могат да говорят немите и който могат да чуват глухите». И тъй, добротата при­тежава безмерна ценност и чудотворна мощ. Поради това тя е възпята на всички езици и гласове; тя е послужила като сюжет на велики литературни и музикални творби и като предмет на философски и етически трактати; тя е прославена като божествено чувство, като категорична повеля и като най-благородна проява.

Още при пръв поглед и размисъл добротата се налага на нашето съзнание като качество, което най-много подхожда на човека, което принадлежи същностно към достойнството му. Наистина, ние твърде често с леко сърце разделяме хората на две групи: добри и зли. Когато обаче се замислим сериозно върху съдържа­нието на белезите «добър» и «лош» и още повече когато чрез тях трябва да охарактеризираме даден човек, ние се изправяме пред затруднение, дори изпадаме в смут: не е лесно да определиш един човек като напълно добър, но още по-трудно е да го определиш като безостатъчно лош. Бездруго хората си вредят един на друг, извършват много зло. Достатъчно е да припомним неизмеримите бедствия, нечу­ваните жестокости и зверства, които хората извършиха на милиони свои ближни, на мирни и беззащитни деца, жени и старци, през последната световна война, за да се убедим колко зло владее човешката воля и се извършва от нея. И все пак нам е трудно, извънредно трудно да наречем един човек направо лош и да отре­чем наличността на всяко добро у него. Само децата със своята наивност, неопит­ност и некритичност много лесно, без никакви колебания и уговорки определят този или онзи изцяло като лош. Обаче наред с възрастването, с увеличаването на познанията и с обогатяването на опита ние почваме да вникваме по-дълбоко в сложната и многолика духовно-нравствена природа на хората. Нима всеки от нас не се е намирал в състоянието, за което говори героят на Максим Горки Васка Пепел, като казва: «Не можеш разбра хората! Кои са добри, кои са лоши… Нищо не може да се разбере…» И все пак всеки непосредно чувства и лесно се убеждава, че никой човек не се е родил лош и не е зъл по природа. Голяма доза от истина има в мисълта на френския мислител Блез Паскал: «Колкото човек е по-умен и по-добър, толкова повече той забелязва доброто у хората.» Страшно, ужасно е да не се открива нищо добро у човека, да бъде считан той за демонично същество. Дори само при мисълта, че може да съществува такъв човек ние из­тръпваме – сърцето ни се бунтува и противи; то не иска да определи никой чо­век просто на просто само като лош, защото това би означавало за него най-ужасната от всички страшни присъди.

Впрочем да размислим върху същината на добротата! Кого собствено нари­чаме добър?

Обикновено се мисли, че добротата се покрива с добродетелността, че добър е онзи човек, който изпълнява всички изисквания на нравствения закон, който е украсен с всяка добродетел. Ако измерваме добротата на хората с такива строги везни, може би ще дойдем до авторитетната преценка на Иисус Христос: «Ни­кой не е благ (тоест добър – ἀγαθός, скоби мои), освен един Бог» (Матей 19:17).

Когато се вземе понятието „добър“ в абсолютен смисъл, когато в него се влага пълнотата на нравственото съвършенство, наистина то може да бъде отнесено безотносително единствено към Бога тъй като Той е добър не само по своята същност, но и във всичките Си прояви – Той е свет. Ала както всяко друго понятие, така и понятието «добър» може да намери и действително намира приложение не само в абсолютен смисъл. В етиката и литературата, във всекидневния живот и опит постоянно се обозначават едни или други хора като добри, които не са постигнали пълнотата на нравственото съвършенство и не са се увенчали с ореола на светостта. Нещо повече Иисус Христос, Който казва, че в абсолютен смисъл само Бог е добър, говори също за добри хора (виж Матей 12:35; 20:15). В Евангелието е определен като добър и Иосиф Ариматейски (Лука 23:50).

В този смисъл като добър може да бъде обозначен дори човек, който понякога очевидно и грубо е нарушавал моралните норми и правилата на приличието, но в миг на просветление е дал простор на потиснатата в дълбочината на душата си сърдечна доброта. За такъв човек може да се каже, че той по-скоро е нещастен, отколкото лош. Такъв добър човек е бил благоразумният разбойник, който бил разпнат от дясната страна на Иисус Христос. В момента, когато той се изправил пред страшната тайна на смъртта и за него се отворил студен гроб, порочните напластявания на душата му се разпукнали и от нейното дъно се показала неговата природна доброта. Той смъмрил другия разбойник, който се подигравал с разпнатия Иисус. През призмата на своята доброта той видял и изповядал, че божественият Страдалец не е сторил нищо лошо и умира невинен. И вижте, той не иска от Господа друго за себе си, освен да си спомни за него, когато дойде в царството Си. Само една добра душа може да постъпва така! Това се потвърждава от божествената отсъда на Иисус Христос. Той казал на изповядалия Го разбойник: «Истина ти казвам: днес ще бъдеш с мене в рая» (Лука 23:43).

Прочетете още „Съкровището на добротата*“ →

Иван Г. Панчовски

Вие ще се веселите и ще се радвате во веки затова, което Аз творя:

защото ето, творя Иерусалим за веселие и народа му – за радост.

Исаия 65:18

Това, което се очертало пред пророческия поглед, блеснало в пълна сила още от първия миг на Христовото идване на земята. Раждането на Спасителя е свързано с ангелската благовест за голяма, безмерна радост, която ще бъде за всички човеци[1]. От този миг се започва чудният живот и подвиг на Христа Спасителя, Който пръска навсякъде лъчи на радост и блаженство. Сам Той още в началото на обществената Си дейност прекрасно характеризира Своята мисия в света чрез думите на пророк Исаия като проповед за благоприятна Господня година, за нова епоха на духовна радост, в която ще се благовести на бедните за щастлив живот, ще бъдат лекувани съкрушените по сърце, ще бъдат пуснати на свобода пленените от злото, ще прогледнат слепите духовно, ще бъдат освободени измъчените от бремето на греха[2]. И наистина, Христовата благовест и Христовият подвиг започват и завършват с радост; рождественската радост и възкръсната радост са двата полюса, между които се движи целият земен живот на Христа. Поради това Христовото учение и Христовото дело разляха по целия свят „елей на радост[3]“. Христос се обърна със Своята евангелска, радостна вест към отрудените и обременените, към измъчените и изстрадалите, към притеснените и приневолените и им даде радост и щастие, утеха и успокоение[4].

Христос донесе на света Евангелие, тоест блага, радостна вест, предназначена да оживотвори и обнови, да възроди и спаси всички. Безбройните блага, с които Бог е украсил земята, при благоразумно употребяване служат за радост и веселие на човека. Ала най-висшето благо, което Бог е дарувал на човека, това е неговото вечно спасение чрез Господ Иисус Христос. То се състси в очистване от всеки грях и всяка скверн, в обновяване и раждане за духовен живот в Христовата истина и правда, в свята любов към Бога и ближните, в приобщаване с чудните тайни на Божествения живот, във вечно богообщуване и блаженство. Който е придобил съкровището на Христовата вяра и пребъдва в благодатно молитвено общение с Бога чрез Господ Иисус Христос, той живее пълнокръвен духовен живот, който го изпълня с духовно задоволство, с духовна радост, с духовно веселие. И наистина, как може човек да не се радва и да не ликува, когато се намира при Извора на живота и пие до насита от неговите обилни, пълноводни потоци? Как може човек да не бъде обзет от свещен възторг и да не води възторжен живот, когато е удостоен да се наслаждава на безмерната и всичко превъзхождаща божествена красота? Няма земна и демонска сила, която би могла да помрачи сияещото от духовна радост лице на светеца, защото в неговата душа блести нивга незалязващото слънце на Божествената Троица. Дори ужасите на най-страшни мъчения, пък и на самата смърт, не са в състояние да смутят духовния мир на Христовите изповедници, да нарушат хармонията в душата им, да ги направят съсъди на светска тъга и на отчаяние, да ги лишат от най-голямата радост, която им доставя любовта Божия. Те заедно със св. anостол Павел могат да кажат, че нищо – нито скръб, нито притеснение, нито гонение, нито голотия, нито опасност, нито меч – не може да ги отдели от любовта Божия[5].

Въз основа на това бихме могли да кажем, че благодатният живот, който води християнинът в Православната църква, е средище на непрестанна и и нивга непотъмняваща духовна радост, на непрекъснато боговеселие. Никоя земна радосг и никое земно веселие не могат да бъдат сравнени с превъзходната ценност и ненадминатата красота на боговеселието, защото негов предмет и извор е всесветият и преславен Бог. Всяко земно благо е временно, поради което краткотрайна е и излъчваната от него радост. Бог обаче е вечен и неизчерпаем по красота и благодат, поради което боговеселието е безпределно, то нивга не престава. Чрез богообщението Христос върна на човека загубения рай, но в много по-превъзходна красота и пълнота. Такава е тайната на Божия промисъл: той никога не възстановява веднъж загубеното в същата мярка; той заедно с това твори нещо ново, което превъзхожда всичко старо. Чрез въплъщаването на Единородния Син Божи, чрез Неговата богочовешка природа се освещава човешката природа и се издига на богочовешка висота, придобива богочовешко величие – непознато на първата човешка двойка в земния рай. Вярващият в Христа и живеещият с Неговия образ в душата си се удостоява с честта сам да се увенчае със славата на възкръсналия и прославен Христос – да стане Негов сънаследник[6] и вечно да бъде с Него. Тогава сърцето му се възрадва и живее във вечна радост. За нея Господ казва, че никой не може да я отнеме[7]. Християнинът – според Христовите обещания – чрез тайнствата на светата Църква се освещава, става свят, защото той е получил Духа Свети, Който пребъдва у него во веки[8]. Прероденият чрез вярата и покаянието и станал член на тялото Христово – Църквата — е храм Божи и Дух Свети живее в него[9]. Чрез силата на вселилия се в него Дух Свети[10] християнинът умъртвява деянията на тялото и става „гражданин “ на Царството Божие и наследник на вечен живот[11]. Царството Божие между другото се състои в „радост в Светаго Духа[12]“ – най-висшата, най-пълната, нивга непотъмняващата радост, защото тя е отражение на съвършения, вечния живот на непрекъснато богообщение.

Поради тази си същност радостта в Светия Дух, боговеселието е предмет на съкровени копнежи от страна на всички християни „Духът Божи – според преподобни Макарий Египетски – е животът на душата. Съединението с Него във временния земен живот и обожествяването е съществено необходимо за всеки християнин; то не е състояние, което търсят само стремящите се към висшето съвършенство[13]“. Боговеселието е предмет на особено силен стремеж и се постига в чисти форми от страна на християнския подвижници. „Боговеселието или животът в Бога – пише св. Антоний Велики – е последната цел на всички подвижнически трудове и върхът на съвършенството“[14]. Блажени Августин говори за мистическото наслаждаване от Бога (Deo frui) като за висшето състояние[15].

Който е познал от личен опит радостта в Светия Дух или е можал непосредно да се вживее в душевното състояние на напреднали в своето религиозно-нравствено усъвършенстване християни, той знае в какво царствено спокойствие, в какъв ненарушим мир, в каква прелестна хармония, в какво неизказно блаженство се състои боговеселието. Бог не е някаква отвлечена, абстрактна, идеална величина, а абсолютната действителност и всесъвършената пълнота на битието и живота. Бог е превъзходна, неземна и нетленна красота[16]; Той е благ и висше благо[17]; Той цял е прелест[18], излъчва от Себе Си сладост[19] и от потока на Неговите сладости всички се напояват[20]. В отпустителната част на светата Преждеосвещена литургия Православната църква приканва вярващите с думите на Псалмопевеца: „Вкусите и видите яко благ Господ[21]“. И св. anостол Петър потвърждава това за вярващите, като им казва: „Вкусихте, че Господ е благ[22]“.Светата Църква е посветила специален акатис „сладчайшему Господу нашему Иисусу Христу“, в който православната душа въз основа на личен духовен опит призовава Господ Иисус Христос със следните обръщения: Иисусе сладчайший, пресладкий, пресладостний, преблагий, предивний, краснейший, красото пресветлая, одеждо веселия, покрове радости, сладосте сердечная, радосте совестная, цвете благовонний, постников наслаждение и украшение преподобних радование, сердца моего веселие. Напълно в същия дух св. Ефрем Сирин се обръща към Иисус Христос с думите: „Радост на ония, които Те обичат, веселие на ония, които Ти се надяват, моя светлина и живот[23]“ .

Както самият Бог е блажен[24] и има в Себе Си съвършена радост[25], така и пребиваващите в общение с Бога чрез своята любов към Него са изпълнени с всяко блаженство и най-пълна радост. Още премъдрият Соломон бе писал, че Божията премъдрост, която всеки ден е радост на Бога и се весели пред лицето Му през всяко време, прави блажени тези, които пазят пътищата ѝ[26]. А Ангелът казал на св. Иоан Богослов, че блажени ще бъдат поканените на сватбената вечеря на Божия Агнец[27].

Радостта в Господа оше във Ветхия Завет е посочена като върховно благо, като висше щастие. Псалмопевецът мисли за Бога и молитвено беседва с Него, защото Той е Бог на радостта и на веселието за Него[28]; душата му се радва в Господа и се весели за спасението от Него[29].   Псалмопевецът не се задоволява сам да се радва и да тържествува в Господа, сам да възпява името на Всевишния [30], но приканва всички праведници[31] и целия Израил да се веселят за своя Създател и всички синове на Сиона да се радват за своя Цар[32]. Според Божиите обещания чрез устата на пророк Исаия тези, които ще имат радост в Господа, Той ще възкачи на височини земни и ще им даде да вкусят наследието на Иакова[33]. Пророк Исаия, като виждал в духа си идващото спасение и неговите прекрасни плодове за човешкия род, възкликва от името на цялото спасяващо се човечество: „С радост ще се радвам в Господа, душата ми ще се развесели в моя Бог: защото Той ме облече в спасителна одежда, надена ми дреха на правда, като на млодоженец възложи венец и като невеста с накит накити[34]“. Не по-малко възторжена и от нищо несмутима била радостта на пророк Авакум. Никакви страшни поразии и бедствия не били в състояние да го натъжат: макар и да не цъфнела смоковницата и да нямало плод по лозите, макар маслината да изменила и нивата да не дадела храна, макар и да не останели овци в кошарата и рогат добитък в оборите, той и тогава щял да се радва в Господа и да се весели в Бога на своето спасение[35]. В Новия Завет вече се сочи изрично, че радостта в Господа е един от плодовете на Духа[36]: нея може да има само този, който участва в благодатния живот на светата Църква. Господ Иисус Христос е предмет и извор на тази радост. Той желае Неговата, тоест божествената радост, дра пребъдва у учениците Му, та радостта им да бъде пълна, съвършена[37]. Светите апостоли благовестели за Словото на живота [38], за Христа разпнат и възкръснал и приканвали людете да повярват и да влязат в общение с Отца и с Неговия Единороден Син Иисус Христос, та радостта им да бъде пълна[39]. Поради това призовавайки людете да вярват в Христа, отправяйки към тях Христовата благовест, светите апостоли с това ги приканвали да вземат участие в пира на Божествената любов, да вкусят радостта на Божествения Жених[40]. Св. anостол Павел дава най-пълен израз на тази истина, като изрично препоръчва: „Радвайте се винаги в Господа и пак ще кажа: радвайте се!“[41]

За чуждия на християнската религия човек и за непроникнатия от духа на всегдашната пасхална радост на Православната църква християнин тази поръка на светия апостол може да звучи странно – тя изглежда неосъществима И наистина, как би могъл човек винаги да се радва, когато животът на всекиго е пълен със злини и страдания, със скърби и сълзи? Светлата радост и кръшният смях винаги биват дебнати от тъмната сянка на безпределна печал и безутешна скръб. Проблесне ли светла надежда в душата, която буди бодрост и радост, над нея се задава злоксбният призрак на мъката, който пропъжда всяка радост и облива в сълзи сърцето. Като че ли историята и всекидневният житейски опит свидетелстват, че такъв е жребият на всеки човек – да бъде беззащитна играчка в ръцете на капризна съдба. Тя прогонва радостта чрез тъмния облак на скръбта, тя потапя веселия смях в потоци на горчиви сълзи.

Въпреки тази прискръбна действителност – последица на греха – св. anостол Павел не вещае измама, не проповядва неосъществим блян. Чудният свят на вярата, създаван чрез изкупителното дело на Господа Иисуса Христа и чрез възраждащата и обновяваща Божия благодат, притежава сили, които пресъздават човека и го правят съсъд на най-чиста и непрестанна радост. Цялото богослужение на Православната църква, в което православната душа най-вярно проявява своята съкровена същност, своята обновена природа, вътрешно е проникнато от тържествуваща и победна радост. Пасхалната радост за възкръсналия и влязъл в радостта на Своя небесен Отец Христос, в Когото участват всички християни[42], е основен мотив: той прозвучава през цялото православно богослужение, той дава тон на целия църковен живот. Възкресението на Иисус Христос е победа над злото и смъртта, то е триумф на вечния живот и на вечното блаженство, а оттук и на нивга непреставашата радост. Който се вслуша в гласа на Православната църква: „Влезте всички в радостта на своя Господ!“, отправян и до днес през възкръсната нощ чрез прекрасното слово на св. Иоан Златоуст, и влее своя живот в живота на Христа чрез Църквата, той става чедо на радостта и никоя световна скръб не може да помрачи, камо ли да прогони духовната му радост. Скърби спохождат и християнина, ала те никога не го овладяват изцяло, никога не го довеждат до униние и отчаяние. Скърбите в живота на християнина имат нравствено-очистващо и възраждащо значение – чрез тях душата се очиства и възвисява духовно, става чист съсъд на новия живот в Христовата истина и радост. Той може да загуби всичко в този свят, ала нищо не е в състояние да го лиши от най-голямото му съкровище, от най-скъпоценното му богатство – любовта Божия, която дарява най-висша сладост, най-чиста радост. Той изповяда уверено заедно със св. anостол Павел: „Ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, ни Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ[43]“. Ето чудният и нивга непресъхващ извор на християнската радост! Сред най-големи страдания християнинът не престава да черпи от него и да услажда душата си с неговите освежителни струи. Затова истинският християнин и сред най-тежки огорчения винаги е радостен[44], сред най-тежки страдания винаги се радва[45] и сред голяма скръб преизобилства с радост[46]. При това християнинът знае, че Бог обръща и тъгата в ликуване[47], че скърбите заради Христа се превръщат в радост[48]. Затова Христос нарича блажени тези, които биват хулени и гонени заради Него[49]. Християнинът винаги тържествува в Христа[50], защото знае, че в борбата със злото Христос ще бъде последният и окончателен победител и че Той ще сподели вечните блага и радости от тази победа със Своите верни последовници и сътрудници.

Всеки християнин в някаква форма и степен е вкусил от радостта на живота в Бога и според Божията воля. Разбира се, пророците, апостолите, светците и светите отци и учители на Православната църква поради съвършенството на своя християнски живот са се удостоили да преживеят в най-чиста форма и в най-висша мярка радостта в Господа. Псалмопевецът пише, че тези, които се надяват в Господа, ще ликуват вечно[51]. Сам той изповяда, че Господ изпълнил сърцето му с веселие[52]. Пророк Иеремия жадно погълнал Божиите думи, защото те го насищали духовно, и Божието Слово станало предмет на радост и веселие на сърцето му[53]. Навсякъде, където било проповядвано за Христа, настъпвала голяма радост[54]. Според свидетелството на преподобни Макарий Египетски, тези, които били удостоени да станат Божи чада и имат в себе си просвещаващия ги Христос, се радват с някаква неизразима и неизказана радост; те се наслаждават духовно; понякога те биват приведени във веселие като че ли чрез някакво питие и се упояват с неизразимото упоение на духовните тайни. Когато човек дойде до съвършенство на духа, като напълно се очисти от всички страсти, и изцяло встъпи в единение с Духа Утешителя, когато самата душа чрез Духа се удостои да стане дух, тогава всичко в нея става светлина, всичко – радост, всичко – успокоение, всичко – веселие, всичко – любов, всичко – милосърдие, всичко – благост, всичко – доброта[55]. Това може да бъде илюстрирано нагледно чрез резултатите от обръщението на блажени Августин. От съществуване в душевни тревоги и мъчения той преминал към живот в неизказан душевен мир и се изпълнил с безмерна духовна радост. Още в първия миг на обръщането си към Бога светлина на увереност и на сигурност се вляла в сърцето му и непрогледната нощ на съмнението се отдръпнала. Сърцето му се освободило и се изпълнило с неземна сладост. Според изповедта на блажени Августин веднага след кръщението му от него отлетели всички грижи на предишния му живот. „В тези дни – продължава той – не можех да се наситя на дивната сладост да размишлявам за неизследимата дълбочина на Твоите планове за спасението на човечеството. О, колко сълзи на умиление пролях, когато слушах химните и песните, пяти в Твоя слава; как дълбоко ме трогнаха сладките звуци от гласовете на Твоята Църква! Ах, тези гласове пленяваха слуха ми и изливаха в сърцето ми Твоята истина и огънят на моето благочестие се възпламеняваше по-силно под влиянието на Твоето дихание; моите сълзи се лееха обилно и на мене беше сладко от тях![56]“Преживяното и изповяданото от блажени Августин не е единичен случай. Епископ Паладий (от края на IV-ти век) въз основа на собствени наблюдения върху живота на древнохристиянските подвижници от Египетската пустиня свидетелства за същите преживявания, като пише: „Те (подвижниците, скоби мои) се радваха на живота си в пустинята. Никой не би бил в състояние да посочи тук на земята подобна радост и телесна веселост. Между тях нямаше нито един скърбящ и печален [57]“. Нашият роден светец преподобни Иоан Рилски – според житието му от Скилица – изживявал мигове на върховна радост от посещенията си на Божиите църкви и от слушането на Словото Божие, чиито думи – по-сладки от медена пита – слагал в съкровището на сърцето си[58].

Прочетете още „Християнството – религия на духовната радост*“ →